Sibir
PhotobucketБлогът на Raina
blogs left blogs right
Raina
Raina, 55
« sibir.bg
ИЗОБЛИЧAВАНЕ НА ФАРИСЕИТЕ A+ A- Написана на : 2017-04-21 10:17:01

ИЗОБЛИЧAВАНЕ НА ФАРИСЕИТЕ

Тази глава е основана на Матей 23 гл.; Марко 12:41-44; Лука 20:45-47, 21:1-4.
Този бе последният ден, в който Исус поучаваше в храма. Вниманието на всички от големите тълпи, събрали се в Ерусалим, бе привлечено от Него. Хората пълнеха дворовете на храма, наблюдаваха борбата, която се водеше, и жадно поглъщаха всяка дума, излязла от устата Му. Никога по-рано не бяха виждали такава картина. В храма младият Галилеянин стоеше прав, без знак на земна или царска власт. Заобикаляха Го свещеници с богати одежди, началници с дрехи и отличителни знаци, сочещи високото им положение, и законоучители със свитъци в ръце, които често разгръщаха. Исус стоеше пред тях спокойно и с царско достойнство. Облечен с небесна власт, гледаше противниците Си с нетрепващ поглед. Те бяха пренебрегнали и отхвърлили Неговите учения и искаха живота Му. Масово въставаха срещу Него, но плановете им да Го впримчат и осъдят бяха останали безрезултатни. Исус се справяше с всяко предизвикателство, като чистата и ясна истина противопоставяше на мрака и заблудите на свещениците и фарисеите. Бе открил на тези водачи истинското им състояние и отплатата, която със сигурност ги очакваше поради упорството им да вършат зли дела. Бе предал вярно предупрежденията. А сега Му оставаше да извърши още едно дело, да постигне още една цел. Интересът на хората към Христос и Неговото дело растеше постоянно. Наистина те бяха запленени от поученията Му, но бяха и объркани. Почитаха свещениците и равините за образоваността и привидната им набожност. По всички религиозни въпроси се покоряваха напълно на техния авторитет. Но сега забелязваха, че религиозните водачи се опитват да опозорят Исус, Учителя, Чийто добродетели и знания след всяка атака блясваха с по-голяма сила. Виждаха сведените лица на свещениците и старейшините и усещаха объркването и смущението им. Учудваха се, че управниците не вярваха на Исус, когато Неговите поучения бяха така ясни и прости. Хората не знаеха по кой път да тръгнат. С голяма загриженост наблюдаваха действията на онези, чийто съвет бяха следвали досега. С разказаните притчи Христос целеше да предупреди управниците и да поучи желаещите да бъдат поучени. Но имаше нужда да се говори още по - ясно. Чрез спазването на традициите и сляпата вяра в едно покварено духовенство хората бяха заприличали на роби. Христос реши да строши тези вериги. Характерът на свещениците, управниците и фарисеите трябваше да бъде изложен напълно. “На Мойсеевото седалище - каза Той - седят книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви заръчат, правете и пазете, но според делата им не постъпвайте; понеже говорят, а не вършат.” Книжниците и фарисеите твърдяха, че имат същия Божествен авторитет, какъвто имаше Мойсей. Те претендираха, че заемат неговото място на тълкуватели на закона и народни съдии. Ето защо изискваха най-голямо уважение и послушание от населението. Но Исус посъветва слушателите Си да вършат онова, на което равините учат според закона, но да не следват техния пример. Самите те не прилагаха на дело учението. Освен това учеха на много неща, противоречащи на Свещените писания. Исус каза: “Защото свързват тежки и непоносими бремена и ги налагат върху плещите на хората, а самите те не искат нито с пръста си да ги помръднат.” Фарисеите препоръчваха съблюдаването на множество правила, основаващи се върху преданието и постъпваха неразумно, като ограничаваха личната свобода. Те даваха такива тълкувания на някои части от закона, че обременяваха хората с тачене на обреди, които сами тайно не зачитаха и от които, когато бе в техен интерес, се освобождаваха. Постоянната им цел бе да демонстрират своята набожност. Нямаше нищо свято за тях, което да попречи за постигането на тази цел. Относно заповедите Си Бог бе казал на Мойсей следното: “Да ги връзваш за знак на ръката си и да бъдат като надчелия между очите ти!” (Второзак. 6:8). Тези думи съдържат дълбоко значение. Когато човек разсъждава върху  Божието слово и го прилага в живота, той се облагородява. Чрез извършване на праведни дела и дела на милост ръцете ще са тези, които ще разкрият принципите на Божия закон. Те няма да се омърсяват от подкупи, както и от всичко нечисто и неистинно. Ще са заети с дела на любов и състрадание. Също и в очите, когато са насочени към благородна цел, ще се чете чистота и правда. Изразителното лице, говорещото око ще свидетелстват за непорочния характер на човека, обичащ и почитащ Божието слово. Но евреите от времето на Христос не обръщаха внимание на това. Дадената на Мойсей заповед се тълкуваше съвсем другояче, а именно: че заповедите на Свещеното писание трябва да се носят от самия човек. В съгласие с това те се изписваха върху пергаментови ленти и се завързваха около главата и китката на ръката така, че да се виждат. Но това не спомагаше за по-здравото вкореняване на Божия закон в ума и в сърцето. Пергаментите се носеха само като знаци за привличане на вниманието. Смятаха се за средства, придаващи важност на носителите им, за да вдъхват уважение у народа. Но Исус съкруши тази празна претенция: “Но вършат всичките си дела, за да ги виждат хората; защото разширяват филактериите си и правят големи полите на дрехите си; и обичат първото място при угощенията и първите столове в синагогите, и поздравите по пазарите, и да се наричат от хората учители. Но вие недейте се нарича учители, защото един е вашият Учител, а вие всички сте братя. И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, небесният. Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият Наставник, Христос.”
С такива ясни думи Спасителят разкри себелюбивата амбиция, която се е стремяла винаги към място и власт, изявявайки фалшиво смирение, докато сърцето е изпълнено с алчност и завист. Когато се устройваше угощение, гостите заемаха места според чиновете си. Получилите най-почетните места, се ползваха от особено внимание и специални услуги. Към такива почести се стремяха фарисеите. Исус изобличи тази практика. Исус изобличи и суетното пожелаване на титлата “рави” или “наставник”. “Такова име - каза Той - не подобава на човеци.” Свещеници, книжници, управници, тълкуватели и изпълнители на закона - всички бяха братя, деца на един Баща. Исус изясни на слушателите, че не трябва да дават на човек почетна титла, която да е символ на неговия контрол върху съвестта или вярата им. "Но вие недейте се нарича учители, защото Един е вашият Учител, а вие всички сте братя.   И никого на земята недейте нарича свой отец, защото Един е вашият Отец, Небесният. Недейте се нарича нито наставници, защото Един е вашият Наставник, Христос. А по-големият между вас нека ви бъде служител. Но който възвишава себе си ще се смири; и който смири себе си ще се възвиси."Матей 23:8-12  Ако Христос би бил днес на земята, заобиколен от хора, титулувани с “преподобен” или “негово високопреподобие”, не би ли повторил съвета Си: “Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият Наставник, Христос.” Писанието казва за Бога: “Свято е, преподобно е Неговото име!” (Пс. 111:9). На кое човешко същество подобава такава титла? След като Исус казва: "Както е писано: - "Няма праведен ни един; Няма никой разумен, Няма кой да търси Бога.  Всички се отклониха, заедно се развратиха; Няма кой да прави добро, няма ни единПонеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога".Римляни 3:10-12,23 Колко малко има човек от мъдростта и правдата, които тя съдържа! Колко много са хората, злепоставящи с това присвоено име Божията личност и характер! Уви, колко често под красиво избродираните одежди на някое свещенодействащо лице се таят светска амбиция, деспотизъм и най-долни грехове! Исус продължи:
“А по-големият между вас нека ви бъде служител, но който превъзвишава себе си, ще се смири; и който смири себе си, ще се възвиси.” Исус често споменаваше в поученията Си, че истинското величие се измерва с моралната стойност. Според небесната преценка величието на характера се състои в живеенето за благото на нашите ближни, чрез вършене дела на любов и милосърдие. Христос, Царят на славата, бе слуга на падналите човеци. “Но горко вам, книжници и фарисеи, лицемери!-каза Исус. Защото затваряте небесното царство пред човеците, понеже сами вие не влизате, нито влизащите оставяте да влязат.” Чрез изопачаване на Свещените писания свещениците и законоучителите заслепяваха умовете на онези, които иначе биха стигнали до познание на Христовото царство и на оня вътрешен, Божествен живот, присъщ на истинската святост. “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, защото изпояждате домовете на вдовиците даже когато за показ правите дълги молитви; затова ще приемете по-голямо осъждане.” Фарисеите имаха силно влияние над народа, но злоупотребяваха с него в полза на своите интереси. Печелеха доверието на набожни вдовици, след това им внушаваха, че дългът им изисква да завещаят имота си за религиозни цели. Но щом получеха власт над парите им, хитрите интриганти ги употребяваха за себе си. За да прикриват своята нечестност, молеха се с часове на публични места и парадираха със своята набожност. Исус заяви, че заради това лицемерие те ще бъдат по-лошо осъдени. Същият упрек се отнася за много християни от наше време, които изтъкват своята набожност.
Животът им е опетнен от себелюбие и алчност, но върху всичко това хвърлят булото на привидна чистота и за известно време измамват ближните си. Но Исус те не могат да измамят. Исус чете всяко тяхно сърдечно намерение и ще  осъди всекиго според делата му. Христос порицаваше безпощадно злоупотребите, но и внимаваше да не намали задълженията на човека. Той изобличаваше онова себелюбие, което изнудваше вдовиците и злоупотребяваше с техните дарове. А в същото време похвали вдовицата, която пусна дара си в Божията съкровищница. Злоупотребата с дара не отклоняваше Бога от намерението Му да благослови дарителя. Исус се намираше в двора, където бяха поставени съкровищниците, и наблюдаваше дарителите. Много от богатите носеха значителни суми, които пускаха с голяма показност. Исус ги гледаше тъжно и не се изказваше за щедрите им дарения. Не след много лицето Му засия, когато видя една бедна вдовица да се приближава колебливо, сякаш се боеше да не я забележи някой. Докато богати и надменни минаваха и пускаха даренията си, тя се държеше настрана и не смееше да пристъпи напред. Но желаеше да направи нещо, колкото малко и да бе то, за делото, което обичаше. Погледна дара в ръката си. Беше много малък в сравнение с даренията на заобикалящите я, но това бе всичкото, което притежаваше. Изчаквайки удобен случай, тя хвърли набързо в съкровищницата двете си лепти и се отдалечи. А като се обърна, долови погледа на Исус, Който я гледаше с одобрение. Исус повика учениците и им каза да обърнат внимание на бедната вдовица. Тогава до ушите на жената стигнаха Неговите похвални думи: “Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата.” Радостни сълзи на благодарност, че постъпката е разбрана и оценена, изпълниха очите. Мнозина биха я посъветвали да си запази оскъдните пари. В ръцете на ситите свещеници те щяха да се изгубят измежду многото богати дарения в касата. Но Исус проникна в нейната подбуда. Жената вярваше, че храмовата служба е определена от Бога и имаше силното желание и тя да даде нещо за нейната издръжка. Направи, което можеше. Делото щеше да остане като вечен паметник в нейна чест през всички времена и нейна радост във вечността. Дарът бе направен от сърце. Неговата стойност се определи не по стойността на монетата, а по любовта - към Бога и интереса - към делото на Този, Който я бе подбудил към постъпката. За нея Исус каза: “- тая бедна вдовица пусна повече от всички.” Богатите бяха дали от изобилието си. Много от тях го сториха, за да бъдат видени и прославени от околните. Големите им дарения не ги лишаваха от удобствата, нито от лукса, в който живееха. Те не направиха някакви жертви, затова не можеха да се сравнят по стойност с лептата на вдовицата. Подбудата е, която препоръчва делата ни. Тя ги отбелязва като ниско- или високоморални. Бог не смята за най-ценни великите дела, дето всяко око вижда и всеки език хвали. Малки задължения, изпълнени с радост, малки дарове, не привличащи вниманието и в човешките очи без всякаква стойност, често стоят най-високо в Божиите очи. Сърце пълно с вяра и любов е по-скъпо пред Бога, отколкото най-скъпия дар. Бедната вдовица даде своите средства, лиши се от храна заради делото, което обичаше. Стори го с вярата, че нейният небесен Баща няма да я забрави в голямата - нужда. Този несебелюбив дух и детинска вяра спечелиха похвалата на Исус. Между бедните има много, които желаят да изразят благодарността си към Исус за Неговата благодат и истина. Драго им е да споделят заедно с по-заможните си братя издръжката на Божията служба. Тези души не трябва да се отблъскват. Нека и те влагат лептите си в небесната банка. Ако се дават от сърце, изпълнено с любов към Исус, малките наглед дарения стават осветени дарове, безценни приноси, които Исус одобрява и благославя. Когато Исус каза, че “тая бедна вдовица пусна повече от всички” думите Му бяха верни не само по отношение на подбудата, а и по отношение на резултатите от нейния дар. Двете лепти, които правят един кодрант, са внесли в Божията каса сума, много по-голяма от даровете на богатите евреи. Влиянието на оня малък дар е като поток, отначало малък, но ставащ през вековете по-дълбок и по-широк. По хиляди начини той е допринасял за облекчаване на бедните и за разпространяване на евангелието. Този пожертвувателен пример на вдовицата е въздействал на хиляди сърца във всяка страна и във всеки век. Той се е превърнал в призив към богати и бедни, така че техните дарения са увеличили стойността му. Божието благословение превърна лептата на вдовицата в източник на велики дела. Същото става с всеки дар, който се поднася от сърце, и с всяко дело, което се извършва с искреното желание да се прослави Исус. Такъв дар се слива с  целите на Всемогъщия. Никой човек не може да измери неговите добри резултати. Исус продължи да изобличава книжниците и фарисеите. “Горко вам, слепи водители! Които казвате: Ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи! , че кое е по-голямо, дарът ли или олтарът, който освещава дара? Прочее, който се кълне в олтара, заклева се в него и във всичко, що е върху него. И който се кълне в храма, заклева се в него и в Онзи, Който обитава в него.” Свещениците тълкуваха Божиите изисквания според своите неправилни и тесногръди схващания. Те се смятаха за способни да правят тънка разлика във вината от разните грехове, като някои отминаваха леко, а други - може би с по-малки последствия - определяха за непростими. По материални съображения често пъти те освобождаваха човеците от клетвите им. За големи суми отминаваха понякога груби престъпления, докато при други случаи произнасяха тежки присъди за дребни нарушения. “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегнали по-важните неща на закона: правосъдието, милостта и верността; но тия трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате.” С тези думи Христос наново осъжда злоупотребата със святите задължения. Той не отстранява самото задължение. Десятъчната система бе отредена от Бога и бе съблюдавана още от най-ранни времена. Авраам, бащата на вярващите, плащаше десятък от всичко, което притежаваше. Еврейските водачи признаваха задължението да се плаща десятък и в това бяха прави; но те не даваха свобода на вярващите да изпълняват дълга си по свое убеждение. За всеки отделен случай им предписваха своеволни правила. Тези изисквания бяха станали толкова сложни, че бе невъзможно да се изпълняват. Никой не знаеше кога се е издължил. Така както Бог я бе дал, системата беше справедлива и разумна, но книжниците и фарисеите я бяха превърнали в тежко бреме. Всичко, което Исус заповядва, е от значение. Христос признаваше плащането на десятък като дълг, но Той показа, че изпълнението на този дълг не освобождава човека от другите му задължения. Фарисеите бяха много точни, когато плащаха десятък върху градински билки, като гьозум, копър и кимион. Това не им струваше много, но им създаваше пред хората репутацията на верни и святи. В същото време техните безполезни ограничения потискаха хората и убиваха в тях почитта към святата система, отредена от Самия Бог. Те заангажирваха човешките умове с дребни различия, а отклоняваха вниманието им от основните истини. По-важните неща в закона: правосъдие, милост и истина се пренебрегваха. “- но тия - каза Христос - трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате.” По същия начин равините бяха изопачили и други закони. В дадените чрез Мойсей нареждания беше забранено да се яде нещо нечисто. Употребата на свинско месо, както и на месо от някои други животни се забраняваше, защото замърсява кръвта и скъсява живота. Но фарисеите не се задоволяваха с тези ограничения така, както Бог ги бе дал. Те отиваха до големи крайности. Между другите неща изискваха от хората да прецеждат водата за пиене, да не би в нея да има някое дребно насекомо, което да се числи към нечистите животни. Сравнявайки дребнавите им изисквания с размера на действителните им грехове, Исус изрече към фарисеите: “Слепи водители! , които прецеждате комара, а камилата поглъщате!” “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! , защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота!” Както варосаната и красиво декорирана гробница скрива мъртвешките останки, така и външната святост на свещениците и управниците крие моралната нечистота. И продължи: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, защото зидате гробниците на пророците и поправяте гробовете на праведните, и казвате: Ние, ако бяхме живели в дните на бащите си, не бихме съучаствали с тях в проливане кръвта на пророците. Така щото свидетелствате против себе си, че сте синове на ония, които избиха пророците.” За да покажат своето уважение към умрелите пророци, евреите много ревностно разкрасяваха гробниците им. Но не се ползваха от ученията им, нито се вслушваха в изобличенията им. По времето на Христос се поддържаха разни суеверия, свързани с гробовете на умрелите и се изразходваха големи суми за тяхното украсяване. В очите на Бога това бе идолопоклонство. С неподобаващата почит към умрелите човеците показваха, че не обичат Бога с възвишена любов, нито ближния като себе си. Същото идолопоклонство стига до големи крайности и днес. Мнозина са виновни за това, че не се грижат за вдовици и сирачета, за болни и бедни, а издигат скъпи паметници за умрели. За тази цел се пръскат щедро време, пари и труд, докато задълженията към живите - задължения, които Христос е посочил ясно - остават неизпълнени. Фарисеите зидаха гробници на пророците и ги украсяваха. Те казваха: “Ние, ако бяхме живели в дните на бащите си, не бихме съучаствали с тях в проливане кръвта на пророците.” Но в същото време правеха планове да отнемат живота на Божия Син. Това трябва да ни послужи като урок. То трябва да отвори очите ни, за да разпознаваме силата на Сатана, отклоняваща ума от светлината на истината. Много хора вървят по пътя на фарисеите. Те почитат тези, които са умрели за своята вяра. Чудят се на слепотата на евреите, която стана причина за отхвърлянето на Христос. “Ако бяхме живели в Негово време - заявяват те, - ние с радост бихме приели учението Му. Никога не бихме участвали в престъплението на онези, които отхвърлиха Спасителя.” Но когато послушанието към Бога изисква от тях себеотрицание и смирение, същите тези хора пренебрегват убежденията си и отказват да се покорят. Така те изявяват същия дух, който изявяваха порицаните от Христос фарисеи. Евреите едва ли съзнаваха каква страшна отговорност се криеше в отхвърлянето на Христос. От времето, когато се проля първата невинна кръв, когато праведният Авел бе убит от ръката на брат си, тази история се е повтаряла с увеличаваща се вина. Във всеки век пророци са издигали гласовете си против греховете на царе, управници и народ, като са предавали дадените им от Бога думи и са изпълнявали волята Му с риск за живота си. От род на род се е трупало страшно наказание за отхвърлялите светлината и истината. Сега Христовите врагове стоварваха това наказание върху себе си. Грехът на свещениците и началниците беше по-голям от греха на всеки друг предшестващ род. С отхвърлянето на Спасителя те поемаха върху себе си отговорността за всички праведници, които са били убити от времето на Авел до това на Христос. Те щяха да прелеят чашата на беззаконието. Скоро тя щеше да се изсипе върху главите им като възмездие. За тези последствия Исус ги предупреди: “За да дойде върху вас всичката праведна кръв, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху туй поколение.” Книжниците и фарисеите, които слушаха Исус, знаеха, че думите Му са верни. Те знаеха как бе убит пророк Захария. Още докато пророкът предаваше Божиите предупреждения, отстъпилият цар бе обладан от сатанинска ярост и заповяда пророкът да бъде убит. Върху плочите в двора на храма останаха следи от кръвта му, които не можеха да се заличат. Останаха там като свидетелство против отстъпилия Израил. Докато храмът съществуваше, петното на пролятата праведна кръв щеше да личи, викащо към Бога за отмъщение. Когато Исус спомена тези страшни грехове, тръпки на ужас побиха множеството. Гледайки напред, Той заяви, че непокаяността на евреите и тяхната нетърпимост спрямо Божиите служители ще бъдат и в бъдеще същите, каквито са били в миналото: “Затова ето, Аз изпращам при вас пророци, мъдри и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпънете, а други от тях ще биете в синагогите си и ще ги гоните от град в град.” Пророци и мъдреци, пълни с вяра и със Светия Дух - Стефан, Яков и много други - щяха да бъдат осъдени и убити. Христос говореше пред слушателите Си като съдия, с издигната към небето ръка и заобиколен от Божествена светлина. Гласът Му, който толкова често бяха слушали да звучи кротко и умолително, сега изобличаваше строго и осъждаше. Слушателите потръпваха.  Впечатлението от думите и погледа Му нямаше да се заличи никога. Негодуванието на Христос бе отправено към лицемерието, грубите грехове, чрез които човеците погубваха душите си, мамеха народа и обезславяха Бога. В хитрите, измамливи разсъждения на свещениците и началниците Той съзираше действието на сатанински сили. Остро и изпитващо бе Неговото изобличение на греха, но Той не изрече отмъстителни думи. Изпитваше свещен гняв към княза на тъмнината, но не проявяваше раздразнение. Така и християнинът, който живее в съгласие с Бога и притежава благите качества на любовта и милостта, ще изпитва справедлив гняв към греха, но няма да се поддава на страстите си, за да хули хулещите го. Даже когато стои срещу хора, които, движени от тъмната сила, поддържат лъжата, той ще запази чрез Исус своето спокойствие и самообладание. Божествена милост се изписа на лицето на Исус, когато задържа поглед върху храма и след това го насочи към слушателите Си. С глас, задавян от сърдечна мъка и горчиви сълзи, Той извика: “Ерусалиме, Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата, но не искахте!” Тези думи изразяват душевната борба у Исус от раздялата. В Христовия плач се излива самото сърце на Бога. Той е тайнственото прощално сбогуване на дълготърпеливата Божия любов. И фарисеи, и садукеи бяха замлъкнали. Исус повика учениците Си и се приготви да напусне храма не като победен и изгонен от враговете Си, а като Човек, Който е свършил работата Си. Излезе от спора победител. Скъпите истини, изказани от Исус Христос през онзи съдбоносен ден, се запазиха в много сърца. От тях  възникнаха нови мисли, породиха се нови стремления и започна нова история. След разпятието и възкресението Му тези лица излязоха напред и изпълниха своето Божествено предназначение с мъдрост и ревност, съответстващи на величието на делото. Те станаха носители на вест, която привличаше човешките сърца и ги освобождаваше от старите суеверия, спъващи дълго време напредъка в живота на хиляди хора. Пред тяхното свидетелство човешките теории и философии заприличваха на празни басни. Могъщи бяха резултатите, последвали от думите на Спасителя, отправени към учуденото и благоговеещо множество в Ерусалимския храм. Но Израил като народ се бе отделил от Бога. Естествените клончета на маслината се счупиха. Поглеждайки за последен път към вътрешността на храма, Исус каза печално: “Ето, вашият дом се оставя пуст. Защото казвам ви, отсега няма вече да Ме видите, докогато не речете: Благословен, Който иде в Господнето име!” Дотогава Той бе наричал храма Свой Бащин дом. Но сега, когато щеше да излезе вън от стените му, Божието присъствие щеше да се оттегли завинаги от храма, съграден за Негова прослава. Оттогава насам храмовите церемонии щяха да бъдат безсмислени, а службите в него - подигравка.