Sibir
“Тя и да иска, не може да бъде друга. Тя е момиче със сърце, такива изобщо престанаха да се раждат!” - “Нощем с белите коне”, Павел Вежинов
blogs left blogs right
nqkakva
nqkakva, 56
« sibir.bg
Някога Написана на : 2016-08-12 06:01:58

о

Някога, много преди да ме има

в този свят–пелена на забрава,

шепнех в унес едно нежно име,

a със него – нощта се стопява.

Някога, много преди да изтлея

в небесния дом, отпътувал от рая,

пожелах – с твоя дух да се слея в свят,

за който аз нищо не знаех

И те търсих сред бледи икони

във очи на покорни слугини,

сред разкоша на светски салони

в будоари на щедри богини...

И те търсих в ъглите на спомени,

разломен от безпътните нощи,

сред въздишки от ласки отронени

и не знаех – да искам ли още?

Уморен те открих – ненадейно

като кораб – маяк сред мъгла-

моя пулс прогърмя – оръдейно

и вибриращ в дъха ми примря.

Ти си - знам, пратен ангел от рая,

преродих се за теб – да те имам

и дори моят път – да е в края,

любовта за лекарство ще взимам.

Гълъбина Митева Написана на : 2016-03-27 13:46:04

р

НЕ минавай по мен! Аз съм тъжна пътека ,

дето ничии стъпки не чака.

И случайна сълза... Във очите на всеки,

който нито веднъж... не е плакал.

Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято,

не опазило юлското слънце...

И накуцвам към залеза - с трънче в петата...

А денят... се смалява... До зрънце!

Не разпитвай за мен! Аз съм Изгрева мокър...

На разсъмване - пия росата.

А човешките думи - порязват до кокал

на събуждането тишината.

Не пътувай към мен! Бях за някого бездна,

от която... излизане няма!

Аз съм тясна пътека, която изчезва,

ако не е Пътека за Двама.

Не посягай към мен! Аз съм билка горчива,

дето всеки не може да пие...

Беззащитно - добра... И невинно - красива...

А в листата - отрова се крие.

Не посягай! Аз мога да бъда огнище...

Но и болка! Която изгаря...

За Поета - поема... Която сам пише.

За осъден - последна цигара...

Аз съм къща, в която Небето нощува.

И в която осъмва Зората.

И пчела неуморна, която целува

ароматния сън на цветята.

Аз съм грях за монаха в пустиня беззвездна...

Аз съм... най - разноликата драма!

За глупака - енигма. За слабия - бездна!

От която... излизане няма.

Не пътувай към мен! Аз така си живея -

като всяка Висока Пътека...

И самотно сред камъните се белея...

Но - не мога да бъда за всеки!

Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека...

И в Земята дъждовно се стичам.

И съм тежка сълза. Във очите на всеки,

който... не е готов да обича.

ГЪЛЪБИНА МИТЕВА

БЯЛА САМОТА Написана на : 2016-02-15 12:12:15

с

Ако сеща душата ти спомен -

във замръкнала, нейде следа.

И самотно, във болка отронен -

в твоя капка - боляла тъга.

Ако диша в сърцето ти - рана,

от останала още тъма.

И макар, във сумрак разпиляна -

още дири за теб светлина.

Ако тиха сълза - ти нашепва,

че достатъчно вече боля.

А във погледа - даже не трепва

лъч от новия ден - топлина.

Ако дълга въздишка разделя

твоя миг - във замлъкнал копнеж.

И от новата твоя постеля -

лъха студ, и не можеш да спреш.

Да ме искаш - до теб да съм само,

и да чуваш в сърцето си зов!

И да търсиш - едничкото рамо

на една невъзможна любов!

Да усещаш от парещи устни -

още огъня нежен по теб!

Да не знаеш - защо да ме пуснеш,

да не помниш - защо да не спреш!

То - за тебе спасение няма

да си - още до мене така!

Затова - и дори да остана,

ще съм цяла, сега - любовта!

Ще съм - трепета мил във очите

на една заскрежена душа!

И ще буди смехът ми - мечтите!

В твойта бяла, без мен - самота!

Илиана Фончева

Боби Кастеелс Написана на : 2016-02-11 06:59:10

ш

Гълъбина Митева Написана на : 2016-02-08 11:01:49

о

АЗ... СЛУЧАЙНО МИНАВАМ ОТ ТУКА.

И не търся пари. Нито слава.

Аз вървя. И събирам поука.

По пътеки, които раняват.

Остави ме! Така си живея.

Не умея да бъда практична.

Ако някъде спра - да се сгрея -

дъх на обич оставям. Различна.

Остави ме! Случайно минавам.

Аз съм птица! Защо ми е стряха?

Имах... много любов да раздавам.

Но сълзите! Сълзите презряха...

Остави ме! Минавам случайно

по пътеката къса на дните...

Ала идвам... от минус безкрайност!

И отивам... оттатък звездите!

Аз... наистина слязох случайно!

И не съм от Човешката раса.

Аз съм част... от Голямата Тайна,

за която... не сте дорасли.

И... когато поема нататък,

че Земята... не ми е присъща -

две пера ще отроня в съня ти.

Знак, че ангел... те е прегръщал...

ГЪЛЪБИНА МИТЕВА

-.-.-.-. Написана на : 2016-01-08 09:22:25

и

Пак си влизал в моята нощ.

Във съня си открих отпечатъци

и следи от забравен разкош...

и от мъничко нежност - остатъци...

Пак бил си до мен, като грях,

като вятър, раздиращ усоите,

като нощни капчуци от смях,

разсъблекли в ума ми - пороите.

Пак си влизал в мойта душа

и в сърцето ми, в моите спомени,

за да търсиш онази следа

от най-свидното в нея - отронена.

За да търсиш - онези мечти,

от които се раждахме в бурите,

за да стигнем до края - почти...

във парченцата обич - изгубени.

Пак си влизал в моята нощ.

Във душата ми някой е плакал

за онази частица любов,

за която... с години съм чакала...

Fasebook- Песъчинките на времето

Среща Написана на : 2015-11-30 07:50:55

ж

Погледни ме в очите, Любов! Надникни ми в очите!

И ще видиш цъфтежа на люляци бели през зимата.

Обещавам, че няма за нищичко да те разпитвам.

По е важно сама, че накрая при мен си пристигнала.

Аз не искам да знам при кого и къде си се скитала.

Ще съм сляп за следите по теб с теменужните знаци.

Ще изтръгна стърчащото жило, отровно от питане,

с какви имена са били всички бивши юнаци.

Няма късна любов. Има погледи къси от взиране.

Побеляла надеждата скрито наднича зад ъгъла.

Тя на много ъгли преди мен в пролетта си е спирала

и от много предрешени щъркели дълго е лъгана.

И понеже човешката сянка е черна от лазене,

и е плаха от ниската орис да крачи двунога,

ти недей да се плашиш, Любов! И от мен да се пазиш.

Толкоз дълго бях сам, че след тебе едва ли ще мога.

Мит за двама Написана на : 2015-11-11 11:25:06

н

Води ме към поляните на Рая,

пастирка на душата ми бъди

и чувствата ми нека да познаят

вкуса на необятните треви...

Все още вярвам в митове за двама

и следвам кармата на любовта,

пробудила във слетите ни длани

частица тъй човешка топлина...

От вятъра вземи неспирен порив,

от слънцето - разпалващи лъчи,

от птиците - криле във чудна пролет,

от огъня - два въглена очи...

от времето - махалото ефирно,

отнасящо далече сбъднат миг,

от лудия вземи сърце немирно

и уловен в безумието вик...

От просяка вземи - сълза надежда,

от грешника - на прошката лекà,

от слепия - мечтата да прогледне

и в моя свят завинаги ела...

Жена,която мами дъждовете Написана на : 2015-11-09 08:39:16

э

Днес есенният дъжд по теб вали –

сто капки по косите ти се стичат.

А после – като мънички стрели –

нахалници – се впиват и надничат

през роклята ти, дето си личи

онази моя – първата целувка.

Засрамени, те мигат със очи,

докато се оттичат със преструвка,

на вадички. И после се топят

на огъня на жаркото ти тяло.

Вали дъждът. Така вали дъждът.

И всичко живо в тебе се е взряло.

А ти вървиш, отметнала глава –

жена, която мами дъждовете.

Дъждовно е навярно и това,

което е в очите на мъжете.

И аз така дъждовно, но без дъжд,

излях веднъж душата си по тебе.

И днеска пак съм оня влюбен мъж,

валящ те от любовния си хребет.

Добромир Банев Написана на : 2015-11-05 10:19:43

з

Най – хубавите приказки са тъжни –

голямата любов на тях прилича –

в една непредсказуема окръжност

не ни достига време да обичаме.

"Най–истинското вино е горчиво",

"това е ясно, като че ще съмне",

в живота ни преобладава сивото,

напук на всички цветове безсънни.

Най – важни са онези тихи думи,

които сме изрекли на раздяла –

щом с някого до смърт сме се целували,

голямата любов си струва – цялата.

Голямата любов – тъгата нощем,

тъга и дъжд, тъга и още нещо –

една окръжност, във която още

е твърде вероятно да се срещнем.

Добромир Банев

Страница 1 от 7
 1-10 от 63  |   1  2  3  4  5  6  7  >>