Sibir
Dragostea să fie mereu cu tine.Articole pe blog pe Emil Petrov.
ЕМИЛ
ЕМИЛ, 57
« sibir.bg
ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ. Написана на : 2016-09-28 09:40:31

ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯТ МОРСКИ ФЛОТ.

Част Четвърта..

АВТОР ЕМИЛ ПЕТРОВ.

Увеличава се и броят на учебните кораби,сред които са учебният ветроход " Стрела " и моторният кораб " Камчия ". За по три четири месеца към училището временно се предава и един миноносец,обслужван изцяло /без машината /от ученици и офицери от училището.

От 1934 г. основна е ролята на кораба " Асен ",който се използва за учебна практика повече от две десетилетия. През 1932 г. във Варненския гарнизон се изгражда голяма нелегална антимилитаристична - АМИ организация,ръководена от БКП. По голяма част от звената й са във флота,а активна роля в тях играят ученици от Морското училище и Морските Специални школи,особено стажанти.

След провала на Организацията през 1933 г. в големите Моряшки процеси - арестуваните надвишават 65 - 70 и повече души. За ограничаване на тези влияния - командването на флота взема сериозни мерки - учениците свързани с нелегалните АМИ - организация,са отстранени /изключени и съдени / а разяснителната и възпитателна работа активизирана. След отхвърлянето на ограниченията на Ньойския договор, се възстановява и - Осми Приморски полк.

Настъпват промени в структурата и числеността на командно - преподавателския състав. Много от преподавателите на училището напускат - не се задържат трайно и началниците на училището: назначеният от 1931 г. лейтенант Бочо Минков Рачев работи тази длъжност до 1934 г.,след него смените са почти ежегодно. През 1934 - 1935 г. началник е Лейтенант Петър Неделчев,след него- Лейтенант Тодор Динчев Цицелков,който през 1936 г.предава длъжността на Капитан - лейтенант Стефан Хранков.

През 1937 г. началник е лейтенант Стефан Тошев Цанев,сменен  през 1938 г.от Капитан - лейтенант Георги Георгиев Пецов. Не остават дълго в училището и останалите офицери,макар да са се утвърдили като добри командири: Капитан - лейтенант Христо Георгиев Кукенски  Мичман I ранг Димитър Цанков Паскалев,Мичман I ранг Тремол Атанасов Иванов и други. През Тридесетте години Морско училище има вече и Международен авторитет.

Израз на признание към Българския военен флот стават посещенията на добра воля от военни кораби на редица европейски държави,сред които и приятелски посещения на учебни кораби. На 24 май 1932 г. във Варна - главна база на военноморския флот,пристига френският учебен кораб " Жана Д, Арк ". В негова чест е устроен парад пред катедралния храм. При посещението на италианската ескадра от четири миноносеца и кръстосвачът " Кварто " през месец юли 1932 г. група моряци са поканени в училището.

През 1933 г.гостува гръцкият учебен ветроход " Арис ". Екипажите на посетилите и по късно Варна чуждестранни учебни кораби поддържат полезни контакти с учениците от Морското училище. Освен работните срещи, с екипажа на югославския учебен кораб " Ядрин " през 1036 г. се организира съвместно посещение на двореца " Евксиноград ",а с този на английския кръстосвач " Делхи " през 1937 г.- морски състезания. През 1938 г. е приет и турският учебен крайцер " Хамидие " с 50 кадети и 35 офицери курсанти на борда.

Морското училище напуска сградата на Рибарското училище в Созопол и се настанява отново във Варна. Настаняването на училището във Варна съвпада с връщането на Южна Добруджа в границите на България по силата на спогодбата между България и Румъния на 7 септември 1940 г. Формират се временни военни поделения,които трябва да заемат цялата територия на Южна Добруджа - след изтеглянето на румънските сили и да изградят отбранителни и административно - управленски структури.

Сформира се така нареченият - ОКУПИРАЩ ОТРЯД - към Сборна Пристанищна гр. Балчик и Пристанищна рота гр. Каварна. Учредява се и СНВМУ / Съюз на въспитаниците на Морското Училище. В управлението основна роля играят Тодор М. Люцканов- випуск 1904 г. - Христо П. Спиров - випуск 1905 г.- Петър К. Антов - випуск 1906 г. и Асен Д. Кантарджиев - випуск 1916 г.

ВИСШЕ ВОЕННОМОРСКО УЧИЛИЩЕ - 1942 - 1956 г.

През този период 1942 - 1956 г. развитието на България е изключително динамично - това е времето на Втората Световна война и коренните промени настъпили след 1944г. -политически,икономически,културни и военни.

Като съюзник на Германия през войната,България не става арена на военни действия,но като съседна на държави от антихитлеристката коалиция поема не малко военновременни мащаби. На значителна част от нея,след окупацията на Югославия и Гърция от Германия,се поставя задачата да охранява Македония и Беломорска Тракия. При военните си действия срещу  балканските страни и срещу Съветския Съюз - Германия използва територията България и,най вече,железниците,летищата и пристанищата. Водните граници значително се разширяват- обхващайки Черноморието,Беломорското и Дунавското крайбрежия,а българският флотсе включва интензивно в помощ на германската армия. Военният за непосредствена охрана и поддръжка на черноморските пътища и река Дунав,и за охрана на Черноморското и Беломорското крайбрежие. Гражданският флот -във военнотранспортна дейност по море. Българският флот се разраства,а бойната му дейност се активизира.

След поражението на германската армия и отстъплението й от Балканите,присъединяването на България към антихитлеристката коалиция и обявяването на война на Германия променят програмните задачи на военният флот - след бойните действия през 1944 - 1945 г.той се включва в разминирането на българската акватория в Черно море и река Дунав,продължило до 1947 г. След военните години и в условията на новосформираните два световни военни блока - НАТО и Варшавският договор,разрастване на въоръжените сили се стимулира активно.

Българската армия и военноморският флот се преустройват и укрепват,като се превъоръжават и реорганизират в съответствие с новата международна и вътрешна обстановка. През този период България развива приоритетно военноморския си флот- особеност,която се отразява и върху облика на - Морското училище.

До 1941 г.българската армия и военноморският флот са напълно възстановени и до известна степен - окрупнени.След присъединяването на България към Тройния пакт - 1 март 1941 г. и след включването в пределите на страната на - Вардарска Македония и Беломорска Тракия,Черноморският флот е поставен в услуга на германските войски и дислокацията на флотските сили значително се променя - ТЕ СА НА БОЙНА НОГА.

В условията на така формиралия се военен театър системата за подготовка на кадри за флота - при това без обучение в чужбина,е поставена на изпитание.С настаняването на германските военни щабове в България в това число и Морски и по тяхно настояване започват значителни структурни промени във флота.На 20 октомври 1941 г.Командването и Щабът на Морските войски се установяват в столицата.Флотските формирования на Черно море получават нова организация - Подвижна отбрана и Неподвижна отбрана формират Черноморска флотилия,а Морската учебна част,структурно звено на която е и Морското училище,преминава на  пряко подчинение на командира на Морските войски.

Само след три месеца чрез нов щат,обявен със заповед № - 9 /21.02.1942 г.на командира на Морските войски структурата на флота добива вида. А /.Командване на Морските войски в гр. София.Б /.Беломорски флот с Щаб гр. Кавала.В /.Черноморски флот с Щаб гр. Варна.Г/.Дунавски флот с Щаб гр. Русе. Д /.Морска Учебна частв гр. Варна със състав : Щаб с домакинство и лечебница,Морско училище,Учебна дружина - кандидат подофицерска школа,Учебна рота, учебни кораби - "Асен" и "Камчия" и учебна работилница - Арсенал.

Новата структура е наложена от необходимостта флотските сили да ПОКРИЯТ и новите територии на страната,като се осъществи и ново,значително нарастване на Морските войски. С преобразуването на училището във Военноморско се увеличава офицерският състав и се придобива - строга военна дисциплина.

Наред с това се променя и униформата - на випускниците на училището. Зимната парадна униформа е изработена от черен шевиот. Двуреден кител с по шест офицерски копчета.Бушлат на яката.Трапецовидни петлици с гълъбов цвят. Пагоните в същият цвят - твърди с вензел и корона на левия ръкав. Жълта златна котва с корона.Вензелът е метален с буквата Б- цар Борис III,а след смъртта на цар Борис III- жълт с буква С - Цар Симеон.Върху китела се носи кожен колан с бляха и нож,на врата. Черна вратовръзка с пришита на нея бяла якичка - галстук.Шапката е без козирка,с бяла порцеланова кокарда с трикольор и моряшка лента с надпис " Военноморско на Н.В.училище "- изработен от златна сърма.Пагоните на юнкерите имат образовка - трицветен шнур от сърма и петлици - сърмена нашивка.

Юнкерите носят кортик вместо нож. към 1944 г.- 1945 г.бушлатът и галстукът се премахват и се възстановява моряшката холандка. Панталонът е черен,обувките черни боксови. На всички кадети и юнкери се зачислява лично оръжие - пушки " Манлихер " - образец 1888 .При тази промяна се запазва традицията,униформата на българските моряци в това число и на Военноморското училище,да взаимства с много от елементите на Руската Военноморска Униформа.

По време на -Деветосептемврийските събития и навлизането в България на части на Съветската армия и флот- Военноморското училище не преживява същински сътресения - повечето от кадетите са в домашен отпуск а юнкерите - на практика. Началникът му Капитан II ранг Стефан Тошев Цанев съумява да овладее опасността от дезорганизация и декларирайки лоялност към новата власт се ангажира незабавно и с командването на Черноморския флот.

С царски указ № 125 /17.09 .1944 г. Капитан II ранг Стефан Тошев Цанев е назначен за командир на Черноморски флот,а началник на училището става Капитан II ранг Атанас Николов Шалапатов встъпил в длъжност на 09.10.1944 г. Войната с Германия не ангажира Военноморското училище с непосредствено участие в бойните действия на флота,макар многобройните му възпитаници да се включват в тях като командни и технически офицерски кадри.

Първи воюват тези които са в Дунавска флотилия,тъй като тогава само там има бойни кораби.Първото бойно участие на флота е именно там в Минозаградната рота и на Миночистачните кораби - както и Противоминна отбрана. Противоминната отбрана  на река Дунав- осигуряваттокущо завършилите млади офицери : Мичман II ранг Иван Панталеев Кардалев, Мичман II ранг Начо Ценов Овчаров, Мичман II ранг Стамен Колев Стаменов, Мичман II ранг Тихомир Евлогиев Маринов - Иван Василев Бодев, Илия Иванов Попилиев и Атанас Илев на миночистачните кораби - " Христо Ботев ", Васил Левски " " Цибър " " Кирил Попов " и други.Мичман II ранг Константин Христов Стрелухов - ремонтира десетки повредени от немците миночистачни прибори, в това число и електромагнитни.На 6 май 1945 г. е произведен първият офицерски випуск / випуск 1940 г. През същата година отделът за навигационен команден състав се слива с отдела за строеви морски офицери и в училището остават два отдела - строеви и технически.С новата щатна таблица от началото на 1946 г. се формира по целесъобразна организационна структура.

1.Управление; 2.Учебно отделение; 3.Домакинство; 4.Лечебница; 5.Висш специален морски отдел; 6.Военногимназиален отдел; 7.Учебни кораби -" Асен " и "Камчия"; 8.Учебна работилница.

 През 1945 г. - С неизбежни болезнени сблъсъци започватуволненията: освободени са двама преподаватели и четирима морски юнкери засегнати от Народен съд. За конспиративна дейност на 13 февруари 1945 г. са отстранени 47 възпитаници,от които 40 кадети.По голям е ударът през 1946 г. По силата на - Закона за ръководство и контрол на войската на 31 юли са отстранени 17 души предимно юнкери,а на 12 август още 85 възпитаници; 41 юнкери и 44 кадети. На 16 август са уволнени шест офицери от командния състав. Започва така наречената чистка във Българската армия - осъдени ,убити и изпратеени в лагери Морски офицери,кадети,юнкери и командири са стотици. Избити от Народен съд и безследно изчезнали са безчет - сред тях е и Контраадмирал Асен Константинов Тошев - Командир на Морски войски.

Подготовка на чуждестранни морски специалисти. Първата група е от Албания.Обучават се два випуска за търговското корабоплаване с три годишен курс. Те са : Асти Козма Попа, Екуран Шериф Зенели, Земан Насин Шахин, Илми Капо Абази, Кораб Фадил Мейдани и Махмуд Мюртеза Чела. Пак от Албания випуск 1957 г. - те са : Дервиш Хасан Мухо, Нако Танас Стефан, Сафет Максут Хюсни, Али Амин Цингони и Хаджи Ахмед Шеху. По същото време 1956 г. се обучават и два випуска от Чехословакия те са : Радомир Ян Новотни, Йозеф Йозеф Шимек, Рудолф Сметал,Павел Трънка,Властомил Дейдор, Павел Оплетал и Индржих Знаменачек.

През 1959 г. пристига още една група  те са от Словакия. През 1964 г. е приет випуск от Кения. Те са :- Али Кан Али,Даниел Джон Каберери, Джеймс Едуард Боньо, Елиаз Отиено Омео,Стивън Ньоке Джороге, Тимон Отиено Магундо и Чарлз Амало Отиха. През 1974 г. постъпват курсанти от Куба. Те са: -Габриел Арментерос Абреу,Ефрен Педросо Санчес,Хосе Бурпес Топес,Луис Абреу Рохас,Хосе Жера Иглесиас и Хулио Кавайеро Бепойм. Втори випуск от Куба -Карлос Батиста Гонсалес,Лоренсо Палмеро Ернандес,Мануел Фуертес Руис, Мигел Галиеро Боч, Роберто Гарсия Родригес,Сантиаго Мориган Деспайне и Цесар Пестана Парес.

През 1981 г.в Морското училище постъпват курсанти от Република Виетнам. Те са: -Фам Суан Диен, Нгуен Ван Лой, Ле Дък Хоанг, Чу Минг Куан, Ха Чи Бинг,До Дък Лъу, и Ле Ха Нам.През периода 1981 - 1983 постъпват три випуска за ВМФ от Демократична Република Южен Йемен. Техните имена са -Абдула Салех Ахмед,Али Мохамед Аскар,Амер Али Мана,Мохамед Габер Насър, Рашид Отман Кадер, Саид Омар Салимин и Салех Абдул Кадер. Отново през 1983 г.са приети 10 души от Либия - Абдулбасът Милад Дийп, Абдулпаким Абдулразаг Изгузи,Ахмед Мохамед Елфуржани,Жамал Мохамед Треки,Махмуд Мансур Белхид,Риза Абдула Иса,Фатхи Ибрахим Тиболи и Али Ахмед Елшушан. и Етиопия -Берхану Сиюм Тафесе,Бзунек Цсе Хабтемариам, Гетахум Ендахе Хайле,Гърма Гъбре Часе,Ермиас Аием Гете,Иемане Асфау Либен, Теодорос Гьобредингел Тефери,Фикреселасе Буру Менгеша и Ясин Ибрахим Мохамед.. През 1984 г.пет човека са приети за корабни механици от Сирийската арабска република - Ахмед Мохамед Боажиб,Хусеин Ахмед Уасуф, Гиас Хасан Насър, Салех Ахмед Ал Хамед,Мохамед Надим Деюб,Фирас Ахмед Гаанем,Атеф Юсуф Рамадан,Муфид Юсеф Мустафа и Фуад Ибрахим Сулейман. А през 1986 г. е приета нова група от същата държава.През 1990 г. е приет и един випуск от седем човека от Лаос - Буняг Сайпанг,Вилай Анулак,Вонасин Симавонг, Сайсомпхон Антхалангси,Сенгпехт Пхогса,Сомвонг Малвивонг и Сунхон Сайвонг. Последната група идва от Мозамбик  през 1988 г. това са : Америко Валентин Никанка,Арао Асса Дуване,Иларио Антонио Ассане,Карлош Раул Гезчмане,Лопеш Шавиер Уашанария,Паулино Амидо Патуа,Сабрах Шуде Жума и Северино Тамаш Лунгала.

Общо за периода 1953 - 1991 г. се обучават 182 чуждестранни курсанти от 11 национални групи при срок на обучение от три или пет години тоест 17 випуска,организирани в 27 класни отделения.Успешно завършват 129 от тях. Военноморското училище оказва помощ на много страни от Африка,Азия и арабският свят - като обучава и дава образование на техни курсанти и кадети. С това приключвам статията. За 1 2 3 и 4 част съм ползвал информация от книгите: " 120 г. Морско Училище - Автор Кальо Н. Колев. Алманах на -Възпитаниците на Морското Училище - 1881 - 2005 . Алманах на Капитаните и Гл. Механици отПБВФ - 1892 - 2002 г. История на Българския Военноморски флот- отдел Дунавска,Черноморска и Беломорска. Моряшките процеси във Флота - албум - спомени на Спас Спасов, Райчин Караганчев, Леко Брънчев и Димитър Савов - Такича. Войводи и ръководители - Автор Борис Николов от нея взех имената на Моряците участвали във ВМОРО четите. Вестник " Варненска поща "  от 33 до 44 г. и много други данни от Личният ми Архив за флота. Използваните книги са от моята библиотека - подарък от директора на музея - починалият Георги Антонов.

ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ. Написана на : 2016-09-21 16:10:47
ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ.

ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯТ МОРСКИ ФЛОТ.

Част Трета.

АВТОР ЕМИЛ ПЕТРОВ.

В основата на моралното възпитание - е възпитание в дух на висок патриотизъм и в името на голямата идея за Обединението на родината - тя и нейната сила мотивират Общобългарското движение за освобождаване на Македония и Тракия.

Заради което много Морски офицери - се включват в Четническият институт на ВМОРО и участват като войводи в Македония и Одринско -по време на Илинденското - Преображенското въстатние 1903 г.. Един от тях е Мичман I ранг Тодор Дюкмеджиев - Саев. Мичман II ранг Михаил Тодоров Даев и Мичман II ранг Димо Николов Славов, Матрос Йосиф Панайотов Петров и много други.

Макар любовта към Родината да е безпрекословна,върху представителите за бъдещето на България хвърлят сянка разочарованията от неудачите през войната. Възпитаниците на училището са изцяло с трудов произход,а мнозинството от тях - с бедно потекло. Влиянието на БСДП -по късно БКП,както и на други леви сили,е факт. Тайните кръжочни прояви датират още от 1903 г. а антивоенните настроения от 1913 - 1914 г. България става арена на остри политически сблъсъци особено  през 1923 и 1925 г. Патриотизмът на възпитаниците има и други,не по малко значими измеренея - тяхната голяма признателност към училището,подчертаното взаимно уважение между випуските и истинското другарство са сред най големите ценности на взаимоотношенията,въпреки трудностите и недоимъка в страната. Неприязъм  - кражби и издевателства и други негативни прояви са нетипични.

През 1924 - 1925 г. ученици предимно практиканти,се включват под влияние на - Забранената със закон Българска Комунистическа Партия. Една трета от осъдените 23 души  от общо 48 в Моряшкия процес - август 1925 г. са възпитаници на училището.  През 1933 - 1934 г. - отново има Моряшки процес този път в Морска Полицейска дружина - осъдени са 79 моряци и офицери. Това са две от най мащабните съдебни процеси в Историята на флота.

От 1925 г. до 1944 г. е имало над 30 - такива Моряшки процеси.

Във Морското училище - Варна / преименувано на няколко пъти - от неговото създаване. - Във  Брегова артилерия - Дедеагач. - Във Беломорска Учебна дружина - Кавала и остров Тасос.

-  Във  Морска Полицейска дружина  два. - Във  Вапцаровският процес - 1926 випуск. - Във Трета Пехотна дружина на 58 полк - Кавала.

- Във Черноморски флот на Н.В. - Варна. - Във Военноморска База - Варна / Варнески гарнизон. -  Във Осми Приморски полк. - Във Други части на ММУ- три през 42 - 43 г. - Във Дунавска флотилия. - Бунта на крайцера "Надежда" и други.

Свидетелство за това са спомените на Никола Йонков Вапцаров - приет през 1926 г. в Морското Машинно училище. Реализация на випускниците завършили училището. Голяма е ролята на техническите морски кадри. Повече от 45 възпитаници стават преподаватели в 11 технически училища в страната а други 20 - огняри,машинисти,мотористи на двигатели и съоръжения в селското стопанство.Само един от лекторите

Тома Михайлов -випуск 1901 - 1907 г. педагог повече от 20 години,дава такава подготовка на общо 1 984 души. Двадесетина от възпитаниците продължават образованието си в чужбина и стават инженери. Някои от тях създават собствени предприятия,сред които и крупни текстилни фабрики във Варна - на Асен Николов- Випуск 1907 г. Най голямата машинна и леярна фабрика в Габрово на Иван Недков-  Випуск 1892 .

Собствениците на фабрики,работилници и технически бюра в Бургас на Никола Чокоев и Косьо Петков - Випуск 1908 г. и на Иван Кехлибаров- Випуск 1907 г. В Плевен на Никола Раков и във Варна на Боян Николов Абаджиев - Випуск 1915 г. Във София на Инж. Гатю Велчев - Випуск 1906 г. и в Пазарджик на Иван Иванов - Випуск 1910 г. Десетки випускници на Морското Машинно училище намират приложение на уменията си и в чужбина - в други държави от Европа, Северна и Южна Америка - Аржентина ,Бразилия и Мексико и дори  в Австралия.

Машинният - инженер Хаиг М. Агопов - Випуск 1910 г.работи в електроцентралата на гр. Ню Йорк - САЩ. Илия Иванов е механник в завод в САЩ. Стоян Янев - Янчика - Випуск 1900 г. е параходен механник в Мексико. Христо Христов - Випуск 1904 г. механник - монтьор в автомобилните заводи "Форд " - гр. Детройт САЩ. Петър Михов Игов - випуск 1919 г. е механник на кораб в Югославия. Владимир Христв Чемширов е механник на кораб в гр. Порт Саид Египет. Михаил Я. Андреев -Випуск 1924 г. е механник в "Сочиета Джен " Италия. Вертер Константинов Мицаков е механник в Аржентина. Захари Атанасов Тамамджиев е авиомеханник в гр. Чикаго САЩ. Григор Николаев Николов - Випуск 1932 г. е механник в Сидни Австралия. Дружелюб Атанасов Янакиев - Випуск 1936 г. е механник в гр.Рио де Жанейро Бразилия а Димитър Петров Стоянов - е Основател на производствено предприятие в околностите на Милано и такова в Германия - Мюнхен. Цончо Иванов Джуров - випуск 1913 г. е авиатор във френски легион Тунис.

Георги Богомилов Дюлгеров - роден на 04.09. 1908 г. в Плевен / випуск 1925 г. е първият българин - ПРЕСЯКЪЛ ЕКВАТОРА . За 50 години след създаването на училището - завършват приблизително 1000 души. Реализирват се както следва:

В двореца на Негово Величество Царя - двама души. Във Армията като техници - двадесет души. Във частите на Военноморският флот - шестдесет души. Във Търговският флот - седемдесет и три души. Във Пристанищата -тридесет души. Във Българското въздухоплаване като авиатори,механици и монтьори -четиридесет човека. Във БДЖ -сто и десет човека. Във Министерството на търговията,промишлеността и труда - двадесет и пет души. Във МВР и министерството на обществените сгради,пътища и благоустройството -шестнадесет души. Във Главна Дирекция на пощите,телеграфите и телефоните - дванадесет души.

Във Народния Театър -четири човека. Във Банките -петнадесет души. Във Търговско индустриалните камари -трима души. Във Общините - двадесет души. Във Българската индустрия - сто и двадесет души. Във Мините -тридесет души. Във Обществените стопанства,електроцентрали,бани и други предприятия - осемдесет души. Във технически училища и курсове - седемдесет души. Редактори на технически списания,вестници и други печатни издания - осем души. Автори на технически книги и ръководства -седемнадесет души. Собственици на фабрики, работилници и предприятия - двадесет и девет души. Предприемачи - седемнадесет души. Инженери в предприятия -деветнадесет души . На работа в Чужбина - двадесет души. Студенти в Чужбина - двадесет души.

От изпратените на специализация - моряци и морски офицери през 40 - 45 г. Двадесет от тях са изпратени във Военнопленнически лагер в Бремен. Пет други загиват във нацистките концлагери - Дахау и Бухенвалд и други. Около 15 от тях загиват - като практиканти във Белгия,Франция и Германия. Над 200 - 300 човека са избити,изгонени и уволнени от флота и изпратени в комунистическите лагери на България. Осем вземат участие в Горянските отряди.

През целият период на съществуването - на Военноморското училище - откъдето излизат  освен ценни кадри на флота дава - и личности с най - голям почетен чин / Адмирали : Четирима души -Бранимир Орманов,Васил Янакиев,Иван Добрев и Христо Контров.

Бригадни адмирали: Осем човека - Георги Георгиев,Иван Йорданов,Милан Миланов,Мирослав Чипев,Николай Николов, Петър Ц. Петров и Симеон Цеков.

Вицеадмирали : Четирима души -Венцислав Велков,Димитър Павлов,Илия Попов и Петър Петров.

Контраадмирали : Двадесет и трима души - Чавдар Манолчев,Христо Христов,Нейко Атанасов,Стефан Дамянов,Румен Попов,Петър Странчевски,Стою Стоев,Минчо Бакалов,Минко Кавалджиев,Костадин Русков,Константин Богданов,Йовчо Георгиев,Иван Фиданчев,Иван Николов,Иван Манчев,Иван Вариклечков,Емил Станчев,Емил Люцканов,Дичо Узунов,Димо Денев,Вълчо Желев,Боян Станчев и Асен Константинов Тошев. Разрастването на флота създава благоприятни условия и обуславя необходимостта от прерастване на училището от Машинно в Морско - а Неговите строители се стремят да го моделират като Военноморско. Нещо повече - развитието,което въпреки тежките военни години и ограничителните клаузи на Ньойския договор бележи напредък,вече е свързано с Български традиции и се насочва от силни командири и отлично подготвени преподаватели.

Сред тях с изключителни заслуги се отличават началниците на Военноморският флот Капитан I ранг Станчо Димитров Димитриев най изтъкнатият военен педагог в Българската армия. Инженер Генерал - майор Константин Кирков. Началниците на училището Лейтенант Тодор Соларов,и героят от Руско - Японската и Балканската война Капитан II ранг Димитър Добрев Добревски.Многостранно подготвеният началник на Морска учебна част Капитан II ранг Неделчо Недев. Висококултурният Лейтенант Кирил Георгиев Светогорски.Изтъкнатият Морски офицер и авиатор Иван Андреев Михайлов.

Морско Училище -1929 -1942 г. През периода 1929 - 1942 г. училището следва динамичните промени в обществено - политическата и икономическата обстановка в страната и извън нея.Още в края на следвоенното десетилетие България възстановява нивото на предвоенната си икономика. Въпреки че дълбоката икономическа криза - 1929 - 1933 г. затормозява развитието й, през 30 - те години стопанството дори достига по високото равнище,включително и в техническият прогрес.Разширява се пазарът на българските стоки в Близкия изток,Египет и европейските държави,формира се и туристически поток.Установяват се постоянни линии,поддържани от български кораби,които вече достигат до пристанищата зад Гибралтар.

Учредява се Дунавското корабоплаване - официално през 1935 г. в което българските флотски специалисти се налагат категорично. Същевременно се изменя и международната политическа обстановка - несправедливите договори,наложени от държавите - победителки в Първата Световна война,вече не се спазват стриктно,в Германия ги отхвърлят напълно и предприема усилена подготовка за реванш. Правителството на България поема същият курс. През 1932 г. се правят опити за извеждане на страната от изолация посредством разширяването на връзките с Италия и Турция.

Европейските страни победителки не се противопоставят на този процес,а България започва все по открито да не се съобразява с клаузите на Ньойския договор.Забраните по отношение на флота и авиацията се обезсилват напълно след подписването на Солунското споразумение със страните от Балканският пакт - 31 юли 1938 г. и един от приоритетите на България става възстановяването и осъвременяването на въоръжените сили. Военният флот реално започва да се развива още през 1931 г. се въвеждат планове за снабдяването му с нови оръжия а през 1932 г. всички флотски части се организират в едно ВОЕННОМОРСКО съединение.

Военният флот вече се състои от - Морска бригада,Дунавски речен полк и Морски учебни заведения. Чрез реорганизазия през същата година Морската бригада - става Черноморска флотилия,а Дунавския речен полк - Дунавска флотилия. През 1937 г. ограниченията на Ньойския договор окончателно отпадат,а статутът на флота е издигнат в МОРСКА ДИВИЗИЯ. За пръв път на нея е подчинена и Брегова артилерия.

Подписването на Солунското споразумение заварва флота ВЪЗСТАНОВЕН НАПЪЛНО. С указ № 670 /15 юли - обнародван в Държавен вестник бр.93/1929 г. и утвърден от Негово Величество цар Борис III,се обявява " Закон за Морското училище.


БУНТЪТ НА КРАЙЦЕРА " НАДЕЖДА ". Написана на : 2016-09-20 10:46:23

БУНТА НА КРАЙЦЕРА „НАДЕЖДА” - 1918 г.

Бунтът на група български военни моряци на учебния крайцер „Надежда” в украинското пристанище Севастопол 15 декември 1918 г. е събитие, достатъчно преекспонирано в българската историография преди 1989 г.

Този епизод осигурява част от флотското присъствие в добре организираната просъветска и прокомунистическа пропаганда и фиксира определен актив на Българската комунистическа партия БКП пред Комунистическата партия на Съветския съюз КПСС, при това реализиран още преди периода на така наречената болшевизация на тесните социалисти.

Героизацията на събитието в художествена книга, игрален филм, публикуването на редица спомени и др. измества на заден план обективните исторически изследвания с цел безкритично възприемане на многократно повтаряните щампи от рода на: Бунтът на Надежда е едно малко звено от интернационалното движение в подкрепа на съветската страна.

Затова като събитие то заема определено място в историята на българското революционно движение и в революционните традиции на флота. Освен като проява на класово осъзнати моряци в подкрепа на Октомврийската революция 1917 г. бунтът на „Надежда” е пропагандиран също като флотската част от Войнишкото въстание септември 1918 г. и отглас на революционното движение в България.

В пропагандата на тези постановки активно се включват и адмирал Иван Добрев Стоянов (заместник-министър на отбраната, командвал ВМС от 1960 до 1972 г.) и адмирал Васил Георгиев  Янакиев (командвал ВМС от 1972 до 1990 г.

За придаването на по-голяма автентичност на идеологическата украса на бунта към неговите апологети е привлечен и капитан І ранг Кирил Димитров Халачев (командвал ВМС от 1947 до 1950 г.) – интербригадист и антифашист, офицер с авторитет както сред партийния актив, така и сред военните моряци.

Едва в наши дни един от изследователите на събитието и един от дългогодишните пропагандисти на ВМС оповестиха съществени подробности за „обратната страна на медала”.

Сега, 90 години от събитието, този така наречен революционен бунт се нуждае от задълбочено изследване, за да се снеме от него прекалената идеологическа окраска, за да се покажат митовете и полуистините. Парадоксът, който досега не е бил забелязан от досегашните изследователи, е следният: до 1952 г. нито историците на БКП, нито командването и политотделът на българския военен флот нямат никаква представа за това, че на “Надежда” е имало някакъв революционен бунт, а още по-малко той да е бил свързан с Октомврийската революция.

На 3 март 1952 г. началникът на политотдела на флота капитан І ранг Атанас Николов Парашкевов пише писмо до изселения в ловешкото село Слатина о.з. капитан І ранг Борис Константинов Стателов (командир на кораба по време на бунта) с шест въпроса относно съдбата на крайцера “Надежда”.

Едва въпрос № 6 е свързан с бунта, но съдържанието му пък в замяна на това е твърде показателно: На 15 декември 1918 г. на кораба станал НЯКАКЪВ [подчертава – Атанас  Панайотов] бунт, за което са били съдени и осъдени редица моряци. Можете ли да ни осветлите този бунт по-точно: с каква цел е организиран, кой е организаторът, има ли пръст в него нашата Комунистическа партия или Болшевишката, имате ли сведение за някои от моряците – участници в бунта – живи и какво работят, къде се намират”.

От тук нататък нещата се ускоряват благодарение на идеологическия апарат на управляващата партия. Всъщност поводът за писмото на Парашкевов е публикацията на съветския историк Михаил Бирман “Контрареволюционната роля на САЩ и Антантата в България през 1918 – 1919 г.” в сп. “Вопросы истории”, кн. 5 от 1951 г. Там той пише: “На 15 декември 1918 г. избухна въстание на кораба от българския военен флот “Надежда”, който се намираше на севастополския рейд.

Това въстание предшестваше Априлското въстание през 1919 г. във френския флот в Черно море под ръководството на Андре Марти. С помощта на британската военноморска ескадра командването на Антантата потъпка въстанието на българските моряци”. Тези три изречения са достатъчни, за да се завърти пропагандната машина на БКП, още повече, че Михаил Бирман е публикувал своето съобщение четири години по-рано, но тогава никой в България не обръща внимание на този факт.

Всъщност, Бирман не употребява понятието „революционен бунт”, а „въстание”. Защо тази негова трактовка не е възприета? Вероятно защото екипажът на „Надежда” е наброявал двадесетина души и мащабите на проявата не съответстват на понятието „въстание”, което предполага много по-голяма масовост.

Независимо от това, сигналът за действие е даден. Тогавашната българска пропаганда бърза да навакса изоставането във времето и започва да разработва темата според своите правила. Бирман никъде не споменава, че „въстанието” е инспирирано от идеите и влиянието на Октомврийската революция, нито пък, че моряците от „Надежда” „ показват на чуждестранните моряци [от окупиралата Севастопол съглашенска ескадра - Ат. П. пътя, по който може да се помогне на смъртно застрашената Съветска република”.

Това, очевидно няма значение за по-нататъшните действия на идеологическия апарат на БКП. Цитираните три изречения на съветския историк са послужили като мото към повестта на Димитър Добрев Добревски “Бунтът на крайцера “Надежда”, излязла от печат у нас на 26 юни 1952 г. Едва половин година по-късно е дадено първото разрешение за преглед на архивното дело по обвинението срещу разбунтувалите се моряци от „Надежда”.

Решението на съответния началник на отдел в МВР е: „Предвид на това, че съдебно дело № 192/1919 г. не представлява оперативен интерес, намираме, че може да бъде предоставено за преглед от др. Златка Янева Лаптева, уредник при Музея на революционното движение в България, в отдел VIII в присъствието на наш о.р. [оперативен работник - Ат. П.]”.

Повестта, за която Борис  Стателов на офицерско събиране в Дом „Народен флот” през 1954 г. казва, че е написана в стил Жул Верн, което не е далече от истината, изпреварва научните исторически изследвания. Така, по чисто идеологически причини в следващите публикации се търсят аргументи за защита на художественото произведение, а не за изясняване на историческата истина. Още повече, че по същата тема е създаден и български игрален филм.

 Година след излизането на повестта са публикувани спомените на члена на екипажа Щерю Тодинов, през 1955 г. във “Военноисторически сборник” излиза статията на капитан ІІ ранг Васил Попов, а три години по-късно темата “Надежда” е експлоатирана в същия дух в книгата на капитан ІІ ранг Васил Попов и капитан ІІІ ранг Стоян Стоянов “Страници от историята на българския Военноморски флот”.

През 1960 г. случаят вече е сред препоръчителните четива за матросите. Не закъсняват и публицистичните изяви на самия организатор на бунта Спас  Атанасов Спасов. Капитан І ранг Стателов отговаря два дни след получаването на писмото от капитан І ранг Парашкевов, но адресира писмото си до командващия флота контраадмирал Бранимир Орманов.

В него той недвусмислено твърди: “Не допущам, за честта на ВКП (б) и на БКП, че Спасов, който не беше комунист, е действал по нареждане и с участието на една от двете партии, защото ако се допусне, че една от тия две партии е имала участие в това събитие, то би следвало след бягството си от затвора да влезе в контакт и да иска съдействие от БКП или да се добере, след преминаване на границата, до СССР и да остане последователен на идеите и действията си.

Спасов, недостатъчно културен, груб, материалист, лесно екзалтиращ се и безразсъден, е абсолютно лишен от чистия идеализъм на болшевиците или комунистите… От друга страна, пристанището Севастопол и корабостроителницата, оградена с висока каменна стена, бяха силно охранявани отначало от германци, а след това от англичани - една изолирана акция би била без успех и без реални последици. Убийството, извършено от Спасов, е лишено от идейност и цел.”

През 1968 г. Иван Василев Казаков, един от апологетите на бунта на крайцера „Надежда”, признава в своя публикация: „Обърнахме се за съдействие към Централния военноморски музей в Ленинград и към музея на Черноморския флот в Севастопол. Получихме почти един и същ отговор: Полное отсуствие документов по данному вопросу, видимо обясняется тем, что Севастополь тогда находилса в руках врагов и большевисткие организации работали в подполье.

Как пък нито един от болшевиките, влезли във връзка и разпространили своите идеи сред „бунтовния” екипаж, не е написал нито ред за „Надежда” в своите спомени? Така увисва във въздуха и написаното година по-рано от капитан І ранг Кирил Халачев, който никъде в цитираната по-горе статия не обяснява защо по времето, в което е командвал военния флот (1947 - 1950 г.), не е направено нищо за популяризиране на революционния бунт на „Надежда”.

До 1989 г. като че ли единствено Владимир Василев Павлов прави опит "да даде едно по-вярно изясняване на бунта на моряците от крайцера "Надежда", като посочва, че в някои изследвания се "преувеличава твърде много ролята на командира на кораба в причините за избухването на бунта".

Тази констатация обаче не намира подкрепа от други автори. Още към 1970 г. тогавашният директор на Военноморския музей капитан ІІ ранг Ради Боев Боев поставя пред секретаря на партийния комитет на Щаба на ВМФ полковник Петко Велев въпроса, че около политизирания и героизиран бунт на крайцера „Надежда” има много неверни твърдения.

Разсъжденията му са логични: има извършено убийство на офицер във военно време, има неизпълнение на заповеди също във военно време, има тежка и сложна обстановка на кораба, но не по вина на командира... Но времената са други и тези негови разсъждения остават тайна за широката флотска общественост. Информация за този случай се съдържа в спомените на П. Велев, писани през лятото на 2006 г. Опит за възстановяване на доброто име на капитан І ранг Стателов след 1989 г. прави Йото Йотов в краеведското изследване "Балканджията - моряк".

Той посочва, че след 1944 г. "надделяваха емоциите над разсъдъка", поради което и опитът на Стателов лично да се защити през 1953 г. пред офицерското събиране в Дом "Народен флот" - Варна, не е приет. Когато той осветлява и оправдава действията си по време на бунта на "Надежда", след репликата (вероятно на командващия флота контраадмирал Бранимир Орманов) "Вълкът козината си променя, но нрава не!", на всички присъстващи става ясно, че "с него е приключено веднъж завинаги и страниците с героичното му минало през войните се затварят".

Дейността на капитан-лейтенант Стателов по време на ремонта на “Надежда” си заслужава по-подробно проучване. До 1989 г. до следственото дело на Шуменския областен съд № 372 от 1918 г., съхранявано в Архива на МВР, са допуснати неколцина изследователи, сред които капитан ІІ ранг Васил Георгиев Попов, автор на публикации от 1955 и 1958 г. Част от необходимите архивни източници се съхраняват във Военноморския музей като преписка, съдържаща 36 документа.

В официално сведение от Щаба на Флота за радиообмена между Варна и Одеса за 1918 г. се съдържа красноречивата информация, че от общо 688 радиограми 227 са от Стателов до Щаба на Флота, а само 53 - от Щаба на Флота до Стателов. На практика на повече от четири донесения от Стателов се пада по един отговор. От внимателния прочит на преписката става ясно, че в повечето случаи той е оставен да се оправя сам с тежки проблеми - без нужната финансова и дипломатическа подкрепа.

Още на 20 септември 1918 г. капитан-лейтенант Стателов издава своята “Заповед № 1 по учебния кръстосвач “Надежда”, в която в детайли разпорежда как ще преминава живота на екипажа по време на ремонта. Той търси съдействието на Щаба на Флота за получаването на вестник “Военни известия” и книжките от поредицата “Войнишка библиотека”, както и за уреждането на личната кореспонденция. Незабавно издейства връщането във Варна на демобилизираните подофицери и моряци, като не пропуска да доложи деморализиращото им влияние върху оставащите на кораба военнослужещи.

Успява да издейства получаването на хранителни припаси от германско тилово поделение и организира храненето на екипажа в обща столова, за да нямат почва никакви слухове за злоупотреби. Усилията му обаче не се увенчават с успех. Затова в поверителния си рапорт от 26 октомври 1918 г. той съобщава на началника на Флота: “Дълг ми е, господин генерал, да Ви донеса за духа и дисциплината на оставената при мене команда.

Хора, събрани от разни части от Флота, случайно попаднали на кръстосвача, в тях липсва най-елементарното войнишко чувство към кораба. Изпратени (по-голямата част от Минната рота) в Севастопол само за известно време, стоенето тук им тежи, без да съзнават, че те и тук, в тежки за Отечеството дни са полезни. Събитията в България, неизвестността, в която се намират всички тук, деморализиращото влияние на запасните, които заминаха, и на местната среда, в която те, неизбежно, колкото и да е нежелателно, се докосват, се отразиха твърде пагубно върху командата.

Липсата на пари, съобщение и писма, отношението на германските морски власти, дойдоха да усилят това пагубно влияние. А слуховете, които циркулират тук, че германците ще си отидат, защото ще дойдат английската и французка ескадри, предизвиква у тях чувство на панически страх за живота им… И командата няма оня вид и дисциплина, в който през ред години е възпитаван истинския български моряк”.

Този рапорт би трябвало да послужи за ответна началническа реакция, още повече, че по това време началник на Флота е генерал-майор Константин Кирков, който е бащата на българската военна педагогика и би могъл като специалист да предвиди накъде вървят нещата с екипажа на “Надежда”. Още повече, че с друг поверителен рапорт от същата дата Стателов връща в България и предлага на началника на Флота да бъде даден под съд подофицера Стойко Врачев за контрабандна дейност.

Събитията се развиват скоротечно, а единствената реакция от Щаба на Армията е разпореждане до Щаба на Флота от 30 октомври 1918 г.: Да се чака докато съединените флоти на Съглашението проникнат в Черно море. Тогава началникът на Флота да изпрати специалисти хора, които да прегледат парахода и се произнесат за ремонта му”. Разпореждането до Стателов придобива следната редакция, подписана от началник-щаба на Флота капитан-лейтенант Георги Купов на 3 ноември следващата година: „Надежда” да чака с ремонта, докато получите заповед повторно.”

На 5 ноември с. г. след поредния рапорт на Стателов Щабът на Флота все пак реагира, макар и с голямо закъснение, с рапорт до оперативния отдел на Щаба на Армията, в който се описва състоянието на „Надежда” - техническото, а не това на екипажа, и се настоява „да се подигне въпроса пред командующия войските на Съглашението и флота им в Черно море да вземат крейсер „Надежда” под своя закрила и да разрешат продължаване на ремонта му при условия, при които той бе почнат през германската окупация на Севастопол”.

На 16 ноември с.г. Щабът на Армията с телеграма само потвърждава, че Стателов остава на длъжността командир на „Надежда”. Въпреки всичко, разтревоженият офицер продължава да очаква някаква друга реакция от Щаба на Флота и на 18 ноември с. г. лаконично припомня: „ Верфът [корабостроителницата - от руски, бел. Ат. П.] затворен.

Поправката спряна. Моля заповед”. Резолюцията на изпълняващия длъжността командващ Флота капитан ІІ ранг Рашко  Русев Серафимов е още по-лаконична: „Да се чака”. Тъй като досега не е издирен и обнародван документ, с който генерал Кирков, командвал Флота до 12 май 1919 г. да иска съдействие от Щаба на Действащата армия за връщането на “Надежда” при променената ситуация, част от вината за влошаването на обстановката там носи и той, и неговите заместници в Щаба на Флота.

Не е известно дали са задействани дипломатическите представители във връзка с молбата на Стателов да информират Англия и Франция за статуса на кораба в Севастопол. А обстановката там наистина върви към неблагоприятна развръзка. Точно месец след цитирания тревожен рапорт Стателов издава своята Заповед № 17 във връзка с пристигането в Севастопол на кораби на “бившите наши врагове” Англия, Франция, Италия и Гърция. Вероятно и тази реакция на Щаба на Флота се съдържа в констатацията на Стателов в радиограма от 19 ноември 1918 г. до началника на Флота, че на множеството свои рапорти и запитвания: “До сега никакъв отговор не съм получил”. На 7 декември 1918 г. Стателов отново припомня исканията си, изложени в четири рапорта и в три радиограми, “защото последствията от неуреждането на паричния въпрос за екипажа на поверения ми кръстосвач не мога да нося аз.

Те ще са пагубни за дисциплината, морала и доброто име на българина тук”. Ден по-късно Стателов изпраща поредния си рапорт, където донася, че е имал сериозен сблъсък с началник-щаба на френската ескадра, който му разпоредил веднага да спусне българското знаме на “Надежда”, “за да не го виждал повече”. Българският офицер отговаря, че това може да стане само след изрична заповед от българското командване или след приемането на условията за примирието с България. Финалът на това донесение още веднъж доказва в каква обстановка е бил принуден да действа Стателов: “Най-настоятелно моля да ми изпращате периодически куриер с необходимите инструкции, за да не бъда както до сега оставен в неведение относно такива важни въпроси, какъвто е тук изложеният.

Освен това, необходимо е да ми се отговори на ред подавани от мен рапорти, защото не виждам причина и основание да бъда забравен от Флота”. Но командирът на “Надежда” на практика е забравен. Осем дни след този рапорт избухва т. н. революционен бунт, който е причината Стателов да бъде незаслужено неглижиран от повечето изследователи на военноморската ни история. Въпреки че подробните разяснения на Стателов по събитията, станали на крайцера на 15 декември 1918 г., са стенографирани през 1954 г. и се съхраняват във Военноморския музей, те не са били досега обект на задълбочено проучване и обнародване нито преди, нито след 1989 г. Те не само че не са лишени от логика, но и съвпадат с описаните в обстоятелствата по делото, посочени в обвинителния акт от 31 март 1919 г. на варненския полеви военен прокурор и заслужават вниманието на изследователя:

При тъй създадената психическа обстановка в деня на убийството [на мичман І ранг Бакърджиев - бел. Ат. П.], Спасов [убиецът на Бакърджиев - бел. Ат. П.] успял да увещае командата колективно да искат да ги върнат в България. Аз отхвърлих тази им колективна постъпка и към обед заповядах да се строи командата... Явих се при тях сам и без оръжие.

Разпитах ги по отделно. Отговарях им по отделно, говорих им общо. В резултат за мен се уясни, че те, под уплахата на Спасов са разложени дисциплинарно, че тяхното стоене на кораба е абсолютно безцелно и за да предотвратя евентуални усложнения, аз реших да не изчакам английското командване да ни изведе от кораба и да ни плени, и им обещах да моля още днес английското командване да ги изпрати с изтребител [контраминоносец - бел. Ат. П.] във Варна. Те останаха доволни и на поздрава отговориха задружно.

Спасов ми командва както при влизането, така и при излизането ми. Казах им да се говят за път. Дадох им обяд. След това пуснах редовно свободната вахта (в нея влизаше и Спасов) в отпуск. Лично аз присъствах. След това аз отидох в английския адмиралски броненосец и молих адмирала да разпореди командата на кораба да бъде отведена с изтребител във Варна. Той ми обеща да ми даде изтребител на слудващата сутрин. Когато дойдох до входната врата на корабостроителния район, за да отида на кораба и зарадвам командата, портиерът ми съобщи, че на кораба е убит офицер, който е хвърлен в морето и че английските патрули заловили убиеца и уплашения екипаж.

Отивайка на английския щабен кораб, аз оставих на кораба инж. лейтенант Буков и техническия мичман І ранг Иван  Бакърджиев, казах им целта на излизането ми, като им дадох инструкции да бъдат тактични с командата до моето завръщане. Лейтенант Димитър  Буков напуснал своеволно кораба - излязъл в града. Мичман Бакърджиев, който е бил в лоши отношения със Спасов (и двамата от Морското училище), преди да се върне Спасов от отпуск, разпоредил по свой почин да се приберат пушките на командата, което било изпълнено и пушките били заключени от Бакърджиев.

Когато Спасов се върнал, видял, че пушките са прибрани, отишъл сам при Бакърджиев да иска обяснение от него. Мичман Бакърджиев се отнесъл грубо с него, произлязло скарване и взаимни оскърбления. Спасов, озлобен и от страх да не би Бакърджиев пръв да извади револвера, застрелва го с револверни изстрели в каюткомпанията на кораба. Пак уплашен от стореното, с изваден револвер заповядва на някои от командата да му помогнат да го хвърлят в морето, след което смъртно уплашен избягва сам от кораба и бива заловен от английския патрул, който чул изстрелите.

Англичаните задържаха цялата команда. На следния ден сутринта английското командване вместо да задържи в плен екипажа, по моя молба откара целия ни екипаж на кораба заедно със Спасов във Варна. Спасов сполучил да избяга от затвора, минал границата и отишъл в Алжир, гдето с течение на времето забогатява, оженил се е там, съдържа аператив и гостилница и притежава къща - това ми съобщиха негови родственици. ... От изложеното по-горе, от съдебното дирене и по моя лична преценка в това събитие нямат никакво отношение нито ВКП (б), нито БКП”. След 1944 г. Борис Стателов е изселен в ловешкото село Слатина. Започналата преписка с него през 1952 г. по повод излезлия на дневен ред бунт на крайцера “Надежда”, включва и писмо от полковник Иван Аржентински - по-късно известен български писател.

На 3 май 1953 г. той задава писмено седем въпроса, като го информира, че знае от бившия му началник - морският офицер Альов, че събитията, описани в повестта “Бунтът на крайцера “Надежда”, не съвсем отговарят на истината. Стателов дипломатично отговаря, че първо трябва да се изяснят кой е питащият, какъв е мотивът му да се интересува за тази история и кой е авторът на тази повест. Други документи по тази кореспонденция, съхранена в архива на семейство Стателови, няма. Бунтът на крайцера „Надежда” е изолиран случай, който не оказва влияние на развитието на събитията у нас в края на Първата световна война.

Той не може да бъде пришит нито към Войнишкото въстание, нито към проявите в България в защита на Октомврийската революция, а още по-малко може да бъде определен като някакъв фактор, повлиял върху избухването на френските моряци в Черно море (1919 г.). Вероятно поради това повечето от участниците в бунта (с изключение на Спас Атанасов Спасов и Иван Тотев Георгиев) са осъдени, но скоро след това амнистирани на основание Закона за амнистия, обявен с Царски указ № 1 от 4 януари 1919 г. Цар Борис заменя смъртното наказание на избягалия от затвора Спас Спасов с доживотен затвор на 24 март 1920 г., а на 2 октомври 1939 г. монархът отменя и тази присъда като го помилва.

Двама от участниците в бунта след 1958 г. правят опити да получат народна пенсия, но им е отказано поради чисто бюрократична причина: такава привилегия се полага само на лежалите по политически причини в затвора от 9 юни 1923 до 9 септември 1944 г. Формулата „Надежда” - бойната сестра на „Аврора” не можа да прекрачи извън 1989 г., но обективността изисква да признаем, че публикации от подобен род са допринесли несъмнено за това щото при отбелязването на 50-та годишнина от бунта да бъдат наградени от съветското правителство трима от участниците (организаторът Спас Спасов - посмъртно) с орден „Червено знаме”, а други 9 - с орден „Червена звезда”.

Повече от 15-годишната пропагандна дейност е свършила своята работа, но резултатът от нея е само временен и е валиден толкова, колкото траят повечето от митовете и полуистините около всяко историческо събитие.

АТАНАС ПАНАЙОТОВ, доктор по история.

ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ. Написана на : 2016-09-17 21:37:03
ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ.

ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯТ МОРСКИ ФЛОТ.

Част Втора.

АВТОР ЕМИЛ ПЕТРОВ.

Възпитаниците развръщат телефонни линии в източния сектор на Одринската позиция,извършват подривни действия срещу крепостта и са мобилизирани още в БДЖ и във фабриките и работилниците обслужващи войската.По време на Междусъюзническата война през 1913 г. обстановката в Черноморския район е спокойна - бойните действия се развиват далече от него.

При нахлуването на румънските войски на българска територия обаче застрашеният от пленяване флот взема бързи предпазни мерки. По нареждане на ГЩ на армията всички кораби,в обща група под командата на Капитан II ранг Димитър Добрев Добревски заминават временно за Севастопол / Русия,а бреговите поделения на флота в това число и Машинното училище,отстъпват през Балкана до Самоков.

Във Първата Световна война,в която България от 1915 г. взема активно участие на страната на Тройния съюз и воюва цели три години,възпитаниците на училището от всички випуски вземат много голямо участие,доказвайки още по категорично професионализма,издържливостта,добросъвестността,безстрашието и високия си патриотизъм. Ролята на Военноморския флот нараства. Негови сили воюват в Черно море,Егейско море и на река Дунав,но център на военния театър е Черно море,където се намира почти целият корабен състав.

Новите попълнения са малко:доставени са само подводник № -18 / приет на 25 май 1916 г. и водохвърчилна станция открита на 1 май 1917 г. с четири водохвърчила / хидросамолети - които впоследствие се увеличават до 10. Станцията,в началото германска,след това е закупена от България.

Започватпродължителни и тежки бойни плавания,миниране на части от черноморското крайбрежие и река Дунав,както и действия в помощ на приморския фланг на Трета Българска Армия - воюваща в Добруджа срещу румънски и руски войски.  През тази война цялата служба на възпитаниците на училището е непрекъснат подвиг - подвиг на съзнателно и самоотвержено изпълнен дълг.

На торпедоносците при миниране на водите ни,при десанта на Балчик,Каварна и Калиакра,на дунавските кораби,на подводника ни № - 18,при потъването на руския миноносец " Пушчин ",при потъването на торпедоносците ни "Шумни " и "Летящи ",при артилерийската престрелка на "Дръзки " на 7 декември 1915 г. с два руски изстребителя тип "Бистри ".

При действието на подводника № - 18 при атаката на подобен руски изстребител около Тузла и минаване под неприятелското минно заграждение в Кюстенджа,стоенето три денонощия в сърцето на противника до външния фар на Кюстендженското пристанище. Въздушните атаки на Сулинския,Килийския и Свети Георгиевския канали,на гр.Сулина,Вилков,Измаил и с.Котакльо и на шлепове,монитори,и други кораби из Дунав и ръкавите му,на складовете на етапния център в Горгова,на Понтонния мост над Килийския ръкав и други на 31 май,21,24 и 25 юни,7 и 22 юли на 20 и 22 август и на 12 септември 1917 г. с водолетите № - 816,862 и 863 /на които летците бяха все възпитаници на училището.

През годините на Първата Световна война - учебният процес не само не прекъсва,но и бележи значителен напредък. нова придобивка за него е специално построената във флотския район сграда по инициатива и план на тогавашния началник на флота - полковникът от инженерните войски Руси Лудогоров.Сградата е на два етажа и се намира на брега на канала " Море - езеро ". В нея училището остава само три години.

Машинното училище става единствен източник за попълване на състава на Военноморския флот със строеви и технически офицери,а идеята се разработва в две Положения,утвърдени със заповеди по Военното ведомство през 1916 - 1917 г. Реализира се под непосредственото ръководство на Полковник Константин Кирков,с усилията на офицерския състав от Морската учебна част и особено от началника на училището - Лейтенант Кирил Светогорски. 

В първото - Временно положение за подготовка на корабни офицери и на технически офицерски персонал с висше и средно образование за -флота на Негово Величество - утвърдено със заповед № 152 /1916 г. от Министъра на войната - Генерал - майор Найденов. Във второто - Положение за технически офицери в армията и флота - обявено със заповед № 596 / 1917 г. и одобрено от Н.В. цар Фердинанд I.

Практическото осъществяване на подготовката на морски офицери от училището започва от 1914 г.,когато шест души са изпратени в гр. Ливорно / Италия,но след година изтеглени обратно,заради включването на България в Първата Световна война. През 1916 г.обучението им е подновено във Военноморско училище в Германия - те заминават,тържествено изратени на гара Варна от състава на цялото училище и началника на флота. В последствие двама от тях през 1918 г. загиват по време на бойно плаване с германски подводници в Ирландско море.

В периода 1916 - 1918 г.шест души се обучават в Морското училище " Мюрвит " в гр. Фленсбург. По късно част от възпитаниците - трима от първата група и двама от втората,следват инженерство в Шарлотенбургската политехника - корабостроене,машиностроене и електроинженерство. През 1916 и 1917 г. в германски военни училища специализират в шестмесечни курсове две групи от по 11 души / седем за летци и наблюдатели и четирима за авиомеханици.

Други три групи завършват курсове по моторно,минно и водолазно дело. Началникът на първата команда Лейтенант Ляпчев загива на 10 юни 1916 г. на остров Нордернай при тренировъчен полет. През септември 1916 г. в Кремс / Австрия са командировани девет ученици машинисти за усвояване управлението на моторни лодки,поръчани от Мостовата дружина в Българската армия. В Германия по време на войната завършват общо - 71 офицери и средни техници от флота,тоест почти толкова,колкото са завършилите в Русия до Балканската война.

Други 27 души,поради катастрофално стеклите се за България военни  обстоятелства, се завръщат в страната на 27 март 1919 г. без да са приключили обучението си. По отношение на битовите и учебните условия в училището не настъпва промяна.  Напротив - за да бъде предпазено от евентуални бомбардировки на пристанището и флотския район, то е изведено през 1916 г. в набързо пригодени паянтови сгради в местността "Карантината ".

Училището е преместено на няколко пъти - първо се премества в сградата на Търговското училище / дн. Икономически университет - през 1918 г. се налага да се изнесе за да се настанят в нея окупационните френски войски. Следващ пристан е до 1922 г. е сградата на днешния Аквариум.

Под опеката на Ньойският договор. Възхода на училището от годините на Първата Световна война и утвърждаването му като Военноворско прекратява - втората Национална катастрофа за България - 1918 г. последиците от които се стоварват с най голяма безпощадност върху българският флот.

Посредством Ньойския договор държавите от Антантата не само провалят каузата за Национално обединение на българският народ и отнема нови земи и територията му - Южна Добруджа, Беломорска Тракия,Западните покрайнини,Струмишко,налагайки непосилни репарации но ограничават до абсурден минимум и въоръжените сили на БЪЛГАРИЯ - като ги превръщат в малобройна наемническа войска,жандармерия и погранична стража.

В резултат на Забраната - България да има свои флот и авиация,военните кораби и основната част от бойната техника са разграбени от победителите,търговските кораби - реквизирани от съглашенското командване,а арсеналите във ВАРНА и РУСЕ и водохвърчилната станция - разформировани. Развитието на Военния флот спира за две десетилетия. Оценката на Началника на флота от 4 юли 1919 г. е - " Че фактически българският флот не съществува".

Вече през 1920 -1921 г. по решение на МС се създават три организации : Морска и Речна търговско - полицейска служба във Варна и Русе с командно отделение в София. Подчинени на Министерството на железниците,пощите и телеграфите. Крайбрежна Жандармерийска дружина - към Министерството на войната. И Търговска Морска Учебна част - придадена към Министерството на търговията,промишлеността и труда.

През следвоенните години се разширява и приемът - особено големи са випуските,постъпили по време на управлението на БЗНС - всеки випуск наброява до 100 души. Командният състав на флота се попълва от добре подготвени Морски офицери от запаса.Такива има достатъчно. От 1919 до 1924 г. училището се командва от Капитан - лейтенант Иван Андреев Михайлов. Впоследствие началник става Капитан -лейтенант Георги Славянов Славянов а за една година след него Капитан - лейтенант Петър Иванов Кашлакев - преподавател две десетилетия по дисциплините парни котли и парни машини. наследява го,също за едногодишен период Капитан II ранг Тодор Тодоров Тодоров. От 1928 г. училището се командва от Капитан II ранг Сава Николов Иванов -висококвалифициран морски офицер.

Преподавателски състав от 1920 г. е Мичман I ранг Койчо Минчев Георгиев - механика и чертане. Инженер Константин Давидов от 1921 г. - газови двигатели и корабостроене. Инженер Александър Левков от 1924 г. - корабостроене,якост на материалите и чертане. Курсовете се водят от лектори запасни офицери Борис Константинов Стателов,Бочо Минков Рачев и Иван Петров Вариклечков.

Край на Втора част. Следва Трета последна. И статия за началото на БТ флот.

ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ. Написана на : 2016-09-16 22:14:19
ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ.

ХРОНИКА НА ЕДНА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯТ МОРСКИ ФЛОТ.

Първа Част.

АВТОР ЕМИЛ ПЕТРОВ.

Безспорен факте,че флотът, и особено военният,макар и въоръжен с най разнообразна техника,може да действа ефикасно само ако разполага с добре подготвени кадри - офицери,старшини и матроси. Непосредствено след Освобождението от турско робство България обаче не разполага с техници и чрез наемане на морски специалисти от Русия временно решава кадровите си въпроси.

Началникът на Флотилията Капитан - лейтенант А. Е. Конкеевич и неговите помощници се ангажират с изпращането на млади българи в руски морски училища,но обучението извън страната не се оказва подходящ начин за осигуряването на необходимите за поддържането на корабите и Арсенала нисши кадри. Към Флотилията и Морската част се открива Машинна школа - за обучение на машинисти и огняри за корабите и за майстори за Ремонтна работилница.

През 1892 г. се слага началото - на Унтерофицерска морска школа с пет специалности - Началото на МОРСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА СИСТЕМА У НАС. Главна пристанищна база на Търновското царство е Варна. При цар Иван Шишман флот има и на река Дунав,но с поробването на България той преминава във владение на турците.Въпреки неблагоприятния ход на Историята българските морски традиции остават живи дори във времето на петвековното турско робство.

През XVII и XVIII век във войните на Русия срещу Турция - стотици българи с морска подготовка се включват в помощ на руския флот като доброволци. През декември 1862 г. в Цариград се основава  дружество " Провидение ",което само две години по късно купува първия параход " Азис ",а през 1867 г. се полага началото на Българското Параходно Плаване и по река Дунав. За съдбата на Българското Корабоплаване през петвековното турско робство 1396 - 1878 г. няма много данни,но колкото и да са оскъдни то е съществувало.

На 14.12.1892 г.чрез Шестото Народно Събрание се приема закон и се учредява БТПД - Началото на Българско Търговско Параходно Дружество тоест  Начало на Българският Търговски флот. Официалното обявяване на Българския военен флот - като Флотилия и Морска част става на 31 юли / 12 август- нов стил 1879 г. в гр. Русе,а във Варна се създава Портово капитанство. Флотилията се поверява на руски морски офицери,унтерофицери и матроси, тъй като няма обучени българи.

Корабите и гребните лодки на Военният ни фрот са също подарък от Русия. Първите кораби на така нареченият ни Търговски флот " България " и " Борис " са построени в Нюкасъл,Англия пристигат във Варна през 1894 г. Първото голямо изпитание за младата българска държава е Сръбско - българската война 1885 г. Така през двете последни десетилетия на XIX век българският флот,макар и относително бавно,бележи ръст. Пръв утвърждава правото си на живот Военният флот и Българското Търговско корабоплаване.

Неговият облик- сила,свързана с националната сигурност,и двигател на първите идеи и кълнове за технически прогрес на страната - Основава се Машинна школа,създават се Флотско офицерско събрание, Морска Библиотека,Морски музей и Българско Техническо дружество предопределя и необходимостта от създаването на първото българско морско учебно заведение. За това безспорно най големи са заслугите на началника на Флотилията - Капитан - лейтенант Александър Е. Конкеевич до 1883 г.,неговият приемник е - Капитан -лейтенант Зинови П. Рожественски за периода 1883 - 1885 г.

Пръв началник на машинната школа е началникът на Флотския арсенал в Русе е - Поручик Павел Александрович Машнин, който изпълнява функциите и на портови механик. След година тези длъжности поема постъпилият на 27 март 1882 г. на българска служба - Щабс - поручик инжинер - механик Павел Михайлович Изотов. В хронологична последователност и със своя принос за развитието на школата са следващите й началници - Инжинер - механик поручик Матвей М. Голопятников и Инжинер - механик Павел Д. Кузмински.

След Сръбско - българската война - 1885 г. флотът и школата придобиват ново значение за България. Руските морски офицери и подофицери са напуснали страната и първият българин,на когото се поверява школата,става - Инжинер механик Мичман I ранг Константин Радоев Божков за периода 1885 - 1886 г. когато е сменен от Мичман I ранг Владимир Панталеев Кисимов.

Качественото подобрение на условията за практика и стаж за всички специалности е свързано с доставката от Франция - месец ноември 1898 г. на най големият кораб за Българския военен флот - е кръстосвача /крайцера " Надежда "- съвременен боен кораб /водоизместване 717 тона,две парни машини с мощност 3 100 конски сили,скорост 17 възела,две торпедни тръби,шест артилерийски оръдия,предназначен основно за учебни нужди. По вече от две десетилетия стажът и практиката на възпитаниците преминава на този кораб. Преподаватели с висок авторитет са Константин Божков,Методи Бойчев, Адолфо Грейс,Тодор Соларов,Димитър Альов и Продан Петков.

Машинно Училище при флота - 1900 -1929 г. Развитието на България и промените в международната обстановка през първото десетилетие на XX век изправят армията и флота пред нови задачи. Темповете в развитието на икономиката са по високи от тези в съседните балкански страни и е налице значителен индустриален напредък. Постепенно България се очертава като доминиращ фактор сред тях. Върху Българската армия пада голямата одговорност за решаването на националните задачи и нейното развитие се ускорява решително.

Франция доставя още шест миноносеца, морските заградителни мини,артилерийските батареи за брегова отбрана - активизираните многократно бойни плавания в това число и задгранични до черноморски руски пристанища са ново явление. За периода 1896 - 1914 г. в Русия са обучени  /66  / български офицери а 19 за времето до 1908 г. в което Капитан Пол Пишон - командва Българският Военноморски флот.

Преподаватели с принос за формирането и облика на училището са още : Лейтенант Тодор Соларов, Симеон Винаров,Рашко Серафимов,Борис Попов,Илия Христов,Алфонс Брюн,Владимир Велчев и Рене Брикнер. Формират се - учебна част на  флота през 1912 г. и Морска Специална школа. За развитието им - принос имат - Лейтенант Неделчо Недев, Георги Купов,Цачо Генов и композиторите Добри Христов и Александър Кръстев,математикът Александър Христов и корабостроителят Иван Родев.

Машинното училище през периода на войните - 1912 - 1918 . периодът на войните поставя машинното училище в нови условия и пред нови задачи,които са изпитание за професионализма и патриотизма на всички негови възпитаници. В Балканската война - Машинното училище не участва като единно звено, но има свой пряк принос.

Всички възпитаници получават назначение като машинисти и техници в Неподвижната отбрана - като механици в системата на минно заграждане,в прожекторната и семафорно - наблюдателните служби; в арсенала на флота и двете плаващи торпедни батареи пред Варненското пристанище и други. Участват в създаването на минни заграждения,особено в поставянето на първото в Българската Военноморска История - минно заграждение пред нос Галата а по късно в Мраморно море и Бяло море в защита на фланга на Българската армия от турският флот в районите на Силиврия - Родосто - Шаркьой - Дедеагач и Кавала.

Мобилизираните в Дунавската флотилия работят в Арсенала по въоръжаването на морските заградни мини. Подвижната отбрана на флота  - участва в отбраната на морския бряг от Балчик до устието на река Камчия. Отрядът миноносци в тежки походи разузнава и търси контакт с противника. След катастрофалното поражение на турската армия на линията Люлебургас - Бунархисар,за прекъсването на военните доставки през Кюстенджа отряд торпедоносци торпилира в легендарната атака на 8 срещу 9 ноември 1912 г. един от най големите турски бойни кораби - крайцера " Хамидие " а по късно и крайцера " Меджидие ".

В екипажа на покрилия се със слава миноносец " Дръзки " с екипаж от 92 души и 24 машинисти - награди получаватЛейтенант Йордан Панайотов, Старши подофицерите Недко Д. Казаков, Димитър В. Генов и Игнат И. Игнатов и Младши подофицерите Христо П. Спиров,Стойчо П. Златарски и Гаврил Божков. В съставът на Сборни Моряшки Команди - придадени към Осма и Единадесета дивизия възпитаниците на училището - решават конкретни задачи при обсадата на Одринската крепост.

Те участват в строителството на летище край град Мустафа паша / дн. Свиленград а също и в монтажа и поддържането на първите самолети - ученикът практикант Александър Антонов Римшев от випуск 1907 г. работи като инструктор в аеропланното отделение - през целият период на Балканската война. Следва втора част.

Страница 1 от 2
 1-5 от 7  |   1  2  >>