Sibir
PhotobucketБлогът на Raina
blogs left blogs right
Raina
Raina, 55
« sibir.bg
ДОБРИЯТ САМАРЯНИН A+ A- Написана на : 2017-03-24 12:45:07

ДОБРИЯТ САМАРЯНИН

Тази глава е основана на Лука 10:25-37.
В притчата за добрия самарянин Христос разкри естеството на истинската религия. Той показа, че тя се състои не в системи, вярвания или ритуали, а в дела на любов, в даване на най-големи блага на другите, в истинска доброта.
Когато Христос поучаваше народа, “някой законник стана и Го изпитваше, казвайки: Учителю, какво да правя, за да наследя вечен живот?” Притаили дъх, събраните множества очакваха отговора. С този въпрос на законоучителя свещениците и равините бяха намислили да объркат Христос, но Исус не се подаде на предизвикателството. Той изиска отговора от самия човек, който зададе въпроса. “Какво е писано в закона, как четеш?” Евреите все още обвиняваха Исус за лекото Му отношение към закона, даден на Синай, но Той насочи въпроса за спасението към изпълняване на Божиите заповеди.
Законникът каза: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичките си сили и с всичкия си ум, и ближния си, както себе си!” Исус каза: “Право си отговорил; това стори и ще живееш.”
Законникът не беше доволен от мнението и от делата на фарисеите. Той бе изучавал Писанията с желанието да вникне в истинското им значение. Тези неща го интересуваха живо и въпросът му бе искрен. “Какво да правя за да се спася?” В своя отговор относно изискванията на закона той подмина цялото множество от церемониални и ритуални предписания. Не им придаваше някаква стойност, но представи двата велики принципа, върху които се основават законът и пророците. Христос похвали отговора и това го издигна над равините. Те не можаха да го осъдят, че не одобрява изложеното от законника.
“Това стори и ще живееш!” - каза Исус. Той представи закона като Божествена цялост и по този начин предаде урока, че не е възможно да пазим едно предписание, а да нарушаваме друго, защото общ принцип обединява всички тях. Достойнството на човека ще бъде оценено от послушанието му към целия закон. Върховна любов към Бога и безкористна любов към човека са принципите, които трябва да се прилагат в живота.
Законникът се почувства нарушител на закона. В това бе убеден и от пронизващите думи на Христос. Не бе живял правдата на закона, която твърдеше, че разбира. Не бе показал любов към своя ближен. Покаяние бе нужно, но вместо покаяние той искаше да оправдае себе си. И за да не признае истината, се опита да покаже колко трудно е изпълнението на заповедта. Така се надяваше да отклони убеждението и да се издигне в очите на народа. Думите на Спасителя бяха показали, че въпросът му бе ненужен, защото сам можеше да си отговори на него. Но той зададе друг въпрос: “А кой е моят ближен?”
Този въпрос причиняваше безкрайни спорове сред евреите. Те не се съмняваха, че езичниците и самаряните бяха чужденци и неприятели. Но къде трябваше да мине границата между хората от техния народ и между различните класи на обществото? Кого трябваше свещеникът, равинът и старейшината да смятат за свой ближен? Прекарваха живота си в кръг от церемонии за очистване. Контактът с невежото и безгрижно множество - учеха те - би причинил оскверняване, което, за да се отстрани, би изисквало уморителни усилия. Трябваше ли да гледат на “нечистите” като на свои ближни?
Исус отново отказа да бъде въвлечен в спора. Той не осъди високомерието на тези, които дебнеха да Го осъдят. Но с една проста история обрисува пред Своите слушатели такава картина за изливането на небесна любов, която трогна всички сърца и изтръгна от законника признание за истината. Единственият начин да се прогони тъмнината е да се внесе светлина. Най-добрият начин да се справим с греха, със заблудата, е да представим истината. Откровението за Божията любов разкрива деформациите и греха на сърцето, което има себе си за център.
“Някой си човек - каза Исус - слизаше от Ерусалим към Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв. А случайно някой си свещеник слизаше по оня път и като го видя, замина си от срещната страна. Също и един левит, като стигна на това място и го видя, замина си от срещната страна” (Лука 10:30-32). Това не бе измислена сцена, а действителна случка, която се бе разчула точно така, както бе представена сега. Свещеникът и левитът, които бяха минали на другата страна, бяха сред слушателите на Христовите думи.
От Ерусалим към Ерихон пътникът трябваше да мине през една част на Юдейската пустиня. Пътят водеше надолу през безлюдна скалиста урва, която гъмжеше от разбойници и често ставаше сцена на жестокости. Тук пътникът бе нападнат, ограбено му бе всичко, което имаше някаква стойност, бе наранен и натъртен и оставен полумъртъв край пътя. Както си лежеше, един свещеник мина по пътя. Мина оттам, но само хвърли бърз поглед към наранения човек. Тогава се появи левитът. Любопитен да разбере какво се бе случило, той се спря и погледна към страдащия. Убеден бе какво трябваше да стори, но това не беше приятна работа. Би предпочел да не бе минавал по този път, та да не ставаше нужда да види наранения човек. Убеди себе си, че случаят не го засяга.
И двамата мъже бяха на свещена служба и изповядваха, че проповядват писанията. Те принадлежаха към една особена класа, избрана да представя Бога пред хората. Трябваше да “състрадават с невежите и заблудилите” (Евр. 5:2), за да могат да водят хората към разбиране на Божията любов и към човечност. Делото, което те бяха призвани да извършат, бе същото, което Исус бе описал като Свое с думите: “Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите, да пусна на свобода угнетените- “ (Лука 4:18).
Небесните ангели наблюдават бедствията на Божието семейство на земята и са готови да сътрудничат на хората в облекчаване на теглата и страданието. Бог в Своя промисъл доведе свещеника и левита на пътя, където лежеше раненият страдалец, за да видят неговата нужда от милост и помощ. Цялото Небе наблюдаваше с очакването сърцата на тези хора да се докоснат със съчувствие към човешката беда. Спасителят бе Този, Който бе направлявал евреите в пустинята от облачния и огнения стълб. Той бе поучавал на урок, различен от онзи, който хората получаваха сега от свещениците и учителите. Милостивите предвиждания на закона се простираха дори до немите животни, не можещи да изразят с думи своята нужда и страдание. На Мойсей бе дадена наредба за израилевите чада по този въпрос: “Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си, непременно да му го закараш! Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си и не ти се иска да му помогнеш, пак непременно да помогнеш заедно с него!” (Изх. 23:4,5). Но чрез човека, наранен от разбойниците, Исус представи случая на техен брат по страдание. Колко повече сърцата им трябваше да се трогнат от съжаление към него, отколкото към едно животно, носещо товар. Чрез Мойсей им бе дадена вестта, че Господ, техният Бог, “е велик, могъщ и страшен Бог”, “извършва съдба за сирачето и за вдовицата и обича чужденеца”, затова той нареди: “Обичайте, прочее, чужденеца, защото и вие сте били чужденци”, “да го обичаш като себе си” (Второзак.10:17-19; Левит 19:34).
Йов бе казал: “Чужденецът не нощуваше вън; отварях вратата си на пътника.”
И когато двамата ангели, облечени като хора, дойдоха в Содом, Лот им се поклони с лице до земята и каза: “Ето, господари мои, свърнете, моля, в къщата на слугата си и пренощувайте“(Йов 31:32; Бит. 19:2). Всички тези уроци свещеникът и левитът познаваха добре, но не ги прилагаха в живота си. Обучавани в училището на национално високомерие, те бяха станали егоистични, тесногръди и високомерни. Когато видяха ранения, не можаха да разберат дали е от техния народ или не. Помислиха, че би могъл да е самарянин и си отидоха.
В постъпката им така, както Христос я описа, законникът не видя нищо, което да противоречи на изискванията на закона, които поучаваше. И сега бе представена друга сцена: “Но един самарянин, като пътуваше, дойде на мястото, дето беше той, и като го видя, смили се.” И не попита дали странникът е евреин или езичник. Самарянинът добре знаеше, че ако този човек е евреин и си разменят местата, той би плюл в лицето му и би го подминал с презрение. Но не се поколеба, не помисли, че, бавейки се на това място, можеше да има опасност от насилие за самия него. Достатъчно беше това, че пред него лежеше човешко същество в нужда и страдание. Той свали дрехата си, за да го покрие. Маслото и виното, които носеше за из път, употреби, за да промие и освежи ранения човек. Качи го на собственото си добиче и тръгна бавно и внимателно по пътеката, та тръскането да не му причини болка. Заведе го в една гостоприемница и осъмна, бдейки нежно над него. На сутринта, когато болният човек се подобри, самарянинът се запъти по работата си, но преди това го предаде на грижата на гостилничаря, плати разходите и остави сума за ползване, но не се задоволи само с това, а предвиди и сума за по-нататъшните му нужди, казвайки на домакина: “Погрижи се за него и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя!”
Разговорът свърши. Исус спря погледа си върху законника, сякаш четеше в душата му, и каза: “Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на изпадналия всред разбойниците?” (Лука 10:36). Законникът не искаше дори сега да произнесе с устните си името “самарянин”, а отговори: “Онзи, който му показа милост.” Исус каза: “Иди и ти прави също така!”
Въпросът “Кой е моят ближен?” получи отговор веднъж завинаги. Христос показа, че нашият ближен не е просто някой от църквата или от вярата, към която принадлежим. Той не принадлежи на раса, цвят или класа. Нашият ближен е всеки, който се нуждае от помощта ни. Нашият ближен е всеки, който е наранен и пребит от неприятеля. Нашият ближен, това е всеки, който е Божия собственост.
В притчата за добрия самарянин Исус представи Себе Си и Своята мисия. Човекът бе измамен, наранен, ограбен и смазан от Сатана и оставен да загине, но Спасителят показа съчувствие към нашето безпомощно състояние. Той остави славата Си, за да дойде да ни избави. Намери ни близо до смъртта и се зае с нашия случай. Измини с Неговата кръв, излекува раните ни, покри ни с дрехата на Своята правда, отвори за нас безопасно прибежище и написа всичко за Своя сметка. Умря, за да ни откупи. Посочвайки Себе Си като пример, Той казва на последователите Си: “Това ви заповядвам, да се любите един друг!” “Както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго” (Йоан 15:17, 13:34).
Въпросът на законника към Исус беше: “Какво да правя?” А Исус, като призна, че правдата е сбор от любовта към Бога и към човека, каза: “Това стори и ще живееш!” Самарянинът бе послушал внушенията на своето добро и обичащо сърце и по този начин бе доказал, че е изпълнител на закона. Христос каза на законника: “Иди и ти прави също така!” Вършене, а не само говорене се очаква от Божиите чада: “Който казва, че пребъдва в Него, сам е длъжен да ходи, както е ходил Христос” (1Йоаново 2:6).
Този урок е не по-малко нужен и на днешния свят, отколкото, когато беше изговорен от устата на Христос. Себелюбие и студена формалност почти са угасили пламъка на любовта и са прогонили благодатта, която би направила характера на Божиите чада да бъде благоухание. Голяма част от изповядващите Неговото име са забравили, че те трябва да представят Христос. Ако няма на практика саможертва за доброто на другите в семейния кръг, в съседството, в църквата и където и да сме, тогава, каквото и да е нашето изповедание, ние не сме християни.
Христос свърза Своя интерес с интереса на човечеството и ни моли да станем едно с Него за спасение на човека. “Даром сте приели - каза Той, - даром давайте” (Матей 10:8). Грехът е най-голямата от всички злини и ние трябва да съжаляваме, да помагаме на грешника. Мнозина са, които грешат и които чувстват своя срам и своето безумие. Жадуват за думи на насърчение. Осъзнават грешките и заблудите си, докато бъдат докарани почти до отчаяние. Не бива да пренебрегваме тези души. Ако сме християни, няма да минем на другата страна, пазейки се доколкото е възможно от онези, които се нуждаят най-много от помощ. Когато видим човешките същества в бедствие или в грях, никога не трябва да казваме: Това не ме засяга!
“Вие, духовните, поправяйте такъв с кротък Дух” (Гал. 6:1). Чрез вяра в Исус и чрез молитва Исус отблъснете силата на неприятеля. Окуражаващите думи, изказани с вяра, ще бъдат като лечителен балсам за наранените и смазаните. Много хора са отслабнали и са се обезверили в голямата битка на живота, а една дума на мило насърчение би ги укрепила да победят. Никога не бива да минаваме край страдаща душа, без да се опитаме да я утешим, както Исус ни е утешил.
Всичко това е просто изпълнение на принципа на закона, принципа, който е илюстриран в притчата за добрия самарянин и открит в живота на Исус. Неговият характер разкрива истинското значение на закона и показва какво означава да обичаме ближния си като себе си. И когато Божиите чада са мили, любезни и внимателни към хора, те също свидетелстват за същността на небесните постановления. Свидетелстват, че “Законът Господен е съвършен, възвръща душата” (Пс.19:7). Исус е единственият извор на любов към ближния. “Ако рече някой: Любя Бога, а мразя брата си, той е лъжец, защото който не люби брата си, когото е видял, не може да люби Бога, Когото не е видял.” “Възлюбени-, ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас и любовта към Него е съвършена в нас” (1Йоаново 4:20,12).