Sibir
image
blogs left blogs right
НИНА
НИНА, 46
« sibir.bg

image

Синдромът "лелка" на една щастлива жена

 

 

За т. нар. синдром на "лелката" сме сигурни, че няма да прочетете в която и да е медицинска книга. Въпреки че в живота той представлява един изключително реален феномен: апатия, мърморене, умора, бледо изражение, асексуалност и никакво желание да се мечтае. Определено класически коктейл от негативизъм. А страдащи - колкото искаш...

Пустата му "лелка"! Като за начало навестяваше само за минутка моето безгрижно, но в същото време силно и уверено "вътрешно девойче". Изтупваше се под формата на "от нищо взели се" куп домашни задължения като спестовност, стремеж към домакинстване, чистене и пране. Но най-вече я усещах, когато започваше да мърмори по домочадието: "Какво ли ще правите без мен?!". Но "вътрешното ми девойче" бързо се окопитваше и отблъскваше нежеланата гостенка. Домочадието си отдъхваше и всичко ставаше отново леко и спокойно.

Въпреки това, след раждането на сина ми, неканената гостенка, започна да се заседява по-дълго в мен, опитвайки се да се прикрива под социалните маски на чувството за дълг и отговорност. А след раждането на дъщеря ми, "леля" се премести при мен завинаги. Грубо и цинично. С всичките си екстри като тъга, меланхолия, скука, домошарство и наднормено тегло.

Набързо, набързо тя сложи всичко на мястото му вкъщи - прегледа гардероба ми и изхвърли всички по-младешки и момичешки дрехи и ме прикани да не си и помислям за високи токчета. Когато някога плахо предлагах да отидем до магазина за бельо, "леля" крясваше непреклонно: "Къде?! Та, синът ти няма дрехи!".

Всеки ден все по-смело и по-смело тя даваше ясни разпореждания вкъщи. Това бързо даде своето отражение: децата вече рядко се смееха, приятелите ни оредяха, а съпругът ми забравяше да шепне нежни думи в ухото ми. Но в един слънчев пролетен ден моето "вътрешно момиче" се събуди и ме разтърси: "Животът ми е станал непоносим!". Набързо си купих обувки на висок ток, боядисах си косата в ярко червен цвят и моментално изхвърчах от къщата на тази вечно мърмореща "леля", нейните манджи, умора и чувство за дълг.

За всеки случай си написах заповеди за борба със синдрома на "лелята":

 

Заповед №1: Прави всичко с лекота и любов
Както философите казват, каквото отвътре, такова и отвън. Ако се радваш на света около себе си и ако се наслаждаваш, ще ти проличи и външно. Несъмнено ще станеш по-красива и привлекателна, както за другите, така и за късмета. Твоето добро настроение е твоето камъче, което ще се разпростре навсякъде и ще зарази всички, които са в близост до теб. Само тази пуста "леля" забравя, че щастливите майки имат щастливи деца, а щастливите жени имат съответно щастливите съпрузи.

 

Заповед №2. Незабавно сложи дамските малки радости в графа "жизнено необходими".
Има една женска тайна: "Да се родиш умен не е толкова сложно. Мъжкият ум е даденост – или го има, или го няма. Виж, относно женската прелест, нещата стоят по друг начин. Тя е нещо, което се придобива." И така какво придобиваме когато се глезим с разни женски нещица от рода на парфюм "Шанел", кокетно бельо с дантелки и годишен абонамент за любимото списание? Женственост! Чар! Неустоимост! Кокетство! Способност да караш другите да си губят ума! И нито грам "влельосване". Само усещане, че все още сме на върха. Независимо от годините.

 

Заповед №3. Не съм длъжна на никого!
Относно чувството за дълг ("ох, длъжна съм", ама те са ми длъжни!) психиатрията си струва да посвети цял един раздел. Класиката в жанра е изразът: "Мразя да готвя (да чистя, да подреждам и т.н), но съм длъжна." И вместо да си вършим работата с удоволствие, да помолим за помощ или пък да се откажем (ако сме решили, разбира се, което е малко вероятно), ние се мъчим, издевателстваме върху себе си, дразним се на семейството си и… се превръщаме в озъбени "лелки", мазохистично настроени към самите себе си. Макар че в повечето случаи семейството ни няма нищо общо. Никой не ни е карал да обикаляме около печката цял ден, да им приготвяме 5-степенно меню за вечеря! Май внушеното ни от детството убеждение, че "любовта на мъжа минава през стомаха, а децата без нас ще умрат от глад" си е малко погрешно. И трябва да го заменим с друго, което да устройва всички страни.

 

Заповед №4. Не ми пука какво ще си кажат хората. Важното е аз какво мисля за самата себе си.
А за себе си трябва да мислим с нежност и само хубави неща. Ако някой има друго мнение – негова си работа. Данък "обществено мнение" плащат само "лелките". "Девойчетата" търсят безупречността единствено в собствените си очи. Изправен гръб, кръшна походка, вдигната брадичка. Че кой би се усъмнил, че съм богиня, късметлийка, безупречна, щастлива жена?! Никой. И доста вероятно, ще бъда по-малко одумвана.

 

Заповед №5. "Да" – на високите токчета и стилния тоалет, даже и с деца на ръце! "Не" – на торбестите и безформени дрехи, даже и когато мъжът ми не е наоколо!
Знаете ли къде се отчита най-голямо потребление на дамски парфюми? Можете ли да се досетите? При жените от Арабските емирства. Дълго се чудих защо? Ами те са все с фереджета! А всъщност се оказа толкова просто. При нас е прието жените да се тъкмят и контят, когато отиват на работа, на гости или излизат навън. А вкъщи – както я е създала майката природа или в случая родителите й - без прическа, по халат или друга домашна дреха и задължително без грим. Доста кофти, а?! А при арабскте жени е тъкмо обратното - у дома си те изглеждат като кралици. Златно и непоклатимо правило. Само „лелките” мрънкат неща от типа на: „Нямам сили, уморена съм, заета съм, хич не ми се занимава, у дома съм си!”. Що се отнася до "девойчетата", даже напротив – захващат се с въображение, прелистват "Кама сутра", занимават се с разни практики и арабски танци. С една дума, те се забавляват.

 

Заповед №6. Съдбата на жената е не да забавлява мъжа и да го обслужва, а да го вдъхновява!
Един познат казваше, че мъжете никога не бягат от жени, които хубаво готвят, перат и чистят. И имаше три съпруги. И трите чудничко готвеха и перяха. Той изобщо не разбра, че домакиня и съпруга не е едно и също понятие. Едната отговаря за домакинството, черпаците и обикновено е "декорирана" с престилка. Но втората... Втората умее много повече. Тя „облагородява” домакинството, превръща се в муза и в източник на вдъхновение, тя е и семеен мозъчен център, и любима, и всичко друго, което е необходимо. Само не и "Лелка"!

 

Заповед №7. Аз съм, има ме и това е достатъчен повод за радост!
Друга като мен няма и няма да има никога! Съгласете се, че не си струва да затривате неповторимата си индивидуалност с всекидневните и най-често, измислени проблеми и да се превръщате в досада. Има толкова креативни начини и да се грижите за домакинството и да сте себе си!

 

И така, сложих "лелката" на мястото й, събрах й багажа и й посочих вратата. И отново заобичах себе си и всички останали! Сега мога да си позволя най-накрая да направя някои луди за повечето жени неща или пък да пръсна малко пари в салона за красота, и то без капка угризение за празния хладилник. Защото мъжът ми макар и да ме погледне с престорения си укор: „Това, жените, са голяма напаст!”, след това съм убедена, че закачливо ще ми подръпне разкошните, току що боядисани къдрици. Децата ми ме обожават! И има защо - майка им си облича дънките и тениската, пързаля се с тях на пързалката и рисува с тях по асфалта. И питам аз "Кой казва, че на моите години не ми прилича?!". "Лелката"?! Мислено й се изплезвам и хуквам с ролерите след децата.

 

 

Aвтор: Анастасия Красовская

Приказка за ненужната саможертва Написана на : 2014-12-14 08:49:24

image

- Тук ли е опашката за жертвоприношение?
- Тук, тук! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие – 853.
- Олеле… И кога ще ми дойде редът?
- Не се безпокойте, бързо върви. Вие в името на какво искате да принесете жертва?
- В името на любовта. А вие?
- В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!
- А какво ще жертвате?
- Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далеко от дома. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чисти и нахранени. Всичко за децата. За мен – нищо.
- О, разбирам ви. Аз искам да си пожертвам връзката. Разбирате ли ме, вече нищо няма между мен и мъжа ми. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но… Само ако мъжът ми си беше тръгнал пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. Мен ми е мъчно за него. Плаче! Так и живеем…
Вратата се отваря и се чува глас: "№ 852, заповядайте!".
- Е, хайде, аз влизам. Така се вълнувам. Ами ако не ми приемат саможертвата?
№ 853 се свил на кравайче и си чака реда.
Времето тече бавно, но ето – най-сетне № 852 излиза от кабинета.
- Какво стана? Приеха ли ви саможертвата?
- Не… Има изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.
- А защо? Защо не веднага?
- Ами питаха ме: "Хубаво ли си помислихте преди да поискате това? Все пак завинаги е!". Казах: "Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях". Пуснаха ми един филм в кабинета. Доста странен. Май за мен беше. Децата вече бяга големи в този филм. Дъщерята се беше омъжила през девет земи в десета. Синът звънеше един път в месеца под строгия поглед на снахата, която говореше през зъби… Питам го: "Защо така с мен се отнасяш, сине, какво съм ти сторила?". А той: "За Бога, не се меси в живота ни, мамо. Нямаш какво да правиш ли?". А какво да правя, аз цял живот освен с децата с друго не съм се занимавала? Децата ми май не са оценили жертвата ми. Напразно ли съм се старала толкова?
От вратата на кабинета се чува глас: "Следващият № 853!".

- О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие. Хайде, влизам!
- Заповядайте, седнете. Какво принасяте в жертва?
- Връзката си…
- Ясно… Я да видим.
- Ето… Вижте, тя не е много голяма, но е симпатична. И е сравнително нова, неизносена, ние се запознахме преди половин година.
- В името на какво искате да пожертвате връзката си?
- За да запазя семейството…
- Чие семейство, вашето ли? Налага ли се?
- Ами да! Мъжът ми има любовница, дълго време вече ходи при нея, лъже, нямам сили вече.
- А вие?
- Какво аз? Появи се в живота ми друг човек, имаме връзка.
- Връзката с него ли искате да пожертвате?
- Да… За да запазя семейството.
- Нали казвате, че мъжът ви има любовница, а вие – друг мъж. За кое семейство говорите?
- Ами още сме женени по документи, значи сме семейство.
- Значи това ви устройва?
- Не! Как може? Все плача и преживявам.
- Но да промените нещата и да започнете официално нова връзка не желаете, така ли?
- Ми не е толкова дълбока новата връзка, ей така – за прекарване на времето е. Няма да ми е жал за нея.
- Щом е така, направете вашата саможертва.
– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?
- Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.
- О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.
- Ето как душата ви се проектира върху външността ви.
- Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…
- Така изглеждат хората, когато душата плаче…
- А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!
- Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.
- Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.
- В душата си е дете. И се притиска към майка си…
- Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.
- Значи, не вие към него, а той към вас?
- Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.
- Силната, решителна и мъдра майка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?
- Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!
- Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката ѝ, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?
- А защо не ми показахте бъдещето?
- Защото го нямате. При такова настояще вашият "малчуган" ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.
- Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?
- Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.
- Не! Искам да съм любимата жена!
- Майките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?
- Не… Не съм готова. Трябва да помисля.
- Разбира се, ние даваме време за размисъл.
- А съвети давате ли?
- Охотно и с удоволствие.
- Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?
- Вероятно да престанете да бъдете майка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която и плачат в пазвата.
- Мислите ли, че ще помогне?
- Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.
- Ще помисля…
№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.
№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета.

Източник: Spisanie8.bg

* Написана на : 2014-11-27 10:01:38

"Дядо, знаеш ли, чувам я понякога нощем. Все още плаче... Май още го обича!
– И аз я чувам, синко, но не плаче, защото все още го обича. Човек плаче много по-дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал. След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за любовта. Човек е хубаво да си обича спомена за любовта с някого. Затова нека плаче сега...А ние с теб ще се правим на глухи! Честна капитанска?
– Честна капитанска! А какво е това "илюзия"?
– Нещо нереално, несъществуващо, измислена твоя представа за нещо си. Или най-често– за някого. Но е едно от нещата, в които най-силно вярваш, че съществуват. Разбираш ли?
– Да, нещо като еднорог –... или Бог..."

 



"Живот в скалите" - Мария Лалева

 

 

 

image
Майсторът на чадъри Написана на : 2014-11-22 08:39:26

image

На третия етаж в едно блокче, от онези, старите кооперации от петдесетте години, дето имат дворове с цветя и чимширени лабиринти, има един прозорец с обикновена бяла дървена дограма. Обаче с много весели перденца. Карирани. На оранжеви, жълти, червени и бели квадратчета. Зад него живее един майстор на чадъри. Той се буди сутрин в пет часа и четиринайсет минути. Задължително. Още не знам защо. Ама винаги тогава се буди. Става, измива се, оправя прическата на рунтавия си мустак и започва да крои. Плата за чадърите. Номерата, които смята да свърти на внука си.Ризи за гларусите...И така до около десет часа. Когато стане десет, майсторът на чадъри си прави мляко с канела и мед и чаша със сапунена вода и излиза на малкото балконче, което гледа към павираната уличка.
Сяда на едно нисичко столче, отпива блажено от горещото си мляко, после издухва през една тръбичка цял рояк сапунени балони и ми звъни по телефона.
Да си наловя малко. Балони с приказки. Защото в неговите балони има заключени приказки. Прозрачните сферички се носят над Бургас, а в тях са скрити хиляди вълшебни историйки. И който иска, може да си улови. Ама или никой не иска, или никой не ги вижда. Обаче тъкмо има повече за мен. Събирам си цели шепи сапунени мехури със скрити вълшебства.
След като си изпие млякото и след като си издуха всичката сапунада стария майстор на чадъри се прибира и започва да облича спиците на чадърите. Със скроените от него специални рокли за чадъри. Те са като балеринските .Така като се завъртят и се разтварят като цветове на маргаритки. Обаче освен че са много красиви, неговите чадъри са и вълшебни. Попитайте Мери Попинз . И на мене ми подари такъв чадър. Летателен. Летя си понякога с него. Когато ми е скучно. Или когато сапунените балони , които майстора ми изпраща са много високо.
На обяд той си прави сандвичи с масло и сирене и прави една хууубава купчинка трохи...каква ти купчинка, цели две шепи, ама нарочно. За гълъбите. Те кацат на терасата му и обядват заедно с него. Когато се наобядва, стария чадърен майстор прибира всички чадъри, тези които е направил и онези, дето още са ненаправени
и сяда в един люлеещ се стол за следобедната си дрямка.
Понякога сънува кораби.
Друг път сънува децата си...че се връщат...Ама това са едни тъжни сънища...няма да разказвам за тях сега.
Във три часа точно камбанката на звънеца му го измъква от следобедната дрямка.
Внукът му. Само той му е останал. И аз, разбира се, но аз не съм му роднина.
Играят на домино. Понякога си разказват истории и пият чай. Друг път изваждат кутията със съкровища на дядото и отпътуват далеееч, далеч във времето.
Понеже , разбира се, старият майстор на чадъри не е обикновен майстор на чадъри, той си има в съкровищницата :
1. Флейтата на Питър Пан.(подарил му я в знак на благодарност)
2. Първият чадър на Мери Попинз.(дала го за ремонт, но той и направил по-хубав и тя му оставила стария)
3. Носът на Пинокио.( За да не се изкушава да лъже повече. Пинокио. Не майстора.)
4. Шапката на Господин Тау.( забравил си я, когато отлетял за неговата си планета)
5. Бързоходните обувки на Малкият Мук. (Понякога отскача с тях до Колумбия за прясно кафе)
6. Един куфар със златни парички ( подарък от Пипи дългото чорапче)
7. Един брой кристална пантофка. ( Пепеляшка я остави у него на съхранение)
8. Стар вестник с оръфани краища и заглавие на първа страница "Летящо буре или какво?" ( Ех, Карлсон, Карлсон...)
9. Три бобени зърна (от Джак, разбира се)
и още много, много интересни нещица .
Понякога ме викат и мене да ги разгледам.
Към седем и половина стрият майстор на чадъри си прави супа. С много зеленчуци и месо. Почти като истински борш. След супата излиза за малко да се разходи из двора, да полее цветята и да погали котките, после се прибира, облича пижамата си на сини райета, сваля очилата и си ляга.
Първо брои малко овце. Към 7-8. До деветата рядко стига. Заспива. И сънува, сънува...
Така и не може да разбере, защо с неговите чадъри едни летят, а други не. Уж всички са еднакви. Ама казват, чудесата се случвали на тези, които вярват в тях...



написа caribiana 

Мъжът Есен Написана на : 2014-10-23 09:02:55

image



Мъжът есен е като притихнала пейка сред есенни листа, на която да можеш да си починеш, да поседиш и да се насладиш на шарения листопад. Някога е бил лятна буря опустошаваща след себе си клонки и цветя, сега е тих есенен ветрец, научил се нежно да танцува със листата... 
Някога е бил и безпощадно слънце, безжалостно изгарящо зелeнината на женските сърца... Сега се е научил с топлината си да сгрейва тези, на които им е станало студено. 
Мъжът есен е притихнал и спокоен, не пораснало момче, а мъж, запазил детското в себе си. Научил се е да цени вкусът на отлежалото женско вино, наситил се е на сладостта на гроздето, не изпитва нужда да наваксва пропиляни летни дни и нощи...Той живее в тук и сега. Научил св да улавя момента, вдишва мирисът на есенни листа, за да ги запази в себе си завинаги.
Мъжът есен се прекланя пред женственноста. Научил се е да я пази и закриля, почита и подкрепя. Пръстите му вече не оставят рани по женските сърца... Пръстите му вече докосват с тиха нежна обич, лекуваща раните от летните бури и жеги.
Мъжът есен е намерил себе си. Той знае как да побеждава, но знае и да губи. Разбрал е, че достойнството и честта са корона, която с благодарност носи... благодарност към всички жени и цветя по пътя му, които с много търпение са го учила на това да бъде Мъж...
Мъжът есен има поглед на безоблачно небе, в което ти се иска да полетиш... Сърцето му е като топло огнище, от което ти се приисква да си вземеш огънче и светлинка... Мъдростта му е като есенната реколта, дълго е трябвало да зрее, но сега е готова в изобилност...
Мъжът есен е в крайна сметка творение на жената. Жената го ражда, жената го отглежда и възпитава, и пак жената го прави истински мъж.
Затова Жени, наслаждавайте се на есента и на реколтата си. Каквото си посеем, това ще пожънем. И ако все още мъжът, който е до вас е лято, имайте търпение, поливайте го с нежност, напоявайте го с любов... Защото рано или късно и той ще се превърне в златна есен , с плодове от мъдрост и много пъстри като есенни листа чувства... 

 


22.10. 2014
В. Симеонова

*** Написана на : 2014-10-21 11:13:44

image

- Ало, здравейте! Мога ли да говоря с Бог?
– Здравейте. Свързвам Ви.
- Здравей, моя Душа! Слушам те внимателно.
– Господи, идва Нова година. Моля Те, изпълни желанията ми!!
- Разбира се, Скъпа моя, всичко, което пожелаеш.
Но преди това, ще те свържа с отдела за изпълняване на желания.
Опитайте се да разберете, какви грешки сте допуснали в миналото!
… метален глас в слушалката: „Не затваряйте, моля.
Свързвам Ви с оператор от отдела за желанията…”. …Чакам.
- Здравейте. Какво искате да разберете?
- Здравейте. Господ ме прехвърли да говоря с Вас и каза,
че е добре, преди да си поръчам нови желания, да чуя предишните си.
- Разбрах Ви, минутка… Ето! Всички желания на душата. Древната книга. Слушате ли ме?
- Да, внимателно.
- Започваме с последната година:
1. Писна ми тази работа! (изпълнено – писна й от тази работа!)
2. Мъжът ми не ми обръща внимание. (изпълнено – не й обръща внимание!)
3. Ох, да имах малко пари (изпълнено – за хляб й стигат, ще почака за обувки)
4. Приятелките ми са идиотки (изпълнено)
5. Искам каквато и да е квартира (изпълнено – на 10-ия етаж, на тавана, покривът тече, но нали иска каквато и да е)
6. Искам каквато и да е малка кола (изпълнено – таратайка на 20 години)
7. Ох, искам малко отпуск, където и да е (изпълнено – на вилата, при свекървата, тъкмо й трябва помощ)
8. Как е възможно, никой едно цвете не ми подарява! (изпълнено, никой няма да й подари)
Да продължавам ли? Има да чета около 1 година!
- Не, не, разбрах всичко!!! Моля Ви, прехвърлете ме отново към Твореца!
- Господи, разбрах всичко!
Вече ще следя всяка своя мисъл, дори най-малката.
Моля Те винаги да ми изпращаш позитивни мисли!
Моля Те да ми помогнеш да проумея, че Ти винаги ми помагаш и изпълняваш всичко!
А сега трябва хубаво да си помисля. Мога ли да звънна след малко?
… смях в слушалката…
- Разбира се, Скъпа моя! Когато решиш!
~~~~


P.S. В своите молитви не се оплаквай на Бог, че при теб всичко е лошо.

Той може да реши, че ти още не знаеш КАКВО всъщност е „ЛОШО” и ще ти го покаже.

Кажи на Господ, че при теб всичко е прекрасно!

Тогава той ще си помисли – Ееей, Скъпа, ти още не знаеш кое е истинското „Прекрасно”…

И аз благодаря,че те има! Написана на : 2014-07-27 10:39:37

Честит рожден ден!Бъди благословен сине!

 

Благодари на Бога, че те има!

Благодари на Бога, че те има!
Щом здрав си ти, благодари!
В душата ти щом не е зима...
Живей!..Дори и с мъничко пари...

Семейството-това е всичко,
и покрив имаш ли, от Бог е дар.
Долита щастието-бяла птичка...
Бъди човек, не ставай звяр!..

Щом дрехи имаш, и обувки,
и челядта ти пази ангел бял. 
Деца умират без милувки,
водичка правят си от кал…

А пък сърцето ти…Ех, щом обича,
ти просто си щастлив човек.
Любов щом вътре в тебе тича,
благословен бъди!..Живей навек!..

Приятелите са безмерна радост,
но само истинските си отсей,
и нищо,че пристига старост...
Бъди благословен!..Живей!

На малките неща се радвай,
на дом, семейство, хляб и смях,
че много и без тях се раждат,
но си мечтаят цял живот за тях…


Красимир Димитров

image

Солено кафе Написана на : 2014-05-23 08:51:55

image


Запозна се с нея на едно празненство по случай рождения ден на свой приятел. Беше изключително хубава и почти всички присъстващи момчета се въртяха около нея. В края на празненството, когато повечето започнаха да се разотиват, той се престраши да й предложи да изпият заедно по едно кафе. Момичето доста се озадачи от поканата му, но въпреки това прие. Отидоха до близкото кафене и седнаха на една от свободните маси. Той беше толкова развълнуван, така лудо биеше сърцето му, че не успяваше дума да отрони. Това му състояние изнерви момичето.
“Аз ще тръгвам вече…” – се канеше да каже тъкмо тя, когато той вдигна ръка и повика сервитьора. – Бихте ли ми донесли малко сол? – плахо попита момчето – За да добавя на кафето си…
Всички присъстващи в заведението отправиха учудени и недоумяващи погледи към него.
Сол в кафето?! Беше се изчервил целия от срам, но когато сервитьорът донесе солта, той отсипа от нея в кафето си, разбърка леко и отпи.
- Странни вкусови предпочитания имаш – отбеляза момичето, все още не вярващо на онова, което вижда. Тогава той започна да разказва:
- Като бях малък, живеехме близо до морето. Прекарвах дните си в игра на морския бряг или сред вълните. И постоянно усещах вкуса на солената морска вода в устата си. Израснах с този вкус и така свикнах с него, че с времето го заобичах. Затова слагам сол в кафето си. И когато отново усетя в устата си този тръпчив, леко нагарчащ вкус, си припомням отново щастливото детство, безгрижните игри край морето, семейството ми… Родителите ми все още живеят в онази малка къща до морския бряг. И така ми липсват понякога… Докато разказваше това, очите му се насълзиха.
И тя се разчуства, докато слушаше историята на живота му. Замисли се, че човек, който така открито излива чувствата си, който така ревниво пази спомените на своето детство, вероятно ще цени в бъдеще и семейството, и дома, които ще създаде. Ще ги пази и ще се грижи за тях със същата обич и всеотдайност… Стана и някак мило и топло от тази мисъл. Започна и тя да разказва за себе си.
И нейният дом беше далече, тя също разказа за семейството и родителите си. Разговорът продължи и стана интересен и за двамата. Дотолкова, че времето с което разполагаха, се оказа недостатъчно да си кажат всичко. Затова се уговориха да се срещнат отново на следващия ден. И на по-следващия, и на още по-следващия… Ожениха се. И до края живяха много щастливо… Когато тя му правеше кафе, винаги слагаше в чашата му по лъжичка сол, така беше през целия им съвместен живот. Защото знаеше, че той така го обича… След 40 години семеен живот, той почина.
Когато, след погребението му, тя разчистваше вкъщи, намери плик, на който пишеше:
“ОТВОРИ ГО СЛЕД СМЪРТТА МИ”, а вътре имаше писмо за нея:
”Скъпа моя, Моля те прости ми! Прости ми затова, че изградих целия ни съвместен живот върху една лъжа! Един единствен път те излъгах аз. И това беше лъжата за соленото кафе! Спомняш ли си деня на първата ни среща? Аз бях така напрегнат и толкова развълнуван от това да съм с теб, че когато извиках сервитьора, вместо да поискам захар, казах “сол”. И когато всички погледи се впериха в мен, включително и твоя, така се засрамих, че не събрах кураж да се поправя и продължих тази лъжа. Изобщо не допусках тогава, че тази лъжа ще се окаже основата на нашия съвместен живот. Много пъти оттогава исках и се опитвах да ти разкажа истината, ала някакъв необясним страх ме спираше да го направя. Но вече усещам края си и зная, че смъртта е близо, затова няма от какво да се страхувам… Ето я истината: Аз не обичам солено кафе! То има много странен, дори бих казал неприятен вкус. Но от деня на нашето запознанство, аз пия такова кафе, без да изпитвам съжаление или разкаяние за това. Да бъда с теб беше най-голямото щастие в живота ми и аз дължа това щастие именно на соленото кафе. И ако можех отново да се преродя, аз пак бих искал да преживея всичко отначало, да те срещна теб и да прекарам живота си с теб. Дори ако трябва за това отново цял живот да пия солено кафе…”
Плач разтърси тялото й, а сълзите стичащи се от очите й,
намокриха писмото. Не можеше да определи какво точно чувства в момента…
Мина се време. Веднъж, дочули за странния навик на съпруга й, я попитаха:
“Какъв вкус има соленото кафе?”
Очите й се насълзиха и тя тихо прошепна: “Сладък, много сладък”…

 


Носрат Песешкиан

Ha 44 Написана на : 2014-05-13 12:57:10

image


С всяка изминала година остарявам!
Ето защо, Господи, научи ме на изкуството да остарявам с достойнство.
Научи ме да не си въобразявам, че годините са ми дали цялата мъдрост на вековете и че знам всичко, което трябва да се знае по всеки въпрос.
Не ми позволявай да вземам думата по всеки повод и при всеки случай.
Спаси ме от неудържимото желание да уча хората как да живеят.
Помогни ми да не си развалям настроението, да понасям чужди мнения и да не искам на всичко да слагам похлупак.
Запази ума ми бистър и не ми позволявай да губя времето на хората с празно повтаряне на ненужни подробности.
Дай ми разсъдък да премълчавам постоянно удължаващия се списък на моите болки и проблеми, въпреки че удоволствието да ги изреждам става все по-голямо с всяка изминала година. Осени ме със силата да изслушвам търпеливо болките и проблемите на другите.
Научи ме, че е възможно и аз да греша!
Позволи ми да използвам умно огромния си запас от натрупана мъдрост и да не го изразходвам много щедро, защото, Господи, искам да имам приятели и в края на своите дни.
Помогни ми да виждам в хората добрите неща и дай ми благородството да им го казвам.
И най-важното, Господи, не ми позволявай да ставам смешна!"

 

@

*** Написана на : 2014-04-02 14:53:51

В едно училище началната учителка накарала учениците да напишат писмо до Господ. Повечето започвали с думата "искам". Искам камион, кукла, сестричка и много други материални неща. 
Само едно момиченце написало: 


"Господи, цветята са ти се получили по-добре от хората."

 

 

 

image

Страница 1 от 7
 1-10 от 70  |   1  2  3  4  5  6  7  >>