Група
БЪЛГАРИЯ-ПЕРЛАТА НА ЕВРОПА
БЪЛГАРИЯ-ПЕРЛАТА НА ЕВРОПА
НАЙ-КРАСИВАТА, С НЕВЕРОЯТНА ФЛОРА И ФАУНА ЗА РЕГИОНА И СЪС ЯРКО ИЗРАЗЕНИ ЧЕТИРИ СЕЗОНА
Категория :
Политика
Създадена на :
18 Октомври 2007
Тип : Модерирана
Членове : 733
Собственик : elena
Тема : Л И Ч Н О С Т И
A+ A-
Мнения asc desc
Страница 1 от 3
 1-30 от 81  |   1  2  3  >>  >>| 
elena
Пуснат на: 4 Май 2013, 11:59

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Поклон на великия Гунди!Личност останала в сърцата на много българи!

70 години безсмъртие

news=424729]http://www.sportal.bg/news.php?news=424729

Постът е редактиран на 04.05.2013 12:01

 
elena
Пуснат на: 22 Март 2013, 10:50

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Велики българи в нашата история!

http://www.facebook.com/photo.php?fbid=281772648621431&set=a.266734786791884.64573.266690990129597&type=1&theater

 
elena
Пуснат на: 15 Февруари 2013, 19:43

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Напусна ни големия български актьо -Тодор Колев,ПОКЛОН! confused

http://www.vesti.bg/?tid=20&oid=12300&galid=92062


ОТ ФИЛМА ОПАСАН ЧАР

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=FAbbn4MyMys

 
elena
Пуснат на: 11 Декември 2012, 19:56

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Новото време,новите личности..мир и свобода....нов живот..нова ера...

Хира Ратан Манек: Мозъкът е суперкомпютърът във физическото тяло на човека

Хира Ратан Манек вярва и го доказва, че мозъкът на човека представлява един суперкомпютър, който всеки има, но мнозинството от човечеството използва едва 5-7% от възможностите му

Хира Ратан Манек определя суперкомпютъра в човека – мозъка, като мозгютер, който е толкова могъщ, че човечеството дори не подозира какви потенциални възможности притежава, но не използва. Научно е доказано, че мнозинството от хората използват около 1/20 от мозъка си.

http://www.youtube.com/watch?v=AJxTvPZiTRc

 
elena
Пуснат на: 25 Ноември 2012, 18:21

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Днес православната ни църква чества Св. Климент Охридски,поклон на всички донесли на Блъгария светлина!

http://www.pravoslavieto.com/history/19/1881_prof_Stefan_Tsankov/slovo_Ohrid_prof_Tsankov.htm

 
elena
Пуснат на: 28 Август 2012, 22:01

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се


Дора Габе-нежно перо и нежна душа

http://club50plus.bg/style/names/3169.html

 
elena
Пуснат на: 4 Май 2012, 08:59

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Днес 04,05 е рожденият ден на Георги Аспарухов/Гунди/.Поклон на великият,прекрасен човек и спортист!

Георги Рангелов Аспарухов, известен още като Гунди, е български футболист, централен нападател, обявен за най-великия български футболист на XX век. Бил е висок 186 см. Той е заслужил майстор на спорта и носител на сребърен „Народен орден на труда“ през 1965 г.

Стадионът на ПФК Левски (София) е кръстен в негова чест, а в непосредствена близост е издигнат бюст-паметник на легендарния футболист.

Роден е на 4 май 1943 г. в софийския квартал Редута. Играе в детския, а след това и в юношеския отбор на „Левски“. Печели шампионската титла с юношите през 1960 и 1961 г.

През 1960 г., когато е приет в първия отбор на „Левски“, Гунди е едва на 17 години. Дебютира през пролетта на същата година, а първия си гол отбелязва на 28 септември срещу „Ботев“ в Пловдив (1:1). От пролетта на 1962 до есента на 1963 г. играе в „Ботев“, където става носител на Купата на България през 1962 и вицешампион през 1963 г. След като се завръща в „Левски“, печели три шампионски титли през 1965, 1968 и 1970 г. и три купи на страната през 1967, 1970 и 1971 г. Последният му мач в първенството е на 28 юни 1971 г. срещу ЦСКА (1:0), a последният му гол е на 13 юни 1971 г. срещу „Етър“ във Велико Търново (1:1).

Играе в 247 мача (200 за „Левски“ и 47 за „Ботев“) за първенството, в които отбелязва 150 гола (125 за „Левски“ и 25 за „Ботев“). Има участие в 36 мача (28 за „Левски“ и 8 за „Ботев“) и вкарва 20 гола (16 за „Левски“ и 4 за „Ботев“) за Купата на България (тогава — „Купа на Съветската армия“). През сезона 1964/1965 вкарва 27 гола за „Левски“, с които става голмайстор на страната за сезона. През 1965 г. е избран за спортист и Футболист № 1 на България. Печели и купата за индивидуално спортсменство. През същата година е на осмо място в класацията за престижната награда на сп. „Франс футбол“ - Златната топка.

Гунди има 18 мача (12 за "Левски" - 6 за КЕШ и 6 за КНК и 6 мача за "Ботев" в КНК) и 19 гола (12 за "Левски" - 8 за КЕШ и 5 за КНК и 7 гола за "Ботев" в КНК) в европейските клубни турнири. Четвъртфиналист за КНК през 1963 г. с "Ботев" и през 1970 г. с "Левски".

За националния отбор на България дебютира на 6 май 1962 г. срещу Австрия във Виена (0:2). Има 50 мача и 19 гола (18 мача и 11 гола са в квалификации за световни първенства), той е един от малкото българи, отбелязал гол на Англия на Уембли (1:1) (след Димитър Миланов - Пижо и Георги Димитров - Червения през 1956 г.)[1]. Той обаче е единственият българин вкарал гол на "А" отбора на Англия на Уембли, при това, когато Англия е актуален световен шампион. (Димитър Миланов и Георги Димитров вкарват на Олимпийския отбор на Великобритания, който е аматьорски).

Играе на три световни първенства:в Чили - 1962 (1 мач и 1 гол), Англия- 1966 (3 мача и 1 гол) и Мексико - 1970 (3 мача). В Чили той е най-младият играч (19 год.) в националния отбор и вкарва единствения гол за България на първенството (срещу Унгария 1:6. Четири години по-късно в Англия отново той отбелязва единствения гол за България, отново срещу Унгария (1:3). Паметни остават и мачовете през 1962 с Португалия - 3:1; 1963 с Португалия - 1:0; 1965 с Белгия - 3:0 и 2:1; 1967 с Швеция - 3:0; 1967 с Португалия - 1:0 и през 1968 г. с Италия - 3:2. Последният му мач е на 11 юни 1970 г. срещу Мароко в Леон (1:1) - СП.

Георги Аспарухов загива в автомобилна катастрофа заедно със съотборника си Никола Котков на 30 юни 1971 г. край прохода Витиня в Стара планина.

През 1999 г. е обявен посмъртно за Най-добър футболист на България за 20 век.

 
Йонка
Пуснат на: 3 Май 2012, 18:47

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се




БОТЕВ,БАПЦАРОВ И МНОГО ДРУГИ.Upload Pictures

Upload Pictures
Google Backgrounds
Inspirational Quotes

 
elena
Пуснат на: 3 Май 2012, 06:41

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

На втори май отбелязването на 1100 години от успението на Свети цар Борис І,Поклон!

http://dveri.bg/c8x9

 
elena
Пуснат на: 18 Август 2011, 10:14

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Днес православната ни църква отбелязва кончината на св.Иван Рилски,застъпник на българския род!Поклон пред христовия застъпник!Нека окриля вярата и народът ни во веки веков! love innocent love

http://www.youtube.com/watch?v=YErSRud-KaY&feature=player_embedded

 
elena
Пуснат на: 27 Април 2011, 19:49

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Малък Пенчо

Пенчо бре, чети!

Пенчо не чете.

Пенчо, работи!

Пенчо пак не ще.



Пенча го мързи,

гледа да лежи,

ходи, та се май,

търси да играй.



Време се мина,

Пенчо порасна,

иска да яде,

няма откъде.



П.Славейков
1888

Народен

С идеали все боравих -

всичко друго смятах грях,

с тях и себе си забравих,

на света свят не видях.



Все за другите залягах,

трябва, казвах, тъй е ред,

свойте работи отлагах -

чуждите все по-напред.



Минах живот любороден,

със неволи бол и бол...

И личи, че съм народен -

гладен, жаден, бос и гол.




1875

 
Йонка
Пуснат на: 27 Април 2011, 11:57

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

obrázky na profil lide.cz
Najděte zde obrázky pro Vaši nástĕnku na Lidé.cz

 
elena
Пуснат на: 27 Април 2011, 10:26

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

145 години от рождението на Пенчо Славейков

Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.

Пенчо Славейков е най-малкото седмо дете в семейството на Петко Рачов Славейков и Ирина Райкова. Има братя - Христо, Иван, Рачо, Райко и сестри - Донка, Пенка.

След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. — отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.

Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от начинателите и водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с парфюмирани контета и умствено боси „възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.

През януари 1884 г. заспива върху заледената Марица след невинна детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби („Cis moll“ и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.

БАЧО КИРО

Тоз ден обесиха Бача ви Кира -
вече забравих коя бе година -
другите, с него що бяха, стотина,
се отърваха. Ех, то се разбира!

Този не ял и дори не мирисал
лук; я пък оня ахмак се преструва;
трети се кръсти:"Та кой би уйдисал
на хаймани по умът! Да бунтува?

Против кого? За какво? И защо ли?
Царя ни благ е, аллах да го чува!
Вече престанаха сълзи, неволи
и кръвнините, откак той царува..."

Ето пък онзи там скута цалува
на едно мурго ефенди надуто:
"Аго, аллах да ти дните съчува:
мене ме хайти подлъгаха люто."

Бачо ви Киро стои и ги гледа
и му се в сълзи сърцето облива:
"Боже прости, за такива говеда
исках свобода и аз... за такива..."

И, недорекъл, напред се изстъпи -
воля е, чужда я воля не спира:
"Ето, живота за други е скъпи -
той е омразен за Бача ви Кира!

Всички, що видите тука пред вази,
те са невинни - и тия в затвора...
Аз съм виновен, един само ази -
че съм говедата смятал за хора.

Аз съм виновен! И с Бача си Кира
щото ви скимне такова правете -
духом свободний свободно умира,
а си не връзва с живота ръцете!"

И покачен бе за свойта измама
той на бесилката...ех, сиромаха! -
И остстрани му разбойници двама:
както Исуса когато разпнаха.


Спря се орача пред нивата златна

Спря се орача пред нивата златна -
благ дух му лъхна и сепна душата,

като че свиден привет я погали.
С ромон потих класове натежали

свождат чело за милувка желана...
Поглед към небо възведе стопана -

а чучулига, преварила, с песен
вече се дига към свода небесен;

сякаш орачу подзела молбата,
носяйки я на крилца в небесата.

СТО ДВАДЕСЕТ ДУШИ

Сто двадесет души те бяха на брой.
И паднаха всички при първия бой!
Со залп ги посрещна на родния бряг
в засада отрано приготвений враг.
Умряха те всички за родния край...
Къде им е гроба, днес никой не знай -
днес никой не знай!

И тъмна мълма се мълви зарад тях,
аз чувах я още дете като бях,
че тука извел ги млад дивен юнак.
Над робска земя се свободен байрак
развял. И зачул се високо гласа
на младий войвода, далеч в небеса -
далеч в небеса!

"Свобода в гори и поля прогърмя!
И в бащина свидна и свята земя
въстанал е вече гнетений народ!
Възкръсна за нов и свободен живот!
Ний идеме помощ на теб да дадем!
Ний дойдохме тука за теб да умрем -
за теб да умрем!"

На техния възклик бе залпа ответ.
Изпълниха своя свещени завет
и воля и клетва изпълниха те.
То време се мина и ново дойде -
свободата грее над родния край...
Но гроба юнашки днес никой не знай,
днес никой не знай!

 
elena
Пуснат на: 6 Март 2011, 18:12

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Марин Дринов

(20 октомври 1838 - 28 февруари 1906 година)

105 години след кончината му,нека го споменем! bloomЕдин ярък българин,комуто дължим много! love

Марин Дринов - пионер на българската историческа наука

На 28 февруари се навършват 100 години от смъртта на проф. Марин Дринов, виден български възрожденец, учен и обществен деец. Една от заслугите на Марин Дринов, която обикновено се посочва в училищните учебници по българска история, е, че той е дал идеята София да стане столица на България след Освобождението от петвековно османско владичество през 1878 година. Така малко известният областен център с около 20 хиляди души население поема пътя си към днешна София – почти двумилионен град. Идеята за българска столица обаче е само епизод в живота на Дринов.

Той е роден през 1838 г. в Панагюрище – един от центровете на българското Възраждане. Със съдействието на родолюбиви българи будният младеж е изпратен да учи в Русия и завършва Киевската духовна семинария.

През 1865 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет, в който трупа солидно за времето си образование по история, славистика, езикознание и етнография. След това е частен учител в княжеската фамилия на Голицини, които му издействат титлата"граф". Работата в семейството на Голицини му дава възможност в продължение на няколко години да живее в Париж, Женева, Рим, Неапол, Виена, Прага, Будапеща и да проучва архивите на тамошните библиотеки, включително и библиотеката на Ватикана. Интересува го всичко, писано за славяните и българите. Там Дринов чете много книги и архиви в оригинал, защото владее латински, гръцки, руски, френски, немски и английски.

Така през 1869 г. завършва един от основните си трудове – "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история". Той е отпечатан и веднага изпратен за разпространение в българските земи. В него Дринов създава логична и обоснована версия за възникването на българската държава и народност. С известни допълнения и корекции тази версия е широко възприета и днес в световната историческа наука.

Според Дринов славянските племена се заселват на юг от Дунава главно в периода V-VII век. Те не са агресивно настроени към Византия и не създават своя държавна общност. Прабългарите, които се заселват в делтата на Дунав през VII век, стават ядро на българската държава благодарение на своята организираност и военна дисциплина. Дринов прави паралел с възникването на Франция около не особено многобройната, но добре организирана племенна общност на франките, а също с възникването на Русия. Освен всичко друго, теорията му има за времето си и важно патриотично значение, защото сравнява историята на все още поробена България и две велики държави.





През 1869 г. Дринов издава и друг свой основополагащ за родната наука труд – "Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес".

Съвсем естествено е, когато през същата година в румънския град Браила се създава Българското книжовно дружество, от което по-късно се ражда Българската академия на науките, Марин Дринов да бъде избран за негов председател.

През 70-те години на 19-и век той става доцент и професор в Харковския университет. Там Дринов гради дълга и плодовита научна кариера чак до смъртта си през 1906 година. За известно време обаче напуска Харков, за да се включи в изграждането на нова България, освободена след Руско-турската война от 1877-78 година.

Той заема различни постове:вицегубернатор на София, съветник на руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков при временното руско управление.

През 1879-та година взема участие в изработването на конституцията, носеща името на средновековната българска столица Велико Търново. Тогава Дринов обосновава своята идея за нова столица – София. Видният историк е добре запознат със стратегическото и комуникационно значение на този град в Средновековна България, особено в периодите, когато тя е най-голяма и процъфтяваща. Като управляващ на Отдела за народното просвещение и духовните дела Дринов създава и демократичен модел на българското образование. То е безплатно, бедните, но даровити младежи получават стипендия, а началното образование е задължително.

Дринов поставя началото на Народната библиотека "Кирил и Методий" - една от най-авторитетните културни институции в страната. Преди смъртта си й завещава личната си сбирка от 3000 тома.

Дринов е безспорният пионер на българската историческа наука като строга научна дисциплина. Той е сред най-известните славяноведи на XIX век. Трудовете му имат принос за развитието на византинистиката, историята на балканските народи, етнографията, езикознанието, литературознанието, фолклористиката. Избран е за член на академиите на науките в Санкт-Петербург, Прага, Краков, Загреб.

Пророчески днес звучат думите му, публикувани 10 години преди Освобождението във вестник "Народност" в Букурещ:"Аз разумявам всеобщите национални нравствени интереси, от които по-главните са:езикът, вярата, народното образование, литературата и общественото мнение. Догде някоя народност държи в пренебрежение тези нравствени сили, не ги почита, не им дава възможност да се развиват и укрепяват, то тогава, колкото духовита и даровита да е тя... не може да се рече, че нейната бъдъщност е осигурена."

Венета Павлова
Българско национално радио


 
elena
Пуснат на: 19 Февруари 2011, 14:50

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

ПОКЛОН ПРЕД ВЕЛИКИЯТ БЪЛАРИН - ВАСИЛ ЛЕВСКИ!!!
послучай 138 години от обесването на Левски

За Левски, светостта и българския Христос

Георги Тодоров

Почитта на българите към личността на Левски се разраства в култ, култът - в "канонизация", тя пък на свой ред - в "месианизация". По този начин същността на революционната личност се подменя с нещо, което тя не е -"святост". След това, върху веднъж изградената неистина започва наддаване, което продължава вече 130 години и през различните периоди достига до кощунствени измерения, включително и в наше време. Така стана и при последните чествания на 19 февруари.

Самата дата"19 февруари" също е плод на недоразумение. Левски не е обесен на тази дата. Разликата между юлианския и григорианския календар през ХIХ век е 12 дни. Денят на обесването е бил по юлианския календар 6 февруари, а по григорианския 18 февруари. Датата "19 февруари" и едноименната софийска улица честват съвсем друго събитие:подписването на Санстефанския договор през 1878 г., по юлианския календар. По григорианския тази дата е 3 март. Невярната дата е дребна подробност. Ала тя показва как нашите грешки от незнание могат да придобият всенароден официален статут.

Но нека се върнем на "канонизациите". В "канонизационното наддаване" участват и поети-класици(Ботев, Вазов), и драматурзи (Стефан Цанев, Константин Илиев), и публицисти (Захари Стоянов, Мерсия Макдермот, Велислава Дърева), и шамани(Йоло Денев, Ваклуш Толев), та дори и цял разколнически лъжесинод.

Тъкмо "канонизацията" откъм лъжесинода най-ясно доказа лъжовността на самия почин. Защото всички, включително членуващите в лъже-синода, знаеха, че той не е истински. Всички знаеха, че "канонизацията" не е истинска. Дори като уж популистки ход тя беше провал, защото народът никога не е смятал, че Левски е светец.


Предложенията за"канонизация" на Левски, риторично адресирани към истинската Църква, всъщност никога не са отправени реално към нея (с писмо до църковната общност, енорията, до епископа или до Патриарха, с доводи и пр.). Те винаги се появяват в медиите и са за медийна консумация, а произлизат от невъцърковени интелектуалци, т. е. от люде чужди на Църквата, а следователно и на самата святост. Люде, които не вярват в Христа Бога, настояват, че Левски бил "българският Христос".

Подобни несъстоятелни, но настойчиви внушения не бива да останат без отговор. Защото има мяра, която художникът, публицистът и общественикът са длъжни да спазват - и това е мярата на истината. Всеки път, когато историческата истина бъде пренасилвана отвъд тази мяра, тя вече не е истина, а лъжа.

Но що е святост? Кой е способен да я разпознава? Поетите и писателите ли? Революционерите ли? Или може би"народът"?

Не е вярно, че мнението на мнозинството е критерий за истината. Поговорката"Глас народен - глас Божий" е езическа и неистинна. Защото нали "И целият народ отговори и рече:кръвта Му нека да бъде върху нас и върху чедата ни" (Мат. 27:25). Какъв критерий за святост е"целият народ" в подобни случаи?

Не е дадено на поетите, белетристите, драматурзите, есеистите и шаманите да произвеждат светци и месии. Приобщаването към лика на светиите изобщо не е някаква човешка награда за заслуги. Венецът на светостта не се дава от човеците, а от Бога. И едва след Божията прослава земната Църква извършва канонизацията.

Самият Иисус Христос не е някакъв поетичен символ или идеал, както се привижда на невъцърковените идеалисти. Той не само че е реален. Той е изворът на реалността.

Христос не е революционер и не проповядва революция. Той проповядва мир и ненасилие. Христос не е републиканец и не проповядва република. Той е Цар и проповядва Царството. Христос не проповядва политическо освобождение, а духовно.

Националните и социалните революции, с които е изпълнена европейската история през ХIХ век, са светски по своята същност дори когато в тях участват църковници и когато използват църковна фразеология. Опитите да се приравни революцията с Христос са основани на принципно неразбиране и подмяна.

Господстващата днес световна култура е изградена въз основа на западноевропейския светоглед, произтичащ от създадените след Френската революция идеологии. Те се основават на светското начало в обществото и са обагрени с революционна романтика.

През втората половина на ХIХ век у нас нахлуват почти без съпротива революционните идеи от Западна Европа и Русия. Тази революционност е залегнала в най-активните ни тогавашни политически и културни дейци, проникнала е в техните деяния и творения, в песните, стихотворенията, историческите съчинения, а оттам в читанките и учебниците, в умовете и сърцата на поколения българи до ден днешен. Всички ние сме закърмени с революционност от нашите класици, които твърдят:"Свободата не ще екзарх, иска Караджата" (Л. Каравелов),"О, мой Боже, прави Боже! Не Ти, Що си в небесата... Не Ти, Комуто се кланят калугери и попове..."(Хр. Ботев), "Монастирът тесен за мойта душа е..." (Ив. Вазов) и т. н.

Най-ярко такова кощунствено отношение към вярата и Църквата, съчетано с присвояване на "светостта" срещаме във "веруюто", прочетено от поп Грую Бански на събранието в Оборище:"Верую во единаго хъша балканскаго, яко той ест твой бог и спасител..." (по Захари Стоянов). Превръщането на революционерите в национални "икони" е пряко продължение на това"верую".

Всъщност при подобно подменяне на истинската святост с революционността християнството остава само средство, инструмент, който се използва за целите на революцията. Най-нагледно тази подмяна личи при самата клетва на революционните комитети, при която камата и пищовът зачеркват Евангелието.

Невярна и нехристиянска е теорията, че въоръжената революция, чиито идеолози са Каравелов, Левски и Ботев, е била единственият, висш и най-правилен начин за освобождението на България от петвековната власт на Османската империя. Христовото учение и историческата практика сочат съвсем друг, противоположен начин на действие. Християните, които в началото бяха само няколко десетки човека, следваха учението на Бога и не вдигнаха оръжие срещу империята. Те не проливаха кръвта на своите врагове, но успяха за три века да завладеят - т. е. наистина да освободят - цялата Римска империя в разцвета на нейното неоспорвано всемогъщество.

Този начин на действие - чрез мирна проповед, духовна просвета, ненасилие и личен пример - е естествен за църковните сърца, но изглежда безумен за разцърковения разум, който вярва не в Бога, а в човечеството. А именно вярата в човечеството, подменяща вярата в Бога, е в основата на всяка революционност.

Пътят на светеца и пътят на революционера са противоположни. Смелият Дантон,"неподкупният" Робеспиер,"приятелят на народа" Марат отдават живота си за своя идеал и за каузата на френския народ така, както те я разбират. Но не саможертвата, не смелостта, неподкупността, честността и пр. подобни качества сами по себе си правят светостта, а животът и смъртта в Бога и чрез Бога, в Църквата и чрез Църквата.

Всеки път, когато някой автор понечи да въздига Левски до светостта и да го сравнява с Христос, можем да сме сигурни, че този автор няма църковен живот. В много случаи подобни автори имат враждебно отношение към Църквата. Първата лъжеканонизация на Левски е извършена от най-яркия противоцърковник в предосвобожденска България - Христо Ботев. В съставения и издаден от него стенен календар за 1875 г. с християнските празници за всеки ден, той по свое усмотрение включва на датата 9 март и Васил Левски като"мъченик". Това не е някаква поетична метафора, а реален църковен календар, който всеки да ползва през годината.

Иван Вазов в своята ода"Левски", писана през 1881 г., доразвива във високопарни стихове темата за светостта на Левски и пръв въвежда преки сравнения на Левски с Христос:"Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори кат Хуса или кат Симона...

...

От лице му мрачно всички се бояха,

селяните прости светец го зовяха...

...

Той биде обесен. О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

С лекомислието на модерен човек младият Вазов допуска, подвигът на Христа да бъде сравнен с този на еретика Ян Хус или на революционера Васил Левски, който бил готов не просто веднъж да повтори саможертвата на Богочовека, а "сто пъти"...

Вазов също е част от онова революционно и модерно поколение, което вече губи сетива за истинската духовност. Само с това можем да си обясним стихове като:"Монастирът тесен за мойта душа е...". Каравелов, Ботев, З. Стоянов често хулят Църквата и църковниците. Вазов я обича и уважава. Но той също като тях е вече модерен светски човек и ако цени Църквата, то не е заради нейната душеспасителна същност, а основно заради нейната нравствена, културна и патриотична роля. За него и Самият Христос вече не е Вседържителят, а по-скоро съвършен нравствен образец за човек.

Подобно отношение към Христа, което Го свежда до велик герой и нравствен идеал, но само в човешки измерения, е господстващо у българската интелигенция и до ден днешен. Само примитивните партийни функционери по време на атеистичния режим твърдяха, че Христос е мит. По-умните и талантливи левичари Го възприемат като прекрасен човек, мечтател, идеалист, герой на духа.

За тях такъв герой е Левски и в творчеството си те не само ги сравняват, а ги изравняват.

Най-големи "постижения" в това отношение имат в най-ново време Стефан Цанев с неговата "Тайна вечеря..." и Велислава Дърева с нейната "Литургия...".

Навремето Мерсия Макдермот твърдеше, че българите нямали нужда от Христос, те имали Левски... Днес Велислава Дърева в своите писания и интервюта настойчиво поддържа идеята за Левски като "българския Христос". Според това твърдение животът на Левски уж бил съвсем успореден на живота на Христа. Цялата тази теория е основана на най-добри намерения, но в основата си е съвсем неистинна. За да бъде изградена, тя има нужда от съчиняването на множество съпровождащи я митове. Такива са митовете за "предателството" на поп Кръстю, за "празния гроб", който майката на Левски намерила, когато отишла в София да дири къде е погребан...

Стефан Цанев в своята пиеса събира на"тайна вечеря" Левски с неговите съратници-предатели. Драматургът чрез своите герои също поддържа и доукрасява митовете:и за "празния гроб", и за "предателството", и за българите, които по онова време уж "се молели" пред образа на Левски... Всичко това не е вярно. Простите хорица никога не са се молили пред образа на Левски не само защото става дума за жив човек, но и защото просто не са разполагали с подобен образ. Митът за "предателството" на поп Кръстю вече е отречен от непредубедените историци. А заиграването с "празния гроб" е несъстоятелно. Празни гробове по безброй причини има много, но смисълът на тяхната празнота е съвсем различен от тази на Гроба Господен.

Всеки народ има своите герои, които иска да възвеличае. Обясним е и стремежът да се прекали с това възвеличаване, като се навлезе в териториите на светостта. Но такова навлизане не може да се приеме нито на шега, нито сериозно. Гърците са дали свое решение на този проблем, като различават"свещеномъчениците" от "народомъчениците". Подобно разделение е на пръв поглед коректно, но всъщност подвежда. То предполага, че сякаш има един по-общ род "мъченици", който се разделя на два вида - мъченици за вярата и мъченици за народа. Дори да приемем, че вярата е по-високото понятие, то един вид "народомъчениците" излизат нещо като по-нисш чин в една и съща йерархия.

Всъщност Христовото учение винаги разграничава двете начала - Божието и светското. Всяка идеология(включително национализмът, народничеството, фашизмът, комунизмът) може да създаде люде, които жертват живота си за другите. Тази саможертва, когато е в името на нещо друго, а не на Самия Господ, не може да превърне светското в Божие.

Левски, Ботев, Ангел Кънчев, Кочо Чистеменски, Бенковски и пр. са дейци на националната революция, отдали живота си за една алтруистична светска кауза - политическото освобождение на своя народ. Тази им дейност обаче, както и цялата създадена от тях организация(БРЦК и пр.) не се вместваха в празно място.

По същото време, когато те действаха, в България действаше и една друга организация - Православната църква - която беше наистина всенародна. Тя беше легитимна спрямо държавата и действието й не беше тайно. То беше тайнствено, защото се основаваше върху тайнствата. Левски създаде стотина от своите революционни комитети. А България много преди него вече беше покрита с мрежа от хиляди"комитети" - храмове с храмови настоятелства, манастири и пр. Цялата тази държава в държавата("Държавата на Св. Дух") беше легитимна, призната и уважавана от властите. Нещо повече - представителите на тази българска институция заседаваха от българско име в самата столица на империята Цариград.

Може би йеродякон Игнатий е погребал своя златен талант, даден му от Бога за свещенослужител и дори архиерей на Българската църква...

Не ни е дадено да съдим Левски. Само сърцеведецът Господ познава съкрушението на сърцето му в последния миг преди смъртта и може да прости предишните му човешки грехове. Съдът принадлежи на Бога, осъждането принадлежи на Бога, прошката принадлежи на Бога и славата принадлежи на Бога. Славата, която ние "даваме" от себе си, няма никаква стойност.

Сега, когато революционерът е покойник, можем само да се молим - да се молим не на него, а за него. Да се молим на Христа да го помилва. Да измие кръвта от ръцете му, да опрости отстъпленията и престъпленията му, да приеме в обятията Си блудния син, да упокои бунтовната му душа и да я причисли към сонма на праведниците.

Тъкмо така ще проявим най-добре любовта си към Левски. Защото душата му се намира в такова състояние, че не може с нищо да бъде излъгана. Тя ще приеме от нас само едно - истината. И въз основа на тази истина - нашата гореща и искрена молитва към Бога.

Ако варосаме греховете му с нашите измамни славословия, ние бихме тръгнали срещу спасението на душата му. Защото няма да можем да виждаме тези грехове и да се молим за тяхното опрощаване.

Ако греховно"канонизираме" или "месианизираме" Левски, ние не само лъжем себе си, не само светотатстваме и гневим Бога, но и съблазняваме подрастващите поколения с подмяна на основните ценности.

България няма нужда от"нов" Месия и "нов" Спасител. България има изначало и до края на света своя Христос. Той е нашият Господ, Синът Божий и Спасителят на човечеството. Той ще бъде наш дотогава, докогато и ние сме Негови.

Препечатано без изменения от вестник Култура, бр.6 от 18 февруари 2005 г.


ЛЕВСКИ



В сърцето огънче гореше

Мечтаеше за друг живот.

За другите се бореше, не спеше

и жертва се за целия народ…


Предаден, гонен и обичан

такъв един, над всичко земно

и себе си на гибел сам обричаше,

повярвал, че това е най-потребно…


Обесиха те и безсмъртна

остана твоята съдба,

да гледаш от портретите разпръснал

една безкрайна доброта…


И днес какво, отново си ни нужен

поробени душите пак горят,

а саможертвата е вече чужда,

народът е на вечен кръстопът…


И тоз народ, дали те заслужава?

Та ти за него се погуби,

а същата мизерия остава…

Народът се оставя да го тъпчат грубо…



автор -аllbi







 
elena
Пуснат на: 2 Февруари 2011, 14:49

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

http://vbox7.com/play:059288ef

 
elena
Пуснат на: 22 Декември 2010, 20:43

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

В памет на Емил Димитров

Емил Димитров е роден на 23 декември 1940 г. в Плевен в семейството на Димитър Димитров (илюзиониста Мити, бивш кинооператор на неми филми) и Анастасия Димитрова (мадам Сизи, асистентка на мъжа си). Като ученик се увлича по рисуването и по класическата музика, започва да композира с акордеона си, участва в училищни пиеси.
1959 г. - Получава втора награда на Второто общобългарско състезание за изпълнители и инструменталисти за изпълнението му на акордеон на"Унгарската рапсодия" от Лист.
1960 - Приет е да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ"Кръстьо Сарафов", но не след дълго напуска и започва музикалната си кариера. На 17 ноември е първият концерт, в който участва - в БИАД, с водещ Коста Цонев и изпълнители Мария Косева, Лиляна Кисьова, Видин Даскалов и др. На 24 декември в кино"Петър Берон" представя пред публика авторската си песен"Арлекино", акомпанирайки си на акордеон.
1962 - "Арлекино" печели награда на Международния фестивал в Сопот (Полша), която е и първата международна награда за българска песен.
1965 - Излиза първата му самостоятелна дългосвиреща плоча, която е и първата самостоятелна дългосвиреща плоча на естраден изпълнител в България. Продадени са рекорден брой копия от нея.
1968 - Изнася концерт на стадион"Динамо" в Москва пред 80 000 души. Гастролира и в Куба заедно с Йорданка Христова.
1969 - Започва да изнася концерти и във Франция.
1970 - Излиза плочата му, започваща с най-големия му хит -"Моя страна". Не след дълго я записва и на френски, немски, италиански, испански и др. и тя става европейски хит под името "Моника".
1972 - Заедно с Богдана Карадочева, оркестър "Балкантон" и сестри Кушлеви изнася в Париж близо 30 концерта под името"Шоу булгар" в театър "Ейропен". Във Франция записва в студията"Пате Маркони","Барклей" "Ривиера","Орфеюс". В края на годината песент "Джулия" става супер европейски хит, като заема челни места в много европейски класации.
1980 - Провежда се гала спектакъл в зала "Универсиада" в чест на 40-ия му рожден ден и 20-годишнината от началото на творческата му кариера. В него взимат участие и Васил Найденов, Маргарита Хранова, група"Сигнал" и др. На концерта му е връчена и Златна плоча за особен принос към естрадната музика. Тя е първата в България Златна плоча, връчена на естраден изпълнител.
1990 - Получава отличието"Екселанс Ейропен".
1995 - Излиза първият му компактдиск -"Дива самодива".
1999 - Получава тежък мозъчен инсулт, който го отделя от сцената.
2002 - Неговите колеги и приятели успяват да съберат пари и да организират бенефисен концерт през април. Така още веднъж го връщат на голямата сцена, където излизат Йорданка Христова, Лили Иванова, Богдана Карадочева, Веселин Маринов, Панайот Панайотов, Борис Годжунов, Кристина и Михаил Белчеви и др.
На 30 март 2005 г. Емил Димитров ни напусна завинаги.

За 40-годишната си кариера Емил Димитров издава над 30 албума, създава около 350 песни, продава 65 милиона копия от албумите си по целия свят, изнася над 7000 концерта в европейски, азиатски, африкански страни, пее на една сцена с "Рики е повери", Ал Бано, Джани Моранди, Патриция Карли, Шарл Азнавур, Йосиф Кобзон, Алла Пугачова (която изгря на музикалния небосклон с неговата песен "Арлекино") и много други звезди на българската и световната поп и рок музика.

Едни от най-хубавите песни:

Има любов
http://www.vbox7.com/play:abf2468f

Ако си дал
http://www.vbox7.com/play:86a3e489

Моя страна
http://www.youtube.com/watch?v=Ygwg4ikJJqQ&feature=player_embedded




Постът е редактиран на 25.11.2012 18:22

 
elena
Пуснат на: 4 Декември 2010, 20:15

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Всяка година, от 1984 г., в Бургас се провежда литературен конкурс за млади автори, носещ името на Петя Дубарова. Конкурсът се организира с подкрепата на община Бургас, музея на поетесата и сп. "Родна реч". От 2003 г. музеят организира и летен курс по творческо писане за всички добре представили се участници в конкурса.

 
elena
Пуснат на: 4 Декември 2010, 20:14

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

На днешния ден, преди 31 години, България се разделя една млада и талантлива поетеса, която посяга на живота си заради несправедливо обвинение в саботаж.

Петя Дубарова и Христо Фотев, в клуба на културните дейци
На днешния ден през 1979 г. умира една от най-обичаните български поетеси Петя Дубарова. Ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета.
Бележката, оставила след себе си, предизвиква плъзването на различни слухове за причината тя да посегне на живота си.
Една от най-популярните версии за смъртта й е обвинение в саботаж. Повреме на училищна практика в една бирена фабрика някакъв машинен детайл се счупил, за което обвинили Петя. В резултат на това обвинение е намалено поведението й.
Това разтърсва чувствителното 17-годишно момиче. След като изпраща родителите си на работа, отива в аптеката и купува хапчета, с които се нагълтва. Майка й я открива, след като се прибира от работа. Това се случва вечерта на 3 декември - в деня, в който Петя разбира за намаленото поведение. В болницата се борят за живота й до сутринта на 4 декември.
Коя всъщност е Петя Дубарова? Тя е млада талантлива поетеса, която започва да пише на 11 години. Първите й публикации са във вестниците "Септемврийче" и"Народна младеж", в списанията "Родна реч" и"Младеж". Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

"...Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна. То ще дойде пак с коси от топъл дъжд, пак дъхът му цветен ще ме парне." из „Лятото“, Петя Дубарова
Първата й стихосбирка излиза една година след смъртта й под заглавие „Аз и морето“, а няколко години след това всичките й творби и лична кореспонденция бива публикувана в сборника "Най-синьото вълшебство". Няколко от стихотворенията на Петя са превърнати в песни, изпълнени от известни български изпълнители като Кичка Бодурова, дует Ритон, Георги Христов и Роси Кирилова.

http://vbox7.com/play:db77f7c7&start=134&r=emb

 
elena
Пуснат на: 15 Септември 2010, 13:36

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Николай Хайтов

" Едно е да искаш, друго е да можеш,

а трето и четвърто - да го направиш"

ПАМЕТНИКЪТ НА ХАЙТОВ В СМОЛЯН
( Паметника на Хайтов в Смолян )

Пред един голям българин и патриот,поклон!


Николай Хайтов е роден на 15.09.1919 г. в село Яврово, Пловдивско в бедно семейство. Завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, няколко години работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград, а през 1943 г. - Лесотехнически институт в София. Николай Хайтов е сред най-популярните съвременни писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби. Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание "Септември", следват очерци за в. "Работническо дело", "Кооперативно село" и др., които издава в първата си книга "Съперници" през 1957 г. Работи като редактор във в. "Народна култура". През 1965 г. става главен редактор на сп. "Родопи". От 1966 до 1968 г. е секретар на Съюза на българските писатели, а от 1993 до 1999 г. - негов председател. През 1976 г. печели първа награда на световния конкурс за къс разказ в Арнсберг, Германия. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда "Йордан Йовков" и на Вазовата награда за литература. Носител на ордена "Стара планина" (2000). Избран е за академик през 1997 г. от БАН. Николай Хайтов е автор на над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Сред най-известните му книги са "Шумки от габър" (1965) , "Диви разкази" (1967), "Бодливата роза" (1975), "Гробът на Левски" (1987), "Дневници" (1988-1990). По негов сценарий са филмите "Краят на песента" (1970), "Козият рог" (1972), "Дърво без корен" (1974), "Мъжки времена" (1977), тв сериалът "Капитан Петко Войвода" (1981) и др. Умира на 30.06.2002 г.

 
elena
Пуснат на: 19 Юли 2010, 23:48

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

На днешната дата – 18 юли, се навършват 173 години от рождението на Апостола на свободата Васил Левски. Поклон,Апостоле! love love love

В столицата празникът беше отбелязан с официална церемония и кратка литературно-музикална програма, която се състоя от 11:00 ч. пред паметника на Васил Левски в Борисовата градина. Стотици софиянци се стекоха пред паметника, за да поднесат цветя.

В родния град на Апостола – Карлово, също са подготвили специална програма за отпразнуването на годишнината от рождението на Левски. Очаква се днес кметът Найден Найденов да връчи медальони „Роден на 18 юли в града на Апостола” на две деца, родени на този ден през изминалата 2009 г. Малко по-късно в тържествения митинг на Карлово ще се включи и президентът на България – Георги Първанов.


Васил Иванов Кунчев, останал в историята като Васил Левски и Апостола на свободата, се ражда на 18 юли 1837 г. в град Карлово.

На 22 години той става послушник при вуйчо си Василий и таксидиот на Хилендарския манастир в град Карлово и Стара Загора. Няколко години по-късно пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.

Манастирът обаче се оказва тесен за Апостола на свободата. През 1962 г. той заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски. Там той изпъква както с физическите си умения, така и с интелектуалните си способности. Именно там той получава и прякора си „Левски” заради лъвския скок по време на военните упражнения.

Пет години по-късно Васил Левски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, а след това постъпва във Втората българска легия на Раковски.

През 1968-1969 г. Апостолът полага основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Обикаляйки редица български селища, той въвлича най-добрите и будни българи в каузата си по изграждането на революционни комитети.

През лятото на 1969 г. Левски се връща в Румъния и там, заедно с Любен Каравелов, участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). До края на живота си Апостолът се посветява на мисията по организацията на революционните комитети и подготовката за освобождението на България.

През зимата на 1872 г. Васил Левски е предаден и заловен от турците в Къкринското ханче близо до Ловеч. Предаден е на съда в София и на 19 февруари 1873 г. е обесен.

Споменът за него обаче белязва поколения българи, а патриотичното му дело бива продължено от редица негови съмишленици. Вътрешна революционна организация е основата, на която стъпват организаторите на Априлското въстание през 1876 г. Това въстание и последвалата Руско-турска война, довеждат до възстановяване на България и освобождението й от петвековното турско робство.

Васил Левски остава в родната история като един от най-големите патриоти и борци за национална свобода.

 
elena
Пуснат на: 19 Юли 2010, 23:44

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

През този месец нека поменем паметта на

КИРО ПЕТРОВ ЗАНЕВ - Бачо Киро

Народeн учител, просветител, поет и пътешественик,
революционен апостол-мъченик

(7 юли 1835 - обесен на 28 май 1876 г.)


Бачо Киро Петров е роден в Бяла Черква (Горни Турчета), Търновско, на 7 юли 1835 г. Баща му, Петър Занев, бил говедар. Говедар е бил и Бачо Киро, преди да стане народен пастир. Братята му, поп Гавраил Трифонов и даскал Христо п. Иринчев, са революционери. След като учи в селското килийно училище, отива да учи в Батошевския манастир, близо до гр. Севлиево, Габровско. След това следват години на самообразование. След 1852 г., 14-15-годишен става селски учител в търновските села Коевци, като учи не само децата, но и бащите им, в Мусина, Вишовград, Михалци, а от 1857 г. се връща в родното си село, където преподава до 1876 г., с прекъсване през 1871 г.

Заради активната му дейност (от 1861 г.) за самостоятелност на Българската църква Търновският гръцки владика на два пъти го праща в затвора - през 1861 г. и отново - през 1864 г.

През 1869 г., вече обвързан с революционните борби и Левски, открива първото селско читалище "Селски труд" ("Селска любов" го кръщават заедно с Отец Матей Преображенски) в Бяла черква, по образец на българското (карбонарско) читалище "Братска любов" на"младите" в Букурещ, Румъния. Изнасял е поучителни сказки в читалището, между които и против женския разкош. Феликс Каниц, с когото пътуват пеш през август 1869 г. до Берковица, му прави портретна скица, която е запазена за поколенията. През април 1872 г. френски фотограф в Букурещ прави снимката, която познаваме всички. По това време Бачо Киро отива през Свищов в румънската столица във връзка с комитетските дела на Левски и БРЦК. Салтамарка, потури, бяла тъкана риза и книга - така е искал да го запомнят поколенията.

По поръчение на Левски, който го провъзгласява за "Главния селски учител" (самият Левски е "Главен книжар и Главен учител), през 1872 и 1873 г. обикаля с лична мисия от Левски комитетски хора с цел събиране на сведения за това - "кой по кого се води".

Пътува до Букурещ, Цариград и Белград. Бил е и масон, заради възможността да помогне на поробеното си отечество. В себе си се е мъчил да примири непримирими неща - чиста съвест и отговорност пред родината и събратята си, клетвеното обещание на съзаклятник и ясното съзнание за мотиви и жертва, които не се покриват с идеала му. Филип Семидов, също масон, му прави следната характеристика:"Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим". Никола Атанасов Живков пише за него статията:"Свободният човек".

От февруари 1872 г. е председател на местния революционен комитет в Бяла черква и таен наблюдател на разградския район, заедно с Даскал Юрдан Петков от Хюсенче (Осенец), Сидер Грънчаров и Волен Грънчаров, пряко подчинени само на Левски и на Търновския таен контролен орган (тайна полиция на комитета). Той е, който проверява дали Ангел Кънчев може да остане на работа при Левски или не. Проверка за смъртта на Левски правят Матей Преображенски и Христо Иванов. Той първи откликва на 2 февруари 1873 г. на трагичната съдба на Левски, неговият най-добър учител и другар с думите:"Плачете, мили българи братя,
плачете синца, както аз плача!
Тежка е наша черна съдбина,
наша надежда празна замина,
наще молби се са безплодни,
нашите хора добри и народни,
от турска злоба и зломишление,
там ще загинат в заточение...

В Търновската тайна полиция са Матей Преображенски, Христо Иванов Големия, Марин Станчев и Марин Цонзора, покриващи Разкрадски и Русенски окръг. По поръчение на Бачо Киро свещеници от района в Разградско (Хюсенче) стават бивши ученици на даскал Юрдан и посветени в делото.На събранието на БРЦК в Букурещ на 29 април 1872 г. Бачо Киро присъствува, но не официално. Той е в Букурещ и се среща и отчита на комитета в лицето на Каравелов и Левски, но него, като таен полицай, не познават дори участниците в това събрание, които са от цялата страна. И разбира се, това е направено с цел, ако има между тях предатели, те да не знаят кой стои зад тайната полиция на Левски в Българско, която проверява БРЦК за предателства. Затова и подписът му не намираме сред подписалите.

Затова път там има подпис на един предател, който не е присъствувал - Никола Обретенов от Русе. Знаел ли е и кога е научил за това Бачо Киро? През 1875 г.? Защо умира Матей Преображенски на 1 март 1875 г.? Защо не дочакват 1876 г. съученикът на Ангел Кънчев от Табор, учителят в Бяла Черква Стефан Кимрянов и поп Васил Петков? Защо и съученикът на Ангел кънчев - Костадин Колев, умира само 4 години след Освобождението? Защо Ангел Кънчев загива след срещата си с тайната полиция на Левски в Бяла Черква? Какво е трябвало да стане в Букурещ? Защо "старите" съратници на Левски един по един изчезват от хоризонта, и се подменят от нови "европейски" възпитаници с фракове и двуглавокучешки бастунчета?

Бачо Киро участвува в подготовката на въстанието от 1875 г., въпреки недоверието на голямата част от селското население в ръководството на новите комитети извън страната и вътре в страната, последвало от предателската роля на шпиони в мрежата, провалили Левски и нанесли удар върху движението, с цел да го оглавят. И когато отива на место и разбира кой го готви, как и защо, връща се в селата, за които отговаря в търновско и разградско и заповядва на всички да крият всичко и да не се вдигат на въстание. Както сам пише:

"Аз съм от селските окумуши,
аз разбирам от зелени круши...

През 1876 г., знаейки за старите връзки на Бачо Киро със старите дейци, ръководителите на "новото" движение го правят един от главните организатори на подготвяното въстание в западната част на Търновския революционен окръг. Обвинен в предателство към каузата, в бездействие и отстъпление от идеалите на революцията, този път той успява да събере само от Бяла черква 101 четници.Той просто обича народа си, обича Русия и не може да си позволи да носи чужда на съвестта си отговорност, но я понася като кръст, пак в името на народа си, на свободата му, на бъдещето... Както и Ботев...

Цялата чета (повече от 200 души) се ръководи от Поп Харитон, Петър Пармаков, Христо Караминков и Бачо Киро. Като член на военния съвет на четата, която е разбита при Дряновския манастир след 10-дневна обсада, бива предаден от съратниците си, осъждат го на смърт, опитват се да го изкарат луд, за да го спасят, но той не желае такава милост, и го обесват в Търново на 28 май 1876 г. По- трезвите, които не получават оръжие, не се вдигат по време на въстанието.

Бачо Киро е автор на "Описание на село Горни Турчета и две-три народни приказки. Наредени на стихови от Кира Петров". Изданието е на читалището в Бяла черква, а отпечатването става през 1870 г. във Вилаетската печатница в Русе. През 1873 г. пак там печата "Пътуванието на Бача Кира. Нагласено на стихове от същия. Издава Горнотурченското читалище "Селский труд" в подарък на посетителите си", "Второ пътувание на Бача Кира. Издават добрите му приятели за любопитни читатели" (1874), "Сиромах Танчо. Драма в пет действия." в печатницата на Киро Тулешков (1879), "Пруско-френската война. Нагласена в стихове в 1871 г. издадена от печатницата на в. "Българин" в Русе през 1880 г.

От 1870 до 1871 г. е временен дописник на вестник "Македония" с редактор Петко Рачев Славейков, издаван в Цариград. През 1871 г. отива при Ботев в Румъния, като взема от него и 3-и брой на в. "Дума" за читалището в Бяла черква, където е публикувано стихотворението "Хайдути". Като че ли Ботев не докрай разбира Бачо Киро и неговата житейска мъдрост, затова тази среща остава незаписана на книга.

 
elena
Пуснат на: 20 Юни 2010, 00:51

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Св. Наум Преславско-Охридски бележит просветител

Иван Грудев



Братя, нека да не остане без помен и
презвитер Наум, този брат, другар и
състрадалец на блажения Климент...
Из Най-старото житие на св. Наум, първа четвърт на X в.

Навършват се 1150 години от рождението на презвитер Наум, ученика, сътрудника и продължителя на великото дело на равноапостолите Кирил и Методий, една от най-видните личности на средновековна България.

Син на"благородните си родители", Наум е израснал в Мизия (житиеписецът е употребил неофициалното име на България през цялото Средновековие, а по-вероятно - средновековното областно наименование на дн. Македония - Долна Мизия). Там се присъединил към Кирил и Методий, "Които тогава ходеха по цялата Българска земя, подвизавайки се да обръщат прелъстените в православната вяра... За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят със светлината на истината... преведоха божественото писание, старото и новото, от елински (гръцки) език на простия български език и изобретиха сами букви за славянския език"; или към Методий по време на неговото управление на славянско княжество в дн. Източна Македония приблизително от 837 до 847 г., или към Константин-Кирил по време на неговата съдбоносна мисия сред българските славяни от поречието на Брегалница (дн. Североизточна Македония) от 855 до 859 г.

Известието на житиеписеца, че Наум е брат на Климент Охридски, повечето изследвачи приемат в духовен смисъл - че двамата са били най-близки съратници в голямата и продължителна борба за утвърждаване на славянобългарската просвета и книжнина. Изглежда истината е друга. Внимателният анализ на достигналите до нас факти не може да не доведе до убеждението, че може би действително Наум и Климент са били родни братя. Ролята на Наум, по-големия брат, по отношение на по-младия с десетина години и по-талантлив Климент (роден във втората половина на тридесетте години на IX в.), изумително напомня за нежните грижи и неотстъпната подкрепа на Методий спрямо Константин-Кирил.

И Наум, и Климент следват вярно Солунските братя, оказват им най-близка помощ и сътрудничество при мисиите им сред сънародниците им - българските славяни, при хазарите, моравците и панонците, "Вървейки с тях навред, та чак и до стария Рим".

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. Наум вероятно е един от най-близките му ученици, които оказват помощ на Климент за бързото написване на Пространното житие на безсмъртния славянобългарски първоучител, за да го издигнат наред с по-рано написаното Пространно житие на Константин-Кирил като щит за опазване на трудовете и заветите на Светите братя сред западните славяни. Но усилията им са напразни. Обединеният съюз на немските феодали, католическото духовенство и предателите от Моравския княжески двор подлагат Кирило-Методиевото дело в Моравия и Панония на погром и унищожение.

Климентовият житиеписец съобщава, че подложените на гонения Кирило-Методиеви ученици "закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие". Такива чувства и такъв стремеж са могли да изпитват само люде, изпаднали в беда в чужбина, към своето Отечество, от което навремето са тръгнали с любимите си учители по широкия свят.

За разлика от учениците моравци и панонци, които били хвърлени в тъмници или продадени в робство, а някои като Методиевия приемник Горазд и убити, Наум, Климент и Ангеларий, като български поданици, били насилствено прогонени от Моравия.

Добрали се със сетни сили до Белград, тримата мъченици били приети с голяма почит от боритаркана (според едно по-късно известие - княз Радислав) - българския военен и граждански управител на северозападните земи, като отдавна чакани гости.

Малко време се радвал княз Борис-Михаил на скъпите гости в столицата Плиска, донесли там светлината на Кирило-Методиевото дело, най-безценното съкровище на народ и държава. Отруденият Ангеларий набързо починал, а Климент след кратък отдих поел пътя към крайния югозапад на Българската земя, най-скоро освободените от византийското владичество територии, в които гръцкото културно и религиозно влияние на големите центрове Солун и Драч е било почти неотразимо. Висшите държавни интереси налагали по спешност да се създаде огнище на славянобългарска просвета и книжнина, за да се спаси българщината от гръко-византийските домогвания. По повелението и с щедрата помощ на княз Борис-Михаил, Климент създал в Девол (дн. несъществуващ град в южна Албания) просветно и книжовно средище.

Само Наум останал в североизточните български земи. И нему е била поставена аналогична задача. За да не се стигне до нежелано усложнение на отношенията с гръцките духовници в България и стоящата зад гърба им Византия, пак с помощта на мъдрия владетел Наум организирал славянобългарско просветно и книжовно средище за североизточните земи, но не в столицата Плиска, където била резиденцията на гръцкия архиепископ на България, а в близкото славянско селище Преслав (и Климент избрал за своята дейност не Лихнида, дн. Охрид, митрополитския център на югозападните земи, а Девол, град от същата епархия). По-младият Методиев ученик Константин Преславски съобщава, че да напише своето Учително евангелие го е подтикнал Наум. Това известие доказва, че ръководител и организатор на Преславското просветно и книжовно средище е бил именно презвитер Наум.

След блестящите изследвания на покойния наш учен проф. Иван Гълъбов в Залцбургския университет употребата на ненаучните понятия "Преславска книжовна школа" и"Охридска книжовна школа" повече няма оправдание, доколкото "школа" преди всичко означава обособеност, своеобразие, вътрешно автономно развитие. Проф. Ив. Гълъбов доказа много близкото сътрудничество между творците от Девол-Охрид и Преслав, при безспорното първенство и влияние на Велики Преслав, в който са работили такива колоси като презвитер Наум, епископ Константин Преславски, презвитер Йоан Екзарх, черноризец Докс (вж. Черноризец Храбър), презвитер Йоан, презвитер Григорий Мних, черноризец Тудор Доксов, княз Симеон и др., докато постиженията на Деволско-Охридското средище са дело само на едного Климента, макар и великан на духа и словото. Доколкото в Девол-Охрид и Преслав са процъфтявали не само просветата и книжнината, но и изобразителното и приложното изкуство, архитектурата, занаятите и т.н., за които проф. Н. Мавродинов доказа стиловото им единство през цялата епоха на Първото българско царство, независимо от незначителните местни отлики, научните понятия са"Деволско-Охридско културно средище" и "Преславско културно средище".

Наум е бил един от организаторите на съдбоносния Първи всебългарски църковно-народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., прогласил славянобългарския език за официален държавен и църковен език, въздигнал Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия достоен син и приемник - Симеон Велики.

Веднага след събора се пристъпило към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите. За пръв епископ на"български език" е бил въздигнат Климент - епископ на Дрембица (Дебърца) или Велика (планинската земя на север от Охрид), викарий (заместник) на Охридския митрополит грък. Вероятно поради напреднала възраст Наум не е приел епископска катедра.

След ръкополагането на Климент за епископ, чиято дейност се съсредоточава главно в неговия манастир "Св. Пантелеймон" в Охрид (не може да бъде случайно, че и Климентовият манастир в Охрид и Наумовият манастир в Преслав са имали за патрон един и същ светец, напротив, това е било подчертаване на братското взаимодействие и общата цел на двете културни средища), Наум оставя ръководството на Преславския център на Борисовия брат черноризец Докс и заминава за Девол, за да продължи Климентовата просветна дейност. Възможно е нататък да го е привлякла носталгията по родния край, която на стари години става непоносима. Много е възможно грижата за по-малкия брат и желанието да извървят отново заедно последните години от живота си да са имали своето значение. Но вероятно е размахът и мащабите на Климентовата дейност на югозапад да са накарали Преславския ръководен център да помисли за негови помощници и сътрудници, защото скоро след Наум натам заминава и друг от по-младите Методиеви ученици - Григорий, ръкоположен за епископ на Прилеп.

Седем години (886 - 893 г.) продължава дейността на Наум като ръководител и организатор на Преславското просветно и книжовно средище, седем години (893 - 900 г.) работи бележитият просветител в Девол. Едва когато създава достатъчно млади сили, на които да предаде светлината и целта на живота си, Наум, изнурен от трудове и страдания, се оттегля в своя манастир "Свети архангели Михаил и Гаврил"-"небесните покровители" на княз Борис-Михаил, на брат му Гаврил и на рано починалия Борисов син Гаврил. Дори да беше само това посвещение, то е достатъчно доказателство за изключително тесните връзки на деволско-охридските дейци с българския владетелски дом. Житиеписецът изрично известява, че Наум построил манастира си"със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаил-Борис и неговия син цар Симеон". В притвора на манастирската църква е изобразен княз Борис-Михаил като ктитор на манастира, най-стария от днес съществуващите български манастири.

В своята обител на 23 декември 910 г. бележитият просветител и благодетел на българския народ починал, погребан от своя"брат, другар и състрадалец" епископ Климент Охридски. Гробът му е запазен и до днес в нарочен параклис вдясно от олтара на манастирската църква.

Въпреки че църквата е преустроявана на два пъти, издигнатият от Наум храм се е запазил като централно помещение на сегашния. Тази оцеляла до наши дни църква, с гроба на Наум Преславско-Охридски и с високохудожествените си стенописи от 1806 г., дело на зографа Търпо Константинов от гр. Корча (вероятно дебърски майстор, заселен там, или потомък на дебърски заселник), в които централно място заемат образите на княз Борис-Михаил, на светите Седмочисленици - Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, отделно на Наум, Климент и княз Йоан-Владимир, е най-вълнуващият пантеон на Първото българско царство и на неговия Златен век.

Не, не е останал презвитер Наум Преславско-Охридски без помен и възхвала. Никой българин не е забравил, че той е един от първомайсторите, заложили в Преслав и Охрид основите, върху които се гради българската култура оттогава и до днес. И навеки.

Първа публикация в Интернет liternet.bg.

 
elena
Пуснат на: 20 Юни 2010, 00:45

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Житие на св. Паисий Хилендарски

Когато българският народ изпадна в най-тежко състояние под двойното петвековно гръко-турско робство, тогава Бог издигна преподобни Паисий Хилендарски, който написа своята забележителна "История славянобългарска" и чрез нея вдъхна народностно съзнание и сили у българския народ, изтръгна го от неговото отчаяние и постави начало на българското възраждане.

Той е роден в гр. Банско, в самите поли на легендарната Пирин планина, през 1722 година. Рожба на благочестиво семейство - единият му брат Лаврентий бил игумен в Хилендарския мнастир, а другият Вълчо бил щедър дарител на църкви и манастири - той постъпил за послушник най-напред в близкия Рилски манастир, гдето закърмил душата си с родолюбива грижа за собствения народ и със светост от великия български светец Йоан Рилски.

Малко по-късно, в 1745 г., вече на 23-годишна възраст, той отишъл при брата си Лаврентий в Хилендар и тук приел монашество. В манастира Паисий имал възможност да се образова и изучи по-добре и духовно да се издигне. Като манастирски пратеник (таксидиот) той обикалял села и градове, за да събира помощи и да привлича поклонници за манастира. При този непосредствен досег с народа Паисий най-добре видял тежкото положение на българския народ под гръцко-турското робство. В атонските манастири пък той видял и сам преживял надменното и презрително отношение на другородци към българите - че те били прости и груби, че нямали история. Паисий с болка виждал разслабващото отчаяние на народа, дълбоко скърбял и се възмущавал за родоотстъпничеството на много българи, които се влачели след чужди обичаи и след чужд език, а презирали чистите български нрави и родния си език. Тогава пламва в него патриотична и благочестива ревност, плод на която се явява неговата вдъхновена"История славянобългарска" (1762 г.)"за в полза на българския народ, а за слава и похвала на Господа Иисуса Христа".

Получил благочестиво домашно възпитание и черпил от светостта на св. Йоан Рилски, преподобни Паисий и на Атон попаднал в една аскетическа среда, известна с множество просияли в благодат подвижници на благочестието и особено преподобномъченици - монаси, които умирали мъченически за Христа от агарянска ръка. И самият той със скромни думи на монашеското смирение прави намек за своя аскетизъм: страдал от стомах - което значи прекалявал с поста, и от главоболие - което значи, че съкращавал съня си до крайност.

След като написал историята си с много труд, той като същински равноапостол тръгнал да я разнася навсякъде по българската земя, за да я четат и преписват. По този начин преподобни Паисий запалил пожара на българското народно свестяване и възраждане. И в тази усърдна дейност на равноапостол и народен будител той умира неизвестно где, може би мъченически - ако не убит от вражеска ръка, то сломен от преумора. Денят и годината на смъртта му са неизвестни, поради което паметта му се празнува на неговия имен ден - 19 юни, когато се чествува преподобни Паисий Велики.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

 
elena
Пуснат на: 19 Февруари 2010, 23:32

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Права си,мила,за мен Дънов е отклонение от Християнството...Но извадката си е извадка..има всякакви хора!
Истината е една,духовен градеж или пагубен материализъм...това избира земния човек..Два са пътищата....
Духовно издигнатите хора,не живеят само за себе си...те се раздават,дават от себе си за ближните.Какъв по светъл пример и водач е Левски?!
"Ако загубя,губя себе си, ако спечеля,печели цял народ..!!!"Водач с български дух,дори и със загубата му,Бог да го прости,народът ни спечели,примерът...за всеки патриот и християнин,пребъдваме с неговия стремеж за правда и свобода! love love love

Kirilka Petkova:
Моля, не ме разсмивайте с това, че велика личност бил Петър Дънов, тъй като и народът го бил избрал ! Отгоре на всичко, при тази класация, най-много гласове додоха от Кърджали-и това ако не беше манипулация!!!А и Ваклуш Толев-не го цитирайте въобще! В него християнството е също така толкова изкривено, че дали въобще има християнско учение?!Поклон пред паметта на св.равнопастолни братя Кирил и Методий, тяхните ученици и последователи!Поклон и пред паметта на ВАСИЛ ЛЕВСКИ-дякон ИГНАТИЙ, чиято памет днес честваме!

 
Kirilka
Пуснат на: 19 Февруари 2010, 11:27

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Моля, не ме разсмивайте с това, че велика личност бил Петър Дънов, тъй като и народът го бил избрал ! Отгоре на всичко, при тази класация, най-много гласове додоха от Кърджали-и това ако не беше манипулация!!!А и Ваклуш Толев-не го цитирайте въобще! В него християнството е също така толкова изкривено, че дали въобще има християнско учение?!Поклон пред паметта на св.равнопастолни братя Кирил и Методий, тяхните ученици и последователи!Поклон и пред паметта на ВАСИЛ ЛЕВСКИ-дякон ИГНАТИЙ, чиято памет днес честваме!

 
elena
Пуснат на: 19 Февруари 2010, 00:43

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Нека днес преклоним глави,и помним Левски дълбоко в сърцата си!!!

Васил Левски - икона на българската свобода!

Учителят на българското съвремие говори за 13-те безсмъртни българи

Икона на българската свобода - това е характеристиката, която Ваклуш Толев дава на Васил Левски. Икона на иконостаса на националната ни история, а не на една само отделна вероизповед. Нарежда го сред Тринадесетте поименни безсмъртни българи наред с: цар Борис III - Обединител, хан Аспарух - Основател, княз Борис - Покръстител, цар Симеон - Просветител, св. Климент Охридски - Азбучник, Св. Йоан Рилски - Покровител, св. патриарх Евтимий - Мистик и Воин, Отец Паисий - Будител, Баба Тонка - Майка на безстрашието, княз Александър Батенберг - Съединител, Пенчо Славейков - Прозрението на българския гений, Ванче Михайлов - Воин на оскърбените българи. Всички те, според Ваклуш Толев: са живото духовно вълмо на българската бъдна историчност.

За тях отрежда Ден - 28 август, денят на кончината на цар Борис III, и ратува за изграждането на Дом-Светилище в тяхна чест. Това да бъде българският социален учебник на приложна отговорност и социална доблест, казва той в новоиздадената книга-албум „Ден и Дом - Светилище на тринадесет поименни безсмъртни българи”.

Щастлива е историята на онзи народ, който може да изведе на националния си олтар личности на признание и дела за показ. Защото личността е свещена и тя освещава институцията и института.

Това отведе мисълта ми от тринадесетвековната история на България да отлъча с прозрение и предназначение - преценени в дан безсмъртна - Тринадесетте безсмъртни поименни българи. Никой не е лишен от правото на безсмъртие и никой не е оскърбен в достойнството си, че не е при тях.

Васил Левски е дарен с обсега на голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник.

За своето дело Левски взима кръв от народа, път от Христа и воля за живот от идеята за свободата. И духом, и физически прилага Учението на Христос, а жертвата си дава не само като подражание, а и като самосъзнание.

Този човек носи една от най-големите мирови идеи - идеята, че религията на роба е свободата! И само той от всички световни революционери има прозвището Апостола, защото наистина е с провиденцията на апостол.

Васил Левски безспорно е духовно лице. Тази тайна - монашеството, го обрече и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Учителят му Христос бе казал: Ние сме в Бога и Бог е в нас!, затова той рече: Ние сме във времето и времето е в нас! Някой погрешно, в поведение да снеме част от неговия ореол, каза, че хвърлил расото. Не! Левски не хвърля расото, а намята тогата на свободата и сменя олтара - малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с мировия олтар на историчността на един народ! Вътрешната страна на монашеството е това - идеята да узреете за жертва. Ето защо не като съблазън излиза от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст. И той е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!

Левски свещенодейства само пред един олтар - народа; дава на людете само едно причастие - революцията; обрича и дава само една жертва - себе си!
Съден е сам, но е достатъчен за всички, защото въплъщава всички! Той е, който можа да каже: „Ако изпечеля, печели цял народ; ако губя, губя само мене си!” Не слага в трето лице - себе си. „Мене си!” - като божествена даденост! И не е предаден, а сам извървява Голготската пътека до бесилката.

Васил Левски е обесен край София като най-големия враг на Османската империя. Там е извършена неговата предсмъртна венчавка, неразтрогаемият брак с единствената му невеста - България. В нейните скути той полага своите кости с клетва за вярност и в нейната душа влива непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на делото му отрежда достоен край - такива жертви не се оплакват, те се митологизират!

Възхищението ни не е кумир. Няма поизчистена нравственост от неговата! Реалност е магичността на словото и приложната му воля пред неговите байновци. Те не могат да не го считат за светец, защото във вътрешния им храм олтарът на свободата си остава и някой трябва да бъде свят, за да правят молитвена жертва.

Вътрешната будност, която Апостолът ни оставя, е че пред олтара на Свободата най-святата и мистична жертва е човекът!

Ваклуш ТОЛЕВ

 
elena
Пуснат на: 23 Декември 2009, 20:29

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Кратко животоописание на св. Наум Охридски

Преп. Наум Охридски бил най-младият от учениците на светите братя Кирил и Методий, в гр. Девол, Македония, наставлявал в Христовата вяра, там се подвизавал и починал в 910 година. Мощите му са източник на изцерения.

Преп. Наум Охридски умрял на 23 декември 910 година, когато се и празнува неговата памет. Но навярно поради това, че тогава е зимно време, а при това и Коледен пост, още от дълбока древност Охридската архиепископия, закрита като самостоятелна през 1767 година, установила 20 юни като ден за по-тържествено чествуване на неговата памет.

По Пространен православен месецослов, изд. Тавор и
Жития на светиите, Синодално издателство 1991 година




Св. Наум Преславско-Охридски бележит просветител

Иван Грудев



Братя, нека да не остане без помен и
презвитер Наум, този брат, другар и
състрадалец на блажения Климент...
Из Най-старото житие на св. Наум, първа четвърт на X в.

Навършват се 1150 години от рождението на презвитер Наум, ученика, сътрудника и продължителя на великото дело на равноапостолите Кирил и Методий, една от най-видните личности на средновековна България.

Син на "благородните си родители", Наум е израснал в Мизия (житиеписецът е употребил неофициалното име на България през цялото Средновековие, а по-вероятно - средновековното областно наименование на дн. Македония - Долна Мизия). Там се присъединил към Кирил и Методий, "Които тогава ходеха по цялата Българска земя, подвизавайки се да обръщат прелъстените в православната вяра... За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят със светлината на истината... преведоха божественото писание, старото и новото, от елински (гръцки) език на простия български език и изобретиха сами букви за славянския език"; или към Методий по време на неговото управление на славянско княжество в дн. Източна Македония приблизително от 837 до 847 г., или към Константин-Кирил по време на неговата съдбоносна мисия сред българските славяни от поречието на Брегалница (дн. Североизточна Македония) от 855 до 859 г.

Известието на житиеписеца, че Наум е брат на Климент Охридски, повечето изследвачи приемат в духовен смисъл - че двамата са били най-близки съратници в голямата и продължителна борба за утвърждаване на славянобългарската просвета и книжнина. Изглежда истината е друга. Внимателният анализ на достигналите до нас факти не може да не доведе до убеждението, че може би действително Наум и Климент са били родни братя. Ролята на Наум, по-големия брат, по отношение на по-младия с десетина години и по-талантлив Климент (роден във втората половина на тридесетте години на IX в.), изумително напомня за нежните грижи и неотстъпната подкрепа на Методий спрямо Константин-Кирил.

И Наум, и Климент следват вярно Солунските братя, оказват им най-близка помощ и сътрудничество при мисиите им сред сънародниците им - българските славяни, при хазарите, моравците и панонците, "Вървейки с тях навред, та чак и до стария Рим".

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. Наум вероятно е един от най-близките му ученици, които оказват помощ на Климент за бързото написване на Пространното житие на безсмъртния славянобългарски първоучител, за да го издигнат наред с по-рано написаното Пространно житие на Константин-Кирил като щит за опазване на трудовете и заветите на Светите братя сред западните славяни. Но усилията им са напразни. Обединеният съюз на немските феодали, католическото духовенство и предателите от Моравския княжески двор подлагат Кирило-Методиевото дело в Моравия и Панония на погром и унищожение.

Климентовият житиеписец съобщава, че подложените на гонения Кирило-Методиеви ученици "закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие". Такива чувства и такъв стремеж са могли да изпитват само люде, изпаднали в беда в чужбина, към своето Отечество, от което навремето са тръгнали с любимите си учители по широкия свят.

За разлика от учениците моравци и панонци, които били хвърлени в тъмници или продадени в робство, а някои като Методиевия приемник Горазд и убити, Наум, Климент и Ангеларий, като български поданици, били насилствено прогонени от Моравия.

Добрали се със сетни сили до Белград, тримата мъченици били приети с голяма почит от боритаркана (според едно по-късно известие - княз Радислав) - българския военен и граждански управител на северозападните земи, като отдавна чакани гости.

Малко време се радвал княз Борис-Михаил на скъпите гости в столицата Плиска, донесли там светлината на Кирило-Методиевото дело, най-безценното съкровище на народ и държава. Отруденият Ангеларий набързо починал, а Климент след кратък отдих поел пътя към крайния югозапад на Българската земя, най-скоро освободените от византийското владичество територии, в които гръцкото културно и религиозно влияние на големите центрове Солун и Драч е било почти неотразимо. Висшите държавни интереси налагали по спешност да се създаде огнище на славянобългарска просвета и книжнина, за да се спаси българщината от гръко-византийските домогвания. По повелението и с щедрата помощ на княз Борис-Михаил, Климент създал в Девол (дн. несъществуващ град в южна Албания) просветно и книжовно средище.

Само Наум останал в североизточните български земи. И нему е била поставена аналогична задача. За да не се стигне до нежелано усложнение на отношенията с гръцките духовници в България и стоящата зад гърба им Византия, пак с помощта на мъдрия владетел Наум организирал славянобългарско просветно и книжовно средище за североизточните земи, но не в столицата Плиска, където била резиденцията на гръцкия архиепископ на България, а в близкото славянско селище Преслав (и Климент избрал за своята дейност не Лихнида, дн. Охрид, митрополитския център на югозападните земи, а Девол, град от същата епархия). По-младият Методиев ученик Константин Преславски съобщава, че да напише своето Учително евангелие го е подтикнал Наум. Това известие доказва, че ръководител и организатор на Преславското просветно и книжовно средище е бил именно презвитер Наум.

След блестящите изследвания на покойния наш учен проф. Иван Гълъбов в Залцбургския университет употребата на ненаучните понятия "Преславска книжовна школа" и "Охридска книжовна школа" повече няма оправдание, доколкото "школа" преди всичко означава обособеност, своеобразие, вътрешно автономно развитие. Проф. Ив. Гълъбов доказа много близкото сътрудничество между творците от Девол-Охрид и Преслав, при безспорното първенство и влияние на Велики Преслав, в който са работили такива колоси като презвитер Наум, епископ Константин Преславски, презвитер Йоан Екзарх, черноризец Докс (вж. Черноризец Храбър), презвитер Йоан, презвитер Григорий Мних, черноризец Тудор Доксов, княз Симеон и др., докато постиженията на Деволско-Охридското средище са дело само на едного Климента, макар и великан на духа и словото. Доколкото в Девол-Охрид и Преслав са процъфтявали не само просветата и книжнината, но и изобразителното и приложното изкуство, архитектурата, занаятите и т.н., за които проф. Н. Мавродинов доказа стиловото им единство през цялата епоха на Първото българско царство, независимо от незначителните местни отлики, научните понятия са "Деволско-Охридско културно средище" и "Преславско културно средище".

Наум е бил един от организаторите на съдбоносния Първи всебългарски църковно-народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., прогласил славянобългарския език за официален държавен и църковен език, въздигнал Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия достоен син и приемник - Симеон Велики.

Веднага след събора се пристъпило към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите. За пръв епископ на "български език" е бил въздигнат Климент - епископ на Дрембица (Дебърца) или Велика (планинската земя на север от Охрид), викарий (заместник) на Охридския митрополит грък. Вероятно поради напреднала възраст Наум не е приел епископска катедра.

След ръкополагането на Климент за епископ, чиято дейност се съсредоточава главно в неговия манастир "Св. Пантелеймон" в Охрид (не може да бъде случайно, че и Климентовият манастир в Охрид и Наумовият манастир в Преслав са имали за патрон един и същ светец, напротив, това е било подчертаване на братското взаимодействие и общата цел на двете културни средища), Наум оставя ръководството на Преславския център на Борисовия брат черноризец Докс и заминава за Девол, за да продължи Климентовата просветна дейност. Възможно е нататък да го е привлякла носталгията по родния край, която на стари години става непоносима. Много е възможно грижата за по-малкия брат и желанието да извървят отново заедно последните години от живота си да са имали своето значение. Но вероятно е размахът и мащабите на Климентовата дейност на югозапад да са накарали Преславския ръководен център да помисли за негови помощници и сътрудници, защото скоро след Наум натам заминава и друг от по-младите Методиеви ученици - Григорий, ръкоположен за епископ на Прилеп.

Седем години (886 - 893 г.) продължава дейността на Наум като ръководител и организатор на Преславското просветно и книжовно средище, седем години (893 - 900 г.) работи бележитият просветител в Девол. Едва когато създава достатъчно млади сили, на които да предаде светлината и целта на живота си, Наум, изнурен от трудове и страдания, се оттегля в своя манастир "Свети архангели Михаил и Гаврил" - "небесните покровители" на княз Борис-Михаил, на брат му Гаврил и на рано починалия Борисов син Гаврил. Дори да беше само това посвещение, то е достатъчно доказателство за изключително тесните връзки на деволско-охридските дейци с българския владетелски дом. Житиеписецът изрично известява, че Наум построил манастира си "със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаил-Борис и неговия син цар Симеон". В притвора на манастирската църква е изобразен княз Борис-Михаил като ктитор на манастира, най-стария от днес съществуващите български манастири.

В своята обител на 23 декември 910 г. бележитият просветител и благодетел на българския народ починал, погребан от своя "брат, другар и състрадалец" епископ Климент Охридски. Гробът му е запазен и до днес в нарочен параклис вдясно от олтара на манастирската църква.

Въпреки че църквата е преустроявана на два пъти, издигнатият от Наум храм се е запазил като централно помещение на сегашния. Тази оцеляла до наши дни църква, с гроба на Наум Преславско-Охридски и с високохудожествените си стенописи от 1806 г., дело на зографа Търпо Константинов от гр. Корча (вероятно дебърски майстор, заселен там, или потомък на дебърски заселник), в които централно място заемат образите на княз Борис-Михаил, на светите Седмочисленици - Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, отделно на Наум, Климент и княз Йоан-Владимир, е най-вълнуващият пантеон на Първото българско царство и на неговия Златен век.

Не, не е останал презвитер Наум Преславско-Охридски без помен и възхвала. Никой българин не е забравил, че той е един от първомайсторите, заложили в Преслав и Охрид основите, върху които се гради българската култура оттогава и до днес. И навеки.

 
elena
Пуснат на: 27 Юли 2009, 01:32

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

Свети Седмочисленици

Свв. Кирил и Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий

(IX-X век)

Честват се заедно на 27 юли
На същия ден Успение на св. Климент Охридски. Св. великомъченик Пантелеймон

Цар Борис налага азбуката

Цар Борис се среща тайно с учениците на Кирил и Методий много преди 886 година. Буквите на траките и готите не се утвърждават, зад тях не застава държава

Проф. д-р Божидар Димитров

В деня на свети Кирил и Методий се пише, разбира се, за тяхното велико дело. То наистина е велико и тогава, в IХ век, и днес. Създаването на азбука на говоримия език на славяните, заемащи както тогава, така и днес половината от територията и населението на Европа, вкарва въпросните славянски народи и територии в най-висшето звено на спиралата на цивилизациите. Но прославата на двамата братя от Солун по наш стар, български обичай води до пълно затъмнение на други личности, благодарение на чиито усилия азбуката е успяла да се наложи - отначало в България, после в цяла Източна Европа (Сърбия, Румъния, Украйна, Русия, Молдова, Беларус, Черна гора, Македония).

Кои са тези личности, благодарение на които азбуката ни се утвърждава?

На първо място българският държавник цар Борис I (852-889 г.). Публична тайна е, че една писменост може да се утвърди само ако зад нея застане с цялата си политическа воля и финансова мощ една държава. Кой знае, че още две писмености са създадени в българските земи (на траките от Св. Никита Ремесиански и на готите от Вулфила), но не са се утвърдили поради това, че зад тях не застава държава. Писмеността в тази епоха е свързана главно с църквата. А за да заработят църквите в средновековна България на роден език, са необходими около 200 000 богослужебни книги. Книгите в тази епоха се правят от пергамент (специално обработени агнешки кожи). За 200 000 книги са необходими 20 000 000 агнешки кожи. Освен това за 10 000-те църкви (най-вероятно са повече) са необходими 10 000 обучени на новата писменост свещеници. Могат ли Кирил и Методий или учениците им Климент и Наум да платят 20 милиона агнешки кожи и да обучат 10 000 свещеници. Естествено не - разходи и организационни усилия в такива мащаби може да предприеме само държава, ръководена от държавник със съответната политическа воля. Цар Борис I е застанал зад това дело с цялата мощ на Българската държава. И, изглежда, много по-рано от 886 г., когато приема и дава на Климент и Наум съответните правомощия, пари и хора, за да извършат великото дело на разпространението на писмеността по цялата българска земя. Контактът, изглежда, е станал при мисията на двамата братя в днешните македонски земи и е бил личен. Брегалнишката легенда дори твърди, че това е станало в град Равен (днес развалини край Щип) и там е договорено създаването на старобългарската азбука.

А по въпроса защо Кирил и Методий не са продължили мисията си в България отговорът е прост. Азбуката не е имала канонично признание от тогавашните авторитети по въпроса - Константинополската патриаршия и Папството. Да не забравяме, че тогава в сила е триезичната догма. Задача на Кирил и Методий е била да постигнат каноничното й признание, но това е могло да стане само ако останат византийски държавни и църковни служители. Останали в България, и те, и Борис I, и азбуката несъмнено щяха да бъдат обявени за еретически.

Упоменаване на св. Климент Охридски в евангелски месецослов



Следващите позабравени са Климент и Наум. Да не се заблуждаваме. Делото на Кирил и Методий във Великоморавия рухва окончателно и без остатък в 886 г. То никога нямаше да се възроди и щеше да остане един екзотичен исторически щрих като делото на Никита Ремесиански и Вулфила, ако Климент и Наум не бяха се добрали до България. И ако освен талантливи духовници не бяха и супермениджъри. За да подготвиш десетина хиляди свещеници и да препишеш 200 000 книги, настина се изисква огромен организационен талант. Иначе волята, парите и усилията на Българската държава щяха да отидат нахалост. Нима и днес поради липсата на организаторски способности не се прахосват без видим резултат милиони левове от държавни, а и от частни мениджъри. Знаехме как го е направил Климент в Охридския книжовен център. Дейността на Наум между 886-893 г. в Плиска оставаше в сянка. Днес благодарение на българските археолози, открили книжовните средища в Голямата базилика в Плиска, Черноглавци Равна, Варна, Мурфатлар, знаем, че мащабите на дейността му са същите като на Климент. В тези средища се правят книги, подготвят се свещеници, като завършилите курса веднага сядат на преписват нови книги и т. н. А технитари (занаятчии - б. а.) под ръководството на областния управител (в Охрид той се казва Домета, а в Плиска вероятно под прекия контрол на цар Борис sleepy обработват милиони агнешки кожи, за да има листи за книгите.

Е, не бива да забравяме и Цар Симеон Велики, който продължава в тази област делото на баща си. Можеше и да откаже като новия великоморавски княз и да върне гръцкия език - и без това претендира за трона на византийския Василевс. И на цар Петър (927-942), осигурил 42 мирни години, за да се затвърди докрай делото.

На всички тях вечна им памет и вечна признателност.


Климент и Наум са синове на наши боили

Появата на Климент и Наум в България обикновено се представя като щастлива случайност. Според житието им след арестуването на близо двестате Кирило-Методиеви ученици (те са продадени в робство) във Великоморавия от немците само те и Ангеларий били извадени от затвора, доведени до Дунав (тогава граница с България) срещу Белград (тогава български областен град) и изоставени. Те се прехвърлили в България със сал, а областният управител ги изпратил в Плиска при Борис I. Той се зарадвал (оставя се впечатлението, че за първи път ги вижда) и след няколко месеца почивка изпраща двамата с парични суми (равняващи се днес на десетки милиони левове) и подчинени на тях (обикновените монаси) областни управители да строят манастири - школи и скриптории (места за писане на книги).

Това не е нормално дори за средните векове. Такова доверие не се оказва на до вчера непознати хора. Но въпреки това в науката преобладаващото мнение за народността на Климент и Наум е, че са славяни от Византия, гърци, добре научили славянски език, или великоморавци. За т. нар. македонци Климент и Наум, разбира се, са македонци.

Всъщност спорът е излишен. В житието на Климент и Наум се казва, че те са от Мизия и са синове на благородни родители. Иначе казано, те са от български аристократичен произход, т. е. синове на боили. От определена възраст те са част от гвардията на кана и от този корпус млади благородници (наричани "хранени хора") са хората, изпълняващи важни държавни мисии. В този смисъл появата на Климент, Наум и Ангеларий в кръга на учениците във Великоморавия едва ли е случайно. Те са били изпратени там от Борис I, за да изучат добре новата азбука - българският цар добре е разбирал, че Кирил и Методий могат и да бъдат елиминирани от враговете си, както и става. Странното освобождаване от затвора, довеждането им до българската граница (когато другите 200 ученици са продадени в робство) също намира своето логично обяснение - те са освободени като поданици на българската държава навярно по лично искане на цар Борис I пред немския крал - негов съюзник по това време.

Огромното доверие нелогично за доскоро непознати хора също отива на мястото си, ако Климент и Наум са хора на Борис I, членове на управляващата страната аристократична класа.

Че Климент и Наум наистина са български благородници, си личи от факта, че през 916 г. вече болния и изнемощял епископ Климент подава оставката си не на прекия си началник (архиепископа на България), а на цар Симеон Велики. Това е в съгласие не с църковния закон (архиепископството е до смърт на титуляра), а съгласно кодекса на честта на българската служебна аристокрация, подчинена само и единствено на царя.

Препечатано от macedoniainfo.com

 
elena
Пуснат на: 4 Юни 2009, 02:27

Отг: Л И Ч Н О С Т И
Цитирай Присъедини се

http://www.vbox7.com/play:2cfe13d8

 
Страница 1 от 3
 1-30 от 81  |   1  2  3  >>  >>| 
commercial реклама
host bg
Copyright © 2006-2013 Sibir.bg