Sibir
PhotobucketБлогът на Raina
blogs left blogs right
Raina
Raina, 55
« sibir.bg

III "НИКАК НЯМА ДА ТЕ ОСТАВЯ И НИКАК НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВЯ"

Исус гледаше учениците Си с голямо състрадание. Не можеше да им спести изпитанието, но не ги остави безутешни. Увери ги, че ще строши веригите на гроба и че любовта Му към тях няма да отпадне. “А след като бъда възкресен, ще ви изпреваря в Галилея” (Матей 26:32). Преди да се бяха отрекли от Него, те получиха уверението, че им прощава. След Неговата смърт и възкресение знаеха, че Христос им е простил и че са мили на сърцето Му. Исус и учениците Му бяха на път за Гетсимания в подножието на Елеонския хълм - уединено място, което Спасителят често посещаваше, за да размишлява и се моли. Христос бе обяснил на учениците Своята мисия в света и духовната връзка, която трябваше да поддържат с Учителя си. Сега Той искаше да илюстрира този урок. Луната светеше ясно и осветяваше една цъфтяща лоза. Насочвайки вниманието им към нея, Той я използва като символ.
“Аз съм истинската лоза” - каза Той. Вместо да си послужи с грациозната палма, високия кедър или здравия дъб, Исус взе лозата с нейните висящи и закрепващи се здраво мустачки, за да представи Себе Си. Палмовото дърво, кедърът и дъбът стоят сами. Те не изискват подкрепа. Но лозата се увива около пръчките и така се изкачва към небето. По същия начин и Христос в човешкия Си образ бе зависим от божествена сила. “Аз не мога да върша нищо от Себе Си” - заяви Той (Йоан 5:30). “Аз съм истинската лоза.” Според евреите лозата винаги е била най- благородното от всички растения и символ на всичко мощно, превъзходно и плодоносно. Израил бе представен като лоза, която Господ бе насадил в обещаната земя. Евреите основаваха надеждата си за спасение върху факта, че са свързани с Израил. Но Исус каза: “Аз съм истинската лоза. Не мислете, че чрез връзката си с Израил можете да станете участници в Божия живот и наследници на Неговото обещание. Чрез Мене единствено се получава духовният живот.”
“Аз съм истинската лоза и отец Ми е земеделецът.”
Нашият небесен Баща бе насадил на Палестинските хълмове тази добра Лоза и сам Той бе Лозарят. Мнозина биваха привличани от красотата - и признаваха Нейния Божествен произход. Но за водачите на Израил тя изглеждаше като корен, израсъл от суха земя. Взеха растението, прекършиха го и го стъпкаха под несвятите си нозе. Намерението им бе да го унищожат завинаги. Но небесният Лозар никога не изпусна от погледа Си Своето растение. След като хората помислиха, че са го унищожили, Той го взе и го насади отново от другата страна на стената. Стволът нямаше да се вижда повече. Той щеше да бъде скрит от грубите нападки на хората. Но пръчките на лозата висяха над стената. Занапред те трябваше да я представляват. Чрез тях все още можеше да се присаждат нови пръчки. От тях се получи плод. Лозата роди плод, от който минувачите си късаха.
“Аз съм лозата, вие сте пръчките - каза Христос на учениците Си. Макар че Той скоро щеше да им бъде отнет, тяхната духовна връзка с Него трябваше да остане непроменена. “Връзката на клонката с лозата представлява отношението, което вие трябва да поддържате с Мене.” Пръчката се присажда на живата лоза и влакно по влакно, жилка по жилка се враства в ствола -. Животът на лозата става живот на клонката. Така и мъртвата в престъпление и грехове душа получава живот чрез връзката си с Христос. Това свързване става чрез вяра в Него като личен Спасител. Грешникът съединява своята слабост с Христовата сила, своята празнота с Христовата пълнота, своята немощ с Христовата трайна мощ. И тогава той разсъждава като Христос. Човешкото естество на Христос се свързва с нашето естество и нашето човешко естество се свързва с Неговото Божествено естество. Така посредством Светия Дух човек става участник в Божественото естество. Той бива приет от Възлюбения.
Тази връзка с Христос, веднъж образувана, трябва и да се поддържа. Христос каза: “Пребъдвайте в Мене и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене.” Това не е случайно допиране, от време на време поддържана връзка. Пръчката става част от живата лоза. Животът, силата и плодовитостта се предават от корена към клонките безпрепятствено и постоянно. Отделена от лозата, пръчката не може да живее. “Така и вие - каза Исус - не можете да живеете отделени от Мене. Животът, който сте получили от Мене, може да бъде запазен само чрез постоянната връзка с Мене. Без Мене вие не можете да победите нито един- единствен грях, нито пък да се противопоставите на някое изкушение.”
“Пребъдвайте в Мене и Аз във вас.”
Пребъдването в Христос означава постоянно да се приема Неговият Дух, живот на безрезервно посвещение на Неговата служба. Съобщителната линия между човека и неговия Бог трябва да е постоянно отворена. Както лозовата пръчка смуче постоянно сок от живата лоза, така и ние трябва да се държим за Исус и да приемаме от Него чрез вяра силата и съвършенството на характера Му.
Коренът изпраща своите хранителни сокове през пръчките и до най-малкото клонче. Така и Христос предава потока на духовната сила до всеки вярващ. Докато душата е свързана с Христос, няма опасност да увехне или да изгние. Животът на лозата ще се прояви чрез сочния, ароматен плод на клонките. “Който пребъдва в Мене - каза Исус - и Аз в него, той дава много плод; защото отделени от Мене не можете да сторите нищо.” Когато живеем чрез вяра в Божия Син, в нашия живот ще могат да бъдат забелязани плодовете на Духа; няма да липсва нито един от тях.
“Отец Ми е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва.” Докато отвън присадката изглежда съединена с лозата, възможно е между двете да не съществува жизнена връзка. Тогава няма да има нито растеж, нито плод. Така че може да съществува външна, привидна връзка с Христос, без в действителност да съществува истинско единство чрез вяра. Хората влизат в църквата въз основа на това, което изповядват устно, но характерът и поведението показват дали те действително имат връзка с Него. Ако не принасят плод, те са фалшиви клонки. Отделянето от Христос ще им донесе пълно погубване - точно такова, каквото е представено чрез мъртвата пръчка. “Ако някой не пребъде в Мене - каза Христос, - той бива изхвърлен навън като пръчка и изсъхва. И събират ги и ги хвърлят в огъня, и те изгарят.”
“И всяка, що дава плод, очистя я, за да дава повече плод.”
От избраните дванадесет, които бяха последвали Исус, един щеше да бъде изхвърлен като изсъхнала пръчка; останалите трябваше да бъдат подрязани от ножа на тежко изпитание. Със сериозна нежност Исус обясни целта на лозаря. Подрязването причинява болка, но Отец е, Който борави с ножа. Той не работи с невнимателна ръка или с безразлично сърце. Има клонки, които са плъзнали по земята и са се закрепили за нея. Те трябва да бъдат откъснати от там. Трябва да се протегнат нагоре към небето и да намерят своята опора в Бога. Излишната шума, която отвлича животворния сок от плода, трябва също да се очисти. Излишните израстъци и клончета трябва да се окастрят, за да дадат място на целителните лъчи на Слънцето на правдата. Лозарят окастря вредните израстъци, за да бъде плодът по-сочен и по-изобилен.
“В това се прославя Отец Ми - каза Исус, - да принасяте много плод.” Бог желае да изяви чрез вас светостта, благотворителността и състрадателността на Своя характер. Но Спасителят не заръчва на учениците да се трудят, за да принасят много плод. Той им казва да пребъдват в Него: “Ако пребъдвате в Мене, и думите Ми пребъдват във вас, искайте каквото и да желаете и ще ви бъде.” Чрез Словото Христос пребъдва в Своите последователи - тази е жизнената връзка, която е представена с яденето на Неговата плът и пиенето на Неговата кръв. Христовите думи са дух и живот. Когато ги приемете, вие приемате живота на Лозата. Живеете “чрез всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Матей 4:4). Животът на Христос във вас произвежда същия плод, както и в Него. Като живеете в Христос, като се придържате в Христос, като бъдете поддържани от Христос, като смучете хранителен сок от Христос, вие принасяте плод по подобието на Христос.
Най-голямото желание, което Спасителят изрази пред учениците Си в тази последна среща с тях, бе да се обичат помежду си, както Той ги бе възлюбил. Много пъти им бе напомнял: “Това е Моята заповед - да се любите един другиго.” Първият Му съвет, когато бяха насаме в таванската стая, бе: “Нова заповед ви давам: да се любите един другиго: както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго.” Заповедта беше нова за учениците, защото те не се обичаха така, както Той ги обичаше. Христос видя, че трябва да ги завладеят нови идеи и да бъдат ръководени от нови импулси; че трябва да практикуват нови принципи; чрез Неговия живот и смърт трябваше да получат нова представа за любовта. Заповедта да се обичат доби в светлината на саможертвата Му съвсем ново значение. Цялото дело на благодатта представлява постоянна служба от любов, служба на себеотричане и себежертва. През всеки час от Христовия живот на земята Божията любов се изливаше от Спасителя в неудържими потоци. Всички, пропити от Неговия Дух, ще обичат така, както Той обичаше. Същият принцип, който движеше Христос, ще движи и тях в отношенията им един към друг.
Тази любов е доказателство, че те са Негови ученици. “По това ще познаят всички, че сте Мои ученици - каза Исус, - ако имате любов помежду си.” Когато хората са свързани не по силата на някакви лични интереси, но от любов, те показват, че в тях действа нещо, което стои над всяко друго земно влияние. Там, където това единство съществува, то е доказателство, че Божият образ се възстановява в човешките същества, че е всаден нов принцип на живот. То показва, че в Божественото естество има сила, противостояща на свръхестествените сили на злото и че Божията благодат подчинява вроденото в естественото сърце себелюбие.
Когато тази любов се прояви в църквата, със сигурност ще възбуди гнева на Сатана. Христос не начерта пред учениците Си лесен път. “Ако светът ви мрази - каза Той, - знайте, че Мене преди вас е намразил. Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете думите, които ви казах: Слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако са опазили Моето учение, и вашето ще пазят. Но всичко това ще ви сторят поради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил.” Проповядването на евангелието ще се осъществява чрез агресивна борба, при опозиция, с опасност, загуби и страдания. Но които ще вършат това дело, просто следват стъпките на своя Учител.
Като Изкупител на света Христос постоянно срещаше привиден неуспех. Той, вестителят на милост за нашия свят, като че вършеше само малка част от онова, що копнееше да извърши за издигането и спасяването на човечеството. Сатанински влияния действаха постоянно, за да Му се противопоставят. Но не се обезсърчаваше. Чрез пророчеството на Исая Той заявява: “Напразно съм се трудил, за нищо и напусто съм изнурявал силата Си. Все пак обаче правото Ми е у Господа и наградата Ми е у Моя Бог- И за да се събере Израил при Него (защото съм почтен в очите на Господа и Моят Бог Ми стана сила).” На Христос бе дадено обещанието: “Така казва Господ, Изкупителят на Израиля и Светият Негов, на онзи, когото човек презира, на онзи, от когото се гнуси народът- Така казва Господ- Ще Те опазя и ще Те дам за завет на людете, за да възстановиш земята, за да ги направиш да завладеят запустелите наследства, като кажеш на вързаните: Излезте. На ония, които са в тъмнината: Явете се.- Няма да огладнеят, нито да ожаднеят, не ще ги удари нито жега, нито слънце; защото Оня, Който се смилява за тях, ще ги води и при водни извори ще ги заведе” (Исая 49:4,5,7-10).
За тези думи се държеше Исус и не даваше на Сатана никакво предимство. Когато Христос трябваше да предприеме последните стъпки към смирението, когато най-тежка скръб обхващаше душата Му, Той каза на учениците Си: “Иде князът на този свят, той няма нищо в Мене.” “Князът на тоя свят е осъден.” “Сега той ще бъде изхвърлен вън” (Йоан 14:30, 16:11, 12:31) С пророческо око Христос проследи сцените, които щяха да се разиграят при последната Му велика борба. Той знаеше, че когато ще извика: “Свърши се!”, цялото небе ще тържествува. Ухото Му долови далечната музика и победните викове в небесните дворове. Знаеше, че тогава ще прозвучи погребалният звън на сатанинската империя и името Христово ще се възвестява и прославя от свят на свят из цялата вселена. Христос се радваше, че може да направи за последователите Си много повече, отколкото те биха могли да помислят. Говореше с увереност, защото знаеше, че още преди създаването на света бе издаден всемогъщ указ. Той знаеше, че истината, въоръжена с всемогъществото на Светия Дух, ще победи в борбата със злото; и че окървавеното знаме ще се развее победоносно над Неговите последователи. Знаеше, че животът на уповаващите се в Него ученици ще бъде като Неговия - поредица от непрекъснати победи, които не изглеждат такива тук, но които ще бъдат признати във великото бъдеще.
“Това ви казах - заяви им Той, - за да имате в Мене мир. В света имате скръб, но дерзайте: Аз победих света!” Христос не отпадна духом, нито се обезсърчи. И Неговите последователи трябва да проявяват същата устойчива вяра. Те трябва да живеят така, както Той живя, и да работят така, както Той работи, понеже зависят от Него и се уповават на Него като на свой велик Учител. Те трябва да притежават кураж, енергия и постоянство. Макар в пътя им да се явяват непреодолими пречки, те трябва да преминат чрез Неговата благодат и да вървят напред. Вместо да се оплакват от трудностите, призвани са да ги преодоляват. Не бива да се отчайват от нищо, но винаги да се надяват. Христос ги е свързал с Божия престол чрез златната верига на Своята несравнима любов. Неговата цел е да притежават най-възвишеното влияние във вселената, произлизащо от източника на всяка сила. Щяха да имат силата да се противопоставят на злото - сила, която не ще може да бъде победена ни от земя, ни от смърт, ни от пъкъл; сила, която щеше да ги направи способни да побеждават така, както Христос побеждаваше.
Той имаше намерение в Неговата църква на земята да съществува небесният ред, небесният план за управление, небесната Божествена хармония. По този начин Исус бива прославен чрез Своя народ. Чрез него  Слънцето на правдата се изявява пред този свят с непомрачен блясък. Христос е дал на църквата Си в изобилие подходящи способности и благоприятни условия, за да придобие слава от Своите изкупени създания. Надарил е Своя народ със способности и благословения, за да може той да представя Неговата пълнота. Църквата, надарена с Христовата правда, е хранилището Му, в което трябва да се видят в пълно съвършенство богатствата на Неговата милост, на Неговата благодат и на Неговата любов. Той гледа на Своя народ, на чистотата и съвършенството Му като награда за Своето смирение и като добавка за Своята слава - Христос, великият център, от Когото се излъчва всяка слава.
Със силни, обнадеждаващи думи Спасителят завърши наставленията Си. След това изля душата Си в молитва за учениците. Вдигайки поглед към небето, Той каза: “Отче, настана часът! Прослави Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти, според както си Му дал власт да даде вечен живот на всички, които си Му дал. А това е вечен живот: да познаят Тебе, единствения, истинен Бог и Исус Христос, Когото си изпратил.”

Христос бе свършил делото, което Му бе дадено да извърши. Той бе прославил Бога на земята, изявил бе името на Отца. Събрал бе продължителите на Неговото дело между хората. И каза: “Аз се прославям в тях. Не съм вече на света, а тия са на света и Аз ида при Тебе, Отче Свети, упази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.” “И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение- Аз в тях и Ти в Мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си възлюбил тях, както си възлюбил Мене.”
Така с езика на Един, Който има Божествен авторитет, Христос дава избраната Си църква в ръцете на Отец. Като посветен Първосвещеник Той се застъпва за Своя народ. Като верен Пастир събира стадото Си под сянката на Всемогъщия в здравото и сигурно убежище. А на Него Му предстои последната борба със Сатана и Той тръгва, за да я посрещне.

II ИСУС ИМА ПОСЛЕДНАТА ДУМА Написана на : 2017-04-26 21:29:50

II ИСУС ИМА ПОСЛЕДНАТА ДУМА

Както Христос изпълняваше закона в човешкото Си естество, така можем да го изпълняваме и ние, ако поискаме сила от Силния. Не трябва да възлагаме на други отговорността за нашия дълг и да чакаме те да ни кажат какво да правим. Не трябва да сме зависими за съвет от човек. Господ ще ни научи на нашия дълг със същата готовност, с каквато би научил всеки друг. Ако се обръщаме към Него с вяра, Той лично ще ни разкрие Своите тайни. Често ще се случва сърцата ни да горят, когато чувстваме, че Бог се приближава, за да общува с нас както с Енох. Решилите да не вършат нищо, което би оскърбило Бога, ще знаят как да постъпват, след като са представили случая си пред Него. И ще получават не само мъдрост, но и сила. Ще им бъде дадена сила за послушание и за служба, както Христос е обещал. Всичко, което бе дадено на Христос - всички “неща”, за да снабдява нуждите на падналото човечество - Му бе дадено като на глава и представител на човечеството. “И каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му и вършим това, що е угодно пред Него” (1Йоаново 3:22).
Преди да отдаде Себе Си като свята жертва, Христос надари последователите Си с най-необходимия и съвършен дар - дар, който би им дал достъп до неизчерпаемите източници на благодат. “Ще поискам от Отца - каза Той - и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века - Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава; вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас.” (Йоан 14:16-18)
Преди това Духът е бил на света. Още от самото начало на изкупителното дело Той е движел човешките сърца. Но докато Христос беше на Земята, учениците Му не се нуждаеха от помощта на другиго. Едва лишени от Неговото присъствие, щяха да почувстват нуждата от Духа. И тогава Той щеше да дойде.
Светият Дух е представител на Христос, но не в човешко естество и независим от него. Възпрепятстван от човешкото естество, Христос не можеше да бъде навсякъде лично. Затова в техен интерес бе Той да отиде при Отца и да изпрати Духа като Свой заместник на Земята. Тогава никой не би имал някакво предимство поради мястото, където се намира или поради личния си контакт с Христос. Но Духът на Спасителя щеше да бъде достъпен за всички. В този смисъл Той щеше да бъде по-близо до тях, отколкото, ако не беше се възнасял.
“Който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще явя Себе Си нему.” Исус четеше бъдещето на Своите ученици. Той видя един на ешафода, друг на кръста, трети в изгнание пред самотни морски скали, други пък преследвани и убивани. Окуражи ги с обещанието, че при всяко изпитание ще бъде с тях. Това обещание не е загубило от силата си. Господ знае всичко за верните Си служители, които заради Него лежат в затвор или са в изгнание на усамотени острови. Той ги утешава със Своето присъствие. Когато заради истината вярващият застане на подсъдимата скамейка пред несправедливи съдии, до него стои и Христос. Всички укори, които се хвърлят върху му, падат и върху Христос. Той бива осъждан отново и отново в лицето на своите ученици. Когато някой е в тъмничната килия, Христос изпълва сърцето му със Своята любов. Когато някой умира заради Него, Христос казва: “Аз Съм- живият; бях мъртъв и ето, живея до вечни векове, и имам ключовете на смъртта и на ада” (Откр. 1:18). “Животът, който е пожертван заради Мене, се запазва за вечна слава.”
По всяко време и на всяко място, във всяка скръб, във всички нещастия, когато изгледите са тъмни и бъдещето объркано, когато се чувстваме сами и безпомощни, Утешителят ще ни бъде изпратен в отговор на нашата молитва с вяра. Обстоятелствата може да ни разделят от земен приятел, но няма обстоятелство, няма разстояние, които може да ни раздели от небесния ни Утешител. Където и да сме, където и да отиваме, винаги от дясната ни страна е Той, за да ни подкрепя, поддържа, извисява и окуражава.
Учениците все още не успяваха да разберат духовния смисъл на Христовите думи и затова Спасителят отново им обясни тяхното значение. Каза, че чрез Духа ще им изявява Себе Си. “Утешителят, Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко.” Няма вече да казвате: “Не мога да разбера.” Няма вече да виждате мътно като през огледало. Вие “ще разберете заедно с всичките светии що е широчината и дължината, височината и дълбочината и ще познаете Христовата любов, която никое знание не може да обгърне, за да се изпълните в цялата Божия пълнота” (Еф. 3:18,19).
Учениците трябваше да свидетелстват за живота и делото на Христос. Чрез тяхното слово Той щеше да говори на всички народи по лицето на земята. Но при смирението и смъртта на Христос те трябваше да претърпят тежко изпитание. Щяха да изживеят голямо разочарование. За да бъдат думите им точни след това преживяване, Исус обеща, че Утешителят ще им напомни всичко, което им е казал (Йоан 14:26).
“Имам още много неща да ви кажа - продължи Той, - но не можете да ги понесете сега. А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото няма да говори от Себе Си, но каквото чуе, това ще говори и ще ви извести за идните неща. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява.” Исус бе открил пред учениците Си голяма част от истината. Но най-трудното за тях беше да правят разлика между Неговите уроци и преданията и максимите, наложени от книжниците и фарисеите. Бяха възпитани да приемат учението на равините като Божи глас и то все още имаше власт над умовете им и определяше чувствата им. Земните идеи, временните неща все още заемаха голяма част от мислите им. Не разбираха духовното естество на Христовото царство, макар Той да им го бе обяснявал често. Умовете им бяха объркани. Не схващаха истинската стойност на текстовете от Писанията, които Христос им представи. Много от Неговите уроци бяха дадени сякаш напразно. Исус виждаше, че не схващат истинското значение на думите Му. Той състрадателно им обеща, че Светият Дух ще им припомни всичко. Но остави неизказани толкова много неща, които учениците нямаше да разберат. Те също щяха да им бъдат открити чрез Духа. Той щеше да съживи умовете им, за да могат да оценяват правилно небесните неща. “Когато дойде Онзи, Духът на истината - каза Исус, - ще ви упъти на всяка истина.”
Утешителят е наречен “Духът на истината”. Неговата работа е да определя и поддържа истината. Най-напред Той започва да живее в сърцето като Дух на истината и така става Утешител. В истината има утеха и мир, а в лъжата не може да има истински мир или утеха. Точно чрез фалшиви теории и предания Сатана спечелва надмощие над ума. Като насочва хората към фалшиви образци, той обезобразява характера. Чрез писанията Светият Дух говори на ума и запечатва истината в сърцето. По този начин Той разкрива заблудата и я прогонва от душата. Христос покорява Своя избран народ именно чрез Духа на истината, Който действа посредством Божието слово.
Описвайки на учениците Си службата на Светия Дух, Исус се постара да им вдъхне радостта и надеждата, които въодушевяваха собственото Му сърце. Радваше се заради изобилната помощ, която беше в състояние да достави на църквата Си. Светият Дух бе най-възвишеният от всички дарове, които можеше да измоли от Отца Си за въздигането на Своя народ. Светият Дух бе даден като животворящо средство, без което жертвата на Христос би била напразна. Силата на злото се бе укрепявала и засилвала през вековете и покорството на човечеството на това пленничество на Сатана бе просто изумително. Грехът можеше да бъде отблъснат и победен само чрез мощното посредничество на третото лице на Божеството, което щеше да дойде не с умерена сила, а в пълнотата на Божията мощ. Духът осъществява извършеното от световния Изкупител. Чрез Духа се очиства сърцето. Чрез Духа вярващият става участник в Божието естество. Христос е дал Духа Си като Божествена сила за побеждаване на унаследените и придобитите склонности към зло, както и за отпечатване на Неговия характер върху църквата Му.
За Духа Исус каза: “Той Мене ще прослави.” Спасителят дойде да прослави Отец чрез изявяването на Неговата любов; така и Духът трябваше да прослави Христос, като разкрие пред света Неговата благодат. Образът на Бога трябваше да бъде възпроизведен в човечеството. В усъвършенстването на характера на Божия народ е включено прославянето на Бога и прославянето на Христос.
“И Той (Духът на истината), когато дойде, ще обвини света за грях, за правда и за съдба.” Проповядването на Словото няма да има никаква сила без постоянството и помощта на Светия Дух. Той е единственият учител на божествената истина. Само когато истината бъде придружена в сърцето от Светия Дух, ще може да пробуди съвестта и да преобрази живота. Човек може да е много вещ, когато разкрива буквата на Божието слово, може да е запознат с всички негови заповеди и обещания; но ако Светият Дух не вложи истината в сърцето, никоя душа не може “да падне върху скалата и да се разбие” (Лука 20:18). Никакво образование, колкото и висше да е то, никакви предимства, колкото и големи да са те, не могат да направят човека проводник на светлина без съдействието на Божия Дух. Посяването на евангелското семе няма да има успех, ако то не бъде събудено за живот от небесната роса. Преди още да бе написана и една книга от Новия завет, преди още да бе произнесена и една-единствена евангелска проповед след възнесението на Христос, Светият Дух слезе над молещите се апостоли. И тогава свидетелството на техните врагове беше: “Изпълнили сте Ерусалим с учението си!” (Деян. 5:28).
Христос е обещал да даде на църквата Си дара на Светия Дух. Това обещание принадлежи и на нас, както принадлежеше на първите ученици. Но както всяко друго обещание и то е дадено с известни условия. Има много хора, които вярват и претендират за това обещание на Господа; те говорят ЗА Христос и ЗА Светия Дух, но не се ползват от Тях. Не предават душата си, за да бъде ръководена и управлявана от Божиите сили. Ние не можем да служим на Светия Дух. Светият Дух си служи с нас. Чрез Него Бог работи в Своя народ така, че ние да желаем това и да го изработваме според Неговото благоволение (Филип. 2:13). Но много хора не желаят да се покорят на Божието ръководство. Искат сами да се управляват. Тази е причината, поради която те не получават небесния дар. Духът се дава само на онези, които чакат смирено пред Бога и търсят Неговото водителство и благодат. Божията сила очаква да бъде поискана и приета. Когато това обещано благословение се изиска с вяра, то донася всички останали благословения. То се дава според богатствата на Христовата благодат и Христос е готов да даде на всяка душа според възможността - да приема.
В разговора Си с учениците Исус не показа и намек на оплакване заради страданията и смъртта, които Го очакваха. Последното Му завещание към тях бе завещание на мир. Той каза: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои!”
Преди да напуснат горницата, Спасителят запя песен на хваление, към която се присъединиха и учениците Му. Но Той не пееше някаква тъжна, траурна песен, а веселата, пасхалната: “Хвалете Господа, всички народи, славословете Го, всички племена!Защото милостта Му към нас е голямаи верността Господна трае до века.Алилуя (хвалете Господа) !” (Пс. 117).
След като изпяха химна, те излязоха. Пробивайки си път през многолюдните улици, минаха през градската порта и се запътиха към Елеонския хълм. Вървяха бавно, всеки потънал в собствените си мисли. Когато започнаха да се изкачват по хълма, Исус каза с глас, изпълнен с дълбока тъга: “Вие всички ще се съблазните в Мене тая нощ; защото е писано: Ще поразя пастира и овците на стадото ще се разпръснат” (Матей 26:31). Учениците слушаха със скръб и удивление. Те си спомниха как в синагогата в Капернаум, когато Христос приказваше за Себе Си като за хляба на живота, много хора се почувстваха засегнати и се отдръпнаха от Него. Но дванадесетте останаха верни. Тогава Петър, говорейки от името на братята си, бе заявил своята вярност към Христос. След това Спасителят бе казал: “Не аз ли избрах дванадесетте? И един от тях е дявол” (Йоан 6:70). В горницата Исус разкри, че един от дванадесетте ще Го предаде и че Петър ще се отрече от Него. Но сега думите Му включваха всички тях.
Тогава се чу гласът на Петър, протестиращ разгорещено: “Ако и всички да се съблазнят, аз обаче - не!” В горницата той бе заявил: “Ако стане нужда, и ще умра с Тебе!” Исус го бе предупредил, че същата тази нощ той ще се отрече от своя Спасител. Сега Христос повтори предупреждението: “Истина ти казвам, че днес, тая нощ, преди да пее петелът дваж, ти три пъти ще се отречеш от Мене.” Но Петър още по-разпалено отговори: “Ако стане нужда и да умра с Тебе, пак няма да се отрека от Тебе. Същото казваха и другите” (Марко 14:29-31). В своята самонадеяност те отрекоха повторното изявление на Този, Който знае всичко. Не бяха подготвени за изпитанието; когато ги връхлетеше изкушението, тогава щяха да разберат слабостта си.
Когато каза, че ще последва своя Господ и в затвор, и на смърт, Петър бе искрен и бе готов да изпълни всяка изречена дума; но той не познаваше себе си. Скрити в сърцето му се спотайваха съставки на злото, готови да се съживят от обстоятелствата. Ако не осъзнаеше опасността, в която се намираше, те щяха да станат причина за вечната му гибел. Спасителят виждаше в него себелюбие и самонадеяност и те щяха да надделеят дори и над любовта му към Христос. Животът му разкриваше много негови недостатъци, неумъртвени грехове, небрежност на духа, неосветен характер и безразсъдство пред изкушението. Тържественото предупреждение на Христос бе призив към внимателно сърдечно себеизпитване. Петър трябваше да се освободи от самонадеяността и доверието в себе си и да задълбочи вярата си в Христос. Ако бе приел смирено това предупреждение, щеше да замоли Пастира на стадото да опази овцете Си. Когато на Галилейското езеро бе започнал да потъва, извика: “Господи, избави ме!” (Матей 14:30). Тогава Христос протегна ръката Си, за да хване неговата. Така и сега, ако бе извикал към Исус: “Избави ме от самия мен!”, той щеше да бъде опазен. Но Петър помисли, че Исус му няма доверие. И това му се стори много жестоко. Той вече се беше обидил и стана още по-настойчив в самонадеяността си.

ДА СЕ НЕ СМУЩАВА СЪРЦЕТО ВИ! Написана на : 2017-04-26 21:26:11

ДА СЕ НЕ СМУЩАВА СЪРЦЕТО ВИ!

Тази глава е основана на Йоан 13:31-38, 14-17 гл.
Поглеждайки към учениците Си с Божествена любов и с най-нежно съчувствие, Христос каза: “Сега се прослави Човешкият Син; и Бог се прослави в Него.” Юда бе напуснал горницата и Христос бе останал насаме с единадесетте. Той щеше да им говори за приближаващата се раздяла с тях, но преди това искаше да им посочи великата цел на Своята служба. Това бе постоянната Му мисъл. Радваше се, че Неговото смирение и страданията Му щяха да прославят името на Отец. В тази посока насочи най-напред вниманието на учениците Си.
След това, назовавайки ги с нежното обръщение “дечица”, Той каза: “Още малко съм с вас. Ще Ме търсите и както рекох на юдеите, така и вам казвам сега, гдето отивам Аз, вие не можете да дойдете.”
Учениците не можеха да се зарадват, когато чуха това. Обзети от страх, те заобиколиха още по-близо Исус. Техният Учител и Господ, техният любим Приятел - Той им бе по-скъп от живота! На Него се бяха надявали за помощ във всичките си трудности, за утеха в скърбите и разочарованията си. А сега щеше да ги остави - една самотна, зависима група. Мрачни предчувствия изпълниха сърцата им.
Но думите на Спасителя бяха пълни с надежда. Той знаеше, че неприятелят ще ги нападне и че Сатана успява най-много срещу такива, които са притиснати от трудности. Затова отклони мислите им от “видимите” и ги насочи към “невидимите, вечни” неща (2Кор. 4:18).
“Да се не смущава сърцето ви - каза Той. - Вие вярвате в Бога, вярвайте и в Мене. В дома на отца Ми има много обиталища. Ако не бе така, Аз щях да ви кажа. Защото отивам да ви приготвя място. И като отида и ви приготвя място, ще дойда пак и ще ви взема при Себе Си, тъй щото, гдето съм Аз, да бъдете и вие. Вие знаете за къде отивам, и пътя знаете.” “Заради вас дойдох Аз на света. Заради вас действам Аз. Когато Си замина, пак за вас ще действам усърдно. Дойдох на света, за да ви Се открия, та да повярвате. Отивам при Отца Си, за да Му съдействам за вас.”
Целта на Христовото заминаване бе точно обратното на онова, от което учениците се страхуваха. Тя не означаваше окончателна раздяла. Отиваше да им приготви място, за да може да дойде отново и да ги вземе при Себе Си. Докато им градеше жилища, те трябваше да градят характери по Божие подобие.
Но учениците все още бяха объркани и неспокойни. Тома, който винаги биваше смущаван от съмнения, каза: “Господи, не знаем къде отиваш, а как знаем пътя? Исус му каза: Аз Съм пътят, истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Ако бяхте познали Мене, бихте познали и Отца Ми. Отсега Го познавате и сте Го видели.”
Няма много пътища за небето. Не може всеки да си избере свой собствен път и да тръгне по него. Христос каза: “Аз Съм пътят- Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.” Откакто бе произнесена първата евангелска проповед, когато в Едемския рай бе заявено, че потомството на жената ще смаже главата на змията, Христос е бил въздиган като Път, Истина и Живот. Той бе Пътят, когато Адам живееше, когато Авел поднесе на Бога кръвта на закланото агне, символизираща кръвта на Изкупителя. Христос бе Пътят, чрез Който се спасяваха патриарсите и пророците. Той е единственият Път, чрез Когото и ние можем да имаме достъп до Бога.
“Ако бяхте познали Мене - каза Христос, - бихте познали и Отца Ми. И отсега Го познавате, и сте Го видели.” Но учениците още не разбираха. “Господи, покажи ни Отца - възкликна Филип - и достатъчно ни е.” Учуден от бавното разбиране, Христос запита с болка и изненада: “Толкова време съм с вас и не познаваш ли Ме, Филипе?” “Как е възможно да не си видял Отец в делата, които Той върши чрез Мене? Не вярваш ли, че Аз дойдох, за да свидетелствам за Отец?” “Как казваш ти: Покажи ми Отца?” “Който е видял Мене, видял е Отца.” Христос не престана да бъде Бог, когато стана човек. Макар че Се смири, като прие човешки образ, качествата на Божеството бяха все още Негово притежание. Единствено Христос можеше да представлява Отец пред човечеството. И учениците имаха привилегията да наблюдават Бог Отец в лицето и живота на Исус продължение на повече от три години.
“Вярвайте Ме, че Аз съм в Отца, и че Отец е в Мене; или пък вярвайте Ме поради самите дела.” Тяхната вяра със сигурност можеше да се основава върху доказателството, дадено чрез Христовите дела - дела, които никой човек не бе извършил, нито пък би могъл да извърши. Христовите дела свидетелстваха за Неговата Божественост. Чрез Него се разкриваше Бог Отец.
Ако учениците вярваха на тази жизнена връзка между Отца и Сина, вярата им не би угаснала, когато видяха страданията на Христос и Неговата смърт за спасението на загиващия свят. Христос се стараеше да ги издигне от ниското състояние на тяхната вяра до опитността, която биха преживели, ако съзнаваха какъв бе Той - Бог в човешка плът. Желаеше те да осъзнаят, че вярата им трябва да ги води нагоре към Бога и там да бъде “закотвена”. С какво усърдие и постоянство нашият състрадателен Спасител се старае да подготви учениците Си за бурята на изкушението, която скоро щеше да се разрази над тях! Той искаше да ги скрие със Себе Си в Бога.
Докато Христос говореше тези думи, Божията слава озаряваше лицето Му и всички присъстващи слушаха словата с увлечение и свято благоговение. Сърцата им бяха притеглени още по-близо до Него. И така, привлечени към Христос с по-голяма любов, бяха привлечени и един към друг. Те почувстваха, че небето е много близо и че думите, които слушат, са вест до тях от техния небесен Отец.
“Истина, истина ви казвам: Който вярва в Мене, делата, които върша Аз, и той ще ги върши!” Спасителят силно желаеше учениците Му да разберат целта, с която Неговото Божествено естество се бе свързало с човечеството. Той дойде на света, за да открие Божията слава, та да бъде човекът въздигнат чрез нейната възобновителна сила. Бог бе изявен в Него, за да може Той да бъде изявен в тях. Исус не прояви никакви качества и не използва никаква сила, която хората не биха могли да имат чрез вяра в Него. Всичките Му последователи могат да постигнат същото съвършено човешко естество, каквото Той притежаваше, ако пожелаят да се подчинят на Бога така, както Той се подчиняваше.
“И по-големи дела от тези ще върши, защото Аз отивам при Отца Си.” С тези думи Христос не искаше да каже, че делото на учениците Му ще има по-възвишен характер от Неговото, но че то ще се разшири повече. Тук Той не говори просто за вършенето на чудеса, но за всичко онова, което щеше да бъде извършено под действието на Светия Дух.
След възнесението на Господа учениците осъзнаха изпълнението на Неговото обещание. Сцените на разпятието, възкресението и възнесението на Христос станаха за тях действителност. Те видяха, че пророчествата са се изпълнили буквално. Изследваха Писанията и приеха техните учения с вяра и решителност, каквито не познаваха дотогава. Разбраха и се увериха, че Божественият Учител е всичко онова, което сам Той твърдеше, че е. Когато разказваха преживяното и възвеличаваха Божията любов, сърцата на хората се стопяваха и покоряваха и цели множества повярваха в Исус.
Обещанието на Спасителя към учениците Му е обещание и към Неговата църква до края на времето. Бог не възнамеряваше Неговият удивителен изкупителен план да постигне незначителни резултати. Всички, излизащи на работа за Бога, без да се уповават на онова, което могат да извършат сами, но се уповават на онова, което Бог може да извърши за и чрез тях, неминуемо ще изпитат изпълнението на Неговото обещание: “И по-големи дела от тези ще върши - заяви Той, - защото Аз отивам при Отца Си.”
Дотогава учениците все още не познаваха неограничените източници на сила и мощ, с които Спасителят разполагаше. Той им каза: “Досега нищо не сте искали в Мое име” (16:24 Йоан 16:24). Обясни им, че тайната на успеха се състои в искането на сила и благодат в Негово име. Той ще бъде пред Отца Си, за да измолва такива милости за тях. Христос представя молитвата и на най-скромния молител като Свое собствено желание. Всяка искрена молитва е чута в небето. Тя може да не е произнесена красноречиво, но ако в нея е вложено сърце, ще се издигне до светилището, където служи Исус, и Той ще я представи на Отец без несръчна или колеблива дума, а красива и благоухаеща от тамяна на Неговото лично присъствие.
Пътят на искреността и правдивостта не е свободен от препятствия, но във всяка трудност ние трябва да виждаме зов за молитва. Няма жив човек, чиято сила да не е получена от Бога, а източникът, от който излиза тази сила, е достъпен и за най-слабото човешко същество. “Ако поискате нещо в Мое име - каза Исус, - ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина. Ако поискате нещо в Мое име, това ще сторя.”
“В Мое име” - заръча Христос на учениците Си да се молят. В Негово име трябва да застават пред Бога Неговите последователи. Чрез стойността на направената за тях жертва те получават висока цена в очите на Господа. Поради вменената Христова правда те са смятани за скъпоценни. Заради Христос Господ опрощава онези, които Му се боят. В тях Той не вижда нечестивостта на грешника, а разпознава подобието на Своя Син, в Когото те вярват.
Господ е разочарован, когато Неговият народ се подценява. Желае избраните Му наследници да се оценяват според цената, която Той им даде. Бог чувстваше нужда от тях, иначе не би изпратил Сина Си да изпълни такова скъпо поръчение, за да ги изкупи. Той има работа за тях и много се радва, когато те настоятелно искат от Него средства, за да прославят името Му. И могат да очакват от Него велики неща, ако имат вяра в обещанията.
Но да се молиш в Христовото име означава твърде много. Това означава да приемаме Неговия характер, да изявяваме Неговия Дух и да вършим Неговите дела. Обещанието на Спасителя е дадено под условие: “Ако Ме обичате - каза Той, - пазете заповедите Ми.” Той спасява човеците не в греха, но от греха. И тези, които Го обичат, ще проявяват любовта си чрез послушание.
Всяко истинско послушание идва от сърцето. Христос работеше от сърце. Ако сме съгласни, Той ще се уеднакви с нашите мисли и цели и така ще съчетае сърцата и умовете ни и ще ги слее в послушание спрямо Неговата воля, че когато Го слушаме и Му се покоряваме, ние просто ще изпълняваме собствените си подбуди. Волята, облагородена и осветена, ще намира най-голяма наслада, като извършва Неговата служба. Когато познаваме Бога така, както имаме радостта да Го познаваме, животът ни ще бъде живот на постоянно послушание. Оценяването на Христовия характер и близостта ни с Бога ще ни накарат да намразим 
греха. 

“ЗА МОЕ ВЪЗПОМЕНАНИЕ” Написана на : 2017-04-25 13:35:13

“ЗА МОЕ ВЪЗПОМЕНАНИЕ”

Тази глава е основана на Матей 26:20-29; Марко 14:17-25; Лука 22:14-23; Йоан 13:18-30.

"Господ Исус през нощта, когато беше продаден, взе хляб и като благодари, разчупи и рече: Това е Моето тяло, което е разчупено за вас; туй правете за Мое възпоменание. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете за Мое възпоменание. Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той”1Кор.11:23-26

Христос стоеше на преходната точка между две религии и техните два велики празника. Исус, неопетненият и безгрешен Божи Агнец, трябваше да представи Себе Си като жертва за грях и с това да прекрати системата от сянкови символи и церемонии, които в продължение на хиляда години бяха посочвали Неговата смърт."На следния ден Иоан вижда Исуса, че иде към него, и казва: Ето Божият Агнец, Който носи греха на света!"Йоан 1:29 Като яде пасхата заедно с учениците Си, Исус установи на нейно място службата, която възпоменава Неговата велика жертва. Народният празник на евреите трябваше да се прекрати завинаги. Службата, която Христос установи, трябваше да се съблюдава от Неговите последователи във всички страни и през всички векове. Пасхата бе установена като спомен за освобождението на Израил от египетско робство. Бог бе заповядал историята за нейния произход да бъде разказвана и повтаряна на децата, когато година след година питат родителите си за значението на този обред. Така споменът за удивителното спасение щеше да остава винаги пресен в умовете на всички. "Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, - тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан [за нас]."1Коринтяни 5:7 Обредът на Господнята вечеря бе даден, за да възпоменава това велико спасение, издействано чрез смъртта на Христос. Докато Той дойде втори път със сила и със слава, този обред трябва да бъде празнуван. Той е средството, чрез което споменът за великото Му дело за нас трябва да бъде запазен пресен в умовете ни. "Но техните умове бяха заслепени; защото и до днес, когато прочитат Стария завет, същото покривало остава, като не им е открито, че тоя завет преминава в Христа."2Коринтяни 3:14 При освобождението им от Египет израилевите чада ядоха Пасхалната вечеря прави, препасани през кръста и с тоягите си в ръце, готови за път. Начинът, по който отпразнуваха този обред, бе в хармония с тяхното състояние; защото им предстоеше да бъдат изгонени от египетската земя и да предприемат мъчително и трудно пътуване през пустинята. Но по времето на Христос нещата се бяха променили. Сега не им предстоеше изгонване в чужда страна, живееха в собствената си земя. В съгласие с останалото, което им бе дадено, те ядяха Пасхалната вечеря полулегнали. Около масата се поставяха кушетки и гостите полулежаха, подпрени на лявата си ръка, а дясната ръка беше свободна, за да си служат при яденето. При такава поза всеки гост можеше да облегне глава на гърдите на седящия до него. А понеже краката бяха от другата страна на кушетката, те лесно можеха да бъдат измити от някого, който заобиколи кръга от външната му страна. Христос бе все още край масата, на която бе сложена Пасхалната вечеря. Безквасните хлябове, които се употребяваха по време на Пасхата, стояха пред Него. Пасхалното вино, незасегнато от ферментация, също бе на масата. Спасителят употребяваше символите, за да представи собствената Си неопетнена жертва. Нищо, което би могло да е засегнато от ферментация, което е символ на греха и смъртта, не можеше да представя този “Агнец без недостатък и пречист” (1Пет 1:19). “И като ядяха, Исус взе хляб и като благослови, разчупи, даде им и рече: Вземете, яжте - това е Моето тяло. Взе и чашата, благослови и даде им и те всички пиха от нея, и рече им: Това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за мнозина. Истина ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата до оня ден, когато ще го пия нов в Божието царство.” Юда, предателят, също присъстваше на светопричастната служба. Той прие от Исус символите на съкрушеното Му тяло и пролятата Му кръв. Чу думите: “Туй правете за Мое възпоменание.” И стоейки там, в самото присъствие на Божия Агнец, предателят размисляше върху своя тъмен план, обладан от мрачните си, отмъстителни мисли. При измиването на нозете Христос бе дал достатъчно доказателство, че е разбрал характера на Юда. “Не всички сте чисти” (Йоан 13:11) - каза Той. Тези думи убедиха лицемерния ученик, че Христос е прочел тайните му намерения. Сега Исус заговори още по-открито. Докато седяха край масата, каза, поглеждайки учениците Си: “Не говоря за всички; Аз зная кои съм избрал. Но това стана, за да се сбъдне писаното: “Който яде хляба Ми, той вдигна своята пета против Мене.” Дори и сега учениците не заподозряха Юда. Но те видяха, че Христос е загрижен. Над всички се надвеси облак - предвещание за някакво грозно нещастие, чието естество не можеха да разберат. Докато ядяха така умълчани, Исус каза: “Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде.” При тези думи изумление и вцепенение обхванаха всички. Те не можеха да си представят как е възможно един от тях да постъпи предателски спрямо Божествения Учител. По каква причина да Го предава? И на кого? Чие сърце можеше да роди такъв подъл и коварен план? Сигурно не е някой от любимите дванадесет ученици, които бяха привилегировани повече от всички други да слушат Неговите поучения, които имаха възможност да споделят Неговата удивителна любов и към които Той бе проявил толкова голяма любов и внимание, като ги бе свързал така тясно със Себе Си! Схванаха важното значение на думите Му, спомниха си колко верни се оказваха винаги Неговите изказвания и ги обзе страх и недоверие към самите себе си. Започнаха да изследват собствените си сърца, за да видят дали няма скрита в тях някаква мисъл против Учителя. С мъчително вълнение един по един започнаха да питат: “Да не съм аз, Господи?” Но Юда мълчеше. Накрая, потънал в дълбока мъка, Йоан запита: “Господи, кой е?” И Исус отговори: “Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото, той ще Ме предаде; Човешкият Син отива, както е писано за Него; но горко на този човек, чрез когото Човешкият Син ще бъде предаден; добре щеше да бъде за този човек, ако не беше се родил.” Докато питаха: “Да не съм аз, Господи?”, учениците се гледаха изпитателно един друг. И сега мълчанието на Юда привлече погледите на всички върху него. Сред шумотевицата от въпроси и възклицания той не чу думите на Исус в отговор на Йоановия въпрос. Затова сега, за да избегне изпитателните погледи на учениците, запита, както питаха всички: “Да не съм аз, Учителю?” Исус тържествено му отговори: “Ти рече!” Изненадан и смутен, че е изложен, Юда стана бързо, за да напусне стаята. “Тогава- Исус му каза: “Каквото вършиш, върши го по-скоро- И тъй, като взе залъка, веднага излезе, а беше нощ.” Нощ беше и за предателя, когато се отвърна от Христос и потъна във външната тъмнина. Докато не бе направил тази стъпка, за Юда все още имаше възможност да се покае. Но когато напусна своя Господ и другите ученици, окончателното решение бе взето. Той бе преминал границата. Чудно е дълготърпението на Исус, което прояви към тази изкушавана душа. За спасението на Юда бе направено всичко, което можеше да се направи. След като два пъти се бе уговарял да предаде своя Господ, Исус пак му даваше случай за покаяние. Прочел тайните намерения в сърцето на предателя, Той му даде последно и най-убедително доказателство за Своята Божественост. За лицемерния ученик това бе последният зов за покаяние. Исус не спести нито един призив, който Неговото Богочовешко сърце можеше да отправи. Вълните на милост, отблъсквани от упоритата гордост, се връщаха обратно като още по-голяма вълна от смекчаваща любов. Но макар че бе изненадан и изплашен, че вината му е разкрита, Юда стана още по-решителен. От светопричастната вечеря отиде направо да довърши предателското си дело. С порицаването на Юда Христос преследваше и друга цел - от милост към Своите ученици. По този начин Той им даваше най-голямо доказателство, че е Месия. “Казвам ви го, преди да стане - каза Той, - та когато стане, да повярвате, че Аз Съм.” Ако Исус бе мълчал в привидно незнание за това, което щеше да Го сполети, учениците можеха да си помислят, че Учителят им няма Божествено проницание и е останал изненадан от предаването Му в ръцете на тълпата убийци. Още преди една година Той бе казал на учениците, че е избрал дванадесет, а един от тях е дявол. Сега думите, отправени към Юда, които показваха, че предателските му намерения са напълно известни на Учителя, щяха да засилят вярата на истинските Христови последователи през времето на Неговото унижение. И когато Юда щеше да стигне до своя ужасен край, те щяха да си спомнят за порицанието на Исус над предателя. Но Спасителят имаше и още една цел. Той не лиши от Своята служба онзи, за когото знаеше, че ще Го предаде. Учениците не разбраха думите Му, когато Той каза при измиването на нозете: “Не всички сте чисти”, нито пък, когато заяви на трапезата: “Който яде хляба Ми, той вдигна своята пета против Мене” (Йоан 13:11,18). Но след това, когато значението на тези думи им стана ясно, имаха за какво да размислят върху търпението и милостта на Бога и към най-големите грешници. Макар Исус да знаеше за Юда още от самото начало, Той уми и неговите нозе. На предателя бе дадена дори и привилегията да участва в святото причастие. Христос употреби всяко средство, което можеше да се употреби, за да даде възможност грешникът да Го приеме, да се покае и да бъде очистен от нечистотата на греха. Това е пример и за нас. Когато смятаме, че някой е в заблуда или в грях, не трябва да се отделяме от него. Не трябва по никакъв начин да го оставяме като плячка на изкушението или да го изтласкваме на полесражението на Сатана. Това не е Христовият метод. Христос уми нозете на учениците точно защото те се заблуждаваха и грешаха. И всички с изключение на един бяха доведени до покаяние. Христовият пример забранява някой да бъде изключен от Господнята вечеря. Вярно е, че явният грях отстранява виновния от нея, за което Светият Дух ясно ни учи (1Кор. 5:11). Но извън това никой не бива да изрича присъда над другите. Бог не е възложил на хората задачата те да определят кои да участват при тези случаи, защото кой може да чете в сърцето? Кой може да различи плевелите от житото? “Но да изпитва човек себе си и така да яде от хляба и да пие от чашата”, защото “който яде хляба или пие Господнята чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа- Защото, който яде и пие, без да разпознае Господнето тяло, той яде и пие осъждане на себе си” (1Кор.11:28,27,29). Когато вярващи се съберат, за да отпразнуват обредите, там присъстват и невидими за човешките очи вестители. В групата може да се намира някой Юда. И ако е така, там има пратеници на княза на тъмнината, защото те придружават всички, които отказват да бъдат контролирани от Светия Дух. Небесни ангели също присъстват. Тези невидими посетители са там при всеки такъв случай. В групата може да има лица, които в сърцето си не са служители на истината и светостта, но които може да пожелаят да вземат участие в службата. Не трябва да им се забранява. Там присъстват свидетели, които присъстваха и когато Исус уми нозете на учениците и на Юда. Не само човешки очи наблюдават сцената. Чрез Светия Дух Христос е там, за да постави печата на одобрение на този Свой обред. Той е там, за да убеждава и смекчава сърцето. Нито един поглед, нито една мисъл на разкаяние не убягва от Неговото внимание. Чака за всеки каещ се, за всеки, който е със съкрушено сърце. Всичко е готово, за да бъде приета такава душа. Този, Който уми нозете на Юда, копнее да умие всяко сърце от петното на греха. Никой не трябва да избягва службата на причастието поради присъствие на недостойни хора. Всеки ученик е призован да вземе участие публично и по този начин да свидетелства, че приема Христос като свой личен Спасител. Христос оживява срещите Си с учениците чрез Своето присъствие. Може да се случи даже обредът да бъде провеждан от недостойни сърца и ръце, но въпреки това Христос е там, за да служи на Своите чада. Всички, които идват с вяра, съсредоточена в Него, ще бъдат благословени богато. Всички, които пропускат тези случаи на Божествена привилегия, ще загубят. За тях може с право да се каже: “Не всички сте чисти.” Като участва заедно с учениците Си в яденето на хляба и в пиенето на чашата, Христос им се обеща като Изкупител. Той им повери новия завет, чрез който всички, които Го приемат, стават Божии чада и сънаследници Христови. Чрез завета всяко благословение, което Небето би могло да им дари за този живот и за бъдещия, става тяхно. Заветният договор щеше да се утвърди с кръвта на Христос. А провеждането на светопричастната служба трябваше да напомня на учениците за вечната жертва, която се даде лично за всеки един от тях като част от цялото паднало човечество. Но светопричастната служба не трябва да бъде време за тъга. Това не е нейното предназначение. Когато Христовите ученици се съберат около Неговата трапеза, те не трябва да си спомнят или да оплакват недостатъците си. Не трябва да се замислят върху своята минала религиозна практика, дали тя е била възвишена или обезсърчителна. Не трябва да си припомнят за различията със своите братя. Подготвителната служба е обхващала всичко това. Личното себеизпитване, изповядването на греха, изглаждането на противоречията - всичко това е вече направено. Сега те идват да се срещнат с Христос. Не трябва да стоят в сянката на кръста, а в неговата спасителна светлина. Трябва да разтворят душата си, за да проникнат в нея светлите лъчи на Слънцето на правдата. Със сърца, очистени от скъпата Христова кръв, и с пълно съзнание за Неговото присъствие, макар и невидим, те трябва да чуят думите Му: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът ви дава” (Йоан 14:27). Нашият Господ казва: “Когато се убедиш в греха, помни, че Аз умрях за тебе. Когато си притесняван, преследван и измъчван заради Мене и заради евангелието, спомни си за Моята любов, която е толкова голяма, че дадох живота Си за тебе. Когато задълженията ти изглеждат сурови и трудни и товарите ти твърде тежки за носене, спомни си, че заради тебе Аз издържах кръста, като презрях срама. Когато сърцето ти изтръпва пред тежкото изпитание, помни, че твоят Изкупител живее, за да ходатайства за теб.” Светопричастната служба посочва второто идване на Христос. Тя бе предназначена да запази жива надеждата в умовете на учениците. Когато се събираха заедно, за да възпоменат смъртта Му, те си спомняха как Той “взе и чашата и като благодари, даде им и рече: Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за прощаване на греховете. Но казвам ви, че отсега нататък няма вече да пия от тоя плод на лозата до оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си”. В своите теготи и изпитания учениците се утешаваха с надеждата за завръщането на своя Господ. Неизказано скъпа бе за тях мисълта: “Всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1Кор. 11:26). Това са неща, които не бива да забравяме никога. Любовта на Исус с нейната привличаща сила трябва да бъде съхранявана винаги свежа в нашето съзнание. Христос учреди тази служба, за да може да говори на сетивата ни за Божията любов, която Той е проявил към нас. Не може да има друга връзка между нас и Бога освен чрез Исус. Връзката и любовта между братята трябва да се затвърди чрез Исусовата любов. И нищо друго освен Христовата смърт не би могло да направи тази любов по-благоприятна за нас. Само благодарение на смърт на Исус ние можем да очакваме с радост второто Му идване. Жертвата Му е същността на нашата надежда. Върху нея трябва да крепим вярата си. Обредите, които посочват смирението и страданията на Господа, се смятат до голяма степен за някакви външни форми. Но те бяха основани с определена цел. Нашите сетива имат нужда от пробуждане, за да схванат тайната на благочестието. Всички ние имаме привилегията да прозрем много повече (отколкото го правим) изкупителните страдания на Христос. “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат и Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Йоан 3:14,15). Ние трябва да гледаме към Голготския кръст, на който е разпънат умиращият Спасител. Вечните интереси изискват да проявяваме вяра в Христос. Нашият Господ е казал: “Ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си- Защото Моята плът е истинска храна и Моята кръв е истинско питие” (Йоан 6:53-55). Това е вярно по отношение на нашето физическо естество. На Христовата смърт ние дължим дори този свой земен живот. Хлябът, който ядем, е изкупен с Неговото съкрушено тяло. Водата, която пием, е купена с пролятата Му кръв. Няма нито един човек - светия или грешник, дето, като яде всекидневната си храна, да не се храни от тялото и кръвта на Христос. Голготският кръст е отпечатан върху всеки хляб. Отразен е във всеки воден извор. На всичко това Христос ни учи чрез определените символи на Неговата велика жертва. Светлината, изгряваща от светопричастната служба в горницата, освещава и храната за всекидневния ни живот. Семейната трапеза е Господня трапеза, а всяко ядене - свято причастие. А колко по-верни пък са Христовите думи по отношение на нашето духовно естество! Той заявява: “Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот.” Само ако приемем живота, пожертван на Голготския кръст, ние сме в състояние да водим живот на святост. А такъв живот водим, като приемаме Неговото Слово, като вършим онова, което Той е заповядал. По този начин ние ставаме едно с Него. “Който се храни с Моята плът - каза Той - и който пие Моята кръв, той пребъдва в Мене и Аз в него. Както живият Отец Ме е пратил и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене” (Йоан 6:54,56,57). Този текст в особен смисъл се прилага и за Святото причастие. Докато чрез вярата размисляме върху великата жертва на Господа, душата ни поглъща духовния живот на Христос. Такава душа получава духовна сила от всяко причастие. Службата създава жива връзка на вярващия с Христос, а чрез Него и с Отец. В особен смисъл тя създава връзка между зависимите човешки същества и Бога. Когато приемаме хляба и виното, символизиращи сломеното тяло и пролятата Христова кръв, ние се присъединяваме с въображението си към светопричастната служба в онази горница. Като че минаваме през градината, осветена от агонията на Този, Който издържа върху Себе Си греховете на света. Ставаме свидетели на борбата, чрез която бе постигнато нашето примирение с Бога. Христос е разкрит като разпънат сред нас. Като гледаме на разпънатия Изкупител, ние още по-пълно схващаме величието и значението на дадената от небесното Величество жертва. Спасителният план е прославен пред нас, мисълта за Голгота събужда живота ни и изпълва сърцата ни със святи чувства. В сърцата и на устните ни ще напират хваления към Бога и Агнето; защото гордост и себелюбие не могат да живеят в душа, която държи пресен спомена за разигралите се на Голгота сцени. Който наблюдава безподобната любов на Спасителя, ще се издига в своите мисли, ще бъде очистен в сърцето и преобразен в характера си. Той ще бъде светлина на света и ще отразява до известна степен тази тайнствена любов. Колкото повече мислим върху кръста на Христос, толкова по-пълно ще усвоим езика на апостола, който е казал: “А далеч от мене да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът за мене е разпнат и аз за света” (Гал. 6:14).

СЛУГА НА СЛУГИТЕ Написана на : 2017-04-24 20:34:15

СЛУГА НА СЛУГИТЕ

Тази глава е основана на Лука 22:7-18,24; Йоан 13:1-17.
В таванската стая на едно жилище в Ерусалим Исус Христос седеше на трапезата с учениците Си. Те се бяха събрали, за да отпразнуват празника Пасха. "Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, - тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан [за нас]."1Кор 5:7 Исус пожела да го отпразнува насаме с учениците Си.  Знаеше, че часът Му е дошъл. Самият Той беше истинското пасхално Агне и трябваше да бъде пожертван в деня, в който се ядеше пасхата. "На следния ден Иоан вижда Исуса, че иде към него, и казва: Ето Божият Агнец, Който носи греха на света!" Йоан 1:29 Исус се намираше точно пред момента, когато трябваше да изпие чашата на гнева. Скоро щеше да получи Своето последно кръщение в страданията. Но Му оставаха още няколко спокойни часа и Той искаше те да бъдат полезни за любимите Му ученици. Целият живот на Христос бе живот на неегоистична служба. “Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина.“ (Матей 20:28) - това бе урокът на всяка Негова постъпка. Но учениците още не бяха научили този урок. Затова на последната пасхална вечеря Исус го повтори, като го илюстрира чрез един пример, запечатал се завинаги в техните умове и сърца. Исусовите беседи с учениците Му бяха обикновено време на спокойна радост и затова всички ги ценяха високо. Пасхалните вечери представляваха събития, към които се проявяваше специален интерес; но сега Исус бе загрижен. На сърцето Му бе тежко, а лицето Му бе помръкнало. Когато се срещна с учениците Си в горницата, те усетиха, че нещо тежеше на душата Му и макар да не знаеха причината, съчувстваха на скръбта Му. Като се събраха около масата, Той им каза със затрогваща тъга: “Твърде много Съм желал да ям тази пасха с вас, преди да пострадам; защото ви казвам, че няма вече да я ям, докле се не изпълни Божието царство. И като прие чашата, благодари и рече: Вземете това и разделете го помежду си; защото ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата, докато не дойде Божието царство.” Христос знаеше, че е дошло времето да си замине от този свят и да отиде при Отец. “Като беше възлюбил Своите, които бяха на света, докрай ги възлюби.” Сега вече Той се намираше в сянката на кръста и болката измъчваше сърцето Му. "Тогава им казва: Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тук и бдете заедно с Мене."Матей 26:38 Знаеше, че ще бъде изоставен в часа на предателството. Знаеше, че преди да го разпънат ще бъде жестоко мъчен и после ще бъде умъртвен по най-унизителния начин - начинът за умъртвяване на престъпниците. "Тогава войниците на управителя заведоха Исуса в преторията, и събраха около Него цялата дружина. И като Го съблякоха, облякоха Го в червена мантия. И сплетоха венец от тръни и го наложиха на главата Му, и туриха тръст в десницата Му; и като коленичиха пред Него, ругаеха Му се, казвайки: Здравей, Царю Юдейски! И заплюваха Го, и взеха тръстта и Го удряха по главата. И след като Му се поругаха, съблякоха Му мантията и Го облякоха с Неговите дрехи и Го заведоха да Го разпнат."Матей 27:27-31Знаеше каква неблагодарност и жестокост щяха да проявят тези, които бе дошъл да спаси. Знаеше каква голяма жертва щеше да направи и за колко много хора щеше да бъде напразна. "Но с устата си Го ласкаеха, И с езика си Го лъжеха"Псалми 78:36 Като разбираше какво Му предстои, естествено е да е бил съкрушен при мисълта за собственото Си унижение и страдание. Но Той гледаше на дванадесетте като на Свои собствени, които, след като свършат позорът, мъките и болките, ще останат сами да се борят в този свят. Мислите Му за предстоящото страдание бяха винаги свързани с мисълта за Неговите ученици. Исус не мислеше за Себе Си. Най-голямата грижа, изпълваща съзнанието Му, бе за тях. През тази последна вечер, Исус имаше да каже толкова много неща на учениците Си. Ако бяха готови да приемат онова, което Той желаеше да им предаде, щяха да се избавят от очакващите ги сърцераздирателна мъка, разочарование и неверие. Но Исус видя, че те не биха могли да понесат приказките Му. Вгледа се в лицата им и думите на предупреждение и утеха замръзнаха на устните Му. Миговете отминаваха в мълчание. Исус явно чакаше. Учениците се чувстваха неловко. Съчувствието и нежността, пробудени в тях от Христовата скръб, изглежда бяха отминали. Изпълнените със скръб думи, с които Той им посочваше Своето страдание, им бяха направили съвсем слабо впечатление. Разменените помежду им погледи говореха за ревност и съперничество. Имаше “препирня помежду им, кой от тях се счита за по-голям”. Спорът се водеше в присъствието на Христос и Го натъжи и нарани. "Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина."Матей 20:26--28 Учениците все още държаха на любимата си идея, че Исус ще наложи властта Си и ще заеме престола на Давид. А всеки от тях силно желаеше в сърцето си да заеме най-висшето място в царството. Всеки беше оценил себе си и другите и вместо да гледа на своите братя като на по-достойни, поставяше себе си на първо място. Искането на Яков и Йоан да седнат отдясно и отляво на трона на Исус бе възбудило негодуванието на останалите. Да се осмелят двамата да поискат най-високите постове - това така възбуди десетте, че имаше опасност между тях да се създаде пълно отчуждение. Почувстваха се онеправдани, че верността и талантите им не бяха оценени правилно. Най-зле настроен срещу Яков и Йоан бе Юда. "Тогава майката на Заведеевите синове се приближи при Него заедно със синовете си, кланяше Му се и искаше нещо от Него. А Той й рече: Какво искаш? Каза Му: Заповядай тия мои два сина да седнат, един отдясно Ти, а един отляво Ти в Твоето царство. И десетимата като чуха това, възнегодуваха против двамата братя."Матей 20:20-24 Когато учениците влязоха в стаята за вечеря, сърцата им бяха изпълнени с негодувание. Юда успя да седне до Христос, от лявата Му страна. Йоан беше отдясно. Юда бе решил да заеме най-високото място, а за такова се смяташе най-близкото до Христос. При това бе предател! Беше възникнала и друга причина за разногласие. Съществуваше обичай при угощенията някой прислужник да измие краката на гостите. И за този случай бяха направени съответните приготовления. Каната, легенът и кърпата бяха готови; но не присъстваше слуга, така че измиването трябваше да сторят учениците. А всеки от тях, подал се на наранената си гордост, беше решил да не върши работата на слуга. Всички проявиха стоическо безразличие, сякаш не съзнаваха, че им предстои да направят нещо. Чрез мълчанието си отказваха да се смирят! Петър си каза: Аз съм най-възрастния Исус никога не би ме накарал аз да им измия нозете им. Йоан си каза: аз съм любимеца на Исус в никакъв случай няма да ме накара аз да им измия нозете. Юда си каза аз ме се притеснявам защото аз съм мозъка на всички - най-образования и интелигентния Исус не би го направил мене да ме накара аз да им измия нозете. Исус знаеше всеки какво в този момент мислеше, но нищо не каза. Как трябваше Христос да промени състоянието на тези бедни души така, че Сатана да не удържи окончателна победа над тях? Как трябваше да им покаже, че ако само изповядват, че са Негови ученици, това още не ги прави такива, нито им осигурява място в царството Му? Как би могъл да им покаже, че службата от любов и истинското смирение са нещата, съставляващи истинското величие? Как да разпали любовта в сърцата им и да им даде възможност да разберат онова, което Той копнееше да им каже? Учениците не даваха никакъв знак, че ще станат да послужат един на друг. Исус изчака малко, за да види какво ще направят. И Той, божественият Учител, стана от трапезата. Съблече връхната Си дреха, за да не Му пречи при движенията, взе кърпата и я препаса. Изненадани, учениците Го изгледаха с интерес и смълчани чакаха да видят какво ще последва. Исус “наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги изтрива с престилката, с която бе препасан”. Тази Негова постъпка отвори очите им. Горчив срам и унижение изпълниха сърцата им. Те разбраха неизговорения упрек и се видяха в съвсем нова светлина. Пръв на когото изми нозете бе на предателя Юда. По този начин Исус изрази Своята любов към учениците Си. Техният егоистичен дух Го изпълваше със скръб, но Той не влезе в спор, за да разреши тяхното затруднение. Вместо това им даде пример, който никога нямаше да забравят. Любовта Му към тях не можеше да се разклати лесно или да угасне. Знаеше, че Отец Му е дал всичко в ръцете и че е дошъл от Бога и при Бога отива. Съзнаваше напълно Своята Божественост и мисия. Бог бе свалил царската Си корона и царската Си одежда и бе станал слуга, плът един от нас. "В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. И словото стана плът и пребиваваше между нас"Йоан 1:1-14 Едно от последните неща в земния Му живот бе да се препаше като слуга и да извърши неговата работа и да ни даде пример, кое е най-ценното в очите на Бога. "Защото и на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки"1Петрово 2:21 Преди Пасхата Юда се бе срещнал за втори път със свещениците и фарисеите и бе сключил с тях договор да предаде Исус в ръцете им. След това обаче пак се смеси с учениците, като че е съвсем невинен и не е извършил нищо лошо, и участваше в приготовленията за празника. "Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си."Д.Ап 20:29,30 Учениците не знаеха нищо за намеренията на Юда. Единствен Исус можеше да прочете неговата тайна. Но въпреки това Той не го изложи. На Исус Му беше скъпа неговата душа. Изпитваше такава загриженост и мъка, каквато изпитваше към Ерусалим, когато плака за осъдения град. Сърцето Му викаше: “Как да се откажа от тебе?” Юда почувства принуждаващата сила на тази любов. Когато ръцете на Исус първо на него измиха измърсените му нузе и ги изтриваха с кърпата, сърцето на Юда се развълнува и изпита силен подтик да изповяда греха си веднага. Но не искаше да се унижи. Гордостта му попречи и закорави сърцето си за покаяние и старите трепети, отстранени за момент, надвиха отново. Сега той се почувства оскърбен от Христовата постъпка - да мие краката на учениците Си. Щом Исус може така да се унижава - мислеше си Юда, - Той не би могъл да бъде цар на Израил. Един цар никога не би постъпил така. Всяка надежда за светска слава в едно земно царство бе срината. Бе доволен, че нямаше какво да спечели от следването на Христос. След като Го видя да се унижава така - както си мислеше, още повече затвърди решението си да се отрече от Него и да се обяви за измамен. Не знаеше, че бе завладян от демон и реши да предаде Христос, както се бе уговорил. Като избираше къде да седне на масата, се бе постарал да заеме първото място и Христос като слуга изми първо неговите нозе, после обслужи пак първо него. Йоан, към когото Юда бе изпитвал толкова голямо озлобление, остана последен. Но не прие това за упрек или пренебрежение. Учениците бяха дълбоко покъртени, наблюдавайки постъпката на Христос. Когато дойде ред на Петър, той възкликна изумен: “Господи, Ти ли ще ми умиеш нозете?” Христовото снизхождение сломи сърцето му. Засрами се от мисълта, че никой от учениците не бе извършил тази работа на слуга. “Това, което Аз правя - каза Христос, - ти сега не знаеш, но отпосле ще разбереш.” Петър не можеше да понесе гледката - неговият Господ, за Когото той вярваше, че е Божия Син, да върши работата на един слуга и толкова ниско да падне и да се унижи! Цялата му душа се надигна срещу унижението. Не съзнаваше, че тъкмо затова дойде Исус на този свят. С голяма решителност каза: “Ти няма да умиеш моите нозе до века!” Исус с изключителна сериозност отговори: “Ако не те умия, нямаш дял с Мене!” Службата, която Петър отказваше да приеме, беше символ на едно по-висше очистване. Христос бе дошъл да умие сърцето от петното на греха. Като не позволи на Христос да измие нозете му, Петър отказа по- висшето очистване, включено в по-низшето. В действителност той отхвърляше своя Господ. Не е унижение за нашия Господ да Му позволим да работи за нашето очистване. Истинското смирение означава да приемем с благодарно сърце всяко средство, предвидено за наше добро и ревностно да вършим службата за Исус. При думите “ако не те умия, нямаш дял с Мене” Петър отстъпи от своята гордост и упоритост. Той не можеше да понесе мисълта да бъде отделен от Христос. Това за него би означавало смърт! “Господи, не само нозете ми - каза той, - но и ръцете, и главата! Исус му каза: Който се е окъпал, няма нужда да умие друго, освен нозете си, но е цял чист!” Тези думи имат по-дълбок смисъл, отколкото само телесна чистота. Исус продължава да говори за по-висшето очистване, илюстрирано от по - низшето. Излезлият от банята бе чист, но обутите му в сандали нозе скоро се изцапваха от праха и имаше нужда пак да се измият. Така и Петър, и братята му бяха измити във великия Извор, открит за измиване на греха и нечистотата. Исус ги призна за Свои. Но изкушението ги бе подвело към злото и те все още се нуждаеха от Неговата очистваща благодат. Когато Исус препаса кърпата, за да измие праха от краката им, Той искаше с тази Си постъпка да измие отчуждението, завистта и гордостта от сърцата им. Последиците бяха много по-важни, отколкото самото измиване на прашните им крака. С този дух, който ги бе обхванал в момента, не бяха готови за общуване с Христос. Докато не бъдеха доведени до състояние на смирение и любов, не биха били готови да участват в пасхалната вечеря, нито пък във възпоменателната служба, която Христос възнамеряваше да установи. Сърцата им трябваше да бъдат очистени. Гордостта и себичността създават разделение и омраза, но Исус отми всичко това с измиването на нозете. Настъпи промяна на чувствата. Като ги погледна, Той вече можеше да каже: “Вие сте чисти!” Настъпило бе сърдечно единство и взаимна любов. Те бяха станали смирени и готови да приемат поучения. Вече всеки освен (Юда, който бе лукав и коварен) бе готов да отстъпи първото място на другия. Сега, със сломени и изпълнени с благодарност сърца, можеха да приемат Христовите думи. Също както Петър и братята му и ние сме били умити в кръвта на Христос; и въпреки това чрез допира ни със злото нашата сърдечна чистота се опетнява. Трябва да идваме при Христос, за да ни очиства със Своята очистваща благодат. Петър, който бе самохвалко изтръпна при мисълта изцапаните му нозе да се допрат до ръцете на неговия Господ и Учител. Но колко често допираме ние нашите грешни опетнени сърца до Христовото сърце? Колко много Го наскърбяваме с нашия характер, с нашата суетност и гордост! И все пак ние трябва да отнасяме при Него всичката си нечистота и немощ. Единствен Исус може да ни очисти. Не сме готови за близост с Христос, докато не бъдем очистени чрез Неговата действена сила. Исус каза на учениците: “Вие сте чисти, но не всички.” Бе измил нозете на Юда, но Юда не предаде сърцето си, защото бе горд, коварен и лукав. То не бе очистено. Юда не отстъпи и не се предаде на Исус. След като Исус изми нозете на учениците, облече дрехата Си, седна пак при тях и им каза: “Знаете ли какво ви сторих? Вие Ме наричате Учител и Господ; и добре казвате, защото Съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас. Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил.” Христос искаше учениците Му да разберат, че макар да бе умил нозете им, това не накърняваше ни най-малко Неговото достойнство. “Вие Ме наричате Учител и Господ и добре казвате, защото Съм такъв.” И понеже беше безгранично по-горен от тях, Той придаде благодат и значение на тази служба. Никой не бе така издигнат и възвишен, както Него; и въпреки това се сниши до изпълняване на най-скромния дълг. За да не бъдат последователите Му заблудени от егоизма, който обитава в естественото човешко сърце и който се засилва чрез себеугаждане, сам Христос даде пример на кротост и смирение. Не искаше да повери това нещо в ръцете на човеците. Смяташе, че то е толкова важно и с такива огромни последици, че сам Той - равният на Бога - изпълни службата на слуга към учениците. "Филип Му казва: Господи, покажи ни Отца, и достатъчно ни е. Исус му казва: Толкова време съм с вас и не познаваш ли Ме Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; как казваш ти: Покажи ми Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и че Отец е в Мене?Йоан 14:8-10 Докато те се бореха за най-високото място, Исус - пред Когото всеки ще се преклони, Исус, Комуто ангелите на славата смятат за чест да служат - се наведе, за да измие нозете на онези, които Го наричаха Господ. Изми нозете дори на Своя предател! С живота и поученията Си Христос е дал съвършен пример за себепожертвувателна служба, чието начало е у Бога. Бог не живее за Себе Си. Със създаването на света и с поддържането на всичко Той постоянно служи на другите. “Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните” (Матей 5:45). Този идеал за служенето Бог повери на Своя Син. На Исус бе дадено да застане начело на човечеството, та чрез примера Си да ни научи как да служим. Целият Му живот бе подчинен на закона на служенето. Помагаше на всички, служеше на всички. Така Той прилагаше Божия закон в живота, а чрез примера Си ни показа как ние трябва да го прилагаме. Исус много пъти се бе опитвал да установи този принцип всред учениците Си. Когато Яков и Йоан изказаха искането за заемане на видните места, Той бе казал: “Но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител” (Матей 20:26). “В Моето царство принципът на предпочитанията и върховенството няма място! Единственото величие е величието на смирението. Единствената разлика се състои в степента на отдаване на служба за другите.” Сега, след като беше измил нозете на учениците, каза: “Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас.” С тези думи Христос одобряваше не просто оказването на обикновеното гостоприемство. В тях се включваше много повече. Имаха много по-голямо значение, отколкото измиването на нозете на гостите за премахване на праха от  пътуването. Христос основаваше тук една религиозна служба. Чрез постъпката Си нашият Господ превърна унизителната церемония в свят обред. Той трябваше да бъде спазван от учениците, за да поддържат винаги в съзнанието си Неговите уроци на смирение и служене. Този обред е установената от Христос подготовка за службата на святото причастие. Докато в сърцето се подхранват гордост, разногласие и борба за първенство, то не може да общува с Христос. Ние не сме подготвени да приемем причастието на Неговото тяло и Неговата кръв. Точно поради това Исус установи обреда като спомен за Неговото смирение, който да бъде извършван преди причастието. Когато пристъпват към него, Божиите деца трябва да помнят думите на Господаря на живота и славата: “Знаете ли какво ви сторих? Вие Ме наричате Учител и Господ и добре казвате, защото Съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас. Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил. Като знаете това, блажени сте, ако го изпълнявате!” В човека съществува склонност да оценява себе си по-високо от своя брат; да работи за собственото си “аз”, да се стреми към най-високото място; и често пъти резултатът са лошите подозрения и огорченията на духа. Обредът, който предшества Господнята вечеря, е предназначен да очисти и премахне тези недоразумения, да измъкне човека от неговата себичност и да го приземи от себевъзвеличаването до онова сърдечно смирение, което ще го доведе до желанието да служи на своя брат. Святият небесен Наблюдател присъства при такива случаи, за да ги направи време за изпитване на душата, за осъзнаване на греха и за блажена увереност, че греховете са простени. Христос присъства с пълнотата на Своята благодат, за да променя посоката на мислите, които са текли досега по себелюбиви канали. Светият Дух съживява чувствителността на следващите примера на своя Господ. Когато си припомняме унижението на нашия Спасител заради нас, мисъл се свързва с мисъл; изниква верига от спомени - спомени за Божията велика доброта и за милостта и нежността на земни приятели. В паметта изплуват забравени благословения, злоупотребени милости, пренебрегнати любезности. Пред нас се очертават ясно горчивите корени, които са заглушавали скъпоценното цвете на любовта. Човек си спомня различни недостатъци на характера, пренебрегнати задължения, неблагодарност към Бога, студенина към ближния. Грехът се вижда в такава светлина, в каквато го вижда и Бог. Мислите ни не са вече мисли на себедоволство, но на строго себеоценяване и смирение. Умът е призован да събори всяка преграда на отчуждение. Лошите мисли и лошите думи се отстраняват. Покоряващата благодат на Христос изпълва душата, а любовта Му привлича сърцата в блажено единство. Когато урокът от подготвителната служба бъде научен така, поражда се желание за по-възвишен духовен живот. На това желание Божественият Свидетел ще откликне. Душата ще бъде издигната. Тогава ние можем да участваме в службата на причастието със съзнанието, че греховете ни са простени. Слънцето на Христовата правда ще изпълва всички кътчета на ума и храма на душата. Ние ще виждаме “Божия Агнец, Който носи греха на света” (Йоан 1:29). За онези, които приемат духа на тази служба, тя никога няма да се превърне в проста церемония. Нейният постоянен урок ще бъде: “с любов служете си един на друг!” (Гал. 5:13). Като изми нозете на Своите ученици, Исус доказа, че е готов да извърши каквато и да било служба, колкото и унизителна да е тя, чрез която да ги направи наследници заедно с Него на вечното богатство на небесната съкровищница. И когато учениците Му извършват същия обред, те се отдават на същата служба за своите братя. Винаги когато този обред се празнува правилно, Божиите чада се свързват в свята роднинска връзка, за да си помагат и да са за благословение един на друг. Те се задължават да отдадат живота си на неегоистична служба. И то служба не само един на друг. Тяхното поле на действие е толкова широко, колкото бе и това на Исус! Светът е пълен с хора, нуждаещи се от нашето служене. Бедните, безпомощните, невежите се намират навсякъде. Тези, които са общували с Исус в горницата, ще излизат да служат, както Той служеше. Исус, Комуто служеха всички, стана техен слуга. И понеже служеше на всички, отново всички ще Му служат и всички ще Го почитат. Така и тези, които искат да притежават Неговите божествени качества и да споделят заедно с Него радостта, като гледат изкупените души, трябва да последват примера Му на себепожертвувателна служба. Всичко казано се съдържаше в думите на Исус: “Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас.” Това бе целта на службата, която Той установи. Затова и казва: “Като знаете това - като знаете целта на Неговите уроци, блажени сте, ако го изпълнявате!” "Защото и на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки"1Петрово 2:21

“ТИЯ НАЙ-СКРОМНИ МОИ БРАТЯ” Написана на : 2017-04-23 22:14:25

“ТИЯ НАЙ-СКРОМНИ МОИ БРАТЯ”

 Тази глава е основана на Матей 25:31-46.
“А когато дойде Човешкият Син в славата Си и всичките святи ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол. И ще се съберат пред Него всичките народи; и ще ги отлъчи един от други.” Така на Елеонския хълм Христос обрисува пред учениците Си сцената на великия ден на съда. И решенията на този съд Той представи като основаващи се на една точка. Когато народите бъдат събрани пред Него, ще има две групи хора и тяхната вечна участ ще се реши според извършеното или неизвършеното за Него по отношение на бедните и страдащите.
В онзи ден Христос не представя пред човеците великото дело, което е сторил за изкуплението им с цената на живота Си. Представя само истинската работа, извършена за Него. На една част посочва да застанат от дясната Му страна и казва: “Дойдете вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света. Защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте. Тогава праведните в отговор ще Му кажат: “Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме; или жаден и Те напоихме? И кога Те видяхме странник и Те прибрахме, или гол и Те облякохме? И кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме?” А царят в отговор ще им рече: “Истина ви казвам: понеже сте сторили това на един от тия най- скромни Мои братя, на Мене сте го направили.”
Исус бе казал на учениците Си, че ще бъдат мразени, преследвани и измъчвани. Много хора щяха да бъдат изгонвани от домовете си и обричани на бедност. Мнозина щяха да бъдат хвърлени и по затворите. На всички, изоставили приятели или дом заради Него, Той бе обещал да им даде стократно още в този живот. Сега Исус уверява всички, които служат на братята Си, че ще получат особено благословение. “В лицето на всеки, който страда заради Моето име - каза Исус, - трябва да виждате Мене. Както бихте служили на Мене, така трябва да служите и на тях. Това е доказателството, че сте Мои ученици.”
Всички, родени в небесното семейство, стават в особен смисъл братя на нашия Господ. Любовта на Исус свързва членовете на Неговото семейство и навсякъде, където тази любов се прояви, се разкрива Божественото средство. “И всеки, който люби, роден е от Бога и познава Бога” (1Йоаново 4:7).
Похвалените в съда от Исус може да са имали малки богословски познания, но са обичали Неговите принципи. Чрез влиянието на Божия Дух те са били благословение за намиращите се наоколо. Даже и езичници са подхранвали този дух на доброта. Преди думите на живота да са стигнали до ушите им, те са  се отнасяли приятелски с мисионерите, дори са им услужвали с риск на живота си. Сред езичниците има такива, които се покланят несъзнателно на Бога, такива, на които светлината никога не е била занасяна чрез посредничеството на човек; те няма да загинат. Макар и да не познават написания Божи закон, те са чули Божия глас да им говори чрез природата и са вършили нещата, които законът изисква. Техните дела са доказателство, че Светият Дух е докоснал сърцата им и те ще бъдат признати за чада на Бога.
Колко изненадани и зарадвани ще са обикновените скромни хора измежду различните народи, както и сред езичниците, когато чуят от устата на Исус: “Доколкото сте сторили това на един от тия най-скромни мои братя, на Мене сте го сторили!” Колко ще се зарадва сърцето на безпределната Любов, когато Неговите последователи посрещнат с изненада и радост одобрителните Му думи.
Но любовта на Исус не е ограничена само над една отделна социална група. Сам Исус се уеднакви с всеки  член на човешкото семейство. За да можем ние да станем членове на небесното семейство, сам стана член на земното семейство. Той е Човешкият Син и следователно е брат на всеки син и дъщеря на Адам. Неговите последователи не трябва да се чувстват отделени и независими от загиващия около тях свят. Те са част от голямата тъкан на човечеството; и за Небето са братя както на светиите, така и на грешниците. Любовта на Исус обгръща и падналите, заблудените и грешните. И всяко добро дело, извършено за въздигането на някоя паднала душа, всяко дело на милост, се приема като извършено от самия Исус.
Небесните ангели са изпращани да служат на онези, които ще бъдат наследници на спасението. Сега още не знаем кои са те, не е станало явно кои ще победят и ще участват в наследството на светиите. Но небесните ангели кръстосват земята надлъж и шир и търсят да утешат скърбящите, да защитят застрашените от опасност, да спечелят сърцата на хората за Исус Христос - нито един човек не е  пренебрегнат или отминат. Исус не показва пристрастие към някои личности, а проявява еднаква грижа към всички души, които е сътворил.
Когато отваряте вратите си пред Христовите нуждаещи се и страдащи, вие приемате невидими ангели. Всъщност приканвате небесни същества да общуват с вас и те внасят свята атмосфера на радост и мир. Идват с възхвала на уста и в отговор в небето се чува хвалебна песен. Всяко милостиво дело, извършено тук, предизвиква музика в небето. Отец от престола Си причислява пожертвувателните работници към най-скъпите Си съкровища.
Онези от лявата страна на Исус, пренебрегвалите Го в лицето на бедните и страдащите, не съзнаваха вината си. Сатана ги бе заслепил - не бяха разбрали какво дължат на своите братя. Бяха погълнати само от себе си и не се интересуваха от нуждите на другите.
На богатите Бог е дал богатство, за да могат да облекчават и утешават Неговите страдащи деца; но много често те са неотзивчиви. Чувстват се стоящи по-горе и превъзхождащи бедните си братя, не се поставят на тяхно място. Не разбират изкушенията и борбите им и милостта угасва в сърцата. В скъпи жилища и великолепни църкви богатите се изолират от бедните; средствата, които Бог е дал, за да послужат за благословение на нуждаещите се, се харчат за задоволяване на горделивите и егоистичните желания. Бедните всеки ден са лишавани от възпитанието, което трябва да получат относно нежната Божия милост; защото Бог е предвидил достатъчно средства, за да могат да бъдат задоволени техните житейски нужди. Принудени са да чувстват остро бедността, която ограничава живота, и често са изкушавани да стават завистливи, да ревнуват и да се изпълват с лоши предположения. Тези, които сами не са изпитали лично гнета на нуждата, много често се отнасят към бедните презрително и ги карат да се чувстват като просяци.
Но Исус вижда всичко това и казва: “Аз бях жадният и гладният. Аз бях странникът. Аз бях болният. Аз бях този, който се намира в затвора. Докато вие пирувахте пред отрупаната трапеза, Аз гледах в бордеите или на празната улица. Докато вие живеехте луксозно в удобните си домове, Аз нямаше къде главата Си да подслоня. Докато вие препълвахте гардеробите си с богати облекла, Аз бях лишен от дрехи. Докато вие се отдавахте на удоволствия, Аз чезнех в затвора."
Когато подхвърляхте като подаяние оскъдните парчета хляб на гладуващите бедняци, когато давахте онези износени дрехи, за да се защитят от хапещия студ, помисляхте ли, че ги давате на Господа на славата? През всичките дни на вашия живот Аз бях близо до вас в лицето на страдащи хора, но вие не Ме потърсихте, не пожелахте да се запознаете и влезете в близост с Мене. Затова не ви познавам.
Много хора смятат, че е голяма привилегия да се посетят местата, където Исус е ходил по време на земния Си живот, да бъдат там, където Исус е стъпвал, да съзерцават езерото, край което Исус е обичал да поучава, както и хълмовете и долините, из които очите Му бяха почивали. Но няма нужда да се ходи чак  до Назарет, до Капернаум или до Витания, за да се върви по стъпките на Исус. Ще намерим следите Му край лоното на болните, в бордеите на бедняците, в многолюдните улици на големия град и във всяко кътче, където има човешки сърца, нуждаещи се от утеха. Да правим онова, което Исус правеше, когато беше на земята - това означава да ходим по Неговите стъпки.
Всички могат да вършат нещо. “Защото сиромасите всякога се намират между вас” (Йоан 12:8)  каза Исус, и никой не трябва да мисли, че няма кътче, където да не може да работи за Него. Милиони и милиони човешки същества, готови да загинат, оковани във вериги на невежество и грях, не са чули нищо за любовта на Исус към тях. Ако бихме сменили нашите условия на живот с техните, какво бихме искали те да направят за нас? Ние сме длъжни да направим за тях всичко според възможностите ни. Христовото правило на живота, според което всеки един от нас ще устои или ще пропадне в деня на съда, е: “Което желаете човеците да правятна вас, това и вие правете на тях” (Матей 7:12).
Исус отдаде скъпоценния Си живот, за да основе църква, способна да се грижи за наскърбени, изкушавани души. Една групичка вярващи хора може да са бедни, необразовани или неизвестни, но въпреки това чрез Исус те могат да извършат такава работа в дома си, сред съседите си, в църквата, а дори и в “далечни страни”, че резултатите да се простират чак до вечността.
Точно защото тази работа се пренебрегва, толкова много млади ученици никога не могат да напреднат по-далеч от азбуката на християнското преживяване. Те биха могли да поддържат светлината, огряла сърцата им, когато Исус им е казал “греховете ти са простени”, чрез подпомагане на нуждаещите се. Неспокойната енергия, толкова често източник на опасности за младите хора, би могла да бъде насочвана така, че да изтичат обилни потоци за благословение. Собственото “аз” ще бъде забравено, когато човек е погълнат от работа за другите.
Тези, които служат за другите, ще бъдат обслужени от Исус. Те лично ще пият от живата вода и ще бъдат задоволени. Няма да копнеят за възбуждащи удоволствия или за някаква промяна в живота си. Главният предмет на техния интерес ще бъде как да спасяват душите, които са на загиване. Техните обществени контакти ще принасят полза. Любовта на Изкупителя ще привлича сърцата да се свързват в едно.
Когато осъзнаем, че сме съработници на Бога, тогава няма да изговаряме Неговите обещания с безразличие. Те ще горят в сърцата ни и ще пламтят на устните ни. Когато призоваваше Мойсей да служи на един невеж, недисциплиниран и непокорен народ, Бог му обеща: “Самият Аз ще вървя с тебе и Аз ще те успокоя.” И добави още: “Аз непременно ще бъда с тебе- “ (Изх. 33:14, 3:12). Това обещание се отнася за всички, които работят на мястото на Христос за Неговите бедстващи и страдащи деца.
Любовта към човека е земната проява на любовта към Бога. Тази любов трябваше да се всади, да ни направи деца на едно семейство, за да може Царят на славата да стане едно с нас. И когато се изпълнят думите, изречени при раздялата Му с нас: “Да се любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Йоан 15:12), когато обичаме света, както Той го възлюби, тогава Неговата цел за нас ще бъде изпълнена. Тогава ние ще сме готови за Небето. Защото имаме небето в сърцата си.
Но “избавяй ония, които се влачат на смърт и гледай да задържаш ония, които политат към клане. Ако речеш: Ето, ние не знаехме това! То Оня, Който пази душата ти, не знае ли и не ще ли въздаде на всеки според делата му?” (Пр. 24:11,12). Във великия ден на съда тези, които не са работили за Исус Христос, които са бездействали, мислили са и са се грижили само за себе си, ще бъдат причислени от Съдията на цялата земя към вършилите зло. Те ще получат същата присъда.
На всеки човек е поверена определена отговорност. Исус Главният Пастир ще попита всеки: “Где е стадото, което ти се даде, хубавите твои овце?” И “какво ще речеш, когато те накаже?” (Еремия 13:20,21).

А КРАЯТ НА ВСИЧКО Е НАБЛИЖИЛ Написана на : 2017-04-23 11:11:57

А КРАЯТ НА ВСИЧКО Е НАБЛИЖИЛ

Исус ще дойде на небесните облаци с голяма слава. Огромен брой ангели ще Го придружават. Той ще дойде, за да възкреси мъртвите и да преобрази живите светии от слава в слава. Ще дойде, за да прославивсички, които са Го възлюбили и пазят Неговите заповеди, и ще ги вземе при Себе Си. Не ги е забравил, нито е забравил Своето обещание. Семейната верига ще се скачи наново. Като гледаме нашите умрели, можем да мислим за великото утро, когато Божията тръба ще прозвучи, когато “мъртвите ще възкръснат нетленни и ние ще се изменим” (1Кор. 15:52). Още малко и ще видим Царя в красотата Му. Още малко и Той ще обърше всяка сълза от очите ни. Още малко и ще ни представи “непорочни в радост пред Своята слава” (Юда 24). Затова, когато даде знаците за Своето идване, Исус каза: “А когато почне да става това, изправете се и повдигнете главите си, защото изкуплението ви наближава.” Но Христос не е разкрил деня и часа на Своето връщане. Заяви ясно на учениците Си, че сам Той не може да направи това. Ако имаше свободата да им ги открие, защо бе нужно тогава да ги увещава да бъдат в постоянно очакване? Има хора, които твърдят, че знаят деня и часа на идването на Господа. С голяма сериозност те чертаят бъдещето. Но Господ ги е предупредил да не изграждат такова мнение. Точното време за второто идване на Божия Син е Божия тайна. Христос продължи, като посочи състоянието, в което ще се намира светът при идването Му: “И както бяха Ноевите дни, така ще бъде пришествието на Човешкия Син; защото, както и в ония дни преди потопа, ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха до деня, когато Ной влезе в ковчега и не усетиха, докато дойде потопът и завлече всички - така ще бъде и пришествието на Човешкия Син.” Тук Христос не представя земен милениум - хиляда години, през които всички трябва да се приготвят за вечността. Той ни казва, че както е било в дните на Ной, така ще бъде и когато Човешкият Син дойде отново. Какво бе състоянието на света в дните на Ной? “Видя Господ, че се умножава нечестието на човека на земята и че всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше постоянно само зло” (Бит. 6:5). Жителите на предпотопния свят се отклониха от Йехова, отказвайки да изпълняват святата Му воля. Следваха собствените си нечестни въображения и извратени идеи. Те бяха унищожени именно поради своето безчестие. И днес светът върви по същия път. Той не показва никакви примамливи признаци за някаква хилядогодишнина. Престъпниците на Божия закон пълнят земята със своята непочтеност. Техните залагания, конни състезания, техният комар, разпуснатост, плътски практики, техните неукротими страсти бързо изпълват света с насилие. В пророчеството за разрушаването на Ерусалим Христос каза: “Но понежеще се умножи беззаконието, любовта на мнозина ще охладнее, но който устои докрай, той ще бъде спасен. И това благовестие на царството ще бъде проповядвано на цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършекът.” Това пророчество ще се изпълни отново. Преобладаващото нечестие на онова време има съответствие в това поколение. Същото се отнася и за предсказанието за проповядването на евангелието. Преди падането на Ерусалим Павел, пишейки под влиянието на Светия Дух, заяви, че евангелието е било “Проповядвано на всяка твар под небесата” (Кол. 1:23). Така и сега, преди идването на Исус вечното евангелие трябва да бъде проповядвано “на всеки народ и племе, език и люде” (Отк. 14:6,14). Бог “е назначил ден, когато ще съди вселената” (Д.Ап 17:31). Христос ни открива кога ще настъпи този ден. Той не ни казва, че целият свят ще повярва в Него, но че “Това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършекът”. Като разпространяваме евангелието по целия свят, ние имаме властта да ускорим идването на Деня на Господа (2Петрово 3:12). Ако църквата бе извършила възложената - работа така, както Господ - бе определил, светът отдавна да е бил вече предупреден и Господ Исус да е дошъл със сила и с голяма слава.След като даде знаците за Своето идване, Христос каза: “Също така и вие, когато видите, че става това, да знаете, че е близо Божието царство- Но бдете всякога и молете се.” Бог винаги е предупреждавал хората за Своите наказания. Тези, които чрез вяра са приемали Неговата вест за своето време и са постъпвали според вярата си, послушни на заповедите Му, са избягвали наказанията, определени за непокорните иневярващите. До Ной стигна следната вест: “Влез ти и целият ти дом в ковчега, защото в това поколение тебе видях праведен пред Мене.” Ной послуша и бе спасен. До Лот достигна вестта: “Станете, та излезте от това място, защото Господ ще съсипе града” (Бит.7:1,19:14). Лот прие закрилата на небесните пратеници и бе спасен. Така и на Христовите ученици бе дадено предупреждението за разрушаването на Ерусалим. Тези, които следяха знаменията за идващото разрушение и избягаха от града, избягнаха унищожението. По същия начин и ние имаме предупреждението за второто идване на Христос и за унищожаването на тозисвят. Тези, които обърнат внимание на това предупреждение, ще бъдат спасени. Понеже не знаем точното време на Второто пришествие, заповядано ни е да бдим. “Блажени ония слуги, чийто господар ги намери будни, когато дойде” (Лука 12:37,42). Онези, които бдят за идването на Господа, не стоят в празно очакване. Очакването на Христовото идване трябва да накара хората да се боят от Господа и от Неговите присъди над престъплението. Това очакване трябва да ги пробуди да осъзнаят големия грях от отхвърляне на Неговите благодатни покани. Очакващите Господа, очистват душите си чрез послушание към истината. Те съчетават бдителността и будността със сериозна работа. Съзнанието, че Господ е много близо, при вратата, увеличава ревността и енергията им да съдействат на небесните интелигентни същества за спасението на души. Те са верни и разумни слуги, даващи на домочадието на Господа “навремеопределената храна” (Лука12:42). Те разгласяват истината, дадена специално за настоящото време. Както Енох, Ной, Авраам и Мойсей проповядваха истината всеки за своето време, така и Христовите служители днес дават специално предупреждение за поколението си. Но Христос представя и друга група хора: “Но ако оня слуга е зъл и каже в сърцето си: Господарят ми се забави, и той почне да бие съслужителите си, да яде и пие с пияниците, господарят на оня слуга ще дойде в ден, когато той не го очаква, и в час, когато не знае.” Злият слуга казва в сърцето си: “Господарят ми се забави.” Той не казва, че Христос няма да дойде. Той не се присмива на идеята за второто Му идване. Но в сърцето си, чрез постъпките и думите си заявява, че идването на Господа ще се забави. Пропъжда от умовете на другите убеждението, че Господ ще дойде скоро. Неговото влияние води хората към дръзко, безгрижно отлагане. Те продължават да затъват в своята греховност и затъпяване. Умът им е завладян от земни страсти и покварени мисли. Лошият слуга яде и пие с пияниците, присъединява се към света, търсейки удоволствия. Бие съслужителите си, като обвинява и осъжда останалите верни на своя Господ. Смесва се със света. Подобните дружат със себеподобните си в престъпленията. Това е страшно подражание. Заедно със света и той попада в примката. “Господарят на онзи слуга ще дойде- в час, когато не знае, и като го бие тежко, ще определи неговата участ с лицемерите.” “Ако не бодърстваш, ще дойда като крадец и няма да знаеш в кой час ще дойда при тебе” (Отк. 3:3). Пришествието на Христос ще изненада фалшивите учители. Те казват: “Мир и безопасност!” Подобно на свещениците и учителите преди падането на Ерусалим, очакват да настъпи земно благополучие и слава за църквата. Знаменията на времето тълкуват като предвещатели именно на такова бъдеще. Но какво казва боговдъхновеното Слово? “Тогава ще ги постигне внезапно погубление” (1Сол.5:3). За всички, които живеят по лицето на земята, всички, които смятат този свят за свой дом, Божият ден ще дойде като примка, като дебнещ крадец. Този свят, изпълнен с бунт, разюздан живот, с безбожни удоволствия, спи, спи в плътска сигурност. Човеците отлагат идването на Господа. Те се подиграват с предупрежденията. Гордо се хвалят: “Всичко си стои така, както от началото на създанието!” “И утре ще бъде както днес и даже още по-изобилно!” (2Пет 3:4; Исая 56:12). Ние ще потънем още повече в любовта към удоволствията. Но Христос казва: “Ето, ида като крадец” (Отк. 16:15). В същото време, когато светът пита с презрение: “Къде е обещанието за Неговото идване?”, знаменията за него се изпълняват бързо. Докато те викат: “Мир и безопасност!”, ще дойде внезапна гибел. Докато този, който се присмива и този, който отхвърля истината остават дръзки в поведението си; докато отдадените на печелене на пари продължават своята дейност в различни насоки без оглед на принципите на честността; докато учещият се стреми жадно да погълне всяко друго знание, но не и знанието от Библията, Христос идва като крадец. Всичко в света днес се намира в състояние на възбуда. Злокобни са знаменията на времето. Идващи събития хвърлят предварително сянката си. Божият Дух се оттегля от земята и бедствие след бедствие и нещастие след нещастие следват по море и по суша. Стават бури, земетресения, пожари, наводнения и убийства от всякаква степен. Кой може да прочете бъдещето? Къде има сигурност? Няма сигурност в нищо, което е човешко или земно. Хората се нареждат бързо под знамена, избрани от самите тях. Неспокойно очакват и наблюдават действията на своите водачи. Има такива, които очакват, бдят и работят за идването на Исус. Друга група се нарежда под ръководството на първия и най-голям отстъпник. Много малко хора вярват със сърце и душа, че ние имаме да избегнем пъкъл и да спечелим небе. Кризата постепенно, но неотменно се приближава крадешком към нас. Слънцето си свети на небето, правейки своя обикновен кръг и небесата все още разгласяват славата Божия. Хората все още ядат и пият, садят и градят, женят се и се омъжват. Търговците все още купуват и продават. Хората се блъскат едни в други, оспорвайки си първото място. Любителите на удоволствията все още се тълпят в театри, в комарджийски салони. Навсякъде царува най-голяма възбуда и въпреки всичко времето на благодатта свършва бързо и всеки случай ще бъде скоро решен завинаги. Сатана вижда, че му остава малко време. Той е пуснал в действие всички свои средства и сили, за да бъдат хората измамени, заблудени, заангажирани и замаяни, докато благодатният ден свърши и вратата на милостта се затвори завинаги. "А краят на всичко е наближил; и тъй, живейте разумно и трезвено, за да се предавате на молитва."1Пет 4:7 Тържествено достигат до нас през вековете предупредителните думи на нашия Господ от Елеонския хълм: “Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи и ви постигне оня ден внезапно като примка- Но бдете всякога и молете се, за да сполучите да избегнете всичко, което предстои да стане и да стоите пред Човешкия Син.”

НА ЕЛЕОНСКИЯ ХЪЛМ Написана на : 2017-04-23 11:03:48

НА ЕЛЕОНСКИЯ ХЪЛМ

Тази глава е основана на Матей 24 гл.; Марко 13 гл.; Лука 21:5-38.
Христовите думи към свещениците и управниците: “Ето, вашият дом се оставя пуст” (Матей 23:38), бяха ужасили сърцата им. Те се престориха на равнодушни, но въпросът с цялото си важно значениепродължаваше да се натрапва в умовете им. Като че ги заплашваше невидима опасност. Възможно ли бе великолепният храм, славата на нацията, да се превърне в куп развалини? Учениците също споделяха тези лоши предчувствия. И с нетърпение чакаха да чуят от устата на Исус нещо по - определено по този въпрос. Когато излязоха с Него вън от храма, насочиха вниманието Му към здравината и красотата му. Камъните му бяха от най - чист мрамор, съвършено бели, а някои от тях бяха с почти баснословнаголемина. Част от стената бе устояла на обсадата на Навуходоносоровата армия. Иззидан съвършено, той изглеждаше като монолитен камък, изсечен от каменоломната. Как биха могли да се съборят тези здрави стени? Това учениците не можеха да проумеят. Когато вниманието на Христос бе насочено към великолепието на храма, какви ли са били неизказаните мисли на Отхвърления? Гледката пред Него бе наистина красива, но Той каза тъжно: “Виждам всичко. Постройките са наистина прекрасни. Вие посочвате тези стени като явно неразрушими, но чуйте думите Ми: Ще дойде ден, когато “няма да остане тук камък на камък, който да не се срине.” Христовите думи бяха чути от голям брой хора. Но когато Исус остана самичък, Петър, Йоан, Яков и Андрей дойдоха при Него на Елеонския хълм: “Кажи ни - казаха те, - кога ще бъде това и какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века?” Исус не отговори на учениците Си, разглеждайки поотделно унищожението на Ерусалим и великия ден на Своето идване. Той смеси описанието на тези две събития. Ако бе открил пред учениците Си бъдещите събития така, както ги виждаше, те не биха били в състояние да издържат гледката. От милост към тях сля описанието на двете велики кризи, като остави на учениците да изучат сами значението им. Когато говореше за разрушаването на Ерусалим, пророческите Му думи се насочиха към последната катастрофа - в деня, когато Господ ще стане от мястото Си, за да накаже света за неговото безчестие, когато земята ще открие пролятата по нея кръв и не ще покрие повече убитите си. Цялата тази беседа бе дадена не само за учениците, но и за всички, които щяха да живеят през последните дни от тази земна история. Обръщайки се към учениците, Христос каза: “Пазете се да не ви заблуди някой, защото мнозина ще дойдат в Мое име, казвайки: Аз съм Христос! - и ще заблудят мнозина.” Щяха да се появят много фалшиви месии, представящи се за чудотворци и заявяващи, че времето за избавление на еврейския народ е наближило. Те щяха да заблудят мнозинството. Христовите думи се изпълниха. През времето между Неговата смърт и обсадата на Ерусалим се появиха много фалшиви месии. Но това предупреждение се даде също и заживеещите на света в този век. Същите измами, които се практикуваха преди разрушаването на Ерусалим, са се извършвали през всички векове и пак ще се извършват. “И ще чуете за войни и военни слухове. Но внимавайте, да не се смущавате, понеже тия неща трябва да станат; но това още не е свършекът.” Преди разрушаването на Ерусалим се водеха борби за върховенство. Бяха убивани императори. Бяха умъртвявани онези, за които се предполагаше, че стоят най-близо до трона. Имаше войни и слухове за войни. “Всички тия неща трябва да станат - каза Христос, - но това още не е свършекът на еврейската нация като нация. Защото ще се повдигне народ против народ и царство против царство, и на разни места ще има глад и трусове.” Всъщност Христос каза: “Когато равините видят тези знамения, те ще ги тълкуват като Божии наказания над народите, заробили Неговия избран народ. Те ще обясняват, че тези знамения са знак заидването на Месия. Но вие не се лъжете, защото тези неща са начало на Божиите наказания. Човеците са гледали на себе си. Не са се покаяли и не са повярвали в Мене, за да ги излекувам. Знаменията, които те считат като белег за своето освобождение от робство, са всъщност знамения за тяхното унищожение.”“Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете намразени от всичките народи заради Моето име.” Християните претърпяха всичко това. Бащи и майки предаваха децата си. Деца предаваха родителите си. Приятели предаваха приятелите си на Синедриона. Преследвачите постигнаха целта си, като убиха Стефан, Яков и други християни. Чрез Своите служители Бог даде на еврейския народ последен случай да се покае. Той Се изявяваше чрез Своите свидетели при арестуването им, при разследването и затварянето им. И въпреки това съдиите произнасяха над тях смъртни присъди. Те бяха хора, за които светът не бе достоен. И чрез убиването им евреите разпъваха наново Божия Син. Това ще сеповтори в последните дни на земната история. Властите ще създават закони за ограничаване на религиозната свобода. Те ще си присвояват право, което принадлежи единствено само на Бога. Ще смятат, че могат да насилват съвестта, която само Бог може да контролира. Дори сега вече поставят начало. Това дело ще продължи, докато стигнат до граница, която не могат да преминат. Тогава Бог ще се намеси на страната на Своя верен, пазещ заповедите народ. При всеки случай, когато настане гонение, свидетелите на гонението трябва да вземат решение - за Христос или против Него. Съчувстващите на неправилно осъдените, проявяват своята привързаност към Христос. Другите се чувстват оскърбени, понеже принципите на истината порицават пряко техните навици и обичаи. Много хора се спъват и падат, като отстъпват от вярата, която преди това са защитавали. Отстъпващите по време на изпитания в последните дни, за да осигурят собствената си безопасност, ще обърнат гръб на Исус и ще лъжесвидетелстват и ще предават своите братя. Исус ни е предупредил за тези събития, за да не бъдем изненадани от неестественото и жестоко поведение на отхвърлящите истината. Той даде на учениците Си знак, по който да познаят наближаващото разрушаване на Ерусалим. Каза им също така и как да го избегнат: “А кога видите Ерусалим, че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат по планините, и които са всред града, нека да излязат вън; които са в околностите, да не влизат в него, защото това са дни на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано.” Това предупреждение бе направено, за да се има предвид четиридесет години по-късно при разрушаването на Ерусалим. Християните послушаха предупреждението и тогава не загина нито един християнин. “Молете се да не се случи бягането ви зиме или съботен ден”- каза Исус. Този, Който бе учредил съботата, не я премахна, като я прикова на кръста. Тя остана в силата си и след Неговата смърт. Четиридесет години след Разпятието трябваше все още да се съблюдава свято. В продължение на четиридесет години учениците трябваше да се молят бягството им да не се случи в съботен ден. От разрушаването на Ерусалим Исус бързо премина към по-великото събитие - последната брънка от веригата на земната история - славното и величествено идване на Божия Син. Между тези две събития пред Христовия взор се разпростираше открита гледката на дълги векове на мрак - векове, през които Неговата църква щеше да бъде потопена в кръв, сълзи и агония. Учениците не биха могли да издържат гледката на тези сцени, затова Исус ги отмина, като ги спомена само накратко. “Тогава ще има голяма скръб - каза Той, - небивала от началото на света досега, и каквато не ще има. И ако да не се съкратяха ония дни, не би се избавила ни една твар; но заради избраните ония дни ще се съкратят.” В продължение на повече от хиляда години Христовите последователи бяха подложени на такова гонение, каквото светът не бе познавал дотогава. Милиони и милиони Негови верни свидетели щяха да бъдат убити. Ако Божията ръка не се бе простряла, за да запази верния Си народ, всички щяха да загинат. “Но заради избраните - каза Той - ония дни ще се съкратят.” След това със съвсем недвусмислен език нашият Господ започна да говори за Своето второ идване и да предупреждава за опасностите, които ще го предхождат. “Ако ви кажат: Ето, Той е в пустинята, не излизайте, или: Ето, Той е във вътрешните стаи, не вярвайте. Защото както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, така ще бъде пришествието на Човешкия Син.” Като един от знаците за разрушаването на Ерусалим Христос бе предсказал: “Много лъжепророци ще се повдигнат и ще измамят мнозина.” Такива лъжепророци наистина се повдигнаха, измамвайки народа и отвеждайки големи множества в пустинята. Магьосници и вълшебници, претендиращи, че притежават чудотворна сила, отвличаха след себе си хора в усамотени планински местности. Но това пророчество бе изговорено и за последните дни. Този знак е даден и като знамение за Второто пришествие. Дори и сега лъжехристи и фалшиви пророци правят знамения и чудеса, за да съблазнят Христовите ученици. Не чуваме ли и ние вика: “Ето, в пустинята е”? Не са ли отивали хиляди хора в пустинята, надявайки се там да намерят Исус? А от хиляди сборища на хора, където изповядват, че общуват с духовете на умрелите, не се ли чува сега викът: “Ето, в скришните стаи е”? Това точно е претенцията на спиритизма. Но какво казва Христос? “Не вярвайте. Защото както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, така ще бъде пришествието на Човешкия Син.” Спасителят дава знаци, по които да познаем Неговото идване, нещо повече - Той определя времето, когато ще се появи първият от тези знаци: “А веднага след скръбта на ония дни Слънцето ще потъмнее, Луната няма да даде светлината си, звездите ще паднат от небето и небесните сили ще се разклатят. Тогава ще се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат всички земни племена, като видят Човешкия Син, идещ на небесните облаци със сила и голяма слава. Ще изпрати Своите ангели със силен тръбен звук и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небесата до другия.” Исус заяви, че към края на голямото папско гонение Слънцето ще потъмнее и Луната няма да даде светлината си. Следващото знамение е падането на звездите. И Той продължава: “А научете притчата от смоковницата: когато клоните - вече омекнат и развият листа, знаете, че е близо лятото; също така и вие, когато видите всичко това, да знаете, че Той е близо, при вратата” (Матей 24:32,33). Исус е дал знаменията за Своето идване. Той заявява, че ние можем да знаем кога е наближило то, дори знаем кога е близо до вратата. Той казва на всички, които видят тези знамения: “Това поколение няма да премине, докле не се сбъдне всичко това!” Тези знамения вече са се явили. Сега вече ние знаем със сигурност, че второто идване на Господа е съвсем наближило, Той е при вратата. “Небето и земята ще преминат - казва Той, - но Моите думи няма да преминат!”

ВЪВ ВЪНШНИЯ ДВОР Написана на : 2017-04-22 09:40:44

ВЪВ ВЪНШНИЯ ДВОР

Тази глава е основана на Йоан 12:20-43.
“Между ония, които дойдоха на поклонение по празника, имаше и някои гърци. Те прочее дойдоха при Филипа, който беше от Витсаида галилейска, и го помолиха, казвайки: Господине, искаме да видим Исус! Филип дохожда и казва на Андрей. Андрей дохожда, и Филип, и те казват на Исус.” По това време Христовото дело изглеждаше жестоко разгромено. Христос бе излязъл победител в спора със свещениците и фарисеите, но бе явно, че те никога няма да Го признаят за Месия. Настъпило бе окончателно отчуждаване и раздяла. За учениците Му случаят изглеждаше безнадежден. Но Христос се приближаваше към приключването на Своето дело. Великото събитие, което засягаше не само еврейския народ, но и целия свят, щеше да се изпълни скоро. Когато Христос чу жадната молба: “Искаме да видим Исус!” като отзвук на гладния вик на света, лицето Му се озари и Той каза: “Дойде часът да се прослави Човешкият Син”. В молбата на гърците видя една жетва на резултатите от великата Си жертва.
Тези мъже дойдоха от запад, за да намерят Спасителя към края на Неговия живот, така както мъдреците бяха дошли от изток в началото на живота Му. По време на Христовото раждане евреите бяха така погълнати от собствените си амбициозни планове, че не узнаха за Неговото идване. Мъдреците от една езическа страна бяха дошли при яслата със своите дарове, за да се поклонят на Спасителя. Така и тези гърци, представляващи народите, племената и езиците на света, дойдоха да видят Исус. По същия начин и народите от всички страни и векове ще бъдат привличани от кръста на Спасителя. Толкова “Много хора ще дойдат от изток и запад и ще насядат с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство” (Матей 8:11).
Елините бяха чули за тържественото влизане на Христос в Ерусалим. Някои предполагаха и бяха разпространили мълвата, че Исус е изгонил свещениците и началниците от храма и че щял да завладее Давидовия престол, за да царува над Израил. Гърците силно желаеха да узнаят истината за Неговата мисия. “Искаме да видим Исус!” - казаха те. Желанието им бе изпълнено. Когато Му представиха молбата им, Той се намираше в онази част на храма, в която не се допускаха никакви други хора, освен евреи. Но Исус излезе при гърците във външния двор и проведе личен разговор с тях.
Дошъл бе часът Христос да се прослави. Той стоеше в сянката на кръста. И запитването на гърците Му подсказа, че жертвата, която скоро щеше да направи, ще доведе много синове и дъщери при Бога. Знаеше, че гърците скоро щяха да Го видят така, както не са и сънували. Щяха да Го видят поставен наравно с Варава, разбойник и убиец, който щеше да бъде предпочетен за освобождаване вместо Божия Син. Те щяха да чуят как подстрекавания от свещеници и управници народ прави своя избор. И на въпроса: “Какво да правя с Исус, наречен Христос?” щеше да се даде отговорът: “Разпни Го!” (Матей 27:22). Христос знаеше, че чрез това умилостивение за греховете на хората царството Му щеше да бъде спечелено напълно и щеше да се разпростре по целия свят. Той щеше да действа като Възстановител и Светият Му Дух щеше да победи. За момент Исус погледна в бъдещето и чу гласове, които разгласяваха по света: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света!” (Йоан 1:29). В тези чужденци видя залог за една велика жетва, когато разделящата стена между евреи и езичници ще бъде съборена и всички народи, племена и езици ще чуят вестта за спасение. Очакването на всичко това и осъществяването на Неговите надежди е изразено с думите: “Дойде часът да се прослави Човешкият Син!” Но начинът, по който трябваше да се постигне прославата, никога не излизаше от ума на Христос. Езичниците щяха да се съберат след Неговата наближаваща смърт. Само чрез смъртта Му светът можеше да бъде спасен. Като едно житно зърно Човешкият Син трябваше да бъде хвърлен в земята и да умре, да бъде погребан и закрит от очите, но Той щеше да оживее отново.
Христос представяше Своето бъдеще, като го илюстрираше с нещата от природата, но учениците не можеха да разберат. Истинският резултат от Неговата мисия трябваше да се постигне чрез смъртта Му. “Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно, но ако умре, дава много плод.” Когато пшеничното зърно падне в земята и умре, то пониква и принася плод. Така и смъртта на Христос щеше да принесе плод за Божието царство. В съгласие със закона на растителното царство, животът щеше да бъде резултат от Неговата смърт.
Тези, които обработват земята, си представят много ясно картината. Година след година човек запазва част от зърното, като хвърля най- доброто от него. За известно време то трябва да бъде скрито в браздите и да бъде наблюдавано от Господа. След това се появява стеблото, после класът и накрая зърното в класа. Но това развитие не може да настъпи, ако зърното не се зарови и скрие от погледа наглед като загубено.
Семето, заровено в земята, принася плод и на свой ред плодът също се посява. Така жетвата се умножава. По същия начин и смъртта на Христос на Голготския кръст ще принесе плод за вечен живот. Размишлението върху тази жертва ще доставя радост на онези, които като неин плод ще живеят през вечните векове.
Житното зърно, запазващо живота си, не може да даде плод, то си остава самичко. Ако пожелаеше, Христос можеше да избегне смъртта. Но стореше ли го, трябваше да остане самичък. Нямаше да може да доведе при Бога никакви синове и дъщери. Само чрез отдаване на живота Си Той можеше да придаде живот на човечеството. Само чрез попадане в земята, за да умре, Той можеше да стане семето на онази голяма жетва - голямото множество от всички народи, племена и езици, които са изкупени за Бога.
С тази истина Христос свързва урока за себепожертвувателност, който всеки трябва да научи: “Който обича живота си, ще го изгуби и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.” Всички, които искат да принасят плод като съработници на Христос, трябва първо да попаднат в земята и да умрат. Животът трябва да бъде хвърлен в браздата на световната нужда. Себелюбието, насоченият към себе си интерес трябва да изчезнат. Законът на себепожертвувателността е закон на себеопазването. Земеделецът запазва житото си, като го хвърля. Така е и с човешкия живот. Да дадеш, значи да живееш. Животът, който ще бъде запазен, е именно животът, който се раздава щедро в служба на Бога и човека. Всички, които на този свят пожертват собствения си живот заради Христос, ще го запазят за вечността.
Животът, прекаран за себе си, е като зърно, което се изяжда. То изчезва и не се умножава. Човек може да събере за себе си всичко, което може. Той може да живее, да мисли и планира за себе си. Но когато животът му премине, не му остава нищо. Законът на себеслуженето е закон на себеунищожаването.
“Ако служи някой на Мене - каза Исус, - Мене нека последва; и дето съм Аз, там ще бъде и служителят Ми. Който служи на Мене, него ще почете Отец Ми.” Всички, които са понесли заедно с Христос кръста на жертването, ще споделят заедно с Него и славата Му. В Своето унижение и страдание Христос се радваше, че и учениците Му ще бъдат прославени заедно с Него. Те са плод на Неговата саможертва. Изработването на Христовия характер и Дух в тях - това е Неговата награда, това ще бъде и Неговата радост през цялата вечност. Заедно с Христос те се радват, когато плодовете на труда и жертвата им се видят в живота и в сърцата на други. Те са съработници са на Христос и Отец ще ги почете така, както почита Своя Син.
Думите на гърците символизираха събирането на езичниците и откриха пред Исус цялата Негова мисия. Делото на изкуплението премина пред погледа Му от времето, когато на Небето бе създаден изкупителният план, до наближилата сега смърт. Тайнствен облак като че обвиваше Божия Син. Неговият мрак бе почувстван от обкръжаващите Го. Той седеше погълнат от мисли. Накрая тъжният Му глас наруши мълчанието: “Сега душата Ми е развълнувана и какво да кажа? Отче, избави Ме от тоя час!” Всъщност, предвкусвайки горчивата чаша, Христос вече я пиеше. Човешкото Му естество потръпваше при мисълта, че ще бъде изоставен, дори видимо щеше да бъде изоставен и от Бога и всички щяха да Го видят ударен, поразен от Бога и наранен. Той потръпваше при мисълта, че ще бъде изложен публично като най-зъл престъпник, че ще бъде предаден на срамна и позорна смърт. Предчувствието за борбата със силите на мрака, чувството за ужасния товар на човешките престъпления и гнева на Отец поради греха омаломощиха духа на Исус и на лицето Му се изписа смъртна бледност.
След това дойде Божественото подчинение пред волята на Неговия небесен Отец. “Но затова - каза Той - дойдох на този час.” Само чрез смъртта на Христос можеше да бъде победено царството на Сатана. Само така можеше човекът да бъде изкупен, а Бог - прославен. Исус се примири с агонията, прие жертвата. Небесното Величие прие да пострада като носител на греха. “Отче, прослави името Си!” - каза Той. Когато изрече тези думи, от надвесения над главата Му облак дойде отговорът: “И Го прославих, и пак ще Го прославя!” Целият живот на Христос - от яслата до момента, когато бяха изговорени тези думи - бе прославяне на Бога. Също и по време на предстоящия процес Божествено-човешките Му страдания щяха наистина да прославят името на Неговия Отец.
Когато гласът се чу, от облака се спусна светлина и обкръжи Христос, сякаш ръцете на безпределната Сила Го обгърнаха като с огнена стена. Присъстващите наблюдаваха сцената със страх и изумление. Нито един не посмя да проговори. Онемели и притаили дъх, всички бяха впили поглед в Исус. След даденото от Отец свидетелство облакът се вдигна и се разпръсна по небето. За известно време видимата връзка между Отца и Сина бе прекъсната.
“На това народът, който стоеше там, като чу гласа, каза: Гръм е! Други пък казваха: Ангел Му проговори!” Но гърците, които бяха дошли да потърсят Исус, видяха облака, чуха гласа, разбраха неговото значение и видяха Христос такъв, какъвто е наистина. Той им бе открит като изпратен от Бога.
Божият глас бе чут при кръщението на Исус още в началото на Неговата служба и за втори път при Неговото преобразяване на планината. Сега към края на службата Му бе чут за трети път от по-голям брой хора и при по-особени обстоятелства. Исус тъкмо бе изговорил най-тържествената истина за състоянието на евреите. Той бе отправил последния си призив и бе оповестил тяхната участ. И ето сега Бог отново постави печата Си върху делото на Своя Син. Той призна Този, Когото Израил бе отхвърлил. “Този глас не дойде заради Мене - каза Исус, - но заради вас.” Това бе най- великото доказателство, че е Месия, знак от Отец, че Исус бе казал истината и че е Божият Син.
“Сега е съдба на този свят - продължи Христос. - Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. А когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си. А като казваше това, Той означаваше от каква смърт щеше да умре.” Това е критичният час за света. Ако Аз стана умилостивение за греховете на човеците, светът ще се въздигне. Властта на Сатана над човешките души ще бъде сломена. В човека ще се възстанови заличеният Божи образ и едно семейство от вярващи светии ще наследи вечния дом. Това е резултатът от смъртта на Христос. Спасителят бе погълнат от съзерцаване на триумфалната сцена, която се представи пред Него. Той видя кръста, жестокия позорен кръст с всичките придружаващи го ужаси, цял блестящ в слава.
Но делото на човешкото изкупление не е всичкото, което е извършено на кръста. Божията любов се проявява в цялата вселена. Князът на този свят е изпъден. Хвърлените от Сатана обвинения срещу Бога са опровергани. Укорът, отправен към Небето, е премахнат завинаги. Ангели, както и човеци, са привлечени към Изкупителя. “И когато бъда Аз издигнат от земята - каза Той, - ще привлека всички при Себе Си.”
Когато Христос изрече тези думи, край Него стояха много хора. И един от тях каза: “Ние сме чули от закона, че Христос пребъдва до века; тогава как казваш Ти, че Човешкият Син трябва да бъде издигнат? Кой е Тоя Човешки Син? Тогава Исус им рече: Още малко време светлината е между вас; ходете, докле имате светлина, за да не ви настигне тъмнината; който ходи в тъмнината, не знае къде отива. Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да станете просветени чрез светлината.”
“Но ако и да бе извършил толкова знамения пред тях, те пак не вярваха в Него.”
Веднъж те бяха казали на Спасителя: “Че Ти какво знамение правиш, за да видим и да Те повярваме?” (Йоан 6:30). Дадени им бяха безброй знамения, но те бяха затворили очите си и закоравили сърцата си. Дори и сега, когато сам Отец бе говорил и не биха могли да искат по-голям знак, пак отказваха да повярват.
“Но пак мнозина от първенците повярваха в Него; но поради фарисеите не Го изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата.” Те предпочетоха човешката похвала пред Божието одобрение. За да си спестят укори и срам, отрекоха се от Христос и отхвърлиха предложението за вечен живот. А колко много хора през вековете са постъпвали по същия начин! За всички тях се отнася следното предупреждение на Спасителя: “Който обича душата си, ще я изгуби”. “Който отхвърля Мене и не приема думите Ми, има кой да го съди; словото, което казах, то ще го съди в последния ден” (Йоан 12:48).
Уви, колко жалко за онези, които не познаха времето, когато бяха посетени! Бавно и със съжаление Христос напусна завинаги пределите на храма...

ИЗОБЛИЧAВАНЕ НА ФАРИСЕИТЕ Написана на : 2017-04-21 10:17:01

ИЗОБЛИЧAВАНЕ НА ФАРИСЕИТЕ

Тази глава е основана на Матей 23 гл.; Марко 12:41-44; Лука 20:45-47, 21:1-4.
Този бе последният ден, в който Исус поучаваше в храма. Вниманието на всички от големите тълпи, събрали се в Ерусалим, бе привлечено от Него. Хората пълнеха дворовете на храма, наблюдаваха борбата, която се водеше, и жадно поглъщаха всяка дума, излязла от устата Му. Никога по-рано не бяха виждали такава картина. В храма младият Галилеянин стоеше прав, без знак на земна или царска власт. Заобикаляха Го свещеници с богати одежди, началници с дрехи и отличителни знаци, сочещи високото им положение, и законоучители със свитъци в ръце, които често разгръщаха. Исус стоеше пред тях спокойно и с царско достойнство. Облечен с небесна власт, гледаше противниците Си с нетрепващ поглед. Те бяха пренебрегнали и отхвърлили Неговите учения и искаха живота Му. Масово въставаха срещу Него, но плановете им да Го впримчат и осъдят бяха останали безрезултатни. Исус се справяше с всяко предизвикателство, като чистата и ясна истина противопоставяше на мрака и заблудите на свещениците и фарисеите. Бе открил на тези водачи истинското им състояние и отплатата, която със сигурност ги очакваше поради упорството им да вършат зли дела. Бе предал вярно предупрежденията. А сега Му оставаше да извърши още едно дело, да постигне още една цел. Интересът на хората към Христос и Неговото дело растеше постоянно. Наистина те бяха запленени от поученията Му, но бяха и объркани. Почитаха свещениците и равините за образоваността и привидната им набожност. По всички религиозни въпроси се покоряваха напълно на техния авторитет. Но сега забелязваха, че религиозните водачи се опитват да опозорят Исус, Учителя, Чийто добродетели и знания след всяка атака блясваха с по-голяма сила. Виждаха сведените лица на свещениците и старейшините и усещаха объркването и смущението им. Учудваха се, че управниците не вярваха на Исус, когато Неговите поучения бяха така ясни и прости. Хората не знаеха по кой път да тръгнат. С голяма загриженост наблюдаваха действията на онези, чийто съвет бяха следвали досега. С разказаните притчи Христос целеше да предупреди управниците и да поучи желаещите да бъдат поучени. Но имаше нужда да се говори още по - ясно. Чрез спазването на традициите и сляпата вяра в едно покварено духовенство хората бяха заприличали на роби. Христос реши да строши тези вериги. Характерът на свещениците, управниците и фарисеите трябваше да бъде изложен напълно. “На Мойсеевото седалище - каза Той - седят книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви заръчат, правете и пазете, но според делата им не постъпвайте; понеже говорят, а не вършат.” Книжниците и фарисеите твърдяха, че имат същия Божествен авторитет, какъвто имаше Мойсей. Те претендираха, че заемат неговото място на тълкуватели на закона и народни съдии. Ето защо изискваха най-голямо уважение и послушание от населението. Но Исус посъветва слушателите Си да вършат онова, на което равините учат според закона, но да не следват техния пример. Самите те не прилагаха на дело учението. Освен това учеха на много неща, противоречащи на Свещените писания. Исус каза: “Защото свързват тежки и непоносими бремена и ги налагат върху плещите на хората, а самите те не искат нито с пръста си да ги помръднат.” Фарисеите препоръчваха съблюдаването на множество правила, основаващи се върху преданието и постъпваха неразумно, като ограничаваха личната свобода. Те даваха такива тълкувания на някои части от закона, че обременяваха хората с тачене на обреди, които сами тайно не зачитаха и от които, когато бе в техен интерес, се освобождаваха. Постоянната им цел бе да демонстрират своята набожност. Нямаше нищо свято за тях, което да попречи за постигането на тази цел. Относно заповедите Си Бог бе казал на Мойсей следното: “Да ги връзваш за знак на ръката си и да бъдат като надчелия между очите ти!” (Второзак. 6:8). Тези думи съдържат дълбоко значение. Когато човек разсъждава върху  Божието слово и го прилага в живота, той се облагородява. Чрез извършване на праведни дела и дела на милост ръцете ще са тези, които ще разкрият принципите на Божия закон. Те няма да се омърсяват от подкупи, както и от всичко нечисто и неистинно. Ще са заети с дела на любов и състрадание. Също и в очите, когато са насочени към благородна цел, ще се чете чистота и правда. Изразителното лице, говорещото око ще свидетелстват за непорочния характер на човека, обичащ и почитащ Божието слово. Но евреите от времето на Христос не обръщаха внимание на това. Дадената на Мойсей заповед се тълкуваше съвсем другояче, а именно: че заповедите на Свещеното писание трябва да се носят от самия човек. В съгласие с това те се изписваха върху пергаментови ленти и се завързваха около главата и китката на ръката така, че да се виждат. Но това не спомагаше за по-здравото вкореняване на Божия закон в ума и в сърцето. Пергаментите се носеха само като знаци за привличане на вниманието. Смятаха се за средства, придаващи важност на носителите им, за да вдъхват уважение у народа. Но Исус съкруши тази празна претенция: “Но вършат всичките си дела, за да ги виждат хората; защото разширяват филактериите си и правят големи полите на дрехите си; и обичат първото място при угощенията и първите столове в синагогите, и поздравите по пазарите, и да се наричат от хората учители. Но вие недейте се нарича учители, защото един е вашият Учител, а вие всички сте братя. И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, небесният. Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият Наставник, Христос.”
С такива ясни думи Спасителят разкри себелюбивата амбиция, която се е стремяла винаги към място и власт, изявявайки фалшиво смирение, докато сърцето е изпълнено с алчност и завист. Когато се устройваше угощение, гостите заемаха места според чиновете си. Получилите най-почетните места, се ползваха от особено внимание и специални услуги. Към такива почести се стремяха фарисеите. Исус изобличи тази практика. Исус изобличи и суетното пожелаване на титлата “рави” или “наставник”. “Такова име - каза Той - не подобава на човеци.” Свещеници, книжници, управници, тълкуватели и изпълнители на закона - всички бяха братя, деца на един Баща. Исус изясни на слушателите, че не трябва да дават на човек почетна титла, която да е символ на неговия контрол върху съвестта или вярата им. "Но вие недейте се нарича учители, защото Един е вашият Учител, а вие всички сте братя.   И никого на земята недейте нарича свой отец, защото Един е вашият Отец, Небесният. Недейте се нарича нито наставници, защото Един е вашият Наставник, Христос. А по-големият между вас нека ви бъде служител. Но който възвишава себе си ще се смири; и който смири себе си ще се възвиси."Матей 23:8-12  Ако Христос би бил днес на земята, заобиколен от хора, титулувани с “преподобен” или “негово високопреподобие”, не би ли повторил съвета Си: “Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият Наставник, Христос.” Писанието казва за Бога: “Свято е, преподобно е Неговото име!” (Пс. 111:9). На кое човешко същество подобава такава титла? След като Исус казва: "Както е писано: - "Няма праведен ни един; Няма никой разумен, Няма кой да търси Бога.  Всички се отклониха, заедно се развратиха; Няма кой да прави добро, няма ни единПонеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога".Римляни 3:10-12,23 Колко малко има човек от мъдростта и правдата, които тя съдържа! Колко много са хората, злепоставящи с това присвоено име Божията личност и характер! Уви, колко често под красиво избродираните одежди на някое свещенодействащо лице се таят светска амбиция, деспотизъм и най-долни грехове! Исус продължи:
“А по-големият между вас нека ви бъде служител, но който превъзвишава себе си, ще се смири; и който смири себе си, ще се възвиси.” Исус често споменаваше в поученията Си, че истинското величие се измерва с моралната стойност. Според небесната преценка величието на характера се състои в живеенето за благото на нашите ближни, чрез вършене дела на любов и милосърдие. Христос, Царят на славата, бе слуга на падналите човеци. “Но горко вам, книжници и фарисеи, лицемери!-каза Исус. Защото затваряте небесното царство пред човеците, понеже сами вие не влизате, нито влизащите оставяте да влязат.” Чрез изопачаване на Свещените писания свещениците и законоучителите заслепяваха умовете на онези, които иначе биха стигнали до познание на Христовото царство и на оня вътрешен, Божествен живот, присъщ на истинската святост. “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, защото изпояждате домовете на вдовиците даже когато за показ правите дълги молитви; затова ще приемете по-голямо осъждане.” Фарисеите имаха силно влияние над народа, но злоупотребяваха с него в полза на своите интереси. Печелеха доверието на набожни вдовици, след това им внушаваха, че дългът им изисква да завещаят имота си за религиозни цели. Но щом получеха власт над парите им, хитрите интриганти ги употребяваха за себе си. За да прикриват своята нечестност, молеха се с часове на публични места и парадираха със своята набожност. Исус заяви, че заради това лицемерие те ще бъдат по-лошо осъдени. Същият упрек се отнася за много християни от наше време, които изтъкват своята набожност.
Животът им е опетнен от себелюбие и алчност, но върху всичко това хвърлят булото на привидна чистота и за известно време измамват ближните си. Но Исус те не могат да измамят. Исус чете всяко тяхно сърдечно намерение и ще  осъди всекиго според делата му. Христос порицаваше безпощадно злоупотребите, но и внимаваше да не намали задълженията на човека. Той изобличаваше онова себелюбие, което изнудваше вдовиците и злоупотребяваше с техните дарове. А в същото време похвали вдовицата, която пусна дара си в Божията съкровищница. Злоупотребата с дара не отклоняваше Бога от намерението Му да благослови дарителя. Исус се намираше в двора, където бяха поставени съкровищниците, и наблюдаваше дарителите. Много от богатите носеха значителни суми, които пускаха с голяма показност. Исус ги гледаше тъжно и не се изказваше за щедрите им дарения. Не след много лицето Му засия, когато видя една бедна вдовица да се приближава колебливо, сякаш се боеше да не я забележи някой. Докато богати и надменни минаваха и пускаха даренията си, тя се държеше настрана и не смееше да пристъпи напред. Но желаеше да направи нещо, колкото малко и да бе то, за делото, което обичаше. Погледна дара в ръката си. Беше много малък в сравнение с даренията на заобикалящите я, но това бе всичкото, което притежаваше. Изчаквайки удобен случай, тя хвърли набързо в съкровищницата двете си лепти и се отдалечи. А като се обърна, долови погледа на Исус, Който я гледаше с одобрение. Исус повика учениците и им каза да обърнат внимание на бедната вдовица. Тогава до ушите на жената стигнаха Неговите похвални думи: “Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата.” Радостни сълзи на благодарност, че постъпката е разбрана и оценена, изпълниха очите. Мнозина биха я посъветвали да си запази оскъдните пари. В ръцете на ситите свещеници те щяха да се изгубят измежду многото богати дарения в касата. Но Исус проникна в нейната подбуда. Жената вярваше, че храмовата служба е определена от Бога и имаше силното желание и тя да даде нещо за нейната издръжка. Направи, което можеше. Делото щеше да остане като вечен паметник в нейна чест през всички времена и нейна радост във вечността. Дарът бе направен от сърце. Неговата стойност се определи не по стойността на монетата, а по любовта - към Бога и интереса - към делото на Този, Който я бе подбудил към постъпката. За нея Исус каза: “- тая бедна вдовица пусна повече от всички.” Богатите бяха дали от изобилието си. Много от тях го сториха, за да бъдат видени и прославени от околните. Големите им дарения не ги лишаваха от удобствата, нито от лукса, в който живееха. Те не направиха някакви жертви, затова не можеха да се сравнят по стойност с лептата на вдовицата. Подбудата е, която препоръчва делата ни. Тя ги отбелязва като ниско- или високоморални. Бог не смята за най-ценни великите дела, дето всяко око вижда и всеки език хвали. Малки задължения, изпълнени с радост, малки дарове, не привличащи вниманието и в човешките очи без всякаква стойност, често стоят най-високо в Божиите очи. Сърце пълно с вяра и любов е по-скъпо пред Бога, отколкото най-скъпия дар. Бедната вдовица даде своите средства, лиши се от храна заради делото, което обичаше. Стори го с вярата, че нейният небесен Баща няма да я забрави в голямата - нужда. Този несебелюбив дух и детинска вяра спечелиха похвалата на Исус. Между бедните има много, които желаят да изразят благодарността си към Исус за Неговата благодат и истина. Драго им е да споделят заедно с по-заможните си братя издръжката на Божията служба. Тези души не трябва да се отблъскват. Нека и те влагат лептите си в небесната банка. Ако се дават от сърце, изпълнено с любов към Исус, малките наглед дарения стават осветени дарове, безценни приноси, които Исус одобрява и благославя. Когато Исус каза, че “тая бедна вдовица пусна повече от всички” думите Му бяха верни не само по отношение на подбудата, а и по отношение на резултатите от нейния дар. Двете лепти, които правят един кодрант, са внесли в Божията каса сума, много по-голяма от даровете на богатите евреи. Влиянието на оня малък дар е като поток, отначало малък, но ставащ през вековете по-дълбок и по-широк. По хиляди начини той е допринасял за облекчаване на бедните и за разпространяване на евангелието. Този пожертвувателен пример на вдовицата е въздействал на хиляди сърца във всяка страна и във всеки век. Той се е превърнал в призив към богати и бедни, така че техните дарения са увеличили стойността му. Божието благословение превърна лептата на вдовицата в източник на велики дела. Същото става с всеки дар, който се поднася от сърце, и с всяко дело, което се извършва с искреното желание да се прослави Исус. Такъв дар се слива с  целите на Всемогъщия. Никой човек не може да измери неговите добри резултати. Исус продължи да изобличава книжниците и фарисеите. “Горко вам, слепи водители! Които казвате: Ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи! , че кое е по-голямо, дарът ли или олтарът, който освещава дара? Прочее, който се кълне в олтара, заклева се в него и във всичко, що е върху него. И който се кълне в храма, заклева се в него и в Онзи, Който обитава в него.” Свещениците тълкуваха Божиите изисквания според своите неправилни и тесногръди схващания. Те се смятаха за способни да правят тънка разлика във вината от разните грехове, като някои отминаваха леко, а други - може би с по-малки последствия - определяха за непростими. По материални съображения често пъти те освобождаваха човеците от клетвите им. За големи суми отминаваха понякога груби престъпления, докато при други случаи произнасяха тежки присъди за дребни нарушения. “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегнали по-важните неща на закона: правосъдието, милостта и верността; но тия трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате.” С тези думи Христос наново осъжда злоупотребата със святите задължения. Той не отстранява самото задължение. Десятъчната система бе отредена от Бога и бе съблюдавана още от най-ранни времена. Авраам, бащата на вярващите, плащаше десятък от всичко, което притежаваше. Еврейските водачи признаваха задължението да се плаща десятък и в това бяха прави; но те не даваха свобода на вярващите да изпълняват дълга си по свое убеждение. За всеки отделен случай им предписваха своеволни правила. Тези изисквания бяха станали толкова сложни, че бе невъзможно да се изпълняват. Никой не знаеше кога се е издължил. Така както Бог я бе дал, системата беше справедлива и разумна, но книжниците и фарисеите я бяха превърнали в тежко бреме. Всичко, което Исус заповядва, е от значение. Христос признаваше плащането на десятък като дълг, но Той показа, че изпълнението на този дълг не освобождава човека от другите му задължения. Фарисеите бяха много точни, когато плащаха десятък върху градински билки, като гьозум, копър и кимион. Това не им струваше много, но им създаваше пред хората репутацията на верни и святи. В същото време техните безполезни ограничения потискаха хората и убиваха в тях почитта към святата система, отредена от Самия Бог. Те заангажирваха човешките умове с дребни различия, а отклоняваха вниманието им от основните истини. По-важните неща в закона: правосъдие, милост и истина се пренебрегваха. “- но тия - каза Христос - трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате.” По същия начин равините бяха изопачили и други закони. В дадените чрез Мойсей нареждания беше забранено да се яде нещо нечисто. Употребата на свинско месо, както и на месо от някои други животни се забраняваше, защото замърсява кръвта и скъсява живота. Но фарисеите не се задоволяваха с тези ограничения така, както Бог ги бе дал. Те отиваха до големи крайности. Между другите неща изискваха от хората да прецеждат водата за пиене, да не би в нея да има някое дребно насекомо, което да се числи към нечистите животни. Сравнявайки дребнавите им изисквания с размера на действителните им грехове, Исус изрече към фарисеите: “Слепи водители! , които прецеждате комара, а камилата поглъщате!” “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! , защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота!” Както варосаната и красиво декорирана гробница скрива мъртвешките останки, така и външната святост на свещениците и управниците крие моралната нечистота. И продължи: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, защото зидате гробниците на пророците и поправяте гробовете на праведните, и казвате: Ние, ако бяхме живели в дните на бащите си, не бихме съучаствали с тях в проливане кръвта на пророците. Така щото свидетелствате против себе си, че сте синове на ония, които избиха пророците.” За да покажат своето уважение към умрелите пророци, евреите много ревностно разкрасяваха гробниците им. Но не се ползваха от ученията им, нито се вслушваха в изобличенията им. По времето на Христос се поддържаха разни суеверия, свързани с гробовете на умрелите и се изразходваха големи суми за тяхното украсяване. В очите на Бога това бе идолопоклонство. С неподобаващата почит към умрелите човеците показваха, че не обичат Бога с възвишена любов, нито ближния като себе си. Същото идолопоклонство стига до големи крайности и днес. Мнозина са виновни за това, че не се грижат за вдовици и сирачета, за болни и бедни, а издигат скъпи паметници за умрели. За тази цел се пръскат щедро време, пари и труд, докато задълженията към живите - задължения, които Христос е посочил ясно - остават неизпълнени. Фарисеите зидаха гробници на пророците и ги украсяваха. Те казваха: “Ние, ако бяхме живели в дните на бащите си, не бихме съучаствали с тях в проливане кръвта на пророците.” Но в същото време правеха планове да отнемат живота на Божия Син. Това трябва да ни послужи като урок. То трябва да отвори очите ни, за да разпознаваме силата на Сатана, отклоняваща ума от светлината на истината. Много хора вървят по пътя на фарисеите. Те почитат тези, които са умрели за своята вяра. Чудят се на слепотата на евреите, която стана причина за отхвърлянето на Христос. “Ако бяхме живели в Негово време - заявяват те, - ние с радост бихме приели учението Му. Никога не бихме участвали в престъплението на онези, които отхвърлиха Спасителя.” Но когато послушанието към Бога изисква от тях себеотрицание и смирение, същите тези хора пренебрегват убежденията си и отказват да се покорят. Така те изявяват същия дух, който изявяваха порицаните от Христос фарисеи. Евреите едва ли съзнаваха каква страшна отговорност се криеше в отхвърлянето на Христос. От времето, когато се проля първата невинна кръв, когато праведният Авел бе убит от ръката на брат си, тази история се е повтаряла с увеличаваща се вина. Във всеки век пророци са издигали гласовете си против греховете на царе, управници и народ, като са предавали дадените им от Бога думи и са изпълнявали волята Му с риск за живота си. От род на род се е трупало страшно наказание за отхвърлялите светлината и истината. Сега Христовите врагове стоварваха това наказание върху себе си. Грехът на свещениците и началниците беше по-голям от греха на всеки друг предшестващ род. С отхвърлянето на Спасителя те поемаха върху себе си отговорността за всички праведници, които са били убити от времето на Авел до това на Христос. Те щяха да прелеят чашата на беззаконието. Скоро тя щеше да се изсипе върху главите им като възмездие. За тези последствия Исус ги предупреди: “За да дойде върху вас всичката праведна кръв, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху туй поколение.” Книжниците и фарисеите, които слушаха Исус, знаеха, че думите Му са верни. Те знаеха как бе убит пророк Захария. Още докато пророкът предаваше Божиите предупреждения, отстъпилият цар бе обладан от сатанинска ярост и заповяда пророкът да бъде убит. Върху плочите в двора на храма останаха следи от кръвта му, които не можеха да се заличат. Останаха там като свидетелство против отстъпилия Израил. Докато храмът съществуваше, петното на пролятата праведна кръв щеше да личи, викащо към Бога за отмъщение. Когато Исус спомена тези страшни грехове, тръпки на ужас побиха множеството. Гледайки напред, Той заяви, че непокаяността на евреите и тяхната нетърпимост спрямо Божиите служители ще бъдат и в бъдеще същите, каквито са били в миналото: “Затова ето, Аз изпращам при вас пророци, мъдри и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпънете, а други от тях ще биете в синагогите си и ще ги гоните от град в град.” Пророци и мъдреци, пълни с вяра и със Светия Дух - Стефан, Яков и много други - щяха да бъдат осъдени и убити. Христос говореше пред слушателите Си като съдия, с издигната към небето ръка и заобиколен от Божествена светлина. Гласът Му, който толкова често бяха слушали да звучи кротко и умолително, сега изобличаваше строго и осъждаше. Слушателите потръпваха.  Впечатлението от думите и погледа Му нямаше да се заличи никога. Негодуванието на Христос бе отправено към лицемерието, грубите грехове, чрез които човеците погубваха душите си, мамеха народа и обезславяха Бога. В хитрите, измамливи разсъждения на свещениците и началниците Той съзираше действието на сатанински сили. Остро и изпитващо бе Неговото изобличение на греха, но Той не изрече отмъстителни думи. Изпитваше свещен гняв към княза на тъмнината, но не проявяваше раздразнение. Така и християнинът, който живее в съгласие с Бога и притежава благите качества на любовта и милостта, ще изпитва справедлив гняв към греха, но няма да се поддава на страстите си, за да хули хулещите го. Даже когато стои срещу хора, които, движени от тъмната сила, поддържат лъжата, той ще запази чрез Исус своето спокойствие и самообладание. Божествена милост се изписа на лицето на Исус, когато задържа поглед върху храма и след това го насочи към слушателите Си. С глас, задавян от сърдечна мъка и горчиви сълзи, Той извика: “Ерусалиме, Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата, но не искахте!” Тези думи изразяват душевната борба у Исус от раздялата. В Христовия плач се излива самото сърце на Бога. Той е тайнственото прощално сбогуване на дълготърпеливата Божия любов. И фарисеи, и садукеи бяха замлъкнали. Исус повика учениците Си и се приготви да напусне храма не като победен и изгонен от враговете Си, а като Човек, Който е свършил работата Си. Излезе от спора победител. Скъпите истини, изказани от Исус Христос през онзи съдбоносен ден, се запазиха в много сърца. От тях  възникнаха нови мисли, породиха се нови стремления и започна нова история. След разпятието и възкресението Му тези лица излязоха напред и изпълниха своето Божествено предназначение с мъдрост и ревност, съответстващи на величието на делото. Те станаха носители на вест, която привличаше човешките сърца и ги освобождаваше от старите суеверия, спъващи дълго време напредъка в живота на хиляди хора. Пред тяхното свидетелство човешките теории и философии заприличваха на празни басни. Могъщи бяха резултатите, последвали от думите на Спасителя, отправени към учуденото и благоговеещо множество в Ерусалимския храм. Но Израил като народ се бе отделил от Бога. Естествените клончета на маслината се счупиха. Поглеждайки за последен път към вътрешността на храма, Исус каза печално: “Ето, вашият дом се оставя пуст. Защото казвам ви, отсега няма вече да Ме видите, докогато не речете: Благословен, Който иде в Господнето име!” Дотогава Той бе наричал храма Свой Бащин дом. Но сега, когато щеше да излезе вън от стените му, Божието присъствие щеше да се оттегли завинаги от храма, съграден за Негова прослава. Оттогава насам храмовите церемонии щяха да бъдат безсмислени, а службите в него - подигравка.

СПОР Написана на : 2017-04-19 08:35:25

СПОР

 

Тази глава е основана на Матей 22:15-46; Марко 12:13-40; Лука 20:20-47. 22:15-46 12:13-40 20:20-47
Свещениците и управниците слушаха мълчаливо острите упреци на Христос. Те не можеха да оборят Неговите обвинения, но все по-упорито търсеха да Го уловят в някоя клопка. С тази цел изпратиха шпиони, “които се преструваха, че са праведни, за да уловят някоя Негова дума, тъй щото да Го предадат на началството и на властта на управителя”. Не изпратиха старите фарисеи, с които Исус често се бе срещал, а млади хора, пламенни и ревностни, които - мислеха си - Христос не познаваше. Придружаваха ги няколко иродиани, за да чуят думите Му и после да свидетелстват срещу Него в съда. Фарисеите и иродианите бяха непримирими врагове, но във враждата си към Христос се съюзиха. Фарисеите постоянно пъшкаха от принудителното събиране на данъци от римляните. Смятаха, че плащането на данъци е против Божия закон. Това и използваха като повод да впримчат Исус. Шпионите пристъпиха към Него с привидна искреност, сякаш желаещи да узнаят дълга си, и казаха: “Учителю, знаем, че Си искрен и не Те е грижа от никого, защото не гледаш на лицето на човеците, но учиш Божия път според истината. Позволено ли е да даваме данък на кесаря, или не?” Думите “знаем, че Си искрен”, ако бяха откровени, биха били чудесно признание. Но те ги изговориха, за да Го измамят. При все това тяхното свидетелство бе вярно. Фарисеите знаеха, че Исус говори и учи правдиво и това им заключение щеше да ги осъди. Задалите въпроса на Исус мислеха, че са прикрили добре намерението си, но Исус четеше в сърцата им като в отворена книга и изрази гласно тяхното лицемерие. “Защо Ме изпитвате?” - каза Той. Показа им, че е прочел тайните им намерения и им даде знак, който те не бяха поискали. Но се объркаха още повече, когато Исус добави: “Покажете Ми един динарий!” Донесоха динарий и Той запита: “Чий образ и надпис има?” Отговориха: “Кесарев.” Христос посочи надписа върху монетата с думите: “Тогава отдавайте кесаревото на кесаря, а Божието на Бога.” Шпионите бяха очаквали Исус да отговори направо на въпроса им в един или в друг смисъл. Ако беше казал, че не е законно да се дава данък на кесаря, щяха да донесат това на римските власти и Той щеше да бъде арестуван като подстрекател на бунт. А в случай, че кажеше, че е законно да се плаща данъка, възнамеряваха да Го наклеветят пред народа като противник на Божия закон. Но сега се почувстваха като попарени. Плановете им се объркаха. Начинът, по който зададоха въпроса, ги лиши от възможността да кажат нещо повече. Отговорът на Христос не бе начин да се отбегне въпросът, а представляваше безпристрастен отговор. С римската монета в ръка, върху която бяха отпечатани името и образът на кесаря, Той заяви, че щом живеят под закрилата на римската власт, трябва да - отдават изискваната от нея подкрепа, ако това не е в противоречие с един по-висш дълг. Докато живееха мирно и покорни на законите на страната, трябваше винаги да поставят на първо място верността си към Бога. Думите на Спасителя: “Тогава отдавайте- Божието на Бога” изобличаваха строго интригантстващите евреи. Ако бяха изпълнявали вярно задълженията си към Бога, нямаше да са разделен народ, подчинен на чужда власт. Над Ерусалим нямаше да се развяват римски знамена, на портите му нямаше да пази римска стража и в него нямаше да управлява римски управител. Еврейският народ изплащаше тогава наказанието за своето отстъпление от Бога. Когато фарисеите чуха Христовия отговор, “се зачудиха и оставяйки Го, си отидоха”. Исус изобличи лицемерието и дързостта им. Така установи един велик принцип - принцип, който ясно определя границите на човешкия дълг към държавното управление и към Бога. Успокои много умове, смущавани от този въпрос. Оттогава насам мнозина започнаха да изпълняват верния принцип. Макар много да си отидоха недоволни, те съзнаваха, че въпросът е разрешен правилно и се учудваха на Христовата проницателност. Едва фарисеите бяха млъкнали, когато при Исус дойдоха садукеи със своите рафинирани въпроси. Двете партии бяха в голяма опозиция една спрямо друга. Фарисеите се придържаха строго към преданията. Те бяха много точни в изпълнението на външните церемонии, прилежни в измиванията, в поста, в дългите молитви и показни в милостините си. Но Христос бе заявил, че правят невалиден Божия закон с поддържането на човешки учения и заповеди. Като класа те бяха фанатици и лицемери. Но все пак между тях имаше истински благочестиви хора. Приемаха Христовите учения и ставаха Негови ученици. Садукеите отхвърляха традициите на фарисеите. Те твърдяха, че вярват в по-голямата част от Свещените писания и ги приемат като правило в живота, но на практика бяха скептици и материалисти. Садукеите отричаха съществуването на ангели, възкресението на мъртвите и учението за бъдещ живот с неговите награди и наказания. По всички тези точки те се различаваха от фарисеите. Особено спорен въпрос между двете партии бе възкресението. Фарисеите вярваха твърдо във възкресението, но в споровете и разискванията възгледите им по отношение на бъдещото състояние на човека бяха съвсем объркани. Смъртта стана за тях необяснима тайна. Неспособността им да отговарят на аргументите на садукеите даваше повод за постоянно дразнене. Разискванията между двете партии свършваха обикновено с гневни спорове и по-голямо отчуждение помежду им. На брой садукеите бяха много по-малко от своите противници. Те нямаха голяма власт над народа, но много от тях бяха богати и имаха влиянието, което богатството придава. Повечето от свещениците бяха в техните редици и обикновено от средата им се избираше първосвещеникът. Това обаче ставаше при изричното условие, че няма да изтъкват своите скептични мнения. Поради броя и популярността на фарисеите, когато садукеите заемаха свещенически пост, се налагаше те да приемат външно ученията на фарисеите. Но самият факт, че се избираха за такава служба, придаваше влияние на заблудите им.  отхвърляха учението на Исус. Според тях Той се въодушевяваше от дух, който не искаха да признаят така, както им го изявяваше, а и учението Му за Бога и за бъдещия живот противоречеше на теориите им. Вярваха в Бога като в единствено същество, което стои над човека, но оспорваха, че господстващото провидение и Божествената прозорливост можеха да лишат човека от свободната му морална сила и да го унижат до положението на роб. Вярваха, че след като е създал човека, Бог го е оставил сам на себе си независим от по-висше влияние. Вярваха,че човек е свободен да се разпорежда с живота си и да очертава световните събития и че съдбата му е в неговите собствени ръце. Отричаха, че Божият Дух работи чрез човешки усилия или чрез естествени средства. Но държаха и на това, че чрез правилното използване на естествените си сили човек може да се издигне и да се просвети, както и да очисти живота си чрез сурови и строги мерки. Характерът на садукеите се оформяше според идеите, които имаха за Бога. Тъй като според гледището им Бог не се интересува от човека, те не се уважаваха взаимно. Не бяха сплотени. Не признаваха влиянието на Божия Дух върху човешките действия и затова в живота им липсваше Неговата сила. И те като останалите евреи се хвалеха много с привилегиите си по рождение - че са чада на Авраам и че строго спазват закона. Но бяха лишени от истинския дух на закона и вярата. Естествената им симпатия се движеше в много тесни граници. Вярваха, че всеки може да придобие удобствата и благословенията на живота. Затова сърцата им не трепваха пред нуждите и страданията на другите. Живееха за себе си. Чрез думите и делата Си Христос свидетелстваше за една Божествена сила, която поражда свръхестествени резултати за бъдещ живот отвъд настоящия, свидетелстваше за Бога като Баща на човешките синове, постоянно бдящ над правдивите им стремежи. Той откриваше действието на една доброжелателна и състрадателна Божествена сила, което изобличаваше себелюбивата недостъпност на садукеите. Учеше, че заради земното и вечното добро на човека Бог действа в сърцето му чрез Своя Свят Дух. Показваше колко погрешно за преобразяването на характера е да се разчита на човешка сила - то е дело само на Божия Дух. Това учение садукеите бяха решили да опровергаят. Те влязоха в спор с Исус с чувството, че дори да не успеят да Го осъдят, ще успеят да засегнат поне авторитета Му. Възкресението бе въпросът, върху който искаха да разискват с Него. Ако се съгласеше с тях, Той щеше да обиди още повече фарисеите. Ако пък не се съгласеше, щяха да изложат учението Му на присмех. Садукеите разсъждаваха така: ако тялото в своето безсмъртно, както и в своето смъртно състояние, се състои от една и съща материя, то, когато бъде възкресено от мъртвите, ще трябва да има плът и кръв и ще възобнови във вечния свят живота, който е бил прекъснат на земята. В такъв случай - разъждаваха - земните връзки ще бъдат възобновени, съпруг и съпруга ще се съберат отново, бракът ще продължава и всичко ще върви така, както преди смъртта, като слабостите и страстите на този живот бъдат увековечени и в бъдещия. В отговор на въпроса им Исус вдигна завесата от бъдещия живот. “Защото във възкресението - каза Той - нито се женят, нито се омъжват, но са като Божии ангели на небето.” Показа, че садукеите не бяха прави във вярването си. Предпоставките им са неправилни. “Заблуждавате се - допълни, - като не знаете Писанията, нито Божията сила.” Не ги обвини в лицемерие, както бе направил с фарисеите, а в заблуда. Садукеите мислеха, че единствени те изпълняват най-строго Писанията. Но Исус показа, че не познават тяхното истинско значение. Това знание се влива в сърцето чрез просвещението, което дава Светият Дух. Той заяви, че причината за обърканата им вяра и непросветеност бе непознаването на Свещените писания и на Божията сила. Садукеите се опитваха да ограничат Божиите тайни в рамките на своите разсъждения на смъртни. Христос ги покани да отворят умовете си за онези свещени истини, които биха разширили и засилили ума им. Хиляди хора стават безбожници поради това, че ограничените им смъртни умове не могат да обхванат тайните на Бога. Не могат да си обяснят чудното изявление на Божествена сила в Божиите провидения и затова отхвърлят съществуването на такава сила и го приписват на природни сили, които още по-малко могат да обхванат. Единствената развръзка на заобикалящите ни тайни е във всички тях да виждаме Божието присъствие и сила. Хората се нуждаят да признаят Бога като Творец на всемира и като Такъв, Който заповядва и върши всичко. Те се нуждаят от по-широка представа за Неговия характер и за тайната на  Неговите сили. Христос заяви на слушателите Си, че ако не би имало възкресение от мъртвите, Писанията, в които те заявяват, че вярват, биха били безполезни. Той каза: “А за възкресението на мъртвите не сте ли чели онова, което Бог ви говори, като казва: “Аз Съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов. Той не е Бог на мъртвите, а на живите.” Несъществуващите неща за Бога съществуват. Той вижда края от началото. На резултата от Своето дело гледа като на нещо, което се изпълнява в настоящето. Скъпите мъртви, от Адам до последния светия, който умира, ще чуят гласа на Божия Син и ще излязат от гробовете си за безсмъртен живот. Бог ще бъде техен Бог, а те ще бъдат Негов народ. Между Бога и възкръсналите светии ще съществува нежна връзка. Състоянието, което планът Му предвижда за в бъдеще, Той го вижда като съществуващо още сега. За Него мъртвите са живи. Христовите думи накараха садукеите да млъкнат. Те не можаха да Му отговорят. Исус не каза нито една дума, за която биха могли да се хванат, за да Го осъдят. Противниците Му не спечелиха нищо друго освен народното презрение. Фарисеите обаче не се отказаха да търсят нещо, което биха могли да използват срещу Него. Те придумаха един учен, законник, да запита Исус коя от десетте заповеди на закона е най-важна. Първите четири заповеди на декалога, които посочват дълга на човека към неговия Създател, фарисеите смятаха за по-важни, отколкото останалите шест, очертаващи дълга на човека към неговия ближен. Като последица от това те бяха останали много назад в практическото благочестие. Исус бе показал на хората тяхната неспособност и ги бе научил, че е необходимо да вършат добри дела. Той беше заявил, че дървото се познава по плода си. Затова и бе обвинен, че поставя последните шест заповеди над първите четири. Законоучителят се приближи до Исус и Го запита направо: “Коя заповед е първа от всички?” Отговорът на Христос бе прям и убедителен: “Първата е: “Слушай, Израилю; Господ, нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила.” А ето втората, подобна на нея заповед: “Да възлюбиш ближния си като себе си.” Друга заповед по-голяма от тия няма.” “На тия две заповеди стоят целият закон и пророците.” Първите четири от десетте заповеди се сумират в едната голяма заповед: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.” Последните шест са включени в другата: “Да възлюбиш ближния си като себе си.” И двете заповеди са израз на принципа на любовта. Не може да се пази първата, а втората да се нарушава, нито може да се пази втората, а да се нарушава първата. Когато в сърцето си отдаваме на Бога Неговото законно място, ние ще отдаваме и на ближния си подобаващото му място. Ще го обичаме, както обичаме себе си. А ще ни е възможно да обичаме ближния си безпристрастно само когато над всичко обичаме Бога. Щом като всички заповеди се включват в любовта към Бога и човека, следва, че нито една заповед не може да се наруши, без да се накърни този принцип. Така Христос учеше слушателите Си, че Божият закон не се състои от много отделни заповеди, някои от които са по-важни, а други - по-незначителни, и могат да бъдат пренебрегвани безнаказано. Господ представя първите четири и последните шест заповеди като божествено цяло и учи, че любовта към Бога се изразява чрез послушание към всички Негови заповеди. Книжникът, който бе задал на Исус посочения по-горе въпрос, бе добре просветен в закона, затова се учуди на Исусовите думи. Той не очакваше от Него да покаже такова дълбоко и основно познаване на Свещените писания. Този случай му даде по-ясна представа за принципите, които лежат в основата на святите заповеди. Пред събраните свещеници и управници той призна искрено, че Христос е дал правилно тълкувание на закона, като каза: “Превъзходно, Учителю! Ти право каза, че Бог е един и няма друг освен Него; и да Го люби човек от все сърце, с всичкия си разум и с всичката си сила, и да люби ближния си като себе си, това е много повече от всички всеизгаряния и жертви.” Христовият мъдър отговор убеди книжника. Той знаеше, че еврейската религия се състои по-скоро от външни церемонии, отколкото от сърдечно благочестие. Съзнаваше донякъде безполезността на непридружените с вяра церемониални приношения и проливане на кръв за опрощаване на греха. Любовта и послушанието към Бога, както и несебелюбивите отношения между хората му се струваха по-ценни от всички обреди. Готовността на този човек да признае верния отговор на Христос, както и решителният начин, по който го изяви пред присъстващите, откри един дух, съвсем различен от духа на свещениците и управниците. Състрадателното сърце на Исус вникна в положението на честния законоучител, който в лицето на намръщените свещеници и заканващите се управници се осмели да изкаже сърдечното си убеждение. “Исус, като видя, че отговори разумно, рече му: Не си далеч от Божието царство.” Книжникът беше близо до Божието царство, защото признаваше, че праведните дела са по-ценни пред Бога, отколкото всеизгарянията и жертвите. Но той имаше нужда да признае и Божествения характер на Христос, та чрез вяра в Него да получи сила, за да върши делата на правдата. Обредната служба нямаше никаква стойност, ако не се свържеше с Христос чрез жива вяра. Дори и моралният закон не постига целта си, ако не се разбира в отношението му към Спасителя. Христос бе показал няколко пъти, че законът на Отца Му съдържа нещо по-дълбоко, отколкото само едни авторитетни заповеди. В закона е въплътен принципът, разкрит и в евангелието. Посочва се дългът на човека и неговата вина. Но човекът трябва да очаква от Христос опрощение и сила, за да изпълнява препоръчваното от закона. Фарисеите се бяха събрали близо до Исус, когато Той отговори на въпроса на книжника. И сега, обръщайки се към тях, Той им зададе един въпрос: “Какво мислите за Христос? Чий син е?” Целта Му беше да изпита вярата им в Месия - дали Го смятат за обикновен човек или за Божи Син. Цял хор от гласове отговори: “Давидов!” Това бе титлата, която пророчеството бе дало на Месия. Когато Исус изявяваше Божествеността Си чрез велики чудеса, когато лекуваше болни и възкресяваше мъртви, хората се питаха един-друг: “Дали Той не е Давидовият син? Сирофиникийката, слепият Вартимей, както и много други, когато викаха към Него за помощ, казваха: “Смили се за мене, Господи, сине Давидов” (Матей 15:22). Когато влизаше в Ерусалим, възседнал на ослето, Той бе приветстван с радостния вик: “Осанна на Давидовия син! Благословен, Който иде в Господнето име!” (Матей 21:9). Също през оня ден и малките деца в храма радостно Го назоваваха така. Но мнозина, които наричаха Исус Давидов син, не признаваха Неговата Божественост. Те не разбираха, че Давидовият син бе Божият Син. В отговор на изказването, че Христос е Давидов син, Исус каза: “Тогава как Давид чрез Духа Го нарича Господ, думайки: “Рече Господ на Моя Господ: Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти под нозете Ти?” Ако, прочее, Давид Го нарича Господ, как е негов син? И никой не можеше да Му отговори ни дума; нито пък дръзна вече някой от тоя ден да Му задава въпроси.”

ЕДИН ОСЪДЕН НАРОД Написана на : 2017-04-17 09:59:55

ЕДИН ОСЪДЕН НАРОД

Тази глава е основана на Марко 11:11-14,20,21; Матей 21:17-19.
Тържественото влизане на Христос в Ерусалим бе смътно предзнаменование за Неговото идване в небесните облаци със сила и слава сред тържествуването на ангелите и ликуването на светиите. Тогава ще се изпълнят Христовите думи към свещениците и фарисеите: “Няма вече да Ме видите, докогато речете: Благословен, Който иде в Господнето име” (Матей 23:39). В пророческо видение пророк Захария видя деня на крайната победа. Видя също и участта на тези, които отхвърлиха Христос при първото Му идване. Той казва: “И те ще погледнат на Мене, Когото прободоха; и ще плачат за Него, както плаче някой за едничкия си син, и ще скърбят горчиво за Него, както скърби някой за първородния си” (Захария 12:10). Христос предвиди тази картина, когато видя града и плака за него. Във временното унищожаване на Ерусалим Той видя окончателното унищожаване на провинилите се в проливането на кръвта на Божия Син.
Учениците виждаха омразата на евреите към Христос, но не можеха да предвидят докъде щеше да стигне. Не разбираха още истинското състояние на Израил, нито си представяха какво възмездие щеше да сполети Ерусалим. Христос им откри това чрез нагледен многозначителен урок. Последният призив към Ерусалим остана без последствие. Свещениците и началниците чуха пророческия глас от миналото, възпроизведен от множеството в отговор на въпроса: “Кой е този?”, но не го приеха като Божи глас. Разгневени и изумени, те се опитаха да накарат народа да млъкне. В тълпата имаше и римски служебни лица. Пред тях наклеветиха Исус като водач на въстание. Обясниха им, че Той бил на път да завладее храма и да се възцари в Ерусалим.
Но спокойният глас на Исус утеши за момент шумната тълпа, като заяви повторно, че не е дошъл да основе земно царство, а че скоро ще се възнесе при Отца Си и обвинителите Му не ще Го видят, докато не се върне в сила и слава. "Тогава ще се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат всички земни племена като видят Човешкия син идещ на небесните облаци със сила и голяма слава. Ще изпрати Своите ангели със силен тръбен глас; и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия."Матей 24:30,31
Тогава ще Го признаят, но ще бъде твърде късно. Тези думи Исус изговори с тъга и с особена власт. Римските служители млъкнаха и омекнаха. Сърцата им, макар че бяха чужди на Божественото влияние, се трогнаха както никога досега. В спокойното, сериозно лице на Исус те прочетоха мир, любов, благост и смирено достойнство. Изпитаха към Исус особена симпатия, без да могат да я разберат. Вместо да Го арестуват, бяха по-скоро склонни да Му отдадат почест. Обърнаха се към свещениците и началниците и ги обвиниха, че създават смут. Водачите, засрамени и победени, се обърнаха към народа със своите оплаквания и започнаха да спорят гневно помежду си.
Междувременно Исус отмина тихо към храма. Там цареше тишина, защото процесията на Елеонския хълм бе привлякла народа. Той остана за малко в храма, разглеждайки го с тъжен поглед. След това се оттегли и заедно с учениците Си се върна във Витания. Когато народът Го потърси, за да Го провъзгласи за свой Цар, не можа да Го намери.
Исус прекара цялата нощ в молитва и на сутринта пак дойде в храма. По пътя мина край едно смокиново дърво. Беше гладен. “И като видя отдалеч една разлистила се смоковница, дойде, дано би намерил нещо на нея; но  като дойде до нея, не намери нищо, само едни листа, защото не беше време за смокини.”
Не беше още време за узрели смокини, освен на някои места. За планинските местности около Ерусалим уверено можеше да се каже, че “още не беше време за смокини”. Но в овощната градина, край която мина Исус, имаше едно дърво, изглежда, по-рано развило се от другите. То бе вече покрито с листа. Според естеството на смокиновото дърво наедряващият плод се показва преди да се покажат листата. Следователно се допускаше, че това покрито с листа дърво би трябвало да има и добре развит плод. Но външният му вид бе лъжлив. Исус претърси клоните от най-ниския до най- високия и не намери нищо, а “само листа”. Маса от измамна шума и нищо повече. Исус Христос прокле дървото да изсъхне. “Отсега нататък да няма плод от тебе до века” - каза Той. На другата сутрин, когато Спасителят и учениците Му пак минаха оттам за към града, вниманието им бе привлечено от изсъхналите клони и клюмналите листа. “Учителю - каза Петър, - виж смоковницата, която Ти прокле, изсъхнала!” Учениците се бяха учудили, когато Исус прокле смокинята. Това Негово поведение им се стори необикновено. Често Го бяха чували да казва, че не е дошъл да осъди света, а светът да се спаси чрез Него. Спомниха си думите Му: “Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси” (Лука 9:55). Исус извършваше чудните Си дела само за да спасява, не и да погубва. Учениците Го познаваха само като Възстановител, Лекар. Но това дело се отличаваше от всички други. С каква цел го стори? - питаха се те. Бог обича да показва милост.” “- не благоволя в смъртта на нечестивия” (Михей 7:18; Езекиил 33:11). За Него унищожението и осъждането е “удивително дело” (Исая 28:21). От милост и любов Той повдига завесата на бъдещето и открива на хората
последствията от грешния начин на живеене. Със смокиновото дърво Исус показа, как всеки сам се осъжда и накрая ще си получи заслуженото. "Защото Човешкият Син ще дойде в славата на Отца Си със Своите ангели; и тогава ще въздаде всекиму според делата му."Матей 16:27
Проклинането на смоковницата бе притча в действие. Това безплодно дърво, накичено измамно със зеленина, символизираше израилевия народ. Спасителят желаеше да обясни на учениците Си причината и неизбежността на израилевата съдба. Затова Той придаде на дървото морални качества и го използва като тълкувател на божествената истина. Евреите бяха отделени от всички други народи и изповядваха, че са верни на Бога. Те бяха особено привилегировани от Него и изповядваха правда, каквато никой друг народ не познаваше. Но те се поквариха от любовта към света и от алчността за печалби и обърнаха гръб на Бога. "Но с устата си Го ласкаеха, И с езика си Го лъжеха" Псалми78:36 Хвалеха се с познанията си, но не разбираха Божиите изисквания и бяха пълни лицемери. Подобно на безплодната смокиня, простираха лъжливи клони, наглед плодовити и красиви, но не раждащи нищо, “освен листа”. Еврейската религия със своя великолепен храм, свещени олтари, представителни свещеници и впечатлителни церемонии бе наистина красива наглед, но - липсваха смирение, любов и благотворителност.
Всички други дървета в овощната градина бяха без плод. Но дърветата без шума не пораждаха надежда, нито разочарование. Те представляваха езичниците, лишени от благочестие толкова, колкото и самите евреи, само че не изповядваха, че служат на Бога. Не се хвалеха с някаква доброта. Не познаваха делата и пътищата Божии. При тях не бе още време за смокини. Все още очакваха деня, който щеше да им донесе светлина и надежда. Евреите, получили от Бога по-големи благословения, бяха отговорни, че злоупотребяват с тези дарове. Привилегиите, с които се хвалеха, само увеличаваха вината им.
Исус отиде при смокиновото дърво гладен и очакваше да намери храна. Така бе дошъл и в Израил - гладен, надявайки се да намери у народа плодовете на правдата. Той бе употребил даровете Си за тях, за да дадат те плод за благословение на света. Даде им всички възможности и привилегии и като резултат очакваше съчувствие и съдействие в благодатното Си дело. Копнееше да види в тях самопожертвувателност и състрадание, ревност за Бога и душевна загриженост за спасението на съчовеците. Ако бяха пазили Божия закон, те биха действали всеотдайно, както Христос действаше. Но любовта към Бога и човека се затъмняваше от гордост и самонадеяност. Подложиха се на унищожение, като отказаха да служат на другите. Не предаваха на света съкровищата на истината, които Бог им бе поверил. В безплодното дърво можеха да прочетат както своя грях, така и своето наказание. Изсъхналата до корен от проклятието на Спасителя смокиня показваше какво щеше да представлява еврейският народ, когато Бог оттегли благодатта Си от него. Щом отказваха да предават благословението на други, те щяха да престанат да го получават. “ Гибелно е за тебе, Израилю, Дето се противиш на Мене, твоята помощ.
(Ти си погубил себе си)” (Осия 13:9).
Предупреждението е за всички. Христовата постъпка с проклинането на дървото, което Неговата сила бе създала, е предупреждение към всички църкви и към всички християни. Никой не може да прилага в живота си Божия закон, без да служи на другите. Но много хора не водят Христовия любвеобилен и несебелюбив живот. Някои, смятащи се за отлични християни, не разбират в какво се състои служенето на Бога. Те правят планове и търсят начини да задоволяват себе си. Действат само в своя полза. За тях времето е ценно само тогава, когато могат да го използват за себе си. Това е целта им при всички дела в живота. Такива християни служат не на другите, а на себе си. Бог ги е създал, за да живеят в свят, в който трябва да се върши несебелюбива служба. Предназначението им е да помагат на съчовеците си по всеки възможен начин. Но личното “аз” е толкова голямо, че не могат да видят нищо друго. Далеко са от хората. Християни, които живеят за себе си, приличат на смокиновото дърво - с големи претенции, но без плод. Те съблюдават формите на богослужението, но без покаяние или вяра. Почитат Божия закон на думи, но им липсва послушанието. Говорят, а не вършат. С произнесената над дървото присъда Христос показва колко омразни са Му празните претенции. Той заявява, че не е толкова виновен явният грешник, колкото този, който претендира, че служи на Бога, а не принася плод за Неговата прослава, за да може и други да се спасят. Притчата за смокиновото дърво, изречена от Христос преди посещението Му в Ерусалим, имаше пряка връзка с урока, който Той предаде с проклинането на безплодното дърво. За безплодното дърво в притчата градинарят молеше: “- остави я и това лято, докле разкопая около нея и насипя тор и ако подир това даде плод, добре; но ако не, ще я отсечеш.” За безплодното дърво щяха да се положат по-големи грижи. Щеше да му се даде всякаква възможност да роди плод. Но ако и след това останеше безплодно, нищо не би било в състояние да го спаси от унищожение. В притчата не се предсказва резултатът от работата на градинаря. Той зависеше от народа, представен чрез безплодното дърво, към който Исус отправяше думите Си. Той сам трябваше да реши съдбата си. Небето му даде всички предимства, които можеха да се дадат, но народът не се възползва от благословенията. Изсъхналото дърво показваше какъв ще бъде резултатът на всеки вярващ. "И тъй, от плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата. В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не в Твоето ли име направихме много велики дела? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие. "Матей 7:20-23. Народът сам реши своето погубване. В продължение на повече от хиляда години еврейският народ злоупотребяваше с търпението, любовта и милостта на Бога и предизвикваше Неговите наказания. Отхвърляше предупрежденията и избиваше пророците. Евреите от Христово време щяха да отговарят и за тези грехове, тъй като продължаваха да действат по същия начин. В отхвърлянето на сегашните милости и предупреждения се криеше вината на миналото поколение. С веригите, които народът изковаваше през вековете, се угнетяваше народът от Христово време. На хората от всеки век се дава време на просвещение и привилегии, благодатно, пробно време, за да се помирят с Бога. Но тази благодат има граници. Милостта може да се предлага с години и да се отхвърля, но идва време, когато тя се предлага за последен път. Сърцето закоравява така, че престава да се отзовава на Божия Дух. Тогава сладкият, привлекателен глас престава да умолява грешника, престава да го упреква и предупреждава.
За Ерусалим този ден бе настъпил. Исус плака от мъка за осъдения град, но не можеше да го избави. Бе използвал всички средства. Отблъсквайки предупрежденията на Божия Дух, Израил бе отблъснал и последното средство, което можеше да му помогне. Нямаше друга сила, чрез която да бъдат избавени.
Еврейският народ бе символ на хората от всички векове, отнасящи се с презрение към умоляващата Божия любов. Когато Христос плака за Ерусалим, това бяха сълзи, изплакани за греховете на всички времена. В изречените над Израил присъди се чете присъдата на всички, отхвърлящи изобличенията и предупрежденията на Божия Свят Дух.
В днешното поколение има много хора, които тъпчат на същото място, както невярващите евреи. Те са били свидетели на изявленията на Божията сила, Светият Дух е говорил на сърцата им, но те продължават да държат на своето неверие и упорство. Бог ги предупреждава и изобличава, но не искат да изповядат грешките си, затова отхвърлят вестта и Вестителя. Самото средство, употребено от Бога, за да се възвърнат, става камък за препъване.
Отстъпилият Израил мразеше Божиите пророци, понеже те изваждаха наяве скритите му грехове. Ахав смяташе Илия за враг, защото пророкът изобличаваше вярно скритите нечестия на царя. Така и днес Христовият служител, изобличителят на греха, е презиран и отблъскван. Библейската истина, Христовата религия, се бори срещу силното течение на моралната нечистота. Предразсъдъкът днес държи хората много по-здраво, отколкото в дните на Христос. Христос не изпълни очакванията на хората. Неговият живот изобличаваше греховете им, затова те Го отхвърлиха. Така и днес истината на Божието слово не е в съгласие с обичаите и естествените наклонности на хората, затова хиляди отхвърлят нейната светлина. Движени от Сатана, хората се съмняват в Божието слово и предпочитат да действат независимо. Предпочитат тъмнината вместо светлината, но вършат това с риск за душите си. Онези, които критикуваха Христовите думи, намираха все повече и повече причини, докато се отдръпнаха от Истината и Живота. Така е и днес. Бог не си поставя за цел да премахне всяко възражение на плътското сърце против Неговата истина. За отказващите да приемат скъпоценните лъчи на светлината, които биха осветлили мрака, Божието слово остава тайна завинаги. Истината е скрита от такива хора. Те вървят като слепи и не знаят каква опасност им предстои.
От височината на Елеонския хълм Христос погледна света през всичките му векове. Неговите думи са приложими за всяка душа, небрежна към умоляванията на Божествената милост. Ти, който презираш Неговата любов, Той се обръща към тебе днес. “Ти поне” да беше узнал какво служи за твоя мир. Христос плаче горчиво за тебе, който не можеш да плачеш за себе си. Ти проявяваш вече фаталното коравосърдечие, погубило фарисеите. Всяко доказателство за Божията милост, всеки лъч Божествена светлина или стопяват и смекчават душата, или я затвърдяват в безнадеждна непокаяност.
Христос предвидя, че Ерусалим ще остане упорит и непокаян. Но цялата вина, всички последствия от отхвърлянето на милостта той си бе причинил сам. Така ще бъде с всяка душа, която следва същия път. Господ заявява: “Гибелно е за тебе, Израилю.” “Слушай, земьо, ето, Аз ще докарам зло върху тия люде, дори плода на помислите им; защото не послушаха словата Ми, а колкото за закона Ми, те го отхвърлиха” (Осия;13:9 6:19)
Малко хора ще се спасят и ще получат вечен живот, не че Исус не иска да ги спаси, а защото те искат да диктуват правилата за спасението! Човек осъжда сам себе си, като отказва начина за спасение посочен му от Исус. Библията говори на много места за правото на човека сам да определи съдбата си: „Аз ти предложих живот и смърт, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“(Втор 30:19);„Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота.“(Йоан 5:24).

ТВОЯТ ЦАР ИДЕ Написана на : 2017-04-16 19:49:34

ТВОЯТ ЦАР ИДЕ

Тази глава е основана на Матей 21:1-11; Марко 11:1-10; Лука 19:29-44; Йоан 12:12-19.

 

“Радвай се много, сионова дъщерьо; възклицавай, ерусалимска дъщерьо! Ето, твоят Цар иде при тебе, Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица” (Захария 9:9).
Така предсказа идването на израилевия Цар пророк Захария петстотин години преди рождението на Исус Христос. Това пророчество предстоеше да се изпълни сега. Този, Който тъй дълго отказваше царските почести, сега щеше да влезе в Ерусалим като обещания наследник на Давидовия престол. Тържественото влизане на Христос в Ерусалим стана в първия ден на седмицата. Тълпите, които се бяха стекли във Витания, за да Го видят, Го придружиха, за да бъдат свидетели на Неговото посрещане. Мнозина, които пътуваха към града, за да отпразнуват Пасхата, се присъединиха към придружаващото Исус множество. Цялата природа сякаш се радваше. Дърветата бяха облечени в зеленина и цветовете им пълнеха въздуха с приятния си аромат. Хората се въодушевяваха от нов живот и нова радост. Пак бе възникнала надеждата за новото царство. Исус възнамеряваше да влезе в Ерусалим яздещ, затова изпрати двама от учениците Си да Му доведат ослица с ослето. Още от рождението Си Спасителят беше зависим от гостоприемството на чужди хора. Яслата, в която бе положен, бе наета за почивка. И сега, макар добитъкът по хилядите хълмове да бе Негов, Той зависеше от любезността на чуждия човек, който трябваше да Му услужи с животно, за да влезе в Ерусалим като Цар. Но Неговата Божественост пак се открива, дори и в тези дребни нареждания, дадени на учениците. Както бе предсказал, молбата “на Господа трябват” бе изпълнена незабавно. Исус се качи на ослето, което никой още не бе яздил. Учениците с голям ентусиазъм метнаха дрехите си върху добичето и настаниха на него своя Господ. Досега Исус бе пътувал винаги пеша, затова учениците се почудиха, че този път пожела да язди. Но в сърцата им се събуди надеждата при радостната мисъл, че след малко Той ще влезе в столицата, ще се обяви за Цар и ще установи царската Си власт. Докато изпълняваха поръчката, съобщиха своите очаквания на Исусовите приятели. Радостната възбуда обхвана всички, надеждата на народа стигна най-висока степен. Христос следваше еврейския обичай за влизане на царете. На такова животно бяха яздили и израилевите царе. Пророчеството предсказваше, че така ще дойде Месия в царството Си. Едва бе седнал на ослето, когато силен, тържествен вик разцепи въздуха. Множествата Го поздравяваха като Месия, като свой Цар. Този път Исус прие честта, която по-рано не позволяваше да Му се отдава. За учениците това бе доказателство, че сладките им надежди ще се осъществят сега, като Го видят да се качва на престола. Народът бе уверен, че часът на освобождението е наближил. Във въображението си евреите виждаха римските войски изгонени от Ерусалим и Израил установен пак като независим. Всички бяха щастливи и възбудени. Надпреварваха се да Му отдават почести. Не можеха да Го приветстват с външно великолепие, но Му отдаваха поклонението на своите щастливи сърца. Не можеха да Му поднесат скъпи дарове, но постилаха дрехите си по пътя като килим и разхвърляха пред Него маслинени и палмови клончета. Не водеха тържествената процесия с царски знамена, но сечаха и постилаха палмови клонки, естествен символ на победата, и ги развяваха със силни възклицания и викове “осанна!”. Множеството се увеличаваше постоянно с чулите за идването на Исус, които бързаха да се присъединят към процесията. В тълпата непрекъснато се промъкваха хора и питаха: “Кой е Този? Какво означава това възбуждение?” Всички бяха чули за Исус и Го очакваха да отиде в Ерусалим, но знаеха, че досега бе отблъсквал всички опити да бъде издигнат на престола, затова се учудваха твърде много, като узнаваха, че това бе Той. Чудеха се на какво се дължи промяната у Този, Който бе заявил, че Неговото царство не е от този свят. Въпросите им биваха прекъсвани от тържествени викове. Развълнуваната тълпа ги повтаряше и преповтаряше, по-отдалечените ги подемаха и те проехтяваха из околните хълмове и долини. Към шествието се присъединиха и тълпи от Ерусалим. Много от дошлите за отпразнуваното на Пасхата излязоха да посрещнат Исус. Приветстваха Го с размахване на палмови клончета и с изблик на свещени песни. Свещениците в храма тръбяха за вечерната служба, но малко се отзоваха. Началниците си шепнеха един другиму тревожно: “Ето, светът отиде след Него!” Никога по-рано в земния Си живот Исус не бе допуснал такава демонстрация. Виждаше ясно последствията. Това щеше да Го отведе на кръста. Но сега Той реши да Се представи публично за обещания Изкупител. Пожела да обърне вниманието на народа към жертвата, която щеше да увенчае мисията Му за падналия в грях свят. Докато хората се събираха в Ерусалим, за да отпразнуват Пасхата, Той, символичният Агнец, доброволно отдели Себе Си, за да бъде принесен в жертва. Неговата смърт за греховете на света щеше да стане за църквата Му предмет на дълбок размисъл и изследване през всички следващи векове. Всеки факт, свързан със смъртта, трябваше да се потвърди без никакво съмнение. За тази  цел сега бе необходимо очите на всички да бъдат отправени към Него. Събитията, които щяха да предшестват великата Му жертва, трябваше да обърнат вниманието на всички към самата жертва. След една такава демонстрация на влизането Му в Ерусалим всички погледи щяха да следват Неговото бързо приближаване към последната сцена. Свързаните с това тържествено яздене събития щяха да се повтарят от всеки език и щяха да изправят Исус пред вниманието на всеки човек. След разпятието Му мнозина щяха да си спомнят тези събития във връзка с Неговия съдебен разпит и със смъртта Му. Това щеше да ги подтикне да разгледат пророчествата и да се убедят, че Исус е бил Месия. Така във всички страни по света обърнатите към вярата хора щяха да се увеличават все повече. При тази единствена тържествена сцена в живота Му Спасителят можеше да се яви, съпроводен от небесни ангели под звуците на Божия тръба. Но подобна демонстрация би била в противоречие с целта на Неговата мисия и против закона, който бе управлявал живота Му. Той остана верен докрай на приетото скромно положение. Трябваше да понесе товара на човечеството, докато отдаде живота Си за живота на света. Този ден, който се стори на учениците най-великият в живота им, щеше да бъде засенчен от мрачни облаци, ако знаеха, че сцената на веселие бе само прелюдия към страданията и смъртта на техния Господ. Макар често да им бе повтарял за Своята сигурна жертва, тържеството на настоящия час прогони от ума им Неговите тъжни думи. Те устремиха мислите си към Христовото благополучно царуване на Давидовия престол. Шествието се увеличаваше постоянно и с малки изключения всички, които се присъединяваха към него, биваха завладени от въодушевлението на момента и с гласовете си увеличаваха силата на радостните викове, ехтящи и предаващи се от хълм на хълм и от долина на долина. Не стихваше викът: “Осанна на Давидовия син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините!” Никога по-рано светът не бе виждал такава тържествена процесия. Тя не бе като устройваните за прочутите земни победители. Всред нея нямаше и следа от натъжени пленници като трофеи на царска сила. Напротив, около Спасителя се виждаха славните трофеи на Неговия доброволен труд за спасението на грешника. Той бе следван от пленници, освободени от силата на Сатана и хвалещи Бога за своето избавление. Шествието бе предвождано от слепите, на които Исус бе възвърнал зрението. Немите, чиито езици Той бе развързал, викаха най-силно “осанна”. Хромите, които бе излекувал, подскачаха от радост и вземаха най-живо участие в чупенето на палмови клони и в размахването им пред Спасителя. Вдовици и сираци хвалеха името на Исус за милостивите Му дела към тях. Прокажените, които бе излекувал, постилаха чистите си дрехи на земята пред Него и Го приветстваха като Цар на славата. Сред тълпата бяха и събудените от гласа Му от смъртен сън. Лазар, чието тяло бе започнало да се разлага в гроба, а сега се радваше на жизнената си сила, водеше добичето, на което яздеше Спасителят. Много фарисеи бяха свидетели на тази картина. Горейки от завист и злоба, те се опитаха да отклонят потока на народното чувство. С целия си авторитет се опитаха да смълчат народа, но призивите и заплахите им само увеличиха ентусиазма. Уплашиха се, че това множество, чрез силата на своя брой, ще направи Исус цар. Последното, което можаха да сторят, бе да си пробият път до мястото, където стоеше Исус, и да се обърнат към Него с упреци и заплахи: “Учителю, смъмри учениците Си!” Казаха, че такива шумни демонстрации са противозаконни и не се позволяват от властите. Но Исусовият отговор ги накара да млъкнат: “Казвам ви, че ако тия млъкнат, то камъните ще извикат!” Тази сцена на триумф ставаше по Божи промисъл. Тя бе предсказана от пророка, така че човек бе безсилен да осуети Божието намерение. Ако хората откажеха да изпълнят Неговия план, Той щеше да даде глас на бездушните камъни и те биха приветствали Исус с хвалебствени възклицания. Щом фарисеите се оттеглиха, стотици гласове подеха думите на Захария: “Радвай се много, сионова  дъщерьо, възклицавай, ерусалимска дъщерьо! Ето твоят Цар иде при тебе; Той е праведен и спасяващ, кротък и възседнал на осле. Да! На осле, рожба на ослица.” Когато процесията стигна на върха на хълма и щеше да тръгне надолу към града, Исус спря. Спряха се и всички придружаващи Го. Пред тях се простираше Ерусалим в своята слава, потънал в светлината на залязващото слънце. Храмът привлече очите на всички. Издигаше се величествено над всичко друго, сякаш сочеше към небето и обръщаше вниманието на народа към единствения истински и жив Бог. Храмът отдавна бе гордостта и славата на еврейския народ. Римляните също се гордееха с неговото великолепие. Един назначен от тях цар подпомогна евреите да го възстановят и украсят, а римският император го бе обогатил със своите дарове. Здравината, разкошът и великолепието му го отличаваха като едно от чудесата на света. Докато залязващото слънце багреше и позлатяваше небесата, неговата блестяща слава лъщеше в чистия бял мрамор на храмовите стени и в позлатените краища на колоните. От върха на хълма, където Исус и Неговите последователи стояха, той изглеждаше като масивна снежна постройка с островърхи кубета. При входа му имаше лоза от злато и сребро със зелени листа и грамадни гроздове, изработена от най-изкусни майстори. Това оформление представяше Израил като плодоносна лоза. Златото, среброто и живата зеленина бяха съчетани с рядък вкус и изключително майсторство. Увита грациозно около белите блестящи колони, увиснала с лъскавите мустачки на златните орнаменти, тя също отразяваше великолепието на залязващото слънце и сияеше като с получена от небето слава. Исус се загледа в картината. Множеството замлъкна и онемя при вида на внезапно появилата се красива гледка. Всички очи се обърнаха към Спасителя в очакване да видят изписано и на Неговото лице възхищението, което те изпитваха. Но вместо това, видяха сянка на скръб. Те се учудиха и разочароваха, като забелязаха сълзи в очите Му. Тялото Му се поклати насам-натам като дърво пред буря и от треперещите Му устни като от дъното на едно сломено сърце избухна болезнено ридание. Каква картина бе това за очите на ангелите! Техният любим Началник плачеше от мъка! Каква картина бе това за ликуващата тълпа, която с тържествени викове и с размахване на палмови клончета Го съпровождаше до славния град, където се надяваха, че Той ще се възцари. Исус бе плакал при гроба на Лазар, но онази бе Божествена скръб, съчувстваща на човешкото страдание. Сега тази внезапна скръб бе като плачевен тон в грамаден тържествен хор. Сред сцената на радост и веселие, когато всички Му отдаваха слава, израилевият цар заплака не с тих плач на радост, а със сълзи и стонове на неугасима мъка. Радостното настроение на народа се помрачи внезапно. Възклицанията замлъкнаха. Мнозина заплакаха от съчувствие към мъка, която не разбираха. Исус не заплака заради страданията, които Го очакваха. Точно пред Него лежеше Гетсимания, където скоро щеше да Го обхване ужасът на непрогледен мрак. Виждаше се и Овчата порта, през която с векове наред бяха прекарвани животните за жертвените приношения. Тази врата скоро щеше да се разтвори и за Него, великата Жертва, на която бяха сочили всички жертви, принасяни за греховете на света. Наблизо бе Голгота, мястото на Неговата агония. Все пак тежките стонове и плачът на Исус не бяха причинени от нещата, които напомняха за предстоящата Му жестока смърт. Неговата скръб не бе егоистична. Мисълта за агонията не плашеше тази благородна, себепожертвувателна душа. Гледката на Ерусалим - тя прониза сърцето на Исус, Ерусалим, който бе отхвърлил Божия Син и бе презрял Неговата любов, който отказа да се убеди от Неговите могъщи чудеса и се канеше да отнеме живота Му. Той го видя какво представлява - отхвърлящ своя Изкупител, а също и какво щеше да представлява, ако бе приел Този, Който единствен бе в състояние да излекува раните Му. Той бе дошъл, за да го спаси. И сега, как да се откаже от него? Израилтяните бяха привилегирован народ. Бог бе направил неговия храм Свое обиталище. Той бе прекрасен и за радост на цялата земя (Пс.48:2). В продължение на повече от хиляда години Христос се бе грижил за него с нежна любов, както баща се грижи за единственото си дете. В неговия храм пророци бяха изказвали сериозни предупреждения. Там се бяха размахвали горящите кадилници, а тамянът, смесен с молитвите на поклонниците, се бе възнасял към Бога. Там бе текла кръвта на животни, символизиращи Христовата кръв. Там Йехова бе откривал Своята слава над умилостивилището. Там бяха служили свещениците. Там с векове се бяха извършвали обредните служби с цялото си великолепие. Но на всичко това трябваше да се сложи край. Исус издигна ръката Си - тази, която тъй често бе благославяла болните и страдащите, и размахвайки я към осъдения град, каза с прекъсван от скръб глас: “Да беше знаял ти, да! ти поне в този твой ден това, което служи за мира ти!” Спасителят спря дотук и не каза какво щеше да е състоянието на Ерусалим, ако бе приел помощта, която Бог желаеше да му даде - дара на Своя възлюбен Син. Ако Ерусалим знаеше това, което бе негова привилегия да знае и бе приел изпратената от небето светлина, той би се гордял със своето благоденствие като царица на царствата, свободен чрез силата на дадената му от Бога власт. На портите му нямаше да стоят въоръжени войници и над стените му нямаше да се развяват римски знамена. Славната участ, на която Ерусалим можеше да се радва, ако бе приел своя Изкупител, изпъкна ясно пред очите на Божия Син. Той видя, че чрез Него Ерусалим щеше да се излекува от тежката си болест, щеше да се освободи от робството и да се утвърди като столица на земята. От неговите стени гълъбът на мира щеше да излита към всички останали народи. Той щеше да е славната диадема на света. Но светлата картина на това, което Ерусалим би могъл да бъде, изчезна от погледа на Спасителя. Той си представи града такъв, какъвто е под римското иго, изпаднал в немилост пред Бога и обречен на Божия наказателен съд. Исус започна да плаче отново: “Но сега е скрито от очите ти, защото ще дойдат върху тебе дни, когато твоите неприятели ще издигнат окопи около теб, ще те обсадят и ще те стеснят отвред, и ще те разорят, и ще избият жителите ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, защото ти не позна времето, когато беше посетен.” Христос дойде да спаси Ерусалим заедно с чадата му, но фарисейската гордост, лицемерието, завистта и омразата им Му попречиха да изпълни Своите намерения. Исус знаеше за тежката участ, която щеше да сполети осъдения град. Той видя Ерусалим заобиколен от войски, обсадените жители, обречени на глад и смърт, майки, хранещи се с труповете на собствените си деца, родители и деца, един от друг изтръгващи из устите си последния залък, и естествената любов потъпкана от мъчителните болки на глада. Той видя, че упорството на евреите, проявено с отхвърлянето на Неговото спасение, щеше да ги доведе до непокорство пред нахлуващите войски. Той видя Голгота, на която щеше да бъде разпнат, гъсто засадена с кръстове като горски дървета. Видя окаяните жители, мъчени чрез разни уреди за изтезаване и чрез разпъване на кръст, красивите палати - унищожени, храма - сринат в развалини, от масивите му не останал камък върху камък, а градът разоран като нива. С право заплака Исус пред тази страшна гледка. Ерусалим беше дете на Неговите грижи. Както нежен баща жали заблуденото си чадо, така и Исус плака над възлюбения град. Как да те оставя? Как да те видя предаден на унищожение? Как да те оставя да препълниш чашата на нечестието си? Една душа има такава висока стойност, че в сравнение с нея цели светове са нищо. Но тук загиваше цяла нация. Когато бързо залязващото слънце щеше да се закрие от погледа, благодатният ден на Ерусалим щеше да свърши. Докато процесията още стоеше на върха на Маслинения хълм, за Ерусалим все още имаше надежда за покаяние. В това време ангелът на милостта прибираше крилата си, за да слезе от златния престол и да даде място на правдата и на бързо връхлитащото наказание. Но великото любещо сърце на Исус все още се бореше за Ерусалим, който бе презрял Неговата милост, отхвърлил Неговите предупреждения и се канеше да потопи ръцете си в Неговата кръв. Ако Ерусалим решеше да се покае, още не беше късно. Докато последните лъчи на залязващото слънце все още се бавеха над храма, кулата и островърхото кубе на покрива, нямаше ли някой добър ангел да го заведе при Спасителя, за да предотврати неговата съдба? Красив и несвят град, който бе избил с камъни пророците, отхвърлил бе Божия Син и с непокаяността си се оковаваше в робски вериги - неговият благодатен ден бе почти изтекъл! Но въпреки всичко Божият Дух пак заговори на Ерусалим. Преди да свърши денят се даде още едно свидетелство за Исус Христос. Гласът на свидетеля се издига нагоре в отговор на вика от пророческото минало. Ако сега Ерусалим послуша този зов, ако приеме Исус за свой Спасител, Който влиза в портите му, все още ще може да се спаси. "И призови Ме в ден на напаст; И Аз ще те избавя; и ти ще Ме прославиш."Псалми 50:15 В Ерусалим стигна известието, че Исус наближава към града с голямо множество хора. Но народните началници не изявиха желание да приветстват Божия Син. Изплашени, те излязоха срещу Него с надежда да разпръснат народа. Тъкмо когато процесията щеше да тръгне надолу по Елеонския хълм, беше спряна от озлобените от завист началници. Те попитаха за причината на шумното веселие. На въпроса им: “Кой е този?” учениците, изпълнени с Божия Дух, отговориха с стихове от пророчествата за Исус Христос:
Ако попитате Адам, той ще ви каже, че Исус е семето на жената, което ще смаже главата на змията. "Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата. "Битие 3:15
Ако попитате Авраам, той ще ви каже, че Исус е Мелхиседек, Цар Салимски, Цар на мира (Бит. 14:18).
Ако попитате Мойсей, той ще ви каже, че Исус е Сило от Юдиното племе. "Не ще липсва скиптър от Юда, Нито управителев жезъл, Докле дойде Сило; И нему ще се покоряват племената."Битие 49:10
Ако попитате Исая, той ще ви каже, че Исус е
Емануил. "Затова сам Господ ще ви даде знамение: Ето, девица ще зачне и ще роди син, И ще го нарече Емануил."Защото ни се роди Дете, Син ни се даде; И управлението ще бъде на рамото Му; И името Му ще бъде: Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира." (7:14 9:6).
Ако попитате Еремия, той ще ви каже, че Исус е Отрасълът Давидов. "И ето името, с което ще се нарича - Господ е наша правда. (Еремия 23:6).
Ако попитате Даниил, той ще ви каже, че Исус е Месия. " Месия ще бъде посечен" Данаил 9:25,26
Ако попитате Осия, той ще ви каже, че Исус е Господ на силите. "Да! Иеова Бог на Силите, Чието паметно име е Иеова. (Осия 12:5).
Ако попитате Йоан Кръстител, той ще ви каже, че Исус е Божият Агнец, Който взема на Себе Си греха на света "
На следния ден Иоан вижда Исуса, че иде към него, и казва: Ето Божият Агнец, Който носи греха на света! "(Йоан 1:29).
Великият Йехова е прогласил от престола Си: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте!” (Матей 17:5).
Ние, Неговите ученици, заявяваме, че Този е Исус Спасителя на света, Месия, Князът на Живота, Изкупителят на света."
Тогова Исуса Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. "Д.Ап 2:32
А и князът на тъмните сили Го признава, че Исус е Бог, като казва: Познавам Те Кой си Ти, Светият Божий! (Марко 1:24)
"Ето, ангел от Господа му се яви насъне и каза: Иосифе, сине Давидов, не бой се да вземеш жена си Мария; защото зачнатото в нея е от Светия Дух.       Тя ще роди син, когото ще наречеш Исус; защото Той е Който ще спаси людете Си от греховете им. А всичко това стана за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка който казва: "Ето девицата ще зачне и ще роди син; И ще го нарекат Емануил" (което значи, Бог с нас)."Матей 1:20-23

УГОЩЕНИЕТО В ДОМА НА СИМОН Написана на : 2017-04-15 08:21:22

УГОЩЕНИЕТО В ДОМА НА СИМОН

Тази глава е основана на Матей 26:6-13; Марко 14:3-11; Лука 7:36-50; Йоан 11:55-57, 12:1-11.

Симон от Витания се смяташе за ученик на Исус. Той бе един от малкото фарисеи, които явно се присъединиха към Христовите последователи. Признаваше Исус за учител и се надяваше, че Той може да е Месия, но не Го беше приел като Спасител. Характерът му не бе преобразен. Принципите му не бяха променени. Симон беше излекуван от проказа. С това го привлече Исус. Той пожела да изкаже своята благодарност и при последното посещение на Спасителя във Витания устрои угощение за Него и учениците Му. На празненството се събраха много евреи. По това време в Ерусалим имаше голямо оживление. Христос и Неговото дело привличаха вниманието повече, отколкото преди. Дошлите на угощението наблюдаваха внимателно всяко Христово движение; някои от тях Го гледаха с неприятелско око. Спасителят бе пристигнал във Витания само шест дни преди Пасхата. Според обичая Си Той се отби в дома на Лазар. Групите пътници, които минаваха оттам за града, разпространяваха новините, че е на път за Ерусалим и ще прекара съботата във Витания. Народът бе обхванат от голям ентусиазъм. Прииждаха, някои привлечени от Исус, а други от любопитство да видят възкръсналия от мъртвите. Хората очакваха да чуят от Лазар чудни съобщения за това, което е видял и преживял след смъртта си. Но бяха изненадани, че не им разказа нищо. Нямаше какво да им каже. Боговдъхновеното слово заявява: “Защото живите поне знаят, че ще умрат; Но мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват, Понеже споменът за тях е забравен; Още и любовта им, и омразата им, и завистта им са вече изгубени, Нито ще имат вече някога дял в нещо що става под слънцето.” (Екл.; 9:5,6 Екл. 9:5,6). Но Лазар имаше да предаде едно чудно свидетелство за Христовото дело. За тази цел бе възкресен от мъртвите. С увереност и сила той заявяваше, че Исус е Божи Син. Известията, които посетителите от Витания занесоха в Ерусалим, засилиха възбудата. Народът желаеше силно да види и чуе Исус. Мнозина се интересуваха дали и Лазар ще Го придружи до Ерусалим и дали на Пасхата пророкът ще бъде обявен за цар. На свещеници и началници им беше ясно, че влиянието им над народа отслабва. Гневът им против Исус растеше постоянно. С нетърпение очакваха удобен случай да Го премахнат завинаги от пътя си. Но тъй като времето минаваше, започнаха да се страхуват, че Той може да не дойде в Ерусалим. Помнеха колко често избягваше от техните опити да Го погубят и се страхуваха, че и сега е узнал плановете им и ще се държи настрана. Те зле прикриваха своята загриженост и се питаха: “Как ви се вижда? Няма ли да дойде на празника?” Бе свикан съветът на свещениците и фарисеите. След възкресяването на Лазар народът така се бе въодушевил, че беше опасно да хванат Христос явно. Затова църковните власти решиха да Го заловят тайно и да проведат съдебния процес по възможност по-тихо. Надяваха се, че когато осъждането Му стане известно, променливата вълна на народното мнение ще се обърне в тяхна полза. Така те решиха да погубят Исус. Но свещениците и равините знаеха, че не биха могли да бъдат сигурни, докато Лазар е жив. Самото съществуване на човек, престоял четири дни в гроба и възкръснал само по една дума на Исус, рано или късно би причинило реакция. Народът би си отмъстил на водачите, че отнемат живота на Този, Който е вършил такива чудеса. Затова Синедрионът реши, че и Лазар трябва да умре. Ето до какви дълбини завистта и предразсъдъкът отвеждат своите роби. Омразата и неверието на юдейските началници се засилваха, докато стигнаха дотам - да отнемат живота на човек, когото Божията сила бе избавила от гроба. Докато планът се уговаряше в Ерусалим, Исус и Неговите приятели бяха поканени на празненство у Симон. На трапезата Той беше седнал между Симон, когото бе излекувал от ужасна болест, и Лазар, когото бе възкресил от мъртвите. Марта сервираше на масата, а Мария жадно слушаше всяка дума на Исус. В голямата Си милост бе опростил греховете - и бе възкресил брат, така че Марииното сърце бе препълнено от благодарност. Тя бе чула Исус да говори за близката Си смърт и от голяма любов и мъка за Него пожела да Му окаже чест. Бе пожертвала мило и драго, за да купи “алабастрен съд с миро”, та да помаже тялото Му. Но сега мнозина разправяха, че Той щял да бъде коронясан за цар. Скръбта се превърна в радост. Пожела да бъде първата, която да Му отдаде чест. Счупи съда с мирото и изля съдържанието му върху главата и нозете на Исус. После коленичи, обливайки ги със сълзите си, и ги изтри с дългата си пусната коса. Мария се опита да го стори незабелязано, но благоуханието на мирото изпълни стаята и всички разбраха. Юда беше много недоволен от постъпката. Вместо да изчака да чуе какво ще е мнението на Исус, той започна да изказва шепнешком оплакванията си на близкостоящите и да обвинява Христос, че допуска такова разточителство. Подхвърляше хитро намеци с намерението да породят недоволство. Юда заемаше службата касиер между учениците. От малкия запас в касата вземаше тайно пари, като още повече намаляваше оскъдните суми. Желаеше да се внася в касата всичко, до каквото можеше да се добере. Парите се употребяваха често за подпомагане на бедни. Когато се купуваше нещо, което Юда не смяташе за необходимо, казваше: “Защо се прахосва това? Защо стойността на това нещо не се пусна в касата, за да раздавам на сиромасите?” Постъпката на Мария се различаваше толкова много от неговото себелюбие, че той се засрами. По навик се опита да оправдае възражението си срещу нейния дар. Обърна се към учениците и каза: “Защо не се продаде това миро за триста динария, за да се раздадат на сиромаси?” Каза го не защото се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец и лъжец. Държеше ковчежето и крадеше от онова, което пускаха в него. Юда нямаше сърце за бедните. Ако Марииното миро се продадеше и парите паднеха в ръцете му, сиромасите не биха имали никаква полза. Юда имаше високо мнение за административната си способност. Като касиер се смяташе за много по-издигнат от своите съмишленици и бе го внушил и на тях. Спечелил бе доверието им и имаше силно влияние. Привидната грижа за сиромасите ги измами и изкусните му намеци за мирото ги подведоха, те се усъмниха в предаността на Мария. Възмущението мина по цялата трапеза: “Защо се прахоса това? Това миро можеше да се продаде за голяма сума, която да се раздаде на сиромаси.” Мария чу осъдителните думи. Сърцето - се разтрепери. Уплаши се, че сестра - може да я смъмри за разточителството. Учителят също можеше да я сметне за прахосница. Тъкмо се канеше да се оттегли настрана, без да се извинява, когато се чу гласът на нейния Господ: “Оставете я, защо - досаждате?” Той видя, че е смутена и разтревожена. Знаеше, че с тази постъпка Мария Му изказа благодарността си, задето бе опростил греховете и облекчил духа -. Издигайки гласа Си над ропота на критикуващите, Исус каза: “Тя извърши добро дело на Мене. Защото сиромасите всякога се намират между вас и когато щете, можете да им сторите добро; но Аз не се намирам всякога между вас. Тя извърши това, което можеше; превари да помаже тялото Ми за погребение.” Благоуханното миро, което Мария бе решила да излее върху мъртвото тяло на Спасителя, изля върху живото Му тяло. При погребението сладката миризма щеше да проникне само в гроба, а сега тя зарадва сърцето Му, с уверението за нейната вяра и любов. Йосиф от Ариматея и Никодим не предложиха на Исус даровете на своята любов, докато Той бе още жив. С горчиви сълзи те поднесоха скъпоценното си миро на студеното Му безчувствено тяло. Също и трудът на жените, които донесоха своите аромати на гроба, бе излишен, тъй като Той бе възкръснал. А Мария изля любовта си над Спасителя, докато Той още можеше да чувства нейната преданост и Го помаза за погребението Му. И когато Исус преминаваше през мрака на Своето велико изпитание, носеше в Себе Си спомена за това дело - знак на любовта, която изкупените ще изпитват към Него през вечността. Много хора поднасят скъпи дарове на своите умрели. Застанали край студеното, безмълвно тяло, те изразяват любовта си свободно. Нежност, оценяване, преданост се сипят над човек, който вече нито вижда, нито чува. Ако тези думи са изречени, когато умореният дух се е нуждаел от тях, когато ухото е можело да чува и сърцето да чувства, колко скъпо щеше да бъде тяхното благоухание! Мария не схващаше дълбокото значение на извършеното от любов дело. Тя не можеше да отговори на обвинителите си. Не можеше да обясни защо избра точно този момент, за да помаже Исус. Светият Дух състави плана, а тя само се покори на Неговите внушения. Когато се действа по Божие вдъхновение, не може да се даде обяснение. Невидимо присъстващо, то заговаря на ума и душата и подтиква сърцето към действие. Само по себе си то е оправдание. Христос обясни на Мария значението на нейното дело и по този начин - даде повече, отколкото бе получил от нея. “Защото тя, като изля това миро върху тялото Ми - каза Той, - стори го, за да Ме приготви за погребение.” Както алабастровият съд бе счупен и изпълни цялата къща с миризмата си, така и Христос щеше да умре и тялото Му да се сломи. Но Той щеше да възкръсне от гроба и благоуханието на живота Му щеше да изпълни цялата земя. “- Христос ви възлюби и предаде Себе Си за вас принос и жертва на Бога за благоуханна миризма” (Еф. 5:2). “Истина ви казвам - заяви Христос, - гдето и да се проповядва това благовестие по целия свят, ще се разказва за неин спомен и това, което тя извърши.” Гледайки напред в бъдещето, Исус можеше да говори със сигурност за Своето евангелие. То щеше да се проповядва по целия свят. И където и да проникнеше евангелието, Марииният дар щеше да пръска своя аромат и много сърца щяха да се насърчават от нейната непринудена постъпка. Царства щяха да се издигат и падат, имена на монарси и победители - да се забравят, но делото на тази жена щеше да се обезсмърти в страниците на Свещената история. До края на времето счупеният алабастров съд щеше да разказва историята за великата Божия любов към падналото човечество. Делото на Мария бе в пълен контраст с онова, което Юда се канеше да извърши. Как остро можеше да изобличи Спасителят този, който бе посял семена на критика и негодувание в умовете на учениците! Колко справедливо можеше да осъди обвинителя! Този, Който прочита подбудите на всяко сърце и разбира всяка постъпка, можеше да разкрие пред присъстващите на трапезата тъмните страници в живота на Юда. Празната претенция, на която предателят основаваше думите си, можеше да бъде разобличена. Защото вместо да съчувства на сиромасите, той крадеше предназначените за тях пари. Тогава срещу него щеше да се излее гневът на другите за това, че лишава от помощ вдовицата, сирачето и наемника. Но ако Христос свалеше маската на Юда, щеше да се изтълкува като причина за предателството. И макар да бъдеше обвинен в кражба, Юда пак щеше да намери съчувствие, дори и сред учениците. Спасителят не го изобличи, за да не му даде повод за измяна. Но от погледа, с който го прониза, Юда разбра, че Той е проумял лицемерието му и е прочел безчестния му характер. Като похвали постъпката на Мария, която бе така жестоко осъдена, Христос изобличи Юда. Преди това Спасителят никога не бе го изобличавал направо. Сегашното изобличение смути сърцето му. Реши да си отмъсти. От вечерята Юда отиде направо в двореца на първосвещеника, където заседаваше съветът, и предложи да предаде Исус в ръцете им. Свещениците много се зарадваха. Бе им дадена безплатната привилегия да признаят Христос за свой Спасител. Но те отказаха да приемат скъпоценния дар, който им се поднасяше в най-нежен дух на привличаща любов. Отказаха да приемат спасението, което е по-скъпо от злато, а купиха Господа за тридесет сребърника. Юда подхранваше алчността, докато тя надделя над всяка добра черта в характера му. Той се разбунтува срещу направения на Исус дар. Сърцето му завидя, че Спасителят получи нещо, достойно за земен монарх. И предаде своя Господ за сума, много по-малка от стойността на алабастровия съд. Учениците не бяха като Юда. Те обичаха Спасителя, но не схващаха правилно възвишения Му характер. Ако бяха съзнали какво бе направил Той за тях, нямаше да мислят, че нещо, което Му е дадено, може да бъде напразно. Мъдреците от Изток знаеха много малко за Исус, не бяха оценили много по-добре как да Му отдадат чест. Те поднесоха на Спасителя скъпи подаръци и Му се поклониха с почит, когато още бе бебе, поставено в ясла като в люлка. Христос цени извършените със сърдечна любезност дела. Когато някой Му направеше услуга, с небесна учтивост Той благославяше изпълнителя за добрината. Не отказваше да приеме и най-простото цвете, откъснато и предложено Му с любов от някоя детска ръка. Приемаше детските приноси, благославяше дарителите и записваше имената им в Книгата на живота. В Свещеното писание помазването на Исус от Мария се споменава като случай, който я отличава от другите Марии. Извършените от любов и уважение към Исус дела са доказателство за вяра в Него като Божи Син. И Светият Дух споменава като доказателство за верността на тази жена към Христос: “-ако е умивала нозете на светии, ако е помагала на страдащи, ако се е предавала на всякакво добро дело- (1Тимотей; 5:10).
Христос се радваше на сериозното желание на Мария да изпълнява волята на своя Господ. Той прие богатата чиста любов, която учениците Му не разбираха и не можеха да разберат. Желанието на Мария да извърши това дело за своя Господ бе за Него по-ценно от всичките благовонни масла на света, понеже бе израз на нейната оценка за световния Изкупител. Христовата любов я бе подтикнала към тази постъпка. Безподобното превъзходство на Христовия характер изпълваше нейната душа. Мирото бе символ на сърцето на дарителя. То бе външната проява на една любов, която се бе хранела от небесни потоци, докато сега преля. Постъпката на Мария бе точно урокът, от който учениците се нуждаеха, за да разберат, че Христос обича любовта към Него да се изразява. За тях Той бе всичко, а те не съзнаваха, че скоро ще бъдат лишени от присъствието Му и няма да могат да Му поднесат вече нищо в знак на благодарност за голямата Му любов към тях. Самотата на Христос, отделен от небесните дворове и живеещ като човек, никога не бе разбрана или оценена от учениците Му както трябва. Той често се натъжаваше за това, че те не Му отдаваха дължимото. Знаеше, че ако бяха непрекъснато под влиянието на придружаващите Го небесни ангели, не биха счели за достатъчно ценен нито един дар, изразяващ духовната привързаност на сърцето. Полученото по-късно просвещение ги доведе до съзнанието, че докато Той беше още при тях, биха могли да извършат много неща, за да изразят любовта и благодарността си към Него. Но когато Исус ги напусна и те се почувстваха като стадо без пастир, разбраха, че някои техни постъпки на внимание щяха да Го радват истински. Не осъждаха вече Мария, а себе си. О, да можеха да си вземат назад осъдителните думи и мнението, че по-добре било дарът да се даде на сиромасите, отколкото на Христос! Този упрек почувстваха най-силно, когато сваляха от кръста раненото тяло на своя Господ. Същата нужда се вижда и в днешния свят. Но много малко хора схващат какво означава Исус за тях. В противен случай те биха показвали любов като Мария, с удоволствие биха Го помазвали. Скъпото миро не би било наречено прахосване. Нищо не биха сметнали за твърде скъпо, за да се отдаде за Христос, никакво себеотрицание и саможертва в името на Него не би ги спряло. Гневно изказаните думи: “Защо се прахосва това?” представиха живо на Христос най-великата жертва, която е била правена някога - отдаването на Себе Си за изкуплението на един загубен свят. Господ се показа толкова щедър към човечеството, че не може да се каже какво повече би могъл да направи. С отдаването на Христос Господ даде цялото Небе. От човешка гледна точка такава жертва би представлявала прахосване. За човешките разсъждения целият спасителен план е прахосване на милост и сили. Навсякъде виждаме себеотрицание и сърдечна пожертвувателност. С право ангелите могат да се учудват, че хората отказват да бъдат издигнати и обогатени от безгранично изразената в Христос любов. С право могат да извикат: “Защо се прахосва това?” Но умилостивението за един изгубен свят трябва да е пълно, изобилно и съвършено. Христовата жертва бе достатъчно щедра, за да бъде достигната всяка създадена от Бога душа. Тя не можеше да бъде ограничена, така че да не превишава броя на тези, които биха приели великия Дар. Всички хора не се спасяват. Но изкупителният план не представлява прахосване, след като не е постигнал всичко, което неговата щедрост предвижда. Трябва да има достатъчно и да остава. Домакинът Симон също се повлия от критиката на Юда относно подаръка на Мария. И той се почуди на Христовото поведение. Фарисейската му гордост се почувства накърнена. Знаеше, че много от гостите му гледат на Исус с недоверие и неодобрение. Каза си: “Тоя, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница.” "Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото."Лука 19:10  Като излекува Симон от проказата, Исус го спаси от жива смърт. Но сега той се усъмни, пророк ли е Спасителят. Тъй като Христос позволи на жената да се доближи до Него, тъй като не я отстрани гневно като жена, на която греховете са толкова големи, че не могат да бъдат простени, тъй като Той не показа, че я познава като паднала в грях, Симон бе изкушен да помисли, че Исус не е пророк. “Исус не знае нищо за тази жена, която е тъй свободна в своите прояви, иначе не би - позволил да се допре до Него.” Но Симон разсъждаваше така, понеже не познаваше Бога и Исус. Той не съзнаваше, че Божият Син трябваше да постъпва като Бог-състрадателно, нежно и милостиво. Симон не искаше да се отдаде внимание на службата, която Мария вършеше от покаяние. Това, че тя целуваше Христовите нозе и ги обливаше с миро, смути неговото коравосърдечие. Той заключи, че ако Исус бе пророк, щеше да познава грешниците и да ги изобличава."Не съм дошъл да призова праведните, но грешните на покаяние."Лк 5:32 На тази неизречена мисъл Спасителят отговори: “Симоне, имам нещо да ти кажа- Някой си заемодавец имаше двама длъжници; единият дължеше петстотин динари, а другият - петдесет. И понеже нямаха с какво да му платят, той прости и на двамата. И тъй, кой от тях ще го обикне повече? В отговор Симон рече: Мисля, че оня, комуто е простил повечето. А Той му рече: Право си отсъдил.”
Както Натан постъпи с Давид, така и Исус прикри целта под булото на една притча. Той предостави на домакина сам да изрече присъдата си. Симон бе вкарал в грях жената, която сега презираше. Тя бе дълбоко онеправдана от него. Двамата длъжници представляваха Симон и жената. С притчата Исус не възнамеряваше да предаде поуката, че двамата длъжници трябва да се чувстват различно задължени, защото всеки дължеше благодарност, която не можеше да отплати. Но Симон смяташе себе си за по-праведен от Мария, а Исус искаше той да осъзнае колко голяма всъщност бе неговата вина. Той искаше да му покаже, че неговият грях бе по-голям от нейния с толкова, с колкото дългът от петстотин динара надвишава този от петдесет. Симон започна да се вижда в нова светлина. Той разбра каква бе Мария в очите на Човека, Който бе повече от пророк. Разбра, че с проницателното Си пророческо око Христос прочете любовта и всеотдайността в нейното сърце. Засрами се и осъзна, че стои пред Един, Който го превъзхожда. “Влязох в къщата ти - продължи Христос - и ти вода за нозете Ми не даде; а тя със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри. Ти целувка Ми не даде; а тя, откак съм влязъл, не е престанала да целува нозете Ми.” Христос изреди случаите, при които Симон е имал възможност да изрази любовта си към своя Господ и благодарността си за стореното за него. Ясно, но с деликатна учтивост Спасителят увери учениците Си, че се наскърбява, когато чадата Му не показват благодарността си към Него чрез думи и дела на любов. Сърцеведът прочете подбудата, която накара Мария да извърши описаната постъпка. Той видя също и духа, който подсказа на Симон думите: “Видиш ли тая жена?” - му каза Той. Тя е грешница. “Затова ти казвам: Прощават - се многото грехове; защото тя обикна много; а комуто малко се прощава, той малко обича.” Студеното и небрежно отношение на Симон към Спасителя показа колко малко ценеше той получената милост. Симон мислеше, че е направил чест на Исус, като Го е поканил в дома си. Но сега се видя такъв, какъвто беше в действителност. Докато смяташе, че чете в сърцето на своя Гост, Гостът бе прочел в неговото. Почувства колко е справедлива Христовата преценка за него. Религията му представляваше фарисейска дреха. Беше презрял Исусовото състрадание. Не бе Го признал като представител на Бога. Докато Мария бе простена грешница, той бе непростен грешник. Строгият закон на правдата, който той искаше да наложи на Мария, осъди самия него. Симон се трогна от добротата на Исус, че не го изобличи пред гостите. С него не се постъпи така, както той бе пожелал да се постъпи с Мария. Видя, че Исус не иска да излага вината му на показ, а чрез правилно представяне на въпроса да убеди ума му и чрез състрадателна доброта да смекчи сърцето му. Строгото изобличаване би закоравило сърцето на Симон за покаяние, а търпеливото увещаване го убеди в грешката му. Той съзна какъв голям е дългът му към Господа. Гордостта му отстъпи и надменният фарисей стана смирен, себепожертвувателен ученик. Смятаха Мария за голяма грешница, но Исус знаеше обстоятелствата, които бяха оформили нейния живот. Можеше да угаси всяка искра на надежда в душата, но не го направи. Той я измъкна от отчаянието и гибелта. Седем пъти бе чула тя гласа Му да смъмря демоните, завладели сърцето и ума. Бе чула силните Му викове към Отца заради нея. Разбра колко оскърбителен е грехът за Неговата неопетнена чистота и тя победи с Исус. Докато за човешките очи нейният случай бе безнадежден, Христос съзря в Мария способностите за добро. Изкупителният план дава на хората големи възможности. Те трябваше да се осъществят в Мария. Чрез Неговата благодат тя стана участничка в Божественото естество. Тази, която бе паднала и чийто дух бе станал жилище на демони, се свърза тясно със Спасителя като ученичка и служителка. Седеше при нозете Му и се учеше от Него. Изля скъпоценно миро над главата Му и изми нозете Му със сълзите си. Стоя при кръста и Го последва до гроба. Отиде първа на гроба след възкресението Му и първа разгласи вестта, че е възкръснал. Исус знае обстоятелствата около всяка душа. Вие може да казвате: “Аз съм грешен, много грешен!” Може и да сте. Но колкото сте по-лоши, толкова повече се нуждаете от Исус. Той не отстранява нито една плачеща и съкрушена душа. На никой човек не казва всичко, което е в състояние да му разкрие, а само насърчава треперещата душа. Ще прости даром на всички, които идват при Него за опрощение и поправление. Исус би могъл да заповяда на небесните ангели да излеят чашите на Неговия гняв над нашия свят и да погубят онези, които са изпълнени с омраза към Бога. Той би могъл да заличи тази черна точка във вселената. Но не го прави. И днес стои край кадилния олтар и представя на Бога молитвите на всички, търсещи помощта Му. Исус издига душите, които прибягват при Него, над присъдата и обвиненията на човешките езици. Никой човек или демон не може да обвини тези души. Христос ги присъединява към Своето богочовешко естество. Те стоят край великия Спасител от греха в светлината, излъчвана от Божия престол. “Кой ще обвини Божиите избрани? Бог е, Който ги оправдава. Кой е оня, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, Който умря, а при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас?” (Римл. 8:33,34).

ЗАКХЕЙ Написана на : 2017-04-14 09:51:36

ЗАКХЕЙ

Тази глава е основана на Лука 19:1-10.
На път за Ерусалим “Исус влезе в Ерихон и минаваше през града”. На няколко мили от река Йордан, в западната част на долината, която на това място се простираше като равнина, лежеше сред тропическа зеленина и богата красота град Ерихон. Със своите палмови дървета и плодородни градини, напоявани от живи източници, той блестеше като изумруд, поставен в рамка от хълмове и долини, които се намираха между Ерусалим и града на равнината.
Много кервани минаваха през Ерихон на път за празника. Пристигането им бе винаги тържествено, но този път народът се вълнуваше още по-силно. Разбра се, че сред прииждащите тълпи беше и галилейският Равин, който неотдавна бе възкресил Лазар. И макар че се бе пръснала мълва за заговора на свещениците, множеството бе готово да Му отдаде почест. Ерихон бе един от градовете, определени в древността за свещениците, и затова по онова време в него живееха много от тях. Имаше и смесено население. Градът бе важен търговски център и оживено кръстовище. И тук имаше римски служители и войници, както и чужденци от различни страни, а поради разните данъци и мита, които трябваше да се събират, живееха и голям брой бирници.
“Закхей, който беше началникът на бирниците”, бе евреин и силно ненавиждан от съотечествениците си. Чинът и богатството се дължаха на службата му, която евреите мразеха и която смятаха за синоним на несправедливост и изнудвачество. И все пак този богат финансов служител не бе толкова закоравял, колкото изглеждаше. Зад светския и горделив външен вид се криеше податливо на Божествено влияние сърце. Закхей бе чувал за Исус. Мълвата за Човека, Който се държеше любезно и учтиво и към обявените извън закона класи, се бе пръснала надлъж и шир. В сърцето на този началник на бирниците се бе събудило желание за по-добър живот. Само на няколко мили от Ерихон, по бреговете на Йордан, бе проповядвал Йоан Кръстител и Закхей бе чул призива за покаяние. Неговото наставление към бирниците: “Не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено” (Лука 3:13), макар да не го спазваше външно, му бе направило силно впечатление. Закхей познаваше Писанията и бе убеден, че това, което върши, не е редно. Но сега, когато му предадоха думите на великия Учител, се почувства грешник в очите на Бога. И все пак чутото за Исус запали надежда в сърцето му. Значи покаяние, обновяване на живота бяха възможни дори и за него. Та нали един от най-доверените ученици на новия Учител бе също бирник? Закхей се хвана за все по-завладяващото го убеждение и веднага започна да дава обезщетение на онеправданите.
Така той вече бе започнал да се връща по обратния път, когато в Ерихон се пръсна новината, че Исус влиза в града. Закхей реши да се види с Него. Започваше да разбира колко горчиви са плодовете на греха и колко труден е пътят на желаещия да се върне от лошия си начин на живот. Измъчваше го обстоятелството, че хората не го разбираха и че гледаха с подозрение и неверие на старанието да поправи грешките си. Началникът на бирниците закопня да види лицето на Този, Чиито думи бяха внесли надежда в сърцето му.
Улиците бяха претъпкани с народ, а Закхей, който бе нисък на ръст, не можеше да види нищо над главите на хората. Никой не му отваряше път. Затова изтича малко напред от тълпата към едно широко разклонено смокиново дърво, растящо встрани и простиращо клони над пътя. Богатият бирник се покатери и седна сред клоните, откъдето би могъл да наблюдава минаването на шествието. Тълпата вече приближаваше, още малко и щеше да отмине, а жадният поглед на Закхей не можеше да различи лицето, което толкова копнееше да види.
Сред шума от гласовете на свещеници и равини и радостните приветствени викове на народа Исусовото сърце долови неизказаното желание на началника на бирниците. Внезапно и точно под смокинята се спря една група. Хората отпред и отзад също спряха, а Един от тях, Чийто поглед сякаш четеше в душата на Закхей, погледна нагоре. Почти невярващ на сетивата си, човекът на дървото чу думите: “Закхее, слез скоро, защото днес трябва да престоя у дома ти.”
Множеството му направи път и той, движейки се като насън, поведе тълпата към собствения си дом. А равините гледаха с намръщени лица и мърмореха с недоволство и презрение, че “при грешен човек влезе да преседи”. " Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото."Лука 19:10
Закхей бе съкрушен, изумен и онемял пред любовта и снизхождението на Христос, Който се бе снишил и заинтересувал от него, недостойния. Но любовта и верността към новонамерения Учител разпечата устните му. Той пожела публично да се изповяда и покае.
“В присъствието на голямото множество, което стоеше наоколо, Закхей стана и рече на Господа: Господи, ето отсега давам половината от имота си на сиромасите; и ако някак съм ограбил някого, връщам му четверократно. А Исус му рече: Днес стана спасение на този дом; защото и този е Авраамов син.”
Когато богатият млад управник се отдръпна от Исус, учениците се бяха учудили на думите на своя Учител: “Чада, колко е мъчно да влязат в Божието царство ония, които се уповават на богатството!” И те бяха възкликнали един към друг: “Тогава кой може да се спаси?” Сега имаха жив пример, който потвърждаваше истинността на Христовите думи: “Невъзможното за човеците, за Бога е възможно” (Марко 10:24,26; Лука 18:27). Тогава разбраха как чрез Божията благодат един богат човек може да влезе в царството.
Преди още да бе видял лицето на Христос, Закхей бе започнал да върши неща, свидетелстващи, че е истински каещ се. Преди да бъде обвинен от човеци, той вече бе изповядал своя грях. Бе се подал на убеждаванията на Светия Дух и бе започнал да прилага на дело думите, записани както за древния Израил, така и за нас: “Ако осиромашее брат ти и видиш, че ръката му трепери, тогава да му помогнеш като на чужденец или пришелец, за да живее при тебе. Да не му вземеш лихва или печалба, но да се боиш от своя Бог, та да живее брат ти при тебе. Парите си да не му дадеш с лихва, нито храната си да му дадеш за печалба.” “Да не се онеправдавате един други; но да се боиш от своя Бог” (Левит;25:17,35-37). Тези думи бяха изговорени от самия Христос, когато бе обгърнат от облачния стълб, и първият отзвук на Христовата любов у Закхей бе проявата на съчувствие към бедни и страдащи.
Сред бирниците съществуваше уговорката да потискат и изнудват народа и да се поддържат един-друг в нечестните си сделки. Начините за изнудвания бяха станали всеобща практика. Даже и свещениците, и равините, които ги презираха, се провиняваха в обогатяване по нечестен начин под прикритието на свещеното си призвание.
Не е истинско покаянието, което не предизвиква поправяне. Христовата правда не е мантия за покриване неизповядани и неизоставени грехове; тя е принцип на живот, който преобразява характера и контролира поведението. Светостта означава пълно предаване на Бога, пълно посвещаване на сърцето и живота на живеещите вътре в човека небесни принципи.
В своя делови живот християнинът трябва да представя пред света начина, по който Господ би водил деловите работи. Във всяка сделка той трябва да изявява, че Бог е неговият Учител. “Свят на Господа” - трябва да стои написано върху дневници и счетоводни книги, върху документи, разписки, квитанции и чекове. Тези, които изповядват, че са последователи на Христос, а постъпват несправедливо, дават фалшива представа за характера на светия, милостив и справедлив Бог. Всяка повярвала душа, както Закхей, показва, че Христос е влязъл в сърцето като е повлиял да се изоставят характерните дотогава нечестни постъпки. Както постъпи началникът на бирниците. Такъв човек ще докаже своята искреност чрез даването на обезщетение. Господ казва: “Ако нечестивият върне залога, върне грабнатото, ходи в повеленията на живота и не върши неправда-, ни един от греховете, които е извършил, няма да се помни против него-, непременно ще живее” (Езекиил 33:15,16).
Ако сме навредили на други чрез някоя нечестна сделка, ако сме надлъгали някого в търговията си или сме измамили, дори това да е било в границите на закона, трябва да изповядаме неправдата си и доколкото е в нашата власт, да върнем обезщетение. Справедливо е да възстановим не само взетото, но и всичко, което би могло да бъде придобито при правилно и разумно използване, докато е било наше притежание. " Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Недейте се лъга. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложниците, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да наследят Божието царство. "1Коринтяни 6:9
Спасителят каза на Закхей: “Днес стана спасение на този дом.” Не само Закхей бе благословен, но заедно с него и целият му дом. Христос отиде в дома му, за да предаде уроци върху истината и за да поучи всички там за много неща относно царството. Презрението на равини и поклонници ги бе отлъчило от синагогите, но сега това най-привилегировано семейство в цял Ерихон се събра в собствения си дом около Божествения Учител и слушаше думите на живота. Спасението идва в душата само когато Христос бъде приет като личен Спасител. Закхей прие Исус не само като желан гост, но като Бог и личен Спасител, Той щеше да остане в храма на душата му. Книжниците и фарисеите го обвиняваха, че е грешник, роптаеха, че Христос му е станал гост, но Господ го призна за син на Авраам. Защото, “които упражняват вяра, те са Авраамови чада” (Гал. 3:7).

ЗАКОНЪТ НА НОВОТО ЦАРСТВО Написана на : 2017-04-12 17:41:32

ЗАКОНЪТ НА НОВОТО ЦАРСТВО

Тази глава е основана на Матей 20:20-28; Марко 10:32-45; Лука 18:31-34.
Наближаваше празникът Пасха и Исус тръгна отново към Ерусалим. В сърцето Му цареше мир от пълното единство с волята на Бог Отец и Той с готовност Се беше устремил към мястото, където щеше да се пожертва. Учениците Му обаче бяха обхванати от чувство на неизвестност, съмнение и страх. Спасителят “вървеше пред тях, а те се учудваха и ония, които вървяха подире, бяха обзети от страх”.
Христос пак събра дванадесетте ученици и още по-ясно от всеки друг път им разкри предстоящото Си предаване и страдания. “Ето - каза Той, - ние възлизаме за Ерусалим и Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и на книжниците и те, като Го осъдят на смърт, ще Го предадат на езичниците, ще Му се поругаят и ще Го заплюват, ще Го бият и ще Го убият. А след три дни ще възкръсне. Но те не разбираха нищо от това. И тая дума беше скрита за тях и не разбираха това, което се казваше.”
Не бяха ли проповядвали само допреди малко, че “Божието царство е наближило”? Не беше ли обещал Христос, че много хора ще седнат заедно с Авраам, Исаак и Яков в царството на Бога? Не беше ли обещал на всички, които бяха оставили нещо заради Него, че ще получат стократно още в този живот, а ще имат дял и в Божието царство? А специално на дванадесетте не беше ли обещал високи и почетни постове в Своето царство - да седят на престоли и да съдят дванадесетте племена на Израил? Даже и сега бе казал, че всички неща, писани за Него в книгите на пророците, трябва да бъдат изпълнени. А не бяха ли точно пророците предсказали блясъка и славата на царуването на Месия? В светлината на тези мисли Неговите думи за предателство, преследване и смърт изглеждаха неясни и недействителни. Каквито и трудности да се изпречеха, те вярваха, че това царство ще бъде основано скоро.
Йоан, синът на Заведей, беше един от първите двама ученици, последвали Исус. Той и брат му Яков бяха сред първата група ученици, пренебрегнали всичко, за да Му служат. С готовност бяха оставили и дом, и приятели, само и само да бъдат с Христос. Бяха ходили и разговаряли с Него, бяха оставали насаме вкъщи, бяха и на публични събирания. Исус бе успокоявал страховете им, избавял ги бе от опасност, облекчавал бе страданията им, утешавал ги бе в скръбта им и с търпение и нежност ги бе поучавал, докато сърцата им сякаш се съединиха с Неговото и в пламенната си любов към Христос те копнееха да бъдат най-близо до Него в царството Му. Винаги когато се отдадеше случай, Йоан заемаше мястото най-близо до Спасителя, а Яков копнееше да бъде почетен със също такава тясна близост с Христос.
Майка им бе привърженичка на Исус и с готовност бе давала средства за някои Негови нужди. В своята майчина любов и амбиция за синовете си тя пожела те да заемат най-почетното място в новото царство. И ги накара да поискат това от Христос.
Така че и майката, и синовете дойдоха заедно при Исус, молейки Го Той да изпълни копнежа на сърцата им. “Какво желаете да ви сторя?” - попита Той. Майката отговори: “Заповядай тия мои двама сина да седнат един отдясно Ти и един отляво Ти в Твоето царство!”
Исус се отнесе нежно към тях, не ги укори за себелюбието им да търсят предимство пред братята си. Четеше в сърцата им, знаеше колко дълбоко са привързани към Него. Любовта им не беше само естествено човешко чувство. Макар и опетнена от земния им произход, тя извираше от Неговата изкупителна любов. Той не искаше да укорява, но да засили и да очисти. И каза: “Можете ли да пиете чашата, която Аз имам да пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз имам да се кръстя?” Те си спомниха загадъчните Му думи за изпитания и страдания, но въпреки това отговориха уверено: “Можем!” За тях беше чест да докажат верността си към своя Господ, като споделят всичко, което трябваше да Му се случи.
“Моята чаша наистина ще пиете и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите” - каза Той. Пред Исус стоеше кръст вместо престол с двама престъпници, един отдясно и друг отляво. Йоан и Яков наистина щяха да споделят страданията на своя Учител. Единият щеше да загине от меч, а другият щеше най-дълго от всички да понася труд, обвинения и преследване.
“Но да седнете отдясно Ми и отляво Ми - продължи Той - не е Мое да дам, а ще се даде на ония, за които е приготвено от Отца Ми.” В царството на Бога високият пост не може да се придобие чрез протежиране. Не може нито да се спечели, нито да се получи като подарък в резултат на своеволно решение. Той е последица от един характер. Короната и престолът са символи на постигнато вече състояние. Те са външните белези на победата чрез нашия Господ Исус Христос над собственото “аз”.
Много години по-късно, когато Йоан беше вече постигнал пълна хармония с Христос чрез участието в страданията Му, Господ разкри на този ученик кое е условието за близост с Него в Неговото царство. “На този, който победи - каза Христос, - ще дам да седне с Мене на Моя престол.” “Който победи, ще го направя стълб в храма на Моя Бог, отгдето няма да излезе вече вън и ще напиша на него името на Моя Бог, ще напиша на него и Моето ново име” (Откр. 3:21,12). Същото написа и апостол Павел: “Защото аз вече ставам принос и времето на отиването ми настава. Аз се подвизах в доброто войнстване, попрището свърших, вярата опазих. Отсега нататък се пази за мене венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми даде в оня ден” (2Тимотей 4:6-8).
Най-близо до Христос е този човек, който е пил най-много от духа на Неговата себепожертвувателна любов - любов, която “не завижда, не се превъзнася, - не търси своето, не се раздразнява, не търси сметка за зло” (1Кор. 13:4,5) - любов, която подтиква ученика така, както подтикваше нашия Господ да отдава всичко, да живее, да се труди и да се жертва дори до смърт за спасението на човечеството. Този дух се проявяваше в живота на Павел. Той казваше: “Защото за мен да живея е Христос” - понеже животът му разкриваше пред хората Христос, “а да умра- придобивка” - придобивка за Христос. Самата смърт щеше да изяви силата на Неговата благодат и да събере души за Него. “Ще възвелича Христа в тялото си - каза той - било чрез живот или чрез смърт” (Филип.1:20,21).
Когато десетимата ученици чуха искането на Яков и Йоан, останаха крайно недоволни. Най-високото място в царството - към него се стремеше всеки един и искаше да го запази за себе си. И те се разгневиха, понеже смятаха, че двамата ученици са спечелили някакво мнимо предимство пред тях.
Борбата за първенство, която този път обещаваше да бъде най-голямата досега, пак щеше да избухне, когато Исус повика и каза на изпълнените с негодувание ученици: “Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, но между вас не ще бъде така.”
В земните царства постът означаваше себевъзвеличаване. Смяташе се, че народът трябва да съществува за благото на управляващата класа. Богатството, образованието, влиянието - това бяха все средствата за контрол над масите, за полза на водачите. По-висшата класа трябваше да мисли, да решава, да се наслаждава и да управлява. По-нисшите трябваше да се покоряват и да служат. Религията, както всяко друго нещо, бе въпрос на власт. От народа се очакваше да вярва и да изпълнява онова, което наредяха неговите ръководители. Правото на човека да мисли и действа самостоятелно и по убеждение не се признаваше изобщо.
Христос основаваше царство на съвършено други принципи. Той призоваваше хората не към власт, а към служба - силните да носят немощите на слабите. Властта, положението, талантите, образованието задължаваха повече техните притежатели да служат на своите ближни. Даже и на най-нисшия от Христовите ученици се каза: “Защото всичко това е заради вас” (2Кор. 4:15).
“Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина.”
Христос облекчаваше в пълния смисъл на думата грижите на Своите ученици, носеше товарите им. Той споделяше тяхната бедност, постоянно практикуваше себеотрицание заради тях, вървеше пред тях, за да изглажда трудностите и скоро щеше да привърши делото Си на Земята, като пожертва живота Си. Христовият принцип на действие трябва да движи и членовете на църквата, която е Неговото тяло. Основата на спасението е любов! В царството на Христос най-великите хора са тези, които следват дадения от Него пример и действат като пастири на Неговото стадо.
Думите на Павел разкриват в какво се състои истинското достойнство и почест в християнския живот. “Защото, при все че Съм свободен от всичките човеци, Аз заробих Себе Си за всички”, “като търся не Своята Си полза, но ползата на мнозина, за да се спасят” (1Кор. 9:19,10:33).
По въпросите на съвестта човекът трябва да бъде оставен свободен. Никой не трябва да упражнява контрол над чужд ум, да съди вместо другия или да определя какви да бъдат задълженията му. Бог дава на всяка душа свобода да мисли и да следва собствените си убеждения. “Всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога.” Никой няма право да слива своята индивидуалност с тази на другия. По всички принципни въпроси “всеки да бъде напълно уверен в своя ум” (Римл.14:5,12). В царството на Христос няма господарски гнет, нито действие по принуда. Небесните ангели не идват на Земята, за да властват и да изискват почит, но са пратеници на милостта - помагат на хората, за да се извиси и облагороди човечеството.
Принципите, изложени в поученията на Спасителя, както и самите думи с тяхната Божествена красота се задържаха в паметта на любимия ученик. Основният мотив на свидетелството на апостол Йоан чак до края на живота му бе: “Защото поръчката, която чухте отначало, е това - да любите един другиго”. “От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за мнозина, така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята” (1Йоаново 3:11,16).
Такъв беше духът, който преобладаваше в първата църква. След изливането на Светия Дух “Множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо”. “Но и никой от тях не беше в лишение.” “И апостолите с голяма сила свидетелстваха за възкресението на Господа Исуса и голяма благодат почиваше над всички тях” (Деян. 4:32-34). Слава на Единствения Бог и Господ Исус Христос. "А от Него сте вие в Христа Исуса, Който стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление;  тъй щото, както е писано, "който се хвали, с Господа Исус Христос да се хвали".1Коринтяни 1:31

СВЕЩЕНИЧЕСКИ ЗАГОВОРИ Написана на : 2017-04-11 09:19:17

СВЕЩЕНИЧЕСКИ ЗАГОВОРИ

Тази глава е основана на Йоан 11:47-54.
Витания беше толкова близо до Ерусалим, че новините за възкресението на Лазар скоро стигнаха до града. Еврейските управници узнаха бързо за станалото чрез шпионите, които бяха свидетели на чудото. Веднага бе свикано събрание на Синедриона, за да се реши какво да се прави. Сега Христос бе изявил напълно Своята власт над смъртта и гроба. Това могъщо чудо бе най-великото доказателство, дадено от Бога на хората, че Той е изпратил Сина Си на света за тяхното спасение. То бе изявление на божествената сила, достатъчно да убеди всеки ум, контролиран от разума и от просветлената съвест. Много от тези, които видяха възкресението на Лазар, повярваха в Исус, а злобата на свещениците се засили. Те бяха отхвърлили всички по-малки доказателства за Неговата божественост и новото чудо само ги разяри. Мъртвият бе възкресен посред бял ден и пред множество от свидетели. Никакво подправяне не може да обясни едно такова доказателство. Ето защо смъртната омраза на свещениците се разрази още повече. Повече от всякога те решиха да възпрат делото на Христос.
Садукеите, макар и да не бяха благосклонни към Христос, не бяха така озлобени против Него като фарисеите. Омразата им не бе толкова силна. Но сега също се обезпокоиха. Те не вярваха във възкресението на мъртвите. Като уж творяха така наречената наука, доказваха, че мъртвото тяло е невъзможно да бъде възвърнато към живот. Но няколкото думи на Христос съкрушиха теорията им. Те бяха изложени като невежи и в Писанията, и относно Божията сила. Не виждаха възможност да отстранят създаденото в народа впечатление от това чудо. Как да откъснат хората от Този, Който успя да отнеме от гроба неговия мъртвец? Бяха разпространени лъжливи сведения, но чудото не можеше да се отрече и не знаеха как да противодействат на впечатлението от него. Досега садукеите не бяха подкрепили плана за унищожението на Христос, но след възкресението на Лазар решиха, че безстрашните Му укори против тях можеше да бъдат възпрени само чрез смъртта Му.
Фарисеите вярваха във възкресението и за тях извършеното чудо бе доказателство, че Месия е дошъл. Но те винаги се бяха противопоставяли на Христовото дело. Мразеха Го още отначало, защото бе изложил техните лицемерни претенции. Бе разкъсал воала на досадните ритуали, под които скриваха моралната си извратеност. Чистата религия, на която Той поучаваше, бе осъдила техните празни претенции за набожност. Жадуваха да отмъстят заради ясните Му укори. Бяха се опитали да Го предизвикат да каже или да извърши нещо, което да им даде случай да Го осъдят. Няколко пъти правиха опит да Го убият с камъни, но Той се бе отдалечавал тихо и се бе изгубвал от погледа им.
Чудесата, които Христос правеше в събота, имаха за цел да облекчат страдащите, но фарисеите се опитваха да Го осъдят като нарушител на съботата. Те предизвикваха съпротивата на иродианите против Него. Посочиха Го като човек, който се стреми да застане начело на бунт, и се съветваха с тях как да Го унищожат. Представиха Го като желаещ да подрине авторитета на римляните, за да ги настроят против Исус. Опитали бяха всякаква възможност да попречат на влиянието Му върху народа. Но опитите им все пропадаха. Множествата, които виждаха милостивите Му дела и чуваха чистите и святи поучения, разбираха, че това не бяха дела и думи на нарушител на съботата или на богохулник. Дори официалните служители, изпратени от фарисеите, бяха така повлияни от думите Му, че не посмяха да Го заловят. В отчаянието си евреите издадоха най-накрая заповед, според която всеки, изповядващ вяра в Исус, трябва да бъде отлъчен от синагогата.
И така свещениците, управниците и старейшините се събраха на съвет и решиха да смълчат Извършителя на чудодейни дела, удивяващи всички. Фарисеите и садукеите сега бяха по-единни, откогато и да било преди. Разделени дотогава, те се обединиха в съпротивата си спрямо Христос. Никодим и Йосиф не бяха поканени на този съвет, защото досега бяха попречили за осъждането на Исус. На съвета присъстваха други влиятелни мъже, вярващи в Исус, но тяхното влияние не можа да надвие злобата на фарисеите.
И все пак, участниците в съвета не бяха единодушни. Синедрионът в този момент не бе един законен парламент. Той съществуваше само по търпимост. Някои от неговите членове поставиха под съмнение разумността на искането Исус да бъде предаден на смърт. Те се бояха, че това ще възбуди въстание сред народа, предизвиквайки римляните да оттеглят по-нататъшната си благоразположеност към свещеничеството и да им отнемат властта, която все още имаха. Садукеите бяха единни в омразата си към Христос, но бяха склонни към предпазливи действия, боейки се, че римляните ще ги лишат от високото им положение.
На този съвет, свикан, за да планира смъртта на Христос, присъстваше и Свидетелят, който бе чул самохвалните думи на Навуходоносор, наблюдавал и идолопоклонническия празник на Валтасар, присъствал и когато в Назарет Христос се провъзгласи за Помазаник. Този Свидетел сега разкриваше на управниците онова, което трябваше да извършат. Събития от живота на Исус минаха пред очите им с такава
отчетливост, че ги уплаши. Спомниха си сцената в храма, когато Исус бе само на дванайсет години и застана пред учените законоучители, като им зададе учудващите въпроси. Току-що завършеното чудо даде свидетелство, че Исус не беше никой друг, а Божият Син. Старозаветните писания за Христос проблеснаха в умовете им с истинското си значение. Объркани и разтревожени, управниците попитаха: “Какво правим ние?” Съветът се раздели на две. Под влиянието на Светия Дух свещениците и управниците не можаха да стигнат до решението да застанат срещу Бога, както се опитваха.
Докато съветът бе толкова объркан, първосвещеникът Каяфа стана. Той бе високомерен и жесток човек, властен и нетолерантен. Сред роднините на неговото семейство имаше садукеи-горди, дръзки, безразсъдни, изпълнени с амбиция и жестокост, качества, които скриваха под престорена праведност. Каяфа бе изследвал пророчествата и макар да бе невеж за истинското им значение, говори с голям авторитет и увери: “Вие нищо не знаете, нито вземате в съображение, че за вас е по-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ.” Първосвещеникът искаше да каже, че дори и да е невинен, Исус трябва да бъде отстранен от пътя. Защото създаваше тревоги, привличаше народа и намаляваше авторитета на управниците. Той бе един. По-добре да умре, отколкото авторитетът на управниците да бъде отслабен. Ако народът загубеше доверие в тях, националната власт щеше да бъде унищожена. Каяфа искаше да каже, че след това чудо последователите на Исус щяха вероятно да се вдигнат на бунт. “Тогава римляните ще дойдат - каза той - и ще затворят нашия храм, ще разрушат нашите закони, ще ни унищожат като народ. Какво е животът на един галилеянин в сравнение с живота на един народ? Ако Той застава на пътя към добруването на Израил, не е ли изпълнение на Божията служба да бъде отстранен? По-добре един човек да загине, отколкото целият народ да бъде унищожен!”
Заявявайки, че един човек трябваше да умре за народа, Каяфа показа, че има известни, макар и много ограничени познания относно пророчествата. Но в доклада си за тази сцена Йоан разглежда пророчеството и показва неговото по-обширно и по-дълбоко значение. Той казва: “и не само за народа, но и за да събере в едно разпръснатите Божии чада.” Колко слабо бе разбирането на високомерния Каяфа за мисията на Спасителя!
В устата на Каяфа тази ценна истина бе превърната в лъжа. Защитаваната от него теза се основаваше на принцип, взет от езичеството. Сред езичниците неясното осъзнаване, че един трябва да умре за човешката раса, бе довело до жертване на хора. И така, Каяфа предложи да се пожертва Исус, за да се спаси виновният народ не от престъпление, но чрез престъпление да продължи в греха си. Чрез своето изказване той искаше да смълчи недоволните, които се осмеляваха да кажат, че не виждат в Исус нищо достойно за смърт.
На този съвет неприятелите на Христос получиха силно убеждение. Светият Дух бе повлиял умовете им. Но Сатана се бореше да спечели контрол над тях. Той ги караше да отбележат понесените заради Христос страдания. Колко малко бе оценил Той тяхната правда. Представил бе праведност далеч по-велика, задължителна за всички, които искат да бъдат Божии чада. Не обръщайки внимание на техните форми и церемонии, Той окуражаваше грешниците да отиват направо при Бога като при милостив Баща и да споделят с Него своите нужди. Така, според тяхното мнение, Той беше отстранил свещеничеството. Бе отказал да признае идеологията на равинските училища, бе изложил злите навици на свещениците и непоправимо бе уязвил тяхното влияние. Бе нарушил максимите и традициите им, заявявайки, че макар и стриктно да се придържат към ритуалния закон, заобикалят закона на Бога.
Всичко това Сатана им напомни сега. Внуши им, че за да поддържат своя авторитет, трябва да предадат Исус на смърт. И те последваха съвета му. Фактът, че може да изгубят властта, която притежават, мислеха те, бе достатъчна причина да вземат решението. С изключение на няколко души, не осмелили се да изкажат мнение, Синедрионът прие думите на Каяфа като думи от Бога. Съветът се успокои. Спорът секна. Решиха да предадат Исус на смърт при първата благоприятна възможност. Отхвърляйки доказателството за божествеността на Исус, тези свещеници и управници се заключиха в непрогледна тъмнина. Те бяха ръководени напълно от Сатана, който ги тласкаше към ръба на вечната пропаст. Така бяха измамени, че дори бяха доволни от себе си. Виждаха се като патриоти, опитващи се да спасят своя народ.
Синедрионът се страхуваше обаче да предприеме прибързани мерки срещу Исус, да не би народа да се разяри и насилието, което мислеха да насочат към Него, да падне върху самите свещеници. По тази причина съветът отложи изпълнението на произнесената присъда. Спасителят разбра за заговора на свещениците. Знаеше, че искат да Го отстранят и че целта им скоро щеше да се изпълни. Но не желаеше да ускорява нещата и се оттегли от областта заедно с учениците Си. Така чрез личния Си пример Исус отново подчерта наставлението, което бе дал на учениците: “А когато ви гонят от тоя град, бягайте в другия!” (10:23 Матей 10:23). Имаше широко поле за работа за спасението на души и доколкото верността към Исус изисква това, Господните слуги не биваше да поставят живота си в опасност.
Исус бе отдал вече три години служба на света. Неговият пример на себеотрицание и безкористна благотворителност бе пред очите им. Неговият живот на чистота, страдание и преданост бе познат на всички. Но в този кратък период светът едвам издържа присъствието на своя Изкупител.
Животът Му бе изпълнен с преследвания и оскърбления. Изгонен от Витлеем от един ревнив цар, отхвърлен от своя народ в Назарет, без причина осъден на смърт в Ерусалим, Исус с малцината Си верни последователи намери временно прибежище в чужд град. Този, Който съчувстваше на човешкото страдание, Който лекуваше болните, възстановяваше зрението на слепите, слуха на глухите и говора на немите, Който нахрани гладните и утеши скърбящите, бе отблъснат от хората, старал се да спаси. Този, Който вървеше по разлюлените вълни и с дума смълчаваше яростния им рев, Който изгонваше демони, признали Го за Божи Син, Който прекъсна съня на смъртта и увлече хиляди със Своите мъдри слова, не бе в състояние да стигне до сърцата на тези, които бяха ослепели от предразсъдък и омраза и упорито отхвърляха светлината.

ЕДНО ТИ ЛИПСВА Написана на : 2017-04-03 19:43:43

ЕДНО ТИ ЛИПСВА

Вярата в Исус спасява всеки искрено вярващ човек. Множеството няма проблем с вярата в Бога, но имат проблем с Бога на кръста-Исус.
Тази глава е основана на Матей 19:16-22; Марко 10:17-22; Лука 18:18-23.
И когато излизаше на пътя, някой се завтече и коленичи пред Него и Го
 попита: "Учителю благи, какво да сторя, за да наследя вечен живот?”
Младият човек, който зададе въпроса беше управник. Имаше големи
 имоти и заемаше отговорен пост. Той разбра, че любовта на Христос към децата се отнася и за него. Видя колко мило ги прие, как ги вдигна на ръце и сърцето му се запали от любов към Спасителя. Почувства желание да бъде Негов ученик. Толкова много бе развълнуван, че когато Исус тръгна по пътя Си, той изтича след Него, коленичи пред нозете Му и зададе искрено и сериозно въпроса, толкова важен за неговата душа и за душата на всяко човешко същество: “Учителю благи, какво да сторя, за да наследя вечен живот?” Защо Ме наричаш благ? - каза Христос. - Никой не е благ освен един Бог.” Желаеше да изпита искреността на управника и да го привлече по начин, който смяташе за най-добър. Осъзнаваше ли той, че Този, с Когото говореше, беше Божият Син? "Ето девицата ще зачне и ще роди син; И ще го нарекат Емануил" (което значи, Бог с нас)." 
Какво беше истинското му сърдечно чувство?
Управникът бе високо почитан заради своята праведност. Наистина не
 осъзнаваше да е грешен и все пак не бе напълно доволен от себе си. Чувстваше, че нещо му липсва, нещо не му достига. Не можеше ли Исус да го благослови, както благослови малките деца, и да задоволи нуждата на душата му?
На въпроса Исус му отговори, че ако човек иска да придобие вечен
 живот, необходимо е да се подчини на Божиите заповеди. И му цитира някои от тях, които посочваха задължението на човека към неговия ближен. 
"Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог"
"Не убивай".
"Не прелюбодействувай".
"Не кради".
"Не свидетелствувай лъжливо против ближния си".
"Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти".
Отговорът на управника бе положителен:
 “Учителю, всичко това съм опазил
 от младостта си.”
Христос погледна младежа в лицето, сякаш четеше живота му и
 изследваше характера му. Обикна го и пожела да му даде оня мир, благодат и радост, които наистина биха променили характера му. “Едно ти недостига - каза Той. - Иди, продай все, що имаш, и дай на сиромасите, и ще имаш съкровище на небето; и дойди, та Ме следвай!”
Младият човек направи впечатление на Христос. Изкупителят разбра, че
 бе искрен в твърдението си:“Всичко това съм опазил от младостта си.” Затова желаеше да създаде в него разбирането, което би го направило способен да види нуждата от сърдечно себеотдаване и християнска доброта. Той копнееше да съзре в него едно кротко и смирено сърце, съзнаващо величието на Божията любов и скриващо своите недостатъци в съвършенството на Христос.
Исус видя в този управник точно помощта, от която се нуждаеше, ако
 младият човек станеше Негов съработник в делото за спасението. Ако се оставеше на Христовото ръководство, той би станал източник на сила за добро. Управникът можеше в значителна степен да представя Христос, защото притежаваше качества, които, ако би станал едно със Спасителя, биха го направили Божия сила сред хората. Прониквайки в характера му, Изкупителят го обикна. Любовта към Спасителя се събуди и в сърцето науправника, защото любовта събужда любов. Исус жадуваше да го види като Свой съработник. Жадуваше да го направи като Себе Си - огледало, в което би се отразило Божието подобие. Жадуваше да развие съвършенството на характера му и да го освети, за да Му бъде полезен. Ако управникът се бе предал на Христос, той щеше да израсне в атмосферата на Неговото присъствие. Ако бе направил този свой избор, колко различно щеше да бъде бъдещето му! “Едно ти недостига - каза Исус. - Ако ти желаеш да бъдеш съвършен, иди и продай каквото имаш, дай го на бедните и ти ще имаш съкровище в небето. И ела, и Ме следвай!”  Христос четеше в сърцето на управника. Само едно нещо му липсваше, но това бе жизнен принцип. Той се нуждаеше от Божията любов в душата си. Ако тази липса не бъдеше задоволена, товащеше да се окаже фатално за него. Цялото му естество щеше да се поквари. Чрез себезадоволяване себелюбието се засилва. За да получи Божията любов, трябваше да се откаже от своята голяма любов към собственото “аз”. Христос подложи младежа на изпит. Той го призова да избере между небесното съкровище и светското величие. Небесното съкровище щеше да му бъде осигурено, ако последваше Христос, но трябваше да се откаже от личното си Аз. Волята му да се подчини на Христовия контрол. Самата святост на Небето бе предложена на този млад управник. Имаше привилегията да стане Божи син и сънаследник с Христос на небесното съкровище. Но трябваше да вземе кръста и да последва Спасителя по пътя на себеотрицанието. Христовите думи прозвучаха на управника като покана: “Изберете днес кому искате да служите“ (Исус Навиев 24:15). Изборът му бе предоставен. Исус силно желаеше неговото духовно обръщане. Той му бе показал петното в неговия характер и с голям интерес следеше развръзката, докато младият човек обмисляше въпроса. Ако решеше да последва Христос, трябваше да послуша думите Му във всичко. Трябваше да се откаже от амбициозните си намерения. С какъв силен копнеж и нетърпение, с каква жажда на душата Спасителят гледаше младежа, надявайки се той да се отзове на поканата на Божия Дух!
Той определи точно как управникът можеше да усъвършенства своя
 християнски характер. Думите Му бяха мъдри, макар да изглеждаха строги и скъпернически. Да ги приеме и да им се подчини - това бе единствената възможност, единствената надежда за спасение на управника. Неговият висок пост и богатства оказваха фино и зло влияние върху характера му. Запазеха ли се, биха изместили Бога в чувствата му. Да се отдръпне малко или много от Бога, означаваше да се задържи това, което би отслабиломоралната сила и способности. Защото, когато светските неща се подхранват, ще станат все поглъщащи, колкото и крехки и нищожни да са те. БУправникът бързо осъзна значението на Христовите думи и се натъжи. Ако бе оценил стойността на предложения дар, би станал веднага един от Христовите последователи. Бе член на почетния еврейски съвет и Сатана го изкушаваше с ласкателни перспективи за бъдещето. Младежът искаше небесното съкровище, но искаше също и временните предимства, коитобогатствата биха му донесли. Съжали, че съществуваше такова условие. Желаеше вечния живот, но не искаше да направи жертвата. Цената на вечния живот изглеждаше прекалено голяма и той си тръгна натъжен, “Защото беше човек с много имот”.
Твърдението, че бе опазил Божия закон, бе измамно. Той показа, че богатствата бяха негов идол. Не можеше да пази Божиите заповеди, докато светът стоеше на първо място в чувствата му. Обичаше Божиите дарове повече, отколкото техния Дарител. Христос му бе предложил приятелството Си. “Следвай Ме!” - каза Той. Но Спасителят не означаваше за него толкова много, колкото собственото му име сред хората и колкото притежанията му. Да захвърли земното си съкровище, което бе видимо и временно, и да го замени с небесно, което бе невидимо - това беше прекалено голям риск. Той отказа предложението на вечната Любов и се отдалечи, а след това светът щеше да получи неговото поклонение. Хиляди минават през това изпитание, претегляйки на везните Христос и света, и мнозина избират света. Като младия управник и те отблъскват Спасителя, казвайки в сърцата си: “Аз не искам този Човек да бъде мой водач!” Държанието на Христос към младежа представя нагледен урок. Бог ни е дал правило за поведение, което всеки един от служителите Му трябва да следва. То е послушание към Неговия закон. Не просто законническо послушание, но послушание, водещо към живот, което се отразява върху характера. Бог е установил Свой стандарт за характера на всички, които биха станали поданици на Неговото царство. Само онези, които ще станат съработници на Христос, само онези, които ще кажат: “Господи, всичко, което имам и всичко, което съм, е Твое!”, само те ще бъдат признати за Божии синове и дъщери. Всички трябва да имат предвид какво означава да желаеш Небето и да го пропуснеш поради някои обстоятелства тук долу. Помисли какво означава да се каже “не” на Христос. Управникът отговори: “Не, аз не мога да Ти дам всичко.” Павел много добре го е казал: "Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, (за да бъдем добре тук на тази земя) то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление."1Коринтяни 15:19 Казваме ли и ние същото? Исус предлага да сподели с нас Божието дело, делото, което Бог ни е дал да вършим. Предлага да използваме и дадените от Бога средства, за да извършим Неговото дело в света. Само в този случай Той може да ни спаси. Притежанията бяха поверени на управника, за да може да докаже, че е верен слуга. Те не бяха негова собственост. Той трябваше да раздава тези блага за благословение на нуждаещите се. Така Бог сега поверява на хората средства, таланти и възможност, за да могат те да бъдат съработници в помощ на бедните и страдащите. Онзи, който използва поверените му дарове така, както Бог е предначертал, става съработник на Исус. Той спечелва души за Христос, защото е представител на Неговия характер. За хора, които подобно на младия управник заемат висок и доверен пост и имат значителни богатства, може да изглежда прекалено голяма жертвата да захвърлят всичко, за да следват Христос. Но това е правилното поведение за всички, които биха станали Негови ученици. Не може да бъде прието нищо по-малко от послушание. Себеотдаване е същността на Христовото учение. Често то се представя с език, на пръв поглед властнически, защото само така може да се спаси човекът, като се откъсне от нещата, които, ако бъдеха поддържани, биха увредили неговото същество. Когато Христовите последователи връщат на Господа Неговото, те събират съкровища, които ще им бъдат дадени, когато чуят думите: “Хубаво, добри и верни слуго! - влез в радостта на Господаря Си”. Радостта да видиш изкупени души, души, спасени за вечността, е наградата на всички, тръгнали по стъпките на Този, Който каза: “Следвай ме!” Богатия младеж имаше погрешно разбиране за спасението. Той вярваше както учеха свещениците, че всеки се спасява чрез добри дела. Исус дойде и предложи спасение чрез вяра в Него. "Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото."Лука 19:10  Спасението се получаваше само чрез вяра в жертвата, проляната кръв и смъртта на Бог Исус, а добрите дела са доказателство, че човека наистина е повярвал в Исус. "Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот"Йоан 3:16 "А на този, който върши дела, наградата му се не счита като благодеяние, но като дълг" И тъй, какво ще кажем, че нашият отец Авраам, е намерил по плът? Защото ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва писанието:Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за правда". А на този, който върши дела, наградата му се не счита като благодеяние, но като дълг"Рим4:1-4 "Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела изисквани от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха." Рим 3:20 "Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой. "Ефесяни 2:8,9 "Който ни е спасил и призвал със свето призвание, не според нашите дела, а според Своето намерение и според благодатта, дадена нам в Христа Исуса преди вечните времена"2Тимотей 1:9 "Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост"Тит 3:5 "И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона." Рим 3:28 "И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос" Рим 5:1 Дойде народа при Исус и го попитаха: учителю, какво добро да сторим за да се спасим? Исус им отговори: повярвайте в Мене и ще се спасите. Взеха камъни и искаха да го убият. Те вярваха, че човек се спасява като върши добри дела, а в същия момент искаха да убият Исус. Дойдоха фарисеите и свещениците и те също го попитаха: а ние какво да сторим за да получим вечния живот? Исус им отговори, повярвай те в Мене и ще се спасите. Те му се изсмяха, обърнах му гръб и си отидоха. Те вярваха и учиха народа, че човек може да се спаси само ако върши добри дела и така си спечели небето. Дойде един законник и го попита: аз какво да направя за да се спася? Исус му отговори: повярвай в Мене и ще се спасиш. "И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот."1Йоан 5:11,12 Богатия младеж отиде при Исус и не го помоли да го спаси, а попита какво добро да стори за да се спаси. Той искаше да получи спасението чрез добри дела, а не чрез вяра в Исус. И понеже искаше спасение чрез дела, Исус му каза: добре, щом искаш спасение чрез дела: "Иди, продай имота си, и дай на сиромасите; и ще имаш съкровище на небесата; дойди и Ме следвай". Като чу това сърцето му се сви, погледна Исус, намръщи се, обърна гръб на Исус и си тръгна. "Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой."Ефесяни 2:8

БЛАГОСЛАВЯНЕ НА ДЕЦАТА Написана на : 2017-04-01 11:28:32

БЛАГОСЛАВЯНЕ НА ДЕЦАТА

Тази глава е основана на Матей 19:13-15; Марко 10:13-16; Лука 18:15-17.
Исус винаги е обичал децата. Той приемаше тяхната детска любов и откровената им, непристорена обич. Благодарствената хвала от техните чисти устни беше музика за ушите Му, освежаваше духа Му, потиснат от контакта с изкусителните и лицемерни възрастни. Където и да отидеше Исус, сърдечната доброта, изписана на лицето Му, и благородното и любезно държание спечелваха любовта и доверието на малките.
Евреите имаха обичай да завеждат децата при някой равин, който да положи ръце върху тях за благословение, но учениците на Спасителя мислеха, че Христовото дело е прекалено важно, за да бъде прекъсвано по този начин. Когато майките дойдоха при Него със своите мили дечица, учениците ги погледнаха с неодобрение. Те смятаха, че децата им са твърде малки, за да получат благословение от посещението си при Исус, и решиха, че Той няма да одобри присъствието им. Но точно учениците Му Го огорчиха. Исус разбра грижата и бремето на майките, които се стараеха да възпитават своите деца според Божието слово. Той бе чул молитвите им, Сам ги бе привлякъл към близост със Себе Си.
Една майка бе напуснала с детето дома си, за да намери Исус. По пътя тя разказа на своя съседка за намерението си и съседката също пожела Исус да благослови нейните деца. Така се събраха няколко жени с рожбите си. Някои от децата вече бяха преминали годините на детството и бяха на границата с юношеството. Когато майките споделиха своето желание, Исус изслуша със съчувствие скромната, изпълнена със сълзи молба. Но изчака да види как учениците ще се отнесат към тях. Когато видя, че ги отпратиха настрана, мислейки, че с това Му правят услуга, Той им посочи грешката, казвайки: “Оставете дечицата да дойдат при Мене; не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство- Прегърна ги и ги благослови, като положи ръцете Си на тях.”
Майките се успокоиха. Те се върнаха по домовете си, укрепени и благословени от Христовите думи. Бяха окуражени да поемат бремето с нова бодрост и да работят за децата си, изпълнени с надежда. И днешните майки трябва да приемат Неговите думи със същата вяра. Исус Христос е наистина личен Спасител и сега, както и тогава, когато живя като човек сред хората. Той помага на майките днес така истински, както и тогава, когато обгърна с ръце малчуганите в Юдея. Любимите ни деца са също изкупени с Неговата кръв, както и децата от онова отдавнашно време.
Исус познава бремето на всяко майчино сърце. Самият Той имаше майка, която се бореше с бедността и лишенията, и съчувства на всяка майка в нейните трудности. Исус, Който предприе дълго пътуване, за да  успокои разтревоженото сърце на една ханаанка, ще направи същото и за днешните майки. Исус, Който  върна сина на вдовицата от Наин и Който в агонията на кръста не забрави майка Си, съчувства и днес на майчините тревоги. Той във всяка мъка и във всяка нужда ще даде утеха и помощ.
Нека майките да дойдат при Исус със своите грижи. Те ще намерят любов и благодат, достатъчна, за да им помогне в работата с децата им. Портите са отворени за всяка от тях. Същият, Който каза: “Оставете дечицата да дойдат при Мене; не ги възпирайте“, все още кани майките да доведат своите малки, за да ги благослови. Дори и бебето в майчините ръце може да пребъдва под сянката на Всемогъщия чрез вярата на молещата се майка. Йоан Кръстител бе изпълнен със Светия Дух от своето рождение. Също, ако живеем в близост с Бога, ще виждаме как Божият Дух оформя нашите деца още от най-ранната им възраст.
В децата, които бяха доведени, Исус видя мъже и жени, бъдещи наследници на благодатта и поданици на Неговото царство. Някои от тях щяха да станат мъченици заради делото Му. Той знаеше, че тези деца щяха да Го слушат и да Го приемат като свой Изкупител много по-бързо и с много по-голяма готовност, отколкото възрастните хора, много от които имаха светска мъдрост и корави сърца. В учението Си Исус слезе до тяхното равнище. Той, величието на небето, не отказа да отговори на въпросите им и опрости Своите важни уроци, за да бъдат възприети от детския ум. Той вложи в умовете им семената на истината, за да поникнат в бъдещите години и да донесат плод за вечен живот.
И днес важи истината, че децата са най-възприемчиви за евангелското учение. Сърцата им са отворени за Божествени влияния и са способни да запаметяват предадените им уроци. Малките деца могат да бъдат християни, като имат своите духовни преживявания с Бога в съответствие с годините си. Нужно е да бъдат поучавани в духовните неща и родителите трябва да им осигуряват възможност, за да могат да оформят характерите си по подобие на Христовия характер.
Бащи и майки трябва да гледат на децата си като на по-млади членове на Господното семейство, поверени им, за да ги образоват за Небето. Уроците, които ние научаваме от Христос, трябва да предадем на децата си, така че младите им умове да могат да ги възприемат, малко по малко отваряйки се за красотата на небесните принципи. Така християнският дом става училище, където родителите служат като помощници на учителите, а Христос е главният възпитател.
Когато работим за обръщането на нашите деца към вярата, не бива да търсим някакви силни емоции като доказателство за убеждение в грях. Нито е нужно да знаем точното време, когато те са повярвали. Ние трябва да ги учим да предадат греховете си на Исус, като Го молят да им прости и вярват, че Той им е простил и ги приема, както прие децата, когато присъстваше тук на земята.
Когато една майка поучава децата да я слушат, защото я обичат, тя им предава първия урок в християнския живот. Майчината любов представя на детето Христовата любов и то, като - се доверява и я слуша, се учи да се доверява и да се покорява и на Спасителя.
Исус бе образец за децата. Бе пример и за бащите. Той говореше с власт и словото Му съдържаше сила. Въпреки че имаше често работа с груби и жестоки хора, никога не употреби нелюбезен и отблъскващ израз. Благодатта на Христос в сърцето ще внася небесно достойнство и чувство за благочестие. Тя ще смекчава остротата и ще потиска всичко, което е грубо и нелюбезно. Ще ръководи бащите и майките да се отнасят с децата си като с интелигентни същества, както самите те биха искали да се отнасят с тях.
Родители, при възпитанието на децата си, изучавайте уроците, които Бог е дал в природата. Ако отглеждате роза или лилия, как бихте правили това? Попитайте градинаря как прави всяко клонче и лист да израстват така красиво и да се развиват в симетрия и прелест? Той ще ви отговори, че това постига не с грубо докосване, нито с насилие, защото така само биха се прекършили нежните стъбълца. Извършил го е с незначителни, но постоянни грижи. Напоявал е почвата, запазвал е растящите фиданки от лютите слани и от изгарящото слънце и Бог ги е направил да израстат и да разцъфнат така красиво. В общуването с децата си следвайте метода на градинаря. Чрез деликатно докосване, чрез изпълнено с обич служене се старайте да оформите техните характери по образеца на Христос.
Окуражавайте изразяването на любов към Бога и един към друг. Причината да има толкова коравосърдечни мъже и жени в света е, че истинските чувства са били разбирани като слабост и са били разколебавани и потискани. По-доброто естество на тези личности е било задушавано в детството и докато светлината на Божествената любов не разтопи техния студен егоизъм, щастието им ще бъде унищожено завинаги. Ако ние желаем децата ни да притежават любезния, благородния дух на Исус и съчувствието, което ангелите показват към нас, трябва да насърчаваме щедрите, изпълнени с обич импулси в детството.
Поучавайте децата да виждат Христос в природата. Заведете ги на открито, под благородните дървета в градината и ги учете във всички прекрасни дела на творението да виждат израза на любовта. Поучавайте ги, че Той е създал законите, които управляват всички живи същества, че е създал закони и за нас и че тези закони са за нашето щастие и радост. Не ги уморявайте с дълги и досадни молитви, а с нагледни уроци от природата ги поучавайте в послушание към Божия закон.
Като спечелите тяхното доверие във вас като Христови последователи, ще ви бъде лесно да ги поучавате на великата любов, с която Той ни е обикнал. Когато се опитате да им обясните истината на спасението и да им посочите Христос като личен спасител, на ваша страна ще стоят ангели. Господ ще даде на бащите и майките благодат да заинтересуват своите малчугани със скъпоценния разказ за витлеемското Бебе, Което е истинската надежда на света.
Когато Исус каза на учениците да не пречат на децата да идват при Него, Той говореше на Своите последователи от всички векове: на църковни служители, проповедници, помощници, на всички християни. Исус привлича децата и Той ни умолява: “Оставете ги да дойдат!” Сякаш иска да ни каже: “Те ще дойдат, ако вие не ги препънете!”
Не допускайте вашият нехристоподобен характер да представя фалшиво Исус. Не дръжте малките настрана от Него чрез вашата студенина и грубост. Никога не им давайте повод да чувстват, че Небето няма да бъде приятно място за тях, ако и вие сте там. Не говорете за религията като за нещо, което децата не могат да разберат, и не действайте така, сякаш от тях не се очаква още в детството си да приемат Христос. Не им създавайте погрешното впечатление, че Христовата религия е мрачна религия и че при идването на Спасителя те трябва да се разделят с всичко, което прави живота им радостен.
Когато Светият Дух докосне сърцата на децата, помагайте Му в Неговото дело. Поучавайте ги, че Спасителят ги призовава, че нищо не може да Му създаде по-голяма радост от това те да Му отдадат себе си в разцвета и в свежестта на възрастта си.
Спасителят се отнася с безкрайна нежност към душите, които е изкупил с кръвта Си. Те са доказателството за любовта Му. Гледа ги с неизразим копнеж. Сърцето Му привличат не само децата с най-добро поведение, но и тези, които имат по наследство характер, склонен към противопоставяне. Много родители не разбират колко са отговорни за тези черти на децата си. Те не се отнасят с кротост и мъдрост с грешащите си чада, които сами са направили такива. Но Исус гледа на тях с милост. Той знае причината за всяко деяние.
Християнският работник може да действа като християнин, като привлича тези деца към Спасителя. С мъдрост и такт той може да ги свърже със сърцето си, може да им даде кураж и надежда и чрез Христовата благодат може да ги види как се преобразяват по характер, така че за тях да може да се каже: “на такива е Божието царство.”

НЕ С ВЪНШЕН ПОКАЗ Написана на : 2017-03-30 09:36:37

НЕ С ВЪНШЕН ПОКАЗ

Тази глава е основана на Лука 17:20-22.
Някои от фарисеите бяха дошли при Исус с въпроса: “Кога ще дойде Божието царство?” Повече от три години бяха минали, откакто Йоан Кръстител разнесе вестта, която бе прозвучала в страната като тръбен зов: “Небесното царство наближи!” (Матей 3:2). Но тези фарисеи не виждаха никакви признаци за установяването на царството. Много от онези, които отблъснаха Йоан и на всяка стъпка се противопоставяха на Исус, внушаваха мнението, че Неговата мисия е пропаднала.
Исус отговори: “Божието царство не иде така, щото да се забелязва; нито ще рекат: Ето тук е! или: Там е!, защото ето, Божието царство е всред вас.” Царството Божие започва в сърцето. Не гледайте, не търсете тук или там земна сила да отбележи Неговото идване.
“Ще дойдат дни - каза Той, като се обърна към учениците Си, - когато ще пожелаете да видите поне един от дните на Човешкия Син и няма да видите.” Тъй като той не се отличава с външна помпозност, има опасност да не различите славата на Моята мисия. Вие не осъзнавате колко велика е вашата сегашна привилегия да имате помежду си, макар и облечен в човешко естество, Този, Който е животът и светлината на хората. Ще дойдат дни, когато ще поглеждате жадно назад за възможностите, на които сега се радвате - да вървите и да разговаряте с Божия Син Исус.
Поради себелюбието и склонността към земното дори учениците на Исус не можаха да различат духовната слава, която Той се стараеше да разкрие пред тях. Чак след Христовото възнесение при Неговия Отец и след изливането на Светия Дух върху вярващите учениците напълно осъзнаха характера на Спасителя и мисията Му. След като бяха получили кръщението от Духа, те започнаха да осъзнават, че са били в самото присъствие на Господа на славата. Спомняйки си думите на Христос, умовете им се отваряха, за да разбират пророчествата и чудесата, които Той бе извършил. Чудесата на Неговия живот минаваха пред очите им и те се чувстваха като хора, събудени от сън. Осъзнаха, че “Словото стана плът и пребиваваше между нас и видяхме славата Му, слава като на единородния от Отца, пълно с благодат и истина” (Йоан 1:14). Христос наистина бе дошъл от Бога в грешния свят да спасява падналите синове и дъщери на Адам. Учениците сега разбираха своето нищожество много повече, отколкото преди, когато не осъзнаваха това. Никога не се уморяваха да повтарят Неговите думи и дела. Уроците Му, които съвсем слабо бяха разбрали, сега им се откриха с нова сила. Писанията станаха за тях нова книга.
Като изследваха свидетелстващите за Христос пророчества, учениците се сприятелиха с Божеството и научиха за Този, Който бе възнесен на небето да завърши започнатото на земята дело. Признаха факта, че Той притежаваше знание, неразбираемо без Божествена помощ за никое човешко същество. Нуждаеха се от помощта на Този, Когото царе, пророци и праведни мъже бяха предсказали. С възхищение четяха и препрочитаха пророчествата за Неговия характер и дело. Колко слабо бяха разбирали досега пророческите писания! Колко мудно бяха вниквали във великите истини, които свидетелстваха за Христос! Като гледаха смирението Му, как Той ходеше като човек сред човеците, те не можеха да разберат тайната на Неговото въплъщение, двойствения характер на естеството Му. Очите им бяха затворени, за да не осъзнаят напълно Божествеността в човешкото естество. Но след като бяха просветлени от Светия Дух, как копнееха да Го видят отново и да застанат в нозете Му. Колко биха желали да отидат при Него, да им обясни Писанията, които не можеха да разберат. Колко внимателно щяха да слушат словата Му. Какво искаше да каже Христос с думите: “Имам още много неща да ви кажа, но не можете да ги понесете сега”? (Йоан 16:12). Колко нетърпеливи бяха да узнаят всичко. Те тъгуваха, че вярата им беше толкова слаба, че идеите им бяха толкова далече от целта, че така бяха пропуснали да осъзнаят реалността.
От Небето бе изпратен вестител от Бога да провъзгласи идването на Христос, да привлече вниманието на еврейския народ към Неговата мисия, за да могат хората да се приготвят да Го приемат. Чудната личност, за която Йоан съобщи, бе сред тях в продължение на повече от тридесет години, а те наистина не бяха Го познали като изпратен от Бога. Угризения смущаваха съвестта на учениците за това, че бяха допуснали преобладаващото неверие да закваси и техните схващания, да затъмни разбирането им. Светлината бе изгряла сред тъмата на този свят, а те бяха пропуснали да открият откъде идваха лъчите . Питаха се защо бяха следвали поведение, което предизвикваше укорите на Христос. Често повтаряха Неговите думи и казваха:
“Защо допуснахме земни съображения и противопоставянето на свещеници и равини да объркат нашите чувства, за да не схванем, че сред нас бе един по-велик от Мойсей, че ни поучаваше един по-мъдър от Соломон? Колко затъпели са били нашите уши! Колко слабо е било нашето разбиране!”
Тома не искаше да повярва, докато не сложи пръста си в раната, причинена от римските войници. Петър се отрече от Него, когато Той бе унижен и отхвърлен. Павел се имаше за велик и горд, че знае Свещените писания, но мразеше Исус. Тези мъчителни спомени изникнаха ясно пред тях. Бяха с Него, но не Го познаха и не Го оцениха. Но как само тези неща сега вълнуваха сърцата им, когато признаха своето слабост и неверие!
Тъй като свещениците и управителите се сговаряха срещу последователите на Христос и се събираха да се съветват, и ги извеждаха пред съвети, и ги хвърляха в затвора, те се радваха, “загдето се удостоиха да претърпят опозоряване за Исусовото име” (Деян. 5:41). Радваха се да доказват пред хора и пред ангели, че бяха признали славата на Христос и бяха избрали да Го следват с цената на всичко.
Истина е и днес, както и в апостолски дни, че без просветление от Божия Дух човечеството не може да схване славата на Христос. Истината и делото Божие не се оценяват от едно християнство, обичащо света и правещо компромиси. Последователите на Учителя не могат да бъдат намерени по пътищата, водещи към лесен живот и земна слава или съобразявани със светския начин на живот. Те са далеч напред, в пътеките на труд, смирение и укор, на предната линия в битката
“Срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места” (Еф. 6:12). И сега, както в дните на Христос, те биват погрешно разбирани, укорявани и потискани от свещениците и фарисеите на своето време.
Божието царство не идва с външен показ. Евангелието на Божията благодат с неговия дух на себеотрицание никога не може да бъде в хармония с духа на света. Тези два принципа са взаимно изключващи се.
“Но естественият човек не побира това, което е от нещата на Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (1Кор. 2:14).
Но днес в религиозния свят има множества, които вярват, че работят за установяването на Христовото царство като земно и временно избавление. Те желаят да направят от нашия Господ владетел на земните царства, управител в техните царски дворове и бойни лагери, в техните съдебни зали, в техните дворци и пазари. Очакват Той да управлява чрез закони и постановления, изявяващи човешки авторитет. Тъй като Христос сега не е тук лично, самите те ще подемат делото вместо Него, ще провеждат законите на Неговото царство. Установяването на такова царство е същото, което евреите желаеха в дните на Христос. Биха приели Исус, ако Той бе пожелал да установи временно управление, да подкрепи онова, което те смятаха за Божи закон, да ги направи хора, откриващи Неговата воля и да ги упълномощи със Своя авторитет. Но Той каза: “Моето царство не е от този свят” (Йоан 18:36). Не искаше да приеме земен трон.
Управлението под което живееха евреите беше корумпирано и потисническо. Навсякъде имаше крещящи злоупотреби, грабежи, разврат, нетърпимост и алчна жестокост. Но Спасителят не предприе граждански реформи. Не атакува националните злоупотреби, нито осъди националните врагове. Не попречи на авторитета на управлението. Той, Който беше наш пример, стоеше настрана от земните правителства не защото беше безразличен към стенанията на хората, но защото лекарството не се крие в човешки мерки. За да бъде ефикасно, то трябва да стигне до хората индивидуално, трябва да обнови сърцето. Не чрез решения на законодателни събрания, нито чрез покровителството на велики светски мъже се установява Божието царство, а чрез вкореняване на Христовото естество в човешкото чрез делото на Светия Дух.
“А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч на тия, които вярват в Неговото име, които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, но от Бога” (Йоан 1:12,13).
Тук е единствената сила, която може да работи за издигането на човечеството. Човешкото участие в изпълнението на това дело е да поучава и да живее Словото Божие.
Когато апостол Павел започна своята служба в Коринт - оживения, богат и нечестив град, замърсен от безбройните пороци на езичеството, той каза:
“Защото бях решил да не зная между вас нещо друго освен Исус Христос, и то Христос разпнат”1Кор. 2:2. Пишейки по-късно на някои, покорени от най-долни грехове, можа да каже:
“Но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа Исуса Христа и в Духа на нашия Бог.”
“Винаги въздавам благодарност на моя Бог за вас, за Божията благодат, която ви е била дадена в Христа Исуса” (1Кор. 6:11, 1:4).
И днес, както в дните на Христос, делото на Божието царство не е в ръцете на онези, които се боричкат за признание и поддръжка от земни управители и човешки закони, но в ръцете на тези, които обявяват на народа в Неговото име духовните истини, които ще изработят в приелите ги Павловата опитност: “Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Тогава те могат да работят като Павел за благото на хората. Той каза:
“И тъй, от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога” (2Кор. 5:20).

ДОБРИЯТ САМАРЯНИН Написана на : 2017-03-24 12:45:07

ДОБРИЯТ САМАРЯНИН

Тази глава е основана на Лука 10:25-37.
В притчата за добрия самарянин Христос разкри естеството на истинската религия. Той показа, че тя се състои не в системи, вярвания или ритуали, а в дела на любов, в даване на най-големи блага на другите, в истинска доброта.
Когато Христос поучаваше народа, “някой законник стана и Го изпитваше, казвайки: Учителю, какво да правя, за да наследя вечен живот?” Притаили дъх, събраните множества очакваха отговора. С този въпрос на законоучителя свещениците и равините бяха намислили да объркат Христос, но Исус не се подаде на предизвикателството. Той изиска отговора от самия човек, който зададе въпроса. “Какво е писано в закона, как четеш?” Евреите все още обвиняваха Исус за лекото Му отношение към закона, даден на Синай, но Той насочи въпроса за спасението към изпълняване на Божиите заповеди.
Законникът каза: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичките си сили и с всичкия си ум, и ближния си, както себе си!” Исус каза: “Право си отговорил; това стори и ще живееш.”
Законникът не беше доволен от мнението и от делата на фарисеите. Той бе изучавал Писанията с желанието да вникне в истинското им значение. Тези неща го интересуваха живо и въпросът му бе искрен. “Какво да правя за да се спася?” В своя отговор относно изискванията на закона той подмина цялото множество от церемониални и ритуални предписания. Не им придаваше някаква стойност, но представи двата велики принципа, върху които се основават законът и пророците. Христос похвали отговора и това го издигна над равините. Те не можаха да го осъдят, че не одобрява изложеното от законника.
“Това стори и ще живееш!” - каза Исус. Той представи закона като Божествена цялост и по този начин предаде урока, че не е възможно да пазим едно предписание, а да нарушаваме друго, защото общ принцип обединява всички тях. Достойнството на човека ще бъде оценено от послушанието му към целия закон. Върховна любов към Бога и безкористна любов към човека са принципите, които трябва да се прилагат в живота.
Законникът се почувства нарушител на закона. В това бе убеден и от пронизващите думи на Христос. Не бе живял правдата на закона, която твърдеше, че разбира. Не бе показал любов към своя ближен. Покаяние бе нужно, но вместо покаяние той искаше да оправдае себе си. И за да не признае истината, се опита да покаже колко трудно е изпълнението на заповедта. Така се надяваше да отклони убеждението и да се издигне в очите на народа. Думите на Спасителя бяха показали, че въпросът му бе ненужен, защото сам можеше да си отговори на него. Но той зададе друг въпрос: “А кой е моят ближен?”
Този въпрос причиняваше безкрайни спорове сред евреите. Те не се съмняваха, че езичниците и самаряните бяха чужденци и неприятели. Но къде трябваше да мине границата между хората от техния народ и между различните класи на обществото? Кого трябваше свещеникът, равинът и старейшината да смятат за свой ближен? Прекарваха живота си в кръг от церемонии за очистване. Контактът с невежото и безгрижно множество - учеха те - би причинил оскверняване, което, за да се отстрани, би изисквало уморителни усилия. Трябваше ли да гледат на “нечистите” като на свои ближни?
Исус отново отказа да бъде въвлечен в спора. Той не осъди високомерието на тези, които дебнеха да Го осъдят. Но с една проста история обрисува пред Своите слушатели такава картина за изливането на небесна любов, която трогна всички сърца и изтръгна от законника признание за истината. Единственият начин да се прогони тъмнината е да се внесе светлина. Най-добрият начин да се справим с греха, със заблудата, е да представим истината. Откровението за Божията любов разкрива деформациите и греха на сърцето, което има себе си за център.
“Някой си човек - каза Исус - слизаше от Ерусалим към Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв. А случайно някой си свещеник слизаше по оня път и като го видя, замина си от срещната страна. Също и един левит, като стигна на това място и го видя, замина си от срещната страна” (Лука 10:30-32). Това не бе измислена сцена, а действителна случка, която се бе разчула точно така, както бе представена сега. Свещеникът и левитът, които бяха минали на другата страна, бяха сред слушателите на Христовите думи.
От Ерусалим към Ерихон пътникът трябваше да мине през една част на Юдейската пустиня. Пътят водеше надолу през безлюдна скалиста урва, която гъмжеше от разбойници и често ставаше сцена на жестокости. Тук пътникът бе нападнат, ограбено му бе всичко, което имаше някаква стойност, бе наранен и натъртен и оставен полумъртъв край пътя. Както си лежеше, един свещеник мина по пътя. Мина оттам, но само хвърли бърз поглед към наранения човек. Тогава се появи левитът. Любопитен да разбере какво се бе случило, той се спря и погледна към страдащия. Убеден бе какво трябваше да стори, но това не беше приятна работа. Би предпочел да не бе минавал по този път, та да не ставаше нужда да види наранения човек. Убеди себе си, че случаят не го засяга.
И двамата мъже бяха на свещена служба и изповядваха, че проповядват писанията. Те принадлежаха към една особена класа, избрана да представя Бога пред хората. Трябваше да “състрадават с невежите и заблудилите” (Евр. 5:2), за да могат да водят хората към разбиране на Божията любов и към човечност. Делото, което те бяха призвани да извършат, бе същото, което Исус бе описал като Свое с думите: “Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите, да пусна на свобода угнетените- “ (Лука 4:18).
Небесните ангели наблюдават бедствията на Божието семейство на земята и са готови да сътрудничат на хората в облекчаване на теглата и страданието. Бог в Своя промисъл доведе свещеника и левита на пътя, където лежеше раненият страдалец, за да видят неговата нужда от милост и помощ. Цялото Небе наблюдаваше с очакването сърцата на тези хора да се докоснат със съчувствие към човешката беда. Спасителят бе Този, Който бе направлявал евреите в пустинята от облачния и огнения стълб. Той бе поучавал на урок, различен от онзи, който хората получаваха сега от свещениците и учителите. Милостивите предвиждания на закона се простираха дори до немите животни, не можещи да изразят с думи своята нужда и страдание. На Мойсей бе дадена наредба за израилевите чада по този въпрос: “Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си, непременно да му го закараш! Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си и не ти се иска да му помогнеш, пак непременно да помогнеш заедно с него!” (Изх. 23:4,5). Но чрез човека, наранен от разбойниците, Исус представи случая на техен брат по страдание. Колко повече сърцата им трябваше да се трогнат от съжаление към него, отколкото към едно животно, носещо товар. Чрез Мойсей им бе дадена вестта, че Господ, техният Бог, “е велик, могъщ и страшен Бог”, “извършва съдба за сирачето и за вдовицата и обича чужденеца”, затова той нареди: “Обичайте, прочее, чужденеца, защото и вие сте били чужденци”, “да го обичаш като себе си” (Второзак.10:17-19; Левит 19:34).
Йов бе казал: “Чужденецът не нощуваше вън; отварях вратата си на пътника.”
И когато двамата ангели, облечени като хора, дойдоха в Содом, Лот им се поклони с лице до земята и каза: “Ето, господари мои, свърнете, моля, в къщата на слугата си и пренощувайте“(Йов 31:32; Бит. 19:2). Всички тези уроци свещеникът и левитът познаваха добре, но не ги прилагаха в живота си. Обучавани в училището на национално високомерие, те бяха станали егоистични, тесногръди и високомерни. Когато видяха ранения, не можаха да разберат дали е от техния народ или не. Помислиха, че би могъл да е самарянин и си отидоха.
В постъпката им така, както Христос я описа, законникът не видя нищо, което да противоречи на изискванията на закона, които поучаваше. И сега бе представена друга сцена: “Но един самарянин, като пътуваше, дойде на мястото, дето беше той, и като го видя, смили се.” И не попита дали странникът е евреин или езичник. Самарянинът добре знаеше, че ако този човек е евреин и си разменят местата, той би плюл в лицето му и би го подминал с презрение. Но не се поколеба, не помисли, че, бавейки се на това място, можеше да има опасност от насилие за самия него. Достатъчно беше това, че пред него лежеше човешко същество в нужда и страдание. Той свали дрехата си, за да го покрие. Маслото и виното, които носеше за из път, употреби, за да промие и освежи ранения човек. Качи го на собственото си добиче и тръгна бавно и внимателно по пътеката, та тръскането да не му причини болка. Заведе го в една гостоприемница и осъмна, бдейки нежно над него. На сутринта, когато болният човек се подобри, самарянинът се запъти по работата си, но преди това го предаде на грижата на гостилничаря, плати разходите и остави сума за ползване, но не се задоволи само с това, а предвиди и сума за по-нататъшните му нужди, казвайки на домакина: “Погрижи се за него и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя!”
Разговорът свърши. Исус спря погледа си върху законника, сякаш четеше в душата му, и каза: “Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на изпадналия всред разбойниците?” (Лука 10:36). Законникът не искаше дори сега да произнесе с устните си името “самарянин”, а отговори: “Онзи, който му показа милост.” Исус каза: “Иди и ти прави също така!”
Въпросът “Кой е моят ближен?” получи отговор веднъж завинаги. Христос показа, че нашият ближен не е просто някой от църквата или от вярата, към която принадлежим. Той не принадлежи на раса, цвят или класа. Нашият ближен е всеки, който се нуждае от помощта ни. Нашият ближен е всеки, който е наранен и пребит от неприятеля. Нашият ближен, това е всеки, който е Божия собственост.
В притчата за добрия самарянин Исус представи Себе Си и Своята мисия. Човекът бе измамен, наранен, ограбен и смазан от Сатана и оставен да загине, но Спасителят показа съчувствие към нашето безпомощно състояние. Той остави славата Си, за да дойде да ни избави. Намери ни близо до смъртта и се зае с нашия случай. Измини с Неговата кръв, излекува раните ни, покри ни с дрехата на Своята правда, отвори за нас безопасно прибежище и написа всичко за Своя сметка. Умря, за да ни откупи. Посочвайки Себе Си като пример, Той казва на последователите Си: “Това ви заповядвам, да се любите един друг!” “Както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго” (Йоан 15:17, 13:34).
Въпросът на законника към Исус беше: “Какво да правя?” А Исус, като призна, че правдата е сбор от любовта към Бога и към човека, каза: “Това стори и ще живееш!” Самарянинът бе послушал внушенията на своето добро и обичащо сърце и по този начин бе доказал, че е изпълнител на закона. Христос каза на законника: “Иди и ти прави също така!” Вършене, а не само говорене се очаква от Божиите чада: “Който казва, че пребъдва в Него, сам е длъжен да ходи, както е ходил Христос” (1Йоаново 2:6).
Този урок е не по-малко нужен и на днешния свят, отколкото, когато беше изговорен от устата на Христос. Себелюбие и студена формалност почти са угасили пламъка на любовта и са прогонили благодатта, която би направила характера на Божиите чада да бъде благоухание. Голяма част от изповядващите Неговото име са забравили, че те трябва да представят Христос. Ако няма на практика саможертва за доброто на другите в семейния кръг, в съседството, в църквата и където и да сме, тогава, каквото и да е нашето изповедание, ние не сме християни.
Христос свърза Своя интерес с интереса на човечеството и ни моли да станем едно с Него за спасение на човека. “Даром сте приели - каза Той, - даром давайте” (Матей 10:8). Грехът е най-голямата от всички злини и ние трябва да съжаляваме, да помагаме на грешника. Мнозина са, които грешат и които чувстват своя срам и своето безумие. Жадуват за думи на насърчение. Осъзнават грешките и заблудите си, докато бъдат докарани почти до отчаяние. Не бива да пренебрегваме тези души. Ако сме християни, няма да минем на другата страна, пазейки се доколкото е възможно от онези, които се нуждаят най-много от помощ. Когато видим човешките същества в бедствие или в грях, никога не трябва да казваме: Това не ме засяга!
“Вие, духовните, поправяйте такъв с кротък Дух” (Гал. 6:1). Чрез вяра в Исус и чрез молитва Исус отблъснете силата на неприятеля. Окуражаващите думи, изказани с вяра, ще бъдат като лечителен балсам за наранените и смазаните. Много хора са отслабнали и са се обезверили в голямата битка на живота, а една дума на мило насърчение би ги укрепила да победят. Никога не бива да минаваме край страдаща душа, без да се опитаме да я утешим, както Исус ни е утешил.
Всичко това е просто изпълнение на принципа на закона, принципа, който е илюстриран в притчата за добрия самарянин и открит в живота на Исус. Неговият характер разкрива истинското значение на закона и показва какво означава да обичаме ближния си като себе си. И когато Божиите чада са мили, любезни и внимателни към хора, те също свидетелстват за същността на небесните постановления. Свидетелстват, че “Законът Господен е съвършен, възвръща душата” (Пс.19:7). Исус е единственият извор на любов към ближния. “Ако рече някой: Любя Бога, а мразя брата си, той е лъжец, защото който не люби брата си, когото е видял, не може да люби Бога, Когото не е видял.” “Възлюбени-, ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас и любовта към Него е съвършена в нас” (1Йоаново 4:20,12).

ПОСЛЕДНОТО ПЪТУВАНЕ ОТ ГАЛИЛЕЯ Написана на : 2017-03-22 08:55:30

ПОСЛЕДНОТО ПЪТУВАНЕ ОТ ГАЛИЛЕЯ

Тази глава е основана на Лука 9:51-56, 10:1-24.
   С наближаването на края на Своята служба Христос промени начина Си на действие. Досега Той се бе старал да отбягва размирици и известност. Бе отказвал почитта на народа и бе преминавал бързо от място на място, когато ентусиазмът на хората изглеждаше, че излиза от контрол. Отново и отново бе заповядвал никой да не Го провъзгласява за Христос.
   По времето на празника Шатроразпъване пътуването Му до Ерусалим бе станало бързо и тайно. Когато братята Му Го бяха увещавали да се представи публично като Месия, Исус бе отговорил: “Моето време още не е дошло” (Йоан 7:6). Исус се бе запътил към Ерусалим незабелязан и влезе в града, без да е оповестено това и без да е почетен от множествата. Не беше така с Неговото последно пътуване. Напуснал бе Ерусалим преди известно време поради злината на свещениците и равините. Но сега се запъти обратно, пътувайки открито, с предизвестие за Своето идване, каквото не бе правил никога досега. Той се приближаваше към мястото на великата Си жертва, към която трябваше да бъде насочено вниманието на народа. “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син” (Йоан 3:14). Както очите на Израил бяха отправени към издигнатата змия, символ на ликуването на народа, така всички очи трябваше да бъдат привлечени към Христос - жертвата, която донесе спасение на заблудения свят.
   Фалшивата представа за делото на Месия и липсата на вяра в Божествеността Му бяха причина Неговите братя да настояват на празника Шатроразпъване Той да се представи на народа публично. Сега с подобно желание учениците искаха да Го предпазят да не пътува към Ерусалим. Те напомниха думите Му, че трябва да бъде заловен. Знаеха смъртната враждебност на религиозните водачи и искаха да разубедят учителя си да не отива там.
   Тежко бе на Христовото сърце да си проправя път в страховете, разочарованията и неверието на Своите любими ученици. Трудно бе да ги води напред към мъката и разочарованието, които ги очакваха в Ерусалим. А Сатана беше готов да притисне с изкушенията си Човешкия Син. Защо трябваше да отива сега на сигурна смърт в Ерусалим? Навсякъде около Него имаше души, гладни за хляба на живота. На всяка стъпка имаше страдащи, очакващи спасителните Му думи. Делото, което трябваше да извърши, вестта на Неговата благодат, бе започнало току-що, а Той беше пълен със силите на съвършената младост, на съвършеното мъжество. Защо да не продължи към обширните земи на света с думите на благодатта, с докосванията на Своята лекуваща сила? Защо да не се радва, като раздава светлина и радост на милионите, които са в тъмнина и скръб? Защо да изостави събирането на жетвата на Своите ученици, толкова слаби във вярата, толкова нечувствителни, толкова бавно разбиращи, толкова бавно действащи? Защо да се срещне сега лице с лице със смъртта и да изостави делото Си в самото му начало? Врагът, който се бе противопоставил на Христос в пустинята, сега Го подлагаше на жестоки и подли изкушения. Ако Исус се бе подал за момент, най-малкото би променил Своя пътя, за да спаси Себе Си; сътрудниците на Сатана биха победили, а светът щеше да бъде загубен.
 “Той насочи лицето Си да пътува към Ерусалим.” Единственият закон на Неговия живот бе волята на Отца. Когато в детството Си посети храма, бе казал на Мария: “Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” (Лука 2:49). В Кана, когато Мария бе пожелала Той да покаже Своята чудна сила, отговорът Му бе: “Часът Ми още не е дошъл” (Йоан 2:4). Със същите думи бе отговорил на братята Си, когато Го бяха подтикнали да отиде на празника. Но във великия Божи план бе посочен часът, когато трябваше да принесе Себе Си за греховете на хората, и този час скоро щеше да удари. Той нямаше да се уплаши, нито да се разколебае. Насочи се към Ерусалим, където враговете Му отдавна заговорничеха да отнемат живота Му. Сега щеше да го отдаде. Бе решен да издържи преследване, отричане, осъждане и смърт.
   “И проводи пред Себе Си пратеници, които отидоха и влязоха в едно самарянско село да приготвят за Него.” Хората отказаха да Го приемат, защото се беше запътил към Ерусалим. Те изтълкуваха това като предпочитание към евреите, които ненавиждаха. Ако Исус бе дошъл да възстанови храма и поклонението на планината Гаризим, щяха да Го приемат с радост, но Той отиваше в Ерусалим и затова не пожелаха да Му окажат гостоприемство. Малко осъзнаваха, че затварят вратите си пред най-добрия дар на Небето. Исус канеше хората да Го приемат, молеше за услуга от тях, за да бъде по-близо до тях, да им даде най-богатите благословения. За всяка оказана Му помощ Той даваше в замяна още по-скъпоценна благодат. Самаряните загубиха всичко поради своите предразсъдъци и гордост.
   Христовите вестители Яков и Йоан бяха много огорчени, че се оскърбява техният Господ. Те се изпълниха с недоволство поради грубото отношение на самаряните към Този, Който ги бе уважил с присъствието Си. Неотдавна на Планината на преображението Го бяха видели прославен от Бога, почетен от Мойсей и Илия. И сега, смятаха те, неуважението им не биваше да се остави без някакво явно наказание.
   Яков и Йоан предадоха на Исус отказа на народа да Му даде подслон през нощта. Смятаха, че това е тежка обида и гледайки към планината Кармил в далечината, където Илия беше заклал фалшивите пророци, казаха: “Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както направи Илия?” Бяха изненадани да видят, че Исус бе омъчнен от думите им и още по-изненадани от укора, който стигна до ушите им: “Вие не знаете на какъв сте дух, защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси!”, и Той отиде в друго село.
   Мисията на Христос не включваше възможността да бъде приет по принуда. Само Сатана и хората, движени от неговия дух, се опитват да насилват съвестта. Като дават вид, че са ревностни за правдата, онези, които са съюзени със злите ангели, нанасят страдание на своите съчовеци, за да ги обърнат към собствените си религиозни идеи. Но Христос винаги оказва милост, винаги се старае да спечели хората чрез разкриване на Своята любов. Той не може да приеме съперник в душата, нито да приеме половинчато служене, а желае единствено доброволно предаване на сърцето, повлияно от силата на любовта. Няма по-категорично доказателство, че притежаваме духа на Сатана, от това да сме склонни да нараняваме и унищожаваме тези, които не оценяват нашето дело или действат против нашите идеи.
   Всяко човешко същество - тяло, душа и дух, е собственост на Бога. Христос умря, за да изкупи всички. Нищо не може да оскърби Бога повече от хора, които поради религиозна гордост причиняват страдания на изкупените с кръвта на Спасителя Исус.
   “И стана оттам и дойде в юдейските предели и местата отвъд Йордан; и народ пак се стече при Него и по обичая Си Той пак ги поучаваше” (Марко 10:1).
   Значителна част от последните месеци на Христовата служба бе прекарана в Перея - провинция срещу Юдея от “другата страна на Йордан”. Тук множества вървяха след Исус, както в ранната Му служба в Галилея, и Той повтори много от Своите по-раншни поучения.
   Като бе изпратил дванадесетте, Исус “определи други седемдесет души и ги изпрати по двама пред Себе Си във всеки град и място, гдето Сам Той щеше да отиде” (Лука 10:1). Тези ученици бяха прекарали известно време с Него, бяха подготвени за работата си. Когато дванадесетте бяха изпратени в първата си самостоятелна мисия, другите ученици придружиха Исус в пътуването Му през Галилея. Така те имаха привилегията да общуват с Него отблизо и да бъдат пряко поучавани. Сега тези повече на брой ученици също трябваше да тръгнат със самостоятелна мисия.
   Наставленията към седемдесетте бяха подобни на тези, дадени на дванадесетте, но не им бе заповядано да не влизат в никой езически или самарянски град. Макар че Христос бе току-що отхвърлен от самаряните, любовта Му към тях не се промени. Седемдесетте, които тръгнаха в Негово име, посетиха преди всичко самарийските градове.
   Посещението на Спасителя в Самария, похвалата, изказана по-късно към добрия самарянин, и голямата радост на прокажения, който също бе самарянин и единствен от десетте, върнал се да благодари на Христос, имаха голямо значение за Неговите ученици. Урокът залегна дълбоко в сърцата им. В поръчката, която им даде точно преди да се възнесе, Исус спомена Самария заедно с Ерусалим и Юдея като места, където те най- напред трябваше да проповядват евангелието. За изпълнението на това поръчение бяха подготвени от Неговите проповеди. Когато отидоха в Самария в името на своя Учител, намериха хора, готови да ги приемат. Самаряните бяха чули добрите думи на Христос за тях и за милостивите Му дела към хората от народа им. Видяха, че въпреки грубото им отношение към Него Той мислеше за тях с любов, което спечели сърцата им. След Възнесението приеха вестителите на Спасителя с радост и сред по-раншните свои най-ожесточени неприятели учениците събраха богата жетва. “Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси. Ще постави правосъдие според истината.” “И в Неговото име народите ще се надяват” (Исая 42:3; Матей 12:21).
   Като изпращаше седемдесетте, Исус им каза, както бе казал и на дванадесетте, да не натрапват присъствието си, където то е нежелано. “А като влезете в някой град и те не ви приемат - каза Той, - излезте на улиците му и речете: И праха, който е полепнал по нозете ни от вашия град, ви отърсваме; но това да знаете, че Божието царство е наближило.” Те не трябваше да правят това от негодувание или поради наранено достойнство, а за да покажат колко тъжно нещо е да се отхвърлят Господнята вест или Неговите вестители. Да се отхвърлят Христовите слуги, това означава да се отхвърли и самият Исус Христос.
   “Казвам ви - прибави Исус, - че по-леко ще бъде наказанието на Содом в оня ден, отколкото на тоя град.” Тогава мислите Му се отправиха към Галилейските градове, където бе прекарал толкова време от Своята служба. С дълбока мъка Исус възкликна: “Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо, защото ако бяха се извършили в Тир и Сидон великите дела, които се извършиха у вас, отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел. Обаче на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съда, отколкото на вас. А ти, Капернауме, до небесата ли ще се издигнеш? До ада ще се смъкнеш.”
   На тези оживени градове около Галилейското езеро бяха предложени безплатно най-богатите небесни благословения. Ден след ден Исус Князът на живота бе влизал и излизал от тях. Божията слава, която пророци и царе копнееха да видят, бе изгряла над множествата, които се тълпяха след Спасителя. Но въпреки това те отказаха небесния дар.
   С голяма предпазливост равините бяха предупредили народа да не приема ученията, проповядвани от новия учител, защото Неговите теории и живот бяха противни на ученията на бащите. Народът се довери на свещениците и фарисеите, вместо всеки да се постарае да разбере словото Божие за себе си. Те почитаха свещениците и управниците, вместо да почитат Бога, и отхвърлиха истината, за да запазят своите предания. Мнозина бяха повлияни и почти убедени, но не действаха според убежденията си и не застанаха на страната на Христос. Сатана поднасяше своите изкушения дотогава, докато светлината заприлича на тъмнина. Така мнозина отхвърлиха истината, която би послужила за спасение на душата.
   Истинският Свидетел казва: “Ето, стоя на вратата и хлопам” (Отк. 3:20). Всяко предупреждение, укор и наставление в Словото или чрез Неговите вестители е чукане на сърдечната врата. Това е гласът на Исус, Който моли да бъде приет. Ако не се обърне внимание на всяко чукане, желанието да се отвори отслабва. Впечатленията, създадени от Духа, бъдат пренебрегнати днес, утре няма да бъдат така ясни и силни. Сърцето става по-малко податливо и потъва равнодушие за краткостта на живота и за предстоящата велика вечност. Ние ще бъдем съдени не защото сме били в заблуда, а защото сме пренебрегнали изпратените от небето възможности да научим какво е Истина. А истината е само една Исус. "Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене."Йоан 14:6
   Както апостолите седемдесетте бяха получили свръхестествени дарби като печат за своята мисия. Когато делото им бе завършено, те се върнаха с радост, казвайки: “Господи, в Твоето име и бесовете се покоряват на нас.” Исус отговори: “Видях Сатана паднал от Небето като светкавица.”
   Сцените на миналото и на бъдещето бяха представени в ума на Исус. Той видя Луцифер, който в началото беше изгонен от небесните дворове. Видя предстоящите сцени на собствената Си агония, когато характерът на Изкусителя щеше да бъде разкрит пред всички светове. Той чу вика “Свърши се!” (Йоан 19:30) да известява, че изкуплението на изгубената раса е защитено завинаги от обвиненията, измамите, претенциите, които Сатана би подбуждал.
   Отвъд Голготския кръст с неговата агония и срам Исус видя в бъдещето великия последен ден, когато князът на поднебесната сила ще бъде унищожен на земята, която толкова дълго бе осквернявал със своя бунт. Исус видя делото на дявола приключено завинаги и Божия мир, изпълващ небето и земята.
   Отсега нататък Христовите последователи трябваше да възприемат Сатана като победен враг. На кръста Исус трябваше да спечели победа вместо тях, победата, която Той желаеше те да приемат като собствена. “Ето - каза Той, - давам ви власт да настъпвате на змии и на скорпии и власт над цялата сила на врага; и нищо няма да ви повреди.”
   Всемогъщата сила на Светия Дух е защитата на всяка смирена душа. Исус няма да позволи никой, който с покаяние и вяра е потърсил защитата Му, да попадне под властта на неприятеля. Спасителят е на страната на Своите изкушавани и изпитвани чада.
С Исус не може да има неуспех, загуба, невъзможност или поражение. Чрез Исус можем да вършим всичко. Той дава сили, когато дойдат трудности и тежки изкушения. Не чакайте да се приспособите към всички трудности, а погледнете към Исус, вашия помощник.
   Има християни, които говорят прекалено много за Сатана. Те мислят за своя враг, молят се, разговарят за него и той се издига все по-голям и по-велик във въображението им. Истина е, че Сатана е могъщо същество, но благодарение на Исус ние имаме всемогъщ Спасител, Който го изхвърли от небето. Сатана се радва, когато величаем силата му. Защо да не говорим за Исус, защо да не величаем Неговата сила и любов?
   Дъгата на обещанието, обкръжаваща трона във висините, е вечно свидетелство, че “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16). Това обещание е свидетелство на всемира, че Бог никога няма да остави народа Си в неговата битка със злото. То ни дава уверение за сила и закрила дотогава, докато самият трон съществува.
   Исус прибави: “Обаче недейте се радва на това, че духовете ви се покоряват, а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.” Не се радвайте от това, че притежавате сила, за да не забравите, че сте зависими от Исус. Бъдете внимателни да не ви завладее себедоволството и да не работите със собствената си сила вместо с духа и силата на вашия Господ Исус. Личното “аз” винаги е готово да отдаде заслугата на себе си, ако се постигне някакъв успех в делото. Когато собственото “аз” се ласкае и възхвалява, впечатлението у другите, че Бог е всичко и във всичко се притъпява. Апостол Павел казва: “когато съм немощен, тогава съм силен” (2Кор. 12:10). Когато осъзнаваме нашата слабост, ние се научаваме да зависим от сила, която не ни е присъща. Нищо не може така силно да повлияе сърцето, както чувството за нашата отговорност пред Бога. Нищо не достига така дълбоко в най-скритите, най-вътрешните мотиви на поведението, като чувството за прощаващата любов на Исус. Трябва да дойдем в допир с Исус, за да ни даде Духът си, Който да ни направи способни да общуваме с нашите ближни. Тогава се радвайте, че чрез Исус вие сте се свързали с Бога като членове на небесното семейство. Докато гледате по-високо от себе си, ще имате постоянното чувство за слабостта на човешкото естество. Колкото по-малко разчитате на себе си, толкова по-ясно и пълно ще бъде разбирането ви за величието на нашия Спасител Исус. Колкото по-здраво се свържете с извора на светлината и силата, толкова по-силна светлина ще се излива върху вас и толкова по-голяма ще бъде силата ви да сътрудничите на Исус. Радвайте се, че сте едно с Бога, едно с Исус и с цялото небесно семейство.
   Докато седемдесетте слушаха Христовите думи, Светият Дух запечатваше в умовете им живите действителности и пишеше истината на плочите на душата. Макар че ги заобикаляха големи множества, те се чувстваха насаме с Бога.
   Като знаеше, че в този момент те са получили вдъхновението, Исус “се зарадва чрез Светия Дух и каза: Благодаря Ти, Отче, Господи на небето и земята, задето Си утаил това от мъдрите и разумните, а Си го открил на младенците. Да, Отче, защото така Ти се видя угодно. Всичко Ми е дадено от Отца Ми; и освен Отец никой не знае кой е Синът; и никой не знае кой е Отец освен Сина и оня, комуто Синът би благоволил да Го открие”.
   Славените хора в света, така наречените велики и мъдри хора, с цялата си прехвалена мъдрост не можаха да схванат характера на Христос. Те съдеха според Неговата външност, по смирението, което преживя, ставайки човешко същество. Но на рибарите и бирниците бе дадено да видят Невидимия. Дори учениците не можаха да разберат всичко, което Исус желаеше да им открие, но от време на време, когато се предаваха на силата на Светия Дух, умовете им биваха просветлени. Те осъзнаваха, че могъщият Бог, скрит под покривалото на човешкото естество, беше с тях. Исус се радваше, че макар това познание да не бе притежание на мъдрите и разумните, то бе разкрито на тези скромни хора. Често, когато Той представяше Старозаветните писания и показваше как са приложени за Него и за делото на изкуплението, те биваха събуждани от Неговия Дух и се издигаха в небесна атмосфера. Учениците имаха по-ясно разбиране за духовните истини, изговорени от пророците, отколкото писателите, които ги бяха записали. Сега можеха да четат старозаветните писания не като доктрините на книжниците и фарисеите, не като словата на мъдри хора, които са умрели отдавна, но като ново откровение от Бога. Те видяха.  “Него, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и във вас ще бъде” (Йоан 14:17).
   Единственият начин да разберем истината по-съвършено, е да пазим сърцето си чувствително и подчинено на Христовия Дух. Душата трябва да бъде изчистена от суета и гордост и изпразнена от всичко, което притежава, и там да бъде поставен тронът на Христос. Човешката наука е твърде ограничена, за да обхване изкуплението. Планът на изкуплението стига толкова далеч, че философията не е в състояние да го обясни. Той ще си остане завинаги тайна, която и най-задълбоченият ум не може да схване. Науката на спасението не може да бъде обяснена, а се научава от опит. Само този, който вижда собствената си греховност, може да осъзнае ценността на Спасителя. Уроците, предавани от Христос, докато напредваше бавно от Галилея към Ерусалим, бяха пълни с поучение. Хората слушаха думите Му с желание. В Перея, както и в Галилея, влиянието на еврейския фанатизъм върху народа бе по-малко, отколкото в Юдея, и Неговото учение намери отзвук в сърцата им.
   През тези последни месеци от службата Си Христос разказа много от Своите притчи. Свещениците и равините Го преследваха с неутихваща ожесточеност, но предупрежденията Си към тях Той обви в символи. Те не можеха да сбъркат онова, което искаше да каже, обаче не можеха да намерят в думите Му нещо, та да Го обвинят. В притчата за фарисея и митаря самодоволната молитва: “Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци- “ контрастира ярко на вика на каещия се: “Боже, бъди милостив към мене, грешника” (Лука 18:11,13). Така Исус изобличи лицемерието на евреите и като използва неплодородната смокиня и за голямото угощение, предсказа бедствията, които щяха да сполетят непокаяния народ. Тези, които бяха отхвърлили подигравателно поканата за евангелската вечеря, чуха предупредителните Му думи: “Защото ви казвам, че никой от поканените няма да вкуси от вечерята Ми” (Лука 14:24).
   Безценно бе дадено на учениците наставление. Притчата за настойчивата вдовица и за приятеля, който поиска хляб в среднощ, придаде нова сила на думите Му “Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори!” (11:9 Лука 11:9). И често тяхната колебаеща се вяра беше укрепвана от спомена, че Христос бе казал: “А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях? Казвам ви, че ще им отдаде правдата скоро” (Лука 18:7,8).
   Той отново повтори прекрасната притча за изгубената овца и задълбочи поуката от нея още повече, като разказа за изгубената сребърна монета и за блудния син. В този момент учениците не можеха да оценят напълно силата на тези уроци, но след изливането на Светия Дух, като видяха събирането на езичниците и злата ярост на евреите, разбраха по-добре урока за блудния син и можаха да се зарадват на Христовите думи “да се развеселим и да се зарадваме”, “Защото този Мой син бе мъртъв и оживя, изгубен бе и се намери” (Лука 15:32,24). И когато тръгнаха в името на Исус, срещайки укори, бедност и преследване, те постоянно укрепваха сърцата си повтаряйки си Неговите поучения: “Не бой се, малко стадо, защото Отец ви благоволи да ви даде царството. Продайте имота си и давайте милостиня; направете си кесии, които не овехтяват, неизчерпаемо съкровище на небесата, гдето крадец не се приближава, нито молец изяжда. Защото, гдето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Лука 12:32-34).

БОЖЕСТВЕНИЯТ ПАСТИР Написана на : 2017-03-19 18:43:53

БОЖЕСТВЕНИЯТ ПАСТИР

Тази глава е основана на Йоан 10:1-30.
Аз Съм добрият Пастир; добрият Пастир живота Си дава за овцете.” “Аз Съм добрият Пастир и познавам Моите и Моите Мене познават, също както Отец познава Мене и Аз познавам Отца; и Аз давам живота Си заовцете.”
Исус отново се доближи до умовете на Своите слушатели, като използва познати за тях образи. Той бе уподобил влиянието на Духа на студена освежителна вода. Представил бе Себе Си като светлина, източник на живот и радост за природата и човека. Сега в красива пасторална картина им представи връзката Си с тези, които вярват в Него. За слушателите Му нямаше по-позната картина. Христовите думи я свързаха завинаги с Него. Учениците не можеха да не видят пастири, водещи стадата си, и да не си спомнят урока на Спасителя. Щяха да виждат Христос във всеки верен пастир и себе си във всяко безпомощно и зависимо стадо.
С този символ пророк Исая си бе послужил, за да опише мисията на
 Месия, използвайки утешителните думи:“Ти, който носиш благи вести на Сион, изкачи се на високата планина; Ти, който носиш благи вести наЕрусалим, издигни силно гласа си; издигни го, не бой се! Кажи на юдовите градове: Ето вашия Бог! - Той ще пасе стадото Си като овчар, ще събере агнетата с мишцата Си, ще ги носи в пазухата Си “Исая 40:9- 11). Давид бе пял: “Господ е пастир мой. Няма да остана в нужда” (Пс. 23:1). И Светият Дух бе заявил: “И ще поставя над тях един пастир““Ще потърся изгубената и ще докарам пропъдената, ще превържа ранената и ще подкрепя немощната“ “И като направя с тях завет на мир“ “Те не ще бъдат вече корист на народите-, но ще живеят вбезопасност и не ще има кой да ги плаши”(Езекиил 34:23,16,25,28).
   Христос приложи тези пророчества за Себе Си и показа контраста между Своя характер и този на израилевите водачи. Фарисеите току-що бяха изгонили една овца от стадото, защото се бе осмелила да свидетелства за силата на Христос. Те бяха отстранили душа, която истинският Пастир бе привлякъл към Себе Си. С това бяха показали, че са невежи за повереното им дело и недостойни за пастири на стадото. Сега Исус представи контраста между тях и добрия Пастир и посочи Себе Си като истинския Пазач на Господнето стадо. Преди да направи това обаче Той говори за Себе Си чрез друг символ.
   Той каза: “Който не влиза през вратата на кошарата на овцете, но
 прескача от другаде, той е крадец и разбойник. А който влиза през вратата, овчар е на овцете.” Фарисеите не осъзнаха, че тези думи бяхаизговорени против тях. Те се питаха какво е значението им, Исус им отговори ясно: “Аз Съм вратата; през Мене, ако влезе някой, ще бъде спасен, и ще влиза, и ще излиза, и пасища ще намира. Крадецът влиза само да открадне, да заколи и да погуби: Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно.”
   Христос е вратата на Божието стадо. През тази врата са влизали всички Негови деца още от най-ранни векове. Чрез Исус, както е изразен чрез сянката на символите, както е показан в откровението на пророците, както е разкрит в уроците, дадени на учениците, и чрез чудесата Му, извършени за човешките синове, те видяха “Божия Агнец, който носи греха на света” (Йоан 1:29). И чрез Исус те биват водени в  кошарата на Неговатаблагодат. Мнозина в света са представяли други обекти на вяра, церемонии, системи, измислени, за да дадат надежда на хората, че ще получат оправдание и мир с Бога и че така ще намерят вход към Неговата благодат. Но единствената врата е само Исус и всички, които поставят нещо на Негово място, всички, които се опитват да влязат в кошарата по друг начин, са крадци и грабители.
   Фарисеите не бяха влезли през вратата. Те бяха прескочили в стадото
 по друг начин, а не чрез Исус, и не изпълняваха делото на истинския пастир. Свещениците и управниците, книжниците и фарисеите унищожихаживите пасища и оскверниха изворите на живата вода. Боговдъхновените думи описват точно тези фалшиви пастири: “Не подкрепихте немощната, нито изцелихте болната, не превързахте ранената, нито потърсихте изгубената; но с насилие и строгост властвахте над тях” (Езекиил 34:4). През всички векове философи и учители са представяли на света теории, с които да задоволят нуждата на душата. Всеки езически народ е имал своите велики учители и религиозни системи, които са му предлагали някакви средства за изкупление, различни от Исус, като са отправяли очите на хората настрана от лицето  на Отца и са изпълвали сърцата им съсстрах от Този, Който им дава само благословения. Целта на тяхното дело е да ограбят Бога от това, което е Негова собственост по сътворение и по изкупление. Тези фалшиви учители ограбват също и човека. Милиони човешки същества са оковани от фалшиви религии във вериги на робски страх, в непреодолимо безразличие, работещи като впрегатни добичета, лишени от надежда, радост и стремежи и с единствен тъп страх от онова, което иде. Единствено евангелието на Божията благодат може да издигне душата. Съзерцаването на Божията любов, изявена в Исус, ще докосне сърцата и ще събуди силите на душата повече от всичко друго. Исус дойде, за да пресътвори образа на Бога в човека, и който отклонява хората настрана от Исус, ги отклонява от източника на истинското развитие. Той им ограбва от надеждата, стремленията и славата на живота. Той е крадец и грабител. 
   “А който влиза през вратата, овчар е на овцете.” Христос е
 едновременно и Вратата, и Пастирът. Той влиза през самия Себе Си. Чрез собствената Си жертва става Пастирът на овцете. “Нему вратарят отваря; и овцете слушат гласа Му; и вика Своите овце по име и ги извежда. Когато е изкарал всичките Свои, върви пред тях; и овцете Го следват, защото познават гласа Му.”
   От всички същества овцата е едно от най-кротките и безпомощни и в Изтока пастирът се грижи за своето стадо неуморно и непрекъснато. Овцата е единственото животно което не може без пастир и се чувства спокойна и сигурна когато е до него. Същото то е и с човека. Всеки може да бъде защитен и да има сигурност само ако е с Исус. Давид е открил тайната на успеха си "Рекох Господу: Ти си Господ мой; Вън от Тебе няма добро за мене. "Псалми 16:2 Павел също е открил тайната на успеха "Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия" "Не казвам това поради оскъдност; защото се научих да съм доволен в каквото състояние и да се намеря. Зная и в оскъдност да живея, зная и в изобилие да живея; във всяко нещо и във всички обстоятелства съм научил тайната и да съм сит, и да съм гладен, и да съм в изобилие, и да съм в оскъдност. За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява. "Филипяни 3:7,8; 4:11-13 В древността, както и днес, сигурността извън оградените селища е била малка. Мародери от скитнически племена или кръвожадни зверове, излезли от леговищата си в скалите, очакват, за да се нахвърлят срещу стадото. Пастирът бди на своя пост, знаейки, че и неговият живот е в опасност. Яков, който пазеше стадото на Лаван в пасищата на Харам, описва собствения си неуморен труд с думите:“Деня пекът ме изнуряваше, а нощя - мразът, и сънят бягаше от очите ми” (Бит. 31:40). И докато пазеше овцете на баща си, момчето Давид без ничия помощ настигаше лъва и мечката и отърваваше от зъбите им отвлеченото агне.

   Когато пастирът води овцете си по скалисти хълмове, през гори и клисури към тучни пасища край реките, когато бди над тях в планината през самотните нощи, закриляйки ги от грабители, когато нежно се грижи за болните и слабите, неговият живот става едно с техния. Здраво и нежно се привързва към обекта на своята грижа. Колкото и голямо да е стадото, пастирът познава всяка овца, всяка има свое име и отговаря на името сипри зова на пастира. Както един земен пастир познава овцете си, така и Божественият Пастир познава Своето стадо, което е разпръснато по целия свят. “И вие, човеци, сте Мои овце, овцете на пасбището Ми и Аз Съм ваш Бог - казва Господ Йехова.” Исус рече: “Призовах те по име; Мой си ти!” “Ето, на дланите Си Съм те врязал” (Езекиил 34:31; Исая 43:1, 49:16).
   Исус ни познава поотделно. Нашите несгоди Го засягат. Той ни познава по име, знае дома, в който живеем, името на всеки един от обитателите му. От време на време Той е давал нареждания на Своите слуги да отиват на известна улица в известен град, в определен дом, за да намерят една от Неговите овце.
   Всяка душа е така напълно позната на Исус, сякаш е единствената, за
 която Спасителят е умрял. Тревогите на всеки един докосват сърцето Му. Викът за помощ стига до ушите Му. Той дойде да привлече всички хора къмСебе Си. Умолява ги: “Следвай Ме!”, и Неговият Дух работи върху сърцата им, за да ги привлече да дойдат при Него. Мнозина отказват да бъдат привлечени. Исус знае кои са те. Знае също кой с радост слуша Неговия зов и кой е готов да дойде, призован от Неговата пастирска грижа. Той казва: “Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те Ме следват.” Той се грижи за всяка една, сякаш по цялата земя няма друга, освен нея.
   “И вика Своите овце по име и ги извежда- и овцете Го следват, защото
 познават гласа Му.” Пастирът на Изток не подкарва своите овце. Той не разчита на сила, за да ги сплаши, а върви пред тях и ги призовава. Те познават гласа му и се подчиняват на неговия призив. Така постъпва всеки друг пастир със своите овце. Писанието казва:“Водил Си като стадо людете Си с ръката на Мойсея и Аарона.” Чрез пророка Исус заяви: “Наистина те възлюбих с вечна любов; затова продължих да ти показвам милост”. Той не принуждава никого да Го следва. “Привлякох ги - каза Той - с човешки въжета, с връзки на любов “(Пс. 77:20; Еремия 31:3; Осия 11:4).
   Не страхът от наказание или надеждата за вечна награда кара учениците на Христос да Го следват. Те виждат безподобната любов на Спасителя, разкрита чрез Неговия осветен път на земята от яслата на Витлеем доГолготския кръст. И тази гледка привлича, смекчава и подчинява душата. Любовта се събужда в сърцата на онези, които Го съзерцават. Те чуват гласа Му и Го следват навред.
   Както пастирът върви пред своето стадо и пръв се среща с трудностите
 на пътя, така Исус предвожда Своя народ. “Когато е изкарал всичките Свои, върви пред тях.” Пътят към небето е осветен от следите на Спасителя. Пътеката може да бъде стръмна и каменлива, но Исус е извървял този път. Неговите нозе са пречупили жестоките тръни, за да направят пътека, та по-леко да преминем ние. Самият Той е понесъл всяко бреме, което сме призвани да понесем. Макар че сега е възнесен в присъствието на Бога и споделя трона на всемира, Исус не е загубил Своя съчувстващ характер. Днес същото мило, състрадателно сърце е отворено за стенанието на човечеството. Днес ръката, която бе прободена, е протегната да благославя по-изобилно Неговия народ, който е по света. “И те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръката Ми.” Душата, предала се на Исус, е по-скъпоценна в очите Му от целия свят. Спасителят би преминал през агонията на Голгота дори ако трябваше да спаси само един за Своето царство. Исус никога не ще изостави човека, за когото е умрял. Ще държи здраво Своите последователи, докато те не предпочетат да Го изоставят.

   При всички наши тежки изпитания имаме един неуморен помощник. Исус не ни е оставял сами да се борим с изкушението, да водим битката със злото и накрая да паднем победени от товара на скръбта.  Макар че сега е скрит от нашите смъртни очи, ухото на вярата може да чуе гласа Му, който казва: “Не бой се! Аз съм първият и последният, и живият; бях мъртъв и ето, живея до вечни векове- “ (Откр. 1:17,18). Аз издържах вашите скърби, изпитах вашите битки, срещнах се с вашите изкушения. Аз познавам сълзите ви и съм плакал. Аз познавам скърбите, които са дълбоко скрити от всяко човешко ухо. Не мислете, че сте изоставени и забравени. Макар мъката ви да не намира отзвук в никое сърце по земята, погледнете към Мене и живейте!” “Защото, ако и даизчезнат планините и да се поместят хълмовете, пак Моята благост няма да се оттегли от тебе и заветът Ми на мир няма да се помести - казва Господ, Който ти показва милост” (Исая 54:10).
   Но един пастир колкото и да обича своите овце, той обича повече синовете и дъщерите си. Исус не е само наш пастир. Той е и наш “вечен Баща”. И той казва: “Аз познавам Моите и Моите Мене познават, също кактоОтец познава Мене, и Аз познавам Отца” (Йоан 10:14,15). Какви думи! Единородният Син, Този, Който бе в лоното на Отца, за Когото Бог изаяви: “мъжа, който Ми е съдружник” (Захария 13:7). Връзката между Него и вечния Бог представя връзката между Христос и Неговите деца на земята!

   Защото сме дар от Неговия Отец и награда за Неговото дело - затова Исус ни обича. Той ни обича като Свои деца. Читателю, Той те обича! Небето не може да даде нищо по-велико, нищо по-добро от това. Довери се на Исус!
   Исус мислеше за всички души по света, подведени от лъжепастири. Тези,
 които копнееше да събере като овце на Своето пасище, бяха разпръснати от вълци. Той каза: “И други овце имам, които не са от тая кошара, и тяхтрябва да доведа и ще чуят гласа Ми, и ще станат едно стадо с един пастир” (Йоан 10:16).
   “Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак.”
 С други думи, Моят Отец така ви е обикнал, че дори и Мен обича повече заради това, че давам живота Си, за да ви изкупя. Като ставам вашзаместник и поръчител, като отдавам Своя живот, вземам вашите слабости и вашите престъпления, Аз ставам по-скъп на Моя Отец.
   "Аз давам живота Си и мога да го взема отново. Никой човек не може да 
Ми го отнеме, но Аз сам го давам. Имам сила да го дам, имам сила да го взема отново.” Макар като член на човешкото семейство да бе смъртен, като Бог Исус бе изворът на живот за света. Можа да издържи на атаката на смъртта и отказа да остане под нейната власт, но доброволно даде живота Си, за да донесе живот и безсмъртие. "1И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот. 1Йоан 5:11,12 Той понесе греха на света и издържа неговото проклятие. Отдаде живота Си в жертва, за да живеят човеците вечно. “Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари- Той биде наранен поради нашите престъпления- на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме както овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (Исая 53:4-6). </p

ДА НЕ СМЕ И НИЕ СЛЕПИ? Написана на : 2017-03-18 11:04:32

ДА НЕ СМЕ И НИЕ СЛЕПИ?

   Свещениците и равините отново викнаха против Исус, наричайки Го богохулник. Неговото твърдение, че е едно с Бога, ги бе подтикнало преди време да отнемат живота Му и няколко месеца по-късно заявиха ясно: “Неза добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство и защото Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог”(Йоан 10:33). Затова, че Той беше и заяви, че е Божи Син, бяха склонни да Го погубят. Сега мнозина от хората, заставайки на страната на свещениците и равините, започнаха да хвърлят камъни по Него. “Но Исус се скри и излезе от храма, минавайки сред тях, и си замина.” “И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана” (Йоан 1:5).“И като си заминаваше, видя един сляпороден човек. И учениците Му Го попитаха, казвайки: Учителю, поради чий грях - негов ли или на родителите му - той се е родил сляп? Нито поради негов грях, нито на родителите му, но за да се явят в него Божиите дела- Като рече това, плю на земята, направи кал с плюнката и намаза с калта очите му; и рече му: Иди, измий се в къпалнята Силоам (което значи Пратен). И тъй, той отиде, уми се и дойде прогледал.”
   Обикновено евреите вярваха, че грехът се наказва в този живот. На всяка беда се гледаше като наказание за някакво престъпление, извършено дори от самия страдалец или от неговите родители. Истина е, че всичкистрадания са резултат от престъпването на Божия закон, но тази истина бе изопачена. Сатана - авторът на греха и на всичките му резултати - бе довел хората до убеждението, че болестта и смъртта произхождат от Бога като наказание, отсъдено на изкушаваните заради греха им. Затова човекът, изпаднал в беда или в нещастие, поемаше и допълнителното бреме да бъде смятан за голям грешник. Така се подготвяше пътят евреите да отхвърлят Исус. Този, Който “Понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари”, бе гледан като “поразен от Бога и наскърбен” и те криеха лицата си от Него (Исая 53:4,3).
   Бог бе дал един урок, с който целеше да предотврати такова разбиране.
 Историята на Йов бе показала, че страданието е предизвикано от Сатана и се направлява от Бога с милостиви цели, но Израил не разбра урока.Същата заблуда, поради която Бог бе укорил приятелите на Йов, бе повторена от евреите с отхвърлянето на Христос. Вярата на евреите за връзката между греха и страданието се поддържаше и от учениците на Христос. Докато разсейваше заблудата им, Исус не обясни причината за страданието на този човек, но им каза какъв ще бъде резултатът от него, защото чрез страданието щяха да се изявят Божиите дела: “Докато Аз Съм в света - каза Той, - Аз Съм светлината на света”. Тогава, като намаза очите на слепия, го изпрати да се измие вкъпалнята Силоам и зрението на човека се възстанови. Така Исус отговори на въпроса на учениците Си по един практичен начин, както обикновено отговаряше на въпроси, зададени Му от любопитство. Учениците не бяхапоканени да обсъждат кой е съгрешил и кой не е, а да разберат силата и милостта на Бога в проглеждането на слепия. Очевидно лекуването не се дължеше на калта, нито на къпалнята, където слепият бе изпратен да сеизмие, а на Христос.
   Фарисеите не можеха да не се учудят на това изцеление, но бяха
 изпълнени със злоба повече от всякога, защото чудото бе сторено в съботен ден.
   Близките на младия човек и онези, които го познаваха преди като
 сляп, казаха: “Не е ли този, който седеше и просеше?” Те го гледаха с недоверие, защото сега, когато очите му бяха отворени, изразът на лицето му бе променен и сияещ и той изглеждаше като нов човек. Един на друг си задаваха въпроси. Някои казаха: “Той е”; други: “Не е, прилича на него.” Но този, който бе получил голямото благословение, отговори на въпроса сдумите: “Аз съм!” И им разказа за Исус и по какъв начин бе излекуван, а те го попитаха: “Къде е Той?” Човекът каза: “Не зная.”
   Тогава го изправиха пред съвета на фарисеите. Човекът отново бе
 попитан как е прогледнал. “И той им рече: Кал тури на очите ми, умих се и гледам.” Затова някои от фарисеите казаха: “Този човек не е от Бога, защото не пази съботата.” Надяваха се да изкарат Исус грешник и следователно човек, който не може да бъде Месия. Не знаеха, че Този, Който бе излекувал слепия, беше създал съботата и знаеше всички задължения, свързани с нея.Те изглеждаха прилежни в спазването на съботата, а възнамеряваха да убият в същия ден. Но много хора бяха развълнувани дълбоко, като чуха за чудото, и се убедиха, че Този, Който бе отворил очите на слепия, не бе обикновен човек. В отговор на обвинението, че Исус бил грешник, защото не спазвал съботния ден, те казаха:“Как може грешен човек да върши такива знамения?”
   Отново равините се обърнаха към слепия: “Ти що казваш за Него, като
 ти е отворил очите?” И той рече: “Пророк е!” Но евреите не вярваха, че е бил сляп и прогледнал. Извикаха родителите му и ги попитаха: “Тоя ли е вашият син, за когото казвате, че се е родил сляп?”
   Самият човек заяви, че е бил сляп и че е прогледнал, но фарисеите предпочетоха по-скоро да отхвърлят доказателствата на собствените си сетива, отколкото да признаят, че грешат. Толкова е силен предразсъдъкът, толкова е изкривена фарисейската праведност.
   На фарисеите им оставаше още една надежда и това беше да сплашат
 родителите на човека. С привидна искреност те ги попитаха: “А сега как вижда?” Родителите се побояха да не се компрометират, защото бе заявено, че който признае Исус като Христос, ще бъде отлъчен от синагогата, т. е. ще бъде отстранен от синагогата за тридесет дни. През това време в дома на нарушителя никое дете не можеше да бъде обрязвано, нито мъртъв можеше да бъде оплакван. На присъдата се гледаше като на голямо бедствие и ако не последваше покаяние, предстояха по-тежки наказания. Великото дело, извършено за техния син, бе убедило родителите, но те отговориха: “Знаем, че този е нашият син и че се роди сляп, а как сега вижда, не знаем. Или кой му е отворил очите, не знаем. Него питайте. Той е на възраст, сам нека говори за себе си.” Така те прехвърлиха своятаотговорност върху сина си, защото не се осмеляваха да признаят Христос.
   Дилемата, пред която бяха поставени фарисеите, тяхното съмнение и
 предразсъдък, тяхното неверие във фактите на случая бяха отворили очите на множеството, особено на простолюдието. А Исус често бе вършилчудесата си по улиците и Неговото дело е имало винаги такъв характер-да облекчава страданията. Въпросът, възникнал в много умове, бе: “Би ли извършил Бог толкова много дела чрез един самозванец, какъвто споредфарисейските твърдения бе Исус?” Борбата ставаше много сериозна и от двете страни.
   Фарисеите разбраха, че бяха дали гласност на делото, извършено от
 Исус. Те не можеха да отрекат чудото. Слепият човек бе радостен и благодарен. Той гледаше чудните неща в природата и се възхищаваше от красотата на земята и небето. Свободно разказваше за своето преживяване, но отново и отново те се опитваха да го смълчат с думите: “Въздай слава на Бога; ние знаем, че този човек е грешник.” Тоест, не казвай повече, че човекът ти е дал зрение. Бог е направил това.
   Слепият отговори: “Дали е грешник - не зная; едно зная, че бях сляп,
 а сега виждам.”
   Тогава отново го попитаха: “Какво ти направи? Как ти отвори очите?” С много думи те се опитваха да го объркат, за да си помисли, че е бил заблуден. Сатана и неговите зли ангели бяха на страната на фарисеите,обединяваха своите сили и хитрост с човешки разсъждения, за да противодействат на Христовото влияние. Те притъпяваха убеждението, което бе заседнало в умовете на мнозина. Ангели Божии също бяха там, за да укрепят човека, който бе получил зрение.

   Фарисеите не съзнаваха, че имат работа с друг, а не с простия човек, който бе сляп по рождение. Те не познаха Този, срещу Когото се бореха. Дълбоко в душата на слепия човек изгря божествена светлина. Когато тезилицемери се опитваха да го накарат да се усъмни, Бог му помагаше да покаже чрез енергичността и точността на отговорите си, че не може да бъде впримчен. Той отговори: “Казах ви ей сега и не чухте; защо искате пак да чуете? Да не би и вие да искате да Му станете ученици?” Тогава те го изругаха и казаха: “Ти си Негов ученик, а ние сме Мойсееви ученици. Ние знаем, че на Мойсея Бог е говорил, а Този не знаем откъде е.”
   Господ Исус знаеше изпитанието, през което трябваше да премине този човек, и му даде благодат и слово, за да стане свидетел за Христос. Той отговори на фарисеите с думи, които бяха остър укор към тях. Те твърдяха, че са хора, които излагат Писанията, религиозни водачи на народа, а ето един, който правеше чудеса и те признаваха, че не знаят какъв е източникът на Неговата сила, какво е Неговото естество и какви са претенциите Му. “Това е чудно, че вие не знаете откъде е, но пак ми отвори очите. Знаем, че Бог не слуша грешници, но ако някой е благочестив и върши Божията воля, него слуша. От века не се е чуло да е отворил някой очи на слепороден човек. Ако не беше този човек от Бога, не би могъл нищо да стори.”
   Човекът се бе срещнал със своите инквизитори на тяхна почва. Думите му бяха неоспорими. Фарисеите се учудиха и млъкнаха пред точните и решителни думи. За известно време останаха безмълвни. Тогава намръщените свещеници и равини които ненавиждаха и със сатанинска омраза мразеха Исус, придърпаха дрехите си, сякаш да не се осквернят от допира с него, изтърсиха праха от ръцете си и се нахвърлиха гневносрещу него. “Ти цял в грехове си роден и нас ли учиш?” И го изпъдиха вън.
   Исус чу какво е станало и като го намери скоро след това, каза: “Вярваш ли в Божия Син?”
   За първи път слепият човек гледаше лицето на своя Лечител. Преди
 съвета бе видял своите родители разтревожени и объркани, видял бе намръщените лица на равините. Сега очите му се задържаха върхуизпълненото с любов и мир изражение на Исус. С голям риск за себе си той вече Го бе признал за носител на Божествена сила и сега му бе дадено още по-висше откровение. На въпроса на Спасителя: “Вярваш ли в Божия Син?” слепият човек отговори с въпрос: “А кой е Той, Господи, за да вярвам в Него?” Исус му рече: “И видял си Го и Който говори с тебе, Той е.” Човекът падна в нозете на Исус да се поклони. Не само физическото, но и духовното му зрение бе възстановено. Христос се бе разкрил на душата му и той Го прие като Изпратения от Бога Спасител на човечеството.
   Една група фарисеи се бе събрала наоколо и гледката, която те
 представляваха, напомни на Исус контраста, проявявал се винаги под въздействието на Неговите думи и дела. И Исус рече: “За съдба дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да ослепеят.” Христос бе дошъл да отвори слепите очи, да даде светлина на тези, които са в тъмнина. Той се бе разкрил като Светлина на света и току-що извършеното чудо потвърди мисията Му. Народът, видял Спасителя при Неговото идване, имаше привилегията в сравнение с предишните поколения да види по-пълно изявление на Божественото присъствие. Знанието за Бога бе разкрито по- съвършено, но в това откровение се произнасяше присъда 
над човеците.
 Изпитваха се техните характери и се определяше съдбата им.
   Проявяването на Божествената сила, която бе дала на слепия и
 физическо, и духовно зрение, бе оставила фарисеите в още по-дълбока тъмнина. Някои от слушателите Му, чувствайки, че Христовите думи имат имат отношение към тях, попитаха: “Да не сме и ние слепи?” Исус им рече: “Ако бяхте слепи, не бихте имали грях- “ Ако Бог бе направил невъзможно да виждате истината, вашето незнание не щеше да бъде грешно. “-но понеже сега казвате: Виждаме”, вие самите вярвате, че можете да виждате, а отхвърляте единственото средство, чрез което бихте могли да получите зрение. При всички, които осъзнават нуждата си, Христос дойде с могъща сила. Но фарисеите не желаеха да изповядат нуждата си. Те отказаха да дойдат при Христос и затова бяха оставени слепи - слепота, за която сами бяха виновни. Исус каза: “Грехът ви остава!” " И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот. "1Йоан 5:11,12

СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА Написана на : 2017-03-18 10:50:56

СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА

 

Тази глава е основана на Йоан 8:12-59, 9 гл.
   Тогава Исус пак им говори, казвайки: "Аз Съм Светлината на света; който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.” Когато изговори тези думи, Исус беше в двора на храма, пригоден за службите на празника “Шатроразпъване”. В центъра на двора се издигаха две големи поставки, подкрепящи огромни светилници. След вечерната служба всички светилници се запалваха, осветявайки цял Ерусалим.Церемонията напомняше за стълба от светлина, който водеше Израил в пустинята, и се смяташе също, че посочва идването на Исус. Привечер, когато светилниците се запалваха, дворът ставаше сцена на голяма радост.Побелели мъже, свещеници от храма и управници, се събираха за празничните танци под звуците на инструменталната музика и пеенето на левитите.
   Чрез осветяването на Ерусалим народът изразяваше своята надежда в
 идването на Месия, Който ще огрее със светлината Си Израил, но за Исус сцената имаше по-голямо значение. Както блестящите светилници на храмаосветяваха всичко наоколо, така и Христос - източникът на духовна светлина - разпръскваше тъмнината на света. И все пак символът бе несъвършен. Голямата светлина, която собствената му ръка бе извисила в небесата, бе по-верен символ за славата на Неговата мисия.
   Бе утрин. Слънцето току-що се бе появило зад Елеонския хълм и лъчите
 му осветяваха златото на храмовите стени, когато Исус посочи към него и рече: “Аз Съм светлината на света.”
   Дълго след това у слушателите Му отекваха възвишените думи: “В него
 бе животът и животът бе светлина на човеците. И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана.” “Истинската светлина, която осветяваше всеки човек, идваше на света” (Йоан 1:4,5,9). И дълго, след като Исус се бе възнесъл на небето, Петър също, пишейки озарен от Божия Дух, си спомни символа, който Христос бе използвал: “И така, пророческото слово повече се потвърждава за нас и вие добре правите, че внимавате на него като на светило, което свети в тъмно място, догдето се зазори и зорницата изгрее в сърцата ви” (2Петрово 1:19).
   Когато Бог се е изявявал на Своя народ, светлината е била винаги символ на Неговото присъствие. Чрез творческото слово в началото светлината изгря от тъмнината; светлина обгръщаше облачния стълб през деня и огнения стълб нощем, водейки огромните израилеви армии; светлина блестеше с неописуемо величие около Господ на планината Синай; светлина обгръщаше омилостивилището в скинията; тя изпълни Соломоновия храм при неговото освещаване; светлина изгря над Витлеемския хълм, когато ангелите донесоха вестта за изкуплението на бдящите овчари.
   Бог е светлина и с думите “Аз съм светлината на света” Христос заяви
 Своето единосъщие с Бога и връзката Си с цялото човешко семейство. Той бе Този, Който в началото бе направил “светлината да изгрее оттъмнината” (2Кор. 4:6). Той е светлината на слънцето, луната и звездите. Той бе духовната светлина, която в символ и пророчество осветяваше Израил. Но светлината не бе дадена само на еврейската нация. Кактослънчевите лъчи проникват до най-отдалечените краища на земята, така блестяха лъчите на слънцето на правдата, осветявайки всяка душа.“Истинската светлина, която осветява всеки човек, идеше на света.” Светът е имал своите велики учители, хора с гигантски интелект и с необикновени изследователски възможности, хора, чиито думи са стимулирали мисленето и са разкривали обширни области на знанието. И тези хора са били почитани като водачи и добротворци на своя народ. Но има Един, Който стои по-високо от тях. “А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада.” “Никой, кога да е, не е видял Бога. Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви” (Йоан 1:12,18). Ние можем да проследим в историята пътя на големите учители на света, доколкото това е засвидетелствано в човешките предания, но Светлината беше преди тях; както Луната и звездите в Слънчевата система греят с отразена от Слънцето светлина, така, доколкото са истинни техните учения, големите мислители на света отразяват лъчите от Слънцето на правдата. Всяка скъпоценна истина, всеки проблясък на разум произлиза от Светлината на света. В тези дни ние слушаме много за, “по-висше образование” истинското, което е даденото от Него, в Когото са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието”.“В Него бе животът. Животът бе светлина на човеците” (Кол.2:3; Йоан 1:4). “Който Ме следва-каза Исус, няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.” С думите “Аз съм светлината на света” Исус обяви Себе Си за Месия. Възрастният Симеон в храма, където Христос сега проповядваше, Го бенарекъл “светлина да просвещава народите и слава на Твоите люде Израил” (Лука 2:32). С тези думи той прилагаше за Себе Си пророчество, познато на целия Израил. Чрез пророк Исая Светият Дух бе заявил: “Това еистинската светлина. Ще Те дам още за светлина на народите, за да бъдеш Мое спасение до краищата на земята” (Исая 49:6). Обикновено се смяташе, че това пророчество говори за Месия. И когато Исус каза: “Аз съм светлината на света”, в тези думи хората не можеха да не познаят, че Той е Обещаният. "Ето девицата ще зачне и ще роди син; И ще го нарекат Емануил" (което значи, Бог с нас). "Матей 1:23 Това твърдение изглеждаше на фарисеите и управниците като нахално присвояване. Един човек като тях да претендира за такова нещо - това тене можеха да понесат. Стараейки се да отхвърлят думите му, Го попитаха: “Кой си ти?” Готови бяха да Го принудят да заяви, че Той е Христос. Външността и делото Му бяха така различни от очакванията на народа, чена коварните Му врагове бе необходимо само пряко да заяви, че Той е Месия, за да Го премахнат като самозванец. Но на въпроса им “Ти кой си?” Исус отговори: “Преди всичко Аз Съм именно това, което ви казвам” (Йоан 8:25). Разкритото чрез думите Му бе разкрито и чрез Неговия характер. Той бе въплъщение на истините, които проповядваше. “Нищо не върша от Себе Си, но както Ме е научил Моят Отец, така говоря. И Този, Който Ме е изпратил, с Мене е; не Ме е оставил сам, Аз върша всякога онова, което е Нему угодно.” Не сеопита да доказва Своето твърдение, че е Месия, а разкри единството си с Бога. Ако умовете им бяха готови да приемат Божията любов, те щяха да приемат и Исус. А кой е Исус? Исус е самия Бог Отец в човешки образ. "Аз и Отец едно сме."Йоан 10:30 "Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и че Отец е в Мене? "Йоан 14:10 Мнозина от слушателите Му бяха привлечени чрез вяра. На тях Той рече: “Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици; и ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.” Тези думи раздразниха фарисеите. Те забравиха продължителното подчинение на народа под чуждо робство и ядосано възкликнаха: “Ние смеАвраамово потомство и никога никому не сме били слуги; как казваш Ти: “Ще станете свободни?” Исус се вгледа в тези хора, роби на омразата, които таяха отмъщение в сърцата си, и тъжно отговори: “Истина, истина ви казвам, всеки, който върши грях, слуга е на греха.” Те бяха под най-тежкото робство - ръководени от духа на злото. Всеки, който отказва да се предаде на Исус, е под властта на друга сила. Той не принадлежи на себе си. Може да говори за свобода, но е в най-жалко робство. Не му се позволява да види красотата на истината, тъйкато умът му се контролира от Сатана. Докато се ласкае, че следва решенията на собствения си разум, изпълнява волята на дявола. Христос дойде да разкъса робските вериги на душата. “Ако Синът прочее виосвободи, ще бъдете наистина свободни.” “Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христа Исуса от закона на греха и на смъртта” (Римл. 8:2).
   В делото на изкуплението няма принуда. Никаква външна сила не се
 използва. Под влиянието на Божия Дух човек е свободен да избере на кого да служи. В промяната, която става, когато душата се предава на Христос,има най-висше чувство на свобода. Отстраняването на греха е дело на самата душа. Наистина ние нямаме сила сами да се освободим от властта на Сатана, но когато желаем да бъдем освободени от греха и в голямата синужда призоваваме за помощ сила, която е извън нас и над нас, силите на душата се подкрепят от Божествената енергия на Светия Дух и се подчиняват на нареждането на волята в изпълнението на Божията воля.Единственото условие, при което свободата на човека е възможна, е той  да се уеднакви с Христос. “Истината ще ви направи свободни”, а истината е Исус Христос. Грехът може да победи само ако отслаби ума. Подчинението на Бога означава възстановяване на човешкото “аз” - на истинската слава и достойнство на човека. Божественият закон, на който се подчиняваме, е “закон на свободата” (Яков 2:12). Фарисеите се бяха обявили за деца на Авраам. Исус им каза, че това твърдение можеше да бъде вярно само ако вършеха делата Авраамови. Истинските негови чада биха живели, както той живя - живот на послушание към Бога. Те не биха се опитвали да убият Този, Който говори истината, дадена Му от Бога. Със заговора си срещу Христос, равините не вършеха делата Авраамови, а вършиха делата на дявола. Само обикновеният произход нямаше никаква стойност. Без духовна връзка с Него, която би се проявила в притежаването на същия Дух и вършенето на същите дела, те не бяха негови деца.
   Този принцип има еднаква стойност с въпроса, който отдавна вълнува
 християнския свят - въпроса за апостолската приемственост. Произходът от Авраам се доказваше не по име и по родословие, но чрез подобие на характера. Така и апостолската приемственост не почива върху предаването на църковен авторитет, а върху духовната връзка. Живот, движен от духа на апостолите, от вярата и учението на истината, която те проповядваха - това е истинско доказателство за апостолска приемственост.
   Исус отрече, че евреите са деца на Авраам. Той каза: “Вие вършите
 делата на баща си.” Отговориха Му подигравателно: “Ние не сме родени от блудство; един Отец имаме, Бог.” Тези думи намекваха за обстоятелствата на Неговото рождение и бяха предназначени да бъдат хвърлени срещу Христос в присъствието на тези, които започваха да Му вярват. Исус не обърна внимание на долния намек, а каза: “Ако беше Бог вашия Отец, то вие щяхте да Ме любите, защото Аз от Бога съм излязъл и дошъл.” Техните дела свидетелстваха за връзката им с онзи, който бе лъжец и убиец. “Вие сте от баща дявола - каза Исус - и желаете да вършитепохотите на баща си. Той беше открай човекоубиец и не устоя в истината, защото в него няма истина- А понеже Аз говоря истината, вие не Ме вярвате” (Йоан 8:44,45). Фактът, че Исус говореше истината, и то със сигурност, бе причината Той да не бъде приет от еврейските водачи. Истината дразнеше тези себелюбиви хора. Тя изложи фалша на заблудата. Осъди тяхното учение и живот и затова не бе приета. По-скоро биха затворили очите си пред нея, отколкото да се смирят и да признаят, че са в заблуда. Не обичаха истината, не я желаеха дори и само заради това, че бе истина. Кой от вас Ме обвинява в грях? Но ако говоря истина, защо не Ме вярвате?” Три години ден след ден неприятелите на Христос Го преследваха, като искаха да намерят някакво петно в характера Му. Сатана и цялата армия на злото се опитваха да Го победят, но не откриха в Него нищо, от което да се възползват. Дори и дяволите бяха принудени да признаят “Ти си Светият Божий” (Марко 1:24). Исус живееше закона пред погледа на Небето, пред очите на непадналите светове и пред очите на грешните човеци. Пред ангели, хора и демони Той бе изговорил без злоба думи, които от устата на който и да е друг биха прозвучали като богохулство: “Аз винаги върша нещата, които са Му угодни”. Фактът, че евреите не искаха да приемат Христос, макар и да не можаха да намерят в Него грях, доказва, че нямаха връзка с Бога. Те не разпознаха Неговия глас във вестта на Сина Му, смятаха да подложат Христос на съд, но отхвърляйки Го, произнесоха присъда над самите себе си. “Който е от Бога - каза Исус, - той слуша Божиите думи; вие затова не слушате, защото не сте от Бога.” Този урок е валиден за всички времена. Хората, които обичат да се хващат за незначителни неща, да критикуват, като се опитват да подложат на съмнение Божието слово, смятат, че по този начин доказват своята независимост на мисълта и остроумието си. Такъв човек си представя, че е седнал да съди Библията, а всъщност съди сам себе си. Той дава да се разбере, че е неспособен да схваща истините, които произхождат от Небето, истини, които стигат до вечността. Неговият дух не благоговее пред величието на Божията правда. Той издава ограничеността и земното си естество, сърце, което бързо губи способността си да цени Бога. Човек, чието сърце е отговорило на Божественото докосване, ще се стреми към нещата, които биха увеличили неговото знание за Бога и биха усъвършенствали и издигнали характера му. Исус продължи да изтъква големия контраст между положението на евреите и на Авраам. “Баща ви Авраам се възхищаваше, че щеше да види Моя ден; и видя го и се зарадва.” Авраам силно желаеше да види обещания Спасител. Преди смъртта си той се помоли с най-искрена молитва да види Месия. И видя Исус. Видя Неговия ден и се зарадва. Бе Му дадено да схване Божествената Жертва за греха. Жертвата бе илюстрирана в собствения му живот.“Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака- и принеси го- във всеизгаряне” (Бит. 22:2).Авраам сложи обещания син върху жертвения олтар, сина, в когото бяха съсредоточени всичките му надежди. Както чакаше пред олтара с издигнат нож, за да се подчини на Бога, чу глас от небето, който казваше: “Да невдигнеш ръката си върху момчето, нито да му сториш нещо, защото сега зная, че ти се боиш от Бога, понеже не пожали за Мене и сина си,единствения си син” (Бит. 22:12). Това ужасно изпитание бе наложено на Авраам, за да може да види деня на Исус и да осъзнае великата любов на Бога към света, толкова велика, че за да го спаси от деградацията, Той предаде единородния Си Син на най-позорна смърт. Авраам научи от Бога най-величествения урок, даван някога на смъртен човек. Молитвата му да види Исус Христос преди да умре получи отговор. Видя Христос, видя всичко, което смъртен човек може да види и да преживее. Можа да разбере даденото му видение за Христос, като се предаде напълно на Бога. Показано му бе, че чрез жертвата на Своя единороден Син, за да спаси грешниците от вечна гибел, Бог извършваше по-велика и по-чудна жертва от тази, която човек може да направи. Авраамовата опитност отговори на въпроса: “С какво да дойда пред Господа и се поклоня пред всевишния Бог? Да дойда ли пред Него с всеизгаряния, с едногодишни телци? Ще благоволи ли Господ в хиляди овни или в десетки хиляди реки от масло? Да дам ли първородния си за престъплението си, плода на утробата си за греха на душата си?” Михей 6:6,7. В думите на Авраам: “Синко, Бог ще си промисли агнето за всеизгаряне” (Бит. 22:8) и в Божията промисъл за жертвата вместо Исаак бе разкрито, че човек не може да изгуби себе си. Езическата жертвена система беше напълно неприемлива за Бога. Никой баща не биваше да принесе своя син или дъщеря в жертва за грях. Само Бог чрез Исус можеше да понесе вината на света. Чрез личното страдание Авраам можа да види жертвената мисия на Спасителя. Но израилтяните не искаха да разберат това, което бе така неприемливо за гордите им сърца. Христовите слушатели не доловиха дълбокото значение на думите Му за Авраам. Фарисеите видяха в тях само нова почва за дребнави спорове. Те отговориха рязко и презрително, сякаш искаха да докажат, че Исус е полудял: “Петдесет години още нямаш и Авраама ли си видял? С тържествено достойнство Исус отговори: “Истина, истина ви казвам, преди да се е родил Авраам, Аз Съм.” Тишина обгърна голямото множество. Божието име, дадено на Мойсей, за да изрази идеята за вечното Му присъствие, този галилейски равин твърдеше, че е Негово собствено. Бе обявил, че е Вечният, Този, Който бе обещан на Израил, “Чийто произход е отначало, от вечността” Михей 5:2.

НА ПРАЗНИКА Написана на : 2017-03-11 21:48:19

НА ПРАЗНИКА

Тази глава е основана на Йоан 7:1-15,37-39.
   Три пъти в годината евреите трябваше да се събират в Ерусалим по религиозни поводи. Обвитият в облачния стълб израилев невидим Водач бе наредил да се уреждат тези събирания. През време на робството на евреите празници не можеха да се спазват, но когато народът се завърна в земята си, празнуването им се възстанови. Божията цел с тези годишнини бе те да напомнят на народа за живия Бог, Който ги изведе от Египет. Но с някои изключения свещениците и народните водачи я бяха пренебрегнали. Този, Който бе наредил народните събори и разбираше тяхното значение, беше свидетел на изопачаването им.
   Празникът Шатроразпъване бе последният годишен събор. Бог желаеше той да припомня на народа Му за Неговата любов, добрини и милости. Цялата страна се намираше под ръководството Му и получаваше благословенията Му. Ден и нощ Бог не преставаше да бди. Слънцето и дъждът бяха подготвили земята да даде своите плодове. От палестинските долини и равнини бе събрана жетвата. Маслините бяха обрани и скъпоценният елей бе складиран в съдове. Палмата също бе дала своя плод. Червените гроздове на лозата бяха изтъпкани в жлебовете.
   Празникът продължаваше седем дни. За да го отпразнуват, жителите на Палестина, както и много хора от други страни, напускаха домовете си и отиваха в Ерусалим. Отблизо и далеч пристигаха хора, понесли с радост даровете си. Стари и млади, богати и бедни, всички донасяха подаръци в знак на благодарност към Този, Който бе увенчал годината с добрините Си и бе дал богато плодородие. Всичко, радващо окото и изразяващо общата радост, се донасяше от гората, така че градът заприличваше на красив лес.
   Този празник не бе само израз на благодарност за жетвата, но и начин да се напомни за Божието присъствие и закрила над Израил в пустинята. По спомена от живота си в шатри през време на празника израилтяните живееха в беседки или в палатки от зелени клони. Вдигаха се по улиците, в дворовете на храма или върху покривите на къщите. Хълмовете и долините край Ерусалим бяха също осеяни с такива жилища от шума и гъмжаха от хора.
   Поклонниците празнуваха с песни и благодарения. Малко преди този празник бе Денят на умилостивението, когато, след като изповядваше греховете си, народът се обявяваше за примирен с Бога. Това беше предварителната подготовка за радостното прекарване на празника.“Славете Господа, защото е благ. Защото Неговата милост трае до века” (Пс.106:1) - бе песента, която се извисяваше тържествено от много гласове, придружена с всякакъв вид музика и с възклицания. Храмът бе центърът на всеобщата радост. Церемониите се извършваха при голям блясък. От двете страни на белите мраморни стълби на свещената постройка бяха наредени хористите левити, които ръководеха пеенето. Множеството поклонници, размахвайки своите палмови и миртови клончета, подемаха песента и запяваха в общ хор. Мелодията продължаваше да се подема от близки и далечни гласове, докато хълмовете наоколо проехтяваха от хваления.
   Вечерно време храмът и неговият двор се осветяваха с изкуствена светлина. Музиката, размахването на палмовите клончета, радостните викове “осанна!”, големият приток от народ, над който се сипеше светлината от висящите лампи, облеклото на свещениците и великолепието на церемониите - всичко това създаваше много ефектна картина за зрителите. Но най-вълнуващата церемония на този празник, предизвикваща най-голяма радост, бе церемонията, която възпоменаваше едно събитие, станало през пътуването из пустинята.
   При първия проблясък на зората свещениците затръбяваха силно и продължително със своите сребърни тръби. Отговарящите тръби и радостните викове на народа от шатрите проехтяваха над хълмове и долини и приветстваха празника. Тогава свещеникът напълваше от течащите води на Кедрон съд, издигаше го високо и, вървейки бавно и в такт с музиката, пееше: “Ето, нозете ни стоят отвътре портите ти, Ерусалиме” (Пс.122:2).
   Занасяше съда до олтара, който заемаше централно положение в двора на свещениците. Там имаше два сребърни легена, а до тях - по един свещеник. Съдът с водата се изливаше в единия леген, а в другия се изливаше дамаджана с вино. Съдържанието на двата съда се вливаше в една тръба, свързана с Кедрон и оттам попадаше в Мъртво море. Тази церемония с осветената вода представляваше извора, който при Божията заповед бликна от скалата, за да уталожи жаждата на израилевите чада. Тогава проехтяваше радостната песен: “Защото Господ Йехова е моя сила и моя песен.” “Затова с веселие ще начерпите вода от изворите на спасението” (Исая 12:2,3).
   Докато синовете на Йосиф се подготвяха да отидат на празника Шатроразпъване, Исус с нищо не показваше, че и Той има намерение да отиде. Те Го наблюдаваха със загриженост. От случая на излекуването във Витесда не бе посещавал народни събирания. За да избягва безполезните стълкновения с ерусалимските водачи, Той ограничаваше дейността Си в Галилея. Това привидно пренебрегване на великите религиозни събирания, както и враждата, която свещениците и равините хранеха към Него, безпокояха всички наоколо Му, дори и собствените Му ученици и роднини. В поученията Си Исус Христос се спираше на благословенията от послушанието спрямо Божия закон и все пак като че ли бе равнодушен към наредената от Бога служба. Общуването с митари и други хора със съмнителна репутация, незачитането на равинските обреди, както и свободата, с която премахваше традиционните изисквания относно съботата - всичко това, поставяйки Го във вражда с религиозните власти, възбуждаше много въпроси. Братята Му мислеха, че прави грешка, като се отчуждава от великите и учени мъже на народа. Те вярваха, че тези мъже имат право и че Исус греши, като им се противопоставя. Но бяха свидетели на непорочния Му живот и макар да не се числяха към Неговите ученици, делата Му им правеха дълбоко впечатление. Популярността Му в Галилея задоволяваше амбицията им. Все още се надяваха, че Исус ще даде такова доказателство за Своята сила, което ще увери фарисеите, че наистина е това, за което се представя. Ами ако действително е Месия, израилевият Княз? Те таяха тази мисъл с гордо задоволство.
   Братята на Исус Христос бяха толкова загрижени за това, че настояваха Той да отиде в Ерусалим. “Замини оттук и иди в Юдея - Му казаха те, - така че и Твоите ученици да видят делата, които вършиш; защото никой, като иска сам да бъде известен, не върши нещо скришно. Щом вършиш тия дела, яви Себе Си на света.” Думата “щом” изразяваше съмнение и неверие. Те Го смятаха за страхлив и малодушен. Ако е сигурен, че е Месия, защо е тази странна резервираност и непредприемчивост? Ако действително притежава такава власт, защо не отиде смело в Ерусалим и не предяви правата Си? Защо не извърши и в Ерусалим чудесата, за които се разказва, че е извършил в Галилея? “Не се крий на уединени места - казаха те - и не върши могъщите Си дела за благото на прости селяни и рибари. Представи се в столицата, спечели закрилата на свещеници и управници и обедини народа, като основеш новото царство.”
   Исусовите братя разсъждаваха от себелюбиви подбуди, каквито често се раждат в сърцата на хора, амбициозни да се покажат. Това бе господстващият в света дух. Чувстваха се оскърбени, защото Исус Христос, вместо да търси земен престол, Се обявяваше, че е хлябът на живота. Изживяха голямо разочарование, когато много от учениците Му Го напуснаха. И те самите се отдалечиха от Него, за да избягнат мъчителното признание, което делата Му откриваха - че Той е Божият Пратеник.
   “А Исус им каза: Моето време още не е дошло, а вашето време винаги е готово. Вас светът не може да мрази, а Мене мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви. Възлезте вие на празника; Аз няма още да възляза на тоя празник, защото времето Ми още не се е навършило. И като им рече това, остана си в Галилея.” Братята Му говореха властно, като Му препоръчваха пътя, който да следва. А Той отговори на укора им, като ги причисли не към себеотрицателните Си ученици, а към света. “Вас светът не може да мрази - каза Той, - а Мене мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви.” Светът не мрази тези, които си приличат с него, а ги обича като свои.
   За Исус Христос светът не бе място за спокоен живот и себеиздигане. Исус не търсеше удобния момент, за да получи неговата власт и слава. Светът нямаше такава награда за Него. Той бе мястото, където Отец  Му Го бе изпратил. Христос бе отдаден за живота на света, за да проведе великия изкупителен план. Изпълняваше предназначението Си за падналото човечество. Но не трябваше да е дързък, да се втурва в опасност или да предизвиква кризи, преди да е дошло времето за тях. Всяко събитие в работата Му идваше на определения час. Трябваше да изчаква търпеливо. Знаеше, че светът ще Го намрази. Знаеше, че делото Му ще завърши със смърт, но не се излагаше преждевременно на нея, защото не бе такава волята на Неговия Отец.
   Мълвата за Христовите чудеса се пръсна от Ерусалим навсякъде, където живееха евреи. Макар че в продължение на много месеци Той отсъстваше от празниците, интересът към Него не намаляваше. По случай празника Шатроразпъване много хора дойдоха от различни краища на света с надеждата, че ще Го видят. В първите дни на празника много питаха за Него. Фарисеите и управниците също Го очакваха да дойде, за да Му отправят обвинения. Те нетърпеливо питаха: “Къде е Той?” Но никой не знаеше. Мисълта за Него заемаше първо място в умовете на всички. От страх пред свещениците и управниците никой не смееше да Го признае за Месия и навсякъде за Него се говореше тихо, но сериозно. Мнозина Го защищаваха като изпратен от Бога, докато други Го обвиняваха като измамник на народа.
   Междувременно Исус бе пристигнал незабелязано в Ерусалим. Той тръгна по един неоживен път, за да избегне потоците от народ към града. Ако се бе присъединил към някой от керваните, тръгнали на празника, още при влизането в града щеше да привлече вниманието и отношението на народа би предизвикало властите срещу Него. По тази причина Той предпочете да пътува сам.
   Посред празника, когато възбудата на хората бе достатъчно висока, Исус Христос влезе в храмовия двор в присъствието на множеството. Тъй като не бе посетил празника, се твърдеше, че се боял от властта на свещениците и управниците. Затова, като Го видяха, се удивиха. Всеки глас се смълча. Всички се чудеха на достойното Му и смело държание пред лицето на силните врагове, които жадуваха за Неговия живот.
   Застанал така, център на вниманието на голямото множество, Исус заговори както никой друг досега. Думите Му показваха, че познава законите и наредбите на Израил, жертвената служба и ученията на пророците много по-добре, отколкото свещениците и равините. Той разби преградите на формализма и преданията. Събитията на бъдещия живот бяха открити пред Него. Като човек, Който вижда невидимото, Той говори с авторитет за земното и за небесното, за човешкото и за божественото. Думите Му бяха ясни и убедителни. И тук, както в Капернаум, слушателите се учудваха на поученията Му, “защото Неговото слово беше с власт” (Лука 4:32). По различен начин предупреди слушателите Си за нещастието, което щеше да сполети всички, отхвърлили благословенията, които е дошъл да им даде. Посочил им най-различни доказателства, че е дошъл от Бога, бе направил всичко възможно да ги доведе до покаяние. Исус не искаше да бъде отхвърлен и убит от Своя народ, стига да можеше да го спаси от провинението в такъв грях.
   Всички се учудваха на познанията Му върху закона и пророчествата. “Как Тоя знае книга, когато не се е учил?” - питаха се те помежду си. Човек, не посещавал равинските училища, не го смятаха подготвен за религиозен учител. А Исус и Йоан Кръстител бяха смятани за невежи, понеже нямаха това образование. Слушателите им се учудваха на познанията върху Свещените писания, след като не бяха учили. Наистина не се бяха учили при хора, но техният Учител бе небесният Бог и от Него бяха получили своята дълбока мъдрост.
   Докато Исус говореше в храма, народът Го слушаше като изумен. Тези, които бяха най-буйно настроени против Него, сега се чувстваха безпомощни да Му сторят зло. За известно време всички други интереси бяха забравени.
   Така Исус поучаваше народа ден след ден до последния “велик ден на празника”. Утрото на този ден завари хората уморени от дългото празнуване. Внезапно Исус заговори с глас, който проехтя из храмовите дворове:
  “Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече Писанието.” Поради състоянието на народа по това време, призивът се оказа твърде убедителен. С дни наред всички бяха погълнати от блясъка и великолепието на празника. Очите им бяха заслепени от разните светлини и цветове и ушите им - наситени от най-богата музика. Но в цялата тази поредица от церемонии нямаше нищо, което да задоволи нуждите на духа, да уталожи душевната жажда за непреходното. Исус ги покани да дойдат и да пият от извора на живота, от онова, което ще стане в тях воден източник, готов да потече за вечен живот.
  Същата онази сутрин свещеникът бе извършил обряда, възпоменаващ удрянето на скалата в пустинята. Скалата символизираше Този, Който чрез смъртта Си щеше да стане извор на живи спасителни реки за всички жадни. Христовите думи бяха водата на живота. В присъствието на събраното множество Исус застана, за да бъде ударен (Изх.;17:6 виж Изх. 17:6) и да потече жива вода за света. С поразяването на Исус Христос Сатана се надяваше да погуби Княза на живота, но от ударената скала потече жива вода. Докато Исус говореше така, сърцата на слушателите се изпълниха със странно благоговение и повечето бяха готови да извикат като самарянката: “- Дай ми от тази вода, за да не ожаднявам вече!”
   Исус познаваше нуждите на душата. Блясък, богатство, слава не задоволяват сърцето. “Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие!” Богатите, бедните, високопоставените, нискостоящите - всички са еднакво добре дошли. Исус обещава да облекчи обременения ум, да утеши скърбящите и да обнадежди обезсърчените. Много от слушателите на Исус тъгуваха за несбъднати надежди, много таяха скръб, много се мъчеха да задоволят неспокойните си копнежи с нещата от този свят и с човешки похвали. Но дори когато придобиваха всичко това, намираха, че са се трудили само за да придобият пропукана щерна, от която не могат да уталожат жаждата си. Сред блясъка на веселия празник оставаха незадоволени и тъжни. Внезапният призив: “Ако е някой жаден”, ги стресна и ги изтръгна от печалните им мисли. Докато слушаха последвалите думи, в сърцата им се запали нова надежда. Светият Дух им изясни представения им символ и те видяха в него предложението да приемат безценния дар на спасението.
   Христовият призив към жадната душа се носи все още по света. За нашите сърца той прозвучава с още по-голяма сила, отколкото за онези, които го чуха в храма в последния ден на празника. Изворът е отворен за всички. На уморени и изтощени се предлага освежителното питие на вечния живот. Исус все още вика: “Ако е някой жаден, да дойде при Мене и да пие!” “И който е жаден, нека да дойде, и който иска, нека вземе даром от водата на живота.” “А който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот” (Откр. 22:17; Йоан 4:14).

КОЙ Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ? Написана на : 2017-03-06 11:01:33

КОЙ Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ?

Тази глава е основана на Матей 17:22-27, 18:1-20; Марко 9:30-50; Лука 9:46-48.
   Като се завърна в Капернаум, Исус Христос не се отправи към добре познатите Му места, където бе поучавал народа, но заедно с учениците Си тихо потърси къщата, която щеше да бъде Негов временен дом. През последния Си престой в Галилея Исус имаше за цел да се занимава повече с обучаването на учениците Си, отколкото да работи за народа.
   По пътя през Галилея Исус пак се постара да подготви учениците Си за събитията, които Му предстояха. Исус им каза, че ще трябва да отиде в Ерусалим, за да бъде убит и след това възкресен. Добави необикновеното и изключително важно изявление, че ще бъде предаден в ръцете на враговете Си. Учениците и сега не разбираха думите Му. Въпреки че изпитваха голяма скръб, в сърцата си хранеха дух на съперничество. Спореха помежду си кой ще е най-големият в царството. Искаха да скрият този спор от Исус, затова не вървяха близо до Него, а изостанаха назад, така че Исус бе доста напред, когато влязоха в  Капернаум. Исус четеше мислите им и желаеше да им даде някои съвети и наставления. Но за тази цел очак