|
 Страната Балхара
Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.
През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.
С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.
В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.
Постът е редактиран на 13.05.2011 16:43
[b][color=#400040](L)Страната Балхара
Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.
През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.
С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.
В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.[size=7px]
Постът е редактиран на 13.05.2011 16:43
|
|
По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина - Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове - Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н...Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!", но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столицата на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра е написал свещената си „Зенд-Авеста”.
Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, но известно е, че египетският фараон Рамзес ІІ, съблазнен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че нашата история е по-стара от Библията, ний, българите, сме спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано. През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало - вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?"; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата - и единствената - жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш - Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини - и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.
Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I. Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди - в „Адхарва-веда", написана на санскрит през Х век преди Христа. Нещо повече - индийски царе до Х век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара - името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар. Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си - Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани - както наричаме най-голямата си планина в днешна България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх;четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град - Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.
Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа - стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 година след Христа деветата българска държава, призната - нещо нечувано - дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ! Ние, и тази България не бром, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата - или народът, който е основал всичките тези български държави?
Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година - през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.
Това за образованието не го казвам случайно, защото българите, след този Кубрат имат само един учен цар - Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет - Магнаурската академия, а всичките по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.
Тъй че напразно се отричаме от прабългарите, ако има нещо свястно във нас,наследили сме го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.
За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето,
прабългарите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес. Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два - по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон - с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон - с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон - с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец - в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.
[b]По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина - Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове - Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н...Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!", но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столицата на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра е написал свещената си „Зенд-Авеста”.
Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, но известно е, че египетският фараон Рамзес ІІ, съблазнен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че нашата история е по-стара от Библията, ний, българите, сме спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано. През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало - вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?"; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата - и единствената - жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш - Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини - и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.
Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I. Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди - в „Адхарва-веда", написана на санскрит през Х век преди Христа. Нещо повече - индийски царе до Х век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара - името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар. Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си - Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани - както наричаме най-голямата си планина в днешна България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх;четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град - Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.
Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа - стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 година след Христа деветата българска държава, призната - нещо нечувано - дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ! Ние, и тази България не бром, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата - или народът, който е основал всичките тези български държави?
Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година - през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.
Това за образованието не го казвам случайно, защото българите, след този Кубрат имат само един учен цар - Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет - Магнаурската академия, а всичките по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.
Тъй че напразно се отричаме от прабългарите, ако има нещо свястно във нас,наследили сме го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.
За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето,
прабългарите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес. Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два - по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон - с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон - с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон - с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец - в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.
|
реклама