Sibir
image
НИНА
НИНА, 46
« sibir.bg
Жената след 40 Написана на : 2014-01-31 09:46:42

image

На времето невеста по неволя
в пространствения сложен интеграл –
жената след четирсет още може
да сътвори мига неизживян.
Петачетата да превърне в злато,
а златото да раздаде без жал –
жената след четирсет е богата
не само с туй, що Господ и е дал.
Зад маската си – ангел чудотворен –
тя може да e майка и жена
или пък друга – дявол безподобен
за нисшите – от пъкъла дошла.
На сватбата, в най-хубавото време
ще стане твоя тъща, ей така...
А може след четирсет да приеме
да бъде младоженка и снаха.
Жената след четирсет е награда –
душата й е топла като хляб...
И нищо, че сама е жива рана,
тя другите лекува с поглед благ.
Защото е погребала безмълвно,
което не възкръсва след смъртта...
Но още има сили, има вяра
да се изправи друга пред света,
за да започне всичко отначало –
пътуването всъщност предстои.
А тя и побеляла, все е млада...
Днес нямат възраст вечните жени.



Нели Господинова

Най-добрият човек Написана на : 2012-03-04 09:27:51

image

Най-добрият човек не е истински ангел.

Най-добрият човек има свое лице.

Аз го търсих... Но той по-добре и от дявол

се изплъзваше някак незнайно къде.



Аз му писах писмо. На перона го чаках -

най-добрият сред всички познати мъже.

Той не беше такъв, като другите... Плаках.

Исках само за миг да го зърна поне.



Но го нямаше. Срещах все лоши момчета

под ужасни луни... Беше сякаш игра.

И угасваше някак си лека-полека

мисълта, че добрият е част от света.



Беще трудно да искам... Така го забравих.

беше страшно, защото едва оцелях.

Най-добрият пристигна сам, без да се бави,

щом да видя доброто накрая успях.



И съвсем не дойде като принца с карета.

Беше даже пеша... и почти окуцял.

Бе преминал през девет земи и морета,

но до края доброто не беше раздал.



Най-добрият човек нито бял, нито черен,

каза дума добра. Той не беше герой,

но геройски остана на думата верен...



Всъщност всеки от вас може днес да е той....




 Нели Господинова

Отвара за забрава Написана на : 2011-08-18 21:37:23

image

Огън стъкнах от твоите лоши слова,
на триножника менчето сложих,
и изсипах ненужния миг тишина -
а обидата с билки наложих.


Тъжен смях, гола обич, последна сълза,
седем грама отрова от стършел,
миг горчив, пропилян, две-три щипки тъга,
недоверие, нерви на възли.


А котлето не къкри... Все няма искри -
ще добавя и малко забрава,
после тихо ще сипя онези очи
дето лееха само жарава.


Развъртях се с машата, но пак не гори –
Сложих себе си, малко по малко.
Без пожари и клади не ще да заври –
само пуши котлето... Ех, жалко!


О, забравих за миг. Трябват малко пари,
да платя всички минали грешки.
Преброих за последно до трийсет и три
и среброто задрънка зловещо.


После думи магически взех да редя -
смело яхнах метлата си стара
и поисках да мога без теб да летя,
преоблякла душата си стара.


Лумна огън от твоите думи в нощта,
сова крясна – засенчи луната
и последната мисъл за теб разгоря,
и подпали невинно гората...


- Спри се вещице! – сякаш насън изкрещя,
от зениците огън изхвръкна
и уби всяка мисъл да бъда добра,
(а в котлето отварата кръкна).



 

Нели Господинова

Очи за себе си Написана на : 2011-05-20 20:55:28

woman in love Pictures, Images and Photos

 

"Беше вторник, 13..."



Маргарита Петкова




Беше петък, ноември. Не помня числа.

Пихме вино червено и бяло.

Вън умираше тихо сама есента,

в нас се раждаше ново начало.



Беше петък - един уморен, тъжен ден,

бе с безумство белязан, не само...

Стана късно. Заспах. Беше сложил за мен

за възглавница твоето рамо.



После май се събудих. Сега спеше ти,

а луната бе спряла над тебе.

Долових в тъмнината любими черти -

бе в ръцете ми тихо разнежен.



Ей така ни завари сама утринта.

Как те пуснах, не зная все още.

В този петък ми даде очи любовта,

с тях те гледах и денем, и нощем.



Пак е петък. Пореден. Не помня числа.

Ти обичаш, уви, вече друга.

Всеки петък те гледам с очи на жена,

дето люби и мрази те лудо.



Нели Господинова

Ризи на чардака Написана на : 2010-11-15 10:36:18

white Pictures, Images and Photos





Май не донизах дните на гердани

и не накичих тънката си шия,

не ги избелих на платна тъкани,

не ги изнесох като сред чаршия.



Не проснах нищо вънка на чардака

да се ветрее, погледа да вдига.

Над празните си делви не заплаках -

на хората все нещо не им стига.



И даже недовезаната риза

заключих със последните мъниста

във раклата на баба ми с чеиза

под девет ката – да остане чиста.



И скрих последно бялата си пазва

зад девет катинара преди време.

А кой каквото ще да си приказва -

животът ми остана вътре в мене.



Сега го диря, май пустòсах ключа -

душата ми остана да се моли...

Как времето отново да отключа

и да науча костите си голи



да се белеят вънка на мегдана,

да се ветреят ризи на чердака

и ябълката - сто лета небрана

да доузрее, с някой да дочакам...



Нели Господинова

Страница 1 от 1
 1-5 от 5  |   1