Sibir
Dragostea să fie mereu cu tine.Articole pe blog pe Emil Petrov. Не се боря за титла и звание в Сибир. Аз съм това - което ме прави човек.
blogs left blogs right
ЕМИЛ
ЕМИЛ, 58
« sibir.bg
ПРЕСЕЛНИЦИ - СЛОВАЦИ-ЧЕХИ - УНГАРЦИ. A+ A- Написана на : 2017-01-26 16:44:35

 Преселници словаци.

През 1884-1886 г. в България се преселват, след 200-годишно чергаруване по чужди земи, потомците на избягали българи, наричани словаци. Те идват от т.нар. “Долна земя” разпростряла се на територията на Унгария, Румъния, Хърватска, Бачка и Босна. Житейската съдба на тези изскрадали хора е била обект на много изследователи, особено след 1928 г., когато след обединението на Чехия и Словакия и встъпването в длъжност на първия чехословашки президент Томаш Гарик Масарик.

По различно време излизат от печат няколко книги, диплянки и изследвания, отразяващи живота на словаците в България. През 1928 г. чехословашкото дружество при народния дом “Т. Г. Масарик” – София издава книгата “Юбилейна годишнина за чехословашките заселници 1868-2928 г.” През 1936 г. излиза книга на Ян Михалко, а през 1985 г. илюстрованата книга “Словаците в България” от Йозеф Хрозиенчик.

По случай 110-годишнината от заселването на словаците в България Ян Ботик, чието семейство е живяло в Горна Митрополия издава през 1994 г. богато илюстрована книга Според Андриш Мреница от Йовишовка, базирайки се на спомените на 90-годишния Янко Микулаш, живял в Подем до изселването си в Чехословакия, съдбата на българските словаци е следната:

Първите словаци са пристигнали в България през м. март 1884 г. Това са били петте семейства на Ондриш Бенко, Павел Павлович, Ян Хутка, Мишо Мокран и Самуел Хулка. Те тръгват с 5 конски каруци (около 28 човека) от с. Божурна, Сърбия и след около седмица пристигат в София, където отсядат при словака Захей, който притежавал магазин за платове. Със съдействието на Захей те подават молба до министерството, получават разрешение и са насочени към окражната комисия за настаняване на бежанците в Плевен, която ги заселва в Мъртвица.

Тук в новото село вече имало други заселници българи-тракийци и преселници от Румъния. Същата 1884 г. през лятото двамата славонци Ондриш Мреница (дядо на автора на изследването) и Яно Маркуш тръгват пеша от същото село Божурна към България, за да се уверят на място за условията, които се предлагат на преселниците. От Лом се качват на кораб и пристигат в Никопол, от където отново пеша пристигат в Мъртвица.

 След като се уверили в добрите условия за живот на новото място те заминали при окръжния началник Щърбаков в Плевен, където получили уверение, че могат да се заселят също в Мъртвица и че ще им бъде осигурена земя и средства за строеж на жилища. Двамата пратеници се завръщат в Божурна и веднага 9 семейства започват подготовка за заминаване.

 В края на м. октомври 1884 г. семействата (около 40 човека) натоварват покъшнината на 9 каруци и потеглят на дълъг път. На 7 ноември те пристигат в Мъртвица. Това са семействата на Андрий Мреница (18-годишен с едно дете), братята му Яно, Марци и Павел, семействата на Мишо Палван, Павел Стракуш, Ян Маркуш, Марци Бенка, Ян Тордай, Дюро Северин, Мишо Коларин и Мишо Маречек.

След Сръбско-българската война (1885 г.) в Мъртвица се заселва трета група славони. Новината за добрите условия в България достигат и до селата в Банат – Ковачица, Стара Пазова, Бачка и др.Около 200 души натоварват на лодки покъшнината си и от Панчево по Дунава пристигат в Никопол за около седмица. Тук ги чака Андрей Мреница и Мишо Мокран, както и представителя на окръжната комисия.

Преселниците са настанени в Горна Митрополия и Бръшляница. По същото време от Надлак (Румъния) с по едно-две каруци на семейство пристигат още славони, които пътуват 18 дни до Горна Митрополия. Последната група словони пристига в България през 1900-1910 г. Една част от славоните от с. Падина, след като минали през Унгария, Сърбия и Румъния се заселили в Русия, но след около 4 години,недоволни от условията там, се връщат обратно, като част от тях остават в България и се заселват в с. Войводово, другите се връщат в областта Банат.

Според изследванията на Ян Михалко, който пише книгата си “Наши в Бухарско”, отначало в Мъртвица се се заселили 56 семейства с 231 човека. 50 години по-късно, когато през 1936 г. излиза книгата му, той пише, че славонските семейства в Мъртвица са 72 с 297 души.

 Михалко оповестява, че славоните в Мъртвица се от селата Божурна, Падина, Ковачица, Хайдушица, Хертеленда, Шандор, Клопотин и Панчево. През 1949-1950 г. една част от словаците се изселват в Чехословакия - с. Йовишовка, околия Миколово, окръг Брецслав, в близост до австрийската граница. В освободените къщи се настаняват 35 семейства, около 100 човека, от с. Горно Уйно, Кюстендилско, които живеят и до сега в с.Подем.

 Унгарци.

Около 12 семейства, 40 човека, от Австро-Унгария пристигат по нашите земи през 1885-1886 г., възползвайки се от облекченията, които предоставя Закона за населяване на ненаселените земи в България. Те идват от Арадска област, от селата Самболети, Еланча, Миналане и Панчево. Пътуват по суша и водо, със салове и лодки, коли и каруци.

 Някои от родоначалниците на тези семейства са Ванте Узур, Лазар Гаврилов (Бенкеш), Тобушарови, Аврам Барба, Коста Фролов, Флиторовите, Тиеви, Иван Янков, Профирови, Лукреция (Креца) Таирова. Преброяването през 1900 г. показва, че в Мъртвица има 240 дома с 1249 жители., а в края на 1910 г. домовете са вече 275 с 1552 жители.

 Село Рибен, много по-старо от нашето, при първато преброяване има 145 дома с 937 жители, а при второто - 197 дома с 1185 жители. Освен различните преселници, които се заселват в селото, съществена роля за нарастване броя на жителите на селото има и голямата раждаемост, характерна за първата четвърт на ХХ век. В някои семейства от селото са се родили по десет и повече деца.

 Много са умирали, но и много са останали. Злата Бояджиева е родила 16 деца, от които 10 живи, Стана Копестийката - 14 родени, 8 останали живи, Елена Сарафката - 11 родени, 7 живи. Кога питах баба Елена, защо толкова много деца са раждали, тя усмихната ми отговаряше: “Защо ли? Защото на тая Българиа деца и требоват. Момчета за войници, момичета за кърска работа и да раждат. Трябва да надминем турчина. А пък много ли са децата, ке има и за небото, ама ке остават и на дунята (земята)”. Това беше филосовията на баба ми. И тя имаше пълно право.

Първото споменаване за заселници по тези места е от 1891 и 1892 г. В отчета на окръжния управител от това време се казва следното: “Преселвания през двете години в Плевенско не е имало, освен през миналата година, една част банатчаяни, власи и българи от Балканските места, са завзели някогашното черкезко село Мъртвица, където и окончателно са се заселили...” Може да се предположи, че става дума за новозаселниците тракийци и родопчани през 1880-1881 г.

От изложението се вижда, че новите заселници са приели за име на селото, наричаното от съседното село Рибен наименование на местността, в която имало голяма блато със застояла, “мъртва” вода. Те обикновено казвали: “Отиваме да работим на Мъртвицата”. Новозаселниците, чувайки това название, го приели за име на селото и така се регистрирали и в областта.

Това се потвърждава и от някои бивши общински служители, които предават спомени на по -стари хора. Явно това голямо блато, намиращо се в землището на чифлика на Хавин бей, където хората водели на водопой животните си, е били известно най-вече с името “Мъртвица”. Като ходели да си поят животните хората все се поданяли: “Хайде, хайде на “Мъртвицата”. Днес Мъртвица, утре Мъртвица, наложило се това име, та макар и не толкова привлекателно, като най-лесно за заселниците, те се спрели на него и с това име регистрирали новото село. Тази регистрация е станала на 17.Х.1881 г. “АКТ ЗА ОТВЕЖДАНЕ ЗЕМЯ

В продължение на 5-6 години след пристигане на бежанците в новото село плевенски земемери са размервали и раздали дворните места и обработваемата земя в землището на селото, като издавали на собствениците съответни актове. По-късно, на основата на тези първични актове са издадени официалните документи за собственост наречени “Акт за отвеждане земя”, подписани от окръжния финансов началник и чиновника по държавните имоти. Актът е издаван на основание утвърдения от княз Батемберг през 1880 г.

 “Закон за населяване на ненаселените земи в България”, приет от Народното събрание. Според закона на всяко семейство, според броя на членовете му, се давало от 30 до 60 дка обработваема земя и до 3 дка дворно място. В “Акт за отвеждане земя” издаден на семейството на Тодор Петров през 1907 г. се казва, че той е издаден на основание предписания на Окръжната комисия от 1886 и 1887 г., като е посочено, че му се отвежда 60 дка държавна земя, съгласно чл.7 от Закона за населяване на ненаселени земи, и че той няма право да я продава, заменя или подарява в продължение на 20 години.

При отвеждането семейството се е състояло от 6 члена, и му е дадено 60 дка земя. Такива документи за собственост са получили всички новозаселници, дошли през първите и следващите години.Вследствие регулациите на селото и трасирането на нови и прави улици,  както и извършваните продажби и замени стнали през следващите години,  много от дворнити места променили местоположението и собствениците си,  но мнозина и до сега са запазили своето първо местоположение,  като тези на Сарафовите, Вълчо Недялкови, Марин Христови, Танас Стоилови,  Тодор Ангелови, Петър и Куна Бояджиеви, Киризиевите, Молдованите и др.

ДЕМОГРАФСКО РАЗВИТИЕ НА СЕЛИЩЕТО

Още със заселването на селото първоучредителите са вкопчили мишци един в друг, хванали са се здраво за коравите и напукани ръце и са вперили поглед към мечтаното, въпреки съпътстващите ги неволи и несгоди.

 Мъката си утешавали със звънливите песни и кръшните тракийски хора. Но се врекли, че заедно с жените си и малките си рожби ще градят своето гнезденце – бъдещото село. За първозаселници се смятат 46 български семейства от Източна Тракия и 6 семейства на българи от Източни Родорпи, общо 266 човека, което станало през 1881 г. Малко по-късно тук пристигат около 15 семейства, около 80 човека, от Румъния, наричани “власи”.

През първите години от заселването селото е било от 68 семейства с около 308 жители. Според статистическите данни от преброяванията и други сведения показват, че селото расте много бързо в сравнение със съседните села, имащи много по-дълголетна история. През 1885 г. преброяването в Княжество България показва, че населението на страната наброява 2 823 200 души. Село Мъртвица има 82 домакинства с 645 жители (Рибен – 137 домакинства – 926 жители).

Само за по-малко от две десетилетия, за периода 1881-1886-1890 и преброяването през 1900 г. (след пълното комплектоване на селото със заселници от Румъния, Банат и Австро-Унгария), растежът на Мъртвица е видим – 195 домакинства с 1249 жители (Рибен – 145 домакинства с 937 жители). Шест години след заселване на селото, с Указ, обнародван в ДВ от 1 септември 1887 г., то преминава към Рибенската община.

През 1887 г. структурата на населението на Мъртвица е следната: българи- 335, румъни (власи) - 372, славони - 181, унгарци - 55, немци - 2, арменци - 2, турци - 4, или общо 951 жители. През следващите години населението на селището бързо нараства, което основно се стимулира и от бързото стопанско развитие на района. Селото се намира на централен път свързващ дунавското пристанище Сомовит с областния център, от тук преминава ж. п. линията и в селото е построена ж. п. гара, изгражда се база за изкупуване и експедиция на зърнени храни, на фабрика за цигли, което от своя страна води до интензивно развитие на търговията, строежа на обществени сгради и училища и др.

 След идване на словаците се забелязва прогрес в развитието на земеделското производство. Особено осезаемо се почувствал този видим растеж в началото на 1902 г., когато с княжески указ от 6 май, обнародван в ДВ от същата година, с. Мъртвица е “отцепено” от община Рибен и се обособява като самостоятелна община. През същата 1902 г. селото наброява 1326 жители с 214 домакинства (къщи), Рибен е със 156 къщи и 1 020 жители.

 През 1907 г. жителите на Мъртвица са 1437 с 262 къщи (Рибен – 197 къщи, 1185 жители). Не се забелязва съществена промяна в структурата на населението. През 1910 г. статистическите данни показват, че в селото живеят 629 българи, 649 румъни (власи), 221 славони, 24 сърби, 18 турци, 22 унгарци, 2 немци и 7 цигани, при общо 1552 жители. Само след 5 години, през 1925 г., при общо 2006 жители, българите са 792, румъните (власи) - 858, славоните - 319 и всички останали - 37.

 И така, с всяка измината година естественият прираст в селото бележи значителен напредък. Този положителен естествен прираст особено осезаемо се отбелязва между 20-те и началото на 30-те години на миналия век, когато годишно е имало около 100 и над 100 раждания. Броят на децата, подлежащи на задължително безплатно образование през 1921 г. достигнал 351, през 1922 г. – 368, 1923/24 г. – 378, 1925 г. – 351 деца. При 1912 жители през 1924 г. е имало 131 раждания, през 1925 г. – 2147 жители с 89 раждания. Лек спад на положителния естествен прираст е имало през периода 1932-1934 г., когато вследствие на разпространилата се епидемия от болестите дифтерит и скарлатина, годишно са умирали между 80 и 90 човека, предимно деца.

 Следната таблица дава точните статистически данни за демографското развитие на селището по години: 1880-1881 г.- 68 семейства 308 жители; 1884-1886 г.- 82 семейства 731 жители; 1887-1889 г.- 951 жители; 1900-1902 г.- 224 семейства 1249 жители; 1907 г. 1437 жители; 1910 г. 1552 жители; 1912 г. 236 семейства 1586 жители; 1921 г. 320 семейства 1860 жители; 1925 г. 415 семейства 1912 жители; 1932 г. 439 семейства 2064 жители; 1935 г. 475 семейства 2148 жители; 1943 г. 2572 жители; 1953 г. 3861 жители; 1963 г. 3130 жители; 1967 г. 601 семейства 2612 жители; 1973 г. 2500 жители; 1983 г. 2000 жители; 1998 г. 1376 жители; 1999 г. 1356 жители; 2000 г. 1340 жители; 2001 г. 1260 жители; 2002 г. 1199 жители.

От посочените данни се вижда, че максимален е броят на жителите на селото е през 1953 г.. До тази година броят на жителите расте непрестанно, след което поради развилите се миграционни процеси започва да намалява. Понастоящем живеещите в Подем са под 1000. В началото на ХХ век една част от селските жители заминават в други държави, най-вече към Американския континент, основни по икономически причини - търсене на по-добри условия за работа и изкарвана на повече парични средства за издръжка на семействата си.

През 1908 г. за Северна Америка, щата Орегон, град Портланд, заминават Стефан Якимов (Кинов), Владимир Михайлов (Горо) и Милан Марков. С тях заминава и току-що заселилия се австроунгарец, 23-годишния Аврам Барба. Той заминал с намерението да препечели пари и да се изучи за евангелистки пастор. Връща се през 1921 г. и открива евангелистка църква, която просъществува до неговата смърт през 1938 г.

Владимир Михайлов се завръща през 1909 г. Участва при учредяване на БЗНС. Открива обущарска работилничка и дюкянче, в което продава боза, велосипеди и части за тях, доставяни от италианската фирма “Беянки”. Тук в работилничката си дядо Горо съхранява читалищната библиотека и архива през 1912-1927 г., когато читалището прекратява дейността си, тъй като бил първият неплатен читалищен библиотекар.

Милан Марков след няколкократното си завръщане от Северна Америка, заминава за Аржентина, от където окончателно се завръща през 1936 г. Стефан Якимов въобще не се завръща. Умира в гр. Портланд през 1962 г. на 74-годишна възраст. През 1928-1929 г. 17 словашки семейства (56 човека) напускат селото и окончателно се заселват в Аржентина.

 Сред тях са Ондрей Бакула, Йозеф Цицка, Павел Чех, Юрай Холик, Ян Кизар, Мишо Коларик, Павел Коларик, Адам Мамайко, Йозеф Микулаш, Павел Митко, Ондрей Мреница, Яно Омаста, Йозеф Северин, Яно Тордай, Марци Тордай. По същото време за Аржентина заминава българска група, сред които Атанас и Никола Андрееви, Генчо Ст. Върсамов, Никола Петков (Кольо шивача), Димитър Стоянов, Ангел и Атанас Атанасови, Милан Марков (връща се през 1936 г.), Димитър Йосифов -Аржентинеца, (връща се през 1936 г.), Петър Янев Танев, Атанас Хр. Георгиев, Марин Миков и Ницо Илиев Добрев (завръща се през 1930 г.).

През 1949-1950 г. след споразумение между правителствата на България и Чехословакия, всички 81 словашки семейства (341 човека), престояли 65 години на българска земя се изселват в Чехословакия, като се заселват в с. Йовишовка, в близост до австрийската граница. Остават само няколко семейства и отделни потомци на Стракушеви, Вагови, Маркушеви, Дудашеви, Омастови. Село Йевишовка (Словакия), където се изселват българските славони се намира на брега на едноименна малка рекичка в близост до австрийската граница, община Дрънхолец, окръг Микулово, не далеко от гр. Бърно.

 Селото води началото си от края на XVI и началото на XVII век, основано от хървати. След Втората световна война 1945 г. хърватите са изселват в Чехия и на тяхно място идват българските славони. Тук българите заварват 25 хърватски и 10 чешки семейства, като с пристигналите жителите на селото стават 750. След 1951 г. словаците от България започват да се разселват в различни селища на Словакия. В селото пристигат словаци от Румъния. В момента Йевишовка има 580 жители.

 През мандата 1956-1960 г. кмет на селото е подемският славонин Мишо М. Вагов, а от 1972 до 1984 г. за кмет е избран Ондрей Мреница. В момента кмет е отново подемски славонин – синът на Мишо Вагов – Мишо Вагов младши. От всички 70 семейства заминали за Словакия в момента в селото живеят 12 семейства. Останалите са разселени в Братислава, Търнава, Скалице и другаде. През 1950 г. в къщите освободени от славоните бяха настанени 51 семейства (186 души) от с. Горно Уйно, Кюстендилско.

 Осем години по-късно, през 1958 г., във влашката махала се заселил гръцкият турчин Бекир Исмаилов с двете си жени. За около 30 години тези новозаселници надхвърлиха стотина души. Някои от тях работеха в зеленчукопроизводството, животновъдството , строителството, имаше и трактористи, но повечето от тях се занимаваха с кражби, от които беше пропищяло цалото село. Но 1 май 1990 г. крадливите “съселяни” бяха принудени да напуснат селото веднъж завинаги.