Sibir
image
blogs left blogs right
НИНА
НИНА, 47
« sibir.bg
Белите лястовици са демоде Написана на : 2014-01-08 20:44:33

image

Виждам как този свят от ден на ден все повече се смахва. Не че преди е бил много читав, просто сега имам достъп до масовото психясване, което, признавам си, плаши с размерите си дори мен. Защото аз страшно много уважавам лудостта, но подобна олигофрения ми идва пряко сили, сърце и разум.
И ти казвам, Човеко, на тоя свят една бяла лястовица няма да му стигне, за да се освести. Даже цяло ято да се излюпи, пак няма да го помръдне. Той си е разделен още от време оно на сити и гладни. Лошото е, че ситите стават все по-малко, но пък гладът им расте в геометрична прогресия. Гладните се множат, но техният глад някак си остава постоянна величина. Въпрос на време е всичко да се сгромоляса и изпод останките на старото да се започне градежът на новото. Само дето новото ще се строи по модела на старото и нещата пак ще зациклят в нормалната психария и лошотия. И изобщо нещата в нашия свят са си законни, само дето законите ни са безобразни. Човешка направа – откъдето и да я бутнеш, все ще се пробие.
Лично аз отдавна се отказах да го променям тоя свят. И ако го пощипвам от време на време със завъртане по задника, то е от чист инат – да разбере, че му виждаме лошотиите, просто нямаме силици да ги преборим, защото и ние сме част от него...
Ако трябва да се определя някак си, то няма да е като бяла лястовица – белите лястовици остаряха. Искам да съм оная буболечка, дето като хлапета ú казвахме жигавица: пернеш я с лапичка, а тя се обърне и така те защипе, че очите ти се насълзяват от болка. Ей такава гадина да съм и аз – последната доза оптимизъм на тоя луд, луд свят.

 

 

Ники Комедвенска

Притчите на магьосника! Написана на : 2012-03-18 09:45:05

 

Магьосник

Старият магьосник седеше с кръстосани крака пред пукащия огън. Имаше старо сбръчкано лице, с малки живи очички и зачервени като праскови бузи. Беше интересна личност. Попиваше вниманието. Дрехата му, в най-светлото синьо, което беше създадено като нюанс на небесният цвят по онова време, го обгръщаше отвсякъде. Предстоеше вечерта на разказите и всички с нетърпение и интерес чакаха новата история. Магьосникът изчака тишината да запълни дори ъглите на голямата шатра,  усмихна се и започна да разказва:

- Преди много, много години около земята не се редували Светлината и Тъмнината. Те стояли неподвижно и обърнати една към друга – лице в лице – се мразели до безкрай.

И двете били по своему красиви и тайнствени и нито едната, нито другата отстъпвала мястото си -  обричащи света на вечна половина от светлина и тъмнина. Тогава ги забелязало ВРЕМЕТО, от пръв поглед се влюбило и в двете и решило да застане по между им.

С прекрасни слова от вселени и поглед пълен със слънца, то запленило и двете сестри с всепоглъщащото си обаяние, но понеже Светлината и Тъмнината били все още ядосани сестри, ВРЕМЕТО решило проблема като ги обърнало с гръб една към друга, обещавайки на всяка една целия малък свят да бъде неин – от началото до края.

Сестрите се съгласили и от тогава никога повече не се срещнали лице в лице. Минали години и времето решило да ги изостави за малко. Tова били дните, когато на земята вече се разхождали хората.

Но ето, че един път Светлината видяла сестра си – Тъмнината – да тича пред нея по зелените полета, по високите планини и през необятните океани. И в същия миг Тъмнината видяла от другата страна на света как светлата й сестра отлита покрай низините и дълбоките долини.

Разбрали истината, двете сестри се ядосали и решили да си отмъстят една на друга. Всяка една подчинила човеците, които населявали подвластните им земи и посели омразата на хората към хората.

Започнала война – тъй ужасна и дълга, че в един от последните мигове, когато на едно от многобройните бойни полета последните двама живи човека застанали един срещу друг, се случило неочакваното: прекрачвайки през трупове и реки от кръв воинът на Светлината свалил шлема си и седнал уморено на тревата, ръката му се отпуснала и тежкият му меч паднал на земята. Светлината трепнала и от там се образувал изгрева, Тъмнината премигнала и се родил залеза.

- Спри, братко – казал светлият воин - аз умирам и искам преди това да те попитам нещо. Във времето, което ни остава, позволи на ума си да се убеди в правотата ми.

Тъмният воин въздъхнал, отпуснал щита си и оставил сребърното си копие забито в земята, уморено пристъпил напред и седнал до другия човек.

Светлият воин го погледнал в очите и промълвил:

- Прекалено дълго се страхувах от смъртта, защото се съмнявах в духовността си, но вярвам, че не съм живял напразно и сега се надявам греховете ми да са опростени – вече е време да се срещна със светлата си богиня, затова те питам братко: Защо направихме това всичко? – ръката му посочила полето от трупове. Защо забравихме какво е спокойствието и радостта, защо забравихме смеха на децата си и любовта на жените си? Защо забравихме бълбукането на потоците и спокойните вечери?

Воинът на тъмнината мълчал в недоумение.

- Кажи ми братко – мразиш ли ме? И можеш ли да ми простиш? – продължил светлият воин. – Моля те, отговори ми, изгубих желанието си за живот. Прекалено дълго ме беше страх от смъртта, прекалено дълго бях в плен на тялото си, искам вече да мина спокоен от другата страна

Тъмният воин въздъхнал:

- Братко, това тук е от другата страна и аз вече искам да се върна там. Прощавам ти – и плачещ хванал с кървавите си ръце лицето на светлия воин и заридал, разбирайки, че вече е сам сред тъмното поле.

Тогава пред него, сред вихър от изчезваща светлина, се появила тъмната му богиня:

- Стани, човеко, изправи се и ликувай победата ни – казала тя.

Тъмният воин я погледнал:

- Мразя те, любов на душата ми – прошепнал той. – Прекъсни живота ми, богиньо, но ми отговори на един въпрос.

Тъмнината го погледнала:

- Ще отговоря пред теб и то ще е истината – казала тя.

Попитал мъжът:

- Защо?

- Защото мога! – отвърнала тя…

 

Free Image Hosting

Вървял си веднъж един изпълнителен директор на голяма компания по хубавия плаж и важно – важно се разхождал, наконтен с марковите си бермуди, със слънчевите си (видимо маркови) очила, със спортната си (от най-марковите ) блуза, шапка (от много известна марка), с часовника си (марков и ужасно скъп), със спортните си обувки и чорапи ( естествено комплект от една и то изтъкната марка ), с увесен на колана мобилен телефон (марков мобилен, калъфът - и той), и с фиксатора за коса (не му личи марката, но е толкова обилен, че човек сам се досеща).

Часът бил два следобед, когато срещнал някакъв рибар, който с доволен вид прибирал мрежите си, пълни с улов, и завързвал рибарската си лодка. Директорът се приближил до него.

- Извинете, но ви гледам как пристигате с лодката и разтоварвате рибата. Не е ли много рано да привършвате с рибарлъка за днес?

Рибарят го погледнал бегло и като се усмихнал, без да спира да събира мрежите си му отвърнал:

- Рано ли? Че защо да е рано? За мен работният ден вече приключи, а и улових колкото ми е необходимо.

- Значи няма повече да работите днес? В дава часа?! Как е възможно? – изумен възкликнал директорът.

Рибарят, изненадан от въпроса, му отвърнал:

- Вижте какво, господине, сутрин ставам в девет часа, закусвам с жената и с децата си, после ги водя до училището и към дест излизам в морето за риба, върша си рибарската работа четири часа и в два часа се връщам. Това, което уловя през тези четири часа, ми е достатъчно, за да изхраня семейството си и да живеем не охолно, но щастливо. После си отивам у дома, спокойно обядвам, полягвам малко да подремна, после отивам да прибера децата от училище заедно с жената, разхождаме се, срещаме се с приятели да си побъбрим малко, връщаме се в къщи, вечеряме и си лягаме доволни и щастливи.

Воден от неудържимото, превърнало се във вътрешна необходимост желание да раздава съвети, директорът казал наставнически на рибаря:

- Ако ми позволите да забележа, ще ви кажа, че допускате голяма грешка и неправилно управлявате вашия бизнес. Не се възползавате максимално от възможностите и имате твърде висок индекс на „пропуснати ползи“. Отказвате се от внушителна възвращаемост и печалба. Коефициентът ви на полезно действие би могъл да бъде значително по-висок! А „прагът ви на максимална конкурентноспособност“ със сигурност далеч не е достигнат.

Рибарят го гледал съчувствено, с добродушна усмивка на лицето, непроумяващ какво точно иска от него този трийсет и няколко годишен мъж и защо му говори с такива купешки думи, които чувал за първи път в живота си.

А изпълнителният директор продължавал да се горещи:

- Бихте могли да повишите значително рентабилността на лодката си, ако работите повече, да речем от осем сутринта до десет вечерта.

Тогава рибарят свил рамене и рекъл:

- Че защо да го правя?

- Как защо? Ще увеличите поне тройно обема на улова! Нима не сте чували за икономии на производствените разходи, за нарастваща маргинална ефективност, за възходящите криви на нарастващата производителност? С една дума, искам да кажа, че с приходите, които ще получите с толкова голямо количество риба, много скоро, след по-малко от година време, ще можете да си купите втора лодка, много по-голяма, малък рибарски кораб и да си наемете човек,който да работи с вас.

Рибарят отново се обадил:

- Друга лодка? Че за какво ми е втора лодка, че отгоре на всичко и наемен рибар?

- Как за какво ви е? Не разбирате ли? Не си ли давате сметка, че като съберете приходите от улова от лодката и корабчето, при дванайсет часа работа на ден, ще можете да си купите още два рибарски кораба, и то за сравнително съвсем кратък срок? Може би след около две години вече ще имате четири кораба,много по-богат улов на ден и много повече пари, получени от продажбата на дневния улов!

Рибарят отново попитал:

- И за какво ми е всичко това?

- Човече, сляп ли сте или какво? Защото тогава в един много приемлив срок от двайсетина години, като реинвестирате всички приходи, ще имате цяла флота от осемдесет рибарски кораба, повтарям осемдесет кораба! Които освен това ще са десет пъти по- големи от тази нещастна черупка, която имате сега!

Вече смеейки се силно и неудържимо рибарят отново рекъл:

- И за какво ми е да искам всичко това?

А изпълнителният директор, смутен от въпроса му, възбудено ръкомахайки му казал:

- Вижда се, че нямате предприемачески дух, нито стартегия, изобщо си нямате никаква представа от нищо! Не си ли давате сметка, че с всички тези кораби, ще имате достатъчно количество налично имущество, финансова стабилност и независимост, което ще ви позволява сутрин да се успивате и да ставате в девет часа, да закусвате със съругата и децата си, да ги водите до училището, към десет часа да излизате в морето да ловите риба за удоволствие, и то само за четири часа, да се връщате да обядвате у дома, да си почивате следобед... ?“



Хубава история , нали?

Говорейки за онези от нас, които водим живот, изобилстващ от средства за охолно съществуване и с презадоволени потребности, Ерик Фром е казал: „Хората имат абсолютно всичко, освен самите себе си.“



КРИЛЕ Написана на : 2011-01-31 19:17:01

for Angel Angel #96

 


Казват, че Бог дава на всеки човек едно крило, за да могат хората да летят прегърнати ... Но често се случва единият да се умори да лети, да се умори да прегръща и тогава той разтваря своите обятия и другият полита към камъните долу, пада на земята ...
Тази девойка паднала. Боляло я, много я боляло ... Падайки тя наранила душата и сърцето си с парчетата от нейната мечта, която се разбила в земята на хиляди остри късчета. С тях наранила и крилото си. Повече не можела да лети, даже и прегърната с някого. Крилото и се влачело след нея по мръсния асфалт и тя се чувствала най-нещастния човек на света. Тогава при нея се спуснал ангел. Той и казал, че е дошъл да заличи раните и и носел две малки снежнобели крила. Сложил ги на раменете и, паснали идеално. Взел счупеното и крило и искал да си тръгне. Девойката го догонила:
-Но нали Бог дава на човек само едно крило?
-Едно ... - тихо казал ангелът.
-Но ... Ти ми даде две крила. Какво означава това?
-Как мислиш, какво става с човек, който е слаб и не може да удържи партньора си в небето?
-Не зная ... Навярно той продължава полета си.
-Но той също е имал само едно крило .
-Но когато аз падах, той не беше до мен, сигурно е останал в небето.
-А ако падаше редом с теб, какво би направила?
-Щях да го прегърна и да имаме отново две крила.
-За да не падне ли?-поинтересувал се ангелът.
-За да не падне-тихо отговорило момичето.
-Когато единият човек пуска другия под въздействие на своята слабост, страх или друга причина, ти вече знаеш, че пуснатият пада на земята.
-И това боли ... - едва чуто казало момичето.
-Заради счупеното крило?
-Не,-поклатила глава девойката-това, разбира се боли, но много по-болезнено е разбиването на мечтата.
-Да ... А този, който е пуснал другия е подхванат от Бог. Той го поема на ръце и тихо го спуска на земята. Човекът не изпитва нито болка, нито тъга, нито съжаление. Бог не му причинява вреда, само му отнема крилото.
-Но това е ужасно!
-Защо?
-Но този човек никога повече няма да може да полети.
-Но той си го е заслужил, причинил е болка на някой, който му се е доверил.
Девойката мълчаливо гледала в земята.
-Не му ли се сърдиш? Та той ти причини болка!-възкликнал ангелът.
-Не, не му се сърдя.
Ангелът я погледнал учудено.
-Просто го обичам, разбираш ли?-една сълза се спуснала по бузата и.-И не мога да му се сърдя.
Ангелът се усмихнал и казал:
-Бог дава на падналия две крила и две възможности. Човекът, имащ две крила може да срещне друг такъв човек и да лети с него, държейки го за ръка. А може да подари едното на този, от когото е било отнето.
Ангелът замълчал закратко и после допълнил:
-Ти не си длъжна да правиш избор сега. Имаш време за размисъл.
-А как ще разбера, че е дошъл момента да избирам?
-Ще разбереш, но запомни, ако решиш да дадеш едното си крило, отново може да се случи същото.
-А ако избера човека с крилата?
-Тогава никога няма да паднеш. Можеш да летиш и сама.
-Струва ми се, че тук има някаква уловка ...
-Ако избереш човека с крилата, можеш да го държиш само за ръка. Крилата биха ви пречили да се доближите плътно един до друг.
-Сега всичко е ясно-казала девойката и се усмихнала нежно.
Вече знаела какъв избор да направи, когато дойде време да избира.

Сандалите на Жозе Написана на : 2010-12-20 08:16:11

 Коледна приказка от Паулу Куелю

image
Преди много години, толкова много, че вече сме забравили точно кога, в едно село в Южна Бразилия живеело седемгодишно момченце, което се казвало Жозе. То твърде рано останало без родители и било осиновено от една своя леля, голяма скъперница, която, въпреки че имала много пари, не му купувала почти нищо. Жозе не знаел какво е любов, но това не го притеснявало, защото смятал, че животът е такъв.

Тъй като живеели в квартал с богати хора, лелята накарала директора на училището да приеме племенника й срещу една десета от месечната такса. Тя заплашвала, че ще се оплаче на префекта, ако не го стори. Директорът нямал избор, но винаги, когато му се удавала възможност, карал учителите да унижават Жозе. Надявал се, че той ще започне да се държи зле и така ще имат повод да го изгонят. Ала Жозе, който не познавал любовта, смятал, че животът е такъв, и не страдал.

Настъпила Бъдни вечер. Всички ученици трябвало да присъстват на литургията в една отдалечена от селото църква, защото местният свещеник бил в почивка. По пътя момченцата и момиченцата си приказвали за това, какво ще намерят до своите обувки на следващата сутрин - модни дрешки, скъпи играчки, шоколади, тротинетки и велосипеди. Били хубаво облечени, както се случва винаги в празничните дни. Само Жозе бил различен - все така носел своите парцаливи дрехи и стари сандали, които му били малки (неговата леля му ги била дала още когато бил на четири годинки и му казала, че ще получи нови, когато стане на десет). Някои от децата го питали защо изглежда толкова зле и му казвали, че се срамуват да имат толкова лошо облечен и обут приятел. Но Жозе не познавал любовта и не се притеснявал от въпросите им.

Ала когато влязъл в църквата и чул как свири органът и видял запалените светлини, и хората, облечени в най-хубавите си дрехи, дошли с целите си семейства, и родителите, прегърнали децата си, Жозе се почувствал най-нещастното същество на света.

След причастието, вместо да се прибере с групата, той седнал на прага на параклиса и заплакал. Въпреки, че не познавал любовта, сега разбирал какво е да си сам, изоставен от всички, захвърлен на произвола на съдбата.

В този миг Жозе видял до себе си едно дете - босо и окаяно като него самия. Понеже никога преди не го бил виждал, предположил, че е дошло отдалече и е вървяло дълго, докато стигне до там. Помислил си: "Горкото момче, сигурно много го болят краката. Ще му дам единия си сандал, та да облекча поне половината от неговата болка." Защото, макар да не познавал любовта, Жозе познавал страданието и не искал и други да го изпитват. Оставил на момчето сандала и си тръгнал с втория. Слагал го ту на единия, ту на другия си крак, за да не се израни прекалено много от камъните по пътя. Щом се прибрал и леля му видяла, че е загубил сандала си, го заплашила - ако не успее да го намери до сутринта, ще го накаже сурово.

Жозе си легнал със страх, тъй като знаел какви наказания прилага леля му понякога. Цяла нощ треперил, едва успял да се успокои, за да заспи. И тъкмо когато вече заспивал, чул много гласове от гостната. Леля му дотичала при него в стаята и го попитала какво е станало. Още замаян, Жозе отишъл в гостната и видял, че сандалът, който оставил на детето, се намирал в средата на стаята, отрупан с какви ли не играчки, велосипеди, тротинетки и дрехи. Съседите възмутено крещели, че децата им са ограбени, понеже не намерили нищо в обувките си, когато се събудили.

Точно тогава свещеникът от църквата, където присъствали на литургията, пристигнал запъхтян. На прага на параклиса се била появила статуя на детето Исус, облечено в злато, но обуто с един-единствен сандал.

Мигом настанала тишина, хората възхвалявали Господ и неговите чудеса, а лелята се разплакала и помолила за прошка. Тогава сърцето на Жозе било завладяно от енергията на любовта и той познал нейния смисъл...


~ . ~ . ~

По разказ на Франсоа Копе от 1903г.
Превод от португалски - Вера Киркова

Добро и зло Написана на : 2010-12-15 18:30:45

 

image
Някога, преди много години в полите на една планина живеело малко племе. Хората там не знаели нищо за околния свят, а и не се интересували.
Живеели в своя свят, а той им давал всичко, от което се нуждаели. Отнасяли се с уважение към него. Към всичко живо или не, което виждали и към нещата, които били невидими. Отнася ли се с уважение и помежду си. Помагали си и заедно де радостните и тъжни мигове. Нямало какво да делят, защото не се нуждаели от много неща. Доброто царувало в този малък свят и нямали други царе. Помнели и почитали доброто, а злото било непознато.
Един ден децата от племето намерили на брега на реката странно същество. Било малко, непохватно и безпомощно.
Съществото било на края на силите си. Умирало от слабост и изтощение и хората от племето го съжалили. Прибрали го в къщите си, стоплили го и го нахранили. Ден след ден и нощ след нощ, някой от тях, стоял неотлъчно до него и се грижел и за най-малките му нужди.
Съществото оцеляло. Всеки ден набирало сила и растяло с часове. Растяло и се променяло. Вече не приличало на безпомощното създание, което намерили на реката. Не се задоволявало с малко. Искало все повече и повече от всичко, до което погледът му се докоснел. Когато не го получавало на мига, се разгневявало. Когато му отказвали, взимало на сила, или се промъквало тайно и крадяло.
Не го интересували хората, а гледало само за себе си.
Хората се смутили, защото не били видели друг да се държи така. Странели от съществото, но то ги намирало винаги, когато му трябвали. Дори, когато не го виждали, навсякъде откривали следите му.
Хората се променили. Без да усетят, започнали да изпитват недоверие един към друг. Не познавали страха, но и той се заселил в селото. Не познавали омразата, но и тя ги посетила и останала при тях. Бавно, но сигурно се превръщали в създания подобни на съществото.
Един ден хората ,се събрали и решили да се отърват от съществото. Издебнали го, затворили го в каменен саркофаг и го заровили дълбоко в земята.
След това се върнали към предишния си начин на живот. Заживели и забравили.
След много години, на брега на реката, децата от племето намерили странно същество....
Историята се повторила, но този път хората я записали на камък и го сложили в центъра на селото. Зарекли се да не забравят историята и да не допуснат, да си повтори отново.
Само, че следващият път Злото се върнало под друга форма. Връщало се много пъти и много пъти хората, се отървавали от него. Всеки път записвали на камъка и се надявали, това да помогне на техните наследници.
Писали на камъка, писали, докато от надписи той не се превърнал в прах. Вятърът носел праха над селцето, а с него и спомените за случилото се. Песъчинки от камъка попаднали във всяка къща и двор. Полепвали се по обувките на хората, покривали дрехите им, смесвали се с храната и с водата им.
Хората се променили. Започнали да помнят злото, но пак не го познавали, когато идвало при тях. В желанието си да го запомнят, трупали повече спомени и така и не разбрали, че забравили нещо друго.
Забравили да помнят доброто.


 
Другият Написана на : 2010-11-28 16:25:10

(или една приказка за възрастни преди сън)


Free Pics Free Image Hosting Background Pics

-Някакъв човек среща стар приятел, който все се опитвал да
преуспее в живота, но напразно. "Трябва да му дам малко пари",
казва си той. Същата вечер обаче научава, че приятелят му
бил забогатял и бил върнал вичките си дългове, натрупвани с
години.
Отиват в един бар, където често се отбивали, и приятелят му
почерпва всички присъстващи. Когато го питат как се е замогнал,
той им отговаря, че само допреди няколко дни в него е живеел
Другият.
-Кой е Другият? - питат го.
-Другият е оня, който са ме учили да бъда, но който аз не съм. 
Другият вярва, че човек е длъжен да прекара целия си живот с
мисълта как да спести пари, за да не умре от глад когато остарее.
Непрекъснато мисли, непрекъснато прави планове и открива, че е жив
едва когато му остават броени дни на земята. Но вече е твърде
късно.
- А ти кой си?
- Аз съм този, който би могъл да бъде всеки от нас, стига да
послуша сърцето си: човек, който се възхищава от тайнството на
живота, който вярва в чудеса, който изпитва радост и
въоудошевление от това , което върши. Другият обаче се
страхуваше да не би да се разочарова и не ми позволяваше да
действам.
- А не се ли боиш от страданието? - питат го хората от бара.
- Знам, че има поражения. И никoй не може да ги избегне. Затова е
по-добре да изгубиш няколко битки, воювайки за мечтите си, от
колкото да бъдеш победен, без да знаеш за какво се бориш..
-Нима е толкова просто?
- Да. Когато го осъзнах, се събудих с решението да бъда такъв, 
какъвто винаги съм искал. Другият остана там, в стаята ми, но
повече не го пуснах да влезе в мен, въпреки че на няколко пъти
се опита да ме изплаши с това колко е рисковано да не мислиш за
бъдещето.
И от мига когато изхвърлих Другият от живота си , с мен започнаха
да се случват чудеса.


Пауло Куелио

Вятърът и Цветето Написана на : 2010-11-26 11:36:40

 

 

Вятърът и Цветето - мъдра приказка за Любовта

image
Вятърът срещнал прекрасно Цвете и се влюбил в него. И докато нежно галел Цветето, то му отвръщало с още повече любов, изразена в цвят и аромат.

Но на Вятъра му се сторило малко това и той решил:
- Ако аз дам на Цветето всичката си мощ и сила, то ще ми отвърне с още повече...

И той духнал към Цветето с мощното дихание на своята любов. Но Цветето не издържало на бурната страст и се пречупило.

Вятърът се опитал да го повдигне и съживи, но не успял. Тогава той утихнал и задишал към Цветето с нежното дихание на своята любов, но то увяхвало пред очите му.

Закрещял тогава Вятърът:
- Аз ти отдадох цялата мощ на своята любов, а ти се счупи! Видно е, че не е имало в теб сила за любов към мен. Значи, ти не си ме обичало!

Но цветето нищо не отвърнало. То умряло...

Този, който обича, трябва да помни, че не силата и страстта измерват Любовта, а нежността и загриженото отношение. По-добре десет пъти да се сдържиш, отколкото един път да пречупиш...

~ . ~ . ~

Автор - неизвестен



http://www.pozitivnoto.info/ 

 

Не страдам от лунички, харесвам си ги! Написана на : 2010-11-04 10:29:12

Photobucket

Какво пише там? - заинтересува се Пипи.
- Пише: "Страдате ли от лунички?" - обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
- Не! - заяви решително тя.
- Какво обичаш? - попита дамата.
- Не! - повтори Пипи.
- Не разбирам, какво искаш да кажеш - учуди се дамата.
- Не, съвсем не страдам от лунички! - заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
- Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
- Ами, че да! - отвърна Пипи. - Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!

~ . ~ . ~


Автор - Астрид Линдгрен
Из "Пипи Дългото Чорапче"

 

 

http://www.pozitivnoto.info/

Точната доза Написана на : 2010-09-06 09:14:44

Един цар имал син. Гордеел се много с него и още от малък, го подготвял за момента, когато ще поеме царството. Поканил от далечни страни най-добрите учители и те се заели с обучението.
Малкият наследник бил схватливо дете и попивал всичко от учителите си. Всеки ден карал баща си да се чувства горд с него.
Годините се изнизали и принцът пораснал, а царят остарял и все по-често мечтаел за мига, когато ще остави царството в сигурни ръце. Мечтаел за денят, когато единствената му грижа щели да бъдат розите в градината.
Един ден на границите на царството пристигнали враждебни племена. Не били нито многобройни, нито прекалено войнствени, но трябвало да се отблъснат. Царят решил да прати младият принц, като последен изпит преди да му предаде короната. Събрал войската с принцът начело я пратил, да защити царството.
Преди да замине, дал последни напътствия на Принца:
-Помни сине, че войната се печели от хората. Цени всеки човек. Ако войниците ти вярват и ти се подчиняват, няма враг, който да те победи. Хората са най-важни, а те най-добре разбират езикът на наградите и наказанието. Това са лостовете, които ти държиш в ръцете си. Използвай ги добре.
Принцът заминал в добро настроение, решен да докаже, че е достоен наследник.
Още в първата битка войската му пръснало малобройните нашественици. Принцът бил доволен и наградил цялата войска. Не забравил нито един човек.
В следващата битка, обаче войската му не била същата. Войниците не действали задружно, а началниците им били нехайни. Отървали се леко, но се наложило да се оттеглят. Принцът ядосан наказал всички.
В следващата битка, обаче нещата били същите и принцът наредил отстъпление. След това се затворил в шатрата си и започнал да мисли къде е сбъркал.
Още същата вечер в стана на войската пристигнал баща му. Поел командването .Обиколил войската, похвали някои, други смъмрил, а след това останал сред войската до сутринта.
На следващият ден нашествениците били разбити и унищожени до крак.
-Как го направи, татко!-попитал Принца.- Къде сбърках? Спазвах точно указанията. Награждавах, когато трябва и наказвах, когато заслужаваха.
-Така е сине, но хората са различни. Влияят се от награди и наказания, но за всеки дозата е различна. За един е достатъчна добра дума или укор, друг пък гледа само материалното. Това не се учи от учителите, а само когато работиш директно с хората. Затова от утре тронът е твой, а аз ще си гледам градинката с рози. Само не забравяй хората. Не всичките, а отделните хора. И внимавай с точната доза

 

http://nyamamideya.blogspot.com/

Страница 1 от 2
 1-10 от 19  |   1  2  >>