Sibir
PhotobucketБлогът на Raina
blogs left blogs right
Raina
Raina, 55
« sibir.bg
ПОСЛЕДНОТО ПЪТУВАНЕ ОТ ГАЛИЛЕЯ A+ A- Написана на : 2017-03-22 08:55:30

ПОСЛЕДНОТО ПЪТУВАНЕ ОТ ГАЛИЛЕЯ

Тази глава е основана на Лука 9:51-56, 10:1-24.
   С наближаването на края на Своята служба Христос промени начина Си на действие. Досега Той се бе старал да отбягва размирици и известност. Бе отказвал почитта на народа и бе преминавал бързо от място на място, когато ентусиазмът на хората изглеждаше, че излиза от контрол. Отново и отново бе заповядвал никой да не Го провъзгласява за Христос.
   По времето на празника Шатроразпъване пътуването Му до Ерусалим бе станало бързо и тайно. Когато братята Му Го бяха увещавали да се представи публично като Месия, Исус бе отговорил: “Моето време още не е дошло” (Йоан 7:6). Исус се бе запътил към Ерусалим незабелязан и влезе в града, без да е оповестено това и без да е почетен от множествата. Не беше така с Неговото последно пътуване. Напуснал бе Ерусалим преди известно време поради злината на свещениците и равините. Но сега се запъти обратно, пътувайки открито, с предизвестие за Своето идване, каквото не бе правил никога досега. Той се приближаваше към мястото на великата Си жертва, към която трябваше да бъде насочено вниманието на народа. “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син” (Йоан 3:14). Както очите на Израил бяха отправени към издигнатата змия, символ на ликуването на народа, така всички очи трябваше да бъдат привлечени към Христос - жертвата, която донесе спасение на заблудения свят.
   Фалшивата представа за делото на Месия и липсата на вяра в Божествеността Му бяха причина Неговите братя да настояват на празника Шатроразпъване Той да се представи на народа публично. Сега с подобно желание учениците искаха да Го предпазят да не пътува към Ерусалим. Те напомниха думите Му, че трябва да бъде заловен. Знаеха смъртната враждебност на религиозните водачи и искаха да разубедят учителя си да не отива там.
   Тежко бе на Христовото сърце да си проправя път в страховете, разочарованията и неверието на Своите любими ученици. Трудно бе да ги води напред към мъката и разочарованието, които ги очакваха в Ерусалим. А Сатана беше готов да притисне с изкушенията си Човешкия Син. Защо трябваше да отива сега на сигурна смърт в Ерусалим? Навсякъде около Него имаше души, гладни за хляба на живота. На всяка стъпка имаше страдащи, очакващи спасителните Му думи. Делото, което трябваше да извърши, вестта на Неговата благодат, бе започнало току-що, а Той беше пълен със силите на съвършената младост, на съвършеното мъжество. Защо да не продължи към обширните земи на света с думите на благодатта, с докосванията на Своята лекуваща сила? Защо да не се радва, като раздава светлина и радост на милионите, които са в тъмнина и скръб? Защо да изостави събирането на жетвата на Своите ученици, толкова слаби във вярата, толкова нечувствителни, толкова бавно разбиращи, толкова бавно действащи? Защо да се срещне сега лице с лице със смъртта и да изостави делото Си в самото му начало? Врагът, който се бе противопоставил на Христос в пустинята, сега Го подлагаше на жестоки и подли изкушения. Ако Исус се бе подал за момент, най-малкото би променил Своя пътя, за да спаси Себе Си; сътрудниците на Сатана биха победили, а светът щеше да бъде загубен.
 “Той насочи лицето Си да пътува към Ерусалим.” Единственият закон на Неговия живот бе волята на Отца. Когато в детството Си посети храма, бе казал на Мария: “Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” (Лука 2:49). В Кана, когато Мария бе пожелала Той да покаже Своята чудна сила, отговорът Му бе: “Часът Ми още не е дошъл” (Йоан 2:4). Със същите думи бе отговорил на братята Си, когато Го бяха подтикнали да отиде на празника. Но във великия Божи план бе посочен часът, когато трябваше да принесе Себе Си за греховете на хората, и този час скоро щеше да удари. Той нямаше да се уплаши, нито да се разколебае. Насочи се към Ерусалим, където враговете Му отдавна заговорничеха да отнемат живота Му. Сега щеше да го отдаде. Бе решен да издържи преследване, отричане, осъждане и смърт.
   “И проводи пред Себе Си пратеници, които отидоха и влязоха в едно самарянско село да приготвят за Него.” Хората отказаха да Го приемат, защото се беше запътил към Ерусалим. Те изтълкуваха това като предпочитание към евреите, които ненавиждаха. Ако Исус бе дошъл да възстанови храма и поклонението на планината Гаризим, щяха да Го приемат с радост, но Той отиваше в Ерусалим и затова не пожелаха да Му окажат гостоприемство. Малко осъзнаваха, че затварят вратите си пред най-добрия дар на Небето. Исус канеше хората да Го приемат, молеше за услуга от тях, за да бъде по-близо до тях, да им даде най-богатите благословения. За всяка оказана Му помощ Той даваше в замяна още по-скъпоценна благодат. Самаряните загубиха всичко поради своите предразсъдъци и гордост.
   Христовите вестители Яков и Йоан бяха много огорчени, че се оскърбява техният Господ. Те се изпълниха с недоволство поради грубото отношение на самаряните към Този, Който ги бе уважил с присъствието Си. Неотдавна на Планината на преображението Го бяха видели прославен от Бога, почетен от Мойсей и Илия. И сега, смятаха те, неуважението им не биваше да се остави без някакво явно наказание.
   Яков и Йоан предадоха на Исус отказа на народа да Му даде подслон през нощта. Смятаха, че това е тежка обида и гледайки към планината Кармил в далечината, където Илия беше заклал фалшивите пророци, казаха: “Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както направи Илия?” Бяха изненадани да видят, че Исус бе омъчнен от думите им и още по-изненадани от укора, който стигна до ушите им: “Вие не знаете на какъв сте дух, защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси!”, и Той отиде в друго село.
   Мисията на Христос не включваше възможността да бъде приет по принуда. Само Сатана и хората, движени от неговия дух, се опитват да насилват съвестта. Като дават вид, че са ревностни за правдата, онези, които са съюзени със злите ангели, нанасят страдание на своите съчовеци, за да ги обърнат към собствените си религиозни идеи. Но Христос винаги оказва милост, винаги се старае да спечели хората чрез разкриване на Своята любов. Той не може да приеме съперник в душата, нито да приеме половинчато служене, а желае единствено доброволно предаване на сърцето, повлияно от силата на любовта. Няма по-категорично доказателство, че притежаваме духа на Сатана, от това да сме склонни да нараняваме и унищожаваме тези, които не оценяват нашето дело или действат против нашите идеи.
   Всяко човешко същество - тяло, душа и дух, е собственост на Бога. Христос умря, за да изкупи всички. Нищо не може да оскърби Бога повече от хора, които поради религиозна гордост причиняват страдания на изкупените с кръвта на Спасителя Исус.
   “И стана оттам и дойде в юдейските предели и местата отвъд Йордан; и народ пак се стече при Него и по обичая Си Той пак ги поучаваше” (Марко 10:1).
   Значителна част от последните месеци на Христовата служба бе прекарана в Перея - провинция срещу Юдея от “другата страна на Йордан”. Тук множества вървяха след Исус, както в ранната Му служба в Галилея, и Той повтори много от Своите по-раншни поучения.
   Като бе изпратил дванадесетте, Исус “определи други седемдесет души и ги изпрати по двама пред Себе Си във всеки град и място, гдето Сам Той щеше да отиде” (Лука 10:1). Тези ученици бяха прекарали известно време с Него, бяха подготвени за работата си. Когато дванадесетте бяха изпратени в първата си самостоятелна мисия, другите ученици придружиха Исус в пътуването Му през Галилея. Така те имаха привилегията да общуват с Него отблизо и да бъдат пряко поучавани. Сега тези повече на брой ученици също трябваше да тръгнат със самостоятелна мисия.
   Наставленията към седемдесетте бяха подобни на тези, дадени на дванадесетте, но не им бе заповядано да не влизат в никой езически или самарянски град. Макар че Христос бе току-що отхвърлен от самаряните, любовта Му към тях не се промени. Седемдесетте, които тръгнаха в Негово име, посетиха преди всичко самарийските градове.
   Посещението на Спасителя в Самария, похвалата, изказана по-късно към добрия самарянин, и голямата радост на прокажения, който също бе самарянин и единствен от десетте, върнал се да благодари на Христос, имаха голямо значение за Неговите ученици. Урокът залегна дълбоко в сърцата им. В поръчката, която им даде точно преди да се възнесе, Исус спомена Самария заедно с Ерусалим и Юдея като места, където те най- напред трябваше да проповядват евангелието. За изпълнението на това поръчение бяха подготвени от Неговите проповеди. Когато отидоха в Самария в името на своя Учител, намериха хора, готови да ги приемат. Самаряните бяха чули добрите думи на Христос за тях и за милостивите Му дела към хората от народа им. Видяха, че въпреки грубото им отношение към Него Той мислеше за тях с любов, което спечели сърцата им. След Възнесението приеха вестителите на Спасителя с радост и сред по-раншните свои най-ожесточени неприятели учениците събраха богата жетва. “Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси. Ще постави правосъдие според истината.” “И в Неговото име народите ще се надяват” (Исая 42:3; Матей 12:21).
   Като изпращаше седемдесетте, Исус им каза, както бе казал и на дванадесетте, да не натрапват присъствието си, където то е нежелано. “А като влезете в някой град и те не ви приемат - каза Той, - излезте на улиците му и речете: И праха, който е полепнал по нозете ни от вашия град, ви отърсваме; но това да знаете, че Божието царство е наближило.” Те не трябваше да правят това от негодувание или поради наранено достойнство, а за да покажат колко тъжно нещо е да се отхвърлят Господнята вест или Неговите вестители. Да се отхвърлят Христовите слуги, това означава да се отхвърли и самият Исус Христос.
   “Казвам ви - прибави Исус, - че по-леко ще бъде наказанието на Содом в оня ден, отколкото на тоя град.” Тогава мислите Му се отправиха към Галилейските градове, където бе прекарал толкова време от Своята служба. С дълбока мъка Исус възкликна: “Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо, защото ако бяха се извършили в Тир и Сидон великите дела, които се извършиха у вас, отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел. Обаче на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съда, отколкото на вас. А ти, Капернауме, до небесата ли ще се издигнеш? До ада ще се смъкнеш.”
   На тези оживени градове около Галилейското езеро бяха предложени безплатно най-богатите небесни благословения. Ден след ден Исус Князът на живота бе влизал и излизал от тях. Божията слава, която пророци и царе копнееха да видят, бе изгряла над множествата, които се тълпяха след Спасителя. Но въпреки това те отказаха небесния дар.
   С голяма предпазливост равините бяха предупредили народа да не приема ученията, проповядвани от новия учител, защото Неговите теории и живот бяха противни на ученията на бащите. Народът се довери на свещениците и фарисеите, вместо всеки да се постарае да разбере словото Божие за себе си. Те почитаха свещениците и управниците, вместо да почитат Бога, и отхвърлиха истината, за да запазят своите предания. Мнозина бяха повлияни и почти убедени, но не действаха според убежденията си и не застанаха на страната на Христос. Сатана поднасяше своите изкушения дотогава, докато светлината заприлича на тъмнина. Така мнозина отхвърлиха истината, която би послужила за спасение на душата.
   Истинският Свидетел казва: “Ето, стоя на вратата и хлопам” (Отк. 3:20). Всяко предупреждение, укор и наставление в Словото или чрез Неговите вестители е чукане на сърдечната врата. Това е гласът на Исус, Който моли да бъде приет. Ако не се обърне внимание на всяко чукане, желанието да се отвори отслабва. Впечатленията, създадени от Духа, бъдат пренебрегнати днес, утре няма да бъдат така ясни и силни. Сърцето става по-малко податливо и потъва равнодушие за краткостта на живота и за предстоящата велика вечност. Ние ще бъдем съдени не защото сме били в заблуда, а защото сме пренебрегнали изпратените от небето възможности да научим какво е Истина. А истината е само една Исус. "Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене."Йоан 14:6
   Както апостолите седемдесетте бяха получили свръхестествени дарби като печат за своята мисия. Когато делото им бе завършено, те се върнаха с радост, казвайки: “Господи, в Твоето име и бесовете се покоряват на нас.” Исус отговори: “Видях Сатана паднал от Небето като светкавица.”
   Сцените на миналото и на бъдещето бяха представени в ума на Исус. Той видя Луцифер, който в началото беше изгонен от небесните дворове. Видя предстоящите сцени на собствената Си агония, когато характерът на Изкусителя щеше да бъде разкрит пред всички светове. Той чу вика “Свърши се!” (Йоан 19:30) да известява, че изкуплението на изгубената раса е защитено завинаги от обвиненията, измамите, претенциите, които Сатана би подбуждал.
   Отвъд Голготския кръст с неговата агония и срам Исус видя в бъдещето великия последен ден, когато князът на поднебесната сила ще бъде унищожен на земята, която толкова дълго бе осквернявал със своя бунт. Исус видя делото на дявола приключено завинаги и Божия мир, изпълващ небето и земята.
   Отсега нататък Христовите последователи трябваше да възприемат Сатана като победен враг. На кръста Исус трябваше да спечели победа вместо тях, победата, която Той желаеше те да приемат като собствена. “Ето - каза Той, - давам ви власт да настъпвате на змии и на скорпии и власт над цялата сила на врага; и нищо няма да ви повреди.”
   Всемогъщата сила на Светия Дух е защитата на всяка смирена душа. Исус няма да позволи никой, който с покаяние и вяра е потърсил защитата Му, да попадне под властта на неприятеля. Спасителят е на страната на Своите изкушавани и изпитвани чада.
С Исус не може да има неуспех, загуба, невъзможност или поражение. Чрез Исус можем да вършим всичко. Той дава сили, когато дойдат трудности и тежки изкушения. Не чакайте да се приспособите към всички трудности, а погледнете към Исус, вашия помощник.
   Има християни, които говорят прекалено много за Сатана. Те мислят за своя враг, молят се, разговарят за него и той се издига все по-голям и по-велик във въображението им. Истина е, че Сатана е могъщо същество, но благодарение на Исус ние имаме всемогъщ Спасител, Който го изхвърли от небето. Сатана се радва, когато величаем силата му. Защо да не говорим за Исус, защо да не величаем Неговата сила и любов?
   Дъгата на обещанието, обкръжаваща трона във висините, е вечно свидетелство, че “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16). Това обещание е свидетелство на всемира, че Бог никога няма да остави народа Си в неговата битка със злото. То ни дава уверение за сила и закрила дотогава, докато самият трон съществува.
   Исус прибави: “Обаче недейте се радва на това, че духовете ви се покоряват, а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.” Не се радвайте от това, че притежавате сила, за да не забравите, че сте зависими от Исус. Бъдете внимателни да не ви завладее себедоволството и да не работите със собствената си сила вместо с духа и силата на вашия Господ Исус. Личното “аз” винаги е готово да отдаде заслугата на себе си, ако се постигне някакъв успех в делото. Когато собственото “аз” се ласкае и възхвалява, впечатлението у другите, че Бог е всичко и във всичко се притъпява. Апостол Павел казва: “когато съм немощен, тогава съм силен” (2Кор. 12:10). Когато осъзнаваме нашата слабост, ние се научаваме да зависим от сила, която не ни е присъща. Нищо не може така силно да повлияе сърцето, както чувството за нашата отговорност пред Бога. Нищо не достига така дълбоко в най-скритите, най-вътрешните мотиви на поведението, като чувството за прощаващата любов на Исус. Трябва да дойдем в допир с Исус, за да ни даде Духът си, Който да ни направи способни да общуваме с нашите ближни. Тогава се радвайте, че чрез Исус вие сте се свързали с Бога като членове на небесното семейство. Докато гледате по-високо от себе си, ще имате постоянното чувство за слабостта на човешкото естество. Колкото по-малко разчитате на себе си, толкова по-ясно и пълно ще бъде разбирането ви за величието на нашия Спасител Исус. Колкото по-здраво се свържете с извора на светлината и силата, толкова по-силна светлина ще се излива върху вас и толкова по-голяма ще бъде силата ви да сътрудничите на Исус. Радвайте се, че сте едно с Бога, едно с Исус и с цялото небесно семейство.
   Докато седемдесетте слушаха Христовите думи, Светият Дух запечатваше в умовете им живите действителности и пишеше истината на плочите на душата. Макар че ги заобикаляха големи множества, те се чувстваха насаме с Бога.
   Като знаеше, че в този момент те са получили вдъхновението, Исус “се зарадва чрез Светия Дух и каза: Благодаря Ти, Отче, Господи на небето и земята, задето Си утаил това от мъдрите и разумните, а Си го открил на младенците. Да, Отче, защото така Ти се видя угодно. Всичко Ми е дадено от Отца Ми; и освен Отец никой не знае кой е Синът; и никой не знае кой е Отец освен Сина и оня, комуто Синът би благоволил да Го открие”.
   Славените хора в света, така наречените велики и мъдри хора, с цялата си прехвалена мъдрост не можаха да схванат характера на Христос. Те съдеха според Неговата външност, по смирението, което преживя, ставайки човешко същество. Но на рибарите и бирниците бе дадено да видят Невидимия. Дори учениците не можаха да разберат всичко, което Исус желаеше да им открие, но от време на време, когато се предаваха на силата на Светия Дух, умовете им биваха просветлени. Те осъзнаваха, че могъщият Бог, скрит под покривалото на човешкото естество, беше с тях. Исус се радваше, че макар това познание да не бе притежание на мъдрите и разумните, то бе разкрито на тези скромни хора. Често, когато Той представяше Старозаветните писания и показваше как са приложени за Него и за делото на изкуплението, те биваха събуждани от Неговия Дух и се издигаха в небесна атмосфера. Учениците имаха по-ясно разбиране за духовните истини, изговорени от пророците, отколкото писателите, които ги бяха записали. Сега можеха да четат старозаветните писания не като доктрините на книжниците и фарисеите, не като словата на мъдри хора, които са умрели отдавна, но като ново откровение от Бога. Те видяха.  “Него, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и във вас ще бъде” (Йоан 14:17).
   Единственият начин да разберем истината по-съвършено, е да пазим сърцето си чувствително и подчинено на Христовия Дух. Душата трябва да бъде изчистена от суета и гордост и изпразнена от всичко, което притежава, и там да бъде поставен тронът на Христос. Човешката наука е твърде ограничена, за да обхване изкуплението. Планът на изкуплението стига толкова далеч, че философията не е в състояние да го обясни. Той ще си остане завинаги тайна, която и най-задълбоченият ум не може да схване. Науката на спасението не може да бъде обяснена, а се научава от опит. Само този, който вижда собствената си греховност, може да осъзнае ценността на Спасителя. Уроците, предавани от Христос, докато напредваше бавно от Галилея към Ерусалим, бяха пълни с поучение. Хората слушаха думите Му с желание. В Перея, както и в Галилея, влиянието на еврейския фанатизъм върху народа бе по-малко, отколкото в Юдея, и Неговото учение намери отзвук в сърцата им.
   През тези последни месеци от службата Си Христос разказа много от Своите притчи. Свещениците и равините Го преследваха с неутихваща ожесточеност, но предупрежденията Си към тях Той обви в символи. Те не можеха да сбъркат онова, което искаше да каже, обаче не можеха да намерят в думите Му нещо, та да Го обвинят. В притчата за фарисея и митаря самодоволната молитва: “Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци- “ контрастира ярко на вика на каещия се: “Боже, бъди милостив към мене, грешника” (Лука 18:11,13). Така Исус изобличи лицемерието на евреите и като използва неплодородната смокиня и за голямото угощение, предсказа бедствията, които щяха да сполетят непокаяния народ. Тези, които бяха отхвърлили подигравателно поканата за евангелската вечеря, чуха предупредителните Му думи: “Защото ви казвам, че никой от поканените няма да вкуси от вечерята Ми” (Лука 14:24).
   Безценно бе дадено на учениците наставление. Притчата за настойчивата вдовица и за приятеля, който поиска хляб в среднощ, придаде нова сила на думите Му “Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори!” (11:9 Лука 11:9). И често тяхната колебаеща се вяра беше укрепвана от спомена, че Христос бе казал: “А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях? Казвам ви, че ще им отдаде правдата скоро” (Лука 18:7,8).
   Той отново повтори прекрасната притча за изгубената овца и задълбочи поуката от нея още повече, като разказа за изгубената сребърна монета и за блудния син. В този момент учениците не можеха да оценят напълно силата на тези уроци, но след изливането на Светия Дух, като видяха събирането на езичниците и злата ярост на евреите, разбраха по-добре урока за блудния син и можаха да се зарадват на Христовите думи “да се развеселим и да се зарадваме”, “Защото този Мой син бе мъртъв и оживя, изгубен бе и се намери” (Лука 15:32,24). И когато тръгнаха в името на Исус, срещайки укори, бедност и преследване, те постоянно укрепваха сърцата си повтаряйки си Неговите поучения: “Не бой се, малко стадо, защото Отец ви благоволи да ви даде царството. Продайте имота си и давайте милостиня; направете си кесии, които не овехтяват, неизчерпаемо съкровище на небесата, гдето крадец не се приближава, нито молец изяжда. Защото, гдето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Лука 12:32-34).