Sibir
PhotobucketБлогът на Raina
blogs left blogs right
Raina
Raina, 55
« sibir.bg

ОТНОВО КРАЙ ЕЗЕРОТО

Тази глава е основана на Йоан 21:1-22.

Исус бе определил да се срещне с учениците Си в Галилея. И веднага, след като пасхалната седмица свърши, те се запътиха нататък. Отсъствието им от Ерусалим по време на празника щеше да бъде изтълкувано като отдръпване и еретизъм, затова останаха, докато той приключи. Но веднага след това радостно тръгнаха към Галилея, за да се срещнат със Спасителя, както Той им бе наредил. Бяха група от седем души. Облечени бяха в скромното облекло на рибари, бедни на земни блага, но богати в познаването и практикуването на истината, което в очите на Небето им даваше най-висшето положение на учители. Те не бяха следвали в пророческите училища, но в продължение на три години и половина бяха поучавани от най-великия Учител, Когото светът някога е познавал. Обучавани от Него, бяха станали благородни, интелигентни и изтънчени служители, чрез които хората биха могли да стигат до познаване на истината. По-голямата част от времето на службата Си Христос прекара край Галилейското езеро. Когато учениците се събраха на място, където смятаха, че няма да бъдат обезпокоявани, се видяха обкръжени от много неща, напомнящи им за Исус и за Неговите велики дела. Веднъж на това езеро, когато сърцата им бяха изпълнени с ужас и свирепата буря заплашваше да ги унищожи, Исус бе ходил по вълните, за да им се притече на помощ. Тук бурята бе утихнала по Неговите думи. Можеше да се види брегът, където над десет хиляди души бяха нахранени с няколко малки хлебчета и рибки. Наблизо бе Капернаум, сцена на толкова много чудеса. Учениците гледаха тези места и в умовете им изпъкваха думите и делата на Спасителя. Вечерта бе много приятна и Петър, който все още хранеше старата си любов към лодки и риболов, предложи да излязат в езерото и да хвърлят мрежите си. Всички се съгласиха с този план. Нуждаеха се от храна и облекло, които биха могли да се набавят чрез успешен нощен улов на риба. Така че излязоха с лодката, но не можаха да хванат нищо. Трудиха се цяла нощ, но без успех. През дългите уморителни часове си приказваха за своя Господ и си припомняха чудните събития, на които бяха свидетели по време на Неговата служба край езерото. Разискваха и за бъдещето си и се натъжиха пред нерадостните перспективи, които им се откриваха. През цялото това време един самотен наблюдател, макар да бе невидим, ги следеше, без да откъсва очи от тях. Най-сетне започна да се зазорява. Лодката не бе много навътре във водата и учениците видяха на брега да седи чужденец, който се обърна към тях с въпроса: „Момчета, имате ли нещо за ядене?” Когато те му отговориха „не” , „Той им рече: Хвърлете мрежата отдясно на ладията и ще намерите. Те прочее хвърлиха и вече не можаха да я извлекат поради многото риби.” Йоан позна чужденеца и възкликна към Петър: „Господ е!” Петър изпадна в такъв възторг и така се зарадва, че в своето нетърпение и пламенност се хвърли във водата и скоро застана до своя Учител. Другите ученици дойдоха с лодката, като влачеха мрежата, препълнена с риба. „И като излязоха на сушата, видяха жарава положена и риба турена на нея, и хляб.” Те бяха твърде учудени, за да питат откъде са се взели огънят и храната. „Исус им казва: Донесете от рибите, които сега уловихте.” Петър се втурна към спуснатата мрежа и помогна на братята си да я извлекат на брега. След като свършиха работата и приготвиха всичко, Исус покани учениците Си да дойдат и да обядват. Разчупи хляба и го раздели между тях. И седмината познаха и признаха, че това е Той. В съзнанието им изплува чудото с нахранването на петте хиляди души на планинския склон, но бяха обхванати от тайнствено благоговение и мълчаливо гледаха своя възкръснал Спасител. Много живо и ясно си спомниха те сцените, разиграли се край това езеро, когато Исус им бе заръчал да Го последват. Спомниха си как по Негова заповед бяха хвърлили мрежата си в дълбокото и бяха уловили толкова много риба, че мрежата щеше да се скъса. Тогава Исус ги бе призовал да напуснат рибарските си лодки и бе обещал да ги направи ловци на човеци. Точно за да им напомни тази сцена и да я запечата по-дълбоко в умовете им, повтори Той сега това чудо. С тази Своя постъпка Исус поднови мисионерската поръчка, дадена на учениците. Тя показа, че смъртта на техния Учител не бе намалила задълженията им към повереното им дело. Макар че щяха да се лишат от близостта Му и от средствата си за издръжка, осигурявани от предишния им занаят, възкръсналият Спасител щеше да се грижи за тях. Докато вършеха Неговото дело, Той щеше да снабдява нуждите им. Затова и нарочно им каза да хвърлят мрежата отдясно на лодката - с това Исус целеше да ги научи на нещо. Той стоеше от тази страна на брега - страната на вярата. Ако те работеха свързани с Него - Божествената Му сила, съчетана с тяхното човешко усилие - успехът им щеше да бъде сигурен. Христос трябваше да предаде и още един урок специално за Петър. Отричането му от неговия Господ се намираше в срамно противоречие с предишната му изповед за вярност. Той бе опозорил Христос и бе изгубил доверието на братята си. Те смятаха, че няма да му се позволи да заеме предишното си положение сред тях, а и той сам се чувстваше недостоен за тяхното доверие. Преди да бъде призован да поеме отново апостолската си работа, той трябваше да даде пред всички тях доказателство за своето покаяние. Без тази изповед неговият грях, макар да се бе покаял за него, би рушил влиянието му като Христов служител. Спасителят му даде възможност да спечели отново доверието на своите братя и доколкото бе възможно, да премахне петното, което бе нанесъл на евангелието. Това е урок за всички Христови последователи. Евангелието не прави компромис със злото. То не може да извини греха. Тайните грехове трябва да бъдат изповядани тайно на Бога. Но що се отнася до открития, явен грях - за него се изисква явна, открита изповед. Неодобрението от греха на ученика се хвърля върху самия Христос. Грехът дава повод на Сатана да тържествува, а колебливите души да се спъват. Затова ученикът, доколкото е в неговата власт, е длъжен да даде доказателство за своето покаяние, за да премахне този укор. Докато Христос и учениците се хранеха край брега на езерото, Спасителят каза на Петър: „Симоне Йонов, любиш ли Ме повече, отколкото Ме любят тия?” , сочейки неговите братя. Веднъж Петър бе заявил: „Ако и всички да се съблазнят в Тебе, аз никога няма да се съблазня!” (Матей 26:33). Но този път прецени себе си по-вярно. „Да, Господи - каза той, - Ти знаеш, че Те обичам!” Нямаше ги вече онези буйни уверения, че любовта му към Него е по-голяма от тази на братята му. Не изрази собственото си мнение за любовта и посвещението си към своя Спасител. Сега призова Този, Който чете подбудите на сърцето, да съди за неговата искреност - „Ти знаеш, че Те обичам” . И Исус му поръча: „Паси агънцата Ми!” Отново Исус подложи Петър на изпит, като повтори предишните Си думи: „Симоне Йонов, любиш ли Ме?” Този път Той не го попита дали Го обича повече, отколкото Го обичат братята му. И вторият отговор бе като първия, без прекалени уверения: „Да, Господи. Ти знаеш, че Те обичам!” Исус му каза: „Паси овцете Ми!” Още веднъж Спасителят зададе изпитващия въпрос: „Симоне Йонов, обичаш ли Ме?” Петър се натъжи. Той си помисли, че Исус се съмнява в любовта Му. Знаеше, че неговият Господ има причина да не му вярва и затова с болка на сърце отговори: „Господи, Ти всичко знаеш. Ти знаеш, че Те обичам!” Исус пак му каза: „Паси овцете Ми!” Три пъти Петър се бе отрекъл явно от своя Господ, три пъти Исус извлече от него уверението за любовта и предаността му, като подчертаваше въпроса, забивайки го като назъбена стрела в неговото наранено сърце. Пред събраните ученици Исус разкри дълбочината на Петровото покаяние и показа колко пълно се бе смирил някогашният самохвален ученик. По природа Петър бе бърз и импулсивен и Сатана се бе възползвал от тези негови характерни черти, за да го повали. Точно преди падението на Петър Исус му бе казал: „Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всички, за да ви пресее като жито, но Аз се молих за тебе да не отслабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си!” (Лука 22:31,32). Сега това време бе дошло и преобразяването на Петър бе очевидно. Строгите, изпитателни въпроси на Господа не бяха предизвикали нито един прибързан, самонадеян отговор. И поради своето смирение и покаяние Петър бе сега много по-подготвен да действа като пастир на стадото, отколкото беше по-рано. Първата работа, която Христос му повери, след като го възстанови на служба, бе да пасе агънцата. Това бе работа, за която Петър имаше съвсем малко опит. Тя щеше да изисква голямо внимание и нежност, много търпение и постоянство. Тази служба го призоваваше да работи за младите по вяра, да поучава невежите, да им разкрива Писанията и да ги поучи на ползотворна работа в Христовото дело. Дотогава Петър не бе годен да върши тази служба, нито пък дори разбираше нейната важност. Но точно това бе работата, за която Христос сега го призоваваше. Преживените от него скръб и покаяние го бяха подготвили за нея. Преди своето падение Петър винаги говореше необмислено, движен от моментни импулси. Той бе винаги готов да поправя другите и да изразява собственото си мнение, преди да разбере самия себе си или онова, което трябва да каже. Но промененият Петър бе съвсем различен. Той запази по- раншната си пламенност, но сега вече Христовата благодат управляваше неговата ревност. Не бе вече буен, самонадеян и себеизтъкващ се, а тих, самообладан и възприемчив. Следователно сега можеше да пасе както агънцата, така и овцете на Христовото стадо. Начинът, по който Спасителят постъпи с Петър, съдържа урок както за него, така и за неговите братя. Той ги учеше да се отнасят към престъпника с търпение, съчувствие и опрощаваща любов. Макар Петър да се бе отрекъл от своя Господ, любовта, с която Исус го търпеше, никога не отпадна. Точно такава любов трябва да храни и помощник-пастирът към поверените му овце и агънца. Споменът за собствената му слабост и падение щяха да карат Петър да се отнася към стадото си така нежно, както Христос се бе отнесъл към него. Зададеният на Петър въпрос бе е от голямо значение. Исус спомена само едно условие, при което някой може да е Негов ученик и служител. „Любиш ли Ме?” - каза Той. Това е най-важното. И да притежаваше всяко друго качество, без Христовата любов Петър не можеше да бъде верен пастир на Господното стадо. Знание, благотворителност, красноречие, признателност, усърдие - всички те са помощни средства за добра работа; но без любовта на Исус в сърцето работата на християнския служител е неуспешна. Исус вървеше сам с Петър, защото имаше да сподели с него нещо насаме. Преди смъртта Си Той му бе казал: „Където отивам, не можеш сега да дойдеш след Мене, но после ще дойдеш.” Тогава Петър бе отговорил: „Господи, защо да не мога да дойда след Тебе сега? Живота си ще дам за Тебе!” (Йоан 13:36-37). Когато го бе казал, малко разбираше до какви височини и дълбочини биха го завели Христовите нозе. Наистина Петър пропадна на изпита, но пак щеше да има възможност да провери любовта си към Христос. За да го укрепи за последния изпит на неговата вяра, Спасителят откри бъдещето му. Той му каза, че след като изживее един полезен живот, когато възрастта ще се отрази на физическите му сили и те ще отслабнат, тогава наистина ще последва своя Господ. Исус каза: „Когато беше по-млад, ти сам се опасваше и ходеше, където си щеше, но когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опасва и ще те води, където не щеш. А това рече, като означаваше с каква смърт Петър щеше да прослави Бога.” Така Исус разкри на Петър вида на неговата смърт. Той даже предсказа, че ръцете му ще бъдат „прострени” и приковани на кръста. А след това наново подкани своя ученик: „Следвай Ме!” Петър не се обезсърчи от откровението. Той бе готов да пострада от каквато и да е смърт за своя Господ. Дотогава познаваше Христос по плът, както много хора днес Го познават, но занапред той нямаше да бъде повече ограничен по този начин. Вече не Го познаваше така, както Го бе познавал при общуването си с Него в човешкия Му образ. Бе Го обичал като човек, като изпратен от Бога Учител; сега Го обичаше като Бог. Бе научил урока, че за него Христос е всичко. Сега бе готов да вземе участие в пожертвувателната мисия на своя Господ. Когато в края на живота си бе отведен на кръста, помоли да го разпънат с главата надолу. Смяташе, че е твърде голяма чест да пострада по същия начин, както бе пострадал неговият Господ. За Петър думите „върви след Мене” съдържаха голяма поука. Този урок му бе даден не само по отношение на неговата смърт, но и за всяка стъпка от живота му. Дотогава Петър беше склонен да действа независимо. Опитваше се да прави планове за Божието дело, вместо да чака, за да следва Божиите планове. Но той не спечели нищо, като избързваше пред Господа. Исус му заръча: „Върви след Мене! Не избързвай пред Мене! Така няма да срещаш сам сатанинските пълчища. Остави Ме Аз да вървя пред тебе и тогава няма да бъдеш побеждаван от неприятеля.” Като вървеше до Исус, Петър забеляза, че Йоан върви след тях. В него се пробуди желанието да узнае и неговото бъдеще и „казва на Исус: Господи, а на тогова какво ще стане? Исус му каза: Ако искам да остане, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви след Мене!” Петър трябваше да разбере, че неговият Господ би му разкрил всичко, което е най-добро за него да знае. Дълг на всеки е да следва Христос, без да проявява неподходяща загриженост по отношение на работата, определена за другите. Като каза за Йоан: „ако искам да остане той, докле дойда” , Исус не даде гаранция, че този ученик ще живее до второто идване на Господа. Той само изтъкна своята върховна власт и факта че ако би пожелал да бъде така, това съвсем не би засегнало работата на Петър. Бъдещето, както на Йоан, така и на Петър, бе в ръцете на техния Господ. Послушание в следването на Христос - това бе задължението, изисквано от всеки един от тях. Колко много хора днес са като Петър! Те се интересуват от работите на другите и са много загрижени да узнаят техните задължения, докато в същото време има опасност да пренебрегнат своите собствени. Нашата работа е да гледаме на Христос и да Го следваме. Ако гледаме на другите, ще откриваме грешки в живота и дефекти в характерите им. Човечеството е пропито от недостатъци и несъвършенство, но в Христос ще намерим съвършенство. Като Го гледаме и живеем с вярата в Него, ние ще бъдем преобразени. Йоан доживя до дълбока старост. Той стана свидетел на разрушаването на Ерусалим, на унищожението на величествения храм - символ на последното разрушаване на света. До последните си дни Йоан следваше отблизо своя Господ. Същността на неговото свидетелство към църквата бе: „Възлюбени, да любим един другиго!” , „Който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог пребъдва в него” (1Йоаново 4:7,16). Петър бе възстановен на своята апостолска служба, но почитта и авторитетът, които получи от Христос, не му даваха право за върховенство над неговите братя. Христос даде ясно да се разбере това, когато в отговор на Петровия въпрос: „А на този какво ще стане?” , бе казал: „Тебе що ти е? Ти върви след Мене!” Не бе удостоен да стане глава на църквата. Благоволението, което Христос му оказа, като му прости отстъпничеството и му повери стадото, както и верността, с която той следваше Христос, му спечелиха доверието на братята. Имаше голямо влияние в църквата, но получения от Христос урок край Галилейското езеро носеше със себе си през целия свой живот. Пишейки по-късно до църквите чрез вдъхновението на Светия Дух, той казва:
„Прочее, презвитерите, които са между вас, увещавам аз, който тоже съм презвитер и свидетел на Христовите страдания, и участник на славата, която има да се яви; пазете Божието стадо, което е между вас, надзиравайте го не с принуждение, а драговолно, като за Бога, нито за гнусна печалба, но с усърдие, нито като че господарувате над паството, което ви се поверява, а като показвате пример на стадото, и когато се яви Пастиреначалникът, ще получите венеца на славата, който не повяхва” (1Петрово 5:1-4).

МИР ВАМ! Написана на : 2017-05-24 22:57:09

МИР ВАМ!

Тази глава е основана на Лука 24:33-48; Йоан 20:19-29.
Като стигнаха до Ерусалим, двамата ученици влязоха през източната порта, която по време на празник стоеше отворена и през нощта. Къщите бяха потънали в мрак и мълчание, но пътниците минаха по тесните улици под светлината на изгряващата Луна. Запътиха се към горницата, където вечерта Исус бе прекарал последните часове на Своя живот. Знаеха, че там могат да намерят братята си. Колкото и да бе късно, бяха уверени, че учениците няма да заспят, докато не научат какво точно е станало с тялото на техния Господ. Вратата на стаята се оказа здраво залостена. Чукаха, за да им отворят, но никакъв отговор не последва. Наоколо бе тихо. Тогава казаха имената си. Вратата бе внимателно отключена. Влязоха и Друг невидим влезе заедно с тях. Вратата пак бе залостена заради шпионите.
Пътниците завариха всички възбудени и изумени. Гласовете на тези, които се намираха в стаята, се извисиха с благодарност и хвала: „Господ наистина възкръснал и се явил на Симона!” Тогава двамата пътници, задъхани от бързината, с която бяха изминали разстоянието дотук, разказаха чудната история за това, как Исус им се явил. Тъкмо свършиха и някои казаха, че не могат да им повярват, защото е твърде хубаво, за да бъде вярно, когато забелязаха изведнъж, че някакво друго Лице стои пред тях. Всички впиха поглед в Непознатия. Никой не бе почукал, за да му се отвори. Не бяха чули никакви стъпки. Учениците се уплашиха и се чудеха какво ли може да означава това. Тогава чуха глас, който не можеше да бъде на никого другиго освен на техния Господ. Ясно и разбрано се отрониха от устните Му думите: „Мир вам!”

„А те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух, и Той им рече: Защо се смущавате и защо се пораждат такива мисли в сърцата ви? Погледнете ръцете Ми и нозете Ми, че съм Аз същият! Попипайте Ме и вижте, защото дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам. И като рече това, показа им ръцете и нозете Си.”
Те погледнаха ръцете и нозете, по които личаха белезите от грубите гвоздеи. Познаха Неговия глас, глас, който не бяха чували от никого другиго. „Но понеже те от радост още не вярваха и се чудеха, Той рече: Имате ли тук нещо за ядене? И дадоха Му част от печена риба и меден сок. И взе, та яде пред тях.” „Зарадваха се учениците, като видяха Господа.” Вярата и радостта заеха мястото на неверието и с чувства, които никакви думи не биха могли да изразят, признаха своя възкръснал Спасител.
При раждането на Исус ангелът извести: „Мир на земята, в човеците благоволение!” Сега, при първото Си явяване пред учениците след възкресението,
Спасителят се обърна към тях с блажените думи „Мир вам!” Исус е винаги готов да говори думи на мир пред хора, объркани от съмнения и грехове. Той ни чака да Му отворим вратата на нашето сърце и да Му кажем: „Остани с нас!” И казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам, ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене” Отк. 3:20.
Възкресението на Исус е символ на последното възкресение на всички, които са заспали с вяра в Него. Външността на възкръсналия Спасител, Неговите маниери, Неговата реч бяха познати на учениците. Както Исус възкръсна от мъртвите, така ще възкръснат отново и всички, които са заспали с вяра в Него. Ние ще познаем приятелите си така, както учениците познаха Исус. Те може да са били обезобразени, болни и с физически недъзи в този смъртен живот, но ще възкръснат съвършено здрави и с хармонично тяло, въпреки промяната, те ще са същите. Тогава ще познаем прославеното им тяло, „както и съм бил напълно познат” (1Кор.13:12). В лицата, светещи със светлината, която се излъчва от лицето на Исус, ще разпознаем чертите на обичаните от нас хора.
Когато Исус се срещна с учениците Си, Той им напомни изречените преди смъртта Си думи, че трябва да се изпълнят всички неща, записани в Мойсеевия закон, в пророческите книги и в Псалмите и отнасящи се до Него. „Тогава им отвори ума, за да разберат Писанията, и рече им: Така е писано, че Христос трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите в третия ден, и че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете между всичките народи, като се почне от Ерусалим; вие сте свидетели на това.”
Учениците започнаха да схващат естеството и широтата на своята работа. Те трябваше да обявят пред света възхитителните истини, които Христос им бе поверил. Събитията на Неговия живот, Неговата смърт и възкресение, посочващите ги пророчества, светостта на Божия закон, тайните на изкупителния план, Исусовата сила да прощава грехове -
за всички тези неща те трябваше да свидетелстват и да запознаят света с тях. Трябваше да проповядват това евангелие на мир и спасение чрез покаяние и чрез силата на Спасителя.
„И като рече това, духна върху тях и им каза: Приемете Светия Дух! На когото простите греховете, простени им са; и на когото задържите - задържани са.” Светият Дух не бе още напълно изявен, защото Христос не бе още прославен. Пълното изливане на Светия Дух стана едва след Христовото възнесение. Без да Го получат, учениците нямаше да могат да изпълнят поръчката за проповядване на евангелието по целия свят. Преди да можеха да изпълнят своите официални задължения във връзка с църквата, Христос им вдъхна от Своя Дух. Той им поверяваше нещо много свято и желаеше да им внуши факта, че без Светия Дух това дело не можеше да бъде извършено.
Святият Дух е диханието на духовния живот в душата. Даряването на Духа е даряване на Христовия живот. То придава на получателя Христовите качества. Само онези, които така са научени от Бога, онези, които притежават действието на Духа вътре в себе си и в чийто живот се проявява Христовият живот, трябва да застанат като представители на Бога, за да служат от името на църквата.
„На които простите греховете - каза Христос, - простени са... и на които задържите, задържани са.” Тук Христос не дава правото на който и да било човек да произнася присъда над другите. В Планинската проповед изрично забрани това. Присъдата над другите е изключително право само на Бога, но на църквата като организирано тяло Той възлага отговорността за отделните членове. Църквата има задължението да предупреждава, да наставлява тези, които са в грях, и по възможност да ги възвръща. „Изобличавай, порицавай, увещавай-казва Господ - с голямо търпение и непрестанно поучаване”2Тим 4:2 Справяйте се вярно с вършещите неправда. Предупреждавайте всеки човек, който е в опасност. Не оставяйте никого да мами себе си. Наричайте греха с истинското му име. Изявявайте казаното от Бога по отношение на лъжата, пазенето на съботата, кражбата, идолопоклонството и всяко друго зло. „Които вършат тези работи, няма да наследят Божието царство” (Гал. 5:21). Ако те упорстват в греха, присъдата, която произнесете над тях от името на Божието слово, е произнесена и от Небето. Като избират да грешат, те се отричат от Исус Христос. Църквата трябва да покаже, че не одобрява техните дела, иначе тя самата безчести своя Господ. По отношение на греха трябва да казва онова, което Бог казва за него. Трябва да го преодолява така, както Бог нарежда и нейните постъпки се потвърждават от Небето. Презиращият авторитета на църквата презира авторитета на Исус Христос.
Но картината има и по-светла страна. „На които простите греховете, простени им са.” Нека тази мисъл се поставя на първо място. При работа със съгрешилите нека всеки поглед бъде насочен към Христос. Нека пастирите се грижат нежно за стадото на Господа. Нека насърчават грешника да се покае и да вярва в Онзи, Който може да прощава. Нека да заявяват с целия авторитет на Божието слово: „Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда” (Йоан 1:9) Всички, които се покаят, имат уверението: „Той ще се смили за нас, ще стъпче беззаконията им. И Ти ще хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини, ще покажеш вярност към Якова” (Михей 7:19)
Нека покаянието на грешника бъде прието от църквата и църковните членове с благодарни сърца. Нека каещият се бъде измъкнат от мрака на неверието и въведен в светлината на вярата и правдата.
Нека неговата трепереща ръка бъде поставена в любещата ръка на Исус. Такова прощение е потвърдено от Небето. Само в този смисъл църквата има право да прощава на грешника. Прощение на грехове може да се получи само чрез заслугите на Исус Христос. На никой човек, нито на която и да било организация от хора е дадена властта да освобождава ближния от вина. Исус поръча на учениците Си да проповядват на всички народи прощение на грехове в Неговото име; но те самите не бяха овластени да премахнат и едно петънце от грях. Името на Исус е единственото „име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим” Д.Ап. 4:12.
Когато Исус се срещна за първи път с учениците Си в горницата, Тома не беше с тях. Той чу доклада на другите и изобилните доказателства, че Исус е възкръснал, но мрак и неверие изпълваха сърцето му. Разказите на учениците за чудните прояви на възкръсналия Спасител само го хвърляха в още по-дълбоко отчаяние. Ако Исус наистина е възкръснал от мъртвите, тогава не можеше да има повече надежда за буквално земно царство. А и фактът, че неговият Учител се е открил на всички ученици с изключение на него, нараняваше честолюбието му. Той бе решил да не вярва и в продължение на цяла седмица беше в мрачно настроение и с тягостни чувства, които изглеждаха още по-тягостни в контраст с надеждата и вярата на неговите братя.
През цялото време повтаряше постоянно: „Ако не видя на ръцете Му раните от гвоздеите и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.” Не искаше да вижда през очите на своите братя, нито да упражнява вяра въз основа на тяхното свидетелство. Горещо обичаше своя Господ, но бе позволил на ревността и неверието да завладеят ума и сърцето му.
Някои от учениците бяха направили известната горница свой временен дом и вечер всички, с изключение на Тома, се събираха там. Една вечер Тома реши да се срещне с братята си. Въпреки неверието си той подхранваше слаба надежда, че добрата новина може да се окаже вярна. Докато се хранеха, учениците говореха за доказателствата, които Христос им бе дал в пророчествата. Тогава „Исус дохожда, като беше заключена вратата, застава насред и казва: Мир вам!”
А обръщайки се към Тома, каза: „Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и дай ръката си и тури я в ребрата Ми, и не бъди невярващ, а вярващ!” Тези думи показаха, че Исус бе запознат с мислите и думите на Тома. Съмняващият се ученик знаеше, че никой от другарите му не бе виждал Исус в продължение на цяла седмица. Те не биха могли да кажат на Учителя за неговото неверие. И Тома призна Този, Който стоеше пред него, за своя Господ. Нямаше желание да търси други доказателства. Сърцето му подскочи от радост и той се хвърли в нозете на Исус, извиквайки: „Господ мой и Бог мой!”
Исус прие неговото признание, но внимателно укори неверието му: „Понеже Ме видя, Томо, ти повярва, блажени ония, които, без да видят, са повярвали.” Вярата на Тома щеше да бъде много по-приятна за Христос, ако той бе повярвал само по свидетелството на своите братя. Ако светът сега следва примера на Тома, никой не би повярвал така, че да се спаси, защото всички, които приемат Христос днес, го правят чрез свидетелството на други.
В днешно време много хора се отдават на съмнение и се извиняват, като казват, че ако имаха доказателствата, които Тома бе получил от братята си, щяха да повярват. Но те не съзнават, че имат не само тези доказателства, но и много повече. Много хора, чакащи като Тома да бъде премахната всяка причина за съмнение, никога не ще осъществят желанието си. Те стават постепенно още по-упорити в своето неверие. Свикнали да виждат мрачната страна, да роптаят и да се оплакват, не знаят какво вършат. Сеят семена на съмнение и ще жънат жетва на съмнение. Във времето, когато тяхната вяра и доверие ще са им най-необходими, много ще се окажат безсилни да се надяват и да вярват.
Чрез начина, по който се отнесе към Тома, Исус даде урок за всички Свои последователи. Неговият пример показва как трябва да се отнасяме към тези, чиято вяра е слаба, а съмненията им непоклатими. Исус не се нахвърли върху Тома с упреци, нито пък влезе в спор с него. На съмняващия се Той разкри Себе Си. Много неразумно бе от страна на Тома да диктува условията на своята вяра, но Исус с великодушната Си любов и съобразителност събори всички прегради. Отбягвай споровете. Запомни, много рядко неверието се побеждава чрез спор, по-скоро то прибягва до самозащита и намира все нови и нови опори и извинения. Неверието винаги ще намира оправдание за съмнението и ще оспорва и най-неоспоримото доказателство Но нека Исус в своята любов и милост бъде разкрит като разпънатия Спасител и от много отричащи Го дотогава уста ще се чуе признанието на Тома: „Господ мой и Бог мой!”

ПЪТЯТ КЪМ ЕМАУС Написана на : 2017-05-21 13:35:01

ПЪТЯТ КЪМ ЕМАУС

 

Тази глава е основана на Лука 24:13-33.
Късно следобед в деня на възкресението двама от учениците бяха на път към Емаус - малко градче на осем мили от Ерусалим. Тези ученици нямаха изявено място в Христовото дело, но вярваха искрено в Него. Бяха дошли в града за Пасхата и бяха силно смутени от събитията, които се бяха случили там напоследък. Чули бяха същата сутрин новините за изчезването на Христовото тяло от гробницата, а също така и доклада на жените, които бяха видели ангелите и бяха срещнали Исус. Сега се връщаха у дома си, за да размислят и да се молят. Тъжно вървяха по своя път, обсъждайки сцените на процеса и разпятието. Никога преди това не бяха се чувствали толкова обезсърчени. Изгубили надежда и вяра, те вървяха в сянката на кръста.
Не бяха изминали много от пътя си, когато към тях се присъедини чужденец. Но те бяха така погълнати от своето мрачно настроение и разочарование, че не го огледаха добре. Продължиха разговора си, изказвайки на глас съкровените си мисли. Разсъждаваха върху уроците, които Христос им бе предал и които те изглежда не бяха в състояние да разберат. Като ги слушаше как разговаряха за случилите се събития, Исус силно пожела да ги утеши. Той бе видял тяхната скръб. Разбрал бе противоречивите, смущаващи мисли и идеи, които им идваха на ум и им навяваха съмнението: „Може ли този човек, който се остави да бъде така унижен, да бъде Христос?” Не можаха да задържат скръбта си и заплакаха. Исус знаеше, че сърцата им са привързани към Него с голяма любов. Копнееше да изтрие сълзите им и да ги зарадва и развесели, но първо трябваше да им предаде някои уроци, които те никога нямаше да забравят.
„И рече им: Какви са тези думи, които разменяте помежду си, като пътувате? И те се спряха натъжени. И един от тях на име Клеопа в отговор Му рече: Само ти ли си пришълец в Ерусалим и не знаеш станалото там тия дни?” И Му разказаха за огорчението си по отношение на техния Учител, „Който бе пророк, силен в дело и слово пред Бога и всичките люде” ; но „Нашите главни свещеници и управници - казаха те - Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпнаха”.С горестни сърца и с треперещи устни добавиха: „А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израиля. И освен всичко това вече е трети ден, откак стана това.”
Странно, че учениците не си спомняха Христовите думи и не осъзнаваха, че Той им бе предсказал събитията, които се бяха случили! Не проумяваха, че и последната част от Неговото предсказание щеше да се изпълни със същата точност, както се бе изпълнила и първата част, а именно, че на третия ден Той ще възкръсне. Точно тази част от предсказанието трябваше да си спомнят. Свещениците и управниците не я забравиха. Още „На следващия ден, който бе денят след приготовлението за празника, главните свещеници и фарисеите се събраха при Пилат и казаха: Господарю, спомнихме си, че оня измамник приживе рече: След три дни ще възкръсна” (Матей 27:62,63). Но учениците не бяха запомнили тези думи.
Тогава „Той им рече: О, несмислени и мудни по сърце, да вярвате всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си?” Учениците се зачудиха кой ли можеше да бъде този странник, та така дълбоко проникваше в душите им, говореше им с такава сериозност, нежност и съчувствие и им вдъхваше такава надежда. За първи път от предаването на Христос насам те започнаха да чувстват известна надежда. Често поглеждаха към своя спътник сериозно и си мислеха, че неговите думи бяха същите, каквито Христос би им говорил. Те бяха изпълнени с почуда, а сърцата забиха с радостно предчувствие.
Започвайки от Мойсей, алфата на библейската история, Христос им разтълкува всички текстове от Писанията, които се отнасяха за Него. Ако Той им се бе открил още в началото, те щяха да бъдат напълно задоволени и в голямата си радост не биха почувствали нужда от нещо повече. Но много бе необходимо да разберат свидетелството, което даваха за Него старозаветните символи и пророчества. На тях трябваше да се основава вярата им. Христос не извърши чудо, за да ги убеди, но първата Му работа беше да обясни Писанията. Смятаха смъртта Му за край на всички свои надежди. Сега Той им показа от пророческите книги, че тя бе най-силното доказателство за тяхната вяра.
С поученията Си, отправени към тези ученици, Исус показа важността на Стария завет като свидетел за Неговата мисия. Днес много хора, които изповядват, че са християни, пренебрегват Стария завет, като твърдят, че той повече не е нужен. Но Исус не ни учи така. Той ценеше високо Стария завет и при един случай каза: „Ако не слушат Мойсей и пророците, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” Лука 16:31
Христовият глас ни говори чрез патриарси и пророци от дните на Адам дори до края на времето. Исус е разкрит и в Стария завет също тъй ясно, както и в Новия. Именно светлината от пророческото минало дава яснота и красота на Христовия живот и на ученията на Новия завет. Чудесата на Христос са доказателства за Неговата Божественост, но едно по-силно доказателство, че Исус е Изкупителят на света, се намира в сравнението между старозаветните пророчества и историята на Новия завет.
Основавайки се на пророчествата, Христос даде на учениците Си правилна представа за това, което Той трябваше да бъде в човешкия Си образ. Тяхното очакване на Месия, Който щеше да заеме престола и царската власт според желанията на хората, бе заблуда. Тя им пречеше да схванат правилно значението на Неговото слизане от най-висшето до най- низшето положение, което би могло да съществува. Христос желаеше представите на учениците Му да бъдат чисти и истинни във всяка подробност. Те трябваше да разбират колкото се може по-правилно чашата на страданията, която Му бе отредена. Показа им, че страшното противоречие, което те не можеха да проумеят, бе всъщност изпълнението на сключения отпреди създанието на света завет. Христос трябваше да умре, както трябва да умре всеки престъпник на закона, ако продължава да греши. Всичко това трябваше да стане, но то нямаше да завърши с поражение, а със славна и вечна победа. Исус им каза, че трябва да се направи всичко възможно, за да се спаси светът от греха. Неговите последователи трябва да живеят така, както живя Той, и да работят така, както Той бе работил с постоянен и неуморен труд.
Ето как Христос разговаряше с учениците Си - отваряше им умовете, за да могат да разберат Писанията. Учениците бяха уморени, но разговорът не секваше. От устата на Спасителя излизаха думи на живот и увереност. А очите им все още не виждаха ясно. Когато Исус им даде някои пояснения за разрушаването на Ерусалим, те заплакаха за осъдения град, но все още и не подозираха кой бе техният придружител. Съвсем и не мислеха, че Христос - Този, за Когото си приказваха, вървеше до тях, защото Той говореше за Себе Си като за другиго. Мислеха си, че е някой от присъствалите на великия празник и сега завръщащ се у дома си. И Той вървеше по грубия каменист път със същото внимание, с каквото вървяха и те, като спираше от време на време заедно с тях, за да си почине малко. Така продължиха да се изкачват по планинската пътека, като Този, Който скоро щеше да заеме своето място отдясно на Отец и Който можеше да каже: „Даде Ми се всяка власт на небето и земята” (Матей 28:18), вървеше до тях.
По време на придвижването слънцето бе залязло и преди пътниците да бяха стигнали до мястото си за почивка, работниците по полето бяха напуснали работата си. Когато учениците пристигнаха в дома си и щяха да влязат вътре, странникът показа, че има намерение да продължи пътя си. Но учениците се почувстваха завладени от присъствието Му. Душите им жадуваха да чуят нещо повече от Него. „Остани с нас” - казаха те. Той като че ли не бе склонен да приеме поканата им, но те настояха, увещавайки Го: „Остани с нас, защото е привечер и денят е вече превалил.” Христос отстъпи пред тази молба и „влезе да остане с тях” .
Ако учениците бяха пропуснали да го поканят настойчиво, нямаше да узнаят, че техният спътник е възкръсналият. Христос не натрапва на никого Своето присъствие. Самият Той се интересува от тези, които се нуждаят от Него. Радостно ще влезе и в най-скромния дом и ще окуражи и най-отпадналото сърце. Но ако човеците са твърде безразлични, за да Го поканят да остане при тях, Той ги отминава. Така много хора претърпяват голяма загуба. Те не могат да опознаят Христос повече, отколкото учениците, когато Той вървеше заедно с тях по пътя.
Скромната вечеря от хляб скоро бе приготвена. Тя се постави пред госта, който зае най-почетното място на трапезата. Сега Той протегна ръце, за да благослови храната. Учениците се сепнаха изумени. Странникът протегна ръце точно по същия начин, както това правеше техният Учител. Погледнаха пак и ето, видяха на ръцете Му белезите от гвоздеите. И двамата възкликнаха едновременно: „Това е Господ Исус! Той е възкръснал от мъртвите!”
Станаха, за да се хвърлят в нозете Му и да Му се поклонят, но Той бе изчезнал от погледа им. Погледнаха към мястото, което допреди малко бе заемал Този, Чието тяло доскоро лежеше в гроба, и си казаха един на друг: „Не гореше ли в нас сърцето, когато ни говореше по пътя и когато ни тълкуваше Писанията?”
Но те не можеха да останат спокойни и да си говорят при тази голяма новина, която трябваше да споделят. Умората и гладът изчезнаха. Храната не бе докосната и изпълнени с радост тръгнаха незабавно по същия път, по който бяха дошли, бързайки да съобщят новината на учениците в града. На някои места пътят съвсем не бе безопасен, но те се изкачваха по стръмнините, хлъзгайки се по гладките скали. Не виждаха, не знаеха, че са закриляни от Този, Който бе пътувал с тях. С поклоннически тояги в ръце бързаха напред, колкото сили имаха. Губеха пътеката, пак я намираха. Понякога тичаха, понякога се спъваха, но напредваха, а техният невидим придружител вървеше близо до тях през целия път.
Нощта бе тъмна, но Слънцето на правдата светеше над тях. Сърцата им подскачаха от радост. Сякаш се намираха в нов свят. Христос бе жив Спасител. Те не скърбяха повече за Него като за мъртъв. Той е възкръснал - не преставаха да повтарят. Това е вестта, която носеха на скърбящите ученици. Трябваше да им разкажат кой се бе присъединил към тях по пътя. Носеха най-великата вест, давана някога на света, радостната вест, от която зависи надеждата на човешкото семейство сега и за вечността."Подир това се яви в друг образ на двама от тях, когато вървяха, отивайки в село. И те отидоха и известиха на другите; но нито на тях повярваха. После се яви на самите единадесет ученика, когато бяха на трапезата, и смъмра ги за неверието и жестокосърдечието им, дето не повярваха на тия, които Го бяха видели възкръснал. И рече им: Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар. Който повярва и се кръсти ще бъде спасен; а който не повярва ще бъде осъден." Марко 14:12-16

ЗАЩО ПЛАЧЕШ? Написана на : 2017-05-19 11:15:22

ЗАЩО ПЛАЧЕШ?

Тази глава е основана на Матей 28:1,5-8; Марко 16:1-8; Лука 24:1-12; Йоан 20:1-18.
Жените, които бяха стояли при Христовия кръст, бодърстваха и чакаха да минат съботните часове. На първия ден от седмицата, много рано сутринта, тръгнаха към гроба, взели със себе си скъпи аромати, за да помажат тялото на Спасителя. Те не вярваха и не мислеха за неговото възкръсване от мъртвите. Слънцето на тяхната надежда бе залязло и нощ се бе спуснала над сърцата им. Като вървяха, си припомняха Христовите дела на милост и думи на утеха. Но не си спомниха думите Му: „Аз пак ще ви видя” (Йоан 16:22). "И, когато възлизаше Исус за Ерусалим, взе дванадесетте ученици на саме, и по пътя им рече: Ето, възлизаме за Ерусалим, и Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и книжници; и те ще Го осъдят на смърт, и ще го предадат на езичниците, за да Му се поругаят, да Го бият и Го разпнат; и на третия ден ще бъде възкресен."Матей 20:17-19
Без да знаят нещо за онова, което ставаше дори в момента, те наближиха градината, като си говореха: „Кой ще ни отвали камъка от гробната врата?” Знаеха, че не могат сами да го преместят, но въпреки това продължаваха да вървят. И ето, внезапно небето се освети от една слава, която не се излъчваше от изгряващото слънце. Земята потрепери. Видяха, че големият камък бе отместен. Гробът бе празен.
Жените не бяха дошли при гробницата от една и съща посока. Мария Магдалина първа пристигна на мястото и като видя, че камъкът е поместен, се върна бързо, за да каже на учениците. В това време дойдоха другите жени. Светлина огряваше гробницата, но тялото на Исус не бе там. Докато се маеха наоколо, изведнъж забелязаха, че не са сами. Млад мъж, облечен с блестящи одежди, стоеше край гроба (това бе ангелът, който беше отстранил камъка). Той бе приел човешки образ, за да не изплаши близките на Исус. Но въпреки това светлината от небесната слава все още светеше около него и жените се уплашиха. Те се обърнаха, за да побягнат, но думите на ангела спряха краката им. „Не се бойте! - каза той. - Зная, че търсите разпнатия Исус. Няма Го тук, защото възкръсна, както и рече. Дойдете и вижте мястото, дето е лежал Господ. Идете скоро, та кажете на учениците Му, че възкръснал от мъртвите!” Те пак погледнаха в гробницата и отново чуха чудната вест. Там стоеше друг ангел в човешки образ и той каза: „Защо търсите живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна; припомнете си какво ви говореше, когато беше още в Галилея, като казваше, че Човешкият Син трябва да бъде предаден в ръцете на грешни човеци, да бъде разпнат и на третия ден да възкръсне.”
„Той е възкръснал! Той е възкръснал!”
Жените повтаряха тези думи без да спрат. Сега няма нужда от ароматите за помазване. Спасителят е жив, а не мъртъв. Те си спомниха, че когато им говореше за смъртта Си, им бе казал, че ще възкръсне отново.
"Те ще Го осъдят на смърт, и ще го предадат на езичниците, за да Му се поругаят, да Го бият и Го разпнат; и на третия ден ще бъде възкресен." Какъв ден бе този за света! Жените се отдалечиха бързо от гробницата „със страх и голяма радост и завтекоха се да известят на учениците Му” .
Мария не беше чула радостната вест. Тя отиде при Петър и Йоан с печалната новина: „Вдигнали Господа от гроба и не знам где са Го положили.” Учениците отидоха бързо при гробницата и я намериха така, както им бе казала Мария. Видяха погребалния плащ и кърпата, но не видяха своя Учител. Но даже и това, което виждаха, бе доказателство, че Той е възкръснал. Погребалните завивки не бяха захвърлени безгрижно настрани, но бяха сгънати внимателно и всяка бе поставена на своето място. Йоан „видя и повярва” . Той още не разбираше онези текстове от Писанието, които говореха, че Христос трябва да възкръсне от мъртвите, но сега си спомни думите на Спасителя, които предсказваха Неговото възкресение.
Сам Христос бе сгънал така внимателно савана и другите погребални кърпи. Когато мощният ангел слезе при гробницата, към него се присъедини и един друг ангел - този, който със своята група пазеше Христовото тяло. Дошлият от небето ангел отмести камъка, а другият влезе в гробницата и разви завивките от Исусовото тяло. Но Спасителят със собствената Си ръка сгъна всяка една от тях и я постави на мястото. За Този, Който еднакво управлява и звездата, и атома, няма нищо маловажно. Всичките Му дела се отличават с ред и съвършенство.
Мария бе придружила Йоан и Петър до гробницата; когато те се върнаха в Ерусалим, тя остана. Скръб изпълваше сърцето като гледаше празния гроб. Но когато надникна вътре, видя двамата ангели - единият застанал откъм главата, а другият - откъм краката на мястото, където Исус бе лежал. „Жено, защо плачеш?” - я попитаха те. „Защото дигнали Господа мой и не знам где са Го положили.”
Тогава тя не зачете дори и ангелите, като мислеше, че ще трябва да намери друг, който да  каже какво е станало с тялото на Исус. Заговори я друг глас: „Жено, защо плачеш? Кого търсиш?” През замрежените си от сълзи очи Мария видя очертанието на мъж и мислейки, че това е градинарят, каза: „Господине, ако ти си Го изнесъл, кажи ми где си Го положил и аз ще Го дигна.” Ако гробницата на този богат човек се смяташе за твърде почтено място, за да може Исусовото тяло да лежи там, тогава сама щеше да намери място за Него. Имаше един гроб, който сам Христос бе опразнил със Своя глас, гробът, където бе лежал Лазар. Нима не можеше да намери там място за погребването на своя Господ? Мислеше си, че грижата за скъпото разпнато тяло щеше да я утеши в голямата скръб.
Но сега Исус със собствения Си, познат глас каза: „Марийо!” Тя веднага разбра, че този, който говори, не е чужденец и като се обърна, видя пред себе си живия Христос. В радостта си забрави, че Той бе разпнат. Хвърли се към Него с намерение да прегърне нозете Му и възкликна: „Равуни!” Но Христос вдигна ръка, като каза: „Не се допирай до Мене, защото още не съм се възнесъл при Отца; но иди при братята Ми и кажи им: възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог.” И Мария тръгна, за да занесе на учениците радостната вест.
Исус отказа да приеме почестите на Своя народ, докато не получеше уверението, че жертвата Му е приета от Отца. Той се възнесе в небесните дворове и от самия Бог чу уверението, че Неговото изкупление за греховете на хората е достатъчно, че чрез Неговата кръв всеки може да получи вечен живот. Бог Отец утвърди завета, направен с Христос, че Той ще приеме покаялите се и послушни човеци и ще ги обича така, както обича Своя Син. Христос трябваше да завърши делото Си и да изпълни обещанието да направи човека „по-скъп от чистото злато, да! хората да са по-скъпи от офирското злато” (Исая 13:12). Всяка власт на небето и на земята бе дадена на Княза на живота. И Той се върна при последователите Си в този грешен свят, за да може да им предаде от властта и от силата Си.
Докато Спасителят се намираше в Божието присъствие и приемаше дарби за Своята църква, учениците мислеха за празния гроб, тъгуваха и плачеха. Този ден, който бе ден на такава радост за цялото Небе, за тях бе ден на несигурност, смущение и объркване. Фактът, че не повярваха във вестта на жените, доказва колко ниско бе слязла вярата им. Вестта за Христовото възкресение бе така различна от всичко онова, което очакваха, че не бяха в състояние да я приемат. Тя бе твърде добра, за да бъде истинска - мислеха си те. Толкова много бяха слушали ученията и така наречените научни теории на садукеите, че възкресението не им направи особено впечатление. Те даже едва ли разбираха какво означава то. Умът им въобще не беше в състояние да побере такава велика тема.
Но идете - бяха казали ангелите на жените, - кажете на учениците Му и на Петър, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви каза.” Тези ангели бяха ангели-пазители, които придружаваха Христос в земния Му живот. Те бяха свидетели на Неговия процес и разпятие. Бяха чули Неговите думи към учениците Му. Това се вижда от известието, което изпратиха до учениците и което трябваше да ги убеди в неговата истинност. Такива думи можеха да произхождат само от вестителите на техния възкръснал Господ.
„Кажете на учениците Му и на Петър” - казаха ангелите. От Христовата смърт насам Петър бе силно измъчван от угризения на съвестта. Срамното му отричане от Господа и любещият и тъжен поглед на Спасителя стояха винаги пред него. От всички ученици той страдаше най-много. Сега му бе дадено уверението, че покаянието му е прието и грехът - простен. Името му бе споменато.
„Кажете на учениците Му и на Петър, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви каза.” Всичките ученици бяха изоставили Исус, затова призивът да се срещнат отново включваше всички. Той не ги бе отхвърлил. Когато Мария Магдалина им каза, че е видяла Господа, тя повтори поканата за среща в Галилея. Същото съобщение им се предаде и трети път. След като се възнесе при Отца, Исус се яви на другите жени и им каза: „Здравейте! А те се приближиха и се хванаха за нозете Му и Му се поклониха; тогава Исус им рече: Не бойте се, идете кажете на братята Ми да идат в Галилея и там ще Ме видят.”
Първата работа на Христос на земята след възкресението Му бе да убеди учениците Си в неизменната Си любов и нежна грижа към тях. За да им даде доказателство, че е техният жив Спасител, че е строшил веригите на гроба и не може повече да бъде задържан от врага смърт, за да им открие, че притежава същото любещо сърце, както когато беше с тях като техен мил Учител, Той им се явяваше отново и отново. Искаше да ги привлече и привърже с връзките на любов още по-близо до Себе Си. „Идете, кажете на братята си - каза Той - да идат в Галилея и там ще Ме видят.”
Като чуха за така уговорената среща, учениците започнаха да размишляват върху Христовите думи, които предсказваха Неговото възкресение. Но дори и сега те не се радваха. Не можеха да се отърсят от своите съмнения и недоумения. Дори и когато жените им заявиха, че са видели Господа, пак не повярваха, сметнаха, че са изпаднали под влиянието на някаква илюзия.
Недоумение след недоумение и проблем след проблем се трупаха пред тях. На шестия ден от седмицата те видяха Господа да умира. На първия ден от следващата седмица се видяха лишени от Неговото тяло и бяха обвинени, че са го откраднали, за да измамят хората. Отчайваше ги мисълта, че никога няма да могат да поправят погрешното впечатление, което се създаваше против тях. Страхуваха се от враждата на свещениците и от гнева на народа. Как копнееха само за присъствието на Исус, Който им бе помагал във всяко тяхно затруднение!
Често си повтаряха думите: „А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израиля.” Със самотни и тъжни лица си спомняха думите Му: „Ако правят това със суровото дърво, какво ще правят със сухото?” (Лука 24:21, 23:31). Събраха се в таванската стая и Нзалостиха здраво вратата, като вярваха, че същата участ, която бе сполетяла техния мил Учител, ще сполети скоро и тях.
А през всичкото това време те можеха да се радват на вестта за един възкръснал Спасител. В градината Мария стоеше и плачеше, когато всъщност Исус бе толкова близо до нея. Очите бяха така заслепени от сълзи, че не бе Го познала. Също и сърцата на учениците бяха така изпълнени със скръб, че не повярваха на вестта на ангелите, нито пък на думите на самия Христос.
Колко много хора все още вършат същото, което извършиха онези ученици тогава! Колко много хора повтарят като ехо отчаяния вик на Мария: „Вдигнали са Господа и не знаем где са Го положили.” На колко много хора биха могли да се кажат думите на Спасителя: „Защо плачеш? Кого търсиш?” Той е толкова близо край тях, но замъглените им от сълзи очи не могат да Го забележат. Говори им, но те не Го разбират.
О, да можеха наведените глави да се вдигнат, очите да се отворят, за да Го видят и ушите да могат да чуят Неговия глас! „Идете скоро и кажете на учениците Му, че е възкръснал!” Нека не поглеждат към новия гроб на Йосиф, който бе затворен с големия камък и запечатан с римския печат. Христос не е там. Не надничайте в празния гроб. Не скърбете като безнадеждните и безпомощните. Исус живее и понеже Той живее, ще живеем и ние. От благодарни сърца и от устни, докоснати със свят огън, нека прозвучи радостната песен: „Христос възкръсна!” „Той живее, за да ходатайства за нас.” Хванете се здраво за тази надежда и тя ще държи душата ви като сигурна, изпитана котва. Вярвай и ще видиш Божията слава.
"А не желаем, братя, да останете в неизвестност за ония, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда. Защото, ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исуса Бог ще приведе заедно с Него. Защото това ви казваме чрез Господното слово, че ние, които останем живи до Господното пришествие, няма да предварим починалите. Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с Господа. И тъй, насърчавайте се един друг с тия думи."1Солунци 4:13-18
"Ако се проповядва, че Христос е възкресен от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма възкресение на мъртвите, то нито Христос е бил възкресен; и ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. При това, ние се намираме и лъжесвидетели Божии; защото свидетелствувахме за Бога, че е възкресил Христа, Когото не е възкресил, ако е тъй, че мъртвите не се възкресяват; защото, ако мъртвите не се възкресяват, то нито Христос е бил възкресен; и ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра, вие сте още в греховете си. Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали. Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление. Но сега Христос е бил възкресен, първият плод на починалите. Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите. Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят. Но всеки на своя ред; Христос първият плод, после, при пришествието на Христа, тия, които са Негови."
Ако, по човешки казано, съм се борил със зверове в Ефес, какво ме ползува? Ако мъртвите не се възкресяват "нека ядем и пием, защото утре ще умрем"Но някой ще рече: Как се възкресяват мъртвите? и с какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре.           И когато го сееш, не посяваш тялото, което ще изникне, а голо зърно, каквото се случи, пшенично или някое друго; но Бог му дава тяло каквото му е угодно, и на всяко семе собственото му тяло. Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите. Има и небесни тела и земни тела, друга е, обаче, славата на небесните, а друга на земните. Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка. Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. Така е и писано: Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното. Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е от небето. Какъвто е пръстният, такива са и пръстните; и какъвто е небесният, такива са и небесните. И както сме се облекли в образа на пръстния, ще се облечем и в образа на небесния. А това казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното. Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в миг на око, при последната тръба; защото тя ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. Защото това тленното трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие. А когато това тленното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: "Погълната биде смъртта победоносно". О смърте, где ти е победата? О смърте, где ти е жилото? Жилото на смъртта е грехът, и силата на греха е законът; но благодарение Богу, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос. Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен.."1Кор 15:12-58

ТОЙ ВЪЗКРЪСНА! Написана на : 2017-05-17 22:43:31

ТОЙ ВЪЗКРЪСНА!

Тази глава е основана на Матей 28:2-4,11-15.
Нощта на първия ден от седмицата бе преминала бавно. Настъпил бе най-тъмният час, тъкмо преди пукването на зората. Христос бе все още затворник в тесния си гроб. Големият камък бе на мястото си. Римският печат бе здрав, римските войници продължаваха да стоят на пост. Там имаше и невидими наблюдатели. Много зли ангели бяха събрани около мястото. Ако бе възможно, князът на мрака със своята отстъпила армия би запазил гроба, в който лежеше Божият Син, запечатан завинаги. Но той бе заобиколен от небесна армия. Ангели, които превъзхождаха по сила сатанинското войнство, пазеха гроба и чакаха да приветстват Княза на живота.
„А ето, стана голям трус; защото ангел от Господа слезе от небето.” Снабден с пълното Божие въоръжение, този ангел напусна небесните дворове. Светлите лъчи на Божията слава осветляваха пътя пред него. „Изгледът му беше като блескавица и облеклото му - бяло като сняг; и в страха си от него стражарите трепереха и станаха като мъртви.” Къде е сега силата на вашата стража, свещеници и управници? Храбрите войници, които никога не се бяха плашили от човешка сила, сега са като пленници, взети без меч и копие. Лицето, което виждат пред себе си, не е лице на смъртен воин. Това е лицето на най-силния от Божията армия. Този пратеник е ангелът, заемащ поста, от който Сатана отпадна. Това е същият ангел, който провъзгласи Христовото раждане над Витлеемските хълмове. Земята трепери при неговото приближаване, войнствата на тъмнината бягат и когато той търкулва камъка настрани, небето сякаш слиза на земята. Войниците го видяха да отстранява камъка като нищожно камъче и го чуха да извиква: „Сине Божий, излез; Твоят Отец Те вика!” Те видяха Исус да излиза и Го чуха да заявява над отворения гроб: „Аз съм Възкресението и Животът!” Когато Той излезе от гроба величествен и славен, ангелското войнство се поклони пред Изкупителя с дълбоко преклонение и обожание и Го приветства с хвалебни песни.
Земетресение бе отбелязало мига, в който Христос отдаде живота Си, и друго земетресение засвидетелства момента, когато Той триумфално го прие отново. Този, Който бе победил смъртта и гроба, излезе от него с походката на победител сред люлеенето на земята, блясъка на светкавиците и бученето на гръмотевиците. Когато дойде на земята за втори път, Той ще разтърси „не само земята, но и небето” . „Земята ще полита като някой пиян и ще се люлее насам-натам като колиба.” „И небето ще се свие като свитък.” „Стихиите нажежени ще се стопят и земята, и каквото се е вършило по нея ще изгорят.” Но „Господ ще бъде прибежище на людете си и крепостта на израилтяните” (Евр. 12:26; Исая 24:20, 34:4; 2Петрово 3:10; Йоил 3:16).
При смъртта на Исус учениците бяха наблюдавали как земята се обвива в мрак посред бял ден, но при възкресението Му видяха как блясъкът на ангелите огря нощта и чуха небесните жители да пеят с голяма радост и с тържество: „Ти победи смъртта и силите на мрака! Ти погълна смъртта с победа!”
Христос излезе от гроба прославен и римската стража Го видя. Очите им бяха приковани върху лицето на Този, Когото неотдавна бяха подигравали и осмивали. В това славно същество те съзряха подсъдимия, Когото бяха видели в съдебната зала. Същия, за Когото бяха изплели корона от тръни. Този, Който стоеше, без да се съпротивлява пред Пилат или Ирод, когато тялото Му бе шибано от жестокия бич. Това бе Този, Който бе прикован на кръста, на Когото свещениците и управниците клатеха глави, изпълнени със злорадство и казваха: „Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави!” (Матей 27:42). Същият, Който бе положен в новата гробница на Йосиф. Сега небесен указ бе освободил пленника. Планини да имаше натрупани над гроба Му, не биха Му попречили да излезе.
При вида на ангелите и на прославения Спасител римската стража се разтрепери и войниците станаха като мъртви. Когато небесното шествие се изгуби от погледа им, те се изправиха и колкото можеха да ги държат разтреперените им крака, затичаха към входа на градината. Залитащи като пияни, забързаха към града и когото срещнеха, разказваха му удивителните новини. Запътили се бяха към Пилат, но докладът им бе предаден на еврейските власти. Главните свещеници и управниците изпратиха вест да бъдат доведени най-напред при тях. Странна гледка представляваха тези войници. Уплашени и с безцветни лица, те предадоха своето свидетелство за възкресението Христово. Войниците разказаха всичко точно така, както го бяха видели. Нямаха време да измислят нещо друго, затова казаха самата истина. С мъка изрекоха думите: „Божият Син е бил разпнатият, защото чухме един ангел да Го назовава Небесно Величество, Цар на славата!”
Лицата на свещениците пребледняха като на мъртъвци. Каяфа се опита да говори. Устните му се раздвижиха, но не можаха да произнесат нито звук. Войниците тъкмо щяха да напуснат заседателната зала, когато един глас ги спря. Каяфа бе възвърнал гласа си. „Чакайте, чакайте - каза той. - Не казвайте никому какво сте видели!”
След това на войниците бе даден лъжлив доклад. „Кажете - казаха свещениците, - че учениците Му дойдоха през нощта и Го откраднаха, когато ние спяхме.” С това свещениците прекаляваха. Как можеха войниците да кажат, че учениците са откраднали тялото, докато те са спели? Ако са спели, как можеха да знаят какво е станало? И ако учениците действително се бяха провинили в открадване на Христовото тяло, не щяха ли свещениците да са първите, които да ги осъдят? Или пък, ако стражите са спали пред гробницата, нима свещениците нямаше първи да ги обвинят пред Пилат?
Войниците се ужасиха от мисълта да обвинят себе си, че са заспали на поста си. Това бе нарушение, което се наказваше със смърт. Трябваше ли да представят лъжлив доклад, за да измамят народа, а да поставят собствения си живот в опасност? Не бяха ли пазили будни и с такова усърдие? Как биха могли да издържат разпита, дори и срещу пари, ако бяха излъгали?
За да смълчат показанията, от които се страхуваха, свещениците обещаха на войниците да осигурят безопасност за живота им, като ги увериха, че и Пилат не би искал да се пръсне такъв слух между народа. Така римските войници предадоха честта си на евреите за пари. Те се явиха пред свещениците, обременени с известието за една странна истина, а си отидоха натоварени с пари и с лъжлив доклад, съставен от  свещениците.
Междувременно до Пилат бе достигнала вече новината за възкресението Христово. Макар че той бе отговорен за предаването на Христос на смърт, бе останал сравнително равнодушен. Въпреки че бе осъдил Спасителя против волята си и с чувство на съжаление, Пилат не бе преживял истинско угризение на съвестта, както сега. Силно уплашен, той се затвори в дома си и не искаше да вижда никого. Но свещениците му се натрапиха, разказаха му историята, която бяха измислили и настояха да не обръща внимание на неизпълнения дълг на стражата. Преди да склони на това тяхно предложение, той сам разпита стражата насаме. Войниците, страхувайки се за живота си, не успяха да скрият нищо и Пилат получи от тях точен доклад за всичко, което се бе случило. Той не се занима повече с този въпрос, но оттогава насетне нямаше вече душевно спокойствие.
Когато Исус бе положен в гроба, Сатана тържествуваше. Той се осмеляваше да се надява, че Спасителят няма да поднови живота Си. Осмеляваше се да предявява права за тялото на Господа и постави своя стража около гроба, стремейки се да задържи Христос завинаги като затворник. Разяри се страшно, когато видя ангелите си да бягат от приближаването на небесния вестител. Когато Христос излезе победоносно от гроба, той се увери, че царството му ще има край и че накрая и той ще трябва да умре.
С предаването на Христос на смърт свещениците се предоставиха като оръдия на Сатана. Сега те бяха изцяло в неговата власт. Бяха се омотали в капан, от който не виждаха как могат да избягат, освен да продължават да воюват срещу Христос. Като чуха доклада за Неговото възкресение, те се уплашиха от гнева на народа. Почувстваха, че и собственият им живот се излага на опасност. Затова единствената им надежда бе да докажат, че Христос е бил измамник, като отричат, че е възкръснал. Подкупиха войниците и си осигуриха мълчанието на Пилат. Разпространиха широко своите лъжливи доклади. Но имаше свидетели, които не можеха да накарат да мълчат. Много хора бяха чули доказателството на войниците за възкресението на Христос. А и някои от мъртвите, които излязоха от гробовете си заедно с Него, се явиха на мнозина и заявиха, че Той е възкръснал. На свещениците се съобщи, че някои са видели тези възкръснали и са чули тяхното свидетелство. Затова свещениците и управниците бяха в постоянен страх да не би, както си вървят из улиците или като са усамотени в домовете си, да се срещнат лице в лице с Христос. Почувстваха, че за тях няма безопасно място. Резета и лостове бяха слаба закрила срещу Божия Син. Ден и нощ пред очите им бе оная ужасна сцена в съдебната зала, когато бяха извикали: „Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни!” (Матей 27:25). Споменът за тази картина никога нямаше да се заличи от паметта им. Никога вече нямаше да могат да спят спокойно на възглавниците си.
Когато гласът на мощния ангел се чу при Христовия гроб да казва: „Твоят Отец Те вика!” , Спасителят излезе от гроба по силата на живота, който бе в Него. Тогава се доказа истинността на думите Му: „Аз давам живота Си, за да го взема пак... Имам право да го дам и имам право пак да го взема.” Тогава се изпълни пророчеството, за което бе говорил на свещениците и управниците: „Разрушете този храм и за три дни ще го издигна” (Йоан 10:17,18, 2:19).
Над току-що отворената гробница на Йосиф Христос провъзгласи тържествено: „Аз Съм възкресението и животът!” Тези думи можеха да бъдат изговорени само от Божеството. Всички сътворени същества живеят по волята и силата на Бога. Животът им е зависим от Бога. От най-висшия серафим до най-скромното одушевено същество - всички се поддържат от Източника на живота. Само Този, Който е едно с Бога, можеше да каже: „Имам власт да положа живота Си, имам власт и да го взема отново.” В своята Божественост Христос притежаваше властта и силата да разкъса веригите на смъртта.
Той възкръсна от мъртвите като пръв плод от спящите. Той бе същността на праобраза, представен от движимия сноп и Неговото възкресение стана в същия ден, когато такъв сноп се представяше пред Господа. Тази символична церемония се бе извършвала в продължение на повече от хиляда години. От жетвените ниви се събираха първите класове на узрялото жито и когато народът отиваше в Ерусалим за Пасхата, снопът от първи плодове се размахваше пред Господа като благодарствена жертва. Докато този сноб не бъдеше представен пред Господа, сърп не можеше да докосне житото и то не можеше да бъде ожънато и събрано на снопове. Този посветен на Бога сноп представляваше жетвата. Така и Христос представляваше великата духовна жетва, която щеше да бъде събрана за Божието царство. Неговото възкресение е символ и залог за възкресението на всички праведни мъртви. „Защото ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него” (1Сол. 4:14).
Когато Христос възкръсна, Той изведе от гроба цяло множество пленници. Земетресението, което стана при Неговата смърт, отвори техните гробове и когато Той възкръсна, възкръснаха и те заедно с Него. Това бяха хора, които са били Божии съработници и които с цената на собствения си живот са свидетелствали за истината. Сега те трябваше да свидетелстват за Този, Който ги бе възкресил от мъртвите.
През времето на Своята служба Исус бе възкресявал мъртви. Той бе възкресил сина на вдовицата от Наин, дъщерята на началника и Лазар. Но те не бяха дарени с безсмъртие. Макар и възкресени, все още подлежаха на смърт. А тези, които излязоха от гроба при възкресението на Христос, бяха възкресени за вечен живот. Те се възнесоха заедно с Него като трофей на Неговата победа над смъртта и гроба. „Те - каза Христос - не са повече пленници на Сатана; Аз ги изкупих. Аз ги изведох от гроба като първи плодове на Моята власт, за да бъдат заедно с Мене, където съм и Аз, и никога повече да не видят смърт, нито да изпитат някога скръб.”
Тези възкръснали влязоха в града и се явиха на много хора, като заявиха: „Христос е възкръснал от мъртвите и ние сме възкресени заедно с Него.” Така се обезсмърти свещената истина за възкресението. Възкръсналите светии свидетелстваха за истинността на думите: „Твоите умрели ще оживеят, моите мъртви тела ще възкръснат!” Тяхното възкресение бе илюстрация за изпълнението на следното пророчество: „Събудете се и запейте радостно вие, които обитавате в пръстта; защото росата ти е като росата на тревите и земята ще предаде мъртвите си” (Исая 26:19).
За вярващия Христос е Възкресението и Животът. В нашия Спасител бе възстановен животът, който бе изгубен чрез греха, защото Той притежава живот в Себе Си, за да оживява всеки, който пожелае. Той е овластен да дава безсмъртие. Животът, който Той отдаде като човек, го получава отново и го дава на човечеството. „Аз дойдох - казва, - за да имат живот и да го имат преизобилно.” „Който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века, но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот.” „Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот и Аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан 10:10, 4:14, 6:54).
Вярващият отдава малко значение на смъртта. Христос говори за нея, като че тя е само кратък момент. „Ако някой опази Моето учение, няма да види смърт до века” , „няма да вкуси смърт до века” . За християнина смъртта е само сън, момент на мълчание и тъмнина. Животът е скрит с Христос в Бога и „когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (Йоан 8:51,52; Кол. 3:4).
Гласът, който извика от кръста „Свърши се!” , бе чут от мъртвите. Той проникна през стените на гробовете и призова спящите да станат. Така ще бъде и когато гласът на Христос се чуе от небето. Този глас ще проникне в гробовете и ще ги отвори, и мъртвите в Христос ще възкръснат. При възкресението на Спасителя се отвориха само няколко гроба, но при второто Му идване всички скъпи умрели ще чуят гласа Му и ще възкръснат за славен, безсмъртен живот. Същата сила, която възкреси Христос от мъртвите, ще възкреси и Неговата църква и ще я прослави заедно с Него над всички началства, над всички власти, над всяко име не само в този свят, но и в бъдния.

И КОГАТО БЪДА АЗ ИЗДИГНАТ ОТ ЗЕМЯТА, ЩЕ ПРИВЛЕКА ВСИЧКИ ПРИ СЕБЕ СИ

Това беше незабравима събота за скърбящите ученици, а също и за свещениците, управниците, книжниците и народа. Вечерта на подготвителния ден, при залязването на слънцето, тръбите затръбиха, известявайки началото на съботата. Пасхата се отпразнува така, както бе празнувана през вековете, а Този, на Когото тя сочеше, бе убит от нечестни ръце и поставен в Йосифовия гроб. " Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, - тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан [за нас]."1Коринтяни 5:7 В събота дворовете на храма бяха препълнени с поклонници. От Голгота първосвещеникът бе отишъл там, облечен във великолепните си свещенически одежди. Свещеници с бели чалми на главите изпълняваха енергично своята служба. Но някои от присъстващите не бяха спокойни, когато се принасяше кръвта от юнци и овни за греховете. Те не съзнаваха, че символът се бе срещнал със своята същност - една безкрайна жертва, принесена за греховете на света. Те не знаеха, че вече няма никакъв смисъл в изпълнението на ритуалната служба. "Но техните умове бяха заслепени; защото и до днес, когато прочитат Стария завет, същото покривало остава, като не им е открито, че тоя завет преминава в Христа. А и до днес, при прочитането на Моисея, покривало лежи на сърцето им" 2Коринтяни 3:14,15 И все пак, никога по-рано тази служба не е била съпровождана с толкова противоречиви чувства. Тръбите, музикалните инструменти и гласовете на певците звучаха силно и ясно както обикновено. Но всички бяха завладени от странно чувство. Шепнеха си един на друг и се питаха за странното събитие, което бе станало. Дотогава Светая Светих - най-святото място в храма, бе зорко пазена от външен поглед. Сега обаче тя бе открита за очите на всички. Тежката завеса, изтъкана от чист лен и красиво извезана със злато, червено и мораво, бе раздрана от горе до долу. Мястото, където Йехова се бе срещал с първосвещеника, за да прояви славата Си и да общува с него, бе открито за всяко око - място, което Господ не признаваше вече за Свое. С тъмни предчувствия свещениците служеха пред олтара. Откриването на свещената тайна на пресвятото място ги изпълваше със страх от някаква предстояща беда.

Много умове бяха заети с мисли, породени от разигралите се на Голгота сцени. От разпятието до възкресението много безсънни очи се ровеха постоянно в пророчествата - някои, за да си изяснят пълното значение на многократно празнувания дотогава празник, други, за да намерят доказателство, че Исус не е бил това, което претендираше че е, а трети с покрусени от скръб сърца се стремяха да си докажат, че Той е истинският Месия. Макар че изследваха пророчествата с различни цели, всички бяха убедени в една и съща истина - в събитието от изтеклите няколко дни е изпълнено пророчеството и Разпнатият е Изкупителят на света. "Като знаете, че не с тленни неща - сребро или злато - сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите ви, но със скъпоценната кръв на Христа, като на агнец без недостатък и пречист, Който наистина беше предопределен преди създанието на света, но се яви в скончанието на времената за вас"1Петрово 1:18-20 Много от участващите тогава в службата никога повече не взеха участие в пасхалните ритуали. Даже доста от свещениците се убедиха в истинския характер на Исус. Изследването на пророчествата не бе напразно и след Неговото възкресение те Го признаха за Божи Син. Когато Никодим видя Исус издигнат на кръста, спомни си думите, които Спасителят му бе казал през нощта на тяхната среща на Елеонския хълм: „Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Йоан 3:14,15). През онази събота, когато Христос лежеше в гроба, Никодим имаше време за размисъл. Сега по-ясна светлина огря ума му и думите, които Исус му бе говорил, не бяха вече така тайнствени. Той съзна, че бе изгубил много, задето не се бе присъединил към Спасителя, докато бе жив. Сега си припомняше събитията, разиграли се на Голгота. Молитвата на Христос за Неговите убийци и отговорът Му към молбата на умиращия разбойник затрогнаха дълбоко сърцето на учения съветник. Той отново отправи мислите си към Спасителя в Неговата агония, отново чу онзи последен вик: „Свърши се!” , прозвучал като вик на победител. Отново видя разлюляната земя, потъмнелите небеса, раздраната завеса, треперещите пропукани скали и вярата му се затвърди завинаги. Събитието, унищожило надеждата на учениците, убеди Йосиф и Никодим в Божествеността на Исус. Страховете им бяха победени от смелостта на твърда и непоклатима вяра. "Защото не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва."Римляни 1:16 Никога преди това Христос не бе привличал вниманието на множеството така, както сега, когато лежеше в гроба. "И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си." Йоан 12:32 Според обичая си народът доведе своите болни и страдащи в дворовете на храма и питаше: „Кой ще ни каже къде е Исус от Назарет?” Мнозина бяха дошли отдалеч, за да намерят Този, Който лекуваше болните и възкресяваше мъртвите. Отвсякъде се чуваше викът: „Искаме Христос, Целителя!” При такива случаи свещениците преглеждаха всички, които имаха съмнителни признаци за проказа. Мнозина бяха принудени да слушат как техните съпрузи, съпруги или деца, обявени за прокажени и обречени да напуснат домовете и приятелите си, предупреждават странниците със смразяващия вик: „Нечист! Нечист!” Приятелските ръце на Исус от Назарет, които никога не отказваха да докоснат с изцелителна сила някой прокажен, стояха скръстени на гърдите Му. Устата, които бяха отговаряли с утешителните думи: „Искам, бъди очистен!” (Матей 8:3), сега не издаваха нито звук. Мнозина помолиха главните свещеници и управници, за съчувствие и помощ, но напразно. Очевидно хората искаха живият Исус да бъде между тях. С настойчива сериозност те питаха за Него. Не искаха да се върнат назад. А бяха изгонвани от дворовете на храма и на вратите бяха поставени войници, за да не позволяват да бъдат въвеждани вътре болни и умиращи. Страдалците, дошли, за да бъдат излекувани от Спасителя, потънаха в своето разочарование. Улиците се изпълниха с опечалени хора. Болните умираха поради липсата на целебното Исусово докосване. Напразно лекарите даваха съветите си. Никой не притежаваше умението на Този, Който лежеше в Йосифовата гробница. Печалните викове на страдащите доказаха на хиляди, че светът се е лишил от една голяма светлина. Без Христос земята беше черна и мрачна. Много от тези, които бяха викали: „Разпни Го! Разпни Го!” , осъзнаха сега каква голяма беда ги е постигнала. И също така настоятелно биха ревнали: „Дайте ни Исус!” , ако Той беше още жив. Когато народът научи, че свещениците са предали Исус на смърт, всички се заинтересуваха да узнаят причината. Подробностите по съдебния процес бяха скрити много старателно, но по времето, когато Той беше в гроба, името Му се произнасяше от хиляди уста и мълвата за недостойния начин на разследването, както и за нечовешкото поведение на свещениците и управниците се пръсна навсякъде. Свещениците и управниците бяха повикани от хора с висок интелект, за да обяснят пророчествата на Стария завет за Месия и докато се опитваха да скалъпят някакъв фалшив отговор, бяха като побъркани. Не можеха да обяснят пророчествата, които посочваха Христовите страдания и смърт. Така че много от питащите се убедиха, че писанията са се изпълнили. Свещениците мислеха, че отмъщението ще им донесе наслада, но започваха вече да вкусват неговата горчивина. Те разбраха, че срещат презрението на народа. Разбраха, че същите тези хора, които бяха подстрекавали срещу Исус, сега се ужасяваха от своето срамно дело. Свещениците се бяха опитали да повярват, че Исус е измамник, но напразно. Някои от тях бяха стояли край гроба на Лазар и бяха видели мъртвия да излиза жив оттам. Те потрепериха от страх при мисълта, че Христос би могъл сам да възкръсне от гроба, да възкръсне от смъртта, да възкръсне от мъртвите и отново да се яви пред тях. Бяха Го чули да заявява, че има власт да даде живота Си и да си го вземе пак. Помнеха, че бе казал: „Разрушете този храм и за три дни ще го издигна!” (Йоан 2:19). Юда им бе предал думите, които Исус бе казал на учениците Си при последното пътуване до Ерусалим: „Ето, възлизаме за Ерусалим и Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и книжници и те ще Го осъдят на смърт; и ще Го предадат на езичниците, за да Му се поругаят, да Го бият и Го разпнат; и на третия ден ще бъде възкресен” (Матей 20:18,19). Когато бяха чули тези думи, те се подиграха, но сега си спомниха, че всички Христови предсказания до момента се бяха изпълнили. Той бе казал, че на третия ден ще възкръсне. И кой можеше да каже, че и това нямаше да се сбъдне? Как им се искаше да се освободят от тези мисли, но не можеха! И те като баща си, дявола, вярваха и трепереха. Сега, когато силната възбуда бе утихнала, образът на Христос се натрапваше в умовете им. Те Го виждаха застанал спокоен и величествен пред враговете Си, без да се оплаква, безропотно понасящ техните оскърбления и унизителни постъпки. Всички събития, свързани с процеса и разпятието, изпъкваха отново в съзнанието им така живо и с такава сила, че не можеха да устоят на убеждението, че Той е Божи Син. Чувстваха, че кога да е, може да застане пред тях, обвиненият да стане обвинител, осъденият да ги осъди, убитият да изиска справедливата смърт на своите убийци. Те не можаха да си починат много в събота. Макар през този ден и да не посмяха да преминат прага на някой езически дом от страх да не се осквернят, все пак свикаха съвет, за да решат какво да правят с тялото Христово. Смъртта и гробът трябваше да задържат Този, Когото те бяха разпнали. И на следващия ден, който бе денят след приготовлението за празника, главните свещеници се събраха при Пилат и казаха: „Господарю, спомнихме си, че оня измамник приживе рече: След три дни ще възкръсна. Заповядай прочее гробът да се пази здраво до третия ден, да не би учениците Му да дойдат и да Го откраднат и кажат на народа: Възкръсна от мъртвите! Така последната измама ще бъде по-лоша от първата. Пилат им рече: Вземете стража, идете, вардете Го, както знаете” (Матей 27:62-65). Свещениците дадоха нареждания да се осигури запечатването на гробницата. Пред отвора бе поставен грамаден камък. Напреки на камъка прекараха въжета и с римския печат закрепиха здраво краищата им за солидната скала. Камъкът не можеше да помръдне, без да се счупят печатите. След това около гробницата бе поставена стража от сто войници, за да се предотврати всякакво външно вмешателство. Свещениците направиха всичко, което можеха, за да задържат Христовото тяло там, където бе положено. Той бе запечатан сигурно в Неговата гробница, като че щеше да остане там вечно. Така се съветваха и планираха слабите човеци. Малко разбираха тези убийци безполезността на всички свои усилия. Но чрез постъпките им Бог се прослави. Мерките, които те взеха, за да попречат на Христовото възкресение, се превърнаха в най-силните аргументи за Него. Колкото по-голям бе броят на войниците, поставени край гробницата, толкова по-силно щеше да бъде свидетелството, че Той е възкръснал. Стотици години преди смъртта на Христос Светият Дух бе заявил чрез псалмиста: „Защо се разяряват народите и племената намислюват суета? Опълчват се земните царе и управниците се наговарят заедно против Господа и против Неговия Помазаник... Тоя, Който седи на небесата, ще се смее, Господ ще им се поругае” (Пс. 2:1-4). Римските стражи и римските оръжия бяха безсилни да задържат в гроба Господаря на живота. Часът на Неговото освобождение бе наближил.

В ГРОБНИЦАТА НА ЙОСИФ Написана на : 2017-05-13 15:56:35

В ГРОБНИЦАТА НА ЙОСИФ

Най-сетне Исус си почиваше. Дългият ден на позор и мъчения свърши. Когато последните лъчи на залязващото слънце въведоха съботата, Божият Син лежеше на спокойствие и тишина в Йосифовата гробница. След като делото Му бе приключено, с ръце скръстени в мир, Той си почиваше през святите часове на съботния ден."На седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети." В началото Отец и Синът си бяха починали в съботата, след като приключи Тяхното дело по сътворението. Когато „се свършиха небето и земята и цялото тяхно войнство” (Бит. 2:1), Създателят и всички небесни същества съзерцаваха радостно славната гледка. „Звездите на зората пееха заедно и всички Божии синове възклицаваха от радост” (Йов 38:7). Сега Исус си почиваше от изкупителното дело; и сред тези, които Го обичаха на земята, царуваше скръб, а на небето имаше радост. Славно беше в очите на небесните същества обещанието за бъдещето. Едно възстановено творение, една изкупена раса, която, веднъж победила греха, никога повече не можеше да падне. Всичко това - резултата от извършената от Христос работа, Бог и ангелите виждаха сега. Денят, в който Исус почиваше, е свързан завинаги с тази сцена. Защото „делата Му са съвършени” и „всичко, що прави Бог, ще бъде вечно” (Второзак. 32:4; Екл. 3:14). Когато дойде „времето, когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на светите Си пророци” (Деян. 3:21), съботата на сътворението - денят, в който Исус си почина в Йосифовата гробница, ще продължава да бъде свят и благословен ден за почивка и радост. Небе и земя ще съединят хваленията си, когато народите на спасените ще отиват да се покланят с радост на Бога и на Агнето. „Защото, както новото небе И новата земя, които Аз ще направя, Ще пребъдат пред Мене, казва Господ, Така ще пребъде родът ви и името ви. И от новолуние до новолуние, И от събота до събота, Ще дохожда всяка твар да се покланя пред Мене, Казва Господ.” (Исая 66:23)  В заключителните събития от деня на разпятието бе дадено ново доказателство за изпълнението на пророчеството и ново доказателство за божествеността на Христос. Когато мракът се вдигна от кръста и умиращият Спасител издаде своя последен вик, незабавно се чу друг глас, който каза: „Наистина, този беше Син на Бога!” (Матей 27:54). Тези думи не бяха произнесени шепнешком. Всички очи се обърнаха да видят откъде дойдоха те. Кой ги беше изговорил? Това бе центурионът, стотникът, римският войн. Божественото търпение на Спасителя и внезапната Му смърт с победния вик на устните Му бяха направили дълбоко впечатление на този езичник. В нараненото и сломено тяло, висящо на кръста, стотникът позна образа на Божия Син. Той не можеше да се сдържи да не изповяда вярата си. Отново бе дадено доказателство, че нашият Изкупител щеше да види плод от душевната Си мъка. В деня на Неговата смърт трима души независимо един от друг заявиха открито своята вяра - 1-началникът на римската гвардия, 2-онзи, който отнесе кръста на Спасителя, и 3-този, който умря на кръста от едната Му страна. Когато наближи вечерта, над Голгота се спусна неземна тишина. Повечето се завърнаха в Ерусалим с променено душевно състояние, съвсем различно от сутрешното. Много хора се бяха стекли да гледат разпятието от любопитство, а не от омраза към Христос. Но вярваха на обвиненията на свещениците и гледаха на Него като на злодей. Попаднали под влиянието на неестествена възбуда, те се бяха присъединили към тълпата и бяха хулили Христос заедно с нея. Но когато мрак загърна земята и стояха там обвинявани от собствената си съвест, тези хора почувстваха вина за извършената неправда. Никаква подигравка или ироничен смях не се чуха от ужасния мрак и когато той се вдигна, те се запътиха към домовете си сериозни и мълчаливи. Убедиха се, че обвиненията на свещениците са лъжливи, че Исус не беше измамник. И няколко седмици по-късно, когато Петър проповядваше в деня на Петдесетницата, те бяха измежду хилядите, които повярваха в Христос. "Тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник. Като чуха това, те, ужилени в сърцата си, рекоха на Петра и на другите апостоли: Какво да сторим, братя?"Д.Ап 236,37 Но еврейските водачи не се промениха от събитията, на които бяха свидетели. Омразата им към Исус не бе угаснала. Мракът, който обгърна земята при разпятието, не бе по-гъст от този, който обвиваше умовете на свещениците и управниците. При раждането на Исус звездата бе познала Христос и бе завела мъдреците при яслата, в която лежеше Той. Небесните множества Го бяха познали и Му бяха пели хвалебни песни над равнините на Витлеем. Езерото бе познало гласа Му и се бе покорило на Неговата заповед. Болестта и смъртта бяха признали силата Му и Му бяха върнали своята плячка. Слънцето Го бе познало и при гледката на Неговата смъртна агония бе скрило светлото си лице. Скалите Го бяха познали и се бяха разтреперили и пръснали на парчета при звука на Неговия вик. Неодушевената природа бе познала Исус Христос и бе свидетелствала за Неговата Божественост. Демоните го познаха и се разтрепериха. "И нечистите духове, когато Го виждаха, падаха пред Него и викаха, казвайки: Ти си Божий Син." Марко 3:11 Но свещениците и водачите на Израил не познаха Божия Син. "Никой от властниците на тоя век не я е познал; защото, ако я бяха познали, не биха разпнали Господа на славата."1Коринтяни 2:8 И все пак свещениците и водачите не бяха спокойни. Те постигнаха целта си с умъртвяването на Христос, но не изпитаха онова чувство удовлетворение и на победа, което очакваха. Дори и в часа на тяхното явно тържество бяха смущавани от съмнения за онова, което ще последва. Бяха чули вика: „Свърши се!” , „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си” (Йоан 19:30; Лука 23:46). Бяха видели скалите да се разпукват. Усетили бяха силното земетресение и сега бяха неспокойни и разтревожени трепереха от страх. Свещениците и управниците ревнуваха и завиждаха на Христовото влияние над народа, докато Той бе жив; ревнуваха Го и Му завиждаха и при смъртта Му. Плашеха се от мъртвия Христос много повече, отколкото се бяха бояли от живия. Страхуваха се, че вниманието на народа ще бъде още повече привлечено от събитията, които придружаваха Неговото разпятие. Страхуваха се от последиците на извършеното през онзи ден дело. За нищо на света не биха искали тялото Му да остане на кръста през съботния ден. Съботата вече наближаваше и щеше да бъде нарушение на нейната святост, ако телата останеха да висят на кръстовете. Така че, използвайки всичко това, еврейските водачи поискаха Пилат да ускори смъртта на жертвите и телата им да бъдат свалени, преди слънцето да залезе. Пилат също не желаеше тялото на Исус да остане на кръста. След като получиха съгласието Му, нозете на двамата разбойници бяха строшени, за да се ускори смъртта им; но разбраха, че Исус бе вече умрял. Грубите войници се бяха трогнали от онова, което бяха чули и видели, и се въздържаха да пречупят Христовите глезени. Така при пожертването на Божието Агне се изпълни законът на Пасхата: „Да не оставят от нея до утрото, нито да трошат кост от нея; да я направят според всичките повеления на Пасхата” (Числа 9:12). Свещениците и управниците се учудиха, когато разбраха, че Христос вече е умрял. Смъртта на кръста бе бавен процес и мъчно можеше да се определи спирането на живота. Нечувано бе разпънат на кръст човек да умре за шест часа. Свещениците поискаха да се уверят в смъртта на Исус и под тяхно въздействие един войник заби копието си в Спасителя. От така отворената рана потекоха две обилни и отделни струи - едната от кръв, а другата от вода. " Сиянието Му бе като светлината; Лъчи се издаваха из страната Му; И там бе скривалището на силата Му."Авакум 3:4 Това бе забелязано от всички наоколо и Йоан описва случката много ясно. Той казва: „Обаче един от войниците прободе с копие ребрата Му и веднага изтече кръв и вода. И тоя, който видя, свидетелства за това и неговото свидетелство е вярно, и той знае, че говори истината, за да повярвате и вие. Защото това стана, за да се изпълни написаното: кост Негова няма да се строши. И пак на друго място Писанието казва: Ще погледнат на Него, Когото прободоха” Йоан 19:34-37. След възкресението свещениците и управниците пръснаха мълвата, че Исус не бил умрял на кръста, а само припаднал и след това бил съживен. Друга мълва твърдеше, че тялото, което бе поставено в гробницата, не било истинско тяло от плът и кости, а някакво подобие на тяло. Постъпката на римските войници обаче опровергава тези лъжи. Те не строшиха краката Му именно защото Той бе умрял. За да задоволят свещениците, прободоха гърдите Му. Ако животът не бе вече престанал, то тази рана щеше да причини внезапна смърт. Но нито забитото копие, нито болките на кръста причиниха смъртта на Исус. Оня вик, изтръгнал се „със силен глас” (Матей 27:50; Лука 23:46) в момента на смъртта, струята кръв и вода, която изтече от тялото Му, свидетелстваха, че Той е умрял от разрив на сърцето. Сърцето Му бе разбито от душевна мъка. Убит бе от греха на света. Заедно със смъртта на Христос загинаха и надеждите на Неговите ученици. Те гледаха затворените Му клепачи и отпуснатата Му глава, сплъстената Му от кръв коса, прободените ръце и нозе и мъката им бе неописуема. До последния момент не допускаха, че Той ще умре, а и сега почти не вярваха, че наистина е мъртъв. Покрусени от скръб, не си спомняха думите Му, които предсказваха точно тази сцена. Нищо от онова, което им бе казвал, не им идваше сега на ум, за да се утешат. Те виждаха само кръста и окървавената на него Жертва. Бъдещето им изглеждаше мрачно и безнадеждно. Вярата им в Исус бе изчезнала, но никога не бяха обичали своя Господ толкова много, както сега. Никога по-рано не бяха Го ценили тъй много и не бяха чувствали такава голяма нужда от Неговото присъствие. Даже и мъртво, Христовото тяло бе много скъпо за учениците. Те искаха да Му устроят подобаващо погребение с почести, но не знаеха какво да направят. Предателство спрямо римското управление - това бе престъплението, за което Исус бе осъден. И престъпниците, екзекутирани за такова престъпление, подлежаха на погребване в специално приготвено за тях гробище. Ученикът Йоан и жените от Галилея останаха край кръста. Те не смееха да оставят тялото на своя Господ в ръцете на коравосърдечните войници, за да бъде погребан в позорен гроб. Но не можеха и да попречат. От еврейските власти не можеха да очакват услуги, а нямаха никакво влияние и пред Пилат. В този критичен час в помощ на учениците дойдоха Йосиф от Ариматея и Никодим. И двамата бяха членове на Синедриона и се познаваха с Пилат. И двамата бяха богати и влиятелни. Те бяха решили да устроят на Исусовото тяло погребение с почести. Йосиф отиде смело при Пилат и поиска тялото на Исус. Тогава за първи път Пилат научи, че Исус наистина е умрял. До него бяха достигнали разни противоречиви слухове за събитията, които придружаваха разпятието, но нарочно не му бяха известили за смъртта на Христос. Свещениците и управниците бяха предупредили Пилат, че е възможно учениците да извършат някаква измама с тялото на Христос. Затова, като чу молбата на Йосиф, Пилат изпрати да повикат стотника, който ръководеше разпятието, и от него научи, че Той действително е мъртъв. Изтръгна и доклад за събитията на Голгота, който потвърди свидетелството на Йосиф. Пилат изпълни молбата. Докато Йоан се безпокоеше за погребението на своя Господ. Йосиф пристигна със заповед от Пилат да му бъде предадено тялото на Христос. Пристигна и Никодим, който носеше около 50 килограма скъпоструваща смес от смирна и алое за Неговото балсамиране. И най- знатните хора в Ерусалим не можеха да получат при смъртта си по-големи почести от тези. Учениците се изумиха, като видяха тези богати управници да се интересуват от погребението на Господа като тях самите. Нито Йосиф, нито Никодим бяха приели открито Спасителя, докато бе жив. Те знаеха, че такава стъпка би ги изключила от Синедриона и се надяваха да Го закрилят с влиянието си на заседанията. За известно време сякаш успяха да го сторят, но лукавите свещеници, като видяха тяхната благосклонност към Христос, осуетиха плановете им. Исус бе осъден и предаден на разпятие в тяхно отсъствие. Затова сега, когато Той бе вече мъртъв, не намираха повече за нужно да прикриват своята привързаност към Него. Докато учениците се страхуваха да покажат открито, че са Негови последователи, Йосиф и Никодим им дойдоха смело на помощ. Поддръжката на тези богати и почитани хора бе изключително нужна точно сега. Те можеха да направят за своя мъртъв Учител онова, за което бедните ученици нямаха възможност. А и богатството и влиянието им ги закриляше до известна степен от злобата на свещениците и управниците. Нежно и внимателно самите те свалиха тялото на Исус от кръста. Сълзите им на съчувствие и любов се стичаха при вида на нараненото Му и изтерзано тяло. Йосиф притежаваше своя гробница, изсечена в скала. Пазеше я за себе си, но тъй като се намираше близо до Голгота, сега я приготви за Исус. Тялото заедно с благовонията, донесени от Никодим, бе увито внимателно в ленен чаршаф и Изкупителят бе положен в гробницата. Там тримата ученици изправиха изкривените крайници и скръстиха наранените ръце върху бездиханните гърди. Галилейските жени дойдоха, за да се погрижат да бъде направено всичко необходимо за безжизненото тяло на техния любим Учител. След това те видяха как тежкият камък затваря входа на гробницата и Спасителят бе оставен да си почива. Жените бяха последни на кръста, последни и край гроба. Мария Магдалина и другите Марии се маеха около мястото за почивка на своя Господ и ронеха горчиви сълзи над участта на Този, Когото толкова много обичаха. „И като се върнаха... в съботата си почиваха според заповедта” (Лука 23:56).

СВЪРШИ СЕ! Написана на : 2017-05-10 19:10:30

СВЪРШИ СЕ!

Христос не предаде живота Си, докато не приключи напълно делото, което бе дошъл да извърши, и на издъхване възкликна: „Свърши се!” (Йоан 19:30). Битката бе спечелена. Неговата десница и святата Му сила бяха спечелили победата. Като Победител Исус поби знамето Си върху вечните височини. Тогава не трябваше ли сред ангелите да царува радост? Цялото небе триумфираше от победата на Спасителя. Сатана беше победен и знаеше, че царството му е загубено. За ангелите и за непадналите светове викът „Свърши се!” имаше изключително дълбоко значение. Той бе отправен към тях, както и към нас, за да оповести, че великото дело на изкуплението е изпълнено. И те заедно с нас споделят плодовете на Христовата победа. Наистина няма друго име като Исус, който да е преживял този ад на мъки. Само Исус заслужава слава, чест и поклонение. Само Исус заслужава името Спасител. "Тя ще роди син, когото ще наречеш Исус; защото Той е Който ще спаси людете Си от греховете им. "Ето девицата ще зачне и ще роди син; И ще го нарекат Емануил" (което значи, Бог с нас)."Матей 1:21-23 "И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим."Д.Ап 4:12 Характерът на Сатана не бе открит ясно на ангелите и на непадналите светове чак до смъртта на Христос. Този архиотстъпник така майсторски се маскираше с различни измами, че дори и светите същества не бяха разбрали неговите принципи. Те не бяха схванали ясно естеството на неговия бунт. Срещу Бога се бе надигнало същество, притежаващо чудна сила и удивителна слава. За Луцифер Господ казва: „Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост” (Езекиил 28:12). Луцифер беше осеняващ херувим. Той бе стоял в светлината на Божието присъствие. Беше най-висшето от всички сътворени създания и чрез него Бог откриваше намеренията Си на вселената. След като съгреши, силата му да мами стана още по-голяма и истинският му характер още по-труден за откриване поради високото положение, което бе заемал при Отца. Бог можеше да унищожи Сатана и неговите последователи така леко, както може да се хвърли едно камъче на земята; но Той не го стори. Бунтът не трябваше да бъде потушен със сила. Само управлението на Сатана си служи с принудителна сила. Господните принципи не са такива. Божият авторитет се основава на доброта, милост и любов. И представянето на тези принципи е единственото позволено средство, което Бог използва. Божието управление е високо морално и затова истината и любовта са господстващата сила в него. Намерението на Господа бе да постави нещата върху базата на вечна сигурност. И затова в небесния Съвет бе решено да се даде време на Сатана да развие принципите, които съставляваха основата на неговата система на управление. Сатана беше претендирал, че те са по-възвишени от Божиите. И затова му се даде време да ги покаже в действие, за да ги види небесният универс. Сатана въведе човечеството в грях. И тогава бе задействан изкупителният план. В продължение на четири хиляди години Христос работеше, за да издигне човека, а Сатана - за да го повали и унищожи. И всемирът наблюдаваше всичко това. Когато Исус дойде в този свят, силата на Сатана бе насочена срещу Него. Още от времето, когато Той се появи като бебе във Витлеем, узурпаторът заработи за Неговото унищожение. По всякакъв възможен начин се опитваше да попречи на Исус да развие съвършено детство, по-сетне да премине във възрастта на съвършено мъжество, да извърши Своята свята служба и да даде неопетнена жертва. Но Сатана бе победен. Той не можа да въведе Исус в грях. Не можа да Го обезкуражи, нито пък да Го отклони от делото, което бе дошъл да извърши на тази земя. От пустинята до Голгота бурята на сатанинската ярост връхлиташе върху Него, но колкото по- безмилостно се стоварваше, толкова по-силно Божият Син стискаше ръката на Своя Отец и продължаваше да върви напред по окървавената пътека. Всички усилия на Сатана да Му попречи и да Го победи само разкриваха още по-ясно неопетнения Му характер. Поведението и живота на Сатана го разкриха, и Бог го остави той сам се осъди. Така е и с човека. Бог не осъжда човека, а човека сам се осъжда. Цялото небе и непадналите светове бяха свидетели на тази борба. С какъв напрегнат интерес следяха те последните сцени на сблъсъка. Наблюдаваха как Спасителят влиза в Гетсиманската градина, как душата Му се свива от ужаса на непроницаемия мрак. Чуха мъчителния Му вик: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша!” (Матей 26:39). Когато присъствието на Отец се оттегли, те видяха, че Го връхлита дълбока скръб, надминаваща скръбта, която изпита при последната велика схватка със смъртта. Кървавата пот избиваше от порите Му и падаше на едри капки по земята. Три пъти се изтръгна от устните Му молитвата за избавление. Небето не можеше повече да понесе тази гледка и на Божия Син се изпрати вестител, който да Го утеши. Небето видя как Жертвата бе предадена в ръцете на тълпата убийци и с подигравки и грубости разкарвана  от един съд на друг. Небето чу как преследвачите на Исус осмиваха Неговия скромен произход. Чу как един от най-любимите Му ученици се отрече от Него с проклятие и клетви. Видя безумните усилия на Сатана и властта му над човешките сърца. О, страшна картина! Спасителят, хванат среднощ в Гетсимания, влачен насам-натам от дворец до съдилище, два пъти изправян пред свещениците, два пъти пред Синедриона, два пъти пред Пилат и един път пред Ирод, подиграван, бичуван, обвиняван и отведен с тежкия кръст да бъде разпънат, сред плача на ерусалимските дъщери и подигравките на тълпата. Небето гледаше с мъка и почуда увисналия на кръста Христос със струяща от наранените Му слепоочия пот, смесена с избилата по челото Му кръв. От ръцете и нозете Му кръвта капеше върху скалата и капките се стичаха в края на кръста. Раните от прободените ръце зейнаха, когато тялото натежа. Дишането Му се затрудни, докато душата се задъхваше под тежестта на греховете на света. Цялото небе се изпълни с удивление, когато сред страшните Си страдания Христос произнесе молитвата: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят” (Лука 23:34). А там стояха хора, създадени по Божи образ, обединили се, за да смажат живота на Неговия единороден Син. Каква гледка за небесната вселена! Около кръста се бяха събрали началствата и силите на мрака и хвърляха своята демонска сянка на неверие в сърцата на хората. Когато Господ създаде тези същества, за да стоят пред Неговия престол, те бяха красиви и славни. Тяхната красота и святост бе в хармония с високото им положение. Бяха надарени с Божествена мъдрост и снабдени с небесно всеоръжие. Бяха служители на Йехова. Но кой можеше да познае в тези паднали ангели предишните славни серафими, служили някога в небесните дворове? Сатанинските сили се бяха обединили със зли хора, за да подведат народа да повярва, че Исус е най-големият грешник и измамник, и да направят от Него същество за отвращение. Тези, които се подиграваха с Христос, докато висеше на кръста, бяха пропити от духа на първия голям бунтовник. Той им внушаваше долни и неприлични думи. Вдъхновяваше подигравките им. Но нищо не спечели от всичко това. Ако в Христос можеше да се намери един-едничък грях, ако Той би отстъпил пред Сатана само в една-едничка незначителна дреболия, за да избегне страшното мъчение, врагът на Бога и на човека щеше да постигне триумф. Христос отпусна глава и умря, но запази твърдо, докрай вярата и покорността Си към Бога. „И чух силен глас на небесата, който казваше: "Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос, защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог” (Откр. 12:10). Сатана видя, че маската му е смъкната и разобличен пред целия свмир. Неговото управление бе разкрито пред непадналите ангели и пред небесната вселена. Бе разобличен като убиец, лъжец и противник на Бога. Чрез проливането на кръвта на Божия Син той загуби симпатиите на небесните същества. Отсега нататък делото му щеше да бъде ограничено. Какъвто и път да поемеше, не можеше повече да причаква ангелите, когато излизат от небесните дворове, и да клевети пред тях Христовите братя, че били облечени в опетнени от грях дрехи. Строши се и последната халка на симпатия между Сатана и небесния свят. Всички разбраха истинският характер на Луцифер. Но и тогава Сатана не бе погубен. Ангелите все още не бяха разбрали всичко, включено във великата борба. Принципите, които бяха поставени на карта и за които се водеше борбата, трябваше да бъдат още по-ясно разкрити. Така че съществуването на Сатана трябваше да бъде продължено заради самия човек. Той, както и ангелите трябваше да видят контраста между княза на светлината (истината) и княза на тъмнината (лъжата). Човекът трябваше да избере на кого да служи. И така щеше сам да се осъди.  В началото на великата борба Сатана бе заявил, че Божият закон не може да се изпълнява, че правдата е несъвместима с милостта и че ако законът бъде нарушен, на грешника ще бъде невъзможно да се прости. Всеки грях трябва да си получи наказанието, твърдеше Сатана, така че, ако Бог отмени наказанието за греха, Той не би могъл да бъде едновременно Бог на истината и Бог на справедливостта. Когато човеците нарушиха Божия закон и престъпиха волята Му, Сатана възтържествува. Ето това доказва, че законът не може да се спазва; на човека не може да бъде простено. Понеже след бунта си той бе отстранен от небето, то и човешката раса трябваше да бъде изключена завинаги от Божието благословение. Ако покажеше милост към грешника, Бог нямаше да бъде справедлив - твърдеше Сатана. Но дори и като грешник, човек се намираше в съвсем различно положение от това на Сатана. Луцифер бе съгрешил на небето в светлината и присъствието на Божията слава. Божията любов му бе разкрита така, както на никое друго същество. И при положение, че познаваше Божия характер и Божията доброта, Сатана последва собствената си егоистична, независима воля. Този избор бе окончателен. Нищо друго повече не можеше да направи Бог, за да го спаси. А човекът бе измамен. Умът му бе заслепен от сатанинските софизми. Той не познаваше височината и дълбочината на Божията любов. Опознаеше ли я, за него имаше надежда. Чрез наблюдаване на Божия характер той можеше да бъде привлечен обратно при Бога, чрез вяра в Исус Христос. Чрез Исус бе проявена Божията милост към хората; но милостта не се противопоставя на справедливостта. Законът разкрива качествата на Божия характер и затова нито една точка или чертичка не може да бъде променена, за да удовлетвори нуждите на падналия човек. За да го изкупи, Бог не промени закона, а пожертва Себе Си в лицето на Исус Христос. „Бог в Христа примиряваше света със Себе Си” (2Кор. 5:19). Законът изисква правда - праведен живот, съвършен характер, а това човекът не може да даде. Той не може да задоволи изискванията на святия Божи закон. Но като дойде на земята като човек, Христос живя свят живот и разви съвършен характер. Тях предлага като дар на всички, които ще ги приемат. Неговият живот бе отговорен за живота на хората. Така миналите им грехове се опрощават чрез Божието дълготърпение. Нещо повече - Христос всажда у хората Божиите качества. Той изгражда човешкия характер по подобие на Божествения характер, едно изящно произведение от духовна сила и красота. Така правдата на закона се изпълнява във вярващия в Христос. Бог може да бъде справедлив - „праведен” и да „оправдава този, който вярва в Исус” (Римл. 3:26). Божията любов се изразява в Неговата справедливост не по-малко, отколкото в Неговата милост. Правдата е основата на престола Му и плодът на любовта Му. Целта на Сатана бе да отдели милостта от истината и справедливостта. Той се стремеше да докаже, че правдата на Божия закон е враг на мира. Но Христос показа, че в Божия план те са неразривно свързани - едното не може да съществува без другото. „Милост и вярност се срещнаха, правда и мир се целунаха” (Пс. 85:10). Чрез Своя живот и чрез Своята смърт Христос доказа, че не Божията правда унищожава милостта, а че грехът може да бъде простен, че законът е справедлив и може да бъде изпълняван съвършено. Обвиненията на Сатана бяха опровергани. Бог бе дал на човека непогрешимо доказателство за Своята любов. Сега трябваше да бъде приведена друга измама. Сатана заяви, че милостта е унищожила правдата, че Христовата смърт е анулирала закона на Отец. Но ако беше възможно законът да бъде променен или анулиран, тогава не би имало нужда Христос да идва, да страда и да умира. Да се отмени законът би означавало беззаконието да се обезсмърти и светът да бъде поставен под властта и контрола на Сатана. Именно защото законът е свят и непроменим, защото човек не би могъл да се спаси само чрез послушанието на неговите предписания, Исус бе издигнат на кръста. И въпреки това самите средства, с които Христос си послужи, за да утвърди закона, бяха представени от Сатана като средства, които го анулират. Около този въпрос ще се води последната битка от великата борба между Христос и Сатана. Че изреченият от Божия глас закон е погрешен, че някои подробности са отстранени - това е последното твърдение, което днес Сатана е пуснал в ход. Това е последната голяма измама, която той ще натрапва на света. Не е нужно да се противопоставя на целия закон; ако успее да подведе човеците да не зачитат едно-единствено предписание в него, целта му е постигната. Защото, „който опази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко” (Яков 2:10). Като се съгласят да нарушават едно-единствено правило, една-единствена заповед, хората се поставят под властта на Сатана. Чрез заместване на Божия закон с човешки закони Сатана ще се опита да господства над света. Това дело е предсказано в пророчеството. За великата вероотстъпила сила, чийто представител е Сатана, се казва: „Той ще говори думи против Всевишния и ще изтощава светиите на Всевишния, и ще промисля да промени времена и закони, и те ще бъдат предадени в ръката му” (Даниил 7:25). Хората ще създадат свои закони, противоположни на Божиите. Те ще се стремят да насилват съвестта на другите и в стремежа си да ги наложат ще потискат своите ближни. Войната срещу Божия закон, която започна на небето, ще продължи до края на времето. Всеки човек ще бъде изпитан. Послушание или непослушание - това е въпросът, който ще трябва да бъде разрешен от целия свят. Всички ще трябва да избират между Божия закон и човешките закони. Там ще е разделителната линия. Ще има само две категории хора. Всеки характер ще бъде напълно развит и всички ще покажат страната, която са избрали - на верността или на бунта. И тогава ще дойде краят. Бог ще защити закона Си и ще избави Своя народ. Сатана и всички, които са се присъединили към неговия бунт, ще бъдат заличени. Грехът и грешниците ще загинат - корен и клонче (Малахия 4:1), Сатана - коренът, и последователите му - клонките. Тогава ще се изпълни словото към княза на злото: „Понеже си поставил сърцето си, като че е Божие сърце... , ще те изтребя изсред огнените камъни, херувиме осеняващ... , ужас си станал и не ще те има до века.” Тогава „нечестивия не ще го има вече, да, прилежно ще изследваш мястото му и не ще се намери” , „те ще бъдат, като че не са били” (Езекиил 28:6-19; Пс. 37:10; Авдий 1:16.). Това не е акт на произволна проява на власт от страна на Бога. Отхвърлилите Неговата милост жънат онова, което са посели. " Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне."Галатяни 6:7 Бог е източникът на живота и когато някой избере да служи на греха, смъртта и на лъжата, той се отделя от Бога и по този начин се откъсва от живота. Такива хора са „странници (т. е. отчуждени) на живота от Бога.” Христос казва: „Всички, които мразят Мене, обичат смъртта” (Еф. 4:18; Пр 8:36). Бог им дава живот за известно време, за да могат да развият своя характер, да разкрият принципите си. Щом извършат това, те получават последиците на своя избор. Чрез живот на бунт Сатана и всички, присъединили се към него, се поставят в такова несъгласие с Бога, че самото присъствие на Христос се оказва за тях унищожаващ огън. Славата на Този, Който е любов, ще ги погуби. В началото на великата борба ангелите не разбираха това. Ако Сатана и неговите множества бяха оставени тогава да пожънат пълния резултат от своя грях, те щяха да загинат. Но небесните същества нямаше да разберат, че това е неизбежният резултат от греха. Едно съмнение за Божията доброта би останало в умовете им като зло семе, което щеше да роди смъртоносни плодове на грях и нещастие. Но няма да бъде така, когато великата борба приключи. След като изкупителният план бъде завършен изцяло, Божият характер ще се разкрие напълно пред всички интелигентни същества. Ще се види, че предписанията на Неговия закон са съвършени и неизменяеми. Тогава грехът ще е проявил напълно своето естество и Сатана - своя характер. Заличаването на греха и смъртта ще оправдае Божията любов и ще утвърди Неговата чест пред една вселена от същества, които ще се наслаждават, когато изпълняват Божията воля и в чиито сърца ще бъде Неговият свят закон. Тогава ангелите наистина с право можеха да се радват, като гледат кръста на Спасителя, защото макар и да не разбираха всичко, знаеха, че унищожението на греха и на Сатана е осигурено вече завинаги, че изкуплението на човека е също осигурено, че и вселената е осигурена завинаги срещу всякакво зло. Христос напълно разбираше резултатите от принесената на Голгота жертва. Всичко това Той очакваше, когато разпънат на кръста извика: „Свърши се!” "Тя ще роди син, когото ще наречеш Исус; защото Той е Който ще спаси людете Си от греховете им. А всичко това стана за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка който казва: "Ето девицата ще зачне и ще роди син; И ще го нарекат Емануил" (което значи, Бог с нас)."Матей 1:21-23 "И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот."1Йоан 5:11,12

III НЯМА ДРУГО ИМЕ МЕЖДУ ЧОВЕЦИТЕ, ЧРЕЗ КОЕТО MOЖEM ДА СЕ СПАСИМ

 

С удивление гледаха ангелите безпределната любов на Исус, Който, страдащ от крайна душевна и физическа мъка, мислеше само за другите и насърчи каещата се душа да повярва. В униженото Си положение Той се обърна към ерусалимските дъщери като Пророк; като Свещеник и Ходатай замоли Отец да прости на Неговите мародери; като любещ Спасител прости греховете на разкаялия се разбойник. Докато погледът на Исус се рееше над множеството край Него, една фигура привлече вниманието Му. В подножието на кръста стоеше майка Му, подкрепяна от ученика Йоан. Тя не можеше да издържи дълго да бъде далече от Сина си; и Йоан, като знаеше, че краят ще настъпи скоро, пак я бе довел пред кръста. В предсмъртния Си час Христос си спомни за Своята майка. Вглеждайки се в покрусеното - от скръб лице и след това в Йоановото, Той - каза: “Жено, ето син ти!” След това каза на Йоан: “Ето майка ти!” Йоан разбра Христовите думи и прие поверената му майка. Той веднага я заведе у дома си и оттогава се грижеше нежно за нея. О, милостив, любвеобилен Спасител - в най-големите Си физически и душевнимъки Той помисли и се погрижи за Своята майка! Той нямаше пари, с които да - осигури сносен живот; но бе в олтара на Йоановото сърце и затова му повери майка Си като скъпо завещание. Така Той - осигури онова, от което тя най-много се нуждаеше - нежното съчувствие на човек, който я обича, защото тя обичаше Исус. Като я прие като най-скъпо нещо, поверено от Христос, Йоан прие едно голямо благословение. Напомняше му постоянно за неговия любим Учител. Съвършеният пример на Христовата синовна любов свети с непомрачен блясък сред мъглата на вековете. В продължение на тридесет години Исус бе помагал с ежедневен труд в носене на тежестите на дома. И сега даже в последната Си агония Той не забрави да се погрижи за скърбящата Си, овдовяла майка. Същият дух ще се проявява във всеки ученик на нашия Господ. Христовите последователи ще смятат за част от своята религия да уважават родителите си и да се грижат за тях. От сърце, запазило Неговата любов, бащата и майката могат да очакват само разумни грижи и нежно съчувствие. И сега Господ на славата умираше като откуп за човечеството. Нокогато предаваше скъпоценния Си живот, Христос не бе подкрепян от триумфираща радост. Всичко наоколо бе потискащ мрак. Но не страхът от смъртта, която тегнеше над Него, нито болката и позорът на кръста бяха причина за неизказаната Му агония. Той бе най-големият страдалец. Неговото страдание произлизаше от чувството за зловредността на греха, от съзнанието, че поради доближаването и фамилиарниченето си с греха човекът е бил заслепен, та да не вижда неговата чудовищност. Христосзнаеше каква голяма сила има грехът над човешкото сърце и колко малко хора ще пожелаят да се освободят от неговата власт. Знаеше, че без помощ от Бога човечеството ще загине. И Той видя да загиват цели множества, които имаха на разположение изобилна помощ. На Христос като наш заместник и застъпник бе възложено нечестието ни. Той бе сметнат за престъпник, за да може да ни изкупи от присъдата на закона. Вината на всеки Адамов потомък тежеше на сърцето Му. Божият гняв против греха, страшното изявление на Неговото неодобрение към нечестието изпълваха душата на Божия Син с ужас. През целия Си живот Христос бе проповядвал на един паднал свят добрата вест за милостивата и опрощаваща любов на Отца. Спасение и за най-големия грешник - това бе Неговата тема. Но сега, когато носеше ужасната тежест на вината, Той не можа да види милостивото лице на Отца. Оттеглянето на Божественото присъствие от Спасителя в този час на агония прониза сърцето Му с такава мъка, коятоникога не може да бъде разбрана от човеците. Тази агония бе толкова силна, че физическата болка бе трудно доловима. Сатана със страшните си изкушения разкъсваше сърцето на Исус. Спасителят не можеше да погледне зад портите на гроба. Надеждата не му разкриваше, че ще излезе от гроба като победител, нито пък, че жертвата Му ще бъде приета от Отца. Той се побоя да не би грехът, който е такаоскърбителен за Бога, да Го раздели завинаги от Него. Христос изпитваше същата душевна мъка, която ще изпита и грешникът, когато милостта се оттегли и не ще има вече кой да пледира за провинената раса. Чувството за грях, довеждащо до гнева на Отца над Него като заместник на човека - това бе, което направи чашата, която Той пиеше, толкова горчива. И тя сломи сърцето на Божия Син. С удивление ангелите наблюдаваха отчаяната агония на Спасителя. Небесните същества покриха лицата си, за да не видят ужасната гледка. Неодушевената природа също изрази своето съчувствие към нейния оскърбен и умиращ Създател. Слънцето отказа да гледа ужасната картина. То огряваше земята със своите изобилни, светли обедни лъчи и изведнъж сякаш се загуби. Пълен мрак като погребален воал обви кръста. “Настана мрак поцялата земя до деветия час.” В момента нямаше нито слънчево затъмнение, нито друга природна причина, на която да се дължи тази непрогледност, която приличаше на най-гъстата среднощна тъмнина без луна и звезди. Това бе чудотворно свидетелство, дадено от Бога, за да бъде затвърдена вярата на всички следващи поколения. Божието присъствие се криеше в гъстата тъмнина. Бог прави мрака Свое покривало, с което закрива славата Си от човешките очи. До кръста стояха Бог и Неговите святи ангели. Бог Отец бе със Своя Син. Но Той не разкри присъствието Си. Ако славата Му блеснеше от облака, всяко човешко същество, което я видеше, би било унищожено. Но в този страшен час Христос не трябваше да бъде утешен с присъствието на Своя Отец. Той сам изтъпка жлеба и никой от човешките синове не бе с Него. Бог прикри в гъстия мрак последната човешка агония на Своя Син. Всички, които видяха Христос в страданието Му, се увериха в Неговата Божественост. Това лице, зърнато от човешко същество, никога вече нямаше да бъде забравено. Както лицето на Каин изразяваше вината му на убиец, така и лицето на Христос разкриваше невинност, спокойствие, доброжелателство - образа на Бога. Но обвинителите Му не искаха да обърнат внимание на небесния отпечатък. В продължение на дългите часове на агония Христос бе наблюдаван от подиграващото се множество. Сега бе милостиво скрит с Божията мантия. Сякаш гробна тишина падна над Голгота. Неописуем ужас обхвана тълпата, която се бе събрала около кръста. Ругатни и подигравки останаха недоизречени. Мъже, жени и деца се проснаха на земята. От време на време от облака блясваха ярки светкавици и осветяваха кръста и разпънатия Изкупител. Свещеници, управници, книжници, екзекутори и тълпата - всички мислеха, че за тях е настъпил часът на отмъщението. След известно временякои започнаха да шепнат, че сега Христос ще слезе от кръста. Други се опитваха слепешком да намерят обратния път за града, като удряха гърдите си и ридаеха от страх. В деветия час мракът се оттегли от народа, но все още обгръщаше Спасителя. Той бе символ на агонията и ужаса, които тежаха на сърцетоМу. Никое око не можеше да проникне през тъмнината, която обвиваше кръста, и никой не можеше да проникне в по-дълбокия мрак, който обвиваше страдащата душа на Христос. Гневните светкавици сякаш бяха хвърлени по Него, както висеше на кръста. Тогава “Исус извика със силен глас и каза: Или, Или, лама савахтани? Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?” Когато външният мрак обви Спасителя, много хора извикаха: “Небесното отмъщение е насочено към Него. Светкавиците на Божия гняв са насочени към Него, защото Той претендира, че е Божият Син.” Мнозина от вярващите в Него чуха отчаяния Му вик. Надеждата им се стопи. Щом Бог бе изоставил Исус, на какво можеха да се надяват Неговите последователи? Когато мракът се оттегли от угнетения дух на Христос, Той почувства отново физическото си страдание и извика: “Жаден съм!” Един от римските войници се смили над Него, като видя изсъхналите Му устни, взе гъба, надяната на тръстика и като я натопи в съд с оцет, я предложи на Исус. Но свещениците се подиграха на агонията Му. Когато мракът покри земята, те се сковаха от ужас. А когато страхът попремина, се побояха, че Исус може да им убегне. Неговите думи: “Или, Или, лама савахтани?”изтълкуваха криво. Със силно презрение и желание за оскърбление казаха: “Той вика Илия!” Отхвърлиха и последната възможност да облекчат страданията Му. “Да видим - казаха те - дали ще дойде Илия да Гоизбави!” Непорочният Божи Син увисна на кръста с наранена от бичуване плът. Същите ръце, които тъй често се бяха протягали, за да благославят, бяха приковани на дървените греди. Нозете, които тъй неуморно ходеха, за да служат и вършат услуги от любов, бяха забити с шипове за дървото. Царствената Му глава бе прободена от трънения венец. От треперещите Му устни се изтръгна плачевен вик и всичко това, което понесе - кървавите капки, стичащи се от главата Му, от ръцете Му, от нозете Му, агонията,разтърсила тялото Му, и неизказаната мъка, изпълнила душата Му, когато Отец Му се скри от Него, заявяват на всеки човек: заради тебе Божият Син се съгласи да понесе товара на вината, заради тебе Той разруши царството на смъртта и разтвори вратите на рая. "И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим."Д.Ап 4:12 Този, Който усмири разярените вълни и ходи по бурното море, Който принуждаваше демоните да треперят и болестите да напускат жертвите си, Който отваряше очите на слепите и възвръщаше мъртвите към живот, принесе Себе Си на кръста като жертва, и то от любов към тебе. Той, Носителят на греха, понесе гнева на Божиятасправедливост и заради тебе Сам стана грях."Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога."2Коринтяни 5:21 Присъстващите наблюдаваха с мълчание края на ужасната сцена. Слънцето светна пак, но кръстът все още бе в мрак. Свещеници и управниципогледнаха към Ерусалим и ето, гъстият облак се бе спрял над града и над равнините на Юдея. Слънцето на правдата, Светлината на света оттегляше лъчите Си от привилегирования някога град Ерусалим. Страшните светкавици на Божия гняв бяха насочени срещу осъдения град. Изведнъж тъмнината се вдигна от кръста. И с ясен, подобен на тръба глас, който сякаш проехтя над цялото творение, Исус извика:“Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.” Светлина огря кръста и лицето на Спасителя блесна със славата на Слънцето. След това склони глава на гърдите Си и издъхна. В ужасния мрак, наглед изоставен от Бога, Христос изпи и последните капки от чашата на човешкото окаянство. През онези страшни часове Той разчиташе на доказателството, което Му бе давано досега, че е приет от Своя Отец. Той познаваше характера на Отца. Разбираше Неговата справедливост, Неговата милост и Неговата велика любов. Чрез вяра се остави в ръцете на Този, на Когото винаги с радост бе послушен. И когато покорно се предаде на Бога, се освободи от чувството, че благоволението на Отца е загубено. Чрез вяра Христос стана победител. Никога преди това земята не е била свидетел на такава сцена. Множеството стоеше като парализирано и със затаен дъх се взираше в Спасителя. Отново мрак покри земята и като тежък гръм се разнесе страшен тътен. Стана силно земетресение. Хората бяха разтърсени и нахвърляни един върху друг. Последва безумно смущение и вцепенение. От околните планини се откъсваха скали и падаха с трясък в равнините. Отвориха се гробове и мъртвите бяха изхвърлени от тях. Сякаш творението бе разтърсено до най-малките си частици. Свещеници, управници, войници, екзекутори и народ, онемели от ужас, лежаха проснати на земята. Когато от Исусовите уста се изтръгна силният вик: “Свърши се!”, свещениците служеха в храма. Беше часът за вечерната жертва. Агнето, представляващо Христос, бе донесено, за да бъде заклано. Облечен в многозначещото си и красиво облекло, свещеникът стоеше с вдигнат нож, както бе направил Авраам, когато щеше да заколи сина си. Народът го следеше с напрегнат интерес. Но земята се разтърси и се заклати, защото сам Господ приближаваше. Изведнъж храмовата завеса се раздра с шум от горе до долу от една невидима ръка и остави открито за погледите на множеството онова място, което някога се изпълваше с Божието присъствие. Това бе място, където Шекината бе обитавала. Там Бог бе изявявал Своята слава над умилостивилището. Никой човек, освен първосвещеникът, не бе вдигал някога завесата, която отделяше отделението от останалата част на храма. Той влизаше там веднъж в годината, за да прави умилостивение за греховете на народа. И ето, тази завеса сега се раздра на две. Най - святото нещо на земното Светилище вече не бе свято. Всички бяха обхванати от ужас и смущение. Свещеникът тъкмо щеше да заколи жертвата, но ножът падна от разтрепераната му ръка и агнето побягна. Символът срещна своята същност в смъртта на Божия Син. Великата жертва бе вече принесена. Пътят към най-святото място бе открит. Нов и жив път бе отворен за всички. Не бе нужно повече грешното и скърбящо човечество да чака влизането на първосвещеника. Отсега нататък Спасителят трябваше да служи като свещеник и застъпник в небето на небесата. Сякаш жив глас каза на поклонниците там: “Настъпи краят на всички жертви и приноси за грях. Божият Син дойде според думата Си: “Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мене) да изпълня Твоята воля, о, Боже.” “Със собствената Си кръв” Той влезе “веднъж в светилището” “и придоби за нас вечно изкупление” (Евр. 10:7, 9:12). "Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот:"Йоан 3:16 "И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му (Исус). Който има Сина (Исус), има тоя живот; който няма Божия Син (Исус), няма тоя живот."1Йоан 5:11,12

II БОГ ИМА ПОСЛЕДНАТА ДУМА Написана на : 2017-05-08 13:57:19

II БОГ ИМА ПОСЛЕДНАТА ДУМА

"И когато Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв; а Той тури десницата Си върху мене и каза: Не бой се, Аз съм първият и последният и живият; бях мъртъв, и, ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада."Откровението 1:17,18 Една по-висша сила от Пилат или евреите бе ръководила поставянето на този надпис над главата на Исус. По Божие провидение той бе предназначен да буди размисъл и желание за изследване на Писанията. Мястото, където Христос беше разпънат, бе близо до града. По това време хиляди хора от всички страни се намираха в Ерусалим. И такъв един надпис, койтозаявяваше, че Исус от Назарет е Месия, щеше да привлече тяхното внимание. Той бе живата истина, написана от направлявана от Бога ръка. С Христовите страдания на кръста бе изпълнено пророчеството. Векове преди разпятието сам Спасителят бе предсказал мъчението, което щеше да претърпи. Той бе казал:“Кучета Ме обиколиха, тълпа от злодейци Ме обкръжи, прободоха ръцете Ми и нозете Ми. Мога да преброя всичките Си кости. Хората се взират в Мене и Ме гледат. Разделиха си дрехите Ми и за облеклото Ми хвърлиха жребие” (Пс. 22:16-18). Пророчеството относно дрехите Му се изпълни без съвета или намесата на приятелите или враговете на разпнатия. Облеклото Му бе дадено на войниците, които Го бяха издигнали на кръста. Христос чуваше препирнята на мъжете, които си поделяха дрехите Му. Неговата туника бе изтъкана изцяло от горе до долу, без да бъде шита. Затова те казаха: “Да не я раздираме, а да хвърлим жребие за нея чия да бъде.” В друго пророчество Спасителят бе заявил: “Укор съкруши сърцето Ми и Съм много отпаднал, и чаках да Ме пожали някой, но нямаше никой, и утешители, но не намерих. И дадоха Ми жлъчка за ядене, и в жаждата Ми Ме напоиха с оцет” (Пс. 69:20,21). На тези, които умираха на кръст, бе позволено да се дава упоително питие, за да се притъпи чувството на болка. Такова питие се поднесе и на Исус, но когато го вкуси, Той отказа да го изпие. Не искаше да приеме нищо, което би замъглило ума Му. Вярата Му трябваше да се държи здраво за Бога. В това се състоеше единствената Му сила. Ако притъпеше чувствата Си, би дал предимство на Сатана. Докато Христос висеше на кръста, враговете Му изразяваха яростта си над Него. Свещеници, управници и книжници се бяха присъединили към тълпата, която осмиваше умиращия Спасител. При кръщението, както и при преображението, бе чут Божият глас, който обявяваше Христос за Негов Син. И пак след това, тъкмо преди Христос да бъде предаден, Отец бе засвидетелствал Неговата божественост. Но сега гласът от небето мълчеше. Не се чу никакво свидетелство в полза на Христос. Той сам понасяше оскърбленията и подигравките от грешните човеци. “Ако си Син Божий - казваха те, - слез от кръста!” “Нека избави Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият избраник!” В пустинята на изкушението Сатана бе заявил: “Ако си Божий Син, заповядай на тези камъни да станат хлябове!” “Ако си Божий Син, хвърли се долу” от крилото на храма (Матей 4:3,6). Сатана бе при кръста със своите ангели в човешки образ. Този архидемон и неговите множества съдействаха на свещениците и управниците. Учителите на народа бяха подстрекавали невежата тълпа да произнесе присъда над Един, Когото мнозина от тях никога не бяха виждали до момента, когато бяха накарани да свидетелстват против Него. Свещеници, управници, фарисеи и закоравялата тълпа се бяха обединили заедно в жестока и сатанинска ярост. Религиозните водачи се бяха съединили със Сатана и неговите ангели. Те изпълняваха нарежданията му. Исус, страдащ и умираш, чуваше всяка дума, когато свещениците казваха: “Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави. Той е израилевият цар, нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него.” Христос можеше да слезе от кръста. Но точно защото не пожела да Се спаси, грешникът може да се надява на прошка и благоволение пред Бога. С подигравките си над Спасителя хората, които изповядваха, че са тълкувателите на пророчествата, повтаряха думите, които боговдъхновеното слово бе предсказало, че ще изговорят при този случай. Но в слепотата си те не виждаха, че изпълняват пророчеството. Тези, които подигравателно бяха изговорили думите: “Уповава се на Бога, нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: Божий Син Съм”, едва ли допускаха, че това тяхно свидетелство ще звучи през вековете. Но макар и изговорени подигравателно, тези думи станаха причина някои хора да изследват писанията така, както не бяха правили дотогава. Разумните чуха,потърсиха, размислиха и се молиха. Имаше такива, които не се успокоиха, докато, сравнявайки текст след текст от писанията, не схванаха значението на Христовата мисия. Никога по-рано Христос не бе ставалпредмет на подобно всеобщо внимание и опознаване, както когато висеше на кръста. В сърцата на много от тези, които видяха сцената на разпятието и чуха Христовите думи, изгряваше светлината на истината. В разгара на голямата агония на кръста до Исус дойде лъч на утеха. Това бе молитвата на каещия се разбойник. Двамата мъже, които бяха разпънати заедно с Исус, отначало сипеха ругатни върху Него, а единият от тях, поради силното страдание, ставаше все по-отчаян и нападателен. Но не бе така с неговия другар. Този човек не беше закоравял престъпник. Той се бе отклонил от правия път поради лоши другари, но беше далеч по - малко виновен от много други, които стояха при кръста и ругаеха Спасителя. Той бе виждал и чувал за Исус и бе слушал поученията Му, но свещениците и управниците го бяха отклонили от Него. Стараейки се да заглуши съвестта си и да потуши убеждението си, той се хвърляше все по- дълбоко и по-дълбоко в грях, докато бе арестуван, разследван като престъпник и осъден да умре на кръст. В съдебната зала и по пътя към Голгота бе близо до Исус. Чу Пилат да заявява: “Не намирам никаква вина у Него” (Йоан 19:4). Забеляза богоподобното държание и милостивото прощение към мъчителите. От кръста той видя много религиозни водачи да се кривят и плезят с презрение и да осмиват Господ Исус. Видя клатещите се със закана глави, чу неприличните думи, изречени от неговия другар по съдба: “Нали си ти Христос, избави Себе Си и нас!” Сред минувачите чу много хора, които защитаваха Исус. Чу ги как повтарят Неговите думи и разказват за делата Му. В сърцето на престъпника се възвърна убеждението, че това е Христос. Обръщайки се към своя другар, другия престъпник, той каза: “Ни от Бога ли се не боиш ти, който си под същото осъждение?” Умиращите разбойници нямаше защо да се страхуват повече отчовеци. Но единият от тях бе завладян от убеждението, че има един Бог, от Когото трябва да се страхува, както и едно бъдеще, което го кара да трепери. И сега, както е цял опетнен от грях, скоро ще завърши своята земна история. “И ние справедливо сме осъдени - изстена той, - защото получаваме заслуженото от това, което сме сторили, а Този не е сторил нищо лошо.”Сега вече нямаше повече въпроси, нямаше повече съмнения, нямаше повече укори. Когато се осъди за престъплението си, разбойникът изгуби надежда и се отчая. Но в същото време в него се породиха някакви странни, трогателни, добри мисли. Той си припомни всичко, което бе чул за Исус, как бе лекувал болните и бе прощавал грехове. Чул бе и думите на вярващите в Исус, които Го бяха придружили до Голгота плачещи. Бе видял и бе прочел титлата, поставена над главата на Спасителя. Чул бе минувачите да я прочитат - някои със скръб и треперещи устни, а други с насмешка и подигравки. Светият Дух освети ума му и малко по малко веригата на доказателството се скачи. В ранения, подиграван и висящ на кръста Исус той видя Божия Агнец, Който взема греха на света. Гласът му издаде надежда, примесена с голямата душевна мъка на безпомощната, умираща душа, която се хвърля в обятията на умиращия Спасител: “Спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си!” Отговорът дойде незабавно. Тонът бе мек и мелодичен, думите пълни с любов, състрадание и сила: “Истина ти казвам днес, Пунктуацията в Библията е нанесена през 17 в. В християнския свят има спор за мястото на запетаята - преди или след думата “днес”. ще бъдеш с Мене в рая!” През дългите часове на агония до ушите на Исус достигаха само ругатни и подигравки. Докато висеше на кръста, към Него продължаваха да долитат насмешки и клетви. С копнеещо сърце Той очакваше учениците Му да изразят вярата си, но чу само печалните думи: “А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израиля!” И тогава, колко приятни за Спасителя бяха тези думи на вяра и любов от устните на умиращия разбойник! Докато еврейските водачи Го отричаха, а дори и учениците Му се съмняваха в Неговата Божественост, бедният разбойник, стъпил на границата на вечността, назова Исус Господ. Много хора бяха готови да Го нарекат Господ, когато вършеше чудеса и възкръсна от мъртвите, но никой не Го призна, когато висеше умиращ на кръста, освен покаяният разбойник, който се спаси в единадесетия час. Стоящите наблизо доловиха думите, когато разбойникът нарече Исус Господ. Тонът на каещия се човек привлече вниманието им. Онези, които в подножието на кръста се бяха препирали за дрехата на Христос и бяха хвърлили жребие за нея, млъкнаха и се ослушаха. Гневните им гласове утихнаха. Със затаен дъх те погледнаха нагоре към Христос и зачакаха отговора от издъхващите устни. Когато Исус изрече обещаващите думи, тъмният облак, който сякаш обвиваше кръста, бе пронизан от ясна и жива светлина. До каещия се разбойник достигна съвършеният мир, знак, че Бог го приема. Христос бе прославен в унижението Си. Този, Който в очите на всички други изглеждаше победен, бе победител. Признат бе за носител на греха. Човеци могат да упражняват власт над Неговото човешко тяло. Могат да прободат святите слепоочия с трънен венец. Могат да свалят дрехата Му и да се препират как да я разделят. Но не могат да Му отнемат силата да прощава грехове. "Но за да познаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове, (рече на паралитика): Казвам ти: Стани, дигни постелката си, и иди у дома си."Лука 5:24 Умирайки, Той засвидетелства Своята Божественост и славата на Отец. Ухото Му не е престанало да чува, нито ръката Му се е скъсила, та да не може да спасява. Негово царско право е да спасява напълно онези, които идват при Бога чрез Него. "Всичко което Ми дава Отец, ще дойде при Мене, и който дойде при Мене никак няма да го изпъдя" Йоан 6:37 Истина ти казвам днес, ще бъдеш с Мене в рая! Христос не обеща на разбойника, че в същия този ден ще бъде с Него в рая. Сам Исус не отиде там в същия ден. Исус спа в гроба, а в утрото на възкресението каза: “Още не съм се възнесъл при Отца” (Йоан 20:17). Но обещанието бе дадено в деня на разпятието, в деня на привидното поражение и мрак. “Днес - докато умира на кръста като злодей, Христос уверява бедния грешник: ще бъдеш с Мене в рая!” Разпнатите заедно с Исус разбойници бяха поставени по един “от едната и от другата страна, а Исус посред”. Това бе направено по нареждане на свещениците и управниците. Христовото положение между тях трябваше да показва, че от тримата Той е най-големият разбойник. Това бе изпълнение на Писанието: “И към престъпници биде причислен” (Исая 53:12). Но свещениците не схванаха пълното значение на този акт. Както Исус, разпнатият с разбойниците, бе поставен в средата, така Неговият кръст е поставен в средата на умиращия в грях свят. И думите за прошката, казани към каещия се разбойник, запалиха светлината, която щеше да освети земята до най-далечните - краища. "И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си."Йоан 12:32

I ГОЛГОТА Написана на : 2017-05-07 09:07:31

I ГОЛГОТА

Тази глава е основана на Матей 27:31-53; Марко 15:20-38; Лука 23:26-46; Йоан 19:16-30.
И когато стигнаха на мястото, наречено Лобно, там Го разпнаха.”
 “За да освети людете чрез собствената Си кръв”, Христос “пострада вън от градската порта” (Евр. 13:12). Заради престъпването на закона Адам иЕва бяха изгонени от Едем. Исус нашият заместник, трябваше да пострада вън от пределите на Ерусалим. Той умря оттатък градските порти, където биваха екзекутирани престъпниците и убийците. Дълбок е смисълът на думите: “Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклетия за нас”Гал. 3:13Голямо множество хора последва Исус от съдебната зала до Голгота. Новината за Неговото осъждане се бе пръснала по цял Ерусалим и народ от всички класи и слоеве се стичаше към мястото на разпятието. Свещениците и управниците се бяха обвързали с обещанието да не закачат последователите на Христос, ако Той им бъде предаден, и учениците и вярващите от града и околностите се присъединиха към тълпата, която следваше Спасителя. Когато Исус премина портата на Пилатовото съдилище, кръстът, който беприготвен за Варава, се положи на наранените Му и окървавени рамене. Двама от другарите на Варава трябваше да претърпят същата смърт и по същото време заедно с Исус. Затова и на тях бе поставен по един кръст. Товарът върху раменете на Спасителя се оказа твърде тежък за Него, Който бе отслабнал от многото страдания. От Пасхалната вечеря с учениците Той не бе слагал в устата Си нито храна, нито вода. Бе издържал агонията в Гетсиманската градина в борба със сатанинските сили. Преживял бе голямата мъка и болка от предателството и бе видял как учениците Му Го изоставят и се разбягват. Бе заведен при Анна, след това при Каяфа, а после при Пилат. От Пилат бе изпратен при Ирод, а после отново при Пилат. Върху Него се бяха изсипвали хула след хула, подигравка след подигравка, два пъти бе бичуван - цялата тази нощ се бяха разигравали такива сцени, които можеха да съсипят една човешка душа докрай. НоХристос не съгреши. Той не изговори нито една дума, която да не е за прослава на Бога. По време на целия този позорен фарс, наречен съдебен процес, се бе държал твърдо и достойно. Но когато след второто бичуване на гърба Му бе натоварен кръстът, човешкото Му естество не можа да го понесе. Христос падна под тежестта на кръста. Тълпата, която последва Спасителя, видя Неговата слабост и залитащите Му стъпки, но никой не прояви съчувствие. Подиграваха Му се и Го ругаеха, че не може да носи тежкия кръст. Товарът отново бе поставен на раменете Му и Той отново падна на земята. Преследвачите Му видяха, ченяма да може да носи по-нататък тази тежест. Изпаднаха в доста затруднено положение, понеже не можеше да се намери човек, който да пренесе срамния товар. Самите евреи никога не биха сторили това, защото подобно осквернение би им попречило да вземат участие в Пасхата. Нито един от множеството, което Го следваше, не би се унизил да носи кръста. В този момент един чужденец, Симон Киринеец, който идваше от провинцията, срещна тълпата. Той чу хулите и подигравките. Чу често повтаряните презрителни думи: “Направете път на юдейския цар!” Спря изненадан от гледката. И тъй като изрази съчувствието си, го грабнаха и натовариха кръста на раменете му. Симон беше чувал за Исус. Синовете му вярваха в Спасителя, но самият той не беше ученик. Отнасянето на кръста до Голгота, бе благословение занего и до края на дните си бе благодарен за това провидение. Този случай стана причина да вземе доброволно Христовия кръст и да го носи с радост през целия си живот. Сред тълпата, която следваше Невинния до мястото на Неговата смърт, се намираха и немалко жени. Тяхното внимание е съсредоточено върху Исус. Някои от тях са Го виждали и по-рано. Някои са водили при Него своите болни и страдащи. Някои сами са били излекувани. Разказват им за случилото се. Те се чудят на омразата на тълпата към Този, за Когото сърцата им се топят и са готови да се пръснат. И въпреки държанието на побеснялата тълпа и гневните думи на свещениците и управниците тези жени дават израз на своето съчувствие. Когато Исус пада под тежестта на кръста, те избухват в силен, жалостив плач. От всичко, което ставаше около Христос, това бе единственото нещо, което привлече вниманието Му. Макар че сам страдаше силно, докато носешегреховете на света, не бе безразличен към изразената скръб. Той погледна жените с нежно съчувствие. Те не вярваха в Него. Той знаеше, че не Го оплакваха като Такъв, Който е изпратен от Бога, а че бяха движени от чувства на чисто човешко състрадание. Не презря съчувствието им, но то предизвика в сърцето Му още по-голямо състрадание към тях: “Дъщери ерусалимски - каза Той, - недейте плака за Мене, но плачете за себе си и за чадата си.” От сцените, които се разиграваха сега, Исус погледна напред към времето, когато Ерусалим щеше да бъде разрушен. По време на онова ужасно събитие много от тези, които сега плачеха за Него, щяха да загинат заедно с децата си. От разрушаването на Ерусалим мислите на Исус се пренесоха към един по-обширен съд. В разрушението на непокаяния град Той видя символ на последното унищожение, което щеше да връхлети света. Каза: “Тогава ще почнат да казват на планините: Паднете върху нас! И на хълмовете - Покрийте ни. Защото ако правят това със суровото дърво, какво ще правят със сухото?” Чрез зеленото дърво Исус представяше самия Себе Си - невинния Изкупител. Бог позволи Неговият гняв към беззаконието да се излее върху възлюбения Му Син. Исус щеше да бъде разпънат заради греховете на хората. Какво страдание щеше да понесе тогава грешникът, който продължаваше да живее в грях? Всички непокаяни и невярващи щяха да изпитат страдание и мъка, каквито езикът не може да изрази. Много от хората в тълпата, която следваше Спасителя към Голгота, Го бяха приветствали с радостното “осанна” и с размахване на палмови клонки при триумфалното Му влизане в Ерусалим. Но немалко от тях бяха и тези,които викаха тогава “осанна”, защото това беше популярно, а сега надаваха вика “Разпни Го! Разпни Го!”.Когато Христос влезе яздейки в Ерусалим, надеждите на учениците бяха достигнали връхната си точка. Тебяха наобиколили плътно своя Учител, защото чувстваха, че е голяма чест да бъдеш свързан с Него. Но сега, при унижаването Му Го следваха отдалеч. Бяха погълнати от скръб и превити от неосъществени надежди.. Колко верни бяха думите на Исус: “Всички вие ще се съблазните в Мене тази нощ, защото е писано: ще поразя Пастира и овцете на стадото ще се разпръснат” (Матей 26:31). Като стигнаха на мястото на екзекуцията, затворниците бяха завързани към инструментите за мъчение. Двамата крадци се бореха и противяха в ръцете на екзекуторите, които ги поставяха на кръста, но Исус не се съпротиви никак. Майка Му, поддържана от любимия Му ученик Йоан, също придружаваше своя син до Голгота. Беше Го видяла да пада под тежестта на кръста и бе пожелала да сложи ръка под наранената Му глава, за да я подкрепи и да намокри лицето, което някога бе лежало на гърдите. Но тази печална привилегия бе отказана. Заедно с учениците и тя все още хранеше надеждата, че Исус ще прояви силата Си и ще се избави от ръцете на враговете. Но от време на време сърцето се свиваше, когато си спомняше думите, с които Той бе предсказал точно сцените, разиграващи се сега. Когато разбойниците бяха завързани за кръстовете, тя зачака с мъчително напрежение. Дали Този, Който бе давал живот на мъртвите, ще се остави да бъде разпънат? Щеше ли Божият Син да остави сам Себе Си да бъде така жестоко умъртвен? Трябваше ли да престане да вярва, че Исус е Месия? Ще трябва ли да гледа позора и скръбта Му, без да може да се погрижи за Него в нещастието Му? Тя видя да разпъват ръцете Му на кръста. Бяха донесени чук и гвоздеи. И когато шиповете започнаха да пробиват Неговата нежна плът, съкрушените ученици отнесоха настрани от жестоката сцена припадналото в ръцете им тяло на Исусовата майка. Спасителят не издаде нито звук от страданието. Лицето Му остана спокойно и ведро, но по челото Му избиха едри капки пот. Не се намери милостива ръка, която да обърше смъртната роса от лицето Му, нито пък някой, който със съчувствени думи и непоклатима вярност да подкрепи човешкото Му сърце. Докато войниците извършваха ужасната си работа, Исус се молеше за враговете Си: “Отче, прости им, защото не знаят какво правят!” Мислите Му се пренесоха от Неговите страдания към греха на гонителите Му и върху ужасното възмездие, което щеше да ги сполети. Никаква клетва не бе произнесена над войниците, които така грубо се отнасяха с Него. Никакъв призив към Небето не бе отправен за отмъщение на свещениците и управниците, които злорадстваха над осъществяването на целта си. Христос ги съжаляваше в тяхното невежество и вина. Произнесе само един довод за опрощението им - “защото не знаят какво правят”. Ако те знаеха, че подлагат на мъчение Този, Който е дошъл, за да спаси грешната раса от вечна гибел, щяха да бъдат обхванати от страшно угризение и ужас. Но незнанието им не оправдаваше вината, защото имаха привилегията да опознаят и приемат Исус като техен Спасител. Някои от тях след известно време щяха да осъзнаят греха си и да се покаят. А други, със своята непокаяност, щяха да попречат да се изпълни за тях Христовата молитва. Но така или иначе Божията цел достигаше своето изпълнение. Исус печелеше правото Си да стане Ходатай на човеците в присъствието на Отца. Тази Христова молитва за враговете Му обхваща целия свят. Тя включва всеки грешник, който е живял или ще живее от началото на света до края на вековете. Всички са виновни за разпъването на Божия Син. На всички се предлага даром опрощение. “Който иска”, може да се примири с Бога и да наследи вечен живот чрез вяра в Исус Христос, Който е вратата за отиването при Бога. Не случайно: "Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене."Йоан 14:6. Щом Исус бе прикован, кръстът бе вдигнат от здрави мъже и с голяма сила бе забит на приготвеното място. Това причини страшна болка на Божия Син. Тогава Пилат написа надпис на еврейски, гръцки и латински и го постави на кръста, над главата на Исус. Той гласеше: “Исус Назарянин, юдейският Цар.” Думите в него раздразниха евреите. В съдилището на Пилат те бяха викали: “Разпни Го! Нямаме друг цар освен кесаря” (Йоан19:15). Бяха заявили, че който признава някакъв друг цар, е предател. Пилат написа точно мисълта, която те бяха изразили. Не се споменаваше за някакво друго нарушение освен това, че Исус е цар на евреите. Надписът представляваше действително признание за верността на евреите към римската власт. Той обявяваше всъщност, че всеки, който претендираше да бъде цар на Израил, щеше да бъде осъден от тях на смърт. Свещениците бяха надминали себе си. Когато правеха заговор за убиването на Исус, Каяфа бе заявил, че е по-добре да умре един човек, за да се спаси цялата нация. Сега тяхното лицемерие бе разкрито. За да погубят Исус, те бяха готови да жертват дори и националното си съществуване. Свещениците разбраха какво са направили и помолиха Пилат да промени надписа. Те казаха: “Недей писа: юдейски Цар, но: самозваният юдейски цар.” Но Пилат, ядосан на себе си за слабостта, която бе проявил при съдебния процес, отвърна с презрение на завистливите и хитри свещеници и управници, като им каза студено: “Каквото писах, писах!”

III ОТНОВО В СЪДИЛИЩЕТО НА ПИЛАТ Написана на : 2017-05-05 13:59:25

III ОТНОВО В СЪДИЛИЩЕТО НА ПИЛАТ

Пилат се разочарова и му стана много неприятно. Когато евреите се завърнаха със своя затворник, той ги запита нетърпеливо какво искат да направи. Напомни им, че вече беше разпитал Исус и не бе намерил в Него никаква вина. Каза им, че повдигат обвинения против Него, но не могат да докажат нито едно от тях. Изпратил ги бе при Ирод - тетрарха на Галилея, техен сънародник, но и той също не бе намерил в Него нещо достойно за смърт. “И тъй, като Го накажа - рече Пилат, - ще Го пусна.” Тук Пилат показа своята слабост. Той бе заявил, че Исус е невинен и въпреки това пожела да Го бичува, за да усмири гонителите Му. Пожела да пожертва справедливостта и принципа, за да направи компромис с тълпата. Това го постави в неблагоприятно положение. Тълпата се възползва от неговата нерешителност и ревна още по-силно. Ако Пилат от самото начало бе застанал твърдо, отказвайки да осъди човек, когото намира за невинен, той би строшил онази фатална верига, която щеше да го омотае и да му причини измъчващите го до края на живота му угризения и чувство за вина. Ако бе останал верен на своите убеждения за правото, евреите нямаше да имат смелостта да му диктуват. Христос пак щеше да бъде умъртвен, но вината нямаше да падне върху него. Пилат обаче изнасили съвестта си стъпка по стъпка. Той потърси извинение за себе си да не съди справедливо и безпристрастно и сега се намери почти безпомощен в ръцете на свещениците и управниците. Неговата колебливост и нерешителност се оказаха гибелни. Но дори и сега Пилат не бе оставен да действа сляпо. Една вест от Бога го предупреди да не извършва делото, което щеше да извърши. В отговор на Христовата молитва жената на Пилат бе осияна от небесен ангел и в сън тя видя Спасителя и говори с Него. Жената на Пилат не бе еврейка, но когато погледна Исус в съня си, тя нямаше вече никакви съмнения относно Неговия характер или мисия. Позна Го като Божи княз. Видя Го на процеса в съдебната зала. Видя ръцете Му, вързани здраво като ръцете на престъпник. Видя Ирод и неговите войници да вършат своето ужасно дело. Чу как свещениците и управниците, изпълнени със завист и злоба, Го обвиняваха като обезумели. Чу думите: “Ние имаме закон и по нашия закон Той трябва да умре.” Тя видя Пилат да предава Исус на бичуване, след като бе заявил: “Не намирам никаква вина в Него.” Чу произнесената от него присъда и го видя да предава Исус на убийците. Видя издигнатия на Голгота кръст. Видя земята, обвита в мрак и чу тайнствения вик: “Свърши се!” Но тя видя и друга сцена: Христос седнал на голям бял облак, докато Земята се олюлява в пространството, и убийците Му бягат от Неговата слава. Събуди се със страшен вик и незабавно написа на Пилат предупредително писмо. Докато Пилат се колебаеше какво да направи, един вестител бързо си проби път през тълпата и му връчи писмо от съпругата му, което гласеше: “Не струвай нищо на този праведник, защото днес много пострадах насъне за Него.” Пилат пребледня. Той се обърка от собствените си противоречиви чувства, но докато се бавеше, свещениците и управниците продължаваха все повече и повече да разпалват страстите на народа. Пилат се принуди да действа. Сега той си спомни за един обичай, с който можеше да си послужи, за да освободи Исус. Станало бе традиция на този празник да се пуска на свобода някой от затворниците, когото народът би избрал. Обичаят бе езически. В него нямаше и сянка от справедливост, но много се ценеше от евреите. По това време римските власти бяха задържали един затворник на име Варава, който бе осъден на смърт. Този човек претендираше, че е Месия. Той твърдеше, че има власт да установи нов, съвсем различен порядък на нещата, за да постави ред в света. Изпаднал под влиянието и заблудата на Сатана, твърдеше, че всичко, което може да придобие чрез кражба и грабеж, е негово собствено. Извършил бе удивителни неща чрез сатанинските сили, спечелил бе последователи сред народа и бе подстрекавал към бунт срещу римската власт. Прикрит под булото на религиозен ентусиаст, той бе закоравял и непоправим престъпник, склонен към размирие и жестокост. Като предложи на народа да избере между този човек и невинния Спасител, Пилат се надяваше да възбуди у тях чувство на справедливост. Надяваше се да спечели тяхната симпатия на страната на Исус против свещениците и управниците. Затова, като се обърна към тълпата, каза много сериозно: “Кого от двамата искате да ви пусна - Варава или Исус, наречен Христос?” Отговорът на тълпата долетя като рев от диви зверове: “Пусни ни Варава!” По-силно и по-силно се разрастваше викът: “Варава, Варава!” Мислейки, че не са разбрали въпроса му, Пилат запита отново: “Искате ли да ви пусна юдейския цар?” Но те пак извикаха: “Махни този и пусни ни Варава!” “Тогава какво да правя с Исус, наречен Христос?” - запита Пилат. Бушуващото множество изрева отново, сякаш ревяха демони. Всъщност в тълпата присъстваха истински демони в човешки образ, така че какво друго би могло да се очаква, освен отговорът: “Да бъде разпнат!” Никак не допускаше, че ще се стигне дотам. Потръпна от идеята да предаде един невинен човек на най-позорната и жестока смърт, която би могла да бъде наложена на някого. След като ревът на гласовете утихна, той се обърна пак към народа, казвайки: “Че какво зло е сторил?” Но нещата бяха отишли вече много далеч, за да се привеждат аргументи. Ясно бе, че не се искаха доказателства за Христовата невинност, а Неговото осъждане. И все пак Пилат все още се опитваше да Го спаси. “А той трети път им каза: Че какво зло е сторил Той? Аз не намирам в Него нищо, за което да заслужава смърт. И тъй, като Го накажа, ще Го пусна.” Но самото споменаване за освобождаването Му предизвика у народа десетократно по- голяма ярост. “Разпни Го! Разпни Го!” - викаха. Все по-силно и по-силно ревеше бурята, която нерешителността на Пилат бе предизвикала. Исус бе взет и премалял от умора и покрит с рани бе бит пред очите на множеството. “И войниците Го заведоха вътре в двора, т. е. в преторията, и свикаха цялата дружина и облякоха Му морава мантия, оплетоха и венец от тръни и го положиха на главата Му. И започнаха да Го поздравяват със: Здравей, царю юдейски! И заплюваха Го, и коленичейки, кланяха Му се.” От време на време някоя нечестива ръка грабваше тръстиката, която бе поставена в ръката на Исус, и удряше трънената корона на челото Му, така че тръните се забиваха в слепоочията, а по лицето и брадата потичаха струи кръв. Чудете се, о, небеса! Стъписай се, о, земьо! Погледнете насилника и потиснатия! Една обезумяла тълпа е обкръжила Спасителя на света. Подигравки и хули се смесваха с груби клетви и богохулства. Скромният Му произход и смиреният Му вид се подмятаха от уста на уста сред безчувствената тълпа. Осмиваха Го за твърдението Му, че е Божи Син, и от уста на уста се понасяха оскърбителни подигравки и вулгарни жестове. Сатана бе, който водеше жестоката тълпа в гаврата - със Спасителя. Неговата цел бе да Го провокира, ако е възможно, да отвърне със същото или да Го принуди да извърши чудо, за да се освободи и по този начин да осуети спасителния план. Само едно петно върху Неговия човешки живот, само един неуспех на човешкото Му естество да издържи на страшния изпит и Божият Агнец би се превърнал в една несъвършена жертва, а изкуплението на човека би се провалило. Но Този, Който само с една своя заповед бе в състояние да извика на помощ небесното войнство, Този, Който можеше да накара тълпата да се разбяга ужасена само ако малко проблеснеше Неговото Божествено величие, се предаде със съвършено спокойствие и на най- грубите оскърбления и безчинства. Христовите врагове бяха поискали да видят чудо като свидетелство за Неговата божественост, но те имаха доказателство много по-голямо от доказателствата, които търсеха. Както жестокостта принизи мъчителите Му под човешкия образ до подобието на Сатана, така и кротостта и търпението на Исус Го възвисиха над човешкото и доказаха сродството Му с Бога. Кървавите капки пот, Неговата агония, които се стичаха от наранените Му слепоочия по лицето и брадата Му, бяха залогът за помазването Му с “миро на радост” (Евр. 1:9) като наш велик Първосвещеник. Голяма бе яростта на Сатана, когато виждаше, че всички оскърбления и малтретиране, хвърлени върху Спасителя, не Го принудиха да отрони и най- малкото роптание. Макар че бе приел човешко естество, Той бе подкрепян от богоподобна издръжливост и не се отклони ни най-малко от Спасителния план и волята на Своя Отец. Когато Пилат предаде Исус на бичуване и подигравки, той смяташе с това да възбуди съчувствието в събралото се множество. Надяваше се, че ще сметнат наказанието за достатъчно. Даже и злобата на свещениците - мислеше си той, сега би била удовлетворена, но със своята остра проницателност евреите схванаха слабостта на Пилат да наказва човека, който е обявен за невинен. Разбираха, че се опитва да спаси живота на затворника, и решиха твърдо да не допуснат Исус да бъде освободен. “За да ни угоди и задоволи, Пилат го бичува - мислеха си те - и сега, ако продължаваме да настояваме на нашето решение, сигурно ще постигнем целта си.” Пилат изпрати да доведат Варава в съда. След това изправи двамата затворници един до друг и посочвайки Спасителя, каза със сериозен, умоляващ глас: “Ето човека!” “Извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина.” Там стоеше Божият Син, облечен с дреха за подигравка и с венец от тръни на главата. Разсъблечен до кръста, по гърба Му личаха дълги следи от жестоките удари, от които обилно струеше кръв. Лицето Му бе в кръв и носеше белезите на изтощение и болка, но то никога досега не бе изглеждало по-красиво. Образът на Спасителя не бе загрозен пред враговете Му. Всяка черта изразяваше благородство, смирение и най-нежно състрадание към жестоките Му врагове. В държанието Му не проличаваше малодушие или слабост, а силата и достойнството на дълготърпението. Поразителен бе контрастът между Него и затворника. Всяка бръчка от лицето на Варава говореше, че е закоравял престъпник. Контрастът бе красноречив за всеки присъстващ. Някои от зрителите плачеха, като гледаха Исус, сърцата им преливаха от съчувствие. Даже свещениците и управниците се убедиха, че Той действително е това, което твърдеше, че е. Не всички от римските войници, които заобикаляха Христос, бяха закоравели. Някои от тях сериозно се взираха в лицето Му, за да открият поне един белег, от който да проличи, че Той е престъпник или опасен човек. От време на време те се обръщаха и хвърляха презрителен поглед към Варава. Нямаше нужда от някаква дълбока проницателност, за да се схване какъв е той, и после пак се обръщаха към подсъдимия. Гледаха Божествения Страдалец с чувство на дълбоко състрадание. Безмълвното смирение на Христос така дълбоко запечата тази сцена в паметта им, че те никога нямаше да могат да я изтрият, докато не Го признаят за Христос или пък не Го отхвърлят, като по този начин решаваха собствената си участ. Пилат се чудеше на безропотното търпение на Спасителя. Той бе сигурен, че когато евреите видят този Човек до Варава, ще се смилят над Него. Но той нямаше и представа за фанатичната омраза на свещениците към Този, Който като светлина на света бе направил да се покаже тяхната тъмнина и заблуда. Те бяха накарали тълпата да изпадне в луда ярост, така че отново и свещеници, и управници, и народ нададоха страшния вик: “Разпни Го! Разпни Го!” Най-сетне, като загуби всякакво търпение поради неразумната им жестокост, Пилат извика отчаяно: “Вземете Го вие и разпнете Го, защото аз не намирам вина у Него!” Римският управител, макар и свикнал да гледа жестоки сцени, бе изпълнен от съчувствие към страдащия затворник, който осъден и бичуван, с окървавено чело и набразден гръб, все още имаше държането на цар на Своя престол. Но свещениците заявиха: “Ние си имаме закон и по този закон Той трябва да умре, защото направи Себе Си Божи Син!” Пилат се стресна. Той нямаше правилна представа за Христос и Неговата мисия, но имаше неясна вяра в Бога и в същества, по-висши от хората. Една мисъл, която преди му бе минавала през ума, сега му се натрапи с още по-голяма сила. Питаше се дали пред него не стои Божествено същество, облечено в червената дреха за подигравка и увенчано с трънена корона. Той пак влезе в съдебната зала и каза на Исус: “Ти откъде си?” Но Исус не му отговори. Спасителят бе говорил ясно, като му бе обяснил Своята мисия като свидетел на истината. Пилат не зачете тази светлина. Той злоупотреби с високата си служба на съдия, като отстъпи от принципите и авторитета си, за да угоди на тълпата. Исус нямаше повече светлина за него. Нервиран от мълчанието Му, Пилат каза надменно: “На мене ли не говориш? Не знаеш ли, че имам власт да Те пусна и имам власт да Те разпна?” Исус отговори: “Ти не би имал никаква власт над Мене, ако не бе ти дадена отгоре, затова по-голям грях има онзи, който Ме предаде на тебе.” Така милостивият Спасител в най-голямото Си страдание и скръб извини, доколкото бе възможно, постъпката на римския управник, който Го предаде на смърт. Каква картина! Връчена на света за вечни времена! Каква светлина пръска тя върху характера на Онзи, Който е Съдията на цялата земя! “Онзи, който Ме предаде на тебе - каза Исус, - има по-голям грях.” Христос имаше предвид Каяфа, който като първосвещеник представляваше еврейската нация. Евреите познаваха принципите, ръководещи римските власти. Те имаха и светлината на пророчествата, които свидетелстваха за Христос, имаха също и светлината от Неговите собствени учения и чудеса. Еврейските съдии бяха получили непогрешимо доказателство за Божествеността на Този, Когото те осъждаха на смърт. Така че щяха да бъдат съдени според светлината, която притежаваха. Най-голямата вина и най-тежката отговорност падаше върху заемащите най-високите постове в нацията - пазителите на святите истини, предавани сега по най-долен начин. Пилат, Ирод и римските войници сравнително малко познаваха Исус. Подлагайки Го на изтезание, искаха да угодят на свещениците и управниците. Не притежаваха светлината, която евреите бяха получили в такова голямо изобилие. Ако същата тази светлина бе дадена на войниците, те нямаше да третират Христос така жестоко, както направиха. Пилат отново предложи да освободи Спасителя. “Юдеите обаче викаха, казвайки: Ако пуснеш Тогова, не си кесарев приятел!” Така тези лицемери се представиха като бранещи авторитета на кесаря. От всичките противници на римската власт евреите бяха най-непримиримите. Когато не ги заплашваше нищо, те налагаха най-тиранично своите национални и религиозни изисквания, но когато желаеха да постигнат някаква висока цел, възвеличаваха властта на кесаря. За да постигнат погубването на Христос, бяха готови да проявят вярност към чуждата власт, която мразеха. “Всеки, който прави себе си цар - продължиха те, - е противник на кесаря!” Това засягаше слабото място на Пилат. Той не се ползваше с доверието на римската власт и знаеше, че едно такова донесение би го погубило. Бе уверен, че ако осуети плановете на евреите, яростта им ще се излее върху него. Те щяха да опитат всичко, за да си отмъстят. Това се потвърждаваше от настойчивостта, с която изискваха живота на Този, Когото мразеха безпричинно. Тогава Пилат седна на съдийския престол и пак представи Исус на народа, казвайки: “Ето вашия цар!” Отново се чу бесният вик: “Махни Го! Махни Го! Разпни Го!” С глас, който се чу наблизо и далеч, Пилат попита: “Вашия цар ли да разпна?” Но от нечисти, богохулни устни се изтръгнаха думите: “Ние нямаме друг цар освен кесаря!” Така чрез избирането на един езически владетел еврейската нация се отказа от теокрацията. Евреите отхвърлиха Бога като свой цар. Отсега нататък те нямаше да имат избавител. Нямаха друг цар освен Цезар - кесаря. Ето, дотам доведоха народа свещениците и учителите. За това състояние с всичките страшни резултати, които последваха, бяха отговорни те. Грехът и гибелта на една нация се дължаха на религиозните водачи. “И тъй, Пилат, като видя, че никак не помага, а напротив, че се повдига размирие, взе вода, уми си ръцете пред народа и каза: Аз съм невинен за кръвта на тоя Праведник, вие гледайте!” Със страх и себеосъждане Пилат погледна Спасителя. Сред цялото това море от вирнати лица само Неговото излъчваше спокойствие и мир. Около главата Му изглеждаше, че сияе мека светлина. Пилат каза в сърцето си: “Той е Бог!” Обръщайки се към множеството, заяви: “Аз съм чист от Неговата кръв. Вие Го вземете и Го разпнете. Но чуйте вие, свещеници и управници, аз Го обявявам за праведник. Дано Този, Когото Той счита за Свой Баща, осъди вас, а не мене за това, което се извърши днес!” След това той каза на Исус: “Прости ми за тази постъпка. Не мога да те избавя.” И след като пак предаде Исус на бичуване, остави Го да бъде разпнат. Пилат силно желаеше да избави Исус. Но разбра, че не може да стори това и същевременно да запази своята служба и чест. За да не загуби властта си, предпочете да пожертва невинен живот. Колко много хора, за да избягнат загуби или страдания, жертват принципа по същия начин! Съвестта и дългът посочват един път, а личният интерес - друг. Човешката мисъл клони към погрешна посока, така че този, който прави компромиси със злото, бива завлечен в гъстия мрак на виновността. Пилат отстъпи пред исканията на тълпата. За да не рискува поста си, той предаде Исус да бъде разпънат. Но въпреки всичките си предпазни мерки, по-късно му се случи точно това, от което се плашеше. Впоследствие почестите му бяха отнети и той бе изхвърлен от високия си пост, измъчван от угризенията на съвестта и от наранената си гордост. Не много време след разпятието той завърши своя живот. По същия начин всички, които правят компромиси с греха, ще спечелят само скръб и гибел. “Има път, който се вижда прав на човека, но краят му е пътища към смърт” (Пр. 14:12). Когато Пилат заяви, че е невинен за кръвта на Исус, Каяфа отговори предизвикателно: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни!” Тези страшни думи бяха подети от свещениците и управниците и проехтяха в тълпата с нечовешки рев от гласове. Цялото множество отговори: “Кръвта Му нека бъде на нас и на чадата ни!” Израилевият народ бе направил своя избор. Посочвайки Исус, евреите бяха казали: “Не този човек, но Варава.” Варава, разбойникът и убиецът, бе представителят на Сатана. Христос беше представителят на Бога. Христос бе отхвърлен, (Исус и спасението) Варава бе избран (дявола и смъртта). Тогава те щяха да имат Варава (дявола). С този свой избор те приеха онзи, който още отначало бе лъжец и убиец. Сатана бе техният водач. Като нация те щяха да действат под неговия диктат. Неговите дела щяха да вършат. Неговото управление трябваше да понасят. Този народ, който избра Варава (дявола)на мястото на Христос (Исус), трябваше да изпитва жестокостта на Варава (дявола) до края на човешката история. Гледайки поразения Божи Агнец евреите бяха извикали: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни!” Този ужасен вик се издигна до Божия престол. Тази присъда, която те сами произнесоха над себе си, се записа в Небето. Тази молитва се чу там. Кръвта на Божия Син падна върху чадата им и върху чадата на чадата им - едно постоянно проклятие. Присъдата се осъществи по най-ужасен начин при разрушаването на Ерусалим. Много страшно се е изпълнявала тя за еврейската нация в продължение на осемнадесет века - една клонка, отсечена от лозата, една мъртва, безплодна пръчка, за събиране и хвърляне в огъня. От страна на страна по целия свят, от век на век мъртви, мъртви в престъпления и грехове! Страшно ще бъде изпълнена тази молитва и във великия съден ден. Когато Христос дойде пак на Земята, но не вече като затворник, заобиколен от долната тълпа, всички хора ще Го видят. Тогава ще Го видят като небесен Цар. Христос ще дойде в Своята слава, в славата на Своя Отец и в славата на святите ангели. Десетки хиляди по десетки хиляди и стотици хиляди по стотици хиляди ангели, красивите и тържествуващи синове на Бога, притежаващи прелест и слава, които нямат равни на себе си, ще Го придружават по Неговия път. Тогава Той ще седне на престола на Своята слава и пред Него ще се съберат всички народи. Тогава ще Го види всяко око, а също и тези, които Го прободоха. Вместо трънен венец Той ще носи корона на слава - корона в корона. Вместо тази стара пурпурна дреха ще бъде облечен в най-белите одежди, “каквито никакво белило на земята не може да избели” (Марко 9:3). И на дрехата Му, и на облеклото Му ще бъде написано името: “Цар на царете и Господ на господарите” (Откр. 19:16). Там ще бъдат и тези, които Му се подиграваха и Го удряха. Свещениците и управниците ще видят отново сцената в съдебната зала. Всяко обстоятелство ще се появи пред погледа им като написано с огнени букви. Тогава тези, които молеха: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни!”, ще получат отговора на молитвата си. Тогава целият свят ще узнае и ще разбере. Тогава ще осъзнаят срещу Кого са се борили те - бедни, слаби, смъртни човешки същества. В страшна агония и ужас ще викат към планините и скалите: “Паднете върху нас и скрийте ни от лицето на седящия на престола и от гнева на Агнето, защото дошъл е великият ден на Неговия гняв и кой може да устои?” (Откр. 6:16,17).

II В СЪДИЛИЩЕТО НА ИРОД Написана на : 2017-05-05 13:57:27

II В СЪДИЛИЩЕТО НА ИРОД

Пилат отново предаде Исус на войниците и сред подигравките и оскърбленията на тълпата набързо бе отведен в съдебната зала на Ирод. “А Ирод, като видя Исус, много се зарадва.” Никога преди това не бе виждал Спасителя, но “много се зарадва, защото отдавна желаеше да Го види, понеже бе слушал за Него и надяваше се да види някое знамение от Него”. Това бе същият Ирод, чиито ръце бяха опетнени от кръвта на Йоан Кръстител. Когато чу за първи път за Исус, той бе поразен от ужас и каза: “Това е Йоан, когото аз обезглавих, той е възкръснал от мъртвите” “и затова тия сили действат чрез него” (Марко 6:16; Матей 14:2). И все пак Ирод желаеше да види Исус. Сега му се отдаваше случай да спаси живота на този пророк и царят се надяваше по този начин да заличи завинаги от ума си спомена за онази кървава глава, поднесена на блюдо. Той желаеше също така да задоволи и любопитството си и си помисли, че ако на Христос се обещае свобода, Той би направил всичко, което би се поискало от Него. Голяма група свещеници и старейшини бяха придружили Христос до Ирод и когато Спасителят бе въведен вътре, тези сановници, говорейки всички много възбудено, представиха своите обвинения. Но Ирод обърна малко внимание на обвиненията. Той заповяда да млъкнат, желаейки да му се даде възможност да разпита Христос. Заповяда да свалят белезниците Му, като същевременно осъди обвинителите, че са се отнесли така грубо с Него. Поглеждайки състрадателно спокойното лице на Спасителя на света, прочете там само мъдрост и чистота. И Ирод като Пилат бе доволен, че обвинението срещу Христос се дължеше само на злоба и завист. Ирод зададе на Христос много въпроси, но през цялото време Спасителят запазваше дълбоко мълчание. По заповед на царя бяха докарани немощни и сакати хора и на Христос бе заповядано да докаже възможностите Си, като извърши чудо. “Хората казват, че можеш да лекуваш болни” - каза Ирод. - Нетърпелив съм да видя, че тази твоя тъй широко разпространена слава не е лъжа.” Исус не отговори, но Ирод продължи да настоява: “Щом можеш да вършиш чудеса за другите, направи сега за себе си и това ще ти послужи за добро.” И той пак заповяда: “Покажи ни знак, че ти действително притежаваш тази сила, която мълвата ти приписва.” Но Христос се държеше така, като че ли не чуваше и не виждаше нищо. Божият Син бе приел човешко естество. Той трябваше да постъпва така, както трябва да постъпва човек при подобни обстоятелства. Затова не искаше да върши чудо, за да Си спести страданието и унижението, които човек трябва да понася, когато бъде поставен в същото положение. Ирод обеща, че извърши ли някакво чудо в негово присъствие, Христос ще бъде освободен. Христовите обвинители бяха виждали със собствените си очи великите дела на Неговата сила. Те Го бяха чули да заповядва на гроба да върне своите мъртви. Бяха видели мъртвите да излизат от гробовете си послушни на Неговия глас. Сега ги обхвана страх да не би Той наистина да извърши чудо. От всичко най-много се плашеха от проявяването на Неговата сила. Това щеше да бъде смъртен удар за техните планове, а може би щеше да им струва и живота. Силно обезпокоени, свещениците и управниците отново започнаха да настояват на своите обвинения против Исус. Повишавайки гласове, те заявиха, че Той е предател и богохулник и върши чудесата Си чрез силата, дадена Му от Веелзевул, княза на дяволите. Залата се превърна в сцена на голямо безредие, като едни викаха едно, други - друго. Съвестта на Ирод сега бе далеч по-малко чувствителна от времето, когато потрепери от ужас пред искането на Иродиада за главата на Йоан Кръстител. Известно време той бе чувствал силни угризения на съвестта за своето ужасно дело. Но моралните му възприятия се притъпяваха все повече и повече от порочния му начин на живот. Сърцето му вече беше закоравяло дотолкова, че можеше да се хвали дори с наказанието, което бе наложил на Йоан, дръзнал да го изобличи. И сега нищо не му пречеше да сплаши Исус, като няколко пъти Му заяви, че има власт да Го освободи или да Го осъди. Но Исус не даде никакъв признак, че чува и дума от онова, което Му се казва. Мълчанието ядоса Ирод. То като че ли показваше пълно безразличие към неговия авторитет. За суетния и надут цар явният упрек би бил по-малко оскърбителен, отколкото да бъде игнориран по този начин. Той гневно заплаши Исус, Който все още продължаваше да стои спокоен и мълчалив. Мисията на Христос в този свят не се състоеше в това да задоволява празно любопитство. Дойде, за да лекува съкрушените сърца. Ако трябваше да изговори някоя дума, за да излекува раните на болни от греха души, Той нямаше да мълчи. Но за тези, които само биха потъпкали истината под несвятите си нозе, нямаше никакво слово. Христос би могъл да каже на Ирод думи, които биха пронизали ушите на закоравелия цар. Можеше да го смрази от ужас и да го накара да се разтрепери от страх, като открие пред него всичките нечестия в живота му, както и ужаса от предстоящата му участ. Но Христовото мълчание бе най-строгият укор, който Той би могъл да отправи. Ирод бе отхвърлил истината, представена му от най-великия от пророците и нямаше да получи повече никаква друга вест. Небесното Величество нямаше за него ни една дума. Същото това ухо, което бе винаги отворено за вопъла на човешките неволи, не бе отворено за заповедите на Ирод. Очите, които със състрадателна, прощаваща любов отправяха взор към каещия се грешник, не можеха да дарят на Ирод и един поглед. Устните, които бяха изговаряли най-внушителните истини, които с най-нежна молба бяха подканяли и най- грешните, и най-ниско падналите, бяха затворени за надменния цар, не чувстващ никаква нужда от Спасител. Лицето на Ирод потъмня от ярост. Като се обърна към тълпата, той гневно обяви Исус за измамник. След това Му каза: “Ако не дадеш някакво доказателство в подкрепа на твоите твърдения, ще те предам на войниците и на народа. Те може да успеят да те накарат да проговориш. Ако си измамник, смъртта от техните ръце е единственото, което заслужаваш; ако си Син на Бога, спаси се, като извършиш чудо!” Едва бяха изговорени тези думи и тълпата от хора се втурна към Христос. Като диви зверове се нахвърлиха те върху плячката си. Дърпаха Го насам-натам, като и Ирод се присъедини към тях, мъчещите се да унизят Божия Син. Ако римските войници не се бяха намесили и не бяха отблъснали побеснялата тълпа, Спасителят щеше да бъде разкъсан на парчета. “Но Ирод с войниците си, презирайки Го, след като Му се поруга, облече Го във великолепна дреха.” Римските войници взеха участие в това унизително третиране. Всичко, което тези безверни, покварени войници, подпомогнати от Ирод и еврейските сановници, можаха да измислят, бе стоварено върху Спасителя. Но въпреки това Той не изгуби Своето Божествено търпение. Христовите гонители измерваха характера на Спасителя със своя. Те Го бяха представили подъл, каквито бяха самите те. Но зад цялата тази видима картина се натрапи и една друга - сцената, която един ден ще видят в цялата - слава. Имаше някои, които потрепериха от Христовото присъствие. Докато грубата тълпа Му се покланяше подигравателно, някои от онези, които идваха по-напред със същите намерения, се дръпваха назад, изплашени и онемели. Ирод се почувства изобличен и осъден. Последните лъчи на Божията милост грееха над закоравялото му от грях сърце. Той усети, че това не бе обикновен човек, защото Божеството проблясваше през човешкия образ. В същото време, когато Христос бе заобиколен от подигравачи, блудници и убийци, царят почувства, че гледа един Бог на Своя престол. Колкото и да беше закоравял, Ирод не посмя да потвърди осъждането на Христос. Той поиска да се освободи от тази страшна отговорност и Го изпрати обратно в римската съдебна зала. 

I В СЪДИЛИЩЕТО НА ПИЛАТ Написана на : 2017-05-05 13:49:07

I В СЪДИЛИЩЕТО НА ПИЛАТ

Тази глава е основана на Матей 27:2,11-31; Марко 15:1-20; Лука 23:1-25; Йоан 18:28-40, 19:1-16.
Исус стоеше вързан като затворник в съдилището на Пилат - римския управител. Около Него бе стражата от римски войници, а съдебната зала бързо се пълнеше с народ. Точно отвън пред входа се намираха съдиите от Синедриона, свещениците, управниците, старейшините и тълпата.
"Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, - тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан [за нас]. "1Коринтяни 5:7 "Защото ерусалимските жители и техните началници, като не Го познаха, а без да разберат пророческите думи, които се прочитат всяка събота, изпълниха ги като Го осъдиха. Без да намерят в Него нещо достойно за смърт, пак изискаха от Пилата да бъде убит."Д.Ап13:27,28 След осъждането на Исус съветът на Синедриона бе дошъл при Пилат, за да получи потвърждението и изпълнението на произнесената присъда. Но тези официални лица не искаха да влязат в римската съдебна зала. Според техния церемониален закон това би ги осквернило и би им попречило да вземат участие в празнуването на Пасхата. В своето заслепение те не виждаха, че смъртоносната омраза бе осквернила вече сърцата им. Не виждаха, че Христос е истинското пасхално Агне и че тъй като Го бяха отхвърлили, великият празник бе загубил за тях своето значение. "Никой от властниците на тоя век не я е познал; защото, ако я бяха познали, не биха разпнали Господа на славата."1Коринтяни 2:8 Когато Спасителят бе въведен в съдебната зала, Пилат не Го погледна с приятелски очи. Римският управител бе вдигнат от леглото и реши да си свърши работата колкото е възможно по-бързо. Той се бе приготвил да постъпи с подсъдимия с истинска съдийска строгост. Придавайки на лицето си възможно най-строгото изражение, Пилат се обърна да види що за човек е този, заради Чието разследване се нарушаваше почивката му в такъв ранен час. Знаеше, че трябва да е някой, който еврейските власти искат да бъде разследван и наказан много бързо. Пилат погледна хората, които пазеха Исус, след това се загледа изпитателно в самия Него. Бе имал работа с всякакви престъпници; но никога не бе заставал срещу човек, от когото лъхаше такава доброта и благородство, както при този затворник. Не забеляза по лицето му и следа от вина, никакъв израз на страх, нито пък на дързост или предизвикателство. Видя един човек със спокойно и благородно държание, чието изражение не издаваше и следа на престъпник, но върху което личаха отличителните черти на едно небесно същество. Външният вид и изражение на Христос направиха благоприятно впечатление на Пилат. Доброто в него се обади. Той бе чул за Исус и делата Му. Съпругата му бе разказвала за удивителните неща, извършени от този галилейски Пророк, Който лекувал болните и възкресявал мъртвите. Всичко това сега оживя като сън в паметта на Пилат. Спомни си за слуховете, които бе чул от различни източници, и реши да попита евреите какви обвинения привеждат срещу този затворник. “Кой е този Човек и защо Го доведохте? - каза той. - Какво обвинение привеждате срещу Него?” Евреите се смутиха. Понеже знаеха, че няма да могат да докажат обвиненията си срещу Христос, те не желаеха да бъдат разпитвани публично. Отговориха, че Той е измамник, наречен Исус от Назарет. Пилат отново ги попита: “В какво обвинявате Тоя човек?” Свещениците не отговориха на въпроса му, но с думи, които издаваха раздразнение, казаха: “Ако не беше Той злодеец, не щяхме да Го предадем на тебе!” Когато съставляващите Синедриона - първите хора на нацията, ти доведат човек, за когото те смятат, че заслужава смърт, има ли нужда да търсиш обвинение срещу него? Надяваха се да направят впечатление на Пилат с високото си положение и по този начин да го накарат или да го подведат да отстъпи пред тяхната молба, без да минава през много предварителни разследвания. Силно желаеха присъдата им да бъде утвърдена; защото знаеха, че хората, които бяха видели удивителните дела на Исус, биха могли да разкажат една история, съвсем различна от фалшификацията, която самите те сега разказваха. Свещениците смятаха, че със слабия и колеблив Пилат ще могат да прокарат своите планове без особени затруднения. Преди това той бе потвърждавал набързо присъди, осъждащи на смърт хора, за които те знаеха, че не заслужават такава участ. Според негова преценка животът на един затворник нямаше особена стойност; нямаше значение дали е невинен или виновен. Свещениците се надяваха, че и сега Пилат ще потвърди смъртното наказание на Исус, без да Го изслуша. Те молеха за тази услуга по случай техния национален празник. Но в затворника имаше нещо, което възпираше Пилат да постъпи така. Не посмя да го извърши. Той прочете желанието на свещениците. Спомни си как не много отдавна Исус бе възкресил Лазар - един човек, който бе лежал мъртъв в продължение на четири дни; и реши, преди да подпише смъртната присъда, да узнае какви бяха обвиненията против Него и дали можеха да се докажат. “Ако вашият съд е достатъчен - каза той, - защо тогава довеждате затворника при мене?” “Вземете го вие и го съдете според вашия закон.” Притиснати така, свещениците отговориха, че вече са произнесли присъда над него, но че за да бъде осъждането валидно, присъдата на Пилат трябва да потвърди тяхната. “Каква е вашата присъда?” - запита Пилат. “Смъртна - отговориха те, - но според закона ние нямаме право да осъждаме който и да било човек на смърт.” Помолиха Пилат да повярва на думите им за вината на Христос и да потвърди присъдата им. Щяха да носят отговорност за последствията. Пилат не беше нито справедлив, нито пък съвестен съдия; но колкото и слаба да бе моралната му сила, той отказа да приеме това искане. Не желаеше да осъди Исус, докато срещу Него не се приведе някакво обвинение. Свещениците се оказаха на кръстопът. Видяха, че трябва да прикрият лицемерието си с най-дебелото покривало. Не трябваше да позволят да проличи, че Христос е бил арестуван на религиозна основа. Ако това се посочеше като причина, тяхното разследване не би имало никаква тежест пред Пилат. Трябваше да излезе така, че Исус действа срещу обичайното право; тогава Той би могъл да бъде осъден като политически престъпник. Сред евреите възникваха постоянно бунтове и безредици срещу римското управление. Римляните се справяха с тях много строго и бяха постоянно нащрек, за да потушават всичко, което би могло да доведе до въстание. Само няколко дни преди това фарисеите се бяха опитали да впримчат Христос с въпроса: “Право ли е за нас да даваме данък на кесаря или не?” Но Христос смъкна маската на тяхното лицемерие. Римляните, които присъстваха, видяха пълното поражение на заговорниците и тяхното смущение от Неговия отговор: “Тогава отдавайте кесаревото на кесаря, а Божието на Бога” (Лука 20:22-25). Сега свещениците смятаха да представят случая така, че все едно Христос ги е учил на това, което те биха искали Той да учи. В затруднението си извикаха на помощ лъжесвидетели, които “почнаха да Го обвиняват, казвайки: Намерихме този, че развращава народа ни, забранява да се дава данък на кесаря и казва за себе си, че е Христос, Цар”. Три обвинения и всяко едно без основание. Свещениците го знаеха, но бяха готови да лъжесвидетелстват, стига да могат да постигнат целта си. Пилат разбра намеренията им. Той не повярва, че затворникът е правил заговор против властта. Неговият кротък и скромен вид съвсем не отговаряше на такова обвинение. Бе убеден, че е организиран таен заговор, за да бъде погубен невинен човек, застанал на пътя на еврейските сановници. Обръщайки се към Исус, той го запита: “Ти ли си юдейският цар?” Спасителят отговори: “Ти право казваш.” И като изговори това, лицето Му се освети, като че ли слънчев лъч светна над Него. Щом чуха отговора Му, Каяфа и наобиколилите го призоваха Пилат да потвърди, че Исус е извършил престъплението, в което бе обвинен. С шумни викове свещениците, книжниците и управниците поискаха Той да бъде осъден на смърт. Виковете бяха подхванати и от тълпата и ревът - стана оглушителен. Пилат се смути. Понеже Исус не отговори на обвинителите Си, той Му каза: “Нищо ли не отговаряш? Виж за колко неща Те обвиняват! Но Исус нищо не отговори.” Застанал зад Пилат пред очите на всички в съдебната зала, Христос чу клеветата; но на всички лъжливи обвинения срещу Него Той не отговори нито дума. Цялото Му държание доказваше, че съзнава своята невинност. Стоеше непоклатим пред яростните вълни, които Го връхлитаха. Сякаш вълните на гнева, издигащи се все по-високо и по-високо като вълни на бушуващ океан, се разбиваха до Него, без да Го докосват. Стоеше мълчалив, но мълчанието Му бе красноречиво. То бе като светлина, която се излъчва от вътрешния човек към външния. Пилат бе учуден от поведението на Исус. Дали този човек се отнася с такова пренебрежение към процеса, понеже не Го е грижа за живота Му? - се питаше той. Като Го гледаше как понася оскърбления и подигравки, без да им отвръща, сметна, че Христос не би могъл да е толкова несправедлив и неправеден, каквито бяха крещящите свещеници. Надявайки се да разбере истината от самия Него и да избегне врявата на тълпата, Пилат отведе Исус настрана и отново Го запита: “Ти юдейският цар ли си?” Исус не отговори пряко на този въпрос. Той знаеше, че Светият Дух се бори с Пилат и Му даде възможност да признае своето убеждение. “От себе си ли казваш това - попита Той - или други са ти говорили за Мене?”, т. е. какво е подтикнало Пилат да зададе този въпрос - обвинението на свещениците или това бе желание да приеме светлина от Христос. Пилат разбра значението на Христовите думи, но гордост се надигна в сърцето му. Той не пожела да признае убеждението, което му се бе натрапило. “Че аз юдеин ли съм?” - каза той. “Твоят народ и главните свещеници те предават на мене, какво си сторил?” Златният случай за Пилат бе отминал. И все пак Исус не го остави без по-нататъшно осветление, макар и да не отговори направо на въпроса му. Той изложи ясно Своята мисия. Даде на Пилат да разбере, че не се стреми към земен престол. “Моето царство не е от този свят - каза Той, - ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите, а сега царството Ми не е от тук. Затова Пилат Му каза: Тогава ти Цар ли си? Исус отговори: Ти право казваш, защото Аз Съм цар. Аз затова се родих и затова дойдох на света, да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.” Христос потвърди, че Неговото слово бе само по себе си ключ, който би могъл да отключи тайната пред готовите да я приемат. То съдържаше препоръчителна сила и това бе тайната за разпространяването на Неговото царство на истината. Исус желаеше Пилат да разбере, че само чрез приемане и усвояване на истината можеше да бъде възстановено неговото покварено естество. Пилат имаше желание да узнае що е истина. Умът му бе объркан. Той жадно се хвана за тези думи на Спасителя и сърцето му се развълнува от силния копнеж да разбере какво всъщност представляваше истината и как би могъл да се сдобие с нея. “Що е истина?” - запита той, но не дочака отговор. Врявата отвън му напомни за неговите интереси и задължения в момента, защото свещениците крещяха за незабавно действие. Излизайки навън при евреите, той заяви категорично: “Аз не намирам никаква вина в Него.” Тези думи, излезли от устата на един езически съдия, бяха унищожителен укор против вероломството и лъжовността на израилевите управници, които обвиняваха Спасителя. Когато свещениците и старейшините чуха всичко това от Пилат, разочарованието и гневът нямаха граници. Толкова дълго време бяха кроили планове и бяха чакали този случай. Усетили, че има изгледи Исус да бъде освободен, се ожесточиха още повече, сякаш бяха готови да Го разкъсат на парчета. Шумно оспориха изявлението му и го заплашиха с неодобрението на римската власт. Обвиниха го, че отказва да осъди Исус, Който според техните твърдения се е надигнал против кесаря. Прозвучаха гневни викове, които заявяваха, че размирното влияние на Исус е добре известно из цялата страна. Свещениците казаха: “Той вълнува людете, понеже поучава по цяла Юдея, като е почнал от Галилея и е следвал даже до тук.” До този момент Пилат нямаше намерение да осъди Исус. Той знаеше, че евреите Го обвиняваха поради омраза и предразсъдъци. Знаеше задълженията си. Правосъдието изискваше Христос да бъде освободен незабавно. Но Пилат се уплаши от зложелателството на народа. Ако откажеше да предаде Исус в ръцете им, можеше да се вдигне голям шум, а той се страхуваше точно от това. Когато чу, че е бил от Галилея, той реши да Го изпрати на Ирод, управителя на тази провинция, който по това време се намираше в Ерусалим. С тази си постъпка Пилат смяташе да снеме от себе си отговорността по делото и да я прехвърли на Ирод. Смяташе също така, че това е и един добър случай да излекува старата вражда между него и Ирод. Точно така и стана. Двамата съдии се сприятелиха покрай процеса на Спасителя.

ЮДА Написана на : 2017-05-02 17:43:00

ЮДА

Историята на Юда ни представя тъжния край на един живот, който би могъл да бъде благословен от Бога. Ако Юда бе умрял преди последното си пътуване до Ерусалим, той щеше да бъде смятан за човек, достоен да заема място между дванадесетте и чието отсъствие би се чувствало много силно. Отвращението, следвало го през вековете, не би съществувало, ако не бяха онези качества от характера му, които се разкриха в края на неговата история. Но целта беше характерът му да бъде открит пред света. Животът му трябваше да служи като пример и предупреждение за всички, които като него биха се оказали предатели на святи отговорности.
Малко преди Пасхата Юда бе подновил договора си със свещениците да предаде Исус в ръцете им. Тогава именно бе уговорено Спасителят да бъде арестуван на някое от Неговите уединени места за размисъл и молитва. От угощението в дома на Симон насам Юда бе имал много случаи да размисли върху делото, което възнамеряваше да извърши, но неговите кроежи си останаха непроменими. За тридесет парчета сребро - цената на един роб - той предаде Господа на славата на позор и смърт. Юда имаше вродена силна любов към парите, но той не всякога е бил толкова покварен, че да извърши дело като това. Бе подхранвал обаче лош дух на алчност, докато тя стана управляващата подбуда в живота му. Любовта към Мамона надделя над любовта му към Христос. Ставайки роб на един порок, той се предаде в ръцете на Сатана, за да бъде отведен до какви ли не крайности в греха.
Юда се бе присъединил към учениците, когато множествата следваха Христос. Поученията на Спасителя затрогваха сърцата им, когато слушаха увлечени Неговите думи, прозвучали в синагогата, край морския бряг или на планината. Юда виждаше как при Исус се стичаха болни, сакати, слепи от села и градове. Виждаше да поставят умиращи при нозете Му. Беше свидетел на великите дела на Спасителя: излекуването на болни, изгонването на демони и възкресяването на мъртви. Той почувства и върху самия себе си доказателствата и проявата на Христовата сила. Признаваше Христовото учение като стоящо много по-високо от всичко, което бе чул дотогава. Обикна великия Учител и желаеше да бъде с Него. Почувства силно желание да промени характера и живота си. И се надяваше да постигне това, като се свърже с Исус. Спасителят не го отблъсна. Той му даде място между дванадесетте. Повери му работата на евангелизатор. Надари го със силата да лекува болни и да изгонва бесове. Но Юда никога не стигна дотам, че да се предаде напълно на Христос. Той не се отказа от своята любов към живота или от любовта си към парите. Макар че стана служител на Христос, той не се подаде на Божествената преобразяваща сила. Смяташе, че може да запази своя начин на разсъждение, своите мнения и мисли и подхранваше предразположение към критикуване и осъждане.
Юда бе ценен много високо от учениците и имаше голямо влияние над тях. Самият той оценяваше високо собствените си качества и смяташе братята си по-нискостоящи от него по разсъждения и способности. Те не виждат благоприятните случаи, мислеше си той, нито пък се възползват от обстоятелствата. Църквата никога няма да има успех с такива късогледи и тесногръди хора за водачи. Петър беше буен, действаше прибързано. Йоан, който скътваше като съкровище истините, изговаряни от Христовите уста, бе неспособен финансист. Матей, научен да гледа на всичко с най-голяма точност, бе много взискателен по отношение на честността, а освен това винаги разсъждаваше върху думите на Учителя и така биваше погълнат от тях, че не можеше да му се повери работа, която изисква предвидливост и далновидност. Така Юда преценяваше всички ученици и се ласкаеше, че църквата често би изпадала в затруднено положение и объркване, ако не беше неговата способност на ръководител. Смяташе се за ненадминат от другите по дарба. Според собствената му преценка той бе чест за делото и винаги го изтъкваше.
Юда бе заслепен по отношение на слабите места на своя характер и затова Христос го постави там, където той щеше да има случай да ги види и да ги поправи. Като касиер на учениците му бе поверена задачата да се грижи за нуждите на малката група и да облекчава нуждите на бедните. Когато в пасхалната стая Исус му каза: “Каквото вършиш, върши го по- скоро” (Йоан 13:27), учениците помислиха, че Той му заръчва да купи нещо, което е нужно за празника, или пък да даде нещо на бедните. Юда можеше да развие неегоистичен дух, като служи на другите. Но макар че всеки ден слушаше уроците, предавани от Христос, и бе свидетел на Неговия неегоистичен живот, продължаваше да поддържа предразположението си към алчността. Малките суми, които постъпваха в ръцете му, бяха постоянно изкушение. Често пъти, когато извършеше някоя дребна услуга за Христос или посветеше известно време за религиозни цели, той си плащаше от оскъдните средства в касата. С такива претексти извиняваше постъпките си сам пред себе си, но в очите на Бога това бе кражба.
Често повтаряното от Христос изявление, че Неговото царство не е от този свят, оскърбяваше Юда. Той бе начертал един план, една линия на поведение, по която очакваше Христос да действа. Бе планирал освобождаването на Йоан Кръстител от затвора. Но уви! Йоан бе оставен да бъде обезглавен. А Исус, вместо да утвърди Своето царско право и да отмъсти за смъртта на Йоан, се оттегли с учениците Си в провинцията. Юда искаше да се води по-агресивна борба. Смяташе, че ако Исус не пречи на учениците да провеждат своите планове, делото би имало по-голям успех. Забелязваше постоянно растящата вражда на еврейските водачи и виждаше как Христос не отговаря на предизвикателството, когато Му искат знамение от небето. Сърцето му бе отворено за неверието, то се поддаваше на недоверието и врагът не се забави да му внуши разни мисли на съмнение и негодувание. Защо Исус се спира толкова много на неща, които действат обезсърчително? Защо предсказва изпитания и гонения за Себе Си и за учениците Си? Перспективата да заеме високо положение в новото царство бе накарала Юда да прегърне делото на Христос. Трябваше ли неговите надежди да останат неоправдани? Не мислеше, че Исус не е Божи Син; но постоянно правеше разни догадки и се опитваше да си обясни по някакъв начин Неговите велики дела.
Въпреки обясненията, които Спасителят сам даваше в поученията Си, Юда непрекъснато поддържаше идеята, че Христос ще царува в Ерусалим. Той се опита да осъществи тази своя идея при случая, когато бяха нахранени петте хиляди души. Тогава и Юда помагаше в раздаването на храната на гладните хора. Бе видял от каква голяма полза можеше да бъде за другите. Почувства онова задоволство, което човек изпитва, когато служи на Бога. Той помагаше да се занасят болните и страдащите при Христос. Виждаше какво облекчение, каква радост и щастие изпитваха човешките сърца от целителната сила на великия Възстановител. Би могъл да схване методите на Христос, но бе заслепен от собствените си егоистични желания. Юда пръв се възползва от ентусиазма, който се породи от чудото с хлябовете. Той предложи и се опита да проведе проекта - да грабнат Христос насила и да Го направят цар. Надеждите му се простираха много нависоко и разочарованието му бе горчиво.
Христовото слово в синагогата за хляба на живота бе повратната точка в живота на Юда. Той чу думите: “Ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си” (Йоан 6:53). Разбра, че Христос предлагаше по-скоро духовни, отколкото светски блага. Смяташе се за много далновиден и си помисли, че е успял да разбере, че Исус не ще придобие никаква слава, нито пък ще може да осигури някакви високи постове на Своите последователи. Затова той реши да не се свързва много тясно с Него, та ако пожелае, да може да се оттегли. Във всеки случай щеше да наблюдава. И наблюдаваше.
Оттогава насетне Юда започна да изразява разни съмнения, които смущаваха учениците. Създаваше спорове и всяваше заблуждаващи чувства, като повтаряше често аргументите, привеждани от книжниците и фарисеите срещу Христовите твърдения. Всички малки и големи смущения и изпитания, трудностите и привидните пречки за напредъка на евангелието той приемаше като доказателства срещу неговата истинност. Привеждаше стихове от Писанията, които нямаха връзка с истините, които Христос проповядваше. Тези текстове, откъснати от връзката им с други, объркваха учениците и засилваха обезсърчението, което ги потискаше постоянно. Но Юда вършеше всичко това по такъв начин, че да изглежда като много съвестен. И докато учениците търсеха доказателства, за да потвърдят думите на великия Учител, Юда ги водеше почти без да се усетят по друг път. Така по много религиозен и привидно мъдър начин той представяше нещата в светлина, съвсем различна от тази, в която Исус им ги бе представил, и придаваше на думите Му значение, каквото Той не бе дал. Неговите внушения подтикваха постоянно към амбициозното желание за земно предпочитание и по този начин Юда отвличаше вниманието на учениците от важните неща, които те трябваше да имат предвид. Спорът за това, кой от тях да бъде най-голям, се подбуждаше обикновено от него.
Когато Исус представи на богатия младеж условието, при което може да стане Негов ученик, Юда остана много недоволен. Сметна, че е направена голяма грешка. Ако такива хора като този началник биха могли да се свържат с вярващите, те биха се оказали голяма помощ и подкрепа за Христовото дело. О, само да го приемеха за съветник - мислеше си той, - би могъл да им предложи много планове за напредъка и преуспяването на малката църква. Неговите принципи и методи щяха, разбира се, да се различават от Христовите, но по тези въпроси той се смяташе за по-мъдър от Исус.
Във всичко, което Христос казваше на учениците Си, се намираше по нещо, с което Юда не бе съгласен в сърцето си. Под негово влияние квасът на недоволство вършеше своята работа. Учениците не съзираха истинското действие и последиците на всичко това. Но Исус виждаше, че Сатана предава своите качества на Юда, а по този начин се отваря възможност да се влияе и на другите ученици. Точно това заяви Христос една година, преди да бъде предаден. “Не Аз ли избрах вас дванадесетте?-каза той. - И един от вас е дявол”Йоан 6:70
Все пак Юда не поддържаше явна опозиция, нито пък издаваше съмненията си по отношение на уроците на Спасителя. За първи път той възропта явно на угощението в дома на Симон. Когато Мария помаза нозете на Спасителя, той прояви своята наклонност към алчност. При упрека на Исус духът му се озлоби. Наранената му гордост и желанието за отмъщение събориха преградите, така дълго подхранваната алчност го завладя напълно. Това ще преживее всеки, който подхранва грях. Елементите на порочност, срещу които не се борим и които не побеждаваме, се поддават на изкушенията на Сатана и душата става пленник на неговата воля.
Но Юда не беше съвсем закоравял. Даже и след като два пъти бе обещал да предаде Спасителя, имаше възможност за покаяние. На Пасхалната вечеря Исус доказа Своята божественост, като откри намеренията на предателя. В милостта Си Той включи и Юда в службата, извършена за учениците. Но този последен апел на любов също не бе взет под внимание. Тогава случаят на Юда бе решен и умитите от Исус нозе отидоха да извършат предателското дело.
Юда разсъждаваше така: ако Исус трябва да умре, то това събитие ще стане непременно. В такъв случай неговата собствена постъпка да предаде Спасителя не би променила резултата. Ако пък Исус не трябваше да умре, неговата постъпка само би Го принудила да Се предаде. При всички случаи той би спечелил нещо от своето предателство. Пресметна, че ще извърши добра сделка с предаването на своя Господ.
Не вярваше обаче, че Христос ще позволи да Го арестуват. Неговото намерение бе само да даде на Исус урок. Искаше да изиграе роля, която би накарала Спасителя да се отнася отсега нататък много внимателно с него и с нужното уважение. Но Юда не знаеше, че предава Христос на смърт. Колко често, когато Спасителят поучаваше с притчи, книжниците и фарисеите се увличаха от Неговите сполучливи илюстрации! Колко често сами произнасяха присъдата си! Често пъти, когато истината проникнеше в сърцата им и те се убеждаваха в нея, се изпълваха с ярост и вземаха камъни да Го замерят. Тъй като Той
успяваше да избегне толкова много пъти примките - мислеше си Юда, - и сега няма да позволи да бъде хванат.
Юда реши да постави този въпрос на проба. Ако Исус е наистина Месия, то народът, за когото Той бе направил толкова много, ще застане зад Него и ще Го провъзгласи за цар. Това щеше да успокои завинаги много умове, които сега се намираха в недоумение и несигурност. В такъв случай на Юда щеше да бъде приписана заслугата за възкачването на Христос като цар на Давидовия престол. А тази негова постъпка щеше да му осигури и първото място след Христос в новото царство.
Лицемерният ученик изигра своята роля в предаването на Исус. В градината, когато каза на водачите на тълпата: “Когото целуна, Той е; хванете Го” (Матей 26:48), той бе напълно уверен, че Христос ще се изплъзне от ръцете им.
Ако тогава го обвиняха, той би могъл да каже: “Не казах ли ви да Го държите здраво?”
Юда беше свидетел, когато войниците, действащи по указанията му, завързаха здраво ръцете на Христос. Той се изуми, като видя, че Спасителят се остави да Го отведат. Обезпокоен Го последва от градината до разследването Му пред еврейските управници. При всяко Исусово движение очакваше, че Учителят ще изненада враговете Си, като им се представи за Божи Син, ще осуети всичките им заговори и планове и ще сломи напълно силата им. Но когато часовете отлитаха един след друг и Исус се подчиняваше на всички оскърбления, сипещи се върху Него, ужасен страх обзе продажника, че е предал своя Учител на смърт.
Към края на процеса Юда не можеше повече да понася угризенията на виновната си съвест. Внезапно в залата отекна хриплив глас, който скова в ужас всички сърца: “Той е невинен! Пощади Го, о, Каяфа!”
Можеше да се види сега как високата фигура на Юда си пробива път през изумената тълпа. Лицето му бе бледо и изтормозено, а на челото му бяха избили едри капки пот. Хвърляйки се към съдийския престол, той изсипа пред първосвещеника сребърниците, които представляваха цената за предаването на неговия Господ. Сграбчи дрехата на Каяфа и жадно го замоли да освободи Исус, заявявайки, че не е направил нищо, заслужаващо смърт. Каяфа го отблъсна гневно, но се смути и не знаеше какво да каже.
Вероломството на свещениците бе открито. Стана явно, че те бяха подкупили ученика да предаде своя Учител.
“Съгреших - извика пак Юда, - че предадох невинна кръв!” Но първосвещеникът, който вече се беше съвзел, му отговори с презрение: “Нам що ни е? Ти гледай!” (Матей 27:4). Свещениците с охота бяха използвали Юда за свое оръдие; но презирали неговата низост. Когато се обърна към тях с изповед, те го отблъснаха презрително.
Тогава Юда се хвърли в нозете на Исус, признавайки Го за Божи Син и молейки Го да избави Себе Си. Спасителят не укори Своя предател. Той знаеше, че Юда не се кае. Неговата изповед бе наложена от чувството за вина в душата му, породено от ужасната мисъл за наказание и за бъдещия съд. Юда не изпитваше дълбока, съкрушителна скръб, че е предал неопетнения Божи Син и се е отрекъл от Светия Израилев. И въпреки това Исус не произнесе нито една осъдителна дума. Той го погледна състрадателно и каза: “За този час Аз дойдох на света.”
Шепот на учудване премина през цялото събрание. С удивление всички наблюдаваха Христовото дълготърпение към Неговия предател. Пак им се натрапи убеждението, че този Човек е нещо повече от смъртен. Но ако е Божият Син - питаха се те, - защо не освободи Себе Си от веригите Си и не възтържествува над обвинителите Си?
Юда видя, че молбите му са напразни. И бързо излезе от залата, възкликвайки: “Много е късно! Много е късно!”
Той чувстваше, че не би могъл да понесе да види Исус разпънат. И в отчаянието си отиде и се обеси.
По-късно през същия ден по пътя от съдебната зала на Пилат до Голгота виковете и подигравките на нечестивата тълпа, която отвеждаше Исус до мястото на екзекуцията, бяха внезапно прекъснати. Като минаха край едно уединено място, видяха в подножието на сухо дърво тялото на Юда. Гледката бе отвратителна. Тежината на тялото бе скъсала въжето, с което той се бе обесил. Тялото му се бе обезобразило страшно при падането и в този момент псета го бяха заобиколили и го разкъсваха. Останките му бяха заровени незабавно. Но присмехът на тълпата отслабна и пребледнелите лица на мнозина издаваха мислите им. Възмездието сякаш се спускаше вече над ония, които бяха виновни за кръвта на Исус.
"Тогава Юда, който Го беше предал, като видя, че Исус бе осъден, разкая се и върна тридесетте сребърника на главните свещеници и старейшините и каза: Съгреших, че предадох невинна кръв. А те рекоха: Нам що ни е? Ти гледай. И като хвърли сребърниците в храма, излезе и отиде и се обеси."Матей 27:3-5 

II В БЕЗМЪЛВИЕ И УВЕРЕНОСТ ЩЕ БЪДЕ, СИЛАТА ТИ

"И ако го попита някой: Какви са тези рани между мишците ти? Ще отговори: Това са раните, които ми нанесоха в дома на приятелите ми."Захария 13:6 Но сърцето на Исус се раздираше от една много по-остра болка. Ударът, който Му причини най-силната болка, не можеше да бъде нанесен от ничия вражеска ръка. Докато Христос понасяше подигравателния разпит пред Каяфа, от Него се отрече един от собствените Му ученици! След като изоставиха своя Учител в градината, двама от учениците се осмелиха да последват на известно разстояние тълпата, която отвеждаше Исус. Това бяха Петър и Йоан. Свещениците познаваха Йоан като добре известен ученик на Исус и го пуснаха в залата, като се надяваха, че като види унижението на своя Водач, ще се откаже от идеята, че такова едно същество може да е Божи Син. Йоан каза няколко думи в полза на Петър, така че успя да осигури вход и за него. В двора бе накладен огън, защото бе най-студеният час на нощта - точно преди зазоряване. Една група се бе събрала около огъня и Петър самонадеяно зае място сред нея. Той не желаеше да се знае, че е Христов ученик. Надяваше се, че като се смеси безгрижно с тълпата, ще го сметнат за един от довелите Исус в залата. Но когато пламъците внезапно осветиха лицето на Петър, жената, която пазеше на вратата, го погледна изпитателно. Забелязала бе, че бе дошъл заедно с забелязала бе покрусения израз на лицето му и сметна, че и той може да е ученик на Исус. Тя бе една от слугините в дома на Каяфа и бе много любопитна да узнае кой е. Каза на Петър: “Не си ли и ти от Неговите ученици?” Петър се стресна и смути. Очите на цялата група се насочиха веднага към него. Направи се, че не я разбира, но тя бе настойчива и увери стоящите наоколо, че и този човек е бил с Исус. Петър се почувства принуден да отговори и каза гневно: “Жено, не Го познавам!” Това беше първото отричане; и веднага след него петелът пропя. О, Петре, колко бързо се засрами от своя Учител! Колко бързо се отрече от своя Господ! Ученикът Йоан при влизането си в съдебната зала не се опита да скрие факта, че е последовател на Исус. Той не се смеси с грубата тълпа, която ругаеше неговия Господ; и не бе запитан нищо, защото не си придаваше фалшив вид, така че не възбуждаше и подозрение. Потърси си уединено кътче, закрито от погледа на тълпата, но в същото време колкото се може по-близо до Исус. Оттук той можеше да вижда и да чува всичко при разпита на неговия Господ. Петър не искаше да се разкрие неговият истински характер. Като си придаваше вид на безразличие, той всъщност бе стъпил на вражеска почва и стана лесна плячка на изкушението. Ако го призовяха да се бори за своя Учител, той би бил смел войник; но когато срещу него презрително бе насочен пръст, се оказа страхливец. По същия начин и много християни, които не биха и трепнали пред една действителна битка за своя Господ, попаднали под подигравките на хората, се отричат от своята вяра. Общувайки с такива, които би трябвало да избягват, сами влизат в пътя на изкушението. Те просто канят неприятеля да ги изкушава и после казват или вършат неща, в които при други обстоятелства никога не биха се провинили. Всеки Христов ученик, прикриващ в днешно време вярата си пред страха от страдания или укори, се отрича от своя Господ така, както това направи Петър в съдебната зала. "И тъй, всеки, който изповяда Мене пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Отца Си, Който е на небесата. Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Отца Си, Който е на небесата."Матей 10:32,33 Петър се опитваше да покаже, че разпитът на неговия Учител не го интересува, но сърцето му се късаше от скръб, като слушаше жестоките подигравки и виждаше лошото отношение, което Исус търпеше. Нещо повече, той бе изненадан и разгневен, задето Исус унижава и Себе Си, и последователите Си, като се оставя да бъде третиран така. За да скрие истинските си чувства, се опитваше да се смеси с преследвачите Му и да се присъедини към техните неподобаващи подигравки. Но изражението на лицето му изглеждаше неестествено. Всъщност той постъпваше като лъжец; и докато се стараеше да говори безгрижно и равнодушно, не можеше да сдържи израза на възмущение при гледката на оскърбленията, които засипваха неговия Учител. Вниманието бе привлечено към него за втори път и отново бе обвинен, че е последовател на Исус. Този път той под клетва заяви: “Не познавам човека!” Още веднъж му бе даден случай. След като измина час, един от слугите на първосвещеника, близък роднина на човека, чието ухо Петър бе отрязал, го попита: “Не те ли видях аз в градината с Него?” “Наистина от тях си, защото си галилеянин и говорът ти съответства!” При тези думи Петър избухна. Исусовите ученици се отличаваха със своя чист говор; и за да заблуди напълно запитвачите си и да оправдае маската на дръзко поведение, която си бе надянал, той започна да се отрича от своя Учител с проклятия и клетви. "А той се отрече пред всички, казвайки: Не разбирам що говориш. И Петър пак се отрече с клетва: Не познавам човека. Тогава той започна да проклина и да се кълне: Не познавам човека. И на часа петелът изпя. И спомни си Петър думата на Исуса, Който беше рекъл: Преди да изпее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене. И той излезе вън и плака горко."Матей 26:69-74 Петелът пак пропя. Тогава Петър го чу и си спомни думите на Исус: “Преди да пее петелът дваж, ти три пъти ще се отречеш от Мене!” (Марко 14:30). Докато унизителните клетви бяха още на устните на Петър и пронизителното пеене на петела още звучеше в ушите му, Спасителят отвърна лице от намръщените съдии и погледна право в лицето на Своя окаян ученик. В същото време и погледът на Петър бе привлечен към неговия Учител. В благородното Му изражение той прочете дълбока жалост и скръб, но не и гняв. Видът на това бледо, страдащо лице, на тези треперещи устни, този поглед на състрадание и прощение пронизаха сърцето му като стрела. Съвестта му се пробуди. Паметта му заработи. Петър си припомни обещанието, което бе дал само преди няколко часа - че би отишъл със своя Господ и в затвор, и на смърт. Спомни си колко мъчно му стана, когато Спасителят му бе казал в горницата, че ще се отрече същата тази нощ три пъти от своя Господ. Току-що бе заявил, че не познава Исус; но сега осъзна с горчива скръб колко добре го познава неговият Господ и колко вярно бе прочел в сърцето му онова лицемерие, което и сам той не подозираше. Заля го вълна от спомени. Нежната милост на Спасителя, Неговата доброта и дълготърпение, благородството и кротостта Му към Неговите грешащи ученици - всичко това си спомни. Спомни си и предупреждението: “Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всички, за да ви пресее като жито; но Аз се молих за тебе, да не отслабне твоята вяра” (Лука 22:31,32). С ужас осъзна той собствената си неблагодарност, лъжливата си клетва. Погледна още веднъж Учителя си и видя една светотатствена ръка да се издига и да Го удря по лицето. Не можейки да издържи повече тази сцена, Петър се втурна с разбито сърце навън. Той бързаше сам и в мрак, без да знае и без да го е грижа къде отива. Накрая откри, че се намира в Гетсиманската градина. Сцените, които се бяха разиграли само няколко часа, преди да дойде тук, изплуваха живо в паметта му. Страдащото лице на неговия Господ, опетнено от кървавите капки пот и сгърчено от болка, се появи пред него. Той си спомни с разяждащо угризение, че Исус бе плакал и бе агонизирал в молитва самичък, докато онези, които трябваше да стоят близо до Него в този страшен час на изпит, спяха. Спомни си тържественото Му поръчение: “Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение!” (Матей 26:41). Петър видя отново сцената в съдебната зала. Неговото кървящо сърце се измъчваше страшно от съзнанието, че бе допълнил унижението и скръбта на Спасителя, стоварвайки върху Него най-тежкия удар. На същото това място, където Исус бе излял в агонията Си Своята душа пред Отец в молитва, Петър падна по лице и пожела да умре. Бе подготвил пътя към този си голям грях, когато спеше, след като Исус му бе заръчал да бди и да се моли. Всички ученици претърпяха голяма загуба, защото спяха в онзи критичен час. Христос знаеше огненото изпитание, през което трябваше да преминат. Той знаеше как ще действа Сатана, за да парализира техните чувства, та да останат неподготвени за изпитанието. Точно затова им даде онова предупреждение. Ако онези часове в градината бяха прекарани в бдене и молитва, Петър нямаше да бъде оставен да зависи от собствената си слаба сила. Той нямаше да се отрече от своя Господ. Ако учениците бяха бдели заедно с Христос при Неговата агония, щяха да бъдат подготвени да понесат гледката на страданията Му на кръста. Биха схванали поне до известна степен естеството на Неговата съкрушаваща агония. Щяха да могат да си спомнят думите Му, които предсказваха Неговите страдания, Неговата смърт и Неговото възкресение. Сред мрака, в часа на най-голямото изпитание лъчи на надежда щяха да разпръсват тъмнината и да поддържат тяхната вяра. Веднага щом съмна, Синедрионът се събра пак и Исус отново бе докаран в стаята за съвещание. Той се бе обявил за Син на Бога и те бяха изтълкували думите Му като обвинение срещу Него. Но не можеха да Го осъдят само въз основа на това, защото много от членовете не бяха присъствали на нощното заседание и не бяха чули думите Му; а и знаеха също, че римският съд не би ги сметнал достойни за смърт. Но ако от собствените Му устни всички можеха отново да чуят тези думи, целта им може би щеше да бъде постигната. Те биха могли да превърнат Неговото твърдение, че е Месия, в политическо действие за подмолна, противодържавна дейност. “Ти ли си Христос? - рекоха те. - Кажи ни!” Но Христос мълчеше. Те продължиха да Го обсипват с въпроси. Най-сетне с нотки на скръбен патос Той отговори: “Ако ви кажа, няма да повярвате, и ако ви задам въпрос, не ще отговорите, нито ще Ме пуснете.” Но за да останат без извинение, Той добави тържественото предупреждение: “Но отсега нататък Човешкият Син ще седи отдясно на Божията сила!” “Тогава Божият Син ли Си Ти?” - попитаха в един глас. Исус им отговори: “Вие право казвате, защото Съм!” Те изкрещяха: “Каква нужда имаме вече от свидетелство, защото сами чухме от устата Му!” И тъй, според третата присъда на еврейските власти Христос трябваше да умре. Единственото, което е нужно сега, мислеха си те, е римляните да потвърдят тази присъда и да Го предадат в ръцете им. След това последва третата сцена на малтретиране и подиграване - по- лошо дори от онова, което бе получил от ръцете на невежата тълпа. Всичко стана в самото присъствие на свещениците и управниците и с тяхното одобрение. Всяко чувство на състрадание или човещина бе изчезнало от сърцата им. Щом аргументите им са слаби и не могат да заглушат Неговия глас, те разполагаха с други средства - такива, с каквито всички еретици през вековете са били накарани да млъкнат - страдание, насилие и смърт. "И като Го съблякоха, облякоха Го в червена мантия. И сплетоха венец от тръни и го наложиха на главата Му, и туриха тръст в десницата Му; и като коленичиха пред Него, ругаеха Му се, казвайки: Здравей, Царю Юдейски! И заплюваха Го, и взеха тръстта и Го удряха по главата. И след като Му се поругаха, съблякоха Му мантията и Го облякоха с Неговите дрехи и Го заведоха да Го разпнат."Матей 27:28-31 След като присъдата над Исус бе произнесена от съдиите, народът бе завладян от сатанинска ярост. Викът от гласовете приличаше на рев на диви зверове. Тълпата се втурна към Него, крещейки: “Той е виновен! Убийте Го!” Ако не бяха римските войници, Исус нямаше да доживее да бъде прикован на кръста на Голгота. Ако римската власт не се бе намесила и не бе възспряла насилието на тълпата със силата на оръжието, Той щеше да бъде разкъсан на парчета пред съдиите Си. Езичниците се разгневиха при вида на това скотско отношение към човек, срещу Когото още нищо не бе доказано. Римските чиновници заявиха, че с произнасянето на присъдата над Исус евреите засягат римската власт; и че дори и еврейският закон забранява човек да бъде осъден на смърт въз основа само на неговите собствени думи. Тази намеса предизвика известно затишие в съдебния процес; но еврейските водачи бяха мъртви както към милостта, така и към срама. И свещеници, и управници забравиха достойнството на своята служба и хулеха Божия Син с неприлични епитети. Присмиваха Му се с рождението Му. Заявяваха, че дързостта Му да се обяви за Месия е причина да заслужи най-позорната смърт. Най-разпуснатите хора участваха в това отвратително отношение спрямо Спасителя. Върху главата Му бе метната стара дреха и мъчителите Му Го удряха по лицето с думите: “Проречи ни, Христе, кой Те удари?” И когато махаха дрехата, някакъв жалък човек Го заплюваше в лицето. Божиите ангели вярно отбелязваха всеки оскърбителен поглед, дума и постъпка срещу техния любим Началник. Един ден тези ниско паднали хора, които се подиграваха и заплюваха спокойното, бледо лице на Христос, ще Го видят в Неговата слава, светеща по-силно от слънцето. "Тогава ще се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат всички земни племена като видят Човешкия син идещ на небесните облаци със сила и голяма слава. Ще изпрати Своите ангели със силен тръбен глас; и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия. Защото Човешкият Син ще дойде в славата на Отца Си със Своите ангели; и тогава ще въздаде всекиму според делата му."Матей 24:30,31 16:27

I ПРЕД АННА И СЪДИЛИЩЕТО НА КАЯФА Написана на : 2017-05-01 17:00:29

 I ПРЕД АННА И СЪДИЛИЩЕТО НА КАЯФА

Тази глава е основана на Матей 26:57-75, 27:1; Марко 14:53-72,15:1; Лука 22:54-71; Йоан 18:13-27
Бързо поведоха Исус през потока Кедрон, край градини и маслинени горички и през смълчаните улици на спящия град. Минаваше полунощ и виковете на крещящата тълпа, която Го следваше, остро раздираха спокойната нощна тишина. Спасителят бе вързан и пазен зорко, така че се движеше бавно и мъчително, но в своето нетърпение войниците бързо Го водеха към двореца на Анна - бившия първосвещеник. Анна беше главата на свещеническото семейство, което извършваше богослуженията в храма, и от уважение към възрастта му бе признат от народа за първосвещеник. Неговият съвет се търсеше и изпълняваше като глас Божи. Той пръв трябваше да се срещне с Исус, станал пленник на свещеническата власт. Трябваше да присъства на разпита на затворника, да не би не толкова опитният Каяфа да не успее да постигне целта, която преследваха. В този случай трябваше да се използват неговата ловкост, хитрост и коварство, защото Христос трябваше да бъде осъден на всяка цена. Официално Исус трябваше да бъде съден пред Синедриона, но пред Анна бе подложен на предварителен процес. Тъй като бяха под римско управление, Синедрионът не можеше да изпълнява смъртни присъди. Той можеше само да разпита затворника и да произнесе присъда, която трябваше да се утвърди от римските власти. Затова бе необходимо срещу Христос да бъдат отправени обвинения, които римляните да признаят за криминални престъпления. Трябваше също така да се намери обвинение, което би Го осъдило и в очите на евреите. Измежду свещениците и управниците имаше немалко хора, които бяха убедени в Христовото учение и само страхът от отлъчване от църквата ги възпираше да го изповядат публично. Свещениците си спомняха добре въпроса на Никодим: “Нашият закон осъжда ли човека, ако първо не го изслуша и не разбере що върши?” (Йоан 7:51). Този въпрос бе прекъснал за известно време съвещанията на съвета и бе осуетил плановете им. Сега Йосиф от Ариматея и Никодим нямаше да бъдат повикани; но имаше други, които може би щяха да се осмелят да се изкажат в полза на справедливостта. Съдебният процес трябваше да се проведе така, че да обедини всичките членове на Синедриона против Христос. Две обвинения свещениците искаха да поддържат. Ако можеше да се докаже, че Исус е богохулник, Той щеше да бъде осъден от евреите. Ако бъдеше осъден в противодържавна дейност, това щеше да осигури осъждането Му и от римляните. Анна се опита да установи първо второто обвинение. Той започна да разпитва Исус за учениците и ученията Му, като се надяваше, че подсъдимият ще каже нещо, което би му дало материал да действа. Смяташе да изтръгне изявление, с което да се докаже, че Христос се стреми да основе тайно общество с цел да установи ново царство. В такъв случай свещениците щяха да Го предадат на римските власти като нарушител на мира и подстрекател към бунт. Христос четеше намеренията на свещеника като в отворена книга. Прониквайки сякаш в най-тайните кътчета на душата на този, който Го подлагаше на разпит, Той отрече, че между Него и последователите Му съществува някакъв таен съюз или че ги е събирал на тайно и на тъмно, за да прикрие плановете Си. Не криеше нищо по отношение на целите и намеренията Си. “Аз говорих явно на света - отговори Той, - винаги поучавах в синагогите и в храма, гдето всички юдеи се събират, и нищо не съм говорил скришно!” Спасителят съпостави Своя начин на работа с методите на обвинителите Си. В продължение на месеци те Го бяха преследвали, като се стараеха да Го хванат в клопка и да Го изправят пред таен съд, където биха могли чрез лъжесвидетелство да постигнат онова, което не би могло да се постигне с открити средства. Сега те осъществяваха точно тези свои цели. Среднощното арестуване от една тълпа, гаврата и малтретирането преди да бъде осъден, даже преди да бъде обвинен - това бе техен начин на действие, не Негов. Те действаха в нарушение на закона. Законите им твърдяха, че всеки човек трябва да бъде третиран като невинен, докато се докаже вината му. Свещениците стояха там осъдени от собствените си закони. Обръщайки се към разпитващия Го, Исус каза: “Защо питаш Мене?” Не бяха ли изпращали свещениците и управниците шпиони по петите Му, за да наблюдават всяко Негово движение и да докладват всяка Негова дума? Не бяха ли присъствали на всяко събиране и не занасяха ли на свещениците информация за всичко, което Той бе говорил и вършил? “Питай онези, които са Ме слушали какво Съм им говорил - отговори Исус. - Ето, те знаят що Съм казвал!” Пред решителността на този отговор Анна млъкна. Като се страхуваше, че Христос би казал нещо по отношение на неговия начин на действие, който той предпочиташе да прикрие, замълча за момента. Един от неговите офицери, разярен от това, че Анна бе принуден да млъкне, удари Исус по лицето с думите: “Така ли отговаряш на първосвещеника?” Христос отговори спокойно: “Ако съм продумал нещо зло, покажи Ми злото; но ако добро, защо Ме биеш?” Той не отговори с гневни, отмъстителни думи. Неговият спокоен отговор дойде от едно безгрешно, търпеливо и благородно сърце, което не можеше да бъде предизвикано. Христос остро страдаше от малтретирането и оскърбленията. Понасяше всякакви оскърбления от ръцете на същества, които бе сътворил и за които правеше безгранична жертва. И страдаше съразмерно на съвършенството на Неговата святост и омраза към греха. Разследването Му от хора, държащи се като демони, представляваше за Него непрекъснато жертване. Да бъде заобиколен от човешки същества, контролирани от Сатана, Го отблъскваше. А знаеше, че ако божествената Му сила проблесне само за момент, би могъл да повали в праха жестоките Си мъчители. Това правеше съдебния процес още по-тежък за понасяне. Евреите очакваха един Месия, Който да разкрие Себе Си чрез външни прояви. Те очакваха от Него с един проблясък на мощната Си воля да промени хода на човешките мисли и да ги принуди да признаят Неговата върховна власт. Смятаха, че по този начин Той щеше да осигури както собственото Си издигане, така и да задоволи амбициозните им надежди. Така че, когато Христос биваше третиран с такова презрение, у Него се пораждаше силното изкушение да прояви божествения Си характер. Само с една дума, само с един поглед Той би могъл да накара преследвачите Си да признаят, че е Господ, Който стои над царе и управници, над свещеници и храм. Но трудната Му задача се състоеше точно в това да запази избраното от самия Него положение - да е едно с човечеството. Небесните ангели бяха свидетели на всяка постъпка, която се извършваше срещу техния любим Предводител. Те силно желаеха да освободят Христос. Ръководени от Бога, ангелите са всесилни. Веднъж в изпълнение на заповедта на Христос, те за една нощ избиха сто осемдесет и пет хиляди души от асирийската армия. Колко лесно би било ангелите, наблюдавайки срамните сцени, на които бе подложен Христос по време на процеса, да проявят своето възмущение, като унищожат противниците на Бога. Но не им се заповядваше да направят това. Този, Който можеше да обрече враговете Си на смърт, търпеше тяхната жестокост. Любовта Му към Неговия небесен Баща и обещанието Му, направено още от създаването на света - да стане носител на греха - Го караше да понася търпеливо грубото държание на тези, които бе дошъл да спаси. Това бе част от Неговата служба - да понесе в човешкото Си естество всичките оскърбления и малтретиране, стоварващи се върху Му от човешките същества. Единствената надежда на човечеството бе Христос да се подчини във всичко, което можеше да изтърпи от ръцете и сърцата на хората. Досега Той не бе казал нищо, за да даде на Своите обвинители някакво предимство. И въпреки това бе вързан в знак на това, че е осъден. Трябваше обаче външно поне да се покаже привидно правосъдие. Необходимо беше поне формално да има някакъв законен процес; и властите бяха решили този процес да мине съвсем набързо. Те знаеха почитта, с която Исус се ползваше сред хората, и се страхуваха, че ако арестуването се разчуе, ще бъде направен опит за освобождаването Му. Освен това, ако процесът и екзекуцията не бъдеха проведени незабавно, трябваше да се отложат с една седмица, защото предстоеше празнуването на Пасхата. Това можеше да се осуетят техните планове. За да постигнат осъждането на Исус, обвинителите разчитаха главно на врявата на тълпата, голяма част от която съставляваше утайката на Ерусалим. Ако отложеха процеса с една седмица, възбудата щеше да стихне и можеше да настъпи обратната реакция. По-голямата част от народа можеше да се надигне в защита на Христос. Можеха да се появят много хора със свидетелски показания в полза на Неговото оправдаване, изнасяйки на бял свят мощните дела, които Той бе вършил. Това щеше да възбуди народното възмущение срещу Синедриона. Предприетите действия срещу Него щяха да бъдат осъдени и Исус щеше да бъде освободен, за да получи още по-голяма почест от множествата. Затова свещениците и управниците решиха да Го предадат в ръцете на римляните, преди да се открият намеренията им. Но най-напред трябваше да се намери някакво обвинение. Досега не бяха спечелили още нищо. Анна заповяда Исус да бъде отведен при Каяфа. Каяфа принадлежеше към садукеите, сред които се намираха най-отчаяните врагове на Исус. Сам той, макар и да не притежаваше силен характер, беше също така жесток, безсърдечен и безскрупулен, какъвто беше и Анна. Щеше да опита всички средства, за да погуби Исус. Беше рано сутринта и още много тъмно. При светлината на факли и фенери въоръжената банда потегли със своя пленник към двореца на първосвещеника. Там, докато членовете на Синедриона пристигаха, Анна и Каяфа разпитаха Исус отново, но пак безуспешно. Когато съветът се събра в съдебната зала, Каяфа зае мястото си на председател. От двете му страни бяха съдиите, както и тези, които специално се интересуваха от процеса. Римските войници бяха застанали на подиума под престола. В подножието на престола стоеше Исус. В Него бяха съсредоточени погледите на цялото множество. Възбудата беше много силна. Само Той, единствен от цялата тълпа, беше спокоен и ведър. Самата атмосфера, която Го обкръжаваше, изглеждаше проникната от свято влияние. Каяфа бе смятал Исус за свой личен съперник. Голямото желание на хората да слушат Спасителя и тяхната явна готовност да приемат Неговите учения бе възбудило жестоката ревност на първосвещеника. Но сега, когато Каяфа погледна подсъдимия, остана поразен и се изпълни с възхищение от Неговото благородно и достойно държание. Обзе го убеждението, че този Човек е подобен на Бога; но в следващия момент презрително отпъди мисълта. Изведнъж се чу гласът му, който с подигравателен и надменен тон поиска от Исус да извърши пред него едно от великите Си чудеса. Но думите му падаха в ушите на Спасителя, сякаш не ги чуваше. Хората сравняваха възбуденото и злобно поведение на Анна и Каяфа със спокойното и величествено поведение на Исус. Дори и в умовете на онова закоравяло множество възникна въпросът, ще бъде ли осъден като престъпник този Човек с богоподобен вид? Каяфа, забелязвайки влиянието, което оказа държанието на Исус върху присъстващите, побърза да ускори процеса. Враговете на Исус бяха много объркани. Те искаха на всяка цена да осигурят Неговото осъждане, но не знаеха как да го постигнат. Членовете на съвета бяха разделени на фарисеи и садукеи. Помежду им съществуваше жестока омраза и непримирима борба. Не смееха да засегнат някои спорни точки, да не би да се стигне до свада. Само с няколко думи Исус можеше да възбуди техните противопоставящи се предразсъдъци и така да отклони гнева им от Себе Си. Каяфа знаеше това и пожела да избегне повдигането на такъв спор. Имаше много свидетели, които можеха да докажат, че Христос бе порицавал свещениците и книжниците, че ги бе наричал лицемери и убийци; но такова свидетелство не трябваше да се привежда. В острите си спорове с фарисеите садукеите също бяха използвали подобни изрази; а и такива показания нямаше да бъдат убедителни за римляните, сами отвратени от претенциите на фарисеите. Имаше изобилни доказателства и за това, че Исус не беше зачитал традициите на евреите и беше говорил непочтително за много от техните наредби. Но по отношение на преданията фарисеите и садукеите бяха на нож; и това доказателство не би имало никаква тежест пред римляните. Враговете на Христос не смееха да Го обвинят и в нарушение на съботата, да не би при едно по-пълно разследване да се разкрие характерът на Неговото дело. Ако се разкрият чудесата на излекуване, то целта на свещениците би била осуетена. Бяха подкупени фалшиви свидетели да обвинят Исус в подклаждане на бунт и в стремеж за установяване на ново правителство; но техните свидетелски показания се оказаха неопределени и противоречиви. При разпита те изопачаваха и фалшифицираха собствените си изявления. Още в началото на Своята служба Христос бе казал: “Разрушете този храм и за три дни ще го издигна.” Според образния език на пророчеството така Той предсказа собствената Си смърт и възкресение. “Но Той говореше за храма на тялото Си” (Йоан 2:19,21). Евреите бяха разбрали думите Му в буквален смисъл - като отнасящи се до храма в Ерусалим. От всичко, казано от Христос, свещениците не можаха да намерят нищо, което да използват срещу Него, освен тези думи. Като ги цитираха погрешно, те се надяваха да спечелят предимство. Римляните бяха участвали във възстановяването и украсяването на храма и много се гордееха с това. Всяко презрение, проявено към храма, сигурно би възбудило тяхното възмущение. По тази точка можеха да постигнат единодушие и римляни, и евреи, и фарисеи, и садукеи, защото всички гледаха на храма с голяма почит. За това обвинение бяха намерени двама свидетели, чиито показания не си противоречаха толкова, колкото на другите. Единият от тях, подкупен, за да обвини Исус, заяви: “Този каза: Мога да разруша Божия храм и за три дни пак да го съградя.” Така Христовите думи бяха изопачени. Ако те бяха цитирани точно както Той ги бе изговорил, не биха били достатъчни, за да бъде осъден даже и от Синедриона. Ако Исус бе само един обикновен човек според твърдението на евреите, Неговото изказване би означавало само проявата на неразумен, самохвален дух, но не би могло да се изтълкува като богохулство. Дори и така, както бяха предадени от фалшивите свидетели, думите Му не съдържаха нищо, което римляните можеха да оценят като престъпление, заслужаващо смърт. Търпеливо слушаше Исус противоречивите свидетелски показания. Не изрече нито дума за самозащита. Накрая обвинителите Му се объркаха, смутиха и разяриха. Процесът не показваше никакъв напредък. Изглеждаше, като че ли целият им заговор щеше да пропадне. Каяфа беше отчаян. Оставаше едно последно средство: Христос трябваше да бъде накаран да осъди сам Себе Си! Първосвещеникът стана от съдебния стол с лице, изкривено от гняв, с глас и поведение, показващи ясно, че ако беше в неговата власт, той би сразил затворника, който се намираше пред него. “Нищо ли не отговаряш? - възкликна той. - Какво свидетелстват тези против Тебе?” Исус остана спокоен. “Той беше угнетяван, но смири Себе Си и не отвори устата Си; както агне, водено на клане и както овца пред стригачите си не издава глас, така Той не отвори устата Си!” (Исая 53:7). Накрая Каяфа, издигайки дясната си ръка към небето, се обърна към Исус с въпрос под формата на тържествена клетва: “Заклевам Те в живия Бог да ни кажеш: Ти ли си Христос, Божият Син?” При този апел Христос не можеше повече да мълчи. Имаше време за мълчание, имаше и време за говорене. Не бе проговорил, докато въпросът не Му бе зададен пряко. Той знаеше, че да отговори сега, това би означавало сигурна смърт. Но апелът бе отправен от най-високия признат от нацията авторитет и в името на Всевишния. Христос не би пропуснал да покаже дължимото уважение към Закона. Нещо повече: ставаше въпрос за Неговото родство с Отец. Трябваше да обяви ясно Своя характер и Своята мисия. Той бе казал на учениците Си: “Всеки, който изповядва Мене пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Отца Си, Който е на небесата” (Матей 10:32). Сега чрез собствения Си пример Исус повтори този урок. Всяко ухо се приклони да чуе и всяко око се вгледа в лицето Му, когато Той отговори: “Ти рече!” Небесна светлина сякаш озари бледото Му лице, когато добави: “Но казвам ви: Отсега нататък ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци!” За момент Божествеността на Христос проблесна през Неговия човешки образ. Първосвещеникът се сви пред пронизващия поглед на Спасителя. Този поглед сякаш четеше скритите му мисли и изгаряше сърцето му, прониквайки в него. И никога след това през целия си живот той не можа да забрави изпитващия взор на преследвания Божи Син. “Отсега нататък - каза Исус - ще видите Човешкия Син седнал отдясно на силата и идещ на небесните облаци!” С тези думи Христос представи сцена, съвсем обратна на онази, която се разиграваше в момента. Той, Господарят на живота и славата, щеше да седне отдясно на Бога. Той щеше да бъде Съдията на цялата земя и Неговото решение нямаше да може да бъде оспорено от никого. Тогава всяко тайно нещо щеше да бъде извадено наяве пред Божието присъствие и над всеки човек щеше да бъде произнесена присъда според делата му. Думите на Христос стреснаха първосвещеника. Мисълта, че ще има възкресение на мъртвите, когато всички ще застанат на подсъдимата скамейка пред Бога, за да бъдат възнаградени според техните дела, ужаси Каяфа. Той не желаеше да вярва, че в бъдеще ще получи присъда според делата си. През ума му минаха една след друга сцените на последния съд. За момент видя страхотната гледка, когато гробовете дават своите мъртви заедно с тайните, за които той се бе надявал, че са скрити навеки. За момент се почувства, като че стои пред вечния Съдия, Чието око, виждащо всички неща, чете в душата му, изваждайки на бял свят тайни, смятани от него за скрити заедно с умрелите. Картината изчезна от погледа на първосвещеника. Думите на Христос го засегнаха силно - него, садукея. Каяфа бе отричал учението за възкресението, съда и бъдещия живот. Сега той побесня от сатанинска ярост. Как може този подсъдим пред него да оспорва най-съкровените му теории?! Като раздра дрехата си, за да може народът да види престорения му ужас, той поиска подсъдимият да бъде осъден веднага за богохулство, без по-нататъшни предварителни разследвания. “Каква нужда имаме вече от свидетели? - каза той. - Ето, сега чухме богохулството! Вие какво мислите? И те всички Го осъдиха.” Убеждение, размесено с гняв, накара Каяфа да постъпи така. Той се разяри на самия себе си, задето повярва на Христовите думи; и вместо да раздере сърцето си пред съзнанието за истината и да изповяда, че Исус е Месия, раздра свещеническите си одежди, решен да продължи упорството си. Всъщност тази негова постъпка имаше дълбоко значение. Едва ли Каяфа го съзнаваше. Чрез нея първосвещеникът целеше да повлияе на съдиите и да осигури осъждането на Христос, а всъщност бе осъдил себе си. Според Божия закон той ставаше вече негоден да изпълнява първосвещеническата служба. Сам си бе произнесъл смъртната присъда. Първосвещеникът нямаше право да раздира одеждите си. Според Левитския закон това бе забранено със заплахата от смъртно наказание. При никакви обстоятелства, в никакъв случай той не трябваше да го прави. Беше станало обичай сред евреите да раздират дрехите си при смъртта на близки приятели; но този обичай свещениците не трябваше да спазват. За това бе дадена изрична заповед от Христос на Мойсей (Левит 10:6). Всяко нещо, което се носеше от свещеника, трябваше да бъде цяло и без недостатък. Чрез красивите служебни одежди на първосвещеника се представяше характерът на великия символ Исус Христос. Нищо друго освен съвършенство - съвършенство в облекло и в поведение, в думи и в дух - не би могло да бъде прието от Бога. Той е свят - и Неговата слава и съвършенство трябваше да бъдат представени чрез земната служба на свещениците. Само пълното съвършенство можеше да изрази правилно светостта на небесната служба. Смъртният, ограничен човек можеше да раздере собственото си сърце, като прояви разкаян и смирен дух. Това Бог щеше да зачете; но раздиране на свещеническите одежди не се позволяваше, защото то щеше да развали представата за небесните неща. Първосвещеник, посмял да се яви на свята служба и да участва в службата на светилището с раздрана дреха, бе смятан за прекъснал отношенията си с Бога. С раздирането на дрехата си той сам се лишаваше от правото да бъде представител на Бога. Не се приемаше вече от Бога като действащ свещеник. Този начин на поведение, показан от Каяфа, издаваше човешка страст, човешко несъвършенство. Чрез раздирането на дрехите си, следвайки човешкото предание, Каяфа обезсили Божия закон. Един създаден от човеци закон позволяваше в случай на богохулство свещеникът да раздере дрехите си в знак на възмущение от греха и да остане невинен. Така Божият закон бе анулиран от човешки закони. Всяко действие на първосвещеника се наблюдаваше от народа с голям интерес; и затова Каяфа мислеше да предизвика ефект, като покаже своето благочестие. Но с тази си постъпка, предназначена да приведе едно обвинение срещу Христос, той всъщност хулеше Онзи, за Когото Бог бе казал: “Моето име е в Него” (Изх. 23:21). Така той самият извършваше богохулство. Произнасяше присъда над Христос като богохулник, а сам той попадаше под осъждането на Бога. Постъпката с раздирането на дрехата бе символична - показа мястото, което еврейската нация щеше да заема занапред пред Бога като народ. Привилегированият някога от Бога народ се отделяше от Него и скоро щеше да бъде отхвърлен от Йехова. Когато Христос на кръста извика: “Свърши се!” (Йоан 19:30), и завесата на храма се раздра на две, святият Наблюдател заяви, че еврейският народ е отхвърлил Него, Който е същината и изпълнението на всички техни символи, същността на всички техни сянкови служби. Израил се бе разделил с Бога! Тогава първосвещеникът можеше с право да раздира одеждите си за служба като представител на великия Първосвещеник, защото те преставаха да имат някакво значение за него или за народа. Той можеше с право да раздира дрехите си от ужас пред своята съдба и пред съдбата на народа. Синедрионът бе произнесъл над Исус смъртната присъда, но бе в противоречие с еврейския закон подсъдим да се разследва нощем. За да  бъде присъдата законна, изискваше се всичко да бъде извършено на дневна светлина и в присъствието на целия състав на съвета. Въпреки това обаче със Спасителя започнаха да се държат като с осъден престъпник; и Той бе предаден на оскърбленията на най-долните и порочни хора от обществото. Дворецът на първосвещеника ограждаше един открит двор, в който бяха събрани войниците и тълпата зрители. През този двор Исус бе отведен в арестантската стая, посрещнат от всички страни с подигравки заради това, че се смята за Син Божи. Собствените Му думи: “седящ отдясно на силата” и “идещ на небесните облаци” бяха повтаряни подигравателно. Докато стоеше в арестантската стая и очакваше законното Си разследване, Той не бе закрилян от никого. Невежата паплач бе видяла жестокото отношение, проявено към Него от съвета, и от това се одързости да изяви всички сатанински качества на своята природа. Благородното и богоподобно държание на Христос ги вбесяваше. Неговата кротост, невинност, величественото Му търпение ги изпълваха с омраза, вдъхната от Сатана. Милостта и справедливостта бяха стъпкани. Никога един престъпник не е бил третиран по толкова нечовешки начин, както бе третиран Божият Син.

II НЯМА ДРУГО ИМЕ, ЧРЕЗ КОЕТО МОЖЕМ ДА СЕ СПАСИМ!

Три пъти изрече Той тази молитва. Три пъти човешкото естество се отдръпваше назад от последната върховна жертва. Но в този момент историята на човешката раса изпъква в съзнанието на Изкупителя на света. Той вижда, че ако престъпниците на закона бъдат оставени на самите себе си, ще трябва да загинат. Видя силата на греха. Пред Него се издига скръбта, злочестията, риданията и воплите на един осъден свят. Той вижда неизбежната му участ и Неговото решение е взето. Ще спаси хората, каквото и да Му струва това. Прие кръщаване с кръв, за да могат милиони загиващи да получат чрез Него вечен живот. Исус бе напуснал небесните дворове, където всичко е чисто, щастливо и славно, за да спаси едничката изгубена овца, единствения свят, който бе паднал чрез престъпването на закона. И Той няма да се откаже от Своята мисия. Ще стане изкупителна жертва за една раса, която е пожелала да съгреши. Сега от Неговата молитва лъха само покорност: “Ако не е възможно да Ме отмине това, без да го пия, нека бъде Твоята воля!” Взел решението, Той падна умиращ на земята, от която се бе попривдигнал малко. Къде бяха сега учениците Му, за да поставят нежно ръцете си под главата на своя примрял Учител и да намокрят челото на това наистина обезобразено лице? Спасителят сам изтъпка жлеба и никой от човеците не бе с Него. Но Бог страдаше със Своя Син. Ангели наблюдаваха агонията на Спасителя. Те видяха своя Господ, обкръжен от легиони сатанински сили, видяха естеството Му да потреперва под тежестта на тайнствения ужас. Небето бе потънало в мълчание. Никаква арфа не издаваше звук. О, само ако можеха смъртни същества да видят изумлението на ангелските множества, когато в безмълвна скръб наблюдаваха как Отец оттегля лъчите на светлина, любов и слава от Своя обичан Син - биха разбрали по-добре колко оскърбителен е грехът в очите на Бога! Непадналите светове и небесните ангели гледаха с напрегнат интерес как борбата приближава към своя край. Сатана и неговите зли съучастници - легионите отстъпили ангели, наблюдаваха напрегнато великата криза в изкупителното дело. Силите на доброто и злото чакаха да видят какъв отговор ще се даде на три пъти повторената от Христос молитва. Ангелите жадуваха да се притекат на помощ на Божествения Страдалец и да Го облекчат, но това не можеше да стане. Нямаше никакъв друг начин да се избегне положението на Божия Син. В тази страшна криза, когато всичко бе поставено на карта, когато тайнствената чаша затрепери в ръката на Страдалеца, небесата се отвориха и светлина изгря сред бурната тъмнина на критичния час. Мощният ангел, който стои в присъствието на Бога и заема мястото на Сатана, дойде близо до Христос. Този ангел дойде не за да отнеме чашата от ръката Му, но да Го подкрепи да я изпие, като Го увери в любовта на Бог Отец. Той дойде, за да даде сила на молещия сеБогочовек. Посочи Му отворените небеса, като Му заговори за душите, които щяха да бъдат спасени в резултат на Неговите страдания. Увери Го, че Отец е по-велик и по-мощен от Сатана, че в резултат от смъртта Му плановете на Лукавия ще бъдат осуетени напълно и царството на този свят ще бъде дадено на светиите на Всевишния. Каза Му, че ще види плода от Своята душевна мъка и ще бъде задоволен, защото ще види спасени много представители на човешката раса, завинаги спасени. Агонията на Христос не престана, но обезсърчението Му се стопи. Бурята в никакъв случай не бе утихнала, но Исус, Който бе прицелната - точка, бе подкрепен да посрещне страшната - ярост. Сега Той се утеши и успокои. Небесен мир излъчваше окървавеното Му лице. Бе понесъл онова, което никое човешко същество никога не би могло да понесе, защото вкуси страданията и смъртта за всеки един човек. Заспалите ученици внезапно бяха събудени от светлината, която обкръжаваше Спасителя. Те видяха ангела да се надвесва над простряното Му тяло. Видяха Го как повдига главата на Спасителя, обляга я на гърдите си и Му посочва небето. Чуха гласа Му, подобен на най-сладка музика, да Го утешава и окуражава. Учениците си спомниха сцените на преображението. Припомниха си славата, която бе обкръжавала Исус в храма и Божия глас,който говореше от облака. Сега пак се откри същата слава и те не се страхуваха повече за своя Учител. Той беше под грижата на Бога. Мощен ангел бе изпратен да Го закриля. В своята отпадналост и умора учениците пак отстъпиха пред страшните мисли, които ги завладяха. И Исус пак ги намери заспали. Като ги погледна тъжно, Той каза: “Спете сега и почивайте! Ето, часът дойде, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешници!” Точно когато изговаряше тези думи, Той чу стъпките на тълпата, която Го търсеше, и каза: “Станете да вървим! Ето, приближи се тоя, който Ме предава!” Когато Исус пристъпи напред, за да посрещне Своя предател, по лицето Му не се забелязваше и следа от неотдавнашната агония. Застанал пред учениците Си, Той каза: “Кого търсите?”. Те отговориха: “Исуса Назарянина.” “Аз Съм” - отвърна Исус и като изговори тези думи, ангелът, който преди малко Му прислужваше, застана между Него и тълпата. Божествена светлина озари лицето на Спасителя и подобен на гълъб образ Го осени отгоре. В присъствието на Божествената слава тълпата убийци не можа да устои. Люшнаха се назад. Свещеници, старейшини, войници, даже и Юда - всички паднаха като мъртви на земята. Ангелът се отдръпна и светлината избледня. Исус имаше възможност да избяга, но остана спокоен. Като прославен, Той стоеше величествено сред закоравялата банда престъпници, проснати сега безпомощно в краката Му. Учениците гледаха онемели с почуда и благоговение. Но сцената скоро се промени. Тълпата наскача. Римските войници, свещениците и Юда заобиколиха Христос. Те изглеждаха засрамени от слабостта си и уплашени от това, че би могъл да им избяга. Отново Изкупителят зададе въпроса: “Кого търсите?” Те бяха получилидоказателство, че Този, Който стои пред тях, е Божият Син, но не пожелаха да го приемат. На въпроса:“Кого търсите?” отново отговориха: “Исуса Назарянина.” Тогава Спасителят каза: “Рекох ви, че Съм Аз,прочее, ако Мене търсите, оставете тия да си отидат”, и посочи учениците. Той знаеше колко слаба бе тяхната вяра и се стремеше да ги защити от изкушение и изпитание. За тях бе готов да пожертва Себе Си. Предателят Юда не забрави ролята, която трябваше да изиграе. Когато тълпата навлезе в градината, тръгна начело, следван отблизо отпървосвещеника. Той бе дал знак на преследвачите, като им бе казал: “Когото целуна, Той е, хванете Го” (Матей 26:48). Сега се преструваше, че няма нищо общо с тях. Приближавайки се към Исус, хванаръката Му като близък приятел. С думите “здравей, Учителю” той Го целуна няколко пъти и се престори, че плаче от съчувствие пред опасността, която Го заплашва. Исус му каза: “Приятелю, за какво си дошъл?” Гласът Му потрепна от скръб, когато добави: “Юдо, с целувка ли предаваш Човешкия Син?” Този апел трябваше да пробуди съвестта на предателя и да смекчи закоравялото му сърце. Но от него се бяха оттеглили чест, вярност и човешка нежност. Той стоеше дързък и предизвикателен, без склонност към милост. Беше се предал на Сатана и нямаше вече сила да му се съпротивява. Исус не отказа целувката на предателя. Като видя Юда да докосва Този, Който току-що бе така прославен предочите им, тълпата стана по-дръзка. Хванаха Исус и започнаха да връзват тези скъпи ръце, които винаги бяха заети с вършене на добро. Учениците бяха помислили, че техният Господ няма да се остави да бъде хванат. Защото същата сила, която бе направила тълпата преследвачи да паднат на земята като мъртви, можеше да ги държи безсилни, докато Исус и учениците Му избягат. Но те се разочароваха и възмутиха, като видяха да донасят въжета, за да вържат ръцете на Оня, Когото обичаха. В гнева сиПетър бързо изтегли нож и се опита да защити своя Господ, но успя само да отреже ухото на слугата на първосвещеника. Като видя какво е станало, Исус освободи ръцете Си, макар римските войници да ги държаха здраво, и каза: “Оставете до тука”, допря се до нараненото ухо и то бе излекувано веднага. След това каза на Петър: “Повърни ножа на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще загинат. Или мислиш, че не мога да се примоля на Отца Си, и Той би ми изпратил още сега повече от дванадесет легиона ангели?” - по един легион за всеки един от учениците. “О, защо не спаси Себе Си и нас?” - си мислеха те. Исус отговори на неизречената мисъл: “Но как биха се сбъднали Писанията, че това трябва така да бъде?” “Чашата, която Ми даде Отец, да я не пия ли?” Служебното достойнство на еврейските водачи не бе им попречило да вземат участие в преследването на Христос. Арестуването Му бе толкова важен въпрос, че не можеше да бъде поверено на техните подчинени: лукавите свещеници и старейшини се бяха присъединили към храмовата полиция и тълпата, последвали Юда в Гетсимания. Какво общество за ония сановници - да се присъединят към тълпа, жадна за приключения и въоръжена с всякакви средства за нападение, сякаш преследваща някой див звяр! Обръщайки се към свещениците и старейшините, Христос ги загледа с изпитателния Си поглед. Думите, които им изрече, нямаше да забравят, докато са живи. Те бяха като острите стрели на Всемогъщия. С достойнство им каза: “Като срещу разбойник ли сте излезли с ножове и сопи? Когато бях всеки ден с вас в храма, не простряхте ръце против Мене. Но сега е вашият час и на властта на тъмнината.” Учениците се ужасиха, като видяха, че Исус позволява да бъде хванат и вързан. Те се оскърбиха, че Той допуска това унижение за Себе Си и за тях. Не можеха да разберат Неговото поведение и започнаха да Го обвиняват, че се подчинява на тълпата. Във възмущението и страха си Петър предложи поне те да се спасят. Следвайки това внушение, “всички  Го оставиха и се разбягаха”. Но Христос бе предсказал това бягство. “Ето - бе казал Той, - настава час, даже дошел е, да се разпръснете всеки при своите си и Мене да оставите сам. Обаче не съм сам, защото Отец е с Мене” (Йоан 16:32). 

"Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот:"Йоан 3:16
"И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот. "1Йоан 5:11,12

ГЕТСИМАНИЯ Написана на : 2017-04-29 09:08:19

ГЕТСИМАНИЯ

Тази глава е основана на Матей 26:36-56; Марко 14:32-50; Лука 22:39-53; Йоан 18:1-12.
Заедно с учениците Си Исус бавно се запъти към Гетсиманската
 градина. Пасхалната луна, голяма и пълна, светеше от безоблачното небе. Градът с хилядите поклоннически шатри бе притихнал в мълчанието на нощта. Исус разговаряше сериозно с учениците Си, даваше им наставления, но когато наближи Гетсимания, потъна в странно мълчание. Често бе посещавал това място, за да размишлява и да се моли, но никога не бе идвал тук със сърце така изпълнено със скръб, както през тази нощ - нощта на Неговатапоследна агония. През целия Си земен живот бе ходил в светлината на Божието присъствие. Когато бе попадал в конфликт с хора, вдъхновявани от духа на Сатана, можеше да казва: “Този, Който Ме е пратил, с Мене е - не Ме е оставил сам. Аз върша всякога онова, което е Нему угодно” (Йоан 8:29). Но сега като че ли бе извън светлината на подкрепящото Го Божие присъствие. Бе причислен към престъпниците. Исус трябваше да понесе вината на падналото човечество. Върху Него, чистия от грях, трябваше да се стоварят нашите престъпления. Грехът Му изглеждаше така ужасен, тежестта на вината, която трябваше да понесе - толкова огромна, че започна да се страхува, че тя ще Го отдели завинаги от любовта на Неговия небесен Отец. Знаейки колко страшен е Божият гняв срещу престъплението, Исус възкликна: “Душата Ми е прескръбна до смърт.” Учениците забелязаха настъпилата у техния Господ промяна. Никога преди това не Го бяха виждали до такава степен тъжен и мълчалив. С всяка измината крачка странната тъга се засилваше, но те не посмяха да Го питат за причината. Тялото Му се олюля, като че щеше да падне. Когатостигнаха до градината, учениците се огледаха разтревожени за обичайното място на усамотяване, където техният Господ би могъл да си почине. Сега вече всяка стъпка, която правеше, бе придружавана с мъчително усилие. Започна да стене на глас, като че страдаше под натиска на някакъв ужасен товар. Два пъти Го подкрепиха, защото щеше да падне на земята. Близо до входа на градината Исус остави всички ученици, с изключение на трима, като им заръча да се молят за себе си и за Него. Придружен от Петър, Яков и Йоан, Той навлезе в най-уединените и скрити кътчета на градината. Тези трима ученици бяха най-близките Му другари. Те бяха видели Неговата слава при преобразяването на планината. Бяха виделиМойсей и Илия да разговарят с Него, чули бяха гласа, който дойде от небето. Сега в голямата Си борба Христос пожела тяхното присъствие до Себе Си. Те често бяха прекарвали нощта на това уединено място. В такива случаи, след известно време на бдене и молитва, заспиваха спокойно близо до своя Учител, докато Той ги събудеше сутринта, за да тръгнат отново на работа. Исус желаеше учениците да прекарат нощта в молитва заедно с Него. И все пак не можеше да понесе мисълта да станат свидетели на агонията, която трябваше да понесе. “Постойте тук - каза Той - и бдете заедно с Мен.” Отдалечи се малко от тях, не толкова далеч, че да не могат да Го виждат и чуват и падна на земята. Чувстваше, че поради греха е отделен от Своя небесен Баща. Пропастта бе така широка, така зловеща, така дълбока, че духът Му потръпна. Не трябваше да упражни Своята Божествена сила, за да избегне тази агония. Като човек трябваше да понесе последиците от греха на човека. Като човек трябваше да понесе гнева на Бога спрямо престъпването на закона. Христос се намираше в състояние, съвсем различно от състоянието, в което се бе намирал досега. Неговото страдание можеше да се опише най- добре с думите на пророка: “Събуди се, мечо, против Пастиря Ми, против Мъжа, Който Ми е съдружник, казва Господ на Силите” (Захария 13:7).Като заместник и застъпник за грешния човек, Христос страдаше в съответствие с божественото правосъдие. Той видя какво значи правосъдие. Досега бе ходатай на другите. Сега обаче жадуваше заходатай. Когато почувства, че единството Му с Неговия небесен Баща е разрушено, се уплаши, че в Своето човешко естество може би няма да успее да издържи предстоящия конфликт със силите на мрака. В пустинята на изкушението съдбата на цялото човечество бе поставена на карта. Тогава Той излезе победител. Сега изкусителят (дявола) бе дошъл за последната страшна битка. Точно за нея се бе приготвял той през трите години на Христовата служба. Сега и при него всичко бе поставено на карта. Ако пропаднеше тук, надеждата му за господство беше загубена - царствата на този свят щяха да станат окончателно Христови, а самият той щеше да бъде свален и изхвърлен. Но ако Христос би могъл да бъде победен, тогава Земята щеше да стане царство на Сатана и човечеството да остане завинаги под неговата власт. Христос виждаше значението на последиците от тази борба и душата Му бе изпълнена с ужас от раздялата с Бога. Сатана Му нашепваше, че ако Той се застъпи за един грешен свят, отделянето Му от Бога ще бъде вечно, ще бъде причислен към царството на Сатана и никога повече няма да бъде едно с Бога. И какво щеше да бъде спечелено чрез тази жертва? Колко безнадеждна изглеждаше вината и неблагодарността на хората! Сатана притискаше Изкупителя, като се стараеше да обрисува положението във възможно най- черните му краски. Хората, които претендираха, че стоят по-високо от всички други по отношение на светски земни и духовни предимства, Го бяха отхвърлили. “Те се стремят да унищожат Тебе - основата, центъра и печата на дадените им като особен народ обещания. Един от собствените Тиученици, който бе слушал Твоите наставления и е бил измежду най-видните в дейността на църквата, ще Те предаде. Един от най-ревностните Ти последователи ще се отрече от Теб. Всички ще те изоставят.” При тази мисъл Христос се погнуси с цялото Си същество. Тези, които се бе заел да спаси, тези, които обичаше така силно - да се присъединят към заговора и интригите на Сатана - това прониза душата Му. Борбата беше страшна. Тя можеше да се измери само с вината на Неговия народ, на Неговите обвинители и на предателя Му, с вината на свят, лежащ в беззаконие. Греховете на всички хора тегнеха със страшна сила върху Христос и усещането за Божия гняв срещу греха смазваше живота Му. Вижте Го как размисля върху цената, която трябва да бъде платена за човешката душа! В агонията Си Той се притиска към студената земя, сякаш за да попречи да бъде откъснат от Бога. Хладната нощна роса пада върху простряното Му тяло, но Той не обръща внимание на нищо. От бледите Му устни се изтръгва горчивият вик: “Отче, ако щеш, отмини Ме с тази чаша!” Но даже и сега добавя: “Обаче не Моята воля, но Твоята да бъде!”Човешкото сърце копнее за съчувствие в страданията. Христос почувства този копнеж до глъбините на Своето същество. В страшната Си душевна атака Той жадуваше да чуе няколко утешителни думи от тези, които тъй често бе благославял, утешавал и закрилял по време на скръб и страдание. Онзи, Който винаги бе имал думи на съчувствие за тях, сега понасяше свръхестествена агония и копнееше за утехата да знае, че те се молят за Него и за себе си. Колко мрачна изглеждаше пагубната същност на греха! Страшно беше изкушението да остави човешката раса да понесе последиците от собствената си вина, а Той да застане пред Бога невинен. Ако поне знаеше, че учениците Му разбират и ценят това, щеше да получи известна подкрепа. Исус се изправи с мъчителни усилия и тръгна залитайки към мястото, където бе оставил другарите Си. Но “намери ги заспали”. Ако ги беше заварил да се молят, щеше да се поуспокои. Ако се бяха опитали да поискат Бог да ги закриля, за да не ги победят силите на Сатана, щеше да бъде утешен от твърдата им вяра. Но те не бяха обърнали внимание на повтореното предупреждение: “Бдете и се молете!”.Отначало, като видяха своя Учител, обикновено така спокоен и излъчващ достойнство, да се бори със скръб, съвсем непонятна за тях, бяха много разтревожени. Бяха се молили, като чуха силните викове на Страдалеца. Съвсем нямаха намерение да изоставят своя Господ, но бяха сякаш парализирани от вцепенението, от което можеха да се отърсят, ако продължаваха да се молят на Бога. Те не схващаха необходимостта от бдене и сериозна молитва, за да могат да противостоят на изкушението. Точно преди да завие към градината, Исус бе казал на учениците Си: “Всички вие ще се съблазните в Мене тая нощ.” Те Го бяха уверили по най- категоричен начин, че ще отидат с Него и в затвор, и на смърт. А бедниятсамонадеян Петър бе добавил: “Ако и всички да се съблазнят, аз, обаче, не!” (Марко 14:27,29). Но учениците разчитаха на себе си. Не гледаха към могъщия Помощник, както ги бе посъветвал Христос. Така че, когато Исус имаше най-голяма нужда от тяхното съчувствие и молитви, намери ги заспали. Даже и Петър спеше. Заспал бе и Йоан, любимият ученик, който обичаше да се обляга на Исусовите гърди. Наистина любовта на Йоан към неговия Учител трябваше непременно да го задържи буден. Сериозните му молитви трябваше да се слеят с молитвите на любимия му Спасител по времето на Неговата върховнаскръб. Исус бе прекарвал цели нощи в молитва за учениците Си, за да не отслабне вярата им. Ако Исус зададеше сега на Яков и Йоан въпроса: “Можете ли да пиете чашата, която Аз имам да пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?”, те не биха посмели да отговорят: “Можем” (Мат 20:22).  Учениците се събудиха от гласа на Исус, но едва можаха да Го познаят - толкова агонията бе изменила лицето Му. Обръщайки се към Петър, Той каза: “Симоне, спиш ли? Не можа ли един час да бъдеш буден? Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото немощно.” Слабостта на учениците предизвика съчувствието Му. Той се страхуваше да не би да не издържат изпитанието, което щеше да ги сполети с предаването Му и смъртта Му. Не ги укори, но каза: “Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение!” Даже и в страшната Си агония Той търсеше някакво извинение за слабостите им. “Духът е бодър - каза Той, - а тялото немощно.” Божият Син отново бе обхванат от свръхчовешка агония и, отпаднал и изтощен, се запъти, залитайки към мястото, където преди малко бе изживял душевна борба. Сега страданието Му бе още по-голямо отпреди, когато агонията обхвана душата Му, “потта Му стана като големи капки кръв, които капеха по земята.” Кипарисите и палмите бяха единствените мълчаливи свидетели на Неговата агония. От покритите им с листа клони падаха върху поразеното Му тяло тежки капки роса, сякаш природата плачеше над своя Творец, Който се бореше сам със силите на мрака. Само допреди малко Исус бе устоял като могъщ кедър на яростното противопоставяне, чиито яростни вълни се разбиваха в Неговата непоклатимост. Много упорити воли, както злобни и коварни сърца се бяха мъчили напразно да Го смутят и победят. Той стоеше твърдо в Божествено величие като Божи Син. А сега бе като тръстика, блъскана и превивана от свирепа буря. Христос бе наближил завършека на Своето дело катопобедител, като на всяка стъпка бе печелил победа над силите на тъмнината. Като вече прославен, бе изявил претенцията Си, че е едно с Бога. Непоколебимо звучаха хвалебните песни, които бе изпял. Научениците Си бе говорил винаги окуражаващо и с нежност. Сега обаче бе дошъл часът на силите на мрака. Сега, в тихата спокойна вечер в гласа Му имаше не нотка на тържество, а стонове на човешко страдание. До ушите на задрямалите ученици достигнаха думите на Спасителя: “Отче Мой, ако не е възможно да Ме отмине това, без да го пия, нека бъде Твоята воля!” Първият подтик бе да отидат при Него, но Той им бе заръчал да стоят там и да бдят в молитва. Когато дойде при тях, Исус ги завари пак да спят. Той отново бе почувствал нуждата от близостта на другари, от няколко думи, които биха Му донесли облекчение и биха разкъсали тайнствените вериги на мрака, който Го завладяваше. Но очите им бяха натежали и “не знаеха що да Му отговорят”. Неговото присъствие ги разбуди, видяха лицето Му, обляно от кървавата пот при агонията Му, и ги обзе страх. Те не можаха да разберат Неговата душевна мъка и терзание. “Толкова бе погрозняло лицето Му, повече от лицето на кой да е бил човек” (Исая 52:14). Обръщайки се, Исус потърси пак Своето уединено място и падна по лице на земята, победен от ужаса на някакъв страхотен мрак. Човешкото естество на Божия Син потрепери в този час на изпитание. Сега вече Той не се молеше за учениците Си, за да не отслабне вярата им, но за собствената Си изкушавана, агонизираща душа. Страшният момент бе настъпил - онзи момент, който трябваше да реши съдбата на света. Участта на човечеството се колебаеше на везните. Христос и сега можеше да откаже да изпие чашата, определена за виновния човек. Все още не беше твърде късно. Той можеше да избърше кървавата пот от челото Си и да остави човека да загине в греха си. Можеше да каже: “Нека престъпникът понесе наказанието за своя грях, а пък Аз ще Си отида при Моя Баща!” Щеше ли Божият Син да изпие горчивата чаша на страданието и агонията? Щеше ли невинният да понесе последиците от проклятието на греха, за да спаси виновните? От треперещите бледи устни на Исус се отрониха думите: “Отче Мой, ако не е възможно да Ме отмине това, без да го пия, нека бъде Твоята воля!” 

III "НИКАК НЯМА ДА ТЕ ОСТАВЯ И НИКАК НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВЯ"

Исус гледаше учениците Си с голямо състрадание. Не можеше да им спести изпитанието, но не ги остави безутешни. Увери ги, че ще строши веригите на гроба и че любовта Му към тях няма да отпадне. “А след като бъда възкресен, ще ви изпреваря в Галилея” (Матей 26:32). Преди да се бяха отрекли от Него, те получиха уверението, че им прощава. След Неговата смърт и възкресение знаеха, че Христос им е простил и че са мили на сърцето Му. Исус и учениците Му бяха на път за Гетсимания в подножието на Елеонския хълм - уединено място, което Спасителят често посещаваше, за да размишлява и се моли. Христос бе обяснил на учениците Своята мисия в света и духовната връзка, която трябваше да поддържат с Учителя си. Сега Той искаше да илюстрира този урок. Луната светеше ясно и осветяваше една цъфтяща лоза. Насочвайки вниманието им към нея, Той я използва като символ.
“Аз съм истинската лоза” - каза Той. Вместо да си послужи с грациозната палма, високия кедър или здравия дъб, Исус взе лозата с нейните висящи и закрепващи се здраво мустачки, за да представи Себе Си. Палмовото дърво, кедърът и дъбът стоят сами. Те не изискват подкрепа. Но лозата се увива около пръчките и така се изкачва към небето. По същия начин и Христос в човешкия Си образ бе зависим от божествена сила. “Аз не мога да върша нищо от Себе Си” - заяви Той (Йоан 5:30). “Аз съм истинската лоза.” Според евреите лозата винаги е била най- благородното от всички растения и символ на всичко мощно, превъзходно и плодоносно. Израил бе представен като лоза, която Господ бе насадил в обещаната земя. Евреите основаваха надеждата си за спасение върху факта, че са свързани с Израил. Но Исус каза: “Аз съм истинската лоза. Не мислете, че чрез връзката си с Израил можете да станете участници в Божия живот и наследници на Неговото обещание. Чрез Мене единствено се получава духовният живот.”
“Аз съм истинската лоза и отец Ми е земеделецът.”
Нашият небесен Баща бе насадил на Палестинските хълмове тази добра Лоза и сам Той бе Лозарят. Мнозина биваха привличани от красотата - и признаваха Нейния Божествен произход. Но за водачите на Израил тя изглеждаше като корен, израсъл от суха земя. Взеха растението, прекършиха го и го стъпкаха под несвятите си нозе. Намерението им бе да го унищожат завинаги. Но небесният Лозар никога не изпусна от погледа Си Своето растение. След като хората помислиха, че са го унищожили, Той го взе и го насади отново от другата страна на стената. Стволът нямаше да се вижда повече. Той щеше да бъде скрит от грубите нападки на хората. Но пръчките на лозата висяха над стената. Занапред те трябваше да я представляват. Чрез тях все още можеше да се присаждат нови пръчки. От тях се получи плод. Лозата роди плод, от който минувачите си късаха.
“Аз съм лозата, вие сте пръчките - каза Христос на учениците Си. Макар че Той скоро щеше да им бъде отнет, тяхната духовна връзка с Него трябваше да остане непроменена. “Връзката на клонката с лозата представлява отношението, което вие трябва да поддържате с Мене.” Пръчката се присажда на живата лоза и влакно по влакно, жилка по жилка се враства в ствола -. Животът на лозата става живот на клонката. Така и мъртвата в престъпление и грехове душа получава живот чрез връзката си с Христос. Това свързване става чрез вяра в Него като личен Спасител. Грешникът съединява своята слабост с Христовата сила, своята празнота с Христовата пълнота, своята немощ с Христовата трайна мощ. И тогава той разсъждава като Христос. Човешкото естество на Христос се свързва с нашето естество и нашето човешко естество се свързва с Неговото Божествено естество. Така посредством Светия Дух човек става участник в Божественото естество. Той бива приет от Възлюбения.
Тази връзка с Христос, веднъж образувана, трябва и да се поддържа. Христос каза: “Пребъдвайте в Мене и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене.” Това не е случайно допиране, от време на време поддържана връзка. Пръчката става част от живата лоза. Животът, силата и плодовитостта се предават от корена към клонките безпрепятствено и постоянно. Отделена от лозата, пръчката не може да живее. “Така и вие - каза Исус - не можете да живеете отделени от Мене. Животът, който сте получили от Мене, може да бъде запазен само чрез постоянната връзка с Мене. Без Мене вие не можете да победите нито един- единствен грях, нито пък да се противопоставите на някое изкушение.”
“Пребъдвайте в Мене и Аз във вас.”
Пребъдването в Христос означава постоянно да се приема Неговият Дух, живот на безрезервно посвещение на Неговата служба. Съобщителната линия между човека и неговия Бог трябва да е постоянно отворена. Както лозовата пръчка смуче постоянно сок от живата лоза, така и ние трябва да се държим за Исус и да приемаме от Него чрез вяра силата и съвършенството на характера Му.
Коренът изпраща своите хранителни сокове през пръчките и до най-малкото клонче. Така и Христос предава потока на духовната сила до всеки вярващ. Докато душата е свързана с Христос, няма опасност да увехне или да изгние. Животът на лозата ще се прояви чрез сочния, ароматен плод на клонките. “Който пребъдва в Мене - каза Исус - и Аз в него, той дава много плод; защото отделени от Мене не можете да сторите нищо.” Когато живеем чрез вяра в Божия Син, в нашия живот ще могат да бъдат забелязани плодовете на Духа; няма да липсва нито един от тях.
“Отец Ми е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва.” Докато отвън присадката изглежда съединена с лозата, възможно е между двете да не съществува жизнена връзка. Тогава няма да има нито растеж, нито плод. Така че може да съществува външна, привидна връзка с Христос, без в действителност да съществува истинско единство чрез вяра. Хората влизат в църквата въз основа на това, което изповядват устно, но характерът и поведението показват дали те действително имат връзка с Него. Ако не принасят плод, те са фалшиви клонки. Отделянето от Христос ще им донесе пълно погубване - точно такова, каквото е представено чрез мъртвата пръчка. “Ако някой не пребъде в Мене - каза Христос, - той бива изхвърлен навън като пръчка и изсъхва. И събират ги и ги хвърлят в огъня, и те изгарят.”
“И всяка, що дава плод, очистя я, за да дава повече плод.”
От избраните дванадесет, които бяха последвали Исус, един щеше да бъде изхвърлен като изсъхнала пръчка; останалите трябваше да бъдат подрязани от ножа на тежко изпитание. Със сериозна нежност Исус обясни целта на лозаря. Подрязването причинява болка, но Отец е, Който борави с ножа. Той не работи с невнимателна ръка или с безразлично сърце. Има клонки, които са плъзнали по земята и са се закрепили за нея. Те трябва да бъдат откъснати от там. Трябва да се протегнат нагоре към небето и да намерят своята опора в Бога. Излишната шума, която отвлича животворния сок от плода, трябва също да се очисти. Излишните израстъци и клончета трябва да се окастрят, за да дадат място на целителните лъчи на Слънцето на правдата. Лозарят окастря вредните израстъци, за да бъде плодът по-сочен и по-изобилен.
“В това се прославя Отец Ми - каза Исус, - да принасяте много плод.” Бог желае да изяви чрез вас светостта, благотворителността и състрадателността на Своя характер. Но Спасителят не заръчва на учениците да се трудят, за да принасят много плод. Той им казва да пребъдват в Него: “Ако пребъдвате в Мене, и думите Ми пребъдват във вас, искайте каквото и да желаете и ще ви бъде.” Чрез Словото Христос пребъдва в Своите последователи - тази е жизнената връзка, която е представена с яденето на Неговата плът и пиенето на Неговата кръв. Христовите думи са дух и живот. Когато ги приемете, вие приемате живота на Лозата. Живеете “чрез всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Матей 4:4). Животът на Христос във вас произвежда същия плод, както и в Него. Като живеете в Христос, като се придържате в Христос, като бъдете поддържани от Христос, като смучете хранителен сок от Христос, вие принасяте плод по подобието на Христос.
Най-голямото желание, което Спасителят изрази пред учениците Си в тази последна среща с тях, бе да се обичат помежду си, както Той ги бе възлюбил. Много пъти им бе напомнял: “Това е Моята заповед - да се любите един другиго.” Първият Му съвет, когато бяха насаме в таванската стая, бе: “Нова заповед ви давам: да се любите един другиго: както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго.” Заповедта беше нова за учениците, защото те не се обичаха така, както Той ги обичаше. Христос видя, че трябва да ги завладеят нови идеи и да бъдат ръководени от нови импулси; че трябва да практикуват нови принципи; чрез Неговия живот и смърт трябваше да получат нова представа за любовта. Заповедта да се обичат доби в светлината на саможертвата Му съвсем ново значение. Цялото дело на благодатта представлява постоянна служба от любов, служба на себеотричане и себежертва. През всеки час от Христовия живот на земята Божията любов се изливаше от Спасителя в неудържими потоци. Всички, пропити от Неговия Дух, ще обичат така, както Той обичаше. Същият принцип, който движеше Христос, ще движи и тях в отношенията им един към друг.
Тази любов е доказателство, че те са Негови ученици. “По това ще познаят всички, че сте Мои ученици - каза Исус, - ако имате любов помежду си.” Когато хората са свързани не по силата на някакви лични интереси, но от любов, те показват, че в тях действа нещо, което стои над всяко друго земно влияние. Там, където това единство съществува, то е доказателство, че Божият образ се възстановява в човешките същества, че е всаден нов принцип на живот. То показва, че в Божественото естество има сила, противостояща на свръхестествените сили на злото и че Божията благодат подчинява вроденото в естественото сърце себелюбие.
Когато тази любов се прояви в църквата, със сигурност ще възбуди гнева на Сатана. Христос не начерта пред учениците Си лесен път. “Ако светът ви мрази - каза Той, - знайте, че Мене преди вас е намразил. Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете думите, които ви казах: Слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако са опазили Моето учение, и вашето ще пазят. Но всичко това ще ви сторят поради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил.” Проповядването на евангелието ще се осъществява чрез агресивна борба, при опозиция, с опасност, загуби и страдания. Но които ще вършат това дело, просто следват стъпките на своя Учител.
Като Изкупител на света Христос постоянно срещаше привиден неуспех. Той, вестителят на милост за нашия свят, като че вършеше само малка част от онова, що копнееше да извърши за издигането и спасяването на човечеството. Сатанински влияния действаха постоянно, за да Му се противопоставят. Но не се обезсърчаваше. Чрез пророчеството на Исая Той заявява: “Напразно съм се трудил, за нищо и напусто съм изнурявал силата Си. Все пак обаче правото Ми е у Господа и наградата Ми е у Моя Бог- И за да се събере Израил при Него (защото съм почтен в очите на Господа и Моят Бог Ми стана сила).” На Христос бе дадено обещанието: “Така казва Господ, Изкупителят на Израиля и Светият Негов, на онзи, когото човек презира, на онзи, от когото се гнуси народът- Така казва Господ- Ще Те опазя и ще Те дам за завет на людете, за да възстановиш земята, за да ги направиш да завладеят запустелите наследства, като кажеш на вързаните: Излезте. На ония, които са в тъмнината: Явете се.- Няма да огладнеят, нито да ожаднеят, не ще ги удари нито жега, нито слънце; защото Оня, Който се смилява за тях, ще ги води и при водни извори ще ги заведе” (Исая 49:4,5,7-10).
За тези думи се държеше Исус и не даваше на Сатана никакво предимство. Когато Христос трябваше да предприеме последните стъпки към смирението, когато най-тежка скръб обхващаше душата Му, Той каза на учениците Си: “Иде князът на този свят, той няма нищо в Мене.” “Князът на тоя свят е осъден.” “Сега той ще бъде изхвърлен вън” (Йоан 14:30, 16:11, 12:31) С пророческо око Христос проследи сцените, които щяха да се разиграят при последната Му велика борба. Той знаеше, че когато ще извика: “Свърши се!”, цялото небе ще тържествува. Ухото Му долови далечната музика и победните викове в небесните дворове. Знаеше, че тогава ще прозвучи погребалният звън на сатанинската империя и името Христово ще се възвестява и прославя от свят на свят из цялата вселена. Христос се радваше, че може да направи за последователите Си много повече, отколкото те биха могли да помислят. Говореше с увереност, защото знаеше, че още преди създаването на света бе издаден всемогъщ указ. Той знаеше, че истината, въоръжена с всемогъществото на Светия Дух, ще победи в борбата със злото; и че окървавеното знаме ще се развее победоносно над Неговите последователи. Знаеше, че животът на уповаващите се в Него ученици ще бъде като Неговия - поредица от непрекъснати победи, които не изглеждат такива тук, но които ще бъдат признати във великото бъдеще.
“Това ви казах - заяви им Той, - за да имате в Мене мир. В света имате скръб, но дерзайте: Аз победих света!” Христос не отпадна духом, нито се обезсърчи. И Неговите последователи трябва да проявяват същата устойчива вяра. Те трябва да живеят така, както Той живя, и да работят така, както Той работи, понеже зависят от Него и се уповават на Него като на свой велик Учител. Те трябва да притежават кураж, енергия и постоянство. Макар в пътя им да се явяват непреодолими пречки, те трябва да преминат чрез Неговата благодат и да вървят напред. Вместо да се оплакват от трудностите, призвани са да ги преодоляват. Не бива да се отчайват от нищо, но винаги да се надяват. Христос ги е свързал с Божия престол чрез златната верига на Своята несравнима любов. Неговата цел е да притежават най-възвишеното влияние във вселената, произлизащо от източника на всяка сила. Щяха да имат силата да се противопоставят на злото - сила, която не ще може да бъде победена ни от земя, ни от смърт, ни от пъкъл; сила, която щеше да ги направи способни да побеждават така, както Христос побеждаваше.
Той имаше намерение в Неговата църква на земята да съществува небесният ред, небесният план за управление, небесната Божествена хармония. По този начин Исус бива прославен чрез Своя народ. Чрез него  Слънцето на правдата се изявява пред този свят с непомрачен блясък. Христос е дал на църквата Си в изобилие подходящи способности и благоприятни условия, за да придобие слава от Своите изкупени създания. Надарил е Своя народ със способности и благословения, за да може той да представя Неговата пълнота. Църквата, надарена с Христовата правда, е хранилището Му, в което трябва да се видят в пълно съвършенство богатствата на Неговата милост, на Неговата благодат и на Неговата любов. Той гледа на Своя народ, на чистотата и съвършенството Му като награда за Своето смирение и като добавка за Своята слава - Христос, великият център, от Когото се излъчва всяка слава.
Със силни, обнадеждаващи думи Спасителят завърши наставленията Си. След това изля душата Си в молитва за учениците. Вдигайки поглед към небето, Той каза: “Отче, настана часът! Прослави Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти, според както си Му дал власт да даде вечен живот на всички, които си Му дал. А това е вечен живот: да познаят Тебе, единствения, истинен Бог и Исус Христос, Когото си изпратил.”

Христос бе свършил делото, което Му бе дадено да извърши. Той бе прославил Бога на земята, изявил бе името на Отца. Събрал бе продължителите на Неговото дело между хората. И каза: “Аз се прославям в тях. Не съм вече на света, а тия са на света и Аз ида при Тебе, Отче Свети, упази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.” “И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение- Аз в тях и Ти в Мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си възлюбил тях, както си възлюбил Мене.”
Така с езика на Един, Който има Божествен авторитет, Христос дава избраната Си църква в ръцете на Отец. Като посветен Първосвещеник Той се застъпва за Своя народ. Като верен Пастир събира стадото Си под сянката на Всемогъщия в здравото и сигурно убежище. А на Него Му предстои последната борба със Сатана и Той тръгва, за да я посрещне.

II ИСУС ИМА ПОСЛЕДНАТА ДУМА Написана на : 2017-04-26 21:29:50

II ИСУС ИМА ПОСЛЕДНАТА ДУМА

Както Христос изпълняваше закона в човешкото Си естество, така можем да го изпълняваме и ние, ако поискаме сила от Силния. Не трябва да възлагаме на други отговорността за нашия дълг и да чакаме те да ни кажат какво да правим. Не трябва да сме зависими за съвет от човек. Господ ще ни научи на нашия дълг със същата готовност, с каквато би научил всеки друг. Ако се обръщаме към Него с вяра, Той лично ще ни разкрие Своите тайни. Често ще се случва сърцата ни да горят, когато чувстваме, че Бог се приближава, за да общува с нас както с Енох. Решилите да не вършат нищо, което би оскърбило Бога, ще знаят как да постъпват, след като са представили случая си пред Него. И ще получават не само мъдрост, но и сила. Ще им бъде дадена сила за послушание и за служба, както Христос е обещал. Всичко, което бе дадено на Христос - всички “неща”, за да снабдява нуждите на падналото човечество - Му бе дадено като на глава и представител на човечеството. “И каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му и вършим това, що е угодно пред Него” (1Йоаново 3:22).
Преди да отдаде Себе Си като свята жертва, Христос надари последователите Си с най-необходимия и съвършен дар - дар, който би им дал достъп до неизчерпаемите източници на благодат. “Ще поискам от Отца - каза Той - и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века - Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава; вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас.” (Йоан 14:16-18)
Преди това Духът е бил на света. Още от самото начало на изкупителното дело Той е движел човешките сърца. Но докато Христос беше на Земята, учениците Му не се нуждаеха от помощта на другиго. Едва лишени от Неговото присъствие, щяха да почувстват нуждата от Духа. И тогава Той щеше да дойде.
Светият Дух е представител на Христос, но не в човешко естество и независим от него. Възпрепятстван от човешкото естество, Христос не можеше да бъде навсякъде лично. Затова в техен интерес бе Той да отиде при Отца и да изпрати Духа като Свой заместник на Земята. Тогава никой не би имал някакво предимство поради мястото, където се намира или поради личния си контакт с Христос. Но Духът на Спасителя щеше да бъде достъпен за всички. В този смисъл Той щеше да бъде по-близо до тях, отколкото, ако не беше се възнасял.
“Който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще явя Себе Си нему.” Исус четеше бъдещето на Своите ученици. Той видя един на ешафода, друг на кръста, трети в изгнание пред самотни морски скали, други пък преследвани и убивани. Окуражи ги с обещанието, че при всяко изпитание ще бъде с тях. Това обещание не е загубило от силата си. Господ знае всичко за верните Си служители, които заради Него лежат в затвор или са в изгнание на усамотени острови. Той ги утешава със Своето присъствие. Когато заради истината вярващият застане на подсъдимата скамейка пред несправедливи съдии, до него стои и Христос. Всички укори, които се хвърлят върху му, падат и върху Христос. Той бива осъждан отново и отново в лицето на своите ученици. Когато някой е в тъмничната килия, Христос изпълва сърцето му със Своята любов. Когато някой умира заради Него, Христос казва: “Аз Съм- живият; бях мъртъв и ето, живея до вечни векове, и имам ключовете на смъртта и на ада” (Откр. 1:18). “Животът, който е пожертван заради Мене, се запазва за вечна слава.”
По всяко време и на всяко място, във всяка скръб, във всички нещастия, когато изгледите са тъмни и бъдещето объркано, когато се чувстваме сами и безпомощни, Утешителят ще ни бъде изпратен в отговор на нашата молитва с вяра. Обстоятелствата може да ни разделят от земен приятел, но няма обстоятелство, няма разстояние, които може да ни раздели от небесния ни Утешител. Където и да сме, където и да отиваме, винаги от дясната ни страна е Той, за да ни подкрепя, поддържа, извисява и окуражава.
Учениците все още не успяваха да разберат духовния смисъл на Христовите думи и затова Спасителят отново им обясни тяхното значение. Каза, че чрез Духа ще им изявява Себе Си. “Утешителят, Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко.” Няма вече да казвате: “Не мога да разбера.” Няма вече да виждате мътно като през огледало. Вие “ще разберете заедно с всичките светии що е широчината и дължината, височината и дълбочината и ще познаете Христовата любов, която никое знание не може да обгърне, за да се изпълните в цялата Божия пълнота” (Еф. 3:18,19).
Учениците трябваше да свидетелстват за живота и делото на Христос. Чрез тяхното слово Той щеше да говори на всички народи по лицето на земята. Но при смирението и смъртта на Христос те трябваше да претърпят тежко изпитание. Щяха да изживеят голямо разочарование. За да бъдат думите им точни след това преживяване, Исус обеща, че Утешителят ще им напомни всичко, което им е казал (Йоан 14:26).
“Имам още много неща да ви кажа - продължи Той, - но не можете да ги понесете сега. А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото няма да говори от Себе Си, но каквото чуе, това ще говори и ще ви извести за идните неща. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява.” Исус бе открил пред учениците Си голяма част от истината. Но най-трудното за тях беше да правят разлика между Неговите уроци и преданията и максимите, наложени от книжниците и фарисеите. Бяха възпитани да приемат учението на равините като Божи глас и то все още имаше власт над умовете им и определяше чувствата им. Земните идеи, временните неща все още заемаха голяма част от мислите им. Не разбираха духовното естество на Христовото царство, макар Той да им го бе обяснявал често. Умовете им бяха объркани. Не схващаха истинската стойност на текстовете от Писанията, които Христос им представи. Много от Неговите уроци бяха дадени сякаш напразно. Исус виждаше, че не схващат истинското значение на думите Му. Той състрадателно им обеща, че Светият Дух ще им припомни всичко. Но остави неизказани толкова много неща, които учениците нямаше да разберат. Те също щяха да им бъдат открити чрез Духа. Той щеше да съживи умовете им, за да могат да оценяват правилно небесните неща. “Когато дойде Онзи, Духът на истината - каза Исус, - ще ви упъти на всяка истина.”
Утешителят е наречен “Духът на истината”. Неговата работа е да определя и поддържа истината. Най-напред Той започва да живее в сърцето като Дух на истината и така става Утешител. В истината има утеха и мир, а в лъжата не може да има истински мир или утеха. Точно чрез фалшиви теории и предания Сатана спечелва надмощие над ума. Като насочва хората към фалшиви образци, той обезобразява характера. Чрез писанията Светият Дух говори на ума и запечатва истината в сърцето. По този начин Той разкрива заблудата и я прогонва от душата. Христос покорява Своя избран народ именно чрез Духа на истината, Който действа посредством Божието слово.
Описвайки на учениците Си службата на Светия Дух, Исус се постара да им вдъхне радостта и надеждата, които въодушевяваха собственото Му сърце. Радваше се заради изобилната помощ, която беше в състояние да достави на църквата Си. Светият Дух бе най-възвишеният от всички дарове, които можеше да измоли от Отца Си за въздигането на Своя народ. Светият Дух бе даден като животворящо средство, без което жертвата на Христос би била напразна. Силата на злото се бе укрепявала и засилвала през вековете и покорството на човечеството на това пленничество на Сатана бе просто изумително. Грехът можеше да бъде отблъснат и победен само чрез мощното посредничество на третото лице на Божеството, което щеше да дойде не с умерена сила, а в пълнотата на Божията мощ. Духът осъществява извършеното от световния Изкупител. Чрез Духа се очиства сърцето. Чрез Духа вярващият става участник в Божието естество. Христос е дал Духа Си като Божествена сила за побеждаване на унаследените и придобитите склонности към зло, както и за отпечатване на Неговия характер върху църквата Му.
За Духа Исус каза: “Той Мене ще прослави.” Спасителят дойде да прослави Отец чрез изявяването на Неговата любов; така и Духът трябваше да прослави Христос, като разкрие пред света Неговата благодат. Образът на Бога трябваше да бъде възпроизведен в човечеството. В усъвършенстването на характера на Божия народ е включено прославянето на Бога и прославянето на Христос.
“И Той (Духът на истината), когато дойде, ще обвини света за грях, за правда и за съдба.” Проповядването на Словото няма да има никаква сила без постоянството и помощта на Светия Дух. Той е единственият учител на божествената истина. Само когато истината бъде придружена в сърцето от Светия Дух, ще може да пробуди съвестта и да преобрази живота. Човек може да е много вещ, когато разкрива буквата на Божието слово, може да е запознат с всички негови заповеди и обещания; но ако Светият Дух не вложи истината в сърцето, никоя душа не може “да падне върху скалата и да се разбие” (Лука 20:18). Никакво образование, колкото и висше да е то, никакви предимства, колкото и големи да са те, не могат да направят човека проводник на светлина без съдействието на Божия Дух. Посяването на евангелското семе няма да има успех, ако то не бъде събудено за живот от небесната роса. Преди още да бе написана и една книга от Новия завет, преди още да бе произнесена и една-единствена евангелска проповед след възнесението на Христос, Светият Дух слезе над молещите се апостоли. И тогава свидетелството на техните врагове беше: “Изпълнили сте Ерусалим с учението си!” (Деян. 5:28).
Христос е обещал да даде на църквата Си дара на Светия Дух. Това обещание принадлежи и на нас, както принадлежеше на първите ученици. Но както всяко друго обещание и то е дадено с известни условия. Има много хора, които вярват и претендират за това обещание на Господа; те говорят ЗА Христос и ЗА Светия Дух, но не се ползват от Тях. Не предават душата си, за да бъде ръководена и управлявана от Божиите сили. Ние не можем да служим на Светия Дух. Светият Дух си служи с нас. Чрез Него Бог работи в Своя народ така, че ние да желаем това и да го изработваме според Неговото благоволение (Филип. 2:13). Но много хора не желаят да се покорят на Божието ръководство. Искат сами да се управляват. Тази е причината, поради която те не получават небесния дар. Духът се дава само на онези, които чакат смирено пред Бога и търсят Неговото водителство и благодат. Божията сила очаква да бъде поискана и приета. Когато това обещано благословение се изиска с вяра, то донася всички останали благословения. То се дава според богатствата на Христовата благодат и Христос е готов да даде на всяка душа според възможността - да приема.
В разговора Си с учениците Исус не показа и намек на оплакване заради страданията и смъртта, които Го очакваха. Последното Му завещание към тях бе завещание на мир. Той каза: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои!”
Преди да напуснат горницата, Спасителят запя песен на хваление, към която се присъединиха и учениците Му. Но Той не пееше някаква тъжна, траурна песен, а веселата, пасхалната: “Хвалете Господа, всички народи, славословете Го, всички племена!Защото милостта Му към нас е голямаи верността Господна трае до века.Алилуя (хвалете Господа) !” (Пс. 117).
След като изпяха химна, те излязоха. Пробивайки си път през многолюдните улици, минаха през градската порта и се запътиха към Елеонския хълм. Вървяха бавно, всеки потънал в собствените си мисли. Когато започнаха да се изкачват по хълма, Исус каза с глас, изпълнен с дълбока тъга: “Вие всички ще се съблазните в Мене тая нощ; защото е писано: Ще поразя пастира и овците на стадото ще се разпръснат” (Матей 26:31). Учениците слушаха със скръб и удивление. Те си спомниха как в синагогата в Капернаум, когато Христос приказваше за Себе Си като за хляба на живота, много хора се почувстваха засегнати и се отдръпнаха от Него. Но дванадесетте останаха верни. Тогава Петър, говорейки от името на братята си, бе заявил своята вярност към Христос. След това Спасителят бе казал: “Не аз ли избрах дванадесетте? И един от тях е дявол” (Йоан 6:70). В горницата Исус разкри, че един от дванадесетте ще Го предаде и че Петър ще се отрече от Него. Но сега думите Му включваха всички тях.
Тогава се чу гласът на Петър, протестиращ разгорещено: “Ако и всички да се съблазнят, аз обаче - не!” В горницата той бе заявил: “Ако стане нужда, и ще умра с Тебе!” Исус го бе предупредил, че същата тази нощ той ще се отрече от своя Спасител. Сега Христос повтори предупреждението: “Истина ти казвам, че днес, тая нощ, преди да пее петелът дваж, ти три пъти ще се отречеш от Мене.” Но Петър още по-разпалено отговори: “Ако стане нужда и да умра с Тебе, пак няма да се отрека от Тебе. Същото казваха и другите” (Марко 14:29-31). В своята самонадеяност те отрекоха повторното изявление на Този, Който знае всичко. Не бяха подготвени за изпитанието; когато ги връхлетеше изкушението, тогава щяха да разберат слабостта си.
Когато каза, че ще последва своя Господ и в затвор, и на смърт, Петър бе искрен и бе готов да изпълни всяка изречена дума; но той не познаваше себе си. Скрити в сърцето му се спотайваха съставки на злото, готови да се съживят от обстоятелствата. Ако не осъзнаеше опасността, в която се намираше, те щяха да станат причина за вечната му гибел. Спасителят виждаше в него себелюбие и самонадеяност и те щяха да надделеят дори и над любовта му към Христос. Животът му разкриваше много негови недостатъци, неумъртвени грехове, небрежност на духа, неосветен характер и безразсъдство пред изкушението. Тържественото предупреждение на Христос бе призив към внимателно сърдечно себеизпитване. Петър трябваше да се освободи от самонадеяността и доверието в себе си и да задълбочи вярата си в Христос. Ако бе приел смирено това предупреждение, щеше да замоли Пастира на стадото да опази овцете Си. Когато на Галилейското езеро бе започнал да потъва, извика: “Господи, избави ме!” (Матей 14:30). Тогава Христос протегна ръката Си, за да хване неговата. Така и сега, ако бе извикал към Исус: “Избави ме от самия мен!”, той щеше да бъде опазен. Но Петър помисли, че Исус му няма доверие. И това му се стори много жестоко. Той вече се беше обидил и стана още по-настойчив в самонадеяността си.

ДА СЕ НЕ СМУЩАВА СЪРЦЕТО ВИ! Написана на : 2017-04-26 21:26:11

ДА СЕ НЕ СМУЩАВА СЪРЦЕТО ВИ!

Тази глава е основана на Йоан 13:31-38, 14-17 гл.
Поглеждайки към учениците Си с Божествена любов и с най-нежно съчувствие, Христос каза: “Сега се прослави Човешкият Син; и Бог се прослави в Него.” Юда бе напуснал горницата и Христос бе останал насаме с единадесетте. Той щеше да им говори за приближаващата се раздяла с тях, но преди това искаше да им посочи великата цел на Своята служба. Това бе постоянната Му мисъл. Радваше се, че Неговото смирение и страданията Му щяха да прославят името на Отец. В тази посока насочи най-напред вниманието на учениците Си.
След това, назовавайки ги с нежното обръщение “дечица”, Той каза: “Още малко съм с вас. Ще Ме търсите и както рекох на юдеите, така и вам казвам сега, гдето отивам Аз, вие не можете да дойдете.”
Учениците не можеха да се зарадват, когато чуха това. Обзети от страх, те заобиколиха още по-близо Исус. Техният Учител и Господ, техният любим Приятел - Той им бе по-скъп от живота! На Него се бяха надявали за помощ във всичките си трудности, за утеха в скърбите и разочарованията си. А сега щеше да ги остави - една самотна, зависима група. Мрачни предчувствия изпълниха сърцата им.
Но думите на Спасителя бяха пълни с надежда. Той знаеше, че неприятелят ще ги нападне и че Сатана успява най-много срещу такива, които са притиснати от трудности. Затова отклони мислите им от “видимите” и ги насочи към “невидимите, вечни” неща (2Кор. 4:18).
“Да се не смущава сърцето ви - каза Той. - Вие вярвате в Бога, вярвайте и в Мене. В дома на отца Ми има много обиталища. Ако не бе така, Аз щях да ви кажа. Защото отивам да ви приготвя място. И като отида и ви приготвя място, ще дойда пак и ще ви взема при Себе Си, тъй щото, гдето съм Аз, да бъдете и вие. Вие знаете за къде отивам, и пътя знаете.” “Заради вас дойдох Аз на света. Заради вас действам Аз. Когато Си замина, пак за вас ще действам усърдно. Дойдох на света, за да ви Се открия, та да повярвате. Отивам при Отца Си, за да Му съдействам за вас.”
Целта на Христовото заминаване бе точно обратното на онова, от което учениците се страхуваха. Тя не означаваше окончателна раздяла. Отиваше да им приготви място, за да може да дойде отново и да ги вземе при Себе Си. Докато им градеше жилища, те трябваше да градят характери по Божие подобие.
Но учениците все още бяха объркани и неспокойни. Тома, който винаги биваше смущаван от съмнения, каза: “Господи, не знаем къде отиваш, а как знаем пътя? Исус му каза: Аз Съм пътят, истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Ако бяхте познали Мене, бихте познали и Отца Ми. Отсега Го познавате и сте Го видели.”
Няма много пътища за небето. Не може всеки да си избере свой собствен път и да тръгне по него. Христос каза: “Аз Съм пътят- Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.” Откакто бе произнесена първата евангелска проповед, когато в Едемския рай бе заявено, че потомството на жената ще смаже главата на змията, Христос е бил въздиган като Път, Истина и Живот. Той бе Пътят, когато Адам живееше, когато Авел поднесе на Бога кръвта на закланото агне, символизираща кръвта на Изкупителя. Христос бе Пътят, чрез Който се спасяваха патриарсите и пророците. Той е единственият Път, чрез Когото и ние можем да имаме достъп до Бога.
“Ако бяхте познали Мене - каза Христос, - бихте познали и Отца Ми. И отсега Го познавате, и сте Го видели.” Но учениците още не разбираха. “Господи, покажи ни Отца - възкликна Филип - и достатъчно ни е.” Учуден от бавното разбиране, Христос запита с болка и изненада: “Толкова време съм с вас и не познаваш ли Ме, Филипе?” “Как е възможно да не си видял Отец в делата, които Той върши чрез Мене? Не вярваш ли, че Аз дойдох, за да свидетелствам за Отец?” “Как казваш ти: Покажи ми Отца?” “Който е видял Мене, видял е Отца.” Христос не престана да бъде Бог, когато стана човек. Макар че Се смири, като прие човешки образ, качествата на Божеството бяха все още Негово притежание. Единствено Христос можеше да представлява Отец пред човечеството. И учениците имаха привилегията да наблюдават Бог Отец в лицето и живота на Исус продължение на повече от три години.
“Вярвайте Ме, че Аз съм в Отца, и че Отец е в Мене; или пък вярвайте Ме поради самите дела.” Тяхната вяра със сигурност можеше да се основава върху доказателството, дадено чрез Христовите дела - дела, които никой човек не бе извършил, нито пък би могъл да извърши. Христовите дела свидетелстваха за Неговата Божественост. Чрез Него се разкриваше Бог Отец.
Ако учениците вярваха на тази жизнена връзка между Отца и Сина, вярата им не би угаснала, когато видяха страданията на Христос и Неговата смърт за спасението на загиващия свят. Христос се стараеше да ги издигне от ниското състояние на тяхната вяра до опитността, която биха преживели, ако съзнаваха какъв бе Той - Бог в човешка плът. Желаеше те да осъзнаят, че вярата им трябва да ги води нагоре към Бога и там да бъде “закотвена”. С какво усърдие и постоянство нашият състрадателен Спасител се старае да подготви учениците Си за бурята на изкушението, която скоро щеше да се разрази над тях! Той искаше да ги скрие със Себе Си в Бога.
Докато Христос говореше тези думи, Божията слава озаряваше лицето Му и всички присъстващи слушаха словата с увлечение и свято благоговение. Сърцата им бяха притеглени още по-близо до Него. И така, привлечени към Христос с по-голяма любов, бяха привлечени и един към друг. Те почувстваха, че небето е много близо и че думите, които слушат, са вест до тях от техния небесен Отец.
“Истина, истина ви казвам: Който вярва в Мене, делата, които върша Аз, и той ще ги върши!” Спасителят силно желаеше учениците Му да разберат целта, с която Неговото Божествено естество се бе свързало с човечеството. Той дойде на света, за да открие Божията слава, та да бъде човекът въздигнат чрез нейната възобновителна сила. Бог бе изявен в Него, за да може Той да бъде изявен в тях. Исус не прояви никакви качества и не използва никаква сила, която хората не биха могли да имат чрез вяра в Него. Всичките Му последователи могат да постигнат същото съвършено човешко естество, каквото Той притежаваше, ако пожелаят да се подчинят на Бога така, както Той се подчиняваше.
“И по-големи дела от тези ще върши, защото Аз отивам при Отца Си.” С тези думи Христос не искаше да каже, че делото на учениците Му ще има по-възвишен характер от Неговото, но че то ще се разшири повече. Тук Той не говори просто за вършенето на чудеса, но за всичко онова, което щеше да бъде извършено под действието на Светия Дух.
След възнесението на Господа учениците осъзнаха изпълнението на Неговото обещание. Сцените на разпятието, възкресението и възнесението на Христос станаха за тях действителност. Те видяха, че пророчествата са се изпълнили буквално. Изследваха Писанията и приеха техните учения с вяра и решителност, каквито не познаваха дотогава. Разбраха и се увериха, че Божественият Учител е всичко онова, което сам Той твърдеше, че е. Когато разказваха преживяното и възвеличаваха Божията любов, сърцата на хората се стопяваха и покоряваха и цели множества повярваха в Исус.
Обещанието на Спасителя към учениците Му е обещание и към Неговата църква до края на времето. Бог не възнамеряваше Неговият удивителен изкупителен план да постигне незначителни резултати. Всички, излизащи на работа за Бога, без да се уповават на онова, което могат да извършат сами, но се уповават на онова, което Бог може да извърши за и чрез тях, неминуемо ще изпитат изпълнението на Неговото обещание: “И по-големи дела от тези ще върши - заяви Той, - защото Аз отивам при Отца Си.”
Дотогава учениците все още не познаваха неограничените източници на сила и мощ, с които Спасителят разполагаше. Той им каза: “Досега нищо не сте искали в Мое име” (16:24 Йоан 16:24). Обясни им, че тайната на успеха се състои в искането на сила и благодат в Негово име. Той ще бъде пред Отца Си, за да измолва такива милости за тях. Христос представя молитвата и на най-скромния молител като Свое собствено желание. Всяка искрена молитва е чута в небето. Тя може да не е произнесена красноречиво, но ако в нея е вложено сърце, ще се издигне до светилището, където служи Исус, и Той ще я представи на Отец без несръчна или колеблива дума, а красива и благоухаеща от тамяна на Неговото лично присъствие.
Пътят на искреността и правдивостта не е свободен от препятствия, но във всяка трудност ние трябва да виждаме зов за молитва. Няма жив човек, чиято сила да не е получена от Бога, а източникът, от който излиза тази сила, е достъпен и за най-слабото човешко същество. “Ако поискате нещо в Мое име - каза Исус, - ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина. Ако поискате нещо в Мое име, това ще сторя.”
“В Мое име” - заръча Христос на учениците Си да се молят. В Негово име трябва да застават пред Бога Неговите последователи. Чрез стойността на направената за тях жертва те получават висока цена в очите на Господа. Поради вменената Христова правда те са смятани за скъпоценни. Заради Христос Господ опрощава онези, които Му се боят. В тях Той не вижда нечестивостта на грешника, а разпознава подобието на Своя Син, в Когото те вярват.
Господ е разочарован, когато Неговият народ се подценява. Желае избраните Му наследници да се оценяват според цената, която Той им даде. Бог чувстваше нужда от тях, иначе не би изпратил Сина Си да изпълни такова скъпо поръчение, за да ги изкупи. Той има работа за тях и много се радва, когато те настоятелно искат от Него средства, за да прославят името Му. И могат да очакват от Него велики неща, ако имат вяра в обещанията.
Но да се молиш в Христовото име означава твърде много. Това означава да приемаме Неговия характер, да изявяваме Неговия Дух и да вършим Неговите дела. Обещанието на Спасителя е дадено под условие: “Ако Ме обичате - каза Той, - пазете заповедите Ми.” Той спасява човеците не в греха, но от греха. И тези, които Го обичат, ще проявяват любовта си чрез послушание.
Всяко истинско послушание идва от сърцето. Христос работеше от сърце. Ако сме съгласни, Той ще се уеднакви с нашите мисли и цели и така ще съчетае сърцата и умовете ни и ще ги слее в послушание спрямо Неговата воля, че когато Го слушаме и Му се покоряваме, ние просто ще изпълняваме собствените си подбуди. Волята, облагородена и осветена, ще намира най-голяма наслада, като извършва Неговата служба. Когато познаваме Бога така, както имаме радостта да Го познаваме, животът ни ще бъде живот на постоянно послушание. Оценяването на Христовия характер и близостта ни с Бога ще ни накарат да намразим 
греха. 

“ЗА МОЕ ВЪЗПОМЕНАНИЕ” Написана на : 2017-04-25 13:35:13

“ЗА МОЕ ВЪЗПОМЕНАНИЕ”

Тази глава е основана на Матей 26:20-29; Марко 14:17-25; Лука 22:14-23; Йоан 13:18-30.

"Господ Исус през нощта, когато беше продаден, взе хляб и като благодари, разчупи и рече: Това е Моето тяло, което е разчупено за вас; туй правете за Мое възпоменание. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете за Мое възпоменание. Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той”1Кор.11:23-26

Христос стоеше на преходната точка между две религии и техните два велики празника. Исус, неопетненият и безгрешен Божи Агнец, трябваше да представи Себе Си като жертва за грях и с това да прекрати системата от сянкови символи и церемонии, които в продължение на хиляда години бяха посочвали Неговата смърт."На следния ден Иоан вижда Исуса, че иде към него, и казва: Ето Божият Агнец, Който носи греха на света!"Йоан 1:29 Като яде пасхата заедно с учениците Си, Исус установи на нейно място службата, която възпоменава Неговата велика жертва. Народният празник на евреите трябваше да се прекрати завинаги. Службата, която Христос установи, трябваше да се съблюдава от Неговите последователи във всички страни и през всички векове. Пасхата бе установена като спомен за освобождението на Израил от египетско робство. Бог бе заповядал историята за нейния произход да бъде разказвана и повтаряна на децата, когато година след година питат родителите си за значението на този обред. Така споменът за удивителното спасение щеше да остава винаги пресен в умовете на всички. "Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, - тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан [за нас]."1Коринтяни 5:7 Обредът на Господнята вечеря бе даден, за да възпоменава това велико спасение, издействано чрез смъртта на Христос. Докато Той дойде втори път със сила и със слава, този обред трябва да бъде празнуван. Той е средството, чрез което споменът за великото Му дело за нас трябва да бъде запазен пресен в умовете ни. "Но техните умове бяха заслепени; защото и до днес, когато прочитат Стария завет, същото покривало остава, като не им е открито, че тоя завет преминава в Христа."2Коринтяни 3:14 При освобождението им от Египет израилевите чада ядоха Пасхалната вечеря прави, препасани през кръста и с тоягите си в ръце, готови за път. Начинът, по който отпразнуваха този обред, бе в хармония с тяхното състояние; защото им предстоеше да бъдат изгонени от египетската земя и да предприемат мъчително и трудно пътуване през пустинята. Но по времето на Христос нещата се бяха променили. Сега не им предстоеше изгонване в чужда страна, живееха в собствената си земя. В съгласие с останалото, което им бе дадено, те ядяха Пасхалната вечеря полулегнали. Около масата се поставяха кушетки и гостите полулежаха, подпрени на лявата си ръка, а дясната ръка беше свободна, за да си служат при яденето. При такава поза всеки гост можеше да облегне глава на гърдите на седящия до него. А понеже краката бяха от другата страна на кушетката, те лесно можеха да бъдат измити от някого, който заобиколи кръга от външната му страна. Христос бе все още край масата, на която бе сложена Пасхалната вечеря. Безквасните хлябове, които се употребяваха по време на Пасхата, стояха пред Него. Пасхалното вино, незасегнато от ферментация, също бе на масата. Спасителят употребяваше символите, за да представи собствената Си неопетнена жертва. Нищо, което би могло да е засегнато от ферментация, което е символ на греха и смъртта, не можеше да представя този “Агнец без недостатък и пречист” (1Пет 1:19). “И като ядяха, Исус взе хляб и като благослови, разчупи, даде им и рече: Вземете, яжте - това е Моето тяло. Взе и чашата, благослови и даде им и те всички пиха от нея, и рече им: Това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за мнозина. Истина ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата до оня ден, когато ще го пия нов в Божието царство.” Юда, предателят, също присъстваше на светопричастната служба. Той прие от Исус символите на съкрушеното Му тяло и пролятата Му кръв. Чу думите: “Туй правете за Мое възпоменание.” И стоейки там, в самото присъствие на Божия Агнец, предателят размисляше върху своя тъмен план, обладан от мрачните си, отмъстителни мисли. При измиването на нозете Христос бе дал достатъчно доказателство, че е разбрал характера на Юда. “Не всички сте чисти” (Йоан 13:11) - каза Той. Тези думи убедиха лицемерния ученик, че Христос е прочел тайните му намерения. Сега Исус заговори още по-открито. Докато седяха край масата, каза, поглеждайки учениците Си: “Не говоря за всички; Аз зная кои съм избрал. Но това стана, за да се сбъдне писаното: “Който яде хляба Ми, той вдигна своята пета против Мене.” Дори и сега учениците не заподозряха Юда. Но те видяха, че Христос е загрижен. Над всички се надвеси облак - предвещание за някакво грозно нещастие, чието естество не можеха да разберат. Докато ядяха така умълчани, Исус каза: “Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде.” При тези думи изумление и вцепенение обхванаха всички. Те не можеха да си представят как е възможно един от тях да постъпи предателски спрямо Божествения Учител. По каква причина да Го предава? И на кого? Чие сърце можеше да роди такъв подъл и коварен план? Сигурно не е някой от любимите дванадесет ученици, които бяха привилегировани повече от всички други да слушат Неговите поучения, които имаха възможност да споделят Неговата удивителна любов и към които Той бе проявил толкова голяма любов и внимание, като ги бе свързал така тясно със Себе Си! Схванаха важното значение на думите Му, спомниха си колко верни се оказваха винаги Неговите изказвания и ги обзе страх и недоверие към самите себе си. Започнаха да изследват собствените си сърца, за да видят дали няма скрита в тях някаква мисъл против Учителя. С мъчително вълнение един по един започнаха да питат: “Да не съм аз, Господи?” Но Юда мълчеше. Накрая, потънал в дълбока мъка, Йоан запита: “Господи, кой е?” И Исус отговори: “Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото, той ще Ме предаде; Човешкият Син отива, както е писано за Него; но горко на този човек, чрез когото Човешкият Син ще бъде предаден; добре щеше да бъде за този човек, ако не беше се родил.” Докато питаха: “Да не съм аз, Господи?”, учениците се гледаха изпитателно един друг. И сега мълчанието на Юда привлече погледите на всички върху него. Сред шумотевицата от въпроси и възклицания той не чу думите на Исус в отговор на Йоановия въпрос. Затова сега, за да избегне изпитателните погледи на учениците, запита, както питаха всички: “Да не съм аз, Учителю?” Исус тържествено му отговори: “Ти рече!” Изненадан и смутен, че е изложен, Юда стана бързо, за да напусне стаята. “Тогава- Исус му каза: “Каквото вършиш, върши го по-скоро- И тъй, като взе залъка, веднага излезе, а беше нощ.” Нощ беше и за предателя, когато се отвърна от Христос и потъна във външната тъмнина. Докато не бе направил тази стъпка, за Юда все още имаше възможност да се покае. Но когато напусна своя Господ и другите ученици, окончателното решение бе взето. Той бе преминал границата. Чудно е дълготърпението на Исус, което прояви към тази изкушавана душа. За спасението на Юда бе направено всичко, което можеше да се направи. След като два пъти се бе уговарял да предаде своя Господ, Исус пак му даваше случай за покаяние. Прочел тайните намерения в сърцето на предателя, Той му даде последно и най-убедително доказателство за Своята Божественост. За лицемерния ученик това бе последният зов за покаяние. Исус не спести нито един призив, който Неговото Богочовешко сърце можеше да отправи. Вълните на милост, отблъсквани от упоритата гордост, се връщаха обратно като още по-голяма вълна от смекчаваща любов. Но макар че бе изненадан и изплашен, че вината му е разкрита, Юда стана още по-решителен. От светопричастната вечеря отиде направо да довърши предателското си дело. С порицаването на Юда Христос преследваше и друга цел - от милост към Своите ученици. По този начин Той им даваше най-голямо доказателство, че е Месия. “Казвам ви го, преди да стане - каза Той, - та когато стане, да повярвате, че Аз Съм.” Ако Исус бе мълчал в привидно незнание за това, което щеше да Го сполети, учениците можеха да си помислят, че Учителят им няма Божествено проницание и е останал изненадан от предаването Му в ръцете на тълпата убийци. Още преди една година Той бе казал на учениците, че е избрал дванадесет, а един от тях е дявол. Сега думите, отправени към Юда, които показваха, че предателските му намерения са напълно известни на Учителя, щяха да засилят вярата на истинските Христови последователи през времето на Неговото унижение. И когато Юда щеше да стигне до своя ужасен край, те щяха да си спомнят за порицанието на Исус над предателя. Но Спасителят имаше и още една цел. Той не лиши от Своята служба онзи, за когото знаеше, че ще Го предаде. Учениците не разбраха думите Му, когато Той каза при измиването на нозете: “Не всички сте чисти”, нито пък, когато заяви на трапезата: “Който яде хляба Ми, той вдигна своята пета против Мене” (Йоан 13:11,18). Но след това, когато значението на тези думи им стана ясно, имаха за какво да размислят върху търпението и милостта на Бога и към най-големите грешници. Макар Исус да знаеше за Юда още от самото начало, Той уми и неговите нозе. На предателя бе дадена дори и привилегията да участва в святото причастие. Христос употреби всяко средство, което можеше да се употреби, за да даде възможност грешникът да Го приеме, да се покае и да бъде очистен от нечистотата на греха. Това е пример и за нас. Когато смятаме, че някой е в заблуда или в грях, не трябва да се отделяме от него. Не трябва по никакъв начин да го оставяме като плячка на изкушението или да го изтласкваме на полесражението на Сатана. Това не е Христовият метод. Христос уми нозете на учениците точно защото те се заблуждаваха и грешаха. И всички с изключение на един бяха доведени до покаяние. Христовият пример забранява някой да бъде изключен от Господнята вечеря. Вярно е, че явният грях отстранява виновния от нея, за което Светият Дух ясно ни учи (1Кор. 5:11). Но извън това никой не бива да изрича присъда над другите. Бог не е възложил на хората задачата те да определят кои да участват при тези случаи, защото кой може да чете в сърцето? Кой може да различи плевелите от житото? “Но да изпитва човек себе си и така да яде от хляба и да пие от чашата”, защото “който яде хляба или пие Господнята чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа- Защото, който яде и пие, без да разпознае Господнето тяло, той яде и пие осъждане на себе си” (1Кор.11:28,27,29). Когато вярващи се съберат, за да отпразнуват обредите, там присъстват и невидими за човешките очи вестители. В групата може да се намира някой Юда. И ако е така, там има пратеници на княза на тъмнината, защото те придружават всички, които отказват да бъдат контролирани от Светия Дух. Небесни ангели също присъстват. Тези невидими посетители са там при всеки такъв случай. В групата може да има лица, които в сърцето си не са служители на истината и светостта, но които може да пожелаят да вземат участие в службата. Не трябва да им се забранява. Там присъстват свидетели, които присъстваха и когато Исус уми нозете на учениците и на Юда. Не само човешки очи наблюдават сцената. Чрез Светия Дух Христос е там, за да постави печата на одобрение на този Свой обред. Той е там, за да убеждава и смекчава сърцето. Нито един поглед, нито една мисъл на разкаяние не убягва от Неговото внимание. Чака за всеки каещ се, за всеки, който е със съкрушено сърце. Всичко е готово, за да бъде приета такава душа. Този, Който уми нозете на Юда, копнее да умие всяко сърце от петното на греха. Никой не трябва да избягва службата на причастието поради присъствие на недостойни хора. Всеки ученик е призован да вземе участие публично и по този начин да свидетелства, че приема Христос като свой личен Спасител. Христос оживява срещите Си с учениците чрез Своето присъствие. Може да се случи даже обредът да бъде провеждан от недостойни сърца и ръце, но въпреки това Христос е там, за да служи на Своите чада. Всички, които идват с вяра, съсредоточена в Него, ще бъдат благословени богато. Всички, които пропускат тези случаи на Божествена привилегия, ще загубят. За тях може с право да се каже: “Не всички сте чисти.” Като участва заедно с учениците Си в яденето на хляба и в пиенето на чашата, Христос им се обеща като Изкупител. Той им повери новия завет, чрез който всички, които Го приемат, стават Божии чада и сънаследници Христови. Чрез завета всяко благословение, което Небето би могло да им дари за този живот и за бъдещия, става тяхно. Заветният договор щеше да се утвърди с кръвта на Христос. А провеждането на светопричастната служба трябваше да напомня на учениците за вечната жертва, която се даде лично за всеки един от тях като част от цялото паднало човечество. Но светопричастната служба не трябва да бъде време за тъга. Това не е нейното предназначение. Когато Христовите ученици се съберат около Неговата трапеза, те не трябва да си спомнят или да оплакват недостатъците си. Не трябва да се замислят върху своята минала религиозна практика, дали тя е била възвишена или обезсърчителна. Не трябва да си припомнят за различията със своите братя. Подготвителната служба е обхващала всичко това. Личното себеизпитване, изповядването на греха, изглаждането на противоречията - всичко това е вече направено. Сега те идват да се срещнат с Христос. Не трябва да стоят в сянката на кръста, а в неговата спасителна светлина. Трябва да разтворят душата си, за да проникнат в нея светлите лъчи на Слънцето на правдата. Със сърца, очистени от скъпата Христова кръв, и с пълно съзнание за Неговото присъствие, макар и невидим, те трябва да чуят думите Му: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът ви дава” (Йоан 14:27). Нашият Господ казва: “Когато се убедиш в греха, помни, че Аз умрях за тебе. Когато си притесняван, преследван и измъчван заради Мене и заради евангелието, спомни си за Моята любов, която е толкова голяма, че дадох живота Си за тебе. Когато задълженията ти изглеждат сурови и трудни и товарите ти твърде тежки за носене, спомни си, че заради тебе Аз издържах кръста, като презрях срама. Когато сърцето ти изтръпва пред тежкото изпитание, помни, че твоят Изкупител живее, за да ходатайства за теб.” Светопричастната служба посочва второто идване на Христос. Тя бе предназначена да запази жива надеждата в умовете на учениците. Когато се събираха заедно, за да възпоменат смъртта Му, те си спомняха как Той “взе и чашата и като благодари, даде им и рече: Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за прощаване на греховете. Но казвам ви, че отсега нататък няма вече да пия от тоя плод на лозата до оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си”. В своите теготи и изпитания учениците се утешаваха с надеждата за завръщането на своя Господ. Неизказано скъпа бе за тях мисълта: “Всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1Кор. 11:26). Това са неща, които не бива да забравяме никога. Любовта на Исус с нейната привличаща сила трябва да бъде съхранявана винаги свежа в нашето съзнание. Христос учреди тази служба, за да може да говори на сетивата ни за Божията любов, която Той е проявил към нас. Не може да има друга връзка между нас и Бога освен чрез Исус. Връзката и любовта между братята трябва да се затвърди чрез Исусовата любов. И нищо друго освен Христовата смърт не би могло да направи тази любов по-благоприятна за нас. Само благодарение на смърт на Исус ние можем да очакваме с радост второто Му идване. Жертвата Му е същността на нашата надежда. Върху нея трябва да крепим вярата си. Обредите, които посочват смирението и страданията на Господа, се смятат до голяма степен за някакви външни форми. Но те бяха основани с определена цел. Нашите сетива имат нужда от пробуждане, за да схванат тайната на благочестието. Всички ние имаме привилегията да прозрем много повече (отколкото го правим) изкупителните страдания на Христос. “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат и Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Йоан 3:14,15). Ние трябва да гледаме към Голготския кръст, на който е разпънат умиращият Спасител. Вечните интереси изискват да проявяваме вяра в Христос. Нашият Господ е казал: “Ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си- Защото Моята плът е истинска храна и Моята кръв е истинско питие” (Йоан 6:53-55). Това е вярно по отношение на нашето физическо естество. На Христовата смърт ние дължим дори този свой земен живот. Хлябът, който ядем, е изкупен с Неговото съкрушено тяло. Водата, която пием, е купена с пролятата Му кръв. Няма нито един човек - светия или грешник, дето, като яде всекидневната си храна, да не се храни от тялото и кръвта на Христос. Голготският кръст е отпечатан върху всеки хляб. Отразен е във всеки воден извор. На всичко това Христос ни учи чрез определените символи на Неговата велика жертва. Светлината, изгряваща от светопричастната служба в горницата, освещава и храната за всекидневния ни живот. Семейната трапеза е Господня трапеза, а всяко ядене - свято причастие. А колко по-верни пък са Христовите думи по отношение на нашето духовно естество! Той заявява: “Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот.” Само ако приемем живота, пожертван на Голготския кръст, ние сме в състояние да водим живот на святост. А такъв живот водим, като приемаме Неговото Слово, като вършим онова, което Той е заповядал. По този начин ние ставаме едно с Него. “Който се храни с Моята плът - каза Той - и който пие Моята кръв, той пребъдва в Мене и Аз в него. Както живият Отец Ме е пратил и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене” (Йоан 6:54,56,57). Този текст в особен смисъл се прилага и за Святото причастие. Докато чрез вярата размисляме върху великата жертва на Господа, душата ни поглъща духовния живот на Христос. Такава душа получава духовна сила от всяко причастие. Службата създава жива връзка на вярващия с Христос, а чрез Него и с Отец. В особен смисъл тя създава връзка между зависимите човешки същества и Бога. Когато приемаме хляба и виното, символизиращи сломеното тяло и пролятата Христова кръв, ние се присъединяваме с въображението си към светопричастната служба в онази горница. Като че минаваме през градината, осветена от агонията на Този, Който издържа върху Себе Си греховете на света. Ставаме свидетели на борбата, чрез която бе постигнато нашето примирение с Бога. Христос е разкрит като разпънат сред нас. Като гледаме на разпънатия Изкупител, ние още по-пълно схващаме величието и значението на дадената от небесното Величество жертва. Спасителният план е прославен пред нас, мисълта за Голгота събужда живота ни и изпълва сърцата ни със святи чувства. В сърцата и на устните ни ще напират хваления към Бога и Агнето; защото гордост и себелюбие не могат да живеят в душа, която държи пресен спомена за разигралите се на Голгота сцени. Който наблюдава безподобната любов на Спасителя, ще се издига в своите мисли, ще бъде очистен в сърцето и преобразен в характера си. Той ще бъде светлина на света и ще отразява до известна степен тази тайнствена любов. Колкото повече мислим върху кръста на Христос, толкова по-пълно ще усвоим езика на апостола, който е казал: “А далеч от мене да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът за мене е разпнат и аз за света” (Гал. 6:14).

СЛУГА НА СЛУГИТЕ Написана на : 2017-04-24 20:34:15

СЛУГА НА СЛУГИТЕ

Тази глава е основана на Лука 22:7-18,24; Йоан 13:1-17.
В таванската стая на едно жилище в Ерусалим Исус Христос седеше на трапезата с учениците Си. Те се бяха събрали, за да отпразнуват празника Пасха. "Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, - тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан [за нас]."1Кор 5:7 Исус пожела да го отпразнува насаме с учениците Си.  Знаеше, че часът Му е дошъл. Самият Той беше истинското пасхално Агне и трябваше да бъде пожертван в деня, в който се ядеше пасхата. "На следния ден Иоан вижда Исуса, че иде към него, и казва: Ето Божият Агнец, Който носи греха на света!" Йоан 1:29 Исус се намираше точно пред момента, когато трябваше да изпие чашата на гнева. Скоро щеше да получи Своето последно кръщение в страданията. Но Му оставаха още няколко спокойни часа и Той искаше те да бъдат полезни за любимите Му ученици. Целият живот на Христос бе живот на неегоистична служба. “Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина.“ (Матей 20:28) - това бе урокът на всяка Негова постъпка. Но учениците още не бяха научили този урок. Затова на последната пасхална вечеря Исус го повтори, като го илюстрира чрез един пример, запечатал се завинаги в техните умове и сърца. Исусовите беседи с учениците Му бяха обикновено време на спокойна радост и затова всички ги ценяха високо. Пасхалните вечери представляваха събития, към които се проявяваше специален интерес; но сега Исус бе загрижен. На сърцето Му бе тежко, а лицето Му бе помръкнало. Когато се срещна с учениците Си в горницата, те усетиха, че нещо тежеше на душата Му и макар да не знаеха причината, съчувстваха на скръбта Му. Като се събраха около масата, Той им каза със затрогваща тъга: “Твърде много Съм желал да ям тази пасха с вас, преди да пострадам; защото ви казвам, че няма вече да я ям, докле се не изпълни Божието царство. И като прие чашата, благодари и рече: Вземете това и разделете го помежду си; защото ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата, докато не дойде Божието царство.” Христос знаеше, че е дошло времето да си замине от този свят и да отиде при Отец. “Като беше възлюбил Своите, които бяха на света, докрай ги възлюби.” Сега вече Той се намираше в сянката на кръста и болката измъчваше сърцето Му. "Тогава им казва: Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тук и бдете заедно с Мене."Матей 26:38 Знаеше, че ще бъде изоставен в часа на предателството. Знаеше, че преди да го разпънат ще бъде жестоко мъчен и после ще бъде умъртвен по най-унизителния начин - начинът за умъртвяване на престъпниците. "Тогава войниците на управителя заведоха Исуса в преторията, и събраха около Него цялата дружина. И като Го съблякоха, облякоха Го в червена мантия. И сплетоха венец от тръни и го наложиха на главата Му, и туриха тръст в десницата Му; и като коленичиха пред Него, ругаеха Му се, казвайки: Здравей, Царю Юдейски! И заплюваха Го, и взеха тръстта и Го удряха по главата. И след като Му се поругаха, съблякоха Му мантията и Го облякоха с Неговите дрехи и Го заведоха да Го разпнат."Матей 27:27-31Знаеше каква неблагодарност и жестокост щяха да проявят тези, които бе дошъл да спаси. Знаеше каква голяма жертва щеше да направи и за колко много хора щеше да бъде напразна. "Но с устата си Го ласкаеха, И с езика си Го лъжеха"Псалми 78:36 Като разбираше какво Му предстои, естествено е да е бил съкрушен при мисълта за собственото Си унижение и страдание. Но Той гледаше на дванадесетте като на Свои собствени, които, след като свършат позорът, мъките и болките, ще останат сами да се борят в този свят. Мислите Му за предстоящото страдание бяха винаги свързани с мисълта за Неговите ученици. Исус не мислеше за Себе Си. Най-голямата грижа, изпълваща съзнанието Му, бе за тях. През тази последна вечер, Исус имаше да каже толкова много неща на учениците Си. Ако бяха готови да приемат онова, което Той желаеше да им предаде, щяха да се избавят от очакващите ги сърцераздирателна мъка, разочарование и неверие. Но Исус видя, че те не биха могли да понесат приказките Му. Вгледа се в лицата им и думите на предупреждение и утеха замръзнаха на устните Му. Миговете отминаваха в мълчание. Исус явно чакаше. Учениците се чувстваха неловко. Съчувствието и нежността, пробудени в тях от Христовата скръб, изглежда бяха отминали. Изпълнените със скръб думи, с които Той им посочваше Своето страдание, им бяха направили съвсем слабо впечатление. Разменените помежду им погледи говореха за ревност и съперничество. Имаше “препирня помежду им, кой от тях се счита за по-голям”. Спорът се водеше в присъствието на Христос и Го натъжи и нарани. "Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина."Матей 20:26--28 Учениците все още държаха на любимата си идея, че Исус ще наложи властта Си и ще заеме престола на Давид. А всеки от тях силно желаеше в сърцето си да заеме най-висшето място в царството. Всеки беше оценил себе си и другите и вместо да гледа на своите братя като на по-достойни, поставяше себе си на първо място. Искането на Яков и Йоан да седнат отдясно и отляво на трона на Исус бе възбудило негодуванието на останалите. Да се осмелят двамата да поискат най-високите постове - това така възбуди десетте, че имаше опасност между тях да се създаде пълно отчуждение. Почувстваха се онеправдани, че верността и талантите им не бяха оценени правилно. Най-зле настроен срещу Яков и Йоан бе Юда. "Тогава майката на Заведеевите синове се приближи при Него заедно със синовете си, кланяше Му се и искаше нещо от Него. А Той й рече: Какво искаш? Каза Му: Заповядай тия мои два сина да седнат, един отдясно Ти, а един отляво Ти в Твоето царство. И десетимата като чуха това, възнегодуваха против двамата братя."Матей 20:20-24 Когато учениците влязоха в стаята за вечеря, сърцата им бяха изпълнени с негодувание. Юда успя да седне до Христос, от лявата Му страна. Йоан беше отдясно. Юда бе решил да заеме най-високото място, а за такова се смяташе най-близкото до Христос. При това бе предател! Беше възникнала и друга причина за разногласие. Съществуваше обичай при угощенията някой прислужник да измие краката на гостите. И за този случай бяха направени съответните приготовления. Каната, легенът и кърпата бяха готови; но не присъстваше слуга, така че измиването трябваше да сторят учениците. А всеки от тях, подал се на наранената си гордост, беше решил да не върши работата на слуга. Всички проявиха стоическо безразличие, сякаш не съзнаваха, че им предстои да направят нещо. Чрез мълчанието си отказваха да се смирят! Петър си каза: Аз съм най-възрастния Исус никога не би ме накарал аз да им измия нозете им. Йоан си каза: аз съм любимеца на Исус в никакъв случай няма да ме накара аз да им измия нозете. Юда си каза аз ме се притеснявам защото аз съм мозъка на всички - най-образования и интелигентния Исус не би го направил мене да ме накара аз да им измия нозете. Исус знаеше всеки какво в този момент мислеше, но нищо не каза. Как трябваше Христос да промени състоянието на тези бедни души така, че Сатана да не удържи окончателна победа над тях? Как трябваше да им покаже, че ако само изповядват, че са Негови ученици, това още не ги прави такива, нито им осигурява място в царството Му? Как би могъл да им покаже, че службата от любов и истинското смирение са нещата, съставляващи истинското величие? Как да разпали любовта в сърцата им и да им даде възможност да разберат онова, което Той копнееше да им каже? Учениците не даваха никакъв знак, че ще станат да послужат един на друг. Исус изчака малко, за да види какво ще направят. И Той, божественият Учител, стана от трапезата. Съблече връхната Си дреха, за да не Му пречи при движенията, взе кърпата и я препаса. Изненадани, учениците Го изгледаха с интерес и смълчани чакаха да видят какво ще последва. Исус “наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги изтрива с престилката, с която бе препасан”. Тази Негова постъпка отвори очите им. Горчив срам и унижение изпълниха сърцата им. Те разбраха неизговорения упрек и се видяха в съвсем нова светлина. Пръв на когото изми нозете бе на предателя Юда. По този начин Исус изрази Своята любов към учениците Си. Техният егоистичен дух Го изпълваше със скръб, но Той не влезе в спор, за да разреши тяхното затруднение. Вместо това им даде пример, който никога нямаше да забравят. Любовта Му към тях не можеше да се разклати лесно или да угасне. Знаеше, че Отец Му е дал всичко в ръцете и че е дошъл от Бога и при Бога отива. Съзнаваше напълно Своята Божественост и мисия. Бог бе свалил царската Си корона и царската Си одежда и бе станал слуга, плът един от нас. "В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. И словото стана плът и пребиваваше между нас"Йоан 1:1-14 Едно от последните неща в земния Му живот бе да се препаше като слуга и да извърши неговата работа и да ни даде пример, кое е най-ценното в очите на Бога. "Защото и на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки"1Петрово 2:21 Преди Пасхата Юда се бе срещнал за втори път със свещениците и фарисеите и бе сключил с тях договор да предаде Исус в ръцете им. След това обаче пак се смеси с учениците, като че е съвсем невинен и не е извършил нищо лошо, и участваше в приготовленията за празника. "Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си."Д.Ап 20:29,30 Учениците не знаеха нищо за намеренията на Юда. Единствен Исус можеше да прочете неговата тайна. Но въпреки това Той не го изложи. На Исус Му беше скъпа неговата душа. Изпитваше такава загриженост и мъка, каквато изпитваше към Ерусалим, когато плака за осъдения град. Сърцето Му викаше: “Как да се откажа от тебе?” Юда почувства принуждаващата сила на тази любов. Когато ръцете на Исус първо на него измиха измърсените му нузе и ги изтриваха с кърпата, сърцето на Юда се развълнува и изпита силен подтик да изповяда греха си веднага. Но не искаше да се унижи. Гордостта му попречи и закорави сърцето си за покаяние и старите трепети, отстранени за момент, надвиха отново. Сега той се почувства оскърбен от Христовата постъпка - да мие краката на учениците Си. Щом Исус може така да се унижава - мислеше си Юда, - Той не би могъл да бъде цар на Израил. Един цар никога не би постъпил така. Всяка надежда за светска слава в едно земно царство бе срината. Бе доволен, че нямаше какво да спечели от следването на Христос. След като Го видя да се унижава така - както си мислеше, още повече затвърди решението си да се отрече от Него и да се обяви за измамен. Не знаеше, че бе завладян от демон и реши да предаде Христос, както се бе уговорил. Като избираше къде да седне на масата, се бе постарал да заеме първото място и Христос като слуга изми първо неговите нозе, после обслужи пак първо него. Йоан, към когото Юда бе изпитвал толкова голямо озлобление, остана последен. Но не прие това за упрек или пренебрежение. Учениците бяха дълбоко покъртени, наблюдавайки постъпката на Христос. Когато дойде ред на Петър, той възкликна изумен: “Господи, Ти ли ще ми умиеш нозете?” Христовото снизхождение сломи сърцето му. Засрами се от мисълта, че никой от учениците не бе извършил тази работа на слуга. “Това, което Аз правя - каза Христос, - ти сега не знаеш, но отпосле ще разбереш.” Петър не можеше да понесе гледката - неговият Господ, за Когото той вярваше, че е Божия Син, да върши работата на един слуга и толкова ниско да падне и да се унижи! Цялата му душа се надигна срещу унижението. Не съзнаваше, че тъкмо затова дойде Исус на този свят. С голяма решителност каза: “Ти няма да умиеш моите нозе до века!” Исус с изключителна сериозност отговори: “Ако не те умия, нямаш дял с Мене!” Службата, която Петър отказваше да приеме, беше символ на едно по-висше очистване. Христос бе дошъл да умие сърцето от петното на греха. Като не позволи на Христос да измие нозете му, Петър отказа по- висшето очистване, включено в по-низшето. В действителност той отхвърляше своя Господ. Не е унижение за нашия Господ да Му позволим да работи за нашето очистване. Истинското смирение означава да приемем с благодарно сърце всяко средство, предвидено за наше добро и ревностно да вършим службата за Исус. При думите “ако не те умия, нямаш дял с Мене” Петър отстъпи от своята гордост и упоритост. Той не можеше да понесе мисълта да бъде отделен от Христос. Това за него би означавало смърт! “Господи, не само нозете ми - каза той, - но и ръцете, и главата! Исус му каза: Който се е окъпал, няма нужда да умие друго, освен нозете си, но е цял чист!” Тези думи имат по-дълбок смисъл, отколкото само телесна чистота. Исус продължава да говори за по-висшето очистване, илюстрирано от по - низшето. Излезлият от банята бе чист, но обутите му в сандали нозе скоро се изцапваха от праха и имаше нужда пак да се измият. Така и Петър, и братята му бяха измити във великия Извор, открит за измиване на греха и нечистотата. Исус ги призна за Свои. Но изкушението ги бе подвело към злото и те все още се нуждаеха от Неговата очистваща благодат. Когато Исус препаса кърпата, за да измие праха от краката им, Той искаше с тази Си постъпка да измие отчуждението, завистта и гордостта от сърцата им. Последиците бяха много по-важни, отколкото самото измиване на прашните им крака. С този дух, който ги бе обхванал в момента, не бяха готови за общуване с Христос. Докато не бъдеха доведени до състояние на смирение и любов, не биха били готови да участват в пасхалната вечеря, нито пък във възпоменателната служба, която Христос възнамеряваше да установи. Сърцата им трябваше да бъдат очистени. Гордостта и себичността създават разделение и омраза, но Исус отми всичко това с измиването на нозете. Настъпи промяна на чувствата. Като ги погледна, Той вече можеше да каже: “Вие сте чисти!” Настъпило бе сърдечно единство и взаимна любов. Те бяха станали смирени и готови да приемат поучения. Вече всеки освен (Юда, който бе лукав и коварен) бе готов да отстъпи първото място на другия. Сега, със сломени и изпълнени с благодарност сърца, можеха да приемат Христовите думи. Също както Петър и братята му и ние сме били умити в кръвта на Христос; и въпреки това чрез допира ни със злото нашата сърдечна чистота се опетнява. Трябва да идваме при Христос, за да ни очиства със Своята очистваща благодат. Петър, който бе самохвалко изтръпна при мисълта изцапаните му нозе да се допрат до ръцете на неговия Господ и Учител. Но колко често допираме ние нашите грешни опетнени сърца до Христовото сърце? Колко много Го наскърбяваме с нашия характер, с нашата суетност и гордост! И все пак ние трябва да отнасяме при Него всичката си нечистота и немощ. Единствен Исус може да ни очисти. Не сме готови за близост с Христос, докато не бъдем очистени чрез Неговата действена сила. Исус каза на учениците: “Вие сте чисти, но не всички.” Бе измил нозете на Юда, но Юда не предаде сърцето си, защото бе горд, коварен и лукав. То не бе очистено. Юда не отстъпи и не се предаде на Исус. След като Исус изми нозете на учениците, облече дрехата Си, седна пак при тях и им каза: “Знаете ли какво ви сторих? Вие Ме наричате Учител и Господ; и добре казвате, защото Съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас. Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил.” Христос искаше учениците Му да разберат, че макар да бе умил нозете им, това не накърняваше ни най-малко Неговото достойнство. “Вие Ме наричате Учител и Господ и добре казвате, защото Съм такъв.” И понеже беше безгранично по-горен от тях, Той придаде благодат и значение на тази служба. Никой не бе така издигнат и възвишен, както Него; и въпреки това се сниши до изпълняване на най-скромния дълг. За да не бъдат последователите Му заблудени от егоизма, който обитава в естественото човешко сърце и който се засилва чрез себеугаждане, сам Христос даде пример на кротост и смирение. Не искаше да повери това нещо в ръцете на човеците. Смяташе, че то е толкова важно и с такива огромни последици, че сам Той - равният на Бога - изпълни службата на слуга към учениците. "Филип Му казва: Господи, покажи ни Отца, и достатъчно ни е. Исус му казва: Толкова време съм с вас и не познаваш ли Ме Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; как казваш ти: Покажи ми Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и че Отец е в Мене?Йоан 14:8-10 Докато те се бореха за най-високото място, Исус - пред Когото всеки ще се преклони, Исус, Комуто ангелите на славата смятат за чест да служат - се наведе, за да измие нозете на онези, които Го наричаха Господ. Изми нозете дори на Своя предател! С живота и поученията Си Христос е дал съвършен пример за себепожертвувателна служба, чието начало е у Бога. Бог не живее за Себе Си. Със създаването на света и с поддържането на всичко Той постоянно служи на другите. “Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните” (Матей 5:45). Този идеал за служенето Бог повери на Своя Син. На Исус бе дадено да застане начело на човечеството, та чрез примера Си да ни научи как да служим. Целият Му живот бе подчинен на закона на служенето. Помагаше на всички, служеше на всички. Така Той прилагаше Божия закон в живота, а чрез примера Си ни показа как ние трябва да го прилагаме. Исус много пъти се бе опитвал да установи този принцип всред учениците Си. Когато Яков и Йоан изказаха искането за заемане на видните места, Той бе казал: “Но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител” (Матей 20:26). “В Моето царство принципът на предпочитанията и върховенството няма място! Единственото величие е величието на смирението. Единствената разлика се състои в степента на отдаване на служба за другите.” Сега, след като беше измил нозете на учениците, каза: “Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас.” С тези думи Христос одобряваше не просто оказването на обикновеното гостоприемство. В тях се включваше много повече. Имаха много по-голямо значение, отколкото измиването на нозете на гостите за премахване на праха от  пътуването. Христос основаваше тук една религиозна служба. Чрез постъпката Си нашият Господ превърна унизителната церемония в свят обред. Той трябваше да бъде спазван от учениците, за да поддържат винаги в съзнанието си Неговите уроци на смирение и служене. Този обред е установената от Христос подготовка за службата на святото причастие. Докато в сърцето се подхранват гордост, разногласие и борба за първенство, то не може да общува с Христос. Ние не сме подготвени да приемем причастието на Неговото тяло и Неговата кръв. Точно поради това Исус установи обреда като спомен за Неговото смирение, който да бъде извършван преди причастието. Когато пристъпват към него, Божиите деца трябва да помнят думите на Господаря на живота и славата: “Знаете ли какво ви сторих? Вие Ме наричате Учител и Господ и добре казвате, защото Съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас. Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил. Като знаете това, блажени сте, ако го изпълнявате!” В човека съществува склонност да оценява себе си по-високо от своя брат; да работи за собственото си “аз”, да се стреми към най-високото място; и често пъти резултатът са лошите подозрения и огорченията на духа. Обредът, който предшества Господнята вечеря, е предназначен да очисти и премахне тези недоразумения, да измъкне човека от неговата себичност и да го приземи от себевъзвеличаването до онова сърдечно смирение, което ще го доведе до желанието да служи на своя брат. Святият небесен Наблюдател присъства при такива случаи, за да ги направи време за изпитване на душата, за осъзнаване на греха и за блажена увереност, че греховете са простени. Христос присъства с пълнотата на Своята благодат, за да променя посоката на мислите, които са текли досега по себелюбиви канали. Светият Дух съживява чувствителността на следващите примера на своя Господ. Когато си припомняме унижението на нашия Спасител заради нас, мисъл се свързва с мисъл; изниква верига от спомени - спомени за Божията велика доброта и за милостта и нежността на земни приятели. В паметта изплуват забравени благословения, злоупотребени милости, пренебрегнати любезности. Пред нас се очертават ясно горчивите корени, които са заглушавали скъпоценното цвете на любовта. Човек си спомня различни недостатъци на характера, пренебрегнати задължения, неблагодарност към Бога, студенина към ближния. Грехът се вижда в такава светлина, в каквато го вижда и Бог. Мислите ни не са вече мисли на себедоволство, но на строго себеоценяване и смирение. Умът е призован да събори всяка преграда на отчуждение. Лошите мисли и лошите думи се отстраняват. Покоряващата благодат на Христос изпълва душата, а любовта Му привлича сърцата в блажено единство. Когато урокът от подготвителната служба бъде научен така, поражда се желание за по-възвишен духовен живот. На това желание Божественият Свидетел ще откликне. Душата ще бъде издигната. Тогава ние можем да участваме в службата на причастието със съзнанието, че греховете ни са простени. Слънцето на Христовата правда ще изпълва всички кътчета на ума и храма на душата. Ние ще виждаме “Божия Агнец, Който носи греха на света” (Йоан 1:29). За онези, които приемат духа на тази служба, тя никога няма да се превърне в проста церемония. Нейният постоянен урок ще бъде: “с любов служете си един на друг!” (Гал. 5:13). Като изми нозете на Своите ученици, Исус доказа, че е готов да извърши каквато и да било служба, колкото и унизителна да е тя, чрез която да ги направи наследници заедно с Него на вечното богатство на небесната съкровищница. И когато учениците Му извършват същия обред, те се отдават на същата служба за своите братя. Винаги когато този обред се празнува правилно, Божиите чада се свързват в свята роднинска връзка, за да си помагат и да са за благословение един на друг. Те се задължават да отдадат живота си на неегоистична служба. И то служба не само един на друг. Тяхното поле на действие е толкова широко, колкото бе и това на Исус! Светът е пълен с хора, нуждаещи се от нашето служене. Бедните, безпомощните, невежите се намират навсякъде. Тези, които са общували с Исус в горницата, ще излизат да служат, както Той служеше. Исус, Комуто служеха всички, стана техен слуга. И понеже служеше на всички, отново всички ще Му служат и всички ще Го почитат. Така и тези, които искат да притежават Неговите божествени качества и да споделят заедно с Него радостта, като гледат изкупените души, трябва да последват примера Му на себепожертвувателна служба. Всичко казано се съдържаше в думите на Исус: “Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас.” Това бе целта на службата, която Той установи. Затова и казва: “Като знаете това - като знаете целта на Неговите уроци, блажени сте, ако го изпълнявате!” "Защото и на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки"1Петрово 2:21

“ТИЯ НАЙ-СКРОМНИ МОИ БРАТЯ” Написана на : 2017-04-23 22:14:25

“ТИЯ НАЙ-СКРОМНИ МОИ БРАТЯ”

 Тази глава е основана на Матей 25:31-46.
“А когато дойде Човешкият Син в славата Си и всичките святи ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол. И ще се съберат пред Него всичките народи; и ще ги отлъчи един от други.” Така на Елеонския хълм Христос обрисува пред учениците Си сцената на великия ден на съда. И решенията на този съд Той представи като основаващи се на една точка. Когато народите бъдат събрани пред Него, ще има две групи хора и тяхната вечна участ ще се реши според извършеното или неизвършеното за Него по отношение на бедните и страдащите.
В онзи ден Христос не представя пред човеците великото дело, което е сторил за изкуплението им с цената на живота Си. Представя само истинската работа, извършена за Него. На една част посочва да застанат от дясната Му страна и казва: “Дойдете вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света. Защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте. Тогава праведните в отговор ще Му кажат: “Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме; или жаден и Те напоихме? И кога Те видяхме странник и Те прибрахме, или гол и Те облякохме? И кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме?” А царят в отговор ще им рече: “Истина ви казвам: понеже сте сторили това на един от тия най- скромни Мои братя, на Мене сте го направили.”
Исус бе казал на учениците Си, че ще бъдат мразени, преследвани и измъчвани. Много хора щяха да бъдат изгонвани от домовете си и обричани на бедност. Мнозина щяха да бъдат хвърлени и по затворите. На всички, изоставили приятели или дом заради Него, Той бе обещал да им даде стократно още в този живот. Сега Исус уверява всички, които служат на братята Си, че ще получат особено благословение. “В лицето на всеки, който страда заради Моето име - каза Исус, - трябва да виждате Мене. Както бихте служили на Мене, така трябва да служите и на тях. Това е доказателството, че сте Мои ученици.”
Всички, родени в небесното семейство, стават в особен смисъл братя на нашия Господ. Любовта на Исус свързва членовете на Неговото семейство и навсякъде, където тази любов се прояви, се разкрива Божественото средство. “И всеки, който люби, роден е от Бога и познава Бога” (1Йоаново 4:7).
Похвалените в съда от Исус може да са имали малки богословски познания, но са обичали Неговите принципи. Чрез влиянието на Божия Дух те са били благословение за намиращите се наоколо. Даже и езичници са подхранвали този дух на доброта. Преди думите на живота да са стигнали до ушите им, те са  се отнасяли приятелски с мисионерите, дори са им услужвали с риск на живота си. Сред езичниците има такива, които се покланят несъзнателно на Бога, такива, на които светлината никога не е била занасяна чрез посредничеството на човек; те няма да загинат. Макар и да не познават написания Божи закон, те са чули Божия глас да им говори чрез природата и са вършили нещата, които законът изисква. Техните дела са доказателство, че Светият Дух е докоснал сърцата им и те ще бъдат признати за чада на Бога.
Колко изненадани и зарадвани ще са обикновените скромни хора измежду различните народи, както и сред езичниците, когато чуят от устата на Исус: “Доколкото сте сторили това на един от тия най-скромни мои братя, на Мене сте го сторили!” Колко ще се зарадва сърцето на безпределната Любов, когато Неговите последователи посрещнат с изненада и радост одобрителните Му думи.
Но любовта на Исус не е ограничена само над една отделна социална група. Сам Исус се уеднакви с всеки  член на човешкото семейство. За да можем ние да станем членове на небесното семейство, сам стана член на земното семейство. Той е Човешкият Син и следователно е брат на всеки син и дъщеря на Адам. Неговите последователи не трябва да се чувстват отделени и независими от загиващия около тях свят. Те са част от голямата тъкан на човечеството; и за Небето са братя както на светиите, така и на грешниците. Любовта на Исус обгръща и падналите, заблудените и грешните. И всяко добро дело, извършено за въздигането на някоя паднала душа, всяко дело на милост, се приема като извършено от самия Исус.
Небесните ангели са изпращани да служат на онези, които ще бъдат наследници на спасението. Сега още не знаем кои са те, не е станало явно кои ще победят и ще участват в наследството на светиите. Но небесните ангели кръстосват земята надлъж и шир и търсят да утешат скърбящите, да защитят застрашените от опасност, да спечелят сърцата на хората за Исус Христос - нито един човек не е  пренебрегнат или отминат. Исус не показва пристрастие към някои личности, а проявява еднаква грижа към всички души, които е сътворил.
Когато отваряте вратите си пред Христовите нуждаещи се и страдащи, вие приемате невидими ангели. Всъщност приканвате небесни същества да общуват с вас и те внасят свята атмосфера на радост и мир. Идват с възхвала на уста и в отговор в небето се чува хвалебна песен. Всяко милостиво дело, извършено тук, предизвиква музика в небето. Отец от престола Си причислява пожертвувателните работници към най-скъпите Си съкровища.
Онези от лявата страна на Исус, пренебрегвалите Го в лицето на бедните и страдащите, не съзнаваха вината си. Сатана ги бе заслепил - не бяха разбрали какво дължат на своите братя. Бяха погълнати само от себе си и не се интересуваха от нуждите на другите.
На богатите Бог е дал богатство, за да могат да облекчават и утешават Неговите страдащи деца; но много често те са неотзивчиви. Чувстват се стоящи по-горе и превъзхождащи бедните си братя, не се поставят на тяхно място. Не разбират изкушенията и борбите им и милостта угасва в сърцата. В скъпи жилища и великолепни църкви богатите се изолират от бедните; средствата, които Бог е дал, за да послужат за благословение на нуждаещите се, се харчат за задоволяване на горделивите и егоистичните желания. Бедните всеки ден са лишавани от възпитанието, което трябва да получат относно нежната Божия милост; защото Бог е предвидил достатъчно средства, за да могат да бъдат задоволени техните житейски нужди. Принудени са да чувстват остро бедността, която ограничава живота, и често са изкушавани да стават завистливи, да ревнуват и да се изпълват с лоши предположения. Тези, които сами не са изпитали лично гнета на нуждата, много често се отнасят към бедните презрително и ги карат да се чувстват като просяци.
Но Исус вижда всичко това и казва: “Аз бях жадният и гладният. Аз бях странникът. Аз бях болният. Аз бях този, който се намира в затвора. Докато вие пирувахте пред отрупаната трапеза, Аз гледах в бордеите или на празната улица. Докато вие живеехте луксозно в удобните си домове, Аз нямаше къде главата Си да подслоня. Докато вие препълвахте гардеробите си с богати облекла, Аз бях лишен от дрехи. Докато вие се отдавахте на удоволствия, Аз чезнех в затвора."
Когато подхвърляхте като подаяние оскъдните парчета хляб на гладуващите бедняци, когато давахте онези износени дрехи, за да се защитят от хапещия студ, помисляхте ли, че ги давате на Господа на славата? През всичките дни на вашия живот Аз бях близо до вас в лицето на страдащи хора, но вие не Ме потърсихте, не пожелахте да се запознаете и влезете в близост с Мене. Затова не ви познавам.
Много хора смятат, че е голяма привилегия да се посетят местата, където Исус е ходил по време на земния Си живот, да бъдат там, където Исус е стъпвал, да съзерцават езерото, край което Исус е обичал да поучава, както и хълмовете и долините, из които очите Му бяха почивали. Но няма нужда да се ходи чак  до Назарет, до Капернаум или до Витания, за да се върви по стъпките на Исус. Ще намерим следите Му край лоното на болните, в бордеите на бедняците, в многолюдните улици на големия град и във всяко кътче, където има човешки сърца, нуждаещи се от утеха. Да правим онова, което Исус правеше, когато беше на земята - това означава да ходим по Неговите стъпки.
Всички могат да вършат нещо. “Защото сиромасите всякога се намират между вас” (Йоан 12:8)  каза Исус, и никой не трябва да мисли, че няма кътче, където да не може да работи за Него. Милиони и милиони човешки същества, готови да загинат, оковани във вериги на невежество и грях, не са чули нищо за любовта на Исус към тях. Ако бихме сменили нашите условия на живот с техните, какво бихме искали те да направят за нас? Ние сме длъжни да направим за тях всичко според възможностите ни. Христовото правило на живота, според което всеки един от нас ще устои или ще пропадне в деня на съда, е: “Което желаете човеците да правятна вас, това и вие правете на тях” (Матей 7:12).
Исус отдаде скъпоценния Си живот, за да основе църква, способна да се грижи за наскърбени, изкушавани души. Една групичка вярващи хора може да са бедни, необразовани или неизвестни, но въпреки това чрез Исус те могат да извършат такава работа в дома си, сред съседите си, в църквата, а дори и в “далечни страни”, че резултатите да се простират чак до вечността.
Точно защото тази работа се пренебрегва, толкова много млади ученици никога не могат да напреднат по-далеч от азбуката на християнското преживяване. Те биха могли да поддържат светлината, огряла сърцата им, когато Исус им е казал “греховете ти са простени”, чрез подпомагане на нуждаещите се. Неспокойната енергия, толкова често източник на опасности за младите хора, би могла да бъде насочвана така, че да изтичат обилни потоци за благословение. Собственото “аз” ще бъде забравено, когато човек е погълнат от работа за другите.
Тези, които служат за другите, ще бъдат обслужени от Исус. Те лично ще пият от живата вода и ще бъдат задоволени. Няма да копнеят за възбуждащи удоволствия или за някаква промяна в живота си. Главният предмет на техния интерес ще бъде как да спасяват душите, които са на загиване. Техните обществени контакти ще принасят полза. Любовта на Изкупителя ще привлича сърцата да се свързват в едно.
Когато осъзнаем, че сме съработници на Бога, тогава няма да изговаряме Неговите обещания с безразличие. Те ще горят в сърцата ни и ще пламтят на устните ни. Когато призоваваше Мойсей да служи на един невеж, недисциплиниран и непокорен народ, Бог му обеща: “Самият Аз ще вървя с тебе и Аз ще те успокоя.” И добави още: “Аз непременно ще бъда с тебе- “ (Изх. 33:14, 3:12). Това обещание се отнася за всички, които работят на мястото на Христос за Неговите бедстващи и страдащи деца.
Любовта към човека е земната проява на любовта към Бога. Тази любов трябваше да се всади, да ни направи деца на едно семейство, за да може Царят на славата да стане едно с нас. И когато се изпълнят думите, изречени при раздялата Му с нас: “Да се любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Йоан 15:12), когато обичаме света, както Той го възлюби, тогава Неговата цел за нас ще бъде изпълнена. Тогава ние ще сме готови за Небето. Защото имаме небето в сърцата си.
Но “избавяй ония, които се влачат на смърт и гледай да задържаш ония, които политат към клане. Ако речеш: Ето, ние не знаехме това! То Оня, Който пази душата ти, не знае ли и не ще ли въздаде на всеки според делата му?” (Пр. 24:11,12). Във великия ден на съда тези, които не са работили за Исус Христос, които са бездействали, мислили са и са се грижили само за себе си, ще бъдат причислени от Съдията на цялата земя към вършилите зло. Те ще получат същата присъда.
На всеки човек е поверена определена отговорност. Исус Главният Пастир ще попита всеки: “Где е стадото, което ти се даде, хубавите твои овце?” И “какво ще речеш, когато те накаже?” (Еремия 13:20,21).

А КРАЯТ НА ВСИЧКО Е НАБЛИЖИЛ Написана на : 2017-04-23 11:11:57

А КРАЯТ НА ВСИЧКО Е НАБЛИЖИЛ

Исус ще дойде на небесните облаци с голяма слава. Огромен брой ангели ще Го придружават. Той ще дойде, за да възкреси мъртвите и да преобрази живите светии от слава в слава. Ще дойде, за да прославивсички, които са Го възлюбили и пазят Неговите заповеди, и ще ги вземе при Себе Си. Не ги е забравил, нито е забравил Своето обещание. Семейната верига ще се скачи наново. Като гледаме нашите умрели, можем да мислим за великото утро, когато Божията тръба ще прозвучи, когато “мъртвите ще възкръснат нетленни и ние ще се изменим” (1Кор. 15:52). Още малко и ще видим Царя в красотата Му. Още малко и Той ще обърше всяка сълза от очите ни. Още малко и ще ни представи “непорочни в радост пред Своята слава” (Юда 24). Затова, когато даде знаците за Своето идване, Исус каза: “А когато почне да става това, изправете се и повдигнете главите си, защото изкуплението ви наближава.” Но Христос не е разкрил деня и часа на Своето връщане. Заяви ясно на учениците Си, че сам Той не може да направи това. Ако имаше свободата да им ги открие, защо бе нужно тогава да ги увещава да бъдат в постоянно очакване? Има хора, които твърдят, че знаят деня и часа на идването на Господа. С голяма сериозност те чертаят бъдещето. Но Господ ги е предупредил да не изграждат такова мнение. Точното време за второто идване на Божия Син е Божия тайна. Христос продължи, като посочи състоянието, в което ще се намира светът при идването Му: “И както бяха Ноевите дни, така ще бъде пришествието на Човешкия Син; защото, както и в ония дни преди потопа, ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха до деня, когато Ной влезе в ковчега и не усетиха, докато дойде потопът и завлече всички - така ще бъде и пришествието на Човешкия Син.” Тук Христос не представя земен милениум - хиляда години, през които всички трябва да се приготвят за вечността. Той ни казва, че както е било в дните на Ной, така ще бъде и когато Човешкият Син дойде отново. Какво бе състоянието на света в дните на Ной? “Видя Господ, че се умножава нечестието на човека на земята и че всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше постоянно само зло” (Бит. 6:5). Жителите на предпотопния свят се отклониха от Йехова, отказвайки да изпълняват святата Му воля. Следваха собствените си нечестни въображения и извратени идеи. Те бяха унищожени именно поради своето безчестие. И днес светът върви по същия път. Той не показва никакви примамливи признаци за някаква хилядогодишнина. Престъпниците на Божия закон пълнят земята със своята непочтеност. Техните залагания, конни състезания, техният комар, разпуснатост, плътски практики, техните неукротими страсти бързо изпълват света с насилие. В пророчеството за разрушаването на Ерусалим Христос каза: “Но понежеще се умножи беззаконието, любовта на мнозина ще охладнее, но който устои докрай, той ще бъде спасен. И това благовестие на царството ще бъде проповядвано на цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършекът.” Това пророчество ще се изпълни отново. Преобладаващото нечестие на онова време има съответствие в това поколение. Същото се отнася и за предсказанието за проповядването на евангелието. Преди падането на Ерусалим Павел, пишейки под влиянието на Светия Дух, заяви, че евангелието е било “Проповядвано на всяка твар под небесата” (Кол. 1:23). Така и сега, преди идването на Исус вечното евангелие трябва да бъде проповядвано “на всеки народ и племе, език и люде” (Отк. 14:6,14). Бог “е назначил ден, когато ще съди вселената” (Д.Ап 17:31). Христос ни открива кога ще настъпи този ден. Той не ни казва, че целият свят ще повярва в Него, но че “Това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършекът”. Като разпространяваме евангелието по целия свят, ние имаме властта да ускорим идването на Деня на Господа (2Петрово 3:12). Ако църквата бе извършила възложената - работа така, както Господ - бе определил, светът отдавна да е бил вече предупреден и Господ Исус да е дошъл със сила и с голяма слава.След като даде знаците за Своето идване, Христос каза: “Също така и вие, когато видите, че става това, да знаете, че е близо Божието царство- Но бдете всякога и молете се.” Бог винаги е предупреждавал хората за Своите наказания. Тези, които чрез вяра са приемали Неговата вест за своето време и са постъпвали според вярата си, послушни на заповедите Му, са избягвали наказанията, определени за непокорните иневярващите. До Ной стигна следната вест: “Влез ти и целият ти дом в ковчега, защото в това поколение тебе видях праведен пред Мене.” Ной послуша и бе спасен. До Лот достигна вестта: “Станете, та излезте от това място, защото Господ ще съсипе града” (Бит.7:1,19:14). Лот прие закрилата на небесните пратеници и бе спасен. Така и на Христовите ученици бе дадено предупреждението за разрушаването на Ерусалим. Тези, които следяха знаменията за идващото разрушение и избягаха от града, избягнаха унищожението. По същия начин и ние имаме предупреждението за второто идване на Христос и за унищожаването на тозисвят. Тези, които обърнат внимание на това предупреждение, ще бъдат спасени. Понеже не знаем точното време на Второто пришествие, заповядано ни е да бдим. “Блажени ония слуги, чийто господар ги намери будни, когато дойде” (Лука 12:37,42). Онези, които бдят за идването на Господа, не стоят в празно очакване. Очакването на Христовото идване трябва да накара хората да се боят от Господа и от Неговите присъди над престъплението. Това очакване трябва да ги пробуди да осъзнаят големия грях от отхвърляне на Неговите благодатни покани. Очакващите Господа, очистват душите си чрез послушание към истината. Те съчетават бдителността и будността със сериозна работа. Съзнанието, че Господ е много близо, при вратата, увеличава ревността и енергията им да съдействат на небесните интелигентни същества за спасението на души. Те са верни и разумни слуги, даващи на домочадието на Господа “навремеопределената храна” (Лука12:42). Те разгласяват истината, дадена специално за настоящото време. Както Енох, Ной, Авраам и Мойсей проповядваха истината всеки за своето време, така и Христовите служители днес дават специално предупреждение за поколението си. Но Христос представя и друга група хора: “Но ако оня слуга е зъл и каже в сърцето си: Господарят ми се забави, и той почне да бие съслужителите си, да яде и пие с пияниците, господарят на оня слуга ще дойде в ден, когато той не го очаква, и в час, когато не знае.” Злият слуга казва в сърцето си: “Господарят ми се забави.” Той не казва, че Христос няма да дойде. Той не се присмива на идеята за второто Му идване. Но в сърцето си, чрез постъпките и думите си заявява, че идването на Господа ще се забави. Пропъжда от умовете на другите убеждението, че Господ ще дойде скоро. Неговото влияние води хората към дръзко, безгрижно отлагане. Те продължават да затъват в своята греховност и затъпяване. Умът им е завладян от земни страсти и покварени мисли. Лошият слуга яде и пие с пияниците, присъединява се към света, търсейки удоволствия. Бие съслужителите си, като обвинява и осъжда останалите верни на своя Господ. Смесва се със света. Подобните дружат със себеподобните си в престъпленията. Това е страшно подражание. Заедно със света и той попада в примката. “Господарят на онзи слуга ще дойде- в час, когато не знае, и като го бие тежко, ще определи неговата участ с лицемерите.” “Ако не бодърстваш, ще дойда като крадец и няма да знаеш в кой час ще дойда при тебе” (Отк. 3:3). Пришествието на Христос ще изненада фалшивите учители. Те казват: “Мир и безопасност!” Подобно на свещениците и учителите преди падането на Ерусалим, очакват да настъпи земно благополучие и слава за църквата. Знаменията на времето тълкуват като предвещатели именно на такова бъдеще. Но какво казва боговдъхновеното Слово? “Тогава ще ги постигне внезапно погубление” (1Сол.5:3). За всички, които живеят по лицето на земята, всички, които смятат този свят за свой дом, Божият ден ще дойде като примка, като дебнещ крадец. Този свят, изпълнен с бунт, разюздан живот, с безбожни удоволствия, спи, спи в плътска сигурност. Човеците отлагат идването на Господа. Те се подиграват с предупрежденията. Гордо се хвалят: “Всичко си стои така, както от началото на създанието!” “И утре ще бъде както днес и даже още по-изобилно!” (2Пет 3:4; Исая 56:12). Ние ще потънем още повече в любовта към удоволствията. Но Христос казва: “Ето, ида като крадец” (Отк. 16:15). В същото време, когато светът пита с презрение: “Къде е обещанието за Неговото идване?”, знаменията за него се изпълняват бързо. Докато те викат: “Мир и безопасност!”, ще дойде внезапна гибел. Докато този, който се присмива и този, който отхвърля истината остават дръзки в поведението си; докато отдадените на печелене на пари продължават своята дейност в различни насоки без оглед на принципите на честността; докато учещият се стреми жадно да погълне всяко друго знание, но не и знанието от Библията, Христос идва като крадец. Всичко в света днес се намира в състояние на възбуда. Злокобни са знаменията на времето. Идващи събития хвърлят предварително сянката си. Божият Дух се оттегля от земята и бедствие след бедствие и нещастие след нещастие следват по море и по суша. Стават бури, земетресения, пожари, наводнения и убийства от всякаква степен. Кой може да прочете бъдещето? Къде има сигурност? Няма сигурност в нищо, което е човешко или земно. Хората се нареждат бързо под знамена, избрани от самите тях. Неспокойно очакват и наблюдават действията на своите водачи. Има такива, които очакват, бдят и работят за идването на Исус. Друга група се нарежда под ръководството на първия и най-голям отстъпник. Много малко хора вярват със сърце и душа, че ние имаме да избегнем пъкъл и да спечелим небе. Кризата постепенно, но неотменно се приближава крадешком към нас. Слънцето си свети на небето, правейки своя обикновен кръг и небесата все още разгласяват славата Божия. Хората все още ядат и пият, садят и градят, женят се и се омъжват. Търговците все още купуват и продават. Хората се блъскат едни в други, оспорвайки си първото място. Любителите на удоволствията все още се тълпят в театри, в комарджийски салони. Навсякъде царува най-голяма възбуда и въпреки всичко времето на благодатта свършва бързо и всеки случай ще бъде скоро решен завинаги. Сатана вижда, че му остава малко време. Той е пуснал в действие всички свои средства и сили, за да бъдат хората измамени, заблудени, заангажирани и замаяни, докато благодатният ден свърши и вратата на милостта се затвори завинаги. "А краят на всичко е наближил; и тъй, живейте разумно и трезвено, за да се предавате на молитва."1Пет 4:7 Тържествено достигат до нас през вековете предупредителните думи на нашия Господ от Елеонския хълм: “Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи и ви постигне оня ден внезапно като примка- Но бдете всякога и молете се, за да сполучите да избегнете всичко, което предстои да стане и да стоите пред Човешкия Син.”

НА ЕЛЕОНСКИЯ ХЪЛМ Написана на : 2017-04-23 11:03:48

НА ЕЛЕОНСКИЯ ХЪЛМ

Тази глава е основана на Матей 24 гл.; Марко 13 гл.; Лука 21:5-38.
Христовите думи към свещениците и управниците: “Ето, вашият дом се оставя пуст” (Матей 23:38), бяха ужасили сърцата им. Те се престориха на равнодушни, но въпросът с цялото си важно значениепродължаваше да се натрапва в умовете им. Като че ги заплашваше невидима опасност. Възможно ли бе великолепният храм, славата на нацията, да се превърне в куп развалини? Учениците също споделяха тези лоши предчувствия. И с нетърпение чакаха да чуят от устата на Исус нещо по - определено по този въпрос. Когато излязоха с Него вън от храма, насочиха вниманието Му към здравината и красотата му. Камъните му бяха от най - чист мрамор, съвършено бели, а някои от тях бяха с почти баснословнаголемина. Част от стената бе устояла на обсадата на Навуходоносоровата армия. Иззидан съвършено, той изглеждаше като монолитен камък, изсечен от каменоломната. Как биха могли да се съборят тези здрави стени? Това учениците не можеха да проумеят. Когато вниманието на Христос бе насочено към великолепието на храма, какви ли са били неизказаните мисли на Отхвърления? Гледката пред Него бе наистина красива, но Той каза тъжно: “Виждам всичко. Постройките са наистина прекрасни. Вие посочвате тези стени като явно неразрушими, но чуйте думите Ми: Ще дойде ден, когато “няма да остане тук камък на камък, който да не се срине.” Христовите думи бяха чути от голям брой хора. Но когато Исус остана самичък, Петър, Йоан, Яков и Андрей дойдоха при Него на Елеонския хълм: “Кажи ни - казаха те, - кога ще бъде това и какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века?” Исус не отговори на учениците Си, разглеждайки поотделно унищожението на Ерусалим и великия ден на Своето идване. Той смеси описанието на тези две събития. Ако бе открил пред учениците Си бъдещите събития така, както ги виждаше, те не биха били в състояние да издържат гледката. От милост към тях сля описанието на двете велики кризи, като остави на учениците да изучат сами значението им. Когато говореше за разрушаването на Ерусалим, пророческите Му думи се насочиха към последната катастрофа - в деня, когато Господ ще стане от мястото Си, за да накаже света за неговото безчестие, когато земята ще открие пролятата по нея кръв и не ще покрие повече убитите си. Цялата тази беседа бе дадена не само за учениците, но и за всички, които щяха да живеят през последните дни от тази земна история. Обръщайки се към учениците, Христос каза: “Пазете се да не ви заблуди някой, защото мнозина ще дойдат в Мое име, казвайки: Аз съм Христос! - и ще заблудят мнозина.” Щяха да се появят много фалшиви месии, представящи се за чудотворци и заявяващи, че времето за избавление на еврейския народ е наближило. Те щяха да заблудят мнозинството. Христовите думи се изпълниха. През времето между Неговата смърт и обсадата на Ерусалим се появиха много фалшиви месии. Но това предупреждение се даде също и заживеещите на света в този век. Същите измами, които се практикуваха преди разрушаването на Ерусалим, са се извършвали през всички векове и пак ще се извършват. “И ще чуете за войни и военни слухове. Но внимавайте, да не се смущавате, понеже тия неща трябва да станат; но това още не е свършекът.” Преди разрушаването на Ерусалим се водеха борби за върховенство. Бяха убивани императори. Бяха умъртвявани онези, за които се предполагаше, че стоят най-близо до трона. Имаше войни и слухове за войни. “Всички тия неща трябва да станат - каза Христос, - но това още не е свършекът на еврейската нация като нация. Защото ще се повдигне народ против народ и царство против царство, и на разни места ще има глад и трусове.” Всъщност Христос каза: “Когато равините видят тези знамения, те ще ги тълкуват като Божии наказания над народите, заробили Неговия избран народ. Те ще обясняват, че тези знамения са знак заидването на Месия. Но вие не се лъжете, защото тези неща са начало на Божиите наказания. Човеците са гледали на себе си. Не са се покаяли и не са повярвали в Мене, за да ги излекувам. Знаменията, които те считат като белег за своето освобождение от робство, са всъщност знамения за тяхното унищожение.”“Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете намразени от всичките народи заради Моето име.” Християните претърпяха всичко това. Бащи и майки предаваха децата си. Деца предаваха родителите си. Приятели предаваха приятелите си на Синедриона. Преследвачите постигнаха целта си, като убиха Стефан, Яков и други християни. Чрез Своите служители Бог даде на еврейския народ последен случай да се покае. Той Се изявяваше чрез Своите свидетели при арестуването им, при разследването и затварянето им. И въпреки това съдиите произнасяха над тях смъртни присъди. Те бяха хора, за които светът не бе достоен. И чрез убиването им евреите разпъваха наново Божия Син. Това ще сеповтори в последните дни на земната история. Властите ще създават закони за ограничаване на религиозната свобода. Те ще си присвояват право, което принадлежи единствено само на Бога. Ще смятат, че могат да насилват съвестта, която само Бог може да контролира. Дори сега вече поставят начало. Това дело ще продължи, докато стигнат до граница, която не могат да преминат. Тогава Бог ще се намеси на страната на Своя верен, пазещ заповедите народ. При всеки случай, когато настане гонение, свидетелите на гонението трябва да вземат решение - за Христос или против Него. Съчувстващите на неправилно осъдените, проявяват своята привързаност към Христос. Другите се чувстват оскърбени, понеже принципите на истината порицават пряко техните навици и обичаи. Много хора се спъват и падат, като отстъпват от вярата, която преди това са защитавали. Отстъпващите по време на изпитания в последните дни, за да осигурят собствената си безопасност, ще обърнат гръб на Исус и ще лъжесвидетелстват и ще предават своите братя. Исус ни е предупредил за тези събития, за да не бъдем изненадани от неестественото и жестоко поведение на отхвърлящите истината. Той даде на учениците Си знак, по който да познаят наближаващото разрушаване на Ерусалим. Каза им също така и как да го избегнат: “А кога видите Ерусалим, че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат по планините, и които са всред града, нека да излязат вън; които са в околностите, да не влизат в него, защото това са дни на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано.” Това предупреждение бе направено, за да се има предвид четиридесет години по-късно при разрушаването на Ерусалим. Християните послушаха предупреждението и тогава не загина нито един християнин. “Молете се да не се случи бягането ви зиме или съботен ден”- каза Исус. Този, Който бе учредил съботата, не я премахна, като я прикова на кръста. Тя остана в силата си и след Неговата смърт. Четиридесет години след Разпятието трябваше все още да се съблюдава свято. В продължение на четиридесет години учениците трябваше да се молят бягството им да не се случи в съботен ден. От разрушаването на Ерусалим Исус бързо премина към по-великото събитие - последната брънка от веригата на земната история - славното и величествено идване на Божия Син. Между тези две събития пред Христовия взор се разпростираше открита гледката на дълги векове на мрак - векове, през които Неговата църква щеше да бъде потопена в кръв, сълзи и агония. Учениците не биха могли да издържат гледката на тези сцени, затова Исус ги отмина, като ги спомена само накратко. “Тогава ще има голяма скръб - каза Той, - небивала от началото на света досега, и каквато не ще има. И ако да не се съкратяха ония дни, не би се избавила ни една твар; но заради избраните ония дни ще се съкратят.” В продължение на повече от хиляда години Христовите последователи бяха подложени на такова гонение, каквото светът не бе познавал дотогава. Милиони и милиони Негови верни свидетели щяха да бъдат убити. Ако Божията ръка не се бе простряла, за да запази верния Си народ, всички щяха да загинат. “Но заради избраните - каза Той - ония дни ще се съкратят.” След това със съвсем недвусмислен език нашият Господ започна да говори за Своето второ идване и да предупреждава за опасностите, които ще го предхождат. “Ако ви кажат: Ето, Той е в пустинята, не излизайте, или: Ето, Той е във вътрешните стаи, не вярвайте. Защото както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, така ще бъде пришествието на Човешкия Син.” Като един от знаците за разрушаването на Ерусалим Христос бе предсказал: “Много лъжепророци ще се повдигнат и ще измамят мнозина.” Такива лъжепророци наистина се повдигнаха, измамвайки народа и отвеждайки големи множества в пустинята. Магьосници и вълшебници, претендиращи, че притежават чудотворна сила, отвличаха след себе си хора в усамоте