Sibir
Блогът на Milka
www.krassota.com
blogs left blogs right
Milka
Milka, 64
« sibir.bg
Пътуване в живота Написана на : 2013-12-16 08:40:21

Осма част

 

Среща


Уличката изви леко, наклони се надолу да излезем от края на селото, после внимателно ме преведе през каменния мост. След моста пътят се протегна нашироко, надникна в дерето, поколеба се и се емна нагоре към поляните.Тръгнах в единия коловоз, животните бяха сторили пепел от твърдата земя. В средата пък растеше трева, дори малки цветенца цъфтяха из зеленото. Отстрани растяха на кълбо бели тръни, зад тях красиво цъфтяха в розово магарешки бодили. Беше осеяно не само с красота, а и със здраве, но колцина от нас в днешния ден познават и разбират билките? Последна нива с царевица се криеше сред все по-често срещащи се мешови дървета. Леля Ганка ми беше поръчала като стигна до бялата пръст, да свърна по пътечката надолу. Ще я видя, отъпкана е от много хора слизащи по нея към дерето. Там ромоли „Чучурчето”-чешмичка с много студена и лековита вода. Да си налея, ако искам. Цялото село наливало от там, за стомашни болки била. Заслизах, пътечката стръмна, подир бялата пръст се ширна полянка с тучна тревица. Личеше си, че е мокро наоколо, всичко е свежо. Огромни брястове растяха почти в брега на дерето. Слязох в най-ниското и там видях чучурчето. Наистина чудна вода. Налях си и продължих бавно по поляните осеяни със самотни, стари дървета. Някога поляните били вековни гори. После ги изсекли хората, но предвидливо оставили по някое дърво да пладнуват животните под сенките. Малкото оцелели стада и днес пасяха и пладнуваха наоколо. Пътят се виеше през поляните, измъкваше се все по-нагоре и все по-нагоре. Тук тревата беше вече августовска, уморено зелена, прашясала, ниско опасена от животните. В дясно от пътя, зад дерето се ширеше друга поляна, без дървета, с по-висока трева. Беше тишина, спокойствие, дори птички не се чуваха. Харесах си дърво, разчистих до ствола му и поседнах. Опрях гръб в топлия, напукан дънер и загледах към селото. А то… протегнало се от запад на югоизток, бавно слиза от хълма към малка рекичка. Къщята надничат зад тъмно-зелени облаци от дървета, покривчета червенеят. Долу пък, в ниското, се кипрят подредени бахчички, наистина колкото носна кърпичка. Рекичката се вие, но къде е пътят й сочат само върбите. Спуснали клоните си над нея крият водите й от жаркото августовско слънце. Унесена, като в просъница дочувам някъде хлопки и си казвам: „Неее, вече наистина сънувам, вероятно сън от детството ми”. Не, не е сън, към мене пасейки бавно приближава малко стадо овчици. Не много стар мъж върви след тях, гальовно ги сгълчава от време навреме и държи една ръка на ухото си. „Бреееййй и овчарите с телефони из Балкана”- казвам си весело на ум, но когато малкото стадо е почти до мене виждам,че човекът е сложил транзисторче на ухо. Мъж сигурно на моите години, висок, строен, изправена стойка. Облечен с дрехи в камуфлажна шарка, шапка с голяма козирка в същата шарка и такава торба през рамо. На другото пък наметнато яке, през гърдите в калъф манерка вода. Ставам, отърсвам тревата от панталонките си и поздравявам учтиво.
-Новините слушам - усмихнат, виновно ми обяснява овчарят - то какво ли ще кажат ново, ама може да чуя нещо добро. Само караници и лъжи, но нали сме хора, все вярваме,че ще се върне доброто. Ха, добра среща.
Стряскам се от поздрава, не че не съм го чувала, но десетки години никой не ме е поздравявал така.
-Дал Бог добро- сещам се светкавично какво трябваше да се отговори на такъв поздрав. Някога хората на село така се поздравяваха, рядко се чуваше „добър ден”, все си пожелаваха Бог да е с тях в срещата и работата им.
-Какво правиш тъдява, жено, къде си се залъчила сама - продължи мъжът.
Усмихнах се и му обясних докато той свойски се отпускаше под сянката на мишето. Приседнах отново и аз, а овчиците се скупчиха в сянката.
-Хайванчета и те търсят сенчица. Нека си почиват и аз ще поседя. Значи у Ганини си отседнала ти. Ми хубаво, свястна жена е тя, а и мъжа й беше народен човек. Спомина се, но тя не се спира и не залиня. Все тича насам-натам. Оправя се.
Затърси нещо по джобовете си, извади малък пакет цигари, преброи ги, после взе една. Драсна кибрит, засмука я с наслада.
-Ти тукашен ли си - попитах - или и ти си бродил по света по-рано.
-А, тукашен съм си аз. Тука съм роден, тука остарях. Семката ми е тукашна и е овчарска. Родът ми е все овчаре. До де се помним. По моя младост вече не беше на мода, ама как да хукна по градища като душата ми си беше тука. Еееее, - направи широк кръг той с ръка сочейки наоколо - тая мера от момчурляк бях пребродил, знаех всичко за овцете, обичах ги. Къде да вървя щото било модерно. То стопанство стана, стадата бяха кооперативни, аз ходих у града да се уча в техникума. Ама аз, жено, всичко дето го учехме го знаех от мънинко дети. Върнах се с радост и веднага в овчарниците на текезесето. Работих, бригадир бях. Хубави овце, много, овчарници модерни, хеее там, зад оня баир. Тука, по Балкана тревите са баш за овцете. Билки, сладки треви за тях, гоят се, едреят, вълната хубава. Чувал съм приказки, не било на сгода да се въдят овце. То, ако да не беше на сгода едно време нямаше да има цели родове овчаре, ако не беше на сгода да не мислиш, че през комунистическо щяха да ги оставят овцете? На сгода е, ама сега като не разбират, че и не питат, като ги мързи хората и тичат все по офиси да работят, най- им отърва да кажат „не е на сгода”.
Приказваше му се на човека, а аз го слушах. Гледах набразденото му лице и си мислех, че разликата в годините ни не е чак толкова голяма. Разбирах от приказките, че овчарлъка наистина му е на сърце.
- То, ако не е на сгода тези големи и богати държави Австралия, Нова Зеландия ще въдят ли овце, а? - продължаваше мисълта си той.- Ама ние нали все знаем, затова се докарахме на такъв ред. Нищо, няма да оправя света аз. Ей тия овчици съм си завъдил за себе си, подкарвам и на още някой от селото дето има пък не може да ходи да ги пасе и по цял ден си бродя по балканта. Жената в къщи, из градинката, шета, пере, готви, вечер си посядваме на пейката, гледаме баирите, мислим за децата. Погаждаме се, навремето добра жена взех и тя остана на село, хубаво изкарахме живота си. Доволни сме, да сме здрави, да се доводим до старостта. Ами ти какво, жено? Род ли имаш тука или ей тъй, на Гана на гости.
Поразказах му малко за себе си, за гостуването у леля Ганка.
- Като си сама и като не си на работа вече що не си отидеш на село? Нямаш ли? -чудеше се овчарят - Или и ти се гражданееш?
-Имах - усмихнах се аз -,но вече нямам. Животът не винаги тече така както на нас ни се иска. Харесва ми вашето село. Хубав въздух, красота наоколо, тишина. Хубави къщи има, запазени.
Поговорихме още малко, бистрихме като всички на нашата възраст политиката. Овчиците, привели глави почиваха в сянката, а слънцето запрепича все повече. Надигнах се. Време беше да поемам надолу към селото. Леля Ганка сигурно ме чакаше на пътя. Дали се е справила с компотите? Редно беше да тръгвам, поне да затворя бурканите, ако не е успяла.
-Пък ти, жено, ако не си тръгваш тез дине намини с Гана към нас, жена ми ще се зарадва. Да се поразтуши и тя с женска дружина.
Махнахме си с ръце и аз полека тръгнах към селото.
Бях изморена от жегата, но много доволна. Беше красиво, околностите чудесни. Дълбоките дъбови и мешови гори разхлаждаха наоколо, поляните обширни, ограждаха като огърлие селото. Направих много и чудесни снимки. Лаптопът беше с мене, но не ги пуснах във фейсбук, не исках никой да знае къде и защо съм. Имах време за мислите си, а и това запознанство с овчаря ми подейства добре. Вече си мислех,че по селата са останали само самотни, стари хора, с тежки съдби и минало. Оказа се,че живеят и семейства, че има хора щастливи ,че са на село. Разбира се леля Ганка ме чакаше на пейката. Не само беше сколасала с компотите, но и довършваше заваряването им. Седнах до нея и й заразказвах.
- Ааа,това е Данко, нашият Данко. Много свястно и работно момче е, от голям и уважаван род. Неговият дядо беше неофициалния кмет на селото тъй да се каже. Старейшина му викали едно време. Кой за съвет, кой за помощ, кой пък за някой лев на заем, всички при него. Големите работи в селото без неговата дума не ставаха. Тъй запомних неговия род аз. Уважавани и работни. Жена му пъъък, да не ти разправям. Красавица беше на млади години, та и до днес. Работна, засмяна. Учи в търговската гимназия едно време, бяха с малката ми дъщеря съученички. Никой не разбра кога са се залюбили с Данко. В града. По едно време завърши той и се прибра тука, а подир две години и Любка си дойде и ей ги, че се сгодиха. Ама каква сватба му направи дядо му Йордан, голяма. Цяло село беше поканено. Все едно сбор направихме тука. Хубави времена бяха. Задружни и щастливи. Децата млади, ние все още можехме, работехме. Селото пълно, абе живот. После Любка остана тука в канцеларията на текезето. Добричка с всички. Къщата й грееше отдалече. Бетер от градска къща по наредба, децата им се изучиха, на хубава работа са в града.
Леля Ганка не спираше засмяна да хвали Данко и Любка. Казах й, че сме канени да им идем на гости.
-А, ще идем, колко му е, ама сега друга работа първо имаме. Утре е сряда, ден за кафе. Не ме гледай така, момиче, ще ти обясня. В сряда се събираме дружките от всички махали долу на центъра. Като идем за хляб сядаме да пием по кафе. Да си кажем това онова. За децата , за реколтата, за консервите - потупа ме леля Ганка по коляното и се засмя от сърце. - Нали ще дойдеш.
Смеех се и аз, прегърнах през раменете хазяйката си. Как ще й откажа, как няма да отида на това „кафяно” събиране. Нали вече бях член на тяхната женска дружинка.
-Не е женска дружинката ни, а селска, щото имаме и мъжуря - вече се смеехме и двете.
-Ще дойде и бай ти Тодор, още някой-друг има дето не съм ти разправяла за тях. По-скоро самотните хора се събираме в срядата. Тогава Спаска на магазина кара и стока. Ходи с буса до града, изпълнява заръките ни и кара каквото още й хареса. Празник е в сряда.
Поседяхме дълго, мълчаливо с леля Ганка на пейката, наоколо беше тишина, препичаше обедно, гърлено се обаждаха скорци от шумака, беше безметежно на душата ми. Отдавна не съм била толкова спокойна и в мир със себе си и света.
После хапнахме обещаният благичък „миш-маш”, разтребихме след консервната фабрика на двора и доволни завършихме деня със задушевен разговор под асмата. Вечерите ни ставаха все по-хубави, разговорите все по-интересни. Чудех се как ще тръгна към големия град. Когато и да е този момент. Все ще настъпи. По-добре май да не го мисля.

Милка Маркова 

Пътуване в живота Написана на : 2013-12-02 14:33:17

Пета част


Хубост, излязла от ръцете на българката


Събудиха ме от сладкия сън птичките, котката, тихият смях на леля Ганка и още някаква жена. Станах, протегнах се на воля пред отворения си прозорец и надникнах над листака на асмата. До пътната врата стоеше жена. Възрастна, но държелива, повела козичка. Държеше я на повод, а козичката бяла и скоклива, лека като сърничка. Все се дърпаше и искаше да тръгва, а жената майчински я галеше по гръбчето. После си казаха още две-три думи с хазяйката и жената потегли, бавно, но изправена. На закуска по топлото млекце, което димеше от чашата ми на масата се досетих,че това е една от героините на снощния ни разговор. Само се спогледахме с леля Ганка заговорнически и усмихнато. Разбърках дъхаво какао в млякото, а старата жена ми обясни,че това какао е донесла една от внучките й. Купила го чак от Америка, ама не от щатите, не, от южна Америка. Затова така мирише, на хубаво.
-Искаш ли днес да ми помогнеш да свършим една работа, дето моите дъщери много не искат да вършат, ама трябва да стане. Чудех се как ще се справя сама, а ето, че Господ те прати.
На въпросителния ми поглед, леля Ганка ме потупа по ръката и рече:
-Ще наизвадим губерите и чергите от килера, да се напекат на слънцето. То подир мене кой ли ще ги гледа, ще ги изхвърлят нейде по долищата, ама аз не мога. Това е труд, мерак, красота. Я само си помисли ти: да отгледаш овцата от малко агънце, да я израстеш и се грижиш за нея. Да острижеш руното й и да го изпереш, да го подготвиш до прежда да стане. После да боядисваш, да тъчеш, модели да измисляш, да са най-хубавите. Цветовете да туряш тъй, че да греят по-красиво и от дъгата. Как да хвърлиш всичко това да гние из храсталаците?
Избърса една сълза от края на окото си старата жена, после се усмихна.
-Зная, че новото като дойде колкото и хубаво да е старото, то се забравя. Ама ти виждала ли си, мойто момиче, накипрена къща с черги и губери? Цялата грее, като младо момиче, красотна и топла. Става по-светла и по-уютна. Кара хората да станат по-добри, да се усмихват повече. Освен туй жената кога преде, кога тъче знаеш ли колко нещо минава през нея? Ми тя тогава размисля за всичко в къщи и за всякой от семейството. Тогава пее, тогава плаче, тогава се радва, тогава обича целия свят. Всичкото туй влиза в чергата и губера. После по малко като огнище топли къщата. Не е произведено от машини.
-Така е, лельо Ганке, разбирам. Сега отново се завръщаме към тези идеи, от миналото, от духовното. Ще мине време и отново ще ценим всичко направено с душа, не на конвеир
Така мънках тихичко да успокоя старата жена, а пред очите ми цял ден светеха омайните цветове на ръчно тъканите черги и губери. Алено до тъмно червено, грейнало зелено до тъмно, обрамчени с топло като земята черно. После изведнъж засиява чудно синьо и потъва в индигово, а златно жълто се разтапя до бяло и после припада есенно оранжево. Кафяво топли, тревисто зелено успокоява. Гледаш, душата ти става лека, лека, мрачните мисли отлитат. Красота, българска. Вечерта диплихме в старите ракли на леля Ганка тая красота и нейната изморена, остаряла длан галеше нежно всяка черга и всеки губер.
-Ти каза днес по някое време, че ще дойде ден това пак да се цени. Тъй, ще дойде, момиче, но ще помни ли някой кое как е било. Я ми кажи ти като си от село, знаеш ли как се насновава, как се тъче, ами как се преде, боядисва с природни бои? Не знаеш, не ме гледай така. Както и моите дъщери не знаят. Тя българката е жена с душа, тя пак ще го измисли и ще намери пътя, ама това, старото ще е загубено завинаги.
Нищо не казах, права беше хазяйката ми.
Този ден беше изпълнен с красота.
Преди да се приберем всяка в стаята си хазяйката ми съобщи,че утре ще ходим на приказка при нейна дружка в отсрещната махала. Някога жената щяла да й става буля, но не би, ама останали приятелки за цял живот.



Милка Маркова 

Пътуване в живота Написана на : 2013-11-19 13:17:01

Трета част

 

История, невъзможна в днешния ден


Въздъхна хазяйката ми, поседя още време загледана в тъмното напред, после започна:
-Тая жена, дето ти казвам,че ни раздава сиренето, козето. Та тя де, деца няма както ти казах. Малко по-голяма е от мене, ама аз не я помня като мома,че тя е от друго село. Помня я като булка. Голяма хубавица беше. Тежка плитка, дълга до кръста имаше, черни очи като ей тая нощ, големи. Всички завидяха на мъжа й като я доведе. Той пък един син беше, имощен. Сирак останал без баща, но от богат род. Всичко си имаше само една жена да му краси двора нямаше и нея доведе. Тиха и добра беше тя. Всички я харесваха не само на хубост. Минаваше времето, всеки залисан с живота си. По едно време старите баби взеха да шушнат, че другоселката тъй и не завъди дете. „ Хубава булка, ама ялова” - фъфлеха с беззъбите си уста клюкарките и я следяха с поглед. Тя все така тиха, все така работна, ама не и не. Не завъди рожба. Разправяха,че свекърва й много я тормозела, наричала я всякак. Тя си мълчала и дума не обелвала. Свекървата я водила по врачки, по баячки, по лечителки-не. По едно време от илачи без малко да се спомине булката, но не зачена. Дъртата умря, минаха години, мъжът й също умря. На много от нас мъжете измряха. Взехме да се събираме вечер, да гоним самотата, да си сприкажем по някоя дума, кураж да си дадем. Една вечер я пожалихме, че ние поне деца имаме да се обаждат сегиз-тогиз, а тя сиротна, съвсем сама. Знаеш ли, моето момиче, какво ни разказа тая жена? Не знаеш и наум може да не ти дойде. Наведе очи тя, изчерви се под черната кърпа забулила лицето й и с най-тихия глас ни разказа. Не била тя ялова, не била тя невъзможна да зачене, деца да ражда. Мъжът й, момиче, мъжът й не бил мъж. Не можел работата на мъж да свърши кога легне при жена. Още първата нощ, на сватбата се разплакал пред нея и й признал. Какво да прави тя, ни напред, ни назад. Цяла нощ плакали двамата. Той й се молил да го отърве от срама и позора, да не казва какво не е станало тая първа нощ. Погрижил се бил никой да не разбере. Останала с него. Цял живот на ръце я носел, дума напреко не й казал, думата й на две не направил. В очите я гледал, а тя с изгоряла душа ходела, търпяла обиди и подмятания, живота й бил свършил още преди да започне. Ей туй ни се изповяда като в църква тая жена. Та видиш ли, моето момиче, какво е имало по света. Сега е лесно. Решиш и се разделяте, даже и брак не сключват сега младите. Всеки си тръгва когато иска и се връща когато реши.
Нощта напредваше неусетно, на пръсти. Сякаш се страхуваше да не разтури седянката ни, да не развали близостта. Гроздовете от асмата над главата ни блестяха като полюлеи, тихо шумяха едрите листа над тях. Електрическата крушката прижълтяваше все повече, примамваше безброй дребни пеперудки и после се забавляваше с объркания им танц. Леля Ганка седеше приведена,със събрани в скута си отрудени ръце. Продължавах да й се радвам и възхищавам. Макар и малко над 80, сама в живота, в къщата си, в селото, тя не падаше духом. Не носеше забрадка както повечето жени на село, косата й беше старателно подстригана,. Дрехите й не бяха на стара селска баба. Пепит, на капки, с биенца. Винаги шеташе с престилка, но не завързана на кръста, а от онези „целите” дето сме ги виждали по журналите от началото на миналия век. На масата под асмата винаги имаше натопени полски цветя. Макар градината и дворчето й да преливаха от цветове, на масата й стоеше полско букетче. Красота. Наистина скопосна жена.



Милка Маркова 

Следва 

Пътуване в живота Написана на : 2013-11-18 15:47:46

Първа част

 

Неочаквано село

Влетях в чакалнята, погледнах таблото. След 10 минути тръгваше автобус за някакво село. Чувала го бях, смътно си спомнях някакъв репортаж, но нямаше време за размисли. Билет, качване и отпътуване. Градът се изниза край автобуса и поехме към селото, което беше Бог знае къде. Притворих очи. „Ето, главната героиня тривиално тръгва на път по най-изтъркания начин от разкази и романи” - иронизирах се на ум. Изтъркано е, но точно така стана. В един момент усетих,че не сторя ли нещо с дните си сега, в момента, веднага, ще ги превърна във вечност от скука, от бездействие. Ще се обрека на безкраен низ от самота, безсмислие, от дни потънали в бозата на нищото. Затова точно като героинята от разкази и романи грабнах чанта, документи и малкото пари, с които разполагах и тръгнах. Съдбата ще реши къде отивам. Така си казах.
Автобусът, който си беше автобусче от многото„маршрутки”, смело се шмугваше в завоите, после се надвесваше над дълбоките дерета и като видеше,че пътниците са изплашени, радостно навлизаше в дълбоки дъбови сенки на внезапни гори. След една такава чудна дъбрава пред нас се изпречи табелката на селото и докато я прочета бяхме на спирката в центъра. Няколко пътници бяхме слизащите, още толкова се качиха и автобусчето се врътна пъргаво за да изчезне към дъбравата.
Огледах се. Нищо. Празно асфалтирано площадче, тишина, голям дъб в единия му край. Отсреща решетести прозорци, които ми подсказаха,че това е селското магазинче, барче и всичко останало накуп. Село като едно от многото изчезващи наши села. Преди още да реша дали да се запътя към отворената врата, отвътре излязоха няколко възрастни жени. Поспряха се, позагледаха ме, свиха рамене и се разпръснаха всяка към дома си. Приближи ме една от тях, усмихна се и естествено,че попита коя съм ,откъде и защо съм тука. С две-три думи й отговорих, хареса ми тази жена. Спретната, на годините на майка ми, с мила усмивка. Накрая й признах, че ще търся къща да отседна за два-три дни. Тя ме огледа още веднъж и рече:
-Абе, не ми приличаш на крадла и измамница. Прилична жена ми се виждаш. Ако искаш ела с мене. На края на селото съм, но то тука края е на центъра - засмя се леля Ганка /така се казваше жената/ - Туй-онуй има в градинката, има някоя кокошчица, значи има и яйца. Която е по-бодра сутрин тя ще готви за деня. Друго не мога да ти предложа, освен сладка приказка, щото то тука няма с кой една дума да си кажеш.
Съгласих се, взех си сака, взех и чантата с хляба на леля Ганка. Потеглихме бавно към къщата й.
Скопосна жена е моята хазяйка, това се виждаше още от началото на малката зелена уличка. Няколко къщи със заковани прозорци от двете страни и в дъното нейната грейнала къща. Някога видно хубава, сега немарата полека пълзеше и към нея, но старата жена явно не се предаваше. Подредена градинка със зеленчуци, картофи, боб, царевичка някое стъбълце и цветя, цветя се кипреха навред. В лехите, в градинката, пред къщата и по стъпалата за втория етаж.
Настаних се, спогодихме се. Казах зачервена от срам на леля Ганка,че нямам много парици и ще добавям към платата за нощувките труд без значение какъв. В къщи или в градината. Тя ме потупа успокоително по ръката, притвори очи, усмихна ми се.
-Парите не са най-важното нещо в живота, момиче, макар,че без тях нищо не може. Ти остани, почини си, ще си поприказваме, ще бутаме туй-онуй из къщи и така ще минат дните. Не бързай, остани колкото искаш. Каквото Бог дал ще има и за двете ни.
Вечерта дълго гледах през широко отворения прозорец на стаята си. Откриваше се чудна гледка към отсрещните балкани и гори. Беше август и щурците пееха в надпревара, някакви птици се обаждаха тайнствено из тъмните корони на близките дървета, котка измяука. Хлад вееше отвсякъде, миришеше на треви, билки и дъбова шума. Кучето на леля Ганка пролавна няколко пъти предупредително и повече не се чу. Стоях до полунощ блажено притворила очи и когато ги отворих навън вече грееше окъпано в роса слънце.


Втора част

 Леля Ганка-моята хазяйка

Помагах на леля Ганка из къщи, в градинката, говорехме си, отскачахме до някоя недалечна нейна приятелка на раздумка, отивах до магазина да взема „записания” хляб. Беше ми спокойно, не мислех за нищо, не бързах за никъде. Слушах разказите на хазяйката си, оставях я да изкаже всичко, което е таила дни наред в себе си защото няма с кого да го сподели. Мислех за съдбата й, за силата на духа й. Една от многото български жени, останали вдовици, живеещи сами по селата. Възхищавах й се на желанието за живот, за работа. Не спираше да подрежда и да разкрасява дома си, дворчето си, правеше планове за празниците. Те бяха в два варианта: ако си дойдат децата и ако не си дойдат. С това беше свързано всичко. Не казваше :”На мене това не ми трябва. Моята вече е изпята. Аз бивам с какво да е.” Нямаше такова нещо. Показваше ми изплетени нови чорапи за зимата, подарени й от внучките блузки, направени буркани зимнина. Зимнината отново биваше: „за децата и за мен”. Не се вайкаше, не се оплакваше, не диреше вина за нищо и у никого. Беше позитивна както бихме казали ние и около нея беше приятно да поседиш и помълчиш, да споделиш, да се посмееш от сърце.
В този ден леля Ганка от сутринта ми заяви, че днес тя ще готви. През деня ще хапнем какво да е, а за вечерта ще си приготвим хубава вечеря и аз да не й се меся. Съгласих се, рекох, че в замяна ще оскубя изсъхналите вече стебла на белия боб и така ще поставя началото на есенното чистене в градинката й. Договорихме се. Не ми се почиваше на обяд и като се наобядвахме се прибрах в стаята си, отворих лаптопа и записах всичко от последните дни.
Вечерта ошетахме, прибрахме кокошките и седнахме под асмата. Леля Ганка беше сложила покривка на масата, постлана върху мушамата, стъклени чаши малки и големи. В панерчето насред масата нещо се кипреше под чиста кенарена кърпа, от тези, които обожавах. Повдигнах я леко, а леля Ганка ме перна със смях по ръката.
-Почакай де, не се припирай, всичко ще видиш. Нека седнем пък тогава.
Заизнася от къщи изкамарена чиния с чудно ухаещо месце, две салати, бучка сирене, купичка шарена сол, сварени цели картофи, оваляни в копър и залети с масълце, чиния изпържени до златно чушки.В страни, на края на масата огромна купа с увиснали отвсякъде едри гроздове. Най-накрая в ръцете й се появи заскрежена бутилка ракия. Наля по една чашка, усмихна се и каза:
-Ха, наздраве и добре дошла. - чукнахме се и отпихме. Елексир беше тая ракия. Чудна. Леко пропълзяваше в устата, погалваше небцето, тихичко преминаваше през засъхналото ти гърло и разливаше нежна топлина в тялото. Боднахме по парченце от салатата. Леля Ганка се усмихна широко и продължи - Господ те изпрати при мене. Не зная колко ще останеш, но да имаше как да поседиш. Добро чедо си ти. Види се,че майка ти на хубаво те е научила.
Седяхме, говорехме, хапвахме от вкусните неща и отпивахме ракия. Вечерта отдавна беше ни обгърнала отвсякъде, крушката над врата се мъчеше да разпръсне настъпилия планински мрак. Приказките вървяха разнопосочно, теми да искаш. Редяха се спомени, споделяне. Двете бяхме изгубили мъжете си сравнително рано и щеш или не приказката се завърташе и около това. Двете бяхме споделяли живота си със свестни и работни мъже, имали бяхме добри семейства, имаше какво да си разкажем. Оставях възрастната жена да говори повече. Макар,че и аз не съм в първа младост, жена със житейски опит съм, но имаше, имаше още какво да науча от по-възрастните.
-Жената трябва да е умна, освен дето е скопосна и работна. Нали знаеш какво е скопосна - усмихна ми се хазяйката - Скопосна жена е тая, която се е научила на всичко, което трябва за да върти добре къщата си. Да готви, да чисти, да шие. Е, ако не може да ушие дрешка, поне да зашие разпран подгъв или скъсано копче.- гледаше ме дяволито тя. - Пък като казвам да е умна една жена, това значи много. Вие, днешните млади жени, пък и вашите дъщери, внучки сте много сербез, с голямо АЗ. Понякога не виждате,че всъщност се смалявате с държанието си. Ще ме питаш защо. Ми ще ти кажа: с мъжете трябва внимателно и отдалече. Искаш ли мъжът ти да си остане до фистаня ти, да те иска и да бърза да си легне до тебе бъди умна. Не трябва да му вадиш кусурите от дисагите. Трябва да вадиш само хубавото от него, без да се усеща. Това е то да си жена. Едно време моята баба ме е учила на тия работи, помъчих се да науча дъщерите си. Дано съм успяла. То на тебе като на мене вече е късно да се учим, но така зная аз и живота си добре изкарах с моя мъж. Баба ми тъй ме учеше: ти на мъжа си много не думай. Оставяй го той да ти каже, да го чуеш, не приказвай отгоре му. Като го слушаш, като лекинко му даваш съвет, той и другия път ще иска да ти каже яда си или чуденето си. Ще знае,че твоите думи не са напразни,че му дават сила,че му дават акъл, че не го натикват в миша дупка. Като е свършил нещо, като е измайсторил нещо, похвали го. Е, може и да не е баш най-хубавото на света, ама се е трудил и на тебе го показва, заради тебе го е направил. Похвали го, то може и да не си проличи, но радостта му ще е голяма и ще търси да свърши още нещо, за което ще го похвалиш. Такива са, като малки момчета са. Пък и друго. Ти си шетай, работи си, не мързелувай, но кога й тежка работата, повикай го. Поискай му да ти помогне, да те отмени. Кажи,че без неговата сила няма да можеш. Туй ще го зарадва, ще му покаже,че го тачиш. Пък знаеш ли какво? А? Сегинка ще ти кажа. Баба ми викаше: чедо, кога вечер лягате в постелята, оставай само по риза. Не са пъчи пред него, ама и не са затуляй. Понаведи се, да се отвори ризата ти, кога са прозяваш, закрий уста, ама се попротегни, пък гледай ризата ти да се поотвори. Кога си лягаш, ей тъй уж случайно да се види кракът ти зад коляното. Пък после се гушни до него и гледай косата ти да го докосне, че после се притаи до рамото му, протегни ръка, пък го помилвай. Туй му стига, ако е мъж. Не го ли приласкаеш ти, друга ще го стори, на друга ще заглежда откритата сгъвка на крака и разлюляната пазва. Е, има и друго. Кога й сбъркал, кога нещо не е свършил не го оставяй, покажи му, че туй не ти е по хатъра, че не си доволна. Да си знае. Да не си мисли, че може лесно да се отмята от работите си.
Леля Ганка се засмя като млада, дигна чашката й я чукна в моята. Отпихме, помълчахме. Хубаво ни беше и на двете. На мене спокойно, на нея душата й сита с приказка. Имаше още какво да се учи от старите хора, от най-старите. Ние пък идехме след тях.
 Пийвахме студена ракийка, похапвахме вкусна храна. Салатата беше направила с много домати набрани от градинката й, омешани със ситно нарязани печени чушки, с много надребнен магданоз, обилно поляти с олио. Олио беше капнала и върху сварените картофи оваляни с листенца копър. Не бяха те нито преварени и разрошени, нито твърди и недоварени. Блестяха на лампата примамливо. Месцето беше направо благинка.
-Отделям само плешчици и копанчета - ми каза леля Ганка по-рано тая вечер.- Измивам го хубаво, изкисвам, после отцеждам и нареждам в бурканите. Слагам зрънца черен пипер, слагам листенце дафинов лист, но мъничко, защото не всеки го обича. После наливам водичка, ама мънинко и варя бурканите. Когато кокошчиците са заклани в късната есен, угоени, месцето е благичко, желира се. После като го извадиш, махаш леко кокалите, не го режеш нито късаш, тъй както се е пуснало от кокала, тъй го оставяш на порцийка. Никакъв желатин не може да ти направи такова блюдо.
Това ми разказа моята домакиня. Чушките бяха големи, червени и зелени, изпечени и после дълго пържени в дълбокия бакърен тиган върху истински огън, на дърва. Бяха прегорели тук-там, залети с мааалко оцет, мъничко и наръсени с много магданоз. Сиренцето беше козе. Нейна приятелка го прави и като посъбере го раздава на жените. Ей така, деца нямала, но пък козичка има и сиренето за нея е много. Раздава го на приятелките си, защото те са й най-близките. На тях е споделила тайната на живота си, те са я разбрали и утешили, няма си другиго тя.
Леля Ганка замълча, повдигна очи към мене. Виждах, че иска нещо да каже, ама се чуди дали да го стори, колебае се.
-Много близка ми стана ти, ще ти разкажа нещо. Не си тукашна и утречка ще си заминеш, а това е поучително нещо, от самия живот. Не го крий, разказвай го на приятелките си и си правете изводите. Пък щом и пописваш книжки, разкажи го и в тях. Има за какво да се помисли като се чуе случката.


Милка Маркова

следва


Последните заръки на дядо Станчо Написана на : 2012-06-25 08:33:42

Къщята едва пъшкаха под дебелите снежни завивки. Извиваха дъх нагоре към небесата, плочестите комини димяха като стари цигански лули. Снегът трупаше, зимата нехаеше, тръскаше си брашнените чували и над земята валеше на едри парцали сняг. Белееше навред, хамбарите бяха пълни, стоката на топло, дръвниците изкамарени. Стопаните почиваха, невестите предяха, тъчаха и плетяха, мъжете се посъбирваха в кръчмата.
Внукът на дядо Станчо, най-големият беше довел булка в бащини двори.. Носеше неговото име, Станчо се казваше. Булката русичко, нежно момиче, една на мама и тати. „Добро е това. Той е най-големия, след него има още двама братя. Ще иде заврян зет, ще отвори място за малките. Булката само чедо, имот за Станча ще има” - така мислеше дядо Станчо и бавно прехвърляше броеницата в ръце. Залежал се беше напоследък. Пак се шегуваше с дъщерите, пак куражлийски подвикваше на баба Мина, но се виждаше,че е немощен. Годините му не бяха малко, 87 беше напълнил. Нямаше някакви болежки да речеш, ама ей тъй на - не му се пипаше и от постелята вече не му се ставаше. „Май иде време чиляк да взема тоягата и да тръгва към портите на свети Петра”- минаваше мисъл на дядо Станчо и той малко тъжно се усмихваше под мустак. „Ох, Божкее, подсмихва се, чиляка ми, дано се повдигне” - си думаше баба Мина шетайки край него. Трета му беше тя. Две жени беше погребал, децата от двете и тези, дето доведе баба Мина, и тя вдовица, техните дето се намериха после, всички отгледаха двамата. Трудни времена бяха в държавата, ама хората не се даваха лесно. Балканджийската жилка яка беше, не се късаше и затриваше. 
Денят вече се навеждаше към Бахлъка и се снишаваше нещо да му прошепне. Да му разкаже къде какво е видял из селото и после да се търкулне зад якия му и широк гръб, да си почине. Дядото гледаше бялналото се чело на баира и ей тъй спокойно му ставаше на душата. Нищо,че си отива от света, живял беше свястно, деца беше отчувал. С бабата се спогаждаха, добре живяха. Не му беше свидно, уморен беше и е време да влиза в земята. 
Зачу се гълчава по пруста, разпозна гласа на най-големия си син. Вратичката на стаята се открехна и синът му влезе. Свали каскета и поздрави уважително. Едър, голям мъжага. Як, работен. Амен сам се беше отгледал. Коги майка му се затри в черната земя той беше тринайсетгодишен момчурляк. Замина с газдите от селото по Маджарско на бахчеванлък да се учи, после войните го взеха по фронтовете и кога се завърна беше силен и голям мъж. Зад него тихичко надникна жена му. Отиде при свекъра си и му целуна ръка. Дребничка и сговорна беше тя, усмихната, работлива. Трима сина роди, къща на два ката и голям двор върти. Намерили се бяха. Добре поминуваха, защо ли бяха дошли. 
-Тате, ти ша прощаваш, че та раздигаме по вечеря ама не търпи отлагане. Трябва да те питаме. - поде синът му. - Знаеш, Станчо булка доведе. Туй добре, ама сватовете искат сватба да стягаме. Ние пък се чудим. Ти лежиш, немощен си. Редно ли ще е туй. Внукът прави сватба, а дядото лежи.? Кажи тате, както кажеш тъй ще стане. Ако кажеш сватбата с година ще отложим, сгодени ще ходят. Като се даврандисаш, да поочувръснеш, ей на пролетес, тогава сватба да вдигаме.
Помълча дядо Станчо. Мило на сърцето му стана, с издайнически топъл поглед погледна суровия си голям син. Преглътна, зарея за миг поглед навън към затрупания двор. Пред очите му тичаше малкото му момче и първата му изгора-Мария се смееше с разперени ръце да го хване. „Време е, време е да отивам при нея…”
- Слушай, Миньо, слушай булка. Младите са тръгнали веке. Грехота й от Бога да се спират. Моята тя изпята, аз моето съм го минал. Сега е техен ред. Вие сватбата си гласете и сватбата правете. Радвайте се на децата си, на добър час да им е. Аз ей тука като си почивам и като чувам тъпаните, като чувам играта, за мене туй е добро. Всяко нещо, синко, е по реда си и с времето си. Да са здрави младите и сватбата стягайте.
Целунаха му ръка синът и снахата и тихо излязоха. Дядо Станчо въздъхна, изтри бавно ъгъла на окото си и се усмихна. Първия му внук щеше да се жени, първородния му син свекър ставаше. Бива ли да се тъгува,че той е немощен? Тъй ами, да се женят младите, да се множи родът. Пък ако свети Петър не е пратил Архангела при дяда Станча младите ще минат да му целунат ръка и по един алтън да им пусне в шепите. Нали е старея на родата!
Денят бавно угасваше, снегът трупаше тихо, затрупваше пътищата и партините и селото се притаяваше за сън. 
Мина се Игнажден, сватбата на Станчо, дядовия Станчов внук, после Коледа мина и една тиха снежна утрин баба Мина завари чиляка си заминал. За отвъдното. Тихо, сам, без да се обади. Спокоен за челяд и род. Така завърши земния си път дядо Станчо - як, работен и умен, шегаджия българин, отгледал голяма челяд и дал своя дял за българско. Беше лето 1947-мо.

В памет да прадядо ми Станчо Иванов Станев

Милка Маркова


Два шиника овес Написана на : 2012-05-08 16:15:04

Случи се тъй, че пролетес, коги овесът беше още на зелен клас воловете на дядо Станчо се напасоха до насита в една нива на другоселец. Момчето дето ги пасеше се заиграло с другите пастирчета, забравило воловете и те право в чуждата нива. 
Едва ги спаси дядо Станчо, викаха доктор, цяла нощ се маяха на двора край тях, ама на сутринта си взеха въздух. Оправиха се добичетата, даврандисаха се и се захванаха с кърската работа. То хубаво, ама разсилният една привечер донесе вест на дяда Станча - утре го викат в Общината. Другоселеца подал жалба в поповския съд, съдията утре ще дойде и на място ще го съди.
Е, срещу властта не се рита, хеле срещу съдията пък - хич. Събраха се другоселеца и дядо Станчо в Общината, съдията важен и мазен, с кръгли очила на носа отсъди: воловете нанесли щети на другоселеца в размер на два шиника зърно. Ще рече,че са опасли два шиника овес от зелената нива на другоселеца. Дядо Станчо да компенсира загубите и да насипе двата шиника от своя овес в чувала на ощетения. Примерно дядо Станчо прие присъдата, мълчешком поведе другоселеца към къщи. Още от портата го закани да влезе, да разпрегне воловете си, да заповяда в къщи. Извади павурчето с ракията, седнаха на судурмата да отпочинат и дядо Станчо се провикна към бабата си: „Мино, Мино, ела сам. Слушай сиги, иди в хамбара и напълни два шиника с овес, па ги сложи пред воловете на чиляка. Докато ние се почерпим и си кажем думата, воловете да си хапнат и да си изядат присъдата.” „Що думаш, бай Станчо, как тъй ще изядат два шиника овес добичетата, ще се пукнат”- скокна уплашен другоселеца. „Ааааа, няма им нищо, джанъм, я седи спокойно. Щом моите два вола изядоха зелен овес два шиника и са живи, що твоите да не изядат спокойно два шиники узряло зърно”.
Засрами се другоселеца, скокна, запрегна добичетата и без да се обръща назад потегли за своето село.

Милка Маркова

 

шиник - кръгъл дървен съд за зърно 

Баща и син Написана на : 2011-11-08 10:34:54

„Пустоооо, пусто опустяло, пусто опустялооооо”- нареждаше на ум жената и блъскаше сухата камениста земя. „Дано картофи поне родиш, земьооооо”-продължаваше тя, а очите й бяха сухи като земята. Нямаше сили вече и за сълзи. Млада беше, но снагата й изсъхна, сви се, лицето й се сбръчка от грижи. Втора година откак стопанина й се спомина и я остави с 12 деца на ръце. Най-голямата вече момичка се повдигаше, а най-малкото едва що проходило беше. Сухите й гърди не го докърмиха, слабоватичко остана, като прекършено ненавреме цъфнало цветенце. Бедни години бяха, сушави. Земята в Балкана къде беше на сипеи и пясъчна, дори картофа не им връщаше да има какво да ядат зиме децата. Където имаше мъж беше по-леко. Де ще изкове някоя мотика, желязо за камината или пък брадва, ще слезе долу по полето, ще ги продаде, жито ще докара. Тя беше сама. Блъскаше малката нивица, мъчеше я с мотиката дано роди. Децата бяха гладни. Залъгваше ги с киселец, с боб дето бяха купили преди 2-3 години. Баща им беше слизал из полето тогава, здрав беше още. Ей на, Мара, голямата почваше да се момее. Нищо не казваше на майка си, ама жената виждаше. Една ква да е рокличка й трябваше. Отде, отде да вземе пари да купи някое парче плат. Тъкано платно имаше, ама за момички ли беше то. На малките преправяше,от единия на другия все съшиваше по някоя дрешка. Трудноооо, трудно е да си вдовица. Пусто тегло нийде го няма. Челяд голяма. Как ще ги израсте? Обърна се и погледна двете момчета. По-големия скубеше тревици в долния край на нивката, правеше се на мъж и искаше да помага на майка си. Малкия пък имаше големи черни очи като нейните. Гледаше умно и любопитно, все искаше да види и да знае. Малък беше, двегодишен като се спомина баща му, не можа да го запомни и все питаше „Где е татко, мамо?”. „Синеее, сине, баща ти е в черната и няма връщане, сине” - хлипаше на ум женицата и блъскаше с всичка сила камънака. 
Из близката дъбрава по пътя се зададе малък керван. Висок мъж водеше за юздите първия кон. За коня бяха навързани още два тежко натоварени с денкове. Мъжът беше снажен, на средна възраст . В пояса имаше затъкнат нож на едната страна, и револвер на другата. Тежък ямурлук лежеше на раменете му. Калпака носеше леко накрехнат над едното ухо. Жената хвърли мотиката и приведена прибяга към децата в края на нивата. Изправи малкия и сложи ръце на раменете му. Керванът наближаваше и вече беше почти до тях. „Добър ден, булка. Бог да ти помага”-поздрави керванджията, погледна момчетата и се усмихна. Жената кимна и наведе глава , впила тънки пръсти в раменете на сина си. Наведе се към детето и прошепна:”Това е баща ти, сине. Я иди с него в града, иди сине”- и го побутна напред. Детето вдигна глава към майка си, погледна я с радостни очи и изприпка към пътя след кервана. „Иди,иди,синко, татко ти ще ти купи нови дрешки и симидче, иди!”-насърчи го жената. Детето защъпука след конете, заподскача с босите си крачета. Големият приближи майка си, хвана се за ръката й, наведе глава и едри сълзи закапаха в сухата пръст. Майката нямаше сили да плаче. Сърцето, само сърцето й се беше свило така,че капчица кръв не пускаше. Едра буца затискаше вика, който напираше в гърлото й да излезе. Беше захапала устните си и малка червена струйка се стичаше по треперещата й брадичка. „Той ми е умен и любопитен. Мъжът изглежда заможен, още едно гърло ще се смили да изхрани. -мислеше майката - Дано,синко добро ти даде Господ, на тебе и на тоя човек. Дано си здрав, дано ….”- трепереше жената и вече нищо нямаше нито в главата й, нито в сърцето й. Свлече се на земята, отпусна ръце в скута си и така остана. 
Керванджията спря под сянката на един голям самотен дъб край пътя. Да починат малко конете, да пийне вода. Долу се виждаше селото. Още час път и щеше да пристигне у дома. Обърна се да хване повода на коня и съзря току до гърба си малко момченце. „Откъде се взе, бре юначе малко?”- весело извика мъжът и се заозърта да види кой иде след него. Нийде не се виждаше възрастен човек. Наведе се към детето керванджията. Срещна жив и умен поглед на големи черни очи, щастлива усмивка грееше върху малкото личице: „Тате, тате, уморих се, тате. Нали ще ми купиш симидче в града?”. 
-Ох,ох, Боже, какво ще те правя, бре момче - свали калпак керванджията и избърса прашното си лице. Досети се той и откъде се е взело детето, спомни си сухата тъжна женица в нивата край пътя. Разбра всичко. Беше чувал от други керванджии, че често така правели вдовиците с голяма челяд в Балкана. Гладът, немотията, липсата на стопанин принуждавал жените да откъснат свидно чедо от себе си. Да го изпратят подир някой пътник, дано си найде сирачето късмета някъде. Дали чираче ще го главят, дали ще го отгледат милостиво, поне залък да има за него. Така на ръцете й олеквало що-годе, макар, че на сърцето й едва ли.
-Какво да те правя, синко? - галеше мъжът главицата на детето - Ех, мъко човешка, край нямаш ти!
Починаха си малко, керванджията похапна, нахрани и детето, конете отдъхнаха. Когато потеглиха той вдигна малкия на коня. Дълъг път беше вървяло момчето, беше пребито от умора. Реши  мъжът докато почиваха и момчето весело и неспирно говореше на „баща си”. Ще го вземе в къщи. Жена му нямаше да е против. Жалостива беше тя. Децата им вече бяха отхвръкнали, помагаха на майка си когато той  е на път. Едно бедно дете нямаше да дотежи на ръцете им. Едно добро да направят, една душа да спасят, едно гърло да изхранят. Господ щеше да е добър за всички.
Първите къщи на селото вече бяха пред керванджията. Той се обърна назад. Малкия любопитно оглеждаше наоколо, въртеше очички и се смееше.
-Пристигнахме, синко- каза мъжът и пое детето от коня.

Милка Маркова

САМА ЖЕНА Написана на : 2011-08-01 09:05:33
САМА ЖЕНА

Уморени от годините,от ежедневието и грижите,от навика може би, все намираме „кусури” на половинките си. Все не са мъже на място, до гуша ни е дошло от тяхната нерешителност, не се обаждат пред хората когато е нужно да ни защитят, все и все, и все…Какво ли не казваме и в какво ли не ги обвиняваме.

Но…. при някои от нас идва Денят…

тогава, о, тогава през мъглата и черното на нощта виждаме, че не сме били прави, защото…

САМА ЖЕНА, най-страшното, което може да й се случи…Когато си сама жена разбираш, че имаш всичкото време на света за себе си, но то не ти трябва, виждаш, че можеш да правиш каквото си поискаш и да решаваш както ти поискаш проблемите на ежедневието, но това няма много голямо значение. Когато си сама жена виждаш, че можеш да отидеш където си поискаш без да даваш никому обяснения, но не ти се ходи никъде. Разбираш, че можеш да се оглеждаш за мъже, които ти харесват и те привличат, но отношението към „хубава сама жена” вече е друго, не е като към „хубава жена”. Можеш да каниш приятелки по всяко време на кафе, на приказки и свободно да си говорите за разни неща, но само когато ги поканиш без мъжете им. Когато си сама жена и отидеш някъде поканена на гости и там има само двойки, започваш да се питаш защо си там? Там, вече не можеш да се сърдиш някому, че погледнал друга гостенка, не можеш да му стиснеш леко ръката без да видят другите и той да знае какво му казваш, не можеш дори да пофлиртуваш с нечий мъж, защото няма кой да те ревнува и кому после да обясняваш цяла нощ, че това всъщност не е било нищо и тази нощ да завърши бурно и щастливо. Когато си сама жена и с наслада си решила как точно ще преформиш жилището си и кога, и с какво разбираш, че трябва сама да пренесеш всичко купено за ремонта или да платиш някому, защото никой не се интересува от твоя ремонт. Когато си напрегната до краен предел и си ядосана на целия свят и влетиш вечерта в къщи, стаите те посрещат празни и няма на КОГО да излееш гнева си, за да се разтовариш и няма рамо, на което после да поплачеш и да се извиниш. Когато си сама жена и трябва да си строга с децата, които са вече пораснали и са решили,че ти си добра, но остаряла, няма с чий авторитет да ги респектираш. Няма до кого да застанеш на сватбите им и няма с кого да се порадваш на внуците, с които са те дарили. КОГАТО СИ САМА ЖЕНА няма на кого да се усмихнеш с разбираща усмивка, няма кой да види новите ти бръчици и да те излъже, че ти отиват, няма кой да хареса новия цвят на косата ти, няма кой да промърмори или замълчи за изхарчените пари за новата ти рокля или обувки. Няма кой да те извика да си лягате най-сетне и няма силна ръка, върху която да отпуснеш глава. Когато си сама жена няма кого да излъжеш преди лягане, че ужасно те боли глава. Няма на кого да се скараш сутринта за пяната неизмита от мивката, за разхвърляното бельо в спалнята, няма кого да целунеш набързо тръгвайки най-сетне за работа. Когато си сама жена имаш много неща само за себе си, разполагаш напълно със себе си, но нямаш най-важното, което си е отишло завинаги - МЪЖЪТ до тебе, този който те разбираше дори когато мълчахте, дори когато се карахте, дори когато не бяхте един до друг.

КОГАТО СИ САМА ЖЕНА…

Милка Маркова

Зная,че много жени няма да се съгласят може би с мене,но така видях нещата аз…

ГРАДИНА-НОЕВ КОВЧЕГ Написана на : 2010-09-20 17:32:40
ГРАДИНА-НОЕВ КОВЧЕГ

Стефан Косев - човекът, благодарение на когото е открито богатото тракийско погребение край Големани ВеликоТърновско, сега живее сам и в забвение. 80-годишният бивш кмет на селото спрял багера, който копаел трасето за водопровода между Плаково и Големани точно до могилата с гробницата. Намесил се навреме и Регионалният исторически музей - В. Търново, и България имат безценно богатство, което обикаля изложбените центрове по света.
Стефан Косев се е заел да съхрани и друго съкровище – старите сортове овошки от Балкана, повечето от които почти са изчезнали.

Неговата градина от 50 стари дървета е истински ноев ковчег

Дърветата са над 80-годишни и са от 40 изгубени родни сорта ябълки, круши, сливи, праскови.
Едни от най-търсените са ябълките кантарки, защото са резливи и подходящи за диабетици, посочи стопанинът. Само крушите са десетина сорта. Вече не може да се намерят крушите ечемянки, които зреят по време на ечемичената жътва. Останалите са круши водници, червеняци, попски, които са по-разпространени. Сливовите дръвчета са най-различни - сини кюстендилски, червените и едри гърлестици. Има и летни бели сливи, които той нарича дребнушки.
И в зеленчуковата градинка бай Стефан е съхранил много редки сортове. Сред тях са доматите „Биволско сърце”, които тежат по 1 кг. Градинарските му умения са високо оценени миналата година по време на селскостопанска изложба в Големаните. Тя била организирана по време на земляческата среща и хората не могли да се начудят на огромните домати.
Въпреки че трудно ходи, бившият кмет работи всеотдайно и дава втори живот на 80-годишните дървета. Повечето от тях са садени от баща му, изкусен овощар, учил занаят в Пловдивско. Той създал 40 дка прекрасна градина в Големани, която била отчуждена и изкоренена при създаването на ТКЗС - Килифарево, с болка си спомня той. „Сега овошките са моето богатство и спомените за откриването на тракийското съкровище в селото”, признава бай Стефан.

Дните на изваждането на съкровището са най-паметни в живота на Стефан Косев

През това време почти не се отделял от мястото на разкопките. Бил толкова развълнуван, че и до ден-днешен помни как били намерени 1000-ата предмета от гробницата. Най-много бил впечатлен, като открили златните накити и пеликето (червенофигурна ваза с Дионисиеви сцени).
Самият той случайно изровил в градината си каменна конска глава. Разбира се, веднага я предал в Историческия музей, където винаги го приемали радушно и го смятали за свой доверен човек.
Стефан Косев кметувал до 1995 г. и се превърнал в страшилище за иманярите, които заприиждали в района. До могилата с тракийското погребение има още една, по-висока. Отпуснатите пари за проучването й скоро свършили. После за кмета било трудно да разгонва грабителите. Понеже четял много историческа литература, бил убеден, че в голямата могила има заровена тракийска колесница. Не минавало и ден да не обиколи знаковата местност Ибрямовото. Винаги носел торбичка с бинокъл, който държал като пистолет. Само като зърнели отдалече високия кмет, иманярите хвърляли всичко и побягвали. За щастие дръзкият пазител на историята не пострадал. И музейните работници го предупреждавали, че с иманярите шега не бива, но бай Стефан обикалял района и нощем.
На това място сякаш е заровено сърцето ми, признава възрастният човек. Години след като се пенсионирал, честичко обхождал района, където бил погребал тракийския династ. „Струва ми се, че имам мисия да охранявам това място, защото в околността може и да има още старини. Продължавам да сънувам златни колесници”, признава възрастният човек.
Сега заради достолепната си възраст трудно стига до разкопаната могила. Не му помага и вярното му „конче” - неговият бастун. Вече почти никой не се сеща за бившия кмет, който живее напълно сам. Половината от пенсията от 170 лв. дава за лекарства.
Единственият, който му засвидетелства някакво внимание, е директорът на Регионалният исторически музей – В. Търново. Миналата година той му подарил своята книга, посветена на находката в Големани – „Траките край Атрюс”. Сега бай Стефан пази този дар като реликва. Никой не се сетил да му даде поне грамота за проявената гражданска съвет. За парично възнаграждение и дума да не става, не бих я приел, признава възрастният човек.
Най-големите му награди са чистата съвест и радостта, че тракийското съкровище прославя България по света.

Лилия ЛОЗАНОВА


 /със съкращения от в-к "Борба"

НЕ УМИРАЙ БАВНО Написана на : 2009-11-07 10:55:56
НЕ УМИРАЙ БАВНО

Не се оставяй да умираш бавно!

Умира бавно този,

~ който не пътува,

~ който не слуша музика,

~ който не открива очарование в себе си...

Умира бавно този,

~ който разрушава себелюбието си,

~ който отказва помощта...

Умира бавно този,

~ който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки,

~ който не търси разнообразие, не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати...

Умира бавно този,

~ който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца...

Умира бавно този,

~ който не променя живота си, когато е недоволен от работата или от любовта си,

~ който не рискува сигурното за неизвестното, за да преследва една мечта,

~ който не решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети...

Пабло Неруда

с благодарност и реверанс към Илка Искрова от Стара Загора 

МЪДРОСТТА НА ЕДНА ВЪЗРАСТНА ЖЕНА Написана на : 2009-08-23 11:04:50
МЪДРОСТТА НА ЕДНА ВЪЗРАСТНА ЖЕНА

ИЗВЪРВЯ СЕ ЦЯЛОТО СЕЛО ЗА НЯКОЛКО ДНИ. НАДНИКВАТ В СТАЯТА МИ, ПОЗДРАВЯВАТ ЧИННО И ИЗВИНИТЕЛНО КАЗВАТ, ЧЕ ИСКАТ САМО ДА ВИДЯТ  "НОВАТА" СЕКРЕТАРКА. УСМИХВАМ ИМ СЕ МИЛО, РАЗМЕНЯМЕ ПО НЯКОЯ ДУМА. ЖАДНИ ЗА РАЗДУМКА ВЪЗРАСТНИ ХОРА. ДОМИЛЯВАТ МИ. ЗНАЯ,ЧЕ НЯКЪДЕ ТАМ И МОЯТ БАЩА ТАКА СЕ ОТБИВА В КМЕТСТВОТО, ЕЙ ТЪЙ, ЩОТО ИМАЛ НЕЩО ДА ПИТА КМЕТА ИЛИ СЕКРЕТАРКАТА.

ЕДИН ДЕН ЗА ДРЕБНА УСЛУГА ПРИ МЕНЕ ВЛЕЗЕ ВЪЗРАСТНА ЖЕНА. НЕ ЗНАЯ ДАЛИ Е ТОЧНО ПОНЯТИЕТО "ВЪЗРАСТНА ЖЕНА". НЕ МОЖЕХ ДА ОПРЕДЕЛЯ ГОДИНИТЕ Й, НО ВЕЧЕ МИ БЕШЕ НАПРАВИЛА ВПЕЧАТЛЕНИЕ ПРИ ПРЕДИШНИ СРЕЩИ. С ЧЕРНИ КАТО СМОЛА ВЕЖДИ, НЕ ПО-МАЛКО ЧЕРНИ ЖИВИ ОЧИ. БОЯДИСАНА ТЪМНО КОСА, НО СИ ЛИЧИ,ЧЕ БОЯТА НЕ Е ТОЛКОВА НЕОБХОДИМА ДА ПОКРИВА БЕЛИ КОСИ,КОИТО НЕ БЯХА ЧАК ТОЛКОВА МНОГО. ОБЛЕЧЕНА ДОСТА БИХ КАЗАЛА "ИЗИСКАНО" ЗА ЕДНА СЕЛСКА ОБСТАНОВКА, НО НЕ ДРАЗНЕЩО. НАПРАВИХ УСЛУГАТА И СЕ ЗАГОВОРИХМЕ. ПРЕДИ ТОВА ОТ ДОКУМЕНТИТЕ ВИДЯХ, ЧЕ ЖЕНАТА СКОРО ЩЕ НАВЪРШИ 80 ГОДИНИ. НЯКОЛКО МЕСЕЦА Я ДЕЛЯТ ОТ ТОВА СЪБИТИЕ. ТА ЗАГОВОРИХМЕ И ОТ ДУМА НА ДУМА НАПРАВИХ Й КОМПЛИМЕНТ КОЛКО ДОБРЕ ИЗГЛЕЖДА И КОЛКО МЛАДЕЕ ЗА ВЪЗРАСТТА СИ. А ТЯ МИ ОТГОВОРИ: ВИЖ, МОЕТО МОМИЧЕ, ТОВА, ЧЕ ВЕЖДИТЕ И КОСАТА МИ СА ОЩЕ ЧЕРНИ, ЧЕ ПОЧТИ НЯМАМ БРЪЧКИ Е ГЕН. НО ОТ МЕНЕ ЗАПОМНИ, КЪДЕТО И ДА ЖИВЕЕШ, НА КОЛКОТО И ГОДИНИ ДА СИ СТАНАЛА ПОДДЪРЖАЙ ОБЛЕКЛОТО И ПОХОДКАТА СИ ДОСТОЛЕПНИ. НИКОГА НЕ СЕ ОБЛИЧАЙ КАТО СТАРА ЖЕНА, САМО ЗАЩОТО ГОДИНИТЕ ТИ СА НАПРЕДНАЛИ. УВАЖАВАЙ СЕ САМАТА ТИ КАТО ЖЕНА, ЗА ДА ТЕ УВАЖАВАТ И ДРУГИТЕ. ИНАЧЕ, КАЗА МАЛКО НАТЪЖЕНА ЖЕНАТА, ЛОШОТО Е, ЧЕ КЪЛБОТО НА ДНИТЕ МИ ПОЧТИ СЕ ДОНАВИВА.

СБОГУВАХМЕ СЕ И ТЯ ИЗЛЕЗЕ. ПОСЛЕ ОТ ПРОЗОРЕЦА ВИДЯХ, ЧЕ Е СЪС СЪПРУГА СИ - 84 ГОДИШЕН МЪЖ, ИЗКАРАЛ НЕОТДАВНА ЛЕК УДАР - ОБЛЕЧЕН В СВЕТЪЛ ПАНТАЛОН И ПЕРФЕКТНО ИЗГЛАДЕНА РИЗА. ТЯ ОТВОРИ СВЕТЛО ЧАДЪРЧЕ, ЗАЩОТО ВЕЧЕ НАПИЧАШЕ, ХВАНА ГО ПОД РЪКА И ВНИМАТЕЛНО ЗАПРИСТЪПЯХА КЪМ КЪЩИ.

МНОГО НЕЩА МОЖЕ ДА СЕ НАУЧАТ ДОРИ САМО ДА НАБЛЮДАВАШ ХОРАТА, СТИГА ДА ИМАШ ОЧИ И УШИ.

ТОВА НАУЧИХ АЗ ОТ ТАЯ ВЪЗРАСТНА ЖЕНА И РАЗГОВОРЪТ НИ   МЕ НАКАРА ДА ПОГЛЕДНА НА СЕБЕ СИ КАТО НА МЛАДО МОМИЧЕ И ДА СЕ ЗАМИСЛЯ ДАЛИ ПРАВЯ ТОВА, КОЕТО ТЯ МЕ ПОСЪВЕТВА.

 

МИЛКА МАРКОВА

 

СВЕТА БОГОРОДИЦА СЕДМОСТРЕЛНА Написана на : 2009-07-14 09:38:01
СВЕТА БОГОРОДИЦА СЕДМОСТРЕЛНА

КОЛКО МАЛКО ЗНАЕ НАШЕТО ПОКОЛЕНИЕ. РОДИХМЕ СЕ И ИЗРАСНАХМЕ В ГОДИНИ НА АТЕИЗЪМ. ДНЕС ОТНОВО И БАВНО СЕ ВРЪЩАМЕ КЪМ ВЯРАТА. ЗА МЕНЕ БЕШЕ ИНТЕРЕСНО ДА УЗНАЯ, ЧЕ В МИНАЛОТО КОГАТО ДВАМА МЛАДИ СЕ ВЕНЧАЯТ, НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ ЦЪРКВАТА РОДИТЕЛИТЕ НА МЛАДОЖЕНЕЦА ПОДАРЯВАТ НА НОВОТО СЕМЕЙСТВО ИКОНА НА ИСУС ХРИСТОС, А РОДИТЕЛИТЕ НА МЛАДОЖЕНКАТА-ИКОНА НА СВЕТА БОГОРОДИЦА. КЪМ ТИЯ ИКОНИ НОВОСЪЗДАДЕНОТО СЕМЕЙСТВО ОТПРАВЯ СВОИТЕ МОЛИТВИ И В РАДОСТ, И В БЕДА.

В МАТЕРИАЛ НА В-К \\\"ВСИЧКО ЗА ВСЕКИ\\\" ПЪК ПРОЧЕТОХ ПИСМОТО НА ЕДНА ЖЕНА ОТ ВЕЛИКО ТЪРНОВО. В НЕГО ТЯ РАЗКАЗВА ЗА МАЛКО ИЗВЕСТНАТА ИКОНА \\\"СВЕТА БОГОРОДИЦА СЕДМОСТРЕЛНА\\\". МНОГО РЯДКА, ДА НЕ КАЗВАМ ЗА МЕНЕ-НАПЪЛНО НЕПОЗНАТА . ТАЗИ ИКОНА ПРИТЕЖАВА СИЛАТА ДА СМЕКЧАВА ЗЛОТО В ЧОВЕШКИТЕ СЪРЦА.

НАМЕРИХ В ИНТЕРНЕТ ЗА ВСИЧКИ НАС ИКОНАТА НА \\\"СВЕТА БОГОРОДИЦА СЕДМОСТРЕЛНА\\\". ИЗРАБОТЕНА Е В РУСИЯ. НЕКА НИ ПАЗИ И ИЗКОРЕНЯВА ЗЛОТО В СЪРЦАТА НИ! 


МИЛКА МАРКОВА 

МАЛКИЯТ МЪРЗЕЛ Написана на : 2009-04-21 13:05:23
МАЛКИЯТ МЪРЗЕЛ

ЦЯЛ ДЕН ЛЕТЯЛА РАБОТЛИВАТА ПЧЕЛА, СЪБИРАЛА НЕКТАР, ДЪХ НЕ Й ОСТАВАЛ. А КРАСИВАТА ПЕПЕРУДА ВСЕ Й ПОДВИКВАЛА:

- СТИГА СИ СЕ ТРУДИЛА! ПОГЛЕДНИ КОЛКО СЪМ КРАСИВА, КАК ПРЕКРАСНО ТАНЦУВАМ!

ЛЯТОТО ОТМИНАЛО, ЕСЕННИЯТ ВЯТЪР ЗАВЪРТЯЛ В ХОРО ЗЛАТНИТЕ ЛИСТА. ЕДНА КАПКА КАПНАЛА ВЪРХУ ТАНЦУВАЩАТА ПЕПЕРУДА. ПОСЛЕ ОЩЕ ЕДНА, ОЩЕ ЕДНА... НАМОКРИЛ Я ДЪЖДЪТ, ИЗМИЛ БОИТЕ ОТ КРИЛЦАТА Й. ТЪЖНА И НЕЩАСТНА, ТЯ ПОТРОПАЛА НА ПЧЕЛНИЯ КОШЕР. ПЧЕЛАТА Й ОТВОРИЛА:

- ВЛЕЗ И СЕ ИЗСУШИ - РЕКЛА ТЯ - НО ЗАПОМНИ, ЧЕ МАЛКИЯТ МЪРЗЕЛ ГОЛЯМА МЪКА НОСИ!


В-К "ВСИЧКО ЗА ВСЕКИ" 

ПЕТЪР ДИМКОВ Написана на : 2009-04-13 13:43:06
ПЕТЪР ДИМКОВ

ПРОЛЕТ Е. ОБИКНОВЕННО ПРОЛЕТНО ВРЕМЕ СЕ ЯВЯВАТ АНЕМИИ, ЯЗВИ, НАМАЛЯВА ИМУНИТЕТА НА ОРГАНИЗМА. ЕТО КАКВО СЪВЕТВА НАШИЯТ ВЕЛИК ПЕТЪР ДИМКОВ. РЕЦЕПТАТА Е ИЗПИТАНА . МОЯТА МАЙКА Я Е ПРИЛАГАЛА В НАШЕТО ДЕТСТВО - ЗА МЕНЕ И СЕСТРА МИ. ИМА СТРАХОТНО ДЕЙСТВИЕ. НАДЯВАМ СЕ ДА Е ПОЛЕЗНА ЗА ТИЯ, КОИТО Я ПРОЧЕТАТ.

ЕТО И САМАТА РЕЦЕПТА ПОДРОБНО ОБЯСНЕНА:

 

ВЪВ ВИСОК СТЪКЛЕН СЪД СЕ ПОСТАВЯТ ТРИ ЦЕЛИ, ХУБАВО ИЗМИТИ И ПРЕСНИ / НА 1-3 ДНИ/ СЕЛСКИ КОКОШИ ЯЙЦА. ИЗЦЕЖДА СЕ СОКА НА 7-8 ЛИМОНА, ХУБАВО Е СЪЩО ДА СА ОТ ДОМАШНО ДЪРВО.СОКА ДА ПОКРИВА ЯЙЦАТА ПОНЕ 2-3 СМ.  ТАКА ЗАЛЕТИ ЯЙЦАТА СТОЯТ В ХЛАДИЛНИКА 4-5 ДЕНА, ДОКАТО СЕ РАЗТОПЯТ ОТ КИСЕЛИННОСТТА НА ЛИМОНОВИЯ СОК ЧЕРУПКИТЕ НА ЯЙЦАТА. ПОСЛЕ ВСИЧКО СЕ РАЗБЪРКВА И СЕ ПРЕЦЕЖДА - РАЗТВОРЕНИТЕ ЧЕРУПКИ, БЕЛТЪЦИТЕ И ЖЪЛТЪЦИТЕ. КЪМ ПРЕЦЕДЕНАТА СМЕС СЕ ДОБАВЯ ЗА СТАБИЛИЗАТОР 50 Г ЧИСТ   В И Н Е Н    КОНЯК И 100-200 Г НЕБЕТ ШЕКЕР. ВСИЧКО ТОВА ДОБРЕ РАЗБЪРКАНО СЕ СЪХРАНЯВА В ХЛАДИЛНИК. ПРИЕМА СЕ ТРИ /3/ ПЪТИ ДНЕВНО ПРЕДИ ЯДЕНЕ.

РЕЦЕПТАТА СЪМ ИЗПРОБВАЛА ЛИЧНО ОЩЕ В ДЕТСТВОТО СИ, ЗАЕДНО С МОЯТА СЕСТРА. ИМАШЕ СТРАХОТЕН РЕЗУЛТАТ ВЪРХУ ИМУННАТА НИ СИСТЕМА И ОТ АНЕМИЯТА НЕ ОСТАНА И СЛЕДА.

 

РЕЦЕПТАТА Е ПУБЛИКУВАНА В СП. "ИДЕАЛНА ГРАДИНА"

ПРИТЧА ЗА ПЕТЕЛА Написана на : 2009-03-30 13:11:42
ПРИТЧА ЗА ПЕТЕЛА

В ДАЛЕЧНИ ВРЕМЕНА ПЕТЕЛЪТ СМЯТАЛ, ЧЕ АКО НЕ Е ТОЙ - КРАСИВИЯТ, НАПЕРЕН РАНОБУДНИК - СЛЪНЦЕТО ЩЕ СЕ УСПИВА И НЯМА ДА ИЗГРЯВА НАВРЕМЕ.

-СЪНЛИВКО, СЪНЛИВКО! - КУКУРИГАЛ ВСЯКА СУТРИН ПЕТЕЛЪТ.

СЛЪНЦЕТО ПОНЯКОГА СЕ УСМИХВАЛО НА САМОНАДЕЯНАТА ПТИЦА, ДРУГ ПЪТ ОБИДЕНО СЕ СКРИВАЛО ЗАД ОБЛАЦИТЕ.

ЕДИН ДЕН, ПРИЗОРИ, ЛИСИЦАТА СЕ ПРОМЪКНАЛА И ГРАБНАЛА ЗАДРЯМАЛИЯ ПЕТЕЛ. СЛЪНЦЕТО, КОЕТО ГЛЕДАЛО С ЕДНО ОКО ИЗЗАД ПЛАНИНАТА, ПУСНАЛО КАТО СТРЕЛА НАЙ-БЛЯСКАВИЯ СИ ЛЪЧ В КОЛИБАТА НА КУЧЕТО. ТО СКОЧИЛО, ПОДГОНИЛО ЛИСАНА И СПАСИЛО ПЕТЕЛА.

ОТТОГАВА ПЕТЕЛЪТ С ПОКЛОН ПОЗДРАВЯВА СЛЪНЦЕТО ВСЯКА СУТРИН, А ХОРАТА КАЗВАТ, ЧЕ  " И БЕЗ ПЕТЕЛ СЪМВА"


В-К "ВСИЧКО ЗА ВСЕКИ"

СНИМКА ИНТЕРНЕТ 

ДУШАТА МИ Написана на : 2009-03-14 14:33:42
ДУШАТА МИ

НА ТЕХНИТЕ ДУШИ...

 

КОГАТО СИ ОТИДА С БОГОВЕТЕ,

ТИ ОСТАВИ ПРОЗОРЕЦА ОТВОРЕН -

ДА СЕ ЗАВРЪЩА ВЕЧЕР ОТ НЕБЕТО

ВЪВ СТАЯТА ДУШАТА МИ САМОТНА.

НАВЯРНО ЩЕ МЕ ЧАКАШ КАТО ЕХО

НА СВОЯТА СЪЛЗА, ПРОЛЯТА В МРАКА,

КАК ЩЕ ЛЕТИМ ПО ЗВЕДНАТА ПЪТЕКА

СЪС ТАЙНСТВАТА, СЪБИРАНИ В ДУШАТА.

ТОВА, КОЕТО НИКОГА ПРИЖИВЕ

НЕ СПОДЕЛИХМЕ - НЯКАК ОТ БОЯЗЪН-

ВЪРХУ ЗЕМЯТА С ТЕБЕ ЩЕ НАПИШЕМ,

А НА НЕБЕТО ТИХО ЩЕ СИ КАЖЕМ.

ЗА МОЯТА ДУША, НАМЕСТО "СБОГОМ" -

ТИ ОСТАВИ ПРОЗОРЕЦА ОТВОРЕН!

 

С БЛАГОДАРНОСТ КЪМ ИВАН БОБЕВ

УЧИТЕЛ В С. ЗАВЕТ, РАЗГРАДСКО

 

ГРЕХЪТ НА ДЯДА ИВАНА Написана на : 2009-02-16 12:55:28
ГРЕХЪТ НА ДЯДА ИВАНА

Една сутрин пред желязната порта на Рая се спря една душа: дядо Иван Брадата, кметът на село Ръжево. Портата беше заключена. Дядо Иван извади от пояса си чугунената лула и почука тихо три пъти. Тежката Божия врата се открехна и отвътре подаде сънена глава свети Петър, ключарят. Един голям ключ висеше на кръста му.

— Кой хлопа?

— Аз съм, дядо Иван, старият кмет на Ръжево. Не ме ли познаваш, свети Петре?

— Не те познавам. Защо си дошел?

— Защото съм праведник. Свършиха се годините ми на долната земя. Догоря свещта на живота ми. Па и на мене ми дотегна селото да управлявам и добрини на хората да правя. Дойдох ви на гости. Приемате ли ме, или не ме приемате, не питам. Дощя ми се да се изтегна под някое райско дърво, да се порадвам на райската хубост и да си почина. Уморих се, свети Петре, да господарувам.

— Хубаво си намислил — рече свети Петър, — ама чакай по-напред да видим праведен ли си, че тогава ще те пусна в рая.

— Абе то, колкото за праведното, аз ако не съм праведен, кой друг ще бъде, ами кажи ми ти — има ли в Рая дебели сенки?

— Има.

— Научен съм лятно време да си полежавам на тревата под сенчици. Ами мухи има ли?

— Има ги.

— Хапят ли много?

— Райските мухи са кротки като овчици, кацат на ушите на човека, ама не хапят.

— Хеле-а — викна дядо Иван, — на долната земя мир няма от тях. Не можех да си подремна като света.

Свети Петър посегна и откачи кантарчето, което висеше окачено на един гвоздей пред райската порта.

— Какво е туй нещо? — попита дядо Иван.

— Не виждаш ли — кантар.

— Какво теглиш с него?

— Доброто и злото, което вършат хората на земята. Сега ще претегля и тебе, да видим какъв човек си бил. Ти кажи една по една всичките добрини, които си сторил през живота си. Ще ги натрупаме в дясното блюдо, а в лявото аз ще сложа твоя грях — ей го: една малка капчица. Ако натежи доброто — добре дошел в Рая, дядо Иване!

Дядо Иван се почеса по тила и захвана да нарежда:

— Най-напред, свети Петърчо, да сложим чешмата сред селото, дето я правих през деветстотин и седмото лято. Два чучура и девет каменни корита — по-хубава чешма от нея — здраве! Водата й е бистра като елмаз. Гърнето увира само с една вода. Цялото село слиза вечер да напълни менците. Момите и ергените там разменят китките си. Там спират керваните на делиорманските турци, които карат дялано дърво към Тракия и плискат с прохладна вода гърбовете на биволите си. Как ти се струва? Май че само тази добрина стига на дяда Ивана.

— Малко е — рече свети Петър, като понадигна кантара.

— Щом като е малко, да сложим големия каменен мост над Янтра. Ти минавал ли си, Божи ключарю, по него? Не си минавал. Мини някога, ако ти се падне път, да видиш колко е висок. Свят ще ти се завие, щом погледнеш надолу към водата. Мост направих за чудо и помен! Преди години там имаше една нищо и никаква дървена минушка и щом додеше по-голяма вода — дигаше я. Сега мостът е като кале — с топ да го биеш, не можеш го разби. Хилядо жълтици начетох на майсторите за него. Малко нещо ли са?

Свети Петър пак вдигна блюдата:

— Лекичък е, дядо Иване, и мостът над Янтра. Грехът ти много тежи. Казвай още!

— Тъй ли — замисли се дядо Иван, — тогава да сложим и новата черква! Виждаш ли я? Белее се насред село и високо над върховете на най-високите орехи грее Божият кръст. Ами вътре да влезеш — главата ще ти се завърти! Ония ми ти куни, писани от най-добрия живописец, ония ми ти златни и сребърни кандила, ония ми ти грейнали полилеи. Седем години време съм я градил. Какво тичане беше. Имах девет стари тополи на ливадата — харизах ги на черквата. Всичките тухли и керемиди са от моята керемидарница. Сън не ме хващаше тогава. Не ти се хваля, нито ти се оплаквам. Каквото съм правил — за душата ми е било.

Свети Петър трети път издигна малкия кантар, но дясното блюдо отскочи пак високо нагоре, а лявото, гдето беше грехът, натегна надоле до земята. Дядо Иван побледня като платно, уплашено погледна божия ключар и нищо не разбра.

— Нямаш ли други добрини? — запита свети Петър.

— Нямам — отговори ръжевският кмет. — Кажи, какъв е моят грях?

— Тежък.

— Че може ли една нищо и никаква капчица да бъде по-тежка от моста, чешмата и черквата? Ти се шегуваш, свети Петре, намислил си да ме плашиш.

Свети Петър се усмихна горчиво:

— Не се шегувам, дядо Иване, не те плаша, ами грехът ти много тежи.

— Кажи да го чуя.

Свети. Петър почна:

Помниш ли, когато майсторите свършиха каменния мост през есента? Тъкмо бяхте овършали житото. Ти повика трима попове да осветят новия мост. От девет села слязоха хора да го видят и да се радват на веселбата. Що вино се проля него ден! Какви гайди свириха на хорището! Тогава, ако ти е на ума, пред моста, седнал в праха, протягаше черна напукана ръка един гладен слепец. И устните му шъпнеха нещо, а думите не се чуваха. Ти се зададе откъм село, пийнал, с бъклица. Когато мина покрай слепеца и видя протегнатата му ръка, не бръкна в пояса да потърсиш кесията си, ами се наведе, взе от земята едно камъче, пусна го в ръката и рече:

— На, от него аз цял мост направих! Слепецът попипа камъчето, преглътна обидата и нищичко не каза, но в сляпото му око полека преля една бистра сълза и заблестя. Тая сълза сложих на лявото блюдо. Видиш ли я — тя тежи толкова много.

Дядо Иван наведе глава и пое надолу към пъкъла.

ПРИКАЗКА ОТ АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ

СНИМКА ИНТЕРНЕТ

ЛЕЧИТЕЛКА.... Написана на : 2008-12-16 15:39:19
ЛЕЧИТЕЛКА....

БАБА МИ.....ЛЕЧИТЕЛКАТА. ОБИЧАХ Я. БЕШЕ ДРЕБНИЧКА, УСМИХНАТА И БЛАГА. НЕ ПОВИШАВАШЕ ГЛАС, НЕ ПОДГЪВАШЕ КРАК, БЕШЕ ОТГЛЕДАЛА ТРИМА СИНА И ДРУГАРУВАЛА В ЖИВОТА  НА МЪЖ КАТО СКАЛА. АЗ, МАЛКОТО МОМИЧЕНЦЕ, ЕДНА ОТ НЕЙНИТЕ ВНУЧКИ, ИЗПИТВАХ РАДОСТ И СКРИТА ГОРДОСТ ОТ ТОВА, ЧЕ ВИНАГИ У НАС ИДВАХА ХОРА, КОИТО ДЪЛГО СИ ГОВОРЕХА С БАБА, ДРУГИ ПЪК, ВЛИЗАХА ЕДВА ВЪРВЕЙКИ ПОДКРЕПЯНИ ОТ СВОИ БЛИЗКИ И ИЗЛИЗАХА ОТ КЪЩАТА НИ БЛАГОСЛАВЯЙКИ БАБА. ТЯ ГИ ИЗПРАЩАШЕ ДО ПОРТАТА И ТАМ ОТНОВО ТИХИЧКО, И С УСМИВКА ГИ УСПОКОЯВАШЕ И НАПЪТСТВАШЕ.  СЛУШАЛА БЯХ, ЧЕ НЕЙНАТА МАЙКА Е БИЛА ЛЕЧИТЕЛКА И Е "БАБУВАЛА". БАБА СЪЩО "БАБУВАШЕ", НО САМО ПРИ ЖИВОТНИ Я ВИКАХА. ПО МОЕТО ВРЕМЕ ВЕЧЕ ИМАШЕ МОДЕРЕН РОДИЛЕН ДОМ И В НАШЕТО СЕЛО. ОТДАВНА ДЕЦАТА СЕ РАЖДАХА ПРИ АКУШЕРКИ И С МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ. А БАБА ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА СИ ГЛЕДА КЪРСКАТА РАБОТА, БЕРЕШЕ СИ БИЛКИ, КОИТО ТЯ СИ ЗНАЕШЕ И НА НЕЯ ТРЯБВАХА. ОЦЕНИХ ВСИЧКО МНОГО ГОДИНИ СЛЕД ТОВА. БЯХ ВЕЧЕ ГОЛЯМА, ОМЪЖЕНА, СЪС СОБСТВЕННО СЕМЕЙСТВО, ДАЛЕЧЕ ОТ МИЛАТА МИ БАБА. ДУХОВНАТА ВРЪЗКА ПОМЕЖДУ НИ СИ ОСТАВАШЕ ВСЕ ТАКА СИЛНА. ПРОЗРЯХ КАКВО Е ДАВАЛА НА ХОРАТА, КОГАТО ОСТАРЯ МНОГО. ТОГАВА ПРЕЗ ЗИМНИТЕ МЕСЕЦИ, В КЪЩАТА Й НАКРАЯ НА СЕЛОТО ПОЧТИ НЕ ОСТАВАШЕ ДЕН, В КОЙТО ДА НЕ Й ДОЙДЕХА ГОСТИ. ЖЕНИ, СЕМЕЙСТВА, КОИТО "СЕ НАКАНИЛИ ЕЙ ТЪЙ, ДА ДОЙДЕМ ДА ТЕ ВИДИМ, КАКО НЕЙКЕ, КАК СИ, ЩО СИ?". СЕЛОТО НИ Е ГОЛЯМО, ТОГАВА ПАДАХА ДЕБЕЛИ СНЕГОВЕ И НЕ СЕ СТИГАШЕ ЛЕСНО ДО НЕЙНАТА КЪЩА. А ТЯ ГИ ПОСРЕЩАШЕ И ИЗПРАЩАШЕ ВСЕ ТАКА ТИХА  И БЛАГО УСМИХНАТА. НЕ БЯХА ЗАБРАВИЛИ ХОРАТА ДОБРИНИТЕ, КОИТО Е СТОРИЛА ЗА ТЯХ, ИДВАХА ДА Й ЗАСВИДЕТЕЛСТВАТ ПОЧИТТА СИ.  НЯКОЛКО МЕСЕЦА ПРРЕДИ ГОСПОД ДА СИ Я ПРИБЕРЕ, БЕШЕ В КРАЯ НА ЛЯТОТО И АЗ БЯХ ОТИШЛА ДА Я ВИДЯ. СЕДЯХМЕ С НЕЯ НА ПЕЙКАТА ПРЕД КЪЩАТА И СИ ГОВОРЕХМЕ. ТЯ БЕШЕ ВЪЗРАСТНА И ФИЗИЧЕСКИТЕ Й СИЛИ Я БЯХА ПОЧТИ НАПУСНАЛИ. БЕШЕ НАДВЕЧЕР. ЗАДАДЕ СЕ ПО ПЪТЯ КЪМ НАС ЕДИН МЪЖ ОКОЛО ПЕТДЕСЕТГОДИШЕН. ПОДКРЕПЯШЕ ГО ЖЕНА МУ. БИЛ НА ПОЛЕТО ПРЕЗ ДЕНЯ, НЕЩО СИ НАВЕХНАЛ И ИЗКЪЛЧИЛ КРАКА. МОЛЕШЕ БАБА ДА МУ ПОМОГНЕ. "ОХ, БААА, ТО ХУБАВО, АМА СИЛИ ВЕЧЕ НЯМАМ. КАКВО ДА НАПРАВИМ, Я?" ЗАТЮХКА СЕ БАБА. ТРЯБВАШЕ СИ ЗДРАВА РЪКА, ЗА ДА НАМЕСТИ ТОЗИ СИЛЕН МЪЖКИ КРАК. ПРИМОЛИ Й СЕ ЧОВЕКЪТ, НЯМАШЕ КОГО ДА ТЪРСИ ЗА ДА ОТИДЕ ДО БЛИЗКИЯ ГРАД НА ЛЕКАР, СМРАЧАВАШЕ СЕ, А НЕГО ГО БОЛЕШЕ МНОГО. ПОТЮХКА СЕ БАБА, ПОМАЯ СЕ И ДОНЕСЕ ЛЕГЕН С ТОПЛА ВОДИЦА, ДОМАШЕН САПУН, КАЛЧИЩА, СУРОВО ЯЙЦЕ. ЗАПОЧНА СИ НЕЙНОТО, КОЕТО ТРЯБВАШЕ, А ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ ТИХИЧКО ГОВОРЕШЕ С МЪЖА, ЖЕНА МУ, ЗА КЪРСКАТА РАБОТА, ЗА ЖИВОТА. ИЗПРАТИХМЕ ХОРАТА ПО ЖИВО ПО ЗДРАВО. НА ДРУГИЯ ДЕН РАНО СУТРИНТА КРАЙ БАБИНИ МИНАЛ ЧОВЕКЪТ С НАВЕХНАТИЯ КРАК. БОДРО КРАЧЕЛ И ВЕСЕЛО Й КАЗАЛ,ЧЕ ОТ БОЛКАТА НЯМА И ПОМЕН, ОТИВА НА РАБОТА, НО Й ДОНЕСЪЛ ТОПЛИ МЕКИЧКИ, АРМАГАН ОТ ЖЕНА МУ, ЦЕЛУНАЛ Й РЪКА И ЗАМИНАЛ КЪМ КЪРА.

ПРИБИРАХ СЕ КЪМ ТЪРНОВО И СИ МИСЛЕХ ЗА МОЯТА БАБА. ТОГАВА СИ ДАДОХ ЯСНА СМЕТКА КАКЪВ ЧОВЕК Е ТЯ, НА КАКВА ЖЕНА СЪМ ВНУЧКА. ТОГАВА ОСЪЗНАХ ЕДИН ГОЛЯМ ПРОПУСК В ЖИВОТА СИ-НЕ НАУЧИХ НИЩО ОТ НЕЯ. ОСТАВИХ ОТ ЗАБЛУДА, ЧЕ ТОВА ВЕЧЕ НЕ Е НЕОБХОДИМО, ДА СИ ОТИДЕ ОТ ТОЯ СВЯТ ЕДНО ГОЛЯМО БОГАТСТВО.  НЕ ОЦЕНИХ КАКВО Е ИМАЛО В ЖИВОТА МИ И КОЛКО ЛЕКОМИСЛЕННО ГО ОСТАВИХ ДА ИЗЧЕЗНЕ ПРЕД ОЧИТЕ МИ. ЕДИНСТВЕННОТО, КОЕТО МОГА ДА НАПРАВЯ Е ДА СПОДЕЛЯ СПОМЕНА ЗА МОЯТА ПРЕКРАСНА БАБА-ЛЕЧИТЕЛКАТА, С ВАС,СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ.

МИЛКА МАРКОВА

БРОКЕРЪТ-МОНАХ ЗА СВЕТОВНАТА КРИЗА Написана на : 2008-11-03 11:08:45
БРОКЕРЪТ-МОНАХ  ЗА СВЕТОВНАТА КРИЗА

Британският вестник "Телеграф" посвещава свой материал на сънародника ни Христо Мишков, който след успешна кариера на Уолстрийт решава да се върне в родината си и да стане монах.

Брат Никанор, под каквото име е известен днес, "захвърля скъпите костюми и обувки, за да облече расо и да обуе сандали", сякаш предусещайки колапса на световната финансова система, отбелязва изданието.

"Не е лошо да видиш хора, които консумират повече, отколкото съзидават, да страдат от време на време. Това ще ги направи по-отговорни", казва монахът пред вестника, визирайки акулите от Уолстрийт.

Според него кризата е следствие от човешката алчност и "това, че някой на тази земя има повече, отколкото му е нужно, означава, че в същото време други умират от глад".

Монах Никанор (Христо Мишков) е роден през 1975 г. в София.

Завършил училище по мениджмънт, след това Международни икономически отношения.

Работил е като финансов анализатор, брокер и дилър на ценни книжа в Nasdaq.

Преди за се замонаши, Мишков работил за една от водещите брокерски къщи в България - "Карол".

Колегите му били изумени, когато научили решението му да напусне света на финансите и да се посвети на Бога.

По този повод брат Никанор казва: "Всеки може да бъде добър брокер, но ползата за света от това е никаква".

Днес той всяка сутрин се буди на разсъмване, за да се погрижи за стадото овце, които отглежда в новия си дом - Черногорския манастир, намиращ се на около 60 км от столицата София.

Отказал се е от всички екстри и луксозни вещи от предишния си живот, като мобилен телефон, лаптоп и пр.

Единствен остатък от миналото са контактите му с бивши колеги, с чиято финансова помощ брат Никанор се надява да ремонтира манастира, който по време на комунистическия режим е бил трудов лагер, заключва "Телеграф".

 


МАТЕРИАЛ ОТ DNES.BG

НАМИГВАНЕ КЪМ РАЯ Написана на : 2008-10-21 18:17:17
НАМИГВАНЕ КЪМ РАЯ

ИЗ РАЙСКИТЕ СЕЛЕНИЯ СКОК ПОДСКОК ВЕСЕЛО АНГЕЛЧЕ НОСЕЛО ПОД МИШНИЦА НЕЩО УВИТО В ХАРТИЯ. НАСРЕЩА МУ СЕ ЗАДАЛ ДЯВОЛЪТ И КАКТО СИ МУ Е РЕДЪТ ВЕДНАГА НАМИСЛИЛ ДЯВОЛИЯТА. СПРЯЛ ТОЙ НЕВИННОТО СЪЗДАНИЕ И ЛУКАВО ПОПИТАЛ:

-КАКВО НОСИШ МИЛИЧКО ПОД МИШНИЧКА И ЗАКЪДЕ ТАКА ВЕСЕЛО ПОДСКАЧАШ?

-ДЯДО ГОСПОД МЕ ИЗПРАТИ ПО ВАЖНА ЗАДАЧА. ВЗЕХ РЕБРО ОТ АДАМА И ТРЯБВА НЕМЕДЛЕННО ДА ГО ЗАНЕСА ПРИ ДЯДО.

-ТАКА ЛИ? - ОГЛЕДАЛ СЕ НАОКОЛО ДЯВОЛА - НЕ СЪМ ВИЖДАЛ ТАКОВА НЕЩО. ЩЕ МИ ДАДЕШ ЛИ ДА ГО ПОГЛЕДНА?

АНГЕЛЧЕТО С УСМИВКА ПОДАЛО СКЪПОЦЕНАТА ПОРЪЧКА. ДЯВОЛЪТ ГРАБНАЛ РЕБРОТО И ХУКНАЛ ДА БЯГА. МИЛОТО АНГЕЛЧЕ СЕ ИЗПЛАШИЛО, ЧЕ НЯМА ДА УСПЕЕ ДА СВЪРШИ ВЪЗЛОЖЕНАТА МУ РАБОТА И С ВСИЧКИ СИЛИ СЕ ВТУРНАЛО СЛЕД ДЯВОЛА. ГОНИЛИ СЕ ИЗ РАЯ, ДЯВОЛЪТ СЪС СМЯХ, А АНГЕЛЧЕТО СЪС СЪЛЗИ НА ОЧИ. НАЙ-НАКРАЯ УСПЯЛО ДА ДОСТИГНЕ ДЯВОЛА И ГО ХВАНАЛО ЗА ОПАШКАТА, НО ТОЙ СЕ ДРЪПНАЛ С ВСИЧКА СИЛА И ПРОДЪЛЖИЛ ДА БЯГА. В РЪКАТА НА МАЛКОТО БЯЛО АНГЕЛЧЕ СТОЯЛА ОТКЪСНАТАТА ДЯВОЛСКА ОПАШКА. НЯМАЛО ВРЕМЕ ДА СЕ ЧУДИ. ТРЯБВАЛО БЪРЗО ДА СЕ ВРЪЩА ПРИ ДЯДО ГОСПОД. ЗАТОВА ТО ВЗЕЛО ДРУГА БЯЛА ХАРТИЙКА, УВИЛО ДЯВОЛСКАТА ОПАШКА И ЗАБЪРЗАЛО КЪМ ПОКОИТЕ ГОСПОДНИ.

-ДОНЕСЕ ЛИ РЕБРОТО АДАМОВО,ЧЕДО - ЗАПИТАЛ ГОСПОД.

-ДОНЕСОХ ГО ПРЕСВЕТЛИ- ОТГОВОРИЛО ТИХО МАЛКОТО АНГЕЛЧЕ.

ГОСПОД ПОЕЛ ПАКЕТЧЕТО И КАЗАЛ "ДА БЪДЕ"

ТАКА ОТ ДЯВОЛИЯ, ПРЕДОВЕРЯВАНЕ И НЕДОГЛЕЖДАНЕ БИЛА СЪЗДАДЕНА ЖЕНАТА ОТ ОПАШКАТА НА ДЯВОЛА.

 

Страница 1 от 2
 1-20 от 30  |   1  2  >>