Sibir
Блогът на Krasi
Krasi
Krasi, 41
« sibir.bg
Дамян Дамянов -стихове A+ A- Написана на : 2008-11-22 11:30:58
 Дамян Дамянов -стихове

                         Дамян Дамянов

               Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти.
До себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, даленото гнети,
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж -
Далечното е  всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж.
Разбулиш ли я,  видиш ли я гола.
Дори една "Мадона"  от Рембранд.
Погледната от близичко е грозна.
И целия и гений и талант.
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен….
Отблизо ти се вижда буца пръст -
Пръст, във която ний ще  легнем с тебе…

 Аз исках да ти кажа две слова

Аз исках да ти кажа две слова - 
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях - 
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова - 
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?  

Лунната соната

В тази бяла лунна тишина 
кой ли свири лунната соната 
и разплаква бледата луна, 
и я сваля до сами стъклата? 
Притвори прозореца! 
Мълчи! 
В долния етаж едно пиано 
свири много тъжно. Не плачи! 
Нищо, че навън се мръкна рано! 
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак, 
птиците със влюбени зеници 
тихичко си дават таен знак... 
Не плачи! Нали и ти си птица!... 
Нищо, че тополите шумят 
и раздават обич и прохлада, 
а под тях прегърнати вървят 
всички млади, а и ти си младо!... 
Не скърби, затворено сърце! 
И за теб ще дойде светлината! 
Чувай - долу две добри ръце 
тъжно свирят Лунната соната. 

Не си отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай! 
Чуваш ли?
Не тръгвай!

          Отивам си

Отивам си. Но, моля те, не страдай! 
Не се измъчвай и не се кори. 
Не си виновна ти да стигна в ада 
и огънят му жив да ме гори. 
Не си виновна ти, не си виновна! 
Виновен е светът със хорски бяс, 
със тази пяна мръсна и отровна, 
изсипана зловещо между нас. 
Виновно е навярно битието, 
което изкопа между ни ров, 
което в злоби, в сметки ни помете 
и не остави място за любов. 
Отивам си. Но ти не ме изпращай! 
Бих всичко друго преживял, освен 
разплаканите ти очи - две цеви страшни 
със два куршума - две сълзи след мен

  Когато си на дъното

Когато си на дъното на пъкъла.
Когато си най тъжен и злочест.
От парещите въглени на мъката.
Си направи сам стълба и излез.
Светът когато мръкне пред очите ти.
И притъмнява в тези две очи.
Сам слънце си създай и от лъчите.
Създай си стълба и по нея се качи.
Когато от безпътица премазан си.
И си зазидан в четири стени.
От всички свои пътища премазани.
Нов път си направи и сам тръгни.
Трънлив и зъл е на живота ребуса.
На кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си.
Единствено така ще го решиш.