Sibir
image
НИНА
НИНА, 46
« sibir.bg
Разпетият ми петък ме намери Написана на : 2012-04-14 07:51:16

image

Тази лудост пак ли ме споходи?!

Пак сънувам, докато съм будна...

Празен поглед... Като сляпа ходя...

и... зомбирана... като от вуду.



Будна съм, а смях сънувам бистър

в две очи. (Май само в тях се будя...)

Сдържам си дъха, за да не мисля...

Ала как се сдържат мисли луди?!



Стъпвам леко, сякаш съм ефирна...

Всички Не-та в гърлото ми спират...

Пак онази лудост, най-безумно

хапе сетивата ми! (Да не заспиват.)



Как ли да заспят, като леглото

със коприва пак съм си застлала?!

А възглавницата мека се превърна

в камък твърд... (И не добре издялан.)



Божичко, нали си дадох дума,

тези чувства вече да не вкусвам!

(Дяволчето, дълго приковавано,

се изплъзна, сграбчи ме изкусно...)



Всичко ми обърка! Пулса... ритъма...

Нито спя, ни денем съм събудена.

Ту ми е студено, ту съм жарка...

(Бясна съм си, че така съм влюбена...)



Тъкмо пред Великден! Уж във пости...

Как пък с дявола улучих да вечерям?!

Страстна седмица... Горещи нощи...



... И Разпетият ми петък ме намери...





adrina_mark

На Сирни заговезни Написана на : 2012-02-26 09:47:17

FORGIVENESS Pictures, Images and Photos

Живея в междувремието.
Пиша спомени
и късам от сърцето си листа.
Ненужните ги мачкам своевременно.
Пак трия с гума в своята душа.
Захапала съм времето.
А и молùва.
Въртя го между зъби и мълча...
Припомням си разцъфнала коприва,
дори следите й по моята ръка.
И болката си спомням.
Още пàри,
като жарава... истински гори.
Броя разбитите железни катинари
във срещнатите някога очи.
Наум пресмятам пролетни копнежи
(и драскам върху листите лъчи).
Разравям преспите на бури снежни,
покрили шарените есенни мечти.
Подреждам ги,
рисувам ги с търпение.
Тук зимно слънце. Там пък летен дъжд.
Нахлуват между щрихите видения,
разкъсвали съня ми неведнъж.
Прелиствам списъка на старите огнища.
Със телеещите въглени от тях
запалих и последните стърнища,
покрих илюзиите с черния им прах.
До пясък си изроних и надеждите.
(Не мога да рисувам пясъци...)
И в мислите си трия неизбежните
последни слънчеви отблясъци.
Кому са нужни? Споменни дихания,
издъхващи във лунни затъмнения...
Окамених мечтите си със отчаяние
и буренясвам между тях в съмнения.

До устните ми се докосна вятър,
разкъсал клетката на някой спомен стар.
Със него в стаята нахлу и ароматът
на уловено слънце в житния хамбар,
на печен хляб и на сено косено,
на угар черна и на селски път,
на топло мляко и трева зелена,
на люляков и теменужен цвят.
Със ароматите и звуци зазвънтяха -
от всеки спомен рукнаха към мен.
Камбанен звън отнякъде довяха
и глас на чучулига в слънчев ден.
Проскърцаха гредите на тавана.
Щурче пропя под стария сайвант.
Изстърга в жито воденичен камък.
Запя совалката на дървения стан.
Закряка жаба. Забръмча мушица.
В комина вятърът ехидно се засмя.
Отрони капки сънено капчукът.
Лозницата на двора зашумя...

Унесена, забравих и да пиша.
Не мога да ги нарисувам този път.
На Сирни заговезни
мъча се да дишам...
... от болки се пропуква и ледът.
През спомените тичам изсветляла,
край мене все така си се върти светът...

Дали да си простя, че съм живяла
или че дълго спрях на кръстопът?!



adrina_mark 

А ти, Любов, в ъгъла скрито се кръстиш. Написана на : 2010-06-06 10:49:49

image


 

Да, време е да се разделяме, Любов.

Развръзката я знаехме отдавна с тебе.

Ще се наложи да си тръгнеш още днес,

че трябва и със работата си да се заема.

 

Виж... Магията скри се. Обу се смирено.

Погледна с тъга, но си тръгна (на пръсти).

Топлината до точка се сви примирено.

А ти, Любов, в ъгъла скрито се кръстиш.

 

Какво ми се кръстиш? Не съм те и викала.

Без покана нахлу като дива фурия.

После всичко обърка. (Така си си свикнала...)

А дупките в мен аз ще трябва да шия,

 

да кърпя, сглобявам, дори да изрязвам...

Душата ми в шарена черга превърна!

Хайде, потегляй! Какво ми се бавиш?

И хич не мисли си, че пак ще те върна!

 

А прогореното как ще наставям?!

От къде да си взема душа за присадка?

Я си сбери разпилените въглени!

Аз при тебе, Любов, си подадох оставка.

 

Какво не разбра пак? (Ти все не разбрала...)

И все не дочула, но пък сладко говориш...

Ами, върви си. И защо си се спряла?...

Не очаквай сълзи, щом вратата затвориш.

 

Пак ми се кръстиш. Брей, колко набожност!

Държиш се така, че си сякаш светица.

Не! Остави! Не посягай отново...

Сълзи ли проблясват във твойте зеници?

 

Сълза ми подаваш? Добре! Ще я взема,

но моля те, тръгвай си, тръгвай си вече.

Какво ще ми кажеш, преди да поемеш?

Че с тази сълза ще премина през "Лета"...?!

 

 

"Лета"?... приседнах... "реката злокобна"...

"лодкарят"... "забрава"... и "златна парица"...

 Прости ми, Любов, аз не знаех до днеска,

            че ще ми трябва и твойта сълзa


 

andrina_mark

 

Взех си живота и себе си върнах. Написана на : 2010-05-30 07:07:04

image


Днес извърших една щуротия -

непривична за мен, неразумна.

Всички ония "защо?" и "дали?"

набързо събрах и... изхвърлих.

Зад гърба си. (Май само не плюх

като летците през лявото рамо).

Поовехтялата младост обух

и се втурнах навън полудяла.

 

Но преди да изляза от вкъщи,

по каква ли поредност (не помня)

от килера измъкнах, от тъмното

позабравени чувства и спомени.

Поразрових полиците. Прашно!

Тук от години дори не надничах...

Толкова много забрава... Чак страшно!

(И да забравя за тях се заричах...)

...Ето тази усмивка, например,

(май от първото влюбване беше),

тъй от дълго в килера зарязана,

а в очите преди ми стоеше...

Поизбърсах я, блесна отново

като вълшебна жълтица

и в очите ми светна наново

позабравена хитра искрица.

О! Нестинарските стъпки на баба!

Бяха мои, но тя завеща ми ги...

Ето защо се страхувам от огън!

А умеех да стъпвам в жарава...

И магията женска! Стои си...

в ъгъла свряна, забравена...

Пак от нея проблясват звездици

та макар и от мене предадена.

И крилата намерих... в сумрака.

Не в килера, на тавана оставени.

Колко ли време отчаяно чакат

от ветровете да бъда подмамена?

А самодивската риза до тях -

потъмняла от прах, ей тъй овесена...

Боже! Колко надежди със страх

чакаха тук, за да бъдат обесени...!

Без съд и присъда! Без думи дори!

Колко време лежи пропиляно!

Стрито на прах, посивило мечти,

но така и до край невървяно...

Ужасих се от всички ония "защо",

"а нима", и "дали ще си струва",

оплячкосали толкоз години от мен

и с живота ми дълго пирували...

 

Поизтупах прахта от крилата и ризата.

Магията грабнах. (Необидена тръгна.)

Нестинарските стъпки отново обух.

Взех си живота и... себе си върнах.


andrina_mark

ЖЕНА СЪМ Написана на : 2010-02-19 23:19:58

woman art Pictures, Images and Photos

   Жена съм... 
Възродена пролет.
Възкръсвам като феникс всеки път.
Като бръшлян съм.
Жилава... отровна...
А корените ми и камъни рушат.

Не коленича в бури.
Тичам в урагани.
И не изгарям лесно в пепелище.
Разчупвам с пръсти въглени.
Нанасям рани.
Но топля и като разпалено огнище.

И отразявам.
Като огледало.
Но не блестя със отразена светлина.
Не плача никога.
Дори не съжалявам.
Лекувам болки, страх и слепота.

Когато трябва
съм сурова зима...
На всекиго отдавам нужна дан.
Пренасям през пространства
времена незрими.
Но за безпътните не съм крайпътен хан.

Посрещам изгревите...
... служа за опора.
За всеки мъж проронвам по сълза.
Не, не за всеки
ще отроня втора,
ако не е прозрял, че съм Жена.

Погребвам спомените
... с тихичко опело...
Живот изтръгвам даже от смъртта.
Не съм Адам -
Върхът на сътвореното,
но съм Началото и Краят на света!




andrina_mark 

Страница 1 от 1
 1-5 от 5  |   1