Sibir
image
НИНА
НИНА, 46
« sibir.bg
Uninvited (Неканен) Написана на : 2011-09-27 16:28:49

image

Той е толкова крехко-раним, сякаш стъклен.

Ти едва ли допускаш дефекта.

Че е празен и нищичко няма отвътре.

Само твойта измислена летва,



че е може би някак си твърде високо

за света, който ти обитаваш.

И обичаш, макар че си цялата broken.

И обичаш, но друг. Идеалът.



Ти го търсиш зад някаква липсваща същност.

И се съдиш за тези провали.

Всички хвърлени думи по него се връщат.

А вината за тях те събаря.



Вдигаш поглед към него с копнеж за подкрепа.

Но я няма и нещо се пръсва.

Гледа с укор и хладно към твойте парчета

без причинната следствена връзка.



А под пластове болка срамът те убива.

Че се чувстваш така непригодна.

Че си стъклена, толкова крехко-ранима -

да се пръснеш след някакво „сбогом”.



После всичко приключва и той си отива.

А след него светът ти поддава.

Свят, под който оставаш затрупана жива.

Свят, във който е бил uninvited.



 Надежда Тодорова

... просто не ставам... Написана на : 2011-04-04 21:56:50

image



Вече няма какво да ми вземеш.

Нито имам какво да ти дам.

И не е неподвластна на времето

мойта обич, прилична на храм.



Като всички съм преходна, като всички съм пръст.

(Не такава, в която да сееш.)

И не съм по-високо. (Или само на ръст...)

Аз съм празна, и грешна, и тленна.



Няма нищо свещено във мойто сърце.

Само мускул, който изпомпва,

кръв, кодирала в себе си късче небе

с нещо друго, което не помня.



В мене няма душа. (Или пък греша?)

Само болната нервна система,

дом на толкова мъка и тишина.

И на сбъркан инстинкт за споделяне.



Не съм съвършенство. Не съм идеал.

Всичко в мене е твърде човешко:

да не чакаш обратно каквото си дал

и да не претендираш за вечност.



Сега си върви. Нямам глас и сълзи

да те моля при мен да оставаш.

А аз ти прощавам... или може би

си кажи, че просто не ставам...




 Надежда Тодорова

Девет Написана на : 2011-04-01 09:42:20

image



Когато не сънувам, че се любим,

е ден за пазаруване във мола.

Събуждам се и мразя да се губя...

докато се разглеждам чисто гола,



придавайки засукан вид и важности

на иначе моментната ми вечност.

Сандалите купуват ли ми щастие,

което да не трае seven seconds?



Когато съм на токчета, съм... хубава!

И гледам отвисоко на живота.

А девет пъти мога да съм влюбена.

Досущ като легендата за котките.


Обичам се, докато във витрините

се виждам по рекламно скъпоструваща,

покрита под сегашното ми имане,

се правя, че не вярвам да съм губеща.



Когато не сънувам... нямам нищо.

И оцелявам, някак си, на косъм.

И моля за забрава. Но излишно.

... преди да те познавам, бяха осем.




Надежда Тодорова

...по паспорт не съм Елена Написана на : 2011-02-25 16:26:22

image



Мисля, че отдавна падна Троя.

А и по паспорт не съм Елена.

Може би съм вярвала в герои.

Може би – преди да те намеря.



Може би съм имала предимството

някога да се покажа слаба.

Може би съм станала Единствена,

слята част със мъжкото ти рамо.



Може би съм чакала усърдно

всекидневно да ме пре-превземаш.

Може, но едва ли ще си върна

толкова изгубеното време...



Почвата в краката ми е твърда.

Всичко с теб е минало - решено.

Днес си търся някой простосмъртен,

с който (по паспорт) да бъда мене.



Надежда Тодорова

Рингтон за възкръсване Написана на : 2011-02-13 09:50:39

image



Не трябва да звъня. Неделя е.

А адски ми се иска да те чуя.

Условното пространствено разделяне

от смътното усещане за друга.

А там, във подменюто с смс-ите,

до всичките пропуснати вечери

виси едно отчаяно, обесено,

накриво стъпило доверие.

Понякога ми иде да се пръсна

във цялото мълчание до звук…

Рингтонът е сигналът за възкръсване.

Звънни ми да ми кажеш, че си тук.

Ще имаш само ден за сътворение,

макар да е отсъден за почивка.

Създай ме – раменете ми, ръцете ми,

косата, устните, усмивката...

Най-трудно ще ти бъде със очите –

небе, което плаши и души...

Неделя е – началото на дните.

А после шест, в които да рушиш.

А после шест (плюс събота), когато,

очаквайки да чуя телефона,

рингтонът ще събори тишината.



Самоубийство би било да ти затворя.




 Надежда Тодорова

Поредната от многото ми маски Написана на : 2011-02-10 16:06:12

Маска

Посявам те на болката по стръмното.
Понеже е любов. Но не за имане.
Във мен сме две, ала е пусто пълното.
Руша по малко. И от трима ни.

Ще се нахраня със хилядата ти стигми.
И може би ще стигнеш за завършеност.
Готова съм. Готова да пристигнеш.
Във лоното на вълчата ми същност.

Понеже съм те чакала в летаргия.
Да бъдеш пътя ми към новото ми мене.
Душата ми е дрешникът. Без Нарния.
Душата ми е бъдеще. Без време.

А ти си тази част от моя механизъм,
която ще задвижи вътре цикъла.
Пречупвам те през личната си призма.
Боли? Прости... Не бях се питала.

И нямам място даже и за нямане.
Обичаш ме, когато си нещастен.
Докато се превръщаш в моя даденост.
В поредната от многото ми маски.



Надежда Тодорова

Страница 1 от 1
 1-6 от 6  |   1