Хората казват, че времето лекува... Не! Не лекува, дори още повече усилва болката. Защото болката си е там, в сърцето, и ако времето може да я отложи, то сърцето не може да я забрави. Понякога остава вината, като една следа от неизлекуваната тъга...

Хората казват, че надеждата умира последна. А какво казват, когато тя вече е умряла? Умираме ли и ние, щом нямаме мисъл за по-добро всяка сутрин, когато се събуждаме...

Хората казват, че след всяко зло ни очаква нещо добро. Но след толкова болка, дали ще можем да го усетим това добро, ще имаме ли сетива да го почувстваме? И когато си останал кух отвътре, дали изобщо ще е същото това добро, за което някога си мечтал...

Хората казват, че очите са прозорец на душата. Но могат ли хората да видят тъгата, в която са потънали същите тези очи, след като никой вече не поглежда в очите на човека отсреща...

Хората казват, че това , което не ни убива, ни прави по-силни. Но понякога е по-добре да умреш, отколкото да живееш празен. И не, не ставаме по-силни, напротив - все по-уязвими сме. Защото след всеки шамар, който животът ни е забил, ставаме все по-голяма развалина.
Иска ми се и аз да съм по-силна, но не съм. По-слаба съм от всякога. И докато пред хората се усмихвам и вдъхвам кураж, че доброто предстои, пред себе си съм безпомощна и уморена, разплакана и дори жалка. Не събирам смелост да покажа слабостта си...затова плача сама и пиша за болката си така....анонимно. Защото нямам смелостта да се изправя и да кажа " Обичам те." Защото нямам смелостта да кажа " Прости ми." Затова сега се моля само за един втори шанс....

Автор: Едно момиче на 24 г. 

Ти как мислиш? Като "Хората" ли ? Или като момичето?