Винаги близо един до друг

Те се заселиха на земята заедно с първите хора. Постоянно ги съпровождаха и бяха винаги до тях. Можеха да съществуват и поотделно. И това се случваше, но рядко и рано или късно те се срещаха. Отново се срещаха. Защото така е устроен човекът. 

Тя беше красива и добра, Той - бодлив и неприятен.
Тя беше светла и радостна, Той - мрачен и печален.
Тя носеше на хората топлина и надежда, Той - студ и завист.
Тя изпълваше сърцата и мислите, Той - ги опустошаваше и отнемаше силите.
Тя идваше, за да помогне, да умре и да възкръсне отново. Той живееше постоянно, променяйки своя облик и местожителство.
Нея я обичаха всички, пазеха и лелеяха, Него го ненавиждаха и се опитваха да Го изгонят.
Но хората еднакво зависеха и от двамата.

И така беше винаги. Отначало идваше Тя, след нея неотстъпно я следваше Той. Дори без да го забелязват, Той все едно беше там. Той разваляше живота на хората с дребни пакости и големи неприятности. А най-главното - Той пречеше на Нея. Той й пречеше в Нейната работа. Понякога едва появила се, Тя вече търпеше поражение от Него. И плановете на човека оставаха само планове. Ох, колко много още несъздадено беше разрушил Той на Земята. Защото, срещайки го в самото начало на пътя, на Нея й беше трудно да заобиколи онази преграда, която Той вече беше поставил пред човека. И още повече пък, да победи.

В самия разгар на Нейната работа, Той й пакостеше не по-малко. Неговата главна задача беше и е да не й даде заедно с човека да стигне до целта. И колко често човекът не слушаше Нея и се връщаше, стигнал до половината на пътя, поради Неговите заплахи.

Дори на самия финал Той можеше да я настигне и да я отхвърли назад. И на човека без Нея му оставаше само да съществува. Защото без Нея не е възможно да се живее.

Без Нея животът губеше смисъл и Той завладяваше смисъла. Той правеше обикновения ден сив и безжизнен, а нощта запълваше с безсъница и кошмари. Човек няма сили да се справи сам с Него. Лечение при психиатър, приемане на силни лекарства помагат само за известно време. Само Тя можеше да го излекува. Тя идваше и носеше в себе си светлина и бъдеще.

Но и само с Нея не беше толкова просто. Тя изцяло завладяваше човека и понякога той вървеше след Нея с цената на живота - своя и чуждия. Тя тържествуваше победно, а човекът, изгонил Него, ставаше Неин заложник. И вървеше, без да забелязва нищо и никого наоколо. И човекът отиваше при Нея. По-нататък настъпваше самота, Тя тихо се топеше, а след това незабелязано се прокрадваше Той.

За щастие обаче човек трудно ги среща поотделно. Така продължават да ходят заедно по Земята - Той и Тя.

Страхът и Мечтата.

Без Страха е трудно да се открие Мечтата. Често пъти именно Страхът ражда Мечтата.

А след Мечтата винаги върви Страхът. Страхът - "а ако не се сбъдне?"

И трябва да направим така, че Страхът да не пречи на Мечтата да се осъществи.

И Мечтата да победи Страха.

Е.Брюлина, психолог

Колаж: Elfi*

ПРИТЧА ЗА РАЗМИСЪЛ

Веднъж князът отишъл в маймунската гора. Както го видели, маймуните се изпокрили в паника, останала само една маймуна, която изобщо не му обръщала внимание и подскачала от клон на клон, сякаш показно. Князът пуснал стрела в нея, но тя я хванала в полет. В отговор князът заповядал на приближените си всички да стрелят по нея, полетял дъжд от стрели и маймуната паднала мъртва. Тогава князът се обърнал към своя приятел Йен-Буй: -Видя ли какво се случи? Това животно рекламираше ума и способностите си. То вярваше, че е недосегаемо, вярваше в силата и майсторството си. Помни тази случка! Никога не показвай пред хората най-добрите си качества. Когато се върнали в двореца, Йен-Буй станал ученик на княза, той ден и нощ работел върху себе си, за да се избави от всичко, което го прави да изпъква. Скоро в кралството вече никой не знаел нито как да се държи с него, нито пък как да го манипулира.....

........................... ……………………………………..

Тази история съдържа един от най-тайните ключове на Дао. Дао казва, че всичко, което е прекрасно в човека, трябва да се пази и съхранява дълбоко. Това, което е истинско във вас, трябва да се съхранява в сърцето, защото, когато истината е скрита в сърцето, тя израства като зърно, попаднало в благодатна почва. Ако го измъкнете навън, за да го види всеки, то просто умира, умира без полза. Така във вас никога няма да цъфнат цветя. Обръщайте се във всичко истинно и прекрасно като към зърно. Внимателно му предоставете почва в сърцето си и не го демонстрирайте на всеки и навсякъде. Но всеки прави обратното. Това, което е неправилно, вие криете и не искате никой да види, а това, което е прекрасно-дори ако и не е така-вие непрекъснато изваждате на показ пред всички, вие го демонстрирате, опитвате се да го рекламирате, да го прославите. От това идва и гасненето на човека-защото уродливото расте, а истинското се губи и изсъхва. Неистинското расте, то става зърно и дава плодове, а истинското се изхвърля и умира. Обръщайте се към всичко, което е истинно и прекрасно във вас, като към зърно....

NET_ Angel Ina

Tвърде популярна и едва ли е непозната за някого е тази история. 

Но всеки може да си извади различна поука...

 Александър и Диоген

Веднъж Александър отишъл при Диоген.
-Аз съм Александър, великият цар!
-А аз съм Диоген - кучето. Пред този, който ми подаде милостиня, махам с опашка, лая по тия, които ми откажат, останалите ги хапя.
-Не искаш ли да хапнеш с мен?
-Нещастен е този, който закусва, обядва и вечеря, когато се прище на Александър.
-А не се ли боиш от мен?
-А ти добро ли си или зло?
-Разбира се, че добро.
-Кой се бои от доброто?
-Аз съм владетел на Македония, а скоро ще бъда и на целия свят. Какво да направя за теб?
-Дръпни се встрани, защото ми закриваш слънцето!
Тогава Александър се върнал при приятелите и поданиците си и казал: "Ако не бях Александър, бих искал да съм Диоген!"

Поука:  

Винаги бъди себе си за да те уважават. 

Духът на Коледа...

/ със съкращения/ 

Трябва да ти кажа още някои неща за Дядо Коледа. Струва ми се, че си вече достатъчно голяма, за да разбереш това, което ще ти кажа. Готова ли си?

В очите на баща ми светеше особена нежност. Усещах, че се кани да ми каже нещо много важно и бях готова, защото му имах пълно доверие. Той никога не би ме излъгал.

- Навремето живеел един човек, който пътувал навред по света и където пътувал, раздавал подаръци на добрите и послушни деца. В различните страни името му било различно, но независимо от езика, в сърцето и душата си хората го наричали по един и същ начин. Ние го наричаме Дядо Коледа. Той е духът на безусловната любов и желанието да споделиш тази любов като раздаваш подаръци от все сърце. Когато навърши определена възраст, човек разбира, че Дядо Коледа не е старец, който се провира през комина на Бъдни вечер. Истинският вълшебен дух живее постоянно в твоето сърце, в моето сърце, в сърцето на мама и в сърцата и мислите на всички хора, които вярват в радостта да дават на другите. Истинският дух на Коледа се превръща в това, което можеш да дадеш, вместо в това какво можеш да получиш. Когато осъзнаеш това и то се превърне в част от теб, Коледа се превръща в нещо още по-вълшебно, защото започваш да разбираш, че ако вярваш в духа на Коледа и той живее в сърцето ти, вълшебството извира вътре в теб.

Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Лицето му светеше колкото хиляда галактики, а в очите му видях очите на Дядо Коледа. Истинският Дядо Коледа. Онзи, който беше прекарал толкова време да избира чудните подаръци, които получавах на Коледа откакто се бях родила на този свят. Дядо Коледа, който изяждаше моите старателно украсени курабиики и изпиваше топлото мляко. Дядо Коледа, който вероятно изяждаше и моркова, който оставях за елена Рудолф. Дядо Коледа, който – въпреки абсолютната си липса на технически умения – сглобяваше велосипеди, колички и какво ли не още посред нощ преди Коледа.

И го разбрах. Разбрах какво означава радостта, желанието да споделиш с някого, обичта.

- Сега вече ти ставаш част от една особена група хора - продължи татко. - От сега нататък ще можеш да участваш в радостта на Коледа, Всеки ден през годината, а не само на празника. Защото сега Дядо Коледа живее в сърцето ти така, както и в моето. Сега ти имаш за задача да изпълняваш потребността от раздаване като част от духа на Коледа, който живее в теб.

Пати Хансен 

NET_

Приятели и всички вие, които четете блога ми! Пожелавам ви от сърце весели и щастливи празници, късмет, любов и благодентствие!

За мен коледен подарък е вашия интерес към статиите и стиховете в блога. Благодаря! Днес видях, че посещенията са над 600 000.

Затова реших да ви поздравя  тук, макар че с близките приятели се поздравихме на лични. Направи ми впечатление, че доста хора пускат на конвейр един и същи поздрав за всички, но съвсем друго е когато поздрава е персонален...по-топъл е. 

От сърце: Елфи* 

Притча за любовта,приятелството и доверието

Имало едно време трима верни и неразделни другари. Казвали се Любов, Приятелство и Доверие... Когато били тримата заедно, всичко било прекрасно. И така било, докато не се наложило един ден Любовта да замине по работа. Нямало как, дългът я зовял. Но преди да се раздели с приятелите си, тя ги уверила: 

- Когато ви домъчнее много за мен, потърсете ме, аз няма да съм чак толкова далече. Там където видите някоя двойка да се гледа с желание и копнеж в очите, знайте, че там ще съм и аз – рекла Любовта и тръгнала... 

- Е щом е така, добре ще е и аз да поема към моите задължения – казало след малко Приятелството на Доверието. – Но ти не се притеснявай, когато имаш нужда от мен, лесно ще ме намериш. Там където видиш двама човека, които и в плача, и в смеха си са заедно, знай че с тях съм и аз... 

Доверието отворило уста и понечило да каже нещо на сбогуване, но... Приятелството вече си било тръгнало, без да чуе последните думи на другаря си. И заминало надалече... 

Тогава Доверието, останало съвсем само, тихичко прошепнало сякаш повече на себе си: 
- Мен веднъж загубите ли ме, повече не можете да ме намерите.. 

NET_ 

Проверката с „трите сита”

Сократ бил един от най-големите мъдреци на Древна Гърция. Веднъж един човек отишъл при великия философ и му казал:

- Знаеш ли какво научих току-що за един твой приятел!

- Чакай малко – спрял го Сократ. – Преди да ми разкажеш, иска ми се да направя проверката с трите сита.

- Трите сита ли? – зачудил се човекът.

- Ами да – казал Сократ.

– Преди да разказваш разни неща зад гърба на другите, хубаво е да отделиш малко време, за да помислиш какво точно се готвиш да кажеш. Това наричам „проверка с трите сита”. Първо е ситото на Истината. Проверил ли си дали това, което искаш да ми кажеш, е вярно?

- Не, просто чух другите да говорят...

- Добре. Значи не знаеш дали е вярно. Дай сега да пробваме с второто сито, то е ситото на Добротата. Това, което ще ми разкажеш за приятеля ми, нещо хубаво ли е?

- Ами не, напротив!

- Значи – продължил Сократ – искаш да ми разкажеш лоши неща за мой приятел, без дори да знаеш дали са верни.

Но може би все пак ще успееш да минеш успешно проверката, защото остава последното сито – на Ползата. Ще ми бъде ли от полза да ми разкажеш това, което си научил за приятеля ми?

- Хм... Всъщност – не особено.

- Тогава – заключил Сократ- ако това, което имаш да ми казваш, не е нито вярно, нито хубаво, нито полезно, защо въобще ще ми го казваш?

Приятели

Колаж Елфи* 

По дълъг и уморителен път вървял човек с куче. Двамата били напълно изтощени. Изведнъж видели пред себе си оазис: прекрасни порти, зад оградата - музика, цветя, ромолене на ручеи.

- Какво е това?-попитал пътешественикът пазача на портата.

- Това е раят. Ти вече си мъртъв, можеш да влезеш и да си починеш истински....

- Има ли вода?

- Колкото искаш - чисти фонтани, прохладни басейни.

- А ще ми дадат ли храна?

- Колкото поискаш.

- А кучето?

- Съжалявам, с кучета не може! То трябва да остане тук.

Пътешественикът продължил нататък. Скоро стигнал до една ферма. На портата също имало пазач.

- Може ли да пием вода тук?-попитал човекът с кучето пазача.

- Да, на двора има кладенец.

- А кучето ми?

- До кладенеца има поилка.

- А дали ще ви се намери малко храна?

- Да, ще те нахраним.

- А за кучето?

- Ще се намери кокалче.

- Какво е това място?

- Това е раят.

- Но пазачът на оазиса, покрай който минах преди да стигна тук, ми каза, че раят е там.

- Лъже! Там е адът.

- Но как търпите това?

- Те са ни много полезни, защото до рая достигат само тези, които не изоставят приятелите си.

                                                                                                                      Паулу Коелю

Благодаря Мирая, приятелко за прекрасната мъдрост! 

Приказка за дъгата и дъждовната фея

Едно време, отдавна, много отдавна, преди още хората да се затворят в познанието и да прокудят вълшебството, живяла една малка фея. Наричали я дъждовната фея, защото познавала езика на дъжда и често я чували да говори с него. За себе си казвала, че умее да обитава облаците и те били единственият й замък. През деня лежала във високите треви и съзерцавала разгъването на владенията си, а понякога нощем самата луна и служела за светилник и като осветявала отвътре призрачните облачни градежи засилвала усещането и за високи триизмерни пространства.

Малката фея обичала много движението на небесата. Обичала също докосването на вятъра, шумоленето на листата, слънчевите лъчи и светлосенките… Но най-много обичала дъжда. Не познавала по-нежно и по-властно докосване от това на водните струи през лятото. Тръпнела цялата, когато небесният свод се свличал притъмнял и тежък над земята и почти докосвал челата на човешките същества. Точно когато всички се разбягвали в търсене на завет и на сушина, тя се чувствала най-силна на открито, защото стихията я дарявала с частица от небесния безкрай.

-Не си отивай никога от мен! - казала един ден феята на дъжда.- Имам нужда и от шепота на капките ти, и от тътена на светкавиците ти, и от хладните ти ласки. Не съм щастлива, когато те няма...  

-Не ме задържай при себе си! - примолил се в отговор дъждът, защото знаел за властта, която тя имала върху него. - Аз съм скитник. Имам нужда да си отивам и да се връщам. Ограничените пространства отнемат от силата ми и ме карат да се измъчвам от копнежа си по хоризонта...

Но феята чувствала по-силно от всичко останало нуждата си от него, затова го приковала към своите земи и дълго време не го пускала да си отиде.

- Освободи ме! - заплакал един ден дъждът. - Вятърът ми каза, че зад хоризонта земята е суха и животът вехне. Защо ме задържаш при себе си? Аз съм на всички и съм ничий.

- Добре тогава... - отвърнала тя - Ще те пусна, но ще дойда с теб. И при тези думи се превърнала в дива гъска и полетяла с дъждовните облаци. Години наред летяла след дъжда. Когато пороят руквал си възвръщала човешкия облик и тичала през водните стени на летните бури. Но с минаващото време бурите станали за нея ежедневие и я правели все по-малко щастлива.

- Защо вече ласките ти не ме радват? - попитала веднъж дъжда.

- Знам ли? Може би защото можеш да ги имаш по всяко време...

Феята дълго време не се решавала да зададе въпроса какво трябва да направи, за да изпита отново радост, защото предугаждала отговора и той я плашел.

- А ако върна на небето силата, с която ме е дарило? - запитала, когато най-сетне събрала смелост.

- Ти го каза... - отвърнал дъждът.

- Но тогава ще стана смъртна като всички останали...

- Не търси съвет от мен. Аз не познавам смъртта, така окончателна, както я познават смъртните. Умирам всеки ден и всеки ден слънцето ме възкресява. 

Феята се умълчала. Дълго време и трябвало, за да вземе решение. Дълго време дивата гъска летяла след дъждовните облаци. Докато един ден осъзнала:

- За какво ми е да имам целия свят, ако не мога да го копнея? За какво ми е всичкото време на света, ако преминава равно и безрадостно? Не искам силата, която имам, щом тя ми дава всичко, което искам...

При тези думи протегнала нагоре ръце и тогава се случило нещо невиждано до този миг: от дланите и излетели седем цветни лъча: седемте вида власт, с които небето я било дарило. Властта над живите твари, над огъня, над виделината, над растенията, над безкрая, над водната стихия и над здрача. Седемте лъча, слети в едно, плавно се заизкачвали нагоре и за миг свързали небето с малката и фигурка.

Дъждът затихнал удивен и затворил във всяка своя капка спомена за този миг.

Едва когато цветовете се разсеяли във въздуха (едно детенце ги нарекло "дъга"), феята разбрала какво е направила, седнала на тревата и заплакала.

Дъждът и махнал с прозрачна длан и продължил по пътя си.

Страдала много тази, която някога била фея, докато дъждът се завърнал, но това, което изживяла тогава с нищо не можело да се сравни. По-ласкав и по-могъщ от всякога й се сторил дъждът. Не че той се променил… просто този път го била чакала. И също знаела, че го има само в този миг. Оттогава преминали много поколения.

Животът отдавна оттеглил безкрайното си дихание от дъждовната фея. Но всеки път, когато дъждът си спомни за нея, на небето се извива красива седемцветна дъга...

Мария Иванова - Фьон

http://www.pozitivnoto.info/search/label/приказки%20и%20притчи 

Легенда

Една легенда разказва, че някога хората били ангели с по едно крило на гърба си.

Всеки намирал своята половинка и политали заедно .

Появил се зъл магьосник,който завидял на любовта им.Завидял до такава степен,че разделил летящите хора и ги пръснал по света.

От тогава те все търсят своята крилата половинка и когато я намерят, политат на крилете на щастието!

Песея - момичето от пясък се родило от нежната целувка между морето и брега му. Тя била красива и нежна, имала кожа от кадифе, сини и дълбоки очи, като самото море, и златни коси-подарени й от слънцето. Те били дълги и красиви и покривали цялото и прекрасно тяло . Щом запеела с кристалния си глас, всичко замирало прехласнато от красотата и нежността, които струели от песните й. Песните на пясъчното момиче достигали от дъното на морето до най- отдалеченото кътче на света- Леденото море. Там при Леденето море се събирали на среща четирима братя -Ветровете: Южняка-веселяк, Западняка-бохем, Източният- вечно умислен и зареян нанякъде, и Северняка- Северин, който бил вечно намръщен, а и при най- малкото му подухване, всичко замръзвало от студ. Очите му били сини и студени, красивото му лице не се усмихвало,а къдравите му коси винаги разпиляни от тичането по земята, не знаели що е гребен. В един ден, когато слънцето се мъчело да пробие през многобройните облаци по небето, четиримата братя се срещнали там, край Леденото море. Всеки искал да разкаже за своите срещи с природата и хората от далечните страни, които е посетил . Веселяка Южняк казал: -Братя, хайде да се погоним, преди да си заразказваме чудни истории? -Източният вятър отговорил: -Поне веднъж бъди сериозен, и не се дръж, като хлапе. Западняка влизал в тон на най-малкия брат ,и се усмихвал: -Нека се погоним , после ще говорим. Тогава най-големият им брат, Северин ги поглеждал из под заснежените си вежди, и те млъквали, защото знаели, че са прекалили. И точно в един такъв ден, когато се надпреварвали да се закачат и спорят, песента на прекрасната Песея достигнала до Леденото море. Братята се сепнали и замлъкнали в плен на прекрасния глас. Очите на Северин засветили с особена светлина. Братята му весело се засмели. -Ти май се влюби в този глас , а ?- попитал весело Южняка. Северин мълчал, нищо не отговорил, но станал умислен и тъжен. Мечтаел за прекрасното момиче, което пеело най-прекрасната песен на света. Решил, че ще я намери и ще й каже, колко я обича. Сбогувал се с братята си Северин , и тръгнал на път през морета и океани, Песея да намери. Звездите му светели в най-тъмните нощи. Луната му правела компания. Денем птиците летели край него, и разбирали, че е устремен към нещо прекрасно и истинско. Летял Северин към Песея сгрян от непознато за него чувство дотогава -любовта. Достигнал дома на прекрасната девойка. Още щом вдигнала взор тя разбрала, че той я обича. Силата на любовта му се предала, и в нейното сърце. Тя му се усмихнала и протегнала ръце към него. Той се затичал към нея, за да я прегърне, но Северин не помислил,че силата на прегръдката му и студът ще разрушат момичето от пясък. Той я докоснал с любов, а тя се разпиляла на хиляди песъчинки сред пясъка и морето, и в ръцето му не останало нищо. Северин заплакал с ледени сълзи. Песея била се сляла с морето и пясъците, с бялата морска пяна и вълните на морето. Песея изчезнала, точно толкова внезапно, както се била родила, докоснала любовта за миг, и се превърнала в пясък на кристали и синьо море... Северин се намръщил още повече. Студеният вятър направил така, че всичко от него да зъмръзва, и сърцето у станало по-кораво и студено. Нито братята му, нито слънцето, или звездите можели да стоплят сърцето му. В редките случеи, когато утихвал и притаявал ледения си дъх, той мислел за красивата Песея-момиче от пясък, и потъвал в мечти по прекрасното момиче, което докоснато от силата на ветрените му ръце се разпиляло, за да се слее с вечността. Страдал Северин, и никога не забравил за нейната чудна и нежна песен. Така там в Леденото море, когато бурите утихнат за миг всички обитатели знаят, че Северин мисли за Песея, дори птиците млъкват, за да не прекъснат мислите му изпълнени с любов и тъга по прекрасното момиче от пясък. Там на края на света в голямото Ледено море, където се събират на среща ветровете, четирима братя все още се разнася легендата за Песея и прекрасната и песен. За любовта на Северин и дългото му пътуване към нея. Всички помнят прекрасните песни на пясъчното момиче дълбоко, дълбоко в сърцето си, но най- много красивият и суров вятър Северин. Той никога не забравил момичето от пясък, което сгряло сърцето му с магията на любовта. Песея присъства и до днес във всяка една песъчинка на морския бряг и във всяка една морска вълна. Когато слънцето докосне пясъка той засиява, защото там сред пясъците тупти нейното сърце и светейки иска да каже на Северин, че го обича и помни, и пясъкът прилича на злато, защото златните коси на Песея и прекраснто и сърце са там сред пясъците и морето, и бялата пяна, дори в песента на вълните е нейната песен. Всеки път, когато Северин заплаче и завие от мъка по Песея, всичко замръзва вледенено от мъката по неосъществената му обич и прекрасната девойка, която още помнят всички от бреговете, океаните и моретата. -Песея, Песея, Песея... Така плаче и вика Северин, но тя никога не му отговаря, защото е разпиляна навсякъде, само златният пясък блести по-силно в опита си да му каже, че го обича.

автор: Лили Спасова

Ръцете му ухаят на току-що изпушена цигара. На устните му личат белези от целувки, открадната от устните на непознати жени. А в очите му танцуват пияни дяволи, повлекли ангелите в нестинарска лудост. Наясно е, че е лош, и това го прави добър по странен, гаменски начин. Сякаш  казва: „Имам нужда от помощ!” , но протегнеш ли ръка, капанът щраква.

И все пак го правиш, убедена, че точно ти си тази, която ще преобърне живота му. А той е готов да ти позволи, абсолютно сигурен в развитието на историята. Но е честен. „Аз съм лош. Нямаш нужда от мен.” И греши. Жената има нужда от него. Все някога, задължително.

Той е циник – не ти спестява нищо. Думите му често пъти оставят открити рани. Но е овладял до съвършенство способността да внушава любов, за която пет пари не дава. Роден е да ти къса нервите и не усещаш кога си откачила и си изпотрошила цялата налична чуплива посуда вкъщи. Разбира се, после ще те утеши както само той умее и ще те замъкне в „Метро”, където ще ти купи чисто нов порцеланов сервиз за 52 души – да има за следващия път. Само че хулиганите просто не се обвързват, така че и новия порцелан няма да просъществува особено дълго.

Той е от хората, с които дори да отидеш на кафе ти се струва авантюра с тръпчив мръснишки привкус. Може би е заради погледа му над чашата – непресторен, нахално открит, гневен или присмехулен, но никога безучастен. Не крие, че те проучва и вероятно сам се обзалага срещу себе си в какъв цвят е бельото ти. А може и да е заради начина, по който пали цигарата си – сякаш подготвя поредната беля, – а после крие огънчето в шепата си, както когато бяхте ученици и се скатавахте по ъглите и мазетата.

Той си позволява да ходи небръснат, с бухнала по хлапашки коса, с дрехите, в които снощи го е хванала нощта, татуиран, боднал пиърсинг на някое стратегическо място... и в това има нещо толкова дразнещо, провокативно и секси! Той няма нищо против да го посочиш с пръст – ще ти го върне даже. Да го заклеймиш за него е почти като похвала. И смята за адски забавни опитите ти да изровиш нещо добро в него. Както казах, той си знае, че е лош. Това, че ти типично по женски се опитваш да го натикаш в чужди обувки, не е негов проблем. Щом искаш да си създаваш интриги, той няма нищо против. Ще ти подсигури интрига и драма, каквито никой друг не може. Знае, че женте обичат да правят напук на собствените си задръжки с такива като него.

На него не можеш да разчиташ. Но можеш да получиш от него най-безкомпромисната оценка за себе си, най-искрения съвет, най-тежката присъда. Ако имаш сили и желание, разбира се. И после да няма сърдити! Очите му, думите му са безмилостно огледало и това, което виждаш там, не винаги ти харесва. Ако паднеш, няма да се втурне да те изправя – просто ще ти каже, че не е кой знае какво. Не си умряла, я! Ще се сбие заради теб обаче, ако някой си позволи да те погледне накриво. Ей така – заради спорта! Би го направил заради всяка, ако е в настроение.

С него губиш задръжки, забравяш за норми. Дори не знаеш как те въвлича в пиянска нощ, в шумен купон сред орда непознати, в изпращане на залези и посрещане на изгреви. Той е идеалната компания! Но е възможно най-лошия спътник в живота. И ако забравиш това, проблемът си е изцяло твой, не негов. Е, поне той така ще каже. „Предупредих те!” И наистина те е предупредил – той няма никакво намерение да е въздишащ шекспиров герой в малката ти пиеса. Той е реален до болка. Истински. Жив. И хулиган.

Но ти нямаш нищо против. Поне в началото. Готова си да обърнеш гръб на ценности, съвети и приятели само заради това неясно усещане за бягство, за нещо сладурски нередно и евентуално за разбитото сърце, което неизменно следва в историята накрая. С времето ще се научиш, че да е хулиган за него не е просто поза – той си е такъв по душа. Кой е виновен, че ти търсиш някакви скрити съкровища там, където тях отдавна ги няма и може би никога не ги е имало?! И като се замислиш, никак не си го представяш като баща на децата ти, нали? Но част от теб мечтае за това противно на всякаква логика.

Въпреки това всяка жена има нужда от своя хулиган, който да съсипе живота й в определен момент. Да й остави бойни рани. Да й предаде един от най-важните уроци по оцеляване. А после да си тръгне. Слава Богу, той винаги си тръгва! Това е неделима част от урока. Опиташ ли се да го задържиш, значи нищо не си научила. Но всяка жена има нужда от него поне веднъж, поне за малко! Не е страшно.

Страшно е, ако той остане.

                                           kapricia

******************************

Я да видим какво мислят приятелите ми за лошите момчета ?

Легенда за мартеницата

Аспарух вече бил на десния бряг на Дунав. Брат му Баян и сестра му Хуба го чакали на левия бряг и търсели брод за България. Вързали края на бяло кълбо за крака на сокола, за да полети и им покаже брода, по който да минат. Хазарска стрела пронизала Баян. Бликнала алена кръв, която обагрила бялата връв, която трябвало да послужи като знак за Аспарух, че скъпите му брат и сестра идват при него.
След като получил скъпата вест, Аспарух късал конци от бяло - червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял:
"Нишката, която ни свързва да не се прекъсва никога.
Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ"…

Бил ден първи, март, лето 681.

*************************

Носенето на мартеници е български народен обичай.
На този ден стопанката на дома ставала рано, измитала двора и запалвала буен огън. Скоквали от сън децата и тичали да прескачат огъня, за да ги болест не вестява, да им е весело през цялата година. После им връзвали мартенички от усукани бели и червени конци. Когато долитала първата лястовичка или щъркел, децата сваляли мартеничките и ги закачали на първата клонка. Според друго поверие мартениците се слагат под камък и след девет дена се гледа, какво има под него. Ако са се настанили мравки ще е богата годината с овце, ако пък има други по-едри буболечки - сполука с едър добитък и др.
Това е било някога...

И сега хората се кичат с мартенички, за да си честитят пролетта. И до днес е запазен този свиден народен обичай.

Мартеницата е символ на мир и любов, на здраве и щастие. В белия цвят е втъкана ЧИСТОТАТА и искреността на отношенията, а в червения - ТОПЛОТАТА, на приятелството и ВЗАИМНАТА ОБИЧ.

Net_

Честита Баба Марта Приятели !!! Пожелавам ви :

"Бяло сирене в нощвица
червено вино в паница
синьо мънисто на ръчица
пълно щастие в душица."

                                   С обич:Елфи*

Посветено на всички, които ще кажат:
"Това не се отнася до мене!" 

— Кой си ти? — попита го Дяволът...

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

— Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... — И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

— Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

— Виж голите им кървави меса.

— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

— Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Двама приятели решили да си търсят жени. Обаче искали да бъдат съвършени - красиви, умни и добри и тръгнали по света да търсят.

По пътя срещали много красиви, умни и добри жени, но все нещо не можели да си харесат. Решили да се качат на кораб и да пътуват до непознати и далечни острови и един ден пристигнали на един остров, където се запознали с вожда на племето. Тоя вожд имал три дъщери - първата била неземна красавица и много умна, втората пак била много красива и умна, но по-малко от първата и третата била невзрачничка такава, не можела да се мери с каките си.
Стояли на гости един месец и се застягали за път. Тогава единия приятел казал на другия:
- Виж, аз тук открих каквото търсех и мисля да остана, а ти си продължи пътя без мен.
Втория разбрал, че приятеля му се е влюбил и рекъл:
-Ахаа, значи ще се жениш за най-голямата дъщеря на вожда?
Той казал:
-Нее.
- Тогава си харесал втората?
-Нее. Ще се женя за най-малката.
Приятеля му много се учудил на избора му, но нищо не рекъл, сбогували се и си тръгнал.
Отишъл младежа да иска ръката на момата от баща й. Но на тоя остров имало обичай да се дават крави като се взема булка, един вид като откуп и най-високата цена било 10 крави.
Младежа казал на вожда:
- Искам да се оженя за най-малката ти дъщеря и ти давам 10 крави за нея.
Вожда му казал:
- За десет крави мога да ти дам и най-голямата, която е най-красива и най-умна.
- Не, аз искам най-малката.
- Но защо? Тя не струва десет крави...
- Нищо, вземи десет крави, за мен тя струва толкова.
Вожда се учудил много, но се съгласил да му я даде за жена, направили сватбата и заживели младите щастливо.
След 10 години приятеля на младежа решил да го посети и да види как я кара. Стигнал до острова и тръгнал към дома на приятеля си. По пътя срещнал една чудно красива жена и се заговорил с нея. Тя се оказала и много мъдра и ерудирана. Поговорили си и се разделили.
Стигнал до дома на приятеля си, приятеля му много се зарадвал, посрещнал го и извикал жена си да им сервира. В стаята влязла същата тая жена, която той срещнал по пътя. Той много се учудил и попитал приятеля си:
- Какво става? Да не би да си размислил и да си се оженил за най-голямата?
Той казал:A
-Не, за най-малката се ожених.
- Ама как? Тя беше една такава невзрачна сива мишка, а тая е красавица. Как е станало такава промяна?
Тогава жената му отговорила:
- Ами в един момент повярвах, че аз съм тая жена, която струва десет крави.

                               NET*

Приказките предопределят нашите роли в живота и в любовта.
Приказкотерапия – що е то?

Спящата красавица, Червената шапчица, Пепеляшка, Снежната кралица, Василиса Прекрасна, Снежанка, Пенелопа, Ариадна, красивата Елена, баба Яга, добрата фея, ламята, лисицата, златната рибка, Иван Глупакът, Синдбад мореплавателя, Питър Пан, Али баба, Аладин, Хари Потър, Менелай, Парис, Одисей, Ахил, Хектор, Тезей, Херкулес, Едип, Орфей, крал Артур, Спартак, Александър III Македонски, Крали Марко, Квазимодо, Пъг, третият брат, котаракът в чизми, гарванът, вълкът, орелът, ракът, охлювът, блатният дух, грозното чудовище, грозното патенце... списъкът с примери е безкраен... – сами избираме коя роля да играем, с кой приказен, митологичен, легендарен или исторически персонаж да се самоидентифицираме.
“Имало едно време...”, “Някога, много отдавна...”, “Преди много години...”, "В дълбините на времето...", “В зората на историята...”,
“В XII век пр. Р. Хр. ...”, "Преди 13 500 години..." ...

Още в най – крехка възраст, всяко дете започва да отдава предпочитание на някаква определена история (или на някакви определени истории) и моли родителите си да му я (ги) разказват безброй пъти.
Именно любимата приказка (или няколкото любими приказки) ще стане (станат) определяща (определящи) при формирането на неговия жизнен сценарий, именно тя (те), впоследствие, ще може (могат) да обясни (обяснят) психологически логиката на няговите постъпки.
Не е трудно да се разбере коя е “вашата приказка” (могат да бъдат и няколко приказки!).
Не се предоверявайте на паметта си, защото тя, нерядко, приема желаното за действително, за истинно, за истинско.
Трябва да определите с кой персонаж (кои персонажи) от любимата ви история (любимите ви истории) се самоидентифицирате.
Защото всеки герой разиграва, от векове – насам, някаква точно определена социална роля...

Спящата красавица живее в очакване да бъде открита от принца. 

Пепеляшка позволява на всички да я експлоатират.

Червената шапчица се среща с вълка и... отказва да порастне, а баба й не желае да умре в старчески дом (затова, умират?) – вълкът ги изяжда...

Спартак не иска да умре като роб.

Александър мечтае да стане велик пълководец.

Али баба открива пещера, пълна със съкровища. Аладин открива вълшебна лампа и вълшебен пръстен, обитавани от духове, които му помагат.

Златната рибка сбъдва три желания.

Полубогът Ахил предпочита да умре млад и известен, отколкото стар и неизвестен. Той е почти безсмъртен, но бива улучен от отровна стрела в единственото незащитено място на тялото си – петата.

Одисей, с хитрост и измама, успява да превземе Троя и, след Троянската война, обикаля моретата, в продължение на много години. А в родината му, неговата вярна съпруга – Пенелопа – го чака.

Парис трябва да даде златна ябълка на най – красивата богиня (и да обиди останалите богини!). За награда, позволява му се да се сдобие с най – красивата жена на света (за сметка на цар Менелай, който я губи!) и да убие почти безсмъртния Ахил.

Най – силният човек на света – Херкулес – трябва да извърши 12 подвига, даже, за малко, подпира небето, за да не се срути то върху Земята!

Тезей се лута в критския Лабиринт, среща Минотавъра, убива го, а, с помощта на принцеса Ариадна, успява да излезе оттам. Отвлича я, а, после я изоставя, заради друга жена.

Баба Яга живее в къща с кокоши крака, която може да се движи, а, освен това, вещицата може да лети, яхнала метла с дълга дръжка.

Орфей трябва да изведе съпругата си – Евридика – от света на мъртвите, но без да се обръща назад. Нетърпелив да я види отново или невярващ, че тя се движи зад него, той проявява неблагоразумието да погледне назад и я губи.

Лисицата успява да принуди гарвана да изграчи и да изтърве парченцето сирене, което е стиснал с клюна си, успява да накара болния вълк да я носи на гръб, открадва рибния улов от стареца, но не успява да достигне до гроздето и решава, че то е кисело...

Иван Глупакът трябва да отиде неизвестно къде, да се срещне с неизвестен персонаж, да донесе неизвестно какво – информация или предмет...

        Със съкращения // Публикувано от kidsbg в вторник, Със Съдействието на ISTORIK /

И така нататък. И нататък – така...

Интересно е да се знае, че в реалния живот, хората, приели за свой пътеводител роли от една и съща приказка (легенда, мит, история, роман, басня...), рано или късно, неизменно се срещат един с друг.

Така, в живота на красавицата винаги присъства едно чудовище, ужасно грозно, на външен вид, но добро по душа. Присъстват, също така, и слабият баща, заради когото красавицата тръбва да се пожертва – да се прежали и да се омъжи за чудовището (или – за жабока). До тази тройка се нареждат и алчните сестри, които виждаме и около Пепеляшка.

Снежанка е обградена от най – вярната стража – седем джуджета, нейни върли фенове, които ще трябва да я отстъпят на мъжа, който успее да я съживи с целувка.

 Червената Шапчица задължително среща своя вълк (понякога – не само един!).

По любимите приказки е лесно да определим кои ще бъдат нашите житейски проблеми, кои ще бъдат нашите спътници в живота, но – и какви стратегии и тактики за решаването на житейските си проблеми да изберем.

Например, Снежната кралица ще играе ролята на фаталната жена (la femme fatale) в живота на мъжете, а Герда ще стопля вледенените мъжки сърца. Спящата красавица и Снежанка, от своя страна, ще спят, докато мъжа на мечтите им ги открие (за всеки влак има пътници, а, също така, и за всеки пътник има влак) и ги събуди с целувка. Чудовището (Звярът) и Жабокът ще чакат някоя принцеса да ги целуне, за да се превърнат в красиви принцове (без царство!). Крал Ричард I Лъвското Сърце ще иска да размени цялото си царство за един кон, с който да избяга от бойното поле, където армията му търпи поражение. Жана д’Арк и Ивайло ще поведат своя народ срещу нашествениците и ще ги прогонят. Рицарите от ордена на Тамплиерите ще бъдат изгорени на клада, макар да са невинни. Жана д’Арк – също. Но, малко след това, проклятията им ще донесат мъщителната смърт на техните мъчители. Хари Потър и Пъг, един ден, ще порастнат и ще станат най – великите магове във Вселената. Дон Кихот ще се бори с вятърни мелници, които ще му се привиждат като зли духове, демони и сарацини...

Едно време, нашите предци са се отнасяли напълно сериозно към вълшебните истории. Чак до XVIII век, е било съвсем в реда на нещата, приказки да се разказват не само на децата, но – и на възрастните.

Днес, като че ли, тази традиция, постепенно, се завръща, във вид на новаторска... психотерапевтична практика, наречена “приказкотерапия”.

Приказката притежава психотерапевтичен ефект, тъй като в нея, абсолютно винаги, се намира изход от проблемната ситуация, а слабият или ощетеният герой, в края на повествуванието, се трансформира в силна, успяваща и самоатуализираща се личност.

В някои случаи, е по – полезно да представиш своята житейска история във вид на приказка, а не – да търсиш готов приказен сценарий.

Любопитен е фактът, че приказките, измислени от деца, не са толкова “цветни” – много по – реалистични са и рядко краят им завършва щастливо.
Приказките на възрастните, често, изобщо нямат край – нито добър, нито лош. Всъщност, краят им се натрапва от само себе си, както става и при приказките, но разказвачът не го вижда ясно. Или, по – точно – на него, от самото начало, не му достигат сили да приеме очевадното решение (очевадните решения) на проблема (проблемите) си.
Но, рано или късно, събира смелост и поглежда истината в очите.
Вашият избор на герой в ролевите компютърни игри или в ролевите книги – игри дава възможност да нучите своите силни и слаби страни – като воин и като приключенец.
Можете да си изберете герой измежду следните типажи: варварин, гладиатор, горски елф, мрачен елф, джудже, вещица/магьосник, некромант, звероукротител, нинджа, монах/мъдрец, крадец... списъкът не претендира за изчерпателност.

Така започват не само приказните, но и напълно реални и исторически достоверни истории.
Известно ви е за чии истории иде реч – за моята, за вашата, за историите на моите приятели, на вашите приятели, на всички хора.

Не си мислете, че вълшебните приказки са само атрибут на щастливото детство, като бабините курабийки, като плюшената играчка, с която заспиваме, като люлеещия се стол – конче, като игрите с куклите или с пластмасовите войници...
Искаме или – не, хората се раждат, за да претворят в живота си някоя приказка или пък – няколко приказки.
От хилядолетия - насам, все това правим и не се уморяваме да разиграваме различните сценарии, усвоени в течение на нашето детство.

                     
Животът може да се разглежда като “реална приказка”, като “театър” или като “филм”. Ролите, които играем са различни: учители и ученици, ергени и семейни, млади и стари, мъже и жени, деца и родители, богати и бедни, щастливи и нещастни, добри и зли... И така нататък... Допълнителни нюанси към тези роли прибавя изборът на някой приказен или друг персонаж, чийто живот ни служи за пример и, чийто жизнен опит ни помага да преодоляваме своите житейски трудности.
Разбира се, не бива да забравяме, че не живеем нито в приказка, нито във филм, нито в минала историческа епоха, а - в настоящето. Откъдето следва, че всички сценарии и роли, които се намират в нашето съзнание, трябва да бъдат редактирани, с оглед на съвременната действителност.
Приказкотерапията е част от литеартурната психотерапия. Наред с много други видове психотерапия  тя е част от изкуствотерапията/арттерапията.

    NET* 

Приятелството отговорило: За да донеса Усмивка там където ти оставяСълзи!!!!

Все пак е останала НАДЕЖДАТА , а както знаем тя има още две сестри -ВЯРА и ЛЮБОВ.

"Не трябва да пресичаш мостовете, преди да си стигнал до тях, тъй като никой досега не е успявал да го направи..."

Единственото нещо, в което винаги искрено съм вярвала, освен в любовта, разбира се, е надеждата.

Тя надеждата е тази, която те крепи през цялото време. Когато се изправиш пред отчаянието и страданието, тя е твоето спасение. Когато болката и чувството на безсилие те завладеят напълно, надеждата е начинът да продължиш напред.  

Ако има нещо, вътрешно присъщо за човека - за последния клошар, за богаташа, за детето в инвалидна количка, за сиромаха, за невинния, за виновния ... за всеки от вида "Homo sapiens" е само тя - НАДЕЖДАТА.Никога не губи надежда, защото радостта и упованието, които тя носи, ще умрат заедно с угасналата вяра. Следвай я навсякъде Тя побеждава всички съмнения. Надеждата е вечна и безкрайна. Тя е пламъкът в живота, тя е пламък в сърцата. Надеждата е мечта.

Plamen G.

 А Бог каза "НЕ"

NET_

Както волно си прелитах ... ето на какво попаднах ...

  "Конрад 3-ти обсадил Вайнберг . Обсадата продължила дълго , но градът не се предавал и той решил да го щурмува . Един глашатай отвъд стените съобщил на обсаденото население , че преди да щурмува града , Конрад разрешава на жените и децата да напуснат крепостта , като позволява на жените да вземат със себе си онова , което им е най - скъпо , стига да могат да го носят на гърба си .

На следващия ден градските врати се отворили . Проточила се дълга върволица от жени . Те водели децата си, а на гръб носели мъжете си .

Конрад се трогнал от пожертвователността на жените . Обсадата на града завършила с мир ."

 Боже !!!

Дали и сега би станало така ?

Сибирци  дайте мнение ?

Всяко мнение тук се посреща с уважение ; о) !!!

Вървял Буда с учениците си из гората.

 Ожадняли, видели изворче, хвърлили се учениците да пият вода, сбутали се и размътили водата. Започнали да се чудят какво да правят.

 
Буда обаче настоял да продължат пътя си. Учениците били много жадни, настоявали, молели да изчистят изворчето, буда бил непреклонен.

 
Когато след часове ходене достигнали следващото изворче, то също било кално. Тогава буда дал канчето на един от учениците си и му наредил да се върне и да вземе вода от предишното изворче.

 
Когато ученикът стигнал до него, изворчето било чисто, калта се била утаила...

 
Някои неща не стават с активност, с правене, трябва просто да ги оставиш да се случат. Трябва да им позволиш да се случат.

 
Как с правене бихте изчистили изворчето?

Някога отдавна живеел в древен град Майстор, заобиколен от своите ученици. Най-способният от тях се замислил веднъж:
-А има ли въпрос, на който нашият Майстор няма да може да отговори.
Той отишъл на зелената ливада, хванал най-красивата пеперуда и я скрил в дланите си. Пеперудата шавала с пипалцата си и гъделичкала дланите на ученика. Усмихвайки се, той отишъл при Майстора и го попитал:
-Кажете, каква пеперуда имам между дланите си-жива или мъртва?
Той здраво държал пеперудата и бил готов във всеки един миг да я смачка заради своята истина.
Не обръщайки дори глава, за да погледне ученика, Учителят отговорил:
-Всичко е в твоите ръце. 

Развържете възлите
(будистка притча)

   Веднъж Буда отишъл при своите ученици с кърпа в ръка - красива копринена кърпа. Вероятно е била подарък  от някой цар. Обикновено Буда не приемал такива неща, и сега всичко го гледали в анедоумение защо държи тази кърпа в ръцете си, сякаш им казвал: "Погледни внимателно, виж!" Всички вперили очи в кърпата, но никой не видял нищо друго, освен красива копринена кърпа. След това Буда започнал да връзва възли с краищата на кърпата. Настъпило пълно мълчание, всички гледали какво прави той. Завързвайки пет възела, Буда попитал: 
   — Това същата кърпа, която донесох ли е, или друга?
   Сарипута казал:
   — Вие надсмивате ли ни се? Разбира се, че е същата кърпа.
   — Сарипута, помисли още веднъж! Онази кърпа беше без възли, а на тази има завързани пет. Как може да е същата?
   Едва сега Сарипута разбрал смисъла и казал:
   — Разбрах всичко. Макар че кърпата е същата, сега тя е във възли и прилича на страдащ човек.
   — Точно така. Всичко, което искам да ви покажа е, че човек, който се терзае, по принцип не се отличава от Буда. Аз съм всичко на всичко кърпа без възли! Ти - си кърпа с пет възела. Тези възли са - агресивност, алчност, лъжливост, неосъзнатост и егоизъм. — След това Буда казал — Сега аз ще се опитам да развържа тези възли. Кой ще ми помогне да го направя? — Той започнал да дърпа двата края на кърпата и възлите започнали да стават все по-малки и по-стегнати.
   Някой възкликнал: 
   — Но какво правите? Така те никога няма да се развържат! Коприната е толкова тънка, а Вие така силно я дърпате. Възлите ще станат толкова малки, че ще бъде невъзможно да бъдат развързани.
   Буда им казал:
   — О, вие отлично разбирате всичко, когато става дума за кърпата. А защо не можете да разберете самите себе си? Нима вие не сте в същата ситуация? Вие дърпате своите възли и те стават все по-стегнати и по-стегнати. След това попитал — Кой ще каже как да се развържат възлите?
   Един ученик предложил:
   — Отначало човек трябва да се приближи и да разгледа внимателно как са били завързани възлите. — Той разгледал кърпата и казал — Възлите са били завързани така, че ще станат по-свободни само ако ги разхлабим и като им позволим да станат по-свободни, ще ги развържем, това не  е трудно. Това са прости възли. — Ученикът взел кърпата и внимателно развързал възлите един след друг.

Уроци за живота

Имало едно време една групичка от малки жабчета, които си организирали надбягване.
Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула.
Долу, около кулата се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците ...
Състезанието започнало ...
Истина Ви казвам:
Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата.
Чували се изказвания, като например:
"О, пътят е толкoва труден!!!
Те НИКОГА няма да достигнат върха."
Или пък:
"Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока!"
Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно ...
... Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре ...
Тълпата продължавала да крещи:
"Толкова е трудно!!! Никой няма да успее!"
Все повече жабчета се уморявали и се отказвали ...
... Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре ...
Това няма да се предаде!
На самия края всички други вече се били отказали да изкачат кулата. С изключение на онова мъничко жабче което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха!
ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?
Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?
Оказало се, че...
Победителят бил ГЛУХ!!!!

Поуката от тази история е:

Никога не слушайте негативните или песимистични изказвания на другите и ги подминавайте, защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези които носите в сърцето си!
Винаги мислете за силата, която носят думите.
Защото всичко което чувате или четете повлиява на действията Ви!
Следователно:
Бъдете ВИНАГИ ПОЗИТИВНИ!
И преди всичко:
Бъдете ГЛУХИ когато хората Ви казват, че ВИЕ не ще можете да осъществите мечтите СИ!
Винаги мислете:
Аз мога да го направя!
Изпратете това послание до всички "малки жабчета" които обичате.
Дайте им мотивация!!!

Един овчар, като пасял овците си, чул, че нещо се викало. Поразгледал насам-натам, никого не видял и пак седнал да свири с кавала си. Тъкмо засвирил, чул някакъв писък. Станал и тръгнал по посока на гласа. Като стигнал до един голям камък, видял отдолу една змия: тя била притисната под камъка и не могла да се измъкне. Змията замолила овчаря да повдигне камъка и да й помогне да се спаси.
Овчарят рекъл:
- Няма да те спасявам. Ти голяма пакост правиш на стадото ми. Всеки ден хапеш по някоя овца или агне, плашиш ми цялото стадо.
- Вече няма да ти хапя стадото - заплакала змията. - Ти само ми помогни да се спася сега, аз цял живот ще ти бъда признателна и ще те даря с голям дар.
Овчарят повярвал. Повдигнал камъка и змията се измъкнала. Но докато той да се изправи, тя скочила на врата МУ, увила се ,около него и рекла:
- Сега, овчарю, какво искаш да те даря? Очите ти ли да изпия, или цък да те ухапя?
Овчарят се уплашил и взел да се моли:
- Аз ти направих такова голямо добро! Спасих те да не загинеш под камъка, ти ми обеща голям дар, а сега искаш да ме хапеш? Моля ти се, пусни ме да си пася стадото.
Змията се стегнала още повече около шията му:
- Какво добро си ми направил, овчарю? Сега, вярно е, отмести камъка, та се измъкнах. Ама след малко ще ме намериш другаде някъде и ще ми смачкаш главата. Сега ще си отмъстя за всички мои сестри и братя, които са загинали от човешка ръка.
Овчарят много се уплашил. Нямало как да се спаси, а змията вече показвала отровния си език. Овчарят опитал с последни сили да склони змията:
- Моля ти се, щом си решила, че доброто не бива да се признава, хайде да попитаме и други животни какво те ще рекат. Като ме хапеш, да знаеш поне, че си права, да не ти пресяда кръвта ми, че може да те задави.
Змията се съгласила. Тръгнали. Овчарят вървял, а змията лежала завита като гердан около шията му. Срещнали една крава. Овчарят рекъл:
- Кажи ни, мила кравичке, има ли да се признава доброто сега?
- Сега добро се не познава - рекла кравата. - Аз имам един стопанин. Досега съм отелила девет вола, с които той работи и си храни челядта. Сега жени сина си, утре е сватбата, и мен ще заколи, за да гощава сватбарите.
Овчарят и змията пак тръгнали. Не след много срещнали едно куче. Попитали и него. То изръмжало и рекло:
- Сега добро се не познава. Аз толкова години вярно служих на моя стопанин, пазих къщата и имота му, пазех стадото му от вълци. А сега, щом остарях, той не ми подхвърля дори коричка хляб.
- Е, видя ли, овчарю, че няма добро на този свят? Сега ще те ухапя! - рекла змията.
- Щом така е сега, ще ме ухапеш, ама аз искам да попитаме още един свидетел.
- Щом искаш, да питаме - рекла змията. - Ама първия, когото ще срещнем, каквото той каже, това ще бъде.
На пътя им се изпречила една лисица. Овчарят не очаквал нищо добро от нея. Всеки ден той гонел лисиците с кучетата си, стрелял по тях, убивал ги, вземал им кожите и ги продавал. Той дори и не искал да се запре пред нея, ама змията попитала:
- Ти, Кума-лисо, какво ще кажеш: има ли сега да се признава доброто, или няма? Лисицата рекла:
- Най-напред трябва да зная като какво добро искаш да се познава. Трябва да ми разкажеш, за да мога да отсъдя справедливо.
Овчарят не очаквал справедливост от лисицата, ама взел, че разказал всичко: как змията била затисната с камък, как той я спасил и тя като награда за добрата му постъпка иска или да му изпие очите, или да го ухапе.
Лисицата погледнала към змията, видяла как блажено се стяга около шията на овчаря и рекла:
- Аз от приказки много не разбирам. Искам да видя точно как е било. Трябва змията да слезе, да я притисне един камък, да видя как овчарят ще го махне и тогава ще присъдя правдата.
Змията скочила. Мушнала се под един камък и започнала да пищи. Лисицата показала с очи на овчаря да бутне камъка повече, та да падне по-тежко върху змията! Той търкулнал камъка и затиснал змията. Тогава лисицата заповядала:
- А сега с тоягата по главата! По главата само се бие змия, ако искаш да я убиеш!
Овчарят замахнал с тежката овчарска тояга и с няколко удара убил змията, която не му признала доброто. После се обърнал към лисицата и рекъл;
- Кума-лисо, ти ми направи най-голямото добро на тоя свят - спаси ме от тая отровна змия. Кажи ми, какво искаш да те наградя?
- Човече, дай ми няколко кокошки, и аз ще ти бъда признателна цял живот! - рекла кротко лисицата.
- Бива, Лисанке, десет кокошки от моя курник ги пиша на твоя сметка - зарадвал се човекът. - Кажи, къде да ти ги донеса?
- Кокошките кога ги донесеш, тука да ме търсиш, човече!
Човекът благословил от все сърце лисицата и рекъл:
- Да даде господ без тебе никъде съд да не става!
И оттогава останало съдии и владици да носят лисичи кожуси.
Вечерта човекът си отишъл в къщи и разказал на жена си патилата през деня, хванал десет кокошки и ги сложил в един кош. Жена му попитала:
- За къде готвиш този кош с кокошки, мъжо?
- Ще ги нося в гората, да ги дам на лисицата. Трябва да й се отплатя за голямата добрина. Ако не беше тя съдила право, нито щях да си дойда в къщи, нито щях стадото си да прибера. Лисицата е моята спасителка и кокошките са за нея!
Жената си рекла: „Ама глупав мъж! На лисица иска да носи кокошки! Че ние не можем да ги отървем от нея, ако не са кучетата, а той дори на крака ще й ги занесе!“
Овчарят, уморен от тежкия ден, легнал и заспал дълбоко. А жена му станала посред нощ и извадила кокошките от коша, а там поставила кучето. Рано утринта овчарят станал и още сънлив, без да погледне в коша, нарамил го и отишъл в гората на уговореното място. Подсвирнал и ето ти Кума-лиса. Запряла се над коша и ококорила очите, за да уплаши кокошките. Щом овчарят отвързал коша и лисицата се хвърлила-вътре, в тоз миг била разкъсана от кучето. И докато да издъхне, човекът я чул да вика.
„Наистина, човекът нямал вяра. Той не припознава доброто!“

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
 — Хайде да играем на криеница, а!?

ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
 — Криеница? Що за игра е това?
 
 Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.
 
 ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
 
 — Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.
 
 Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.
  Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
 
 — Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.
 
 Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
 
 И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
 
 Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.
 
 ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.
 
 И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...