Sibir
Dragostea să fie mereu cu tine.Articole pe blog pe Emil Petrov.
blogs left blogs right
ЕМИЛ
ЕМИЛ, 58
« sibir.bg
ГЕРОЙТЕ КОИТО СЛЯЗОХА ОТ ВЪРХА. A+ A- Написана на : 2017-01-25 21:31:55

ГЕРОЙТЕ КОИТО СЛЯЗОХА ОТ ВЪРХА НО НЕ ГО ЗАБРАВИХА.

Тази статия е последната за " Каймакчалан".

Героите на Каймак-Чалан,
които слязоха от върха, но не го забравиха до края на дните си
и всяка нощ чуваха барабанния огън, гласовете на мъртвите си
другари и стоновете на своите войници

"Тези, които слязоха от кървавите канари на Каймак-Чалан, приличаха повече на сенки и на привидения, отколкото на хора. Очите и лицата им бяха обгорени от пламъците на взривния огън. Телата им бяха изнемощели и изпити от непрестанната борба с враговете, глада, лишенията и природните стихии."
Точно това ще напише в дневника си в началото на октомври 1916 г. последният командващ на отбраната на Каймакчаланската позиция полковник Стефан Богданов.
В следващите страници, ще ви срещна с имената и съдбите на голяма част от оцелелите командири от боевете на Каймак-Чалан.
Някои от тях успяха да преминат през всичките ужаси на 47-дневната непрекъсната борба.
Други прекараха на върха само броени дни, засипвани от оръдейни гранати и снежни виелици, които обаче се оказаха напълно достатъчни, за да жигосат завинаги паметта им.
Десетки от тях бяха ранявани по един, по два или дори по четири пъти. Спяха в окопите, редом с войниците си, деляха с тях и последните къшеи от замръзналия хляб...
И въпреки всичко издържаха докрай, до последния бой, до последната команда.
И докато от мъгливите висини мъртвите им другари ги гледаха мълчаливо и всеопрощаващо, тогава, през ледения октомври на 1916 г., оцелелите още не знаеха, че животът, революциите, катаклизмите и превратностите на родната политическа конюнктура, след години щяха да ги накарат да завиждат на всички, които честно и достойно легнаха сред скалите и пепелта на вечния връх, където и враговете, и своите бяха ясни и любовта и омразата между тях бяха далеч по-прости и по-откровени.
Оцелелите бяха обречени да извървят докрай горчивите пътища на войната, да преживеят рухването на великата и благородна идея, в името на която воюваха и на мечтата за националното ни обединение.
Военните победи и триумфи само за една нощ щяха да се превърнат в поражения.
Стотиците хиляди жертви, дадени под стените на Цариград, при Одрин и Люле Бургас през 1912-та, при Криволак, Лерин и в Завоя на Черна, при Кубадин, Тутракан и Дойран през Европейската война, изведнъж станаха ненужна дан, която се доплащаше с още отнети територии, с отново поробени милиони българи, с огромни и тежки контрибуции и санкции.
Други стотици хиляди войници и офицери, доскорошни победители, минаха през чистилището на заложническите лагери и напълниха с телата си траповете по знайни и незнайни места. Бягаха и падаха, разстрелвани по телените мрежи, катереха се по планински пътеки, гладни, немити и небръснати, докато пренасяха зашити в униформите си полковите знамена-светини, които в никакъв случай не трябваше да останат в чуждите ръце, и мечтаеха да стигнат свободна България, която обещаваше да не им спести нищо.
В тази България ги чакаха преврати, въстания, покушения и революции. Политически интриги и противоречия обещаваха да легнат между старите бойни другари и да издълбаят между тях непреодолими пропасти и различия.
По чисто политически причини едни от тях щяха да арестуват други.
После щеше да стане обратното.
Едни щяха да останат до края на дните си заклети роялисти, други щяха да станат комунисти или левичари, трети - да заклеймят всичко в името на анархизма.
Едни бяха осъдени да умрат в лишения и оскъдица, незаслужени за героичната им младост.
Други завинаги щяха да загърбят войската, отвратени от гибелта на националния идеал.
На някои тепърва им предстоеше да станат генерали, и в дългата си последваща кариера да командват многочислени полкове и дивизии.
Други впоследствие щяха да станат важни министри и политици и да решават съдбините на България, трети щяха да станат терористи или да създадат Бялото братство.
Но до края на дните си, всички те, щяха да помнят имената на мъртвите си войници, оставили разкъсаните си тела по канарите и урвите на Каймак-Чалан.
После вкупом щяха да бъдат заклеймени като царски офицери.
Едни от тях щяха да угаснат в немилостите на "народната власт".
Други щяха да "изчезнат без вест", тръгнали за работа по време на отечественофронтовските чистки.
Трети просто щяха да бъдат разстреляни в края на безкрайните дела срещу регенти, министри, народни представители и офицери.
Какво от това, че сред тях бяха поручик Владимир  Василев Дипчев, един от синовете на легендарната Райна княгиня, капитан Александър  Иванов Кършовски, син на народния поборник и радетел от времето на Левски, Иван Кършовски,  племенника на Хаджи Димитър  Йордан Христов Асенов, капитан Иван Киров Вазов, племенник на народния поет Иван Вазов и на генералите Вазови, Георги  Вацлав Кауцки, синът на чешкия музикант-ентусиаст Вацлав Кауцки, създал едната от първите две български опери "Камен и Цена", капитан Сотиров, кметът на Сливен, изградил паметника на артилериста и дал толкова много за бойната слава на България...

Депутати, политици, генерали и висши офицери, комунисти, земеделци, либерали и демократи, братя на войводи и роднини на композитори...
През 1991 г. записвах един от тях, тогава без дори да зная, че някога е бил офицер на Каймак-Чалан.
Запасен подпоручик Гарабед Печиян.
През далечния май на 1916 г. той е школник на Дрангов в Скопската школа за запасни подпоручици. После е младши офицер в 11-ти пехотен Сливенски полк по хребетите на Чеган и на канарите връх Борис.
Умря на 101 години в София. Вечна му памет!
Разказвайки за миналите славни времена, той винаги завършваше разказа си с библейската истина: "Живите затварят очите на мъртвите, за да могат мъртвите да отворят очите на живите!..."
Сега вече го разбирам.
Вече разбирам и това, че през 1916 г. всички тези обикновени наши герои са били просто офицерите от безсмъртния гарнизон на Каймак-Чалан.
Тогава, когато политическите окраски, житейското лустро и блясъкът на сърмените пагони са били без значение и единственото свято нещо за тях е било само името на България...

Агенция "Фокус" представя героите от Каймакчаланската епопея. Биографиите на офицерите, подофицерите и войниците, както и спомените за тях, са част от книгата "Каймакъ-Чаланъ" Том 2 на Красимир Узунов. Обръщаме се към всички наши читатели с молба, ако някой от Вас знае нещо повече или е свързан по един или друг начин със споменатите български герои, нека да ни помогне в събирането на информация, защото това е най-малкото, което им дължим.
Вече бяха представени биографиите на: