Sibir
"Любов е да раздаваш винаги без жал и мигом да забравяш кому какво си дал"
Елена
Елена, 55
« sibir.bg

image

Не умирай,

без да си заплакал,

от нечия омраза и обида,

от предателството на приятел

от грубостта,

поне веднъж...

Не умирай,

без да си обичал,

някого безумно и жестоко,

на парчета без да си събирал

своето сърце,

поне веднъж...

Не умирай,

без да си се радвал,

на цветовете и нощта,

на приказките и децата,

на слънцето и светлината,

на пролетта,

поне веднъж…

Не умирай, без да си живял!

http://www.jenite.net/

image

От много, много отдалеч

От много, много отдалеч
ще идвам винаги, докато мога,
но някой ден краката ми щом не издържат,
ще допълзя на лакти и колене,
за да ти кажа, че на този свят
обичам само, само теб.

От много, много отдалеч
ще пея винаги, докато мога,
но някой ден щом моя глас не издържи,
аз ще изпратя славей вместо мене,
за да ти каже, че на този свят
обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч
ще бъда винаги, докато мога,
но някой ден сърцето ми щом се взриви,
ще ви прегърна с другия до тебе,
за да ви кажа, че на този свят
съм имал много малко време.

Михаил Белчев.

НЕЖНОСТ -Станка Пенчева Написана на : 2010-02-08 23:34:57

image

 


НЕЖНОСТ



Додето сме млади, додето сме хубави,
Обичта покрай нас все кръжи и кръжи...
Очите ни срещат погледи влюбени,
Ушите ни слушат мили лъжи –

И ний разцъфтяваме като горди кринове,
Къпани от ласкави дъждове,
Галени от ветрове копринени,
Блеснали в лъч мигновен...

Но когато очите ми избелеят
И по ръцете избият кафяви петна,
Когато косата ми със снега се слее
И стана просто стара жена –

От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.

Той ще милва ръката ми стара и грозна,
Ще ме води полека с усмивка добра...
Затова сега мисля със нежност за този,
Със когото ще се състаря.

                                                                                  Станка Пенчева

ЛЮБОВ е да раздаваш Написана на : 2010-02-08 23:07:35

image

Любов е да помогнеш.
Любов е да дадеш:
на гладния - надежда,
на сития - копнеж,

на силния - неволя,
на слабия - кураж ,
на веселия - милост,
на тъжния - мираж,

на скромния - посока,
на алчния - сърце,
на имащия - радост,
на можещия - цел,

на гордия - утеха,
на плахия - мечта,
на властника - боязън,
на роба - доброта…

ЛЮБОВ е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому, какво си дал.

Надежда Захариева

живей сега Написана на : 2009-10-25 23:32:22

image

живей сега


Живей,
когато дъх не ти остава...
Живей,
когато искаш да умреш...
Живей,
когато шанс не ти се дава...
И тичай,
без да можеш да се спреш...

Живей,
за да направиш
поне едно дете щастливо...
за да подадеш
на нуждаещ се ръка...

Живей,
за да даваш
частица от душата...
За да запалиш
поне една искра...

Живей,
когато ти сълзят очите...
Живей,
за да опитваш пак...
Живей,
когато разминеш се с мечтите...
Живей,
за да пробиваш своя мрак...

Живей
мъдро и достойно...
На другото
махни с ръка...
Живей,
за да оставиш спомен...
И светла
диря в паметта...

ЖИВЕЙ СЕГА!

Живей,
за да разбереш след време
че не си
живял напразно...
че си
постигнал целта...
че с
вдигната глава си се борил...
и че си
раздавал и сърце, и душа...

Можеш Написана на : 2009-10-25 23:28:07

image


Можеш
да плачеш за това, че тя си е отишла...
Или да се усмихнеш за това, че си я имал!

Можеш
да затвориш очи и да се молиш тя да се върне...
Или да отвориш очи и да видиш всичко, което ти e оставила!

Сърцето ти
може да е пусто, защото не можеш да я видиш...
Но може и да го напълниш с любовта,
която си изпитвал към нея!

Можеш
да обърнеш гръб на утре и да живееш във вчера...
Или да си щастлив, че идва утре, защото си имал това вчера!

Можеш
да плачеш и да затвориш съзнанието си за всичко...
Или да направиш това, което тя винаги е искала:

Да се усмихваш,
да отвориш очи и
да продължиш напред!

Любовта няма да те направи силен.
Трябва да си силен преди да започнеш да обичаш!

image
Живея със заблуди, с напразни обещания,
с надежди за промяна и смешни оправдания.
Не искам да се съжалявам, да лъжа, че ще те забравя.
Да скитам, без да вярвам ... защото вяра няма.
И всичко ме разтройва, дъждът, снега и слънцето.
И залеза и утрото. Ужасно пусти са.
Не искам да обичам, когато съм забравена.
И по-добре предадена, сама и изоставена,
но не и заличена ... от друга заменена.
Докосвам твойте дрехи, но нещо ме изгаря.
Лежа пияна в леглото ти и в сълзите се давя.
Гримирам се,обличам се ...
... Неадекватна!
Самотна,ледена ...
... Невероятна!
Не искам. Всяко огледало счупих,
защо ми е,за кой да съм красива?
Продължавам. С болката почти привикнах,
вярно трудно, кърваво, но свиквам.
Имах всичко ... всичко загубих.
Нищо не търся, нито предлагам ...
Самотата тя ми дава всичко - спокойствие
и време за черните мисли. Мисли свързани
единствено с тебе, мигове в които няма те.
И ако ти си дявола - предавам се. Вземи ме.
Дори в Ада тъмен, не ме е страх. Води ме.
И светлина да няма, и слънце да не видя ...
от жажда да се мъча, гласът ми да е глас в пустиня.
Не ме интересува. Побързай, стегнах си багажа,
не искам нищо - тебе само. Но всъщност осъзнах се,
теб одавна те няма и само в моите мисли ще бъдем двама.
Нищо не искам - всичко е нейно. И право нямам даже
да те целуна за последно.

БОГОМИЛСКО Написана на : 2009-10-16 00:21:17

image


БОГОМИЛСКО

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат


Камелия Кондова

Всеки ден - Маргарита Петкова Написана на : 2009-10-07 21:47:36

image

Всеки ден си пренареждам живота.
Нещо изхвърлям, нещо прибавям.
Нещо поправям, макар неохотно.
Някъде слагам черта,
другаде скоба отварям.
И си казвам: от днес - на чисто.
Преброявам приятелите си.
Все по-малко остават. Ония - истинските.
И все повече стават предалите ме.
Нищо, казвам си. От днес - наясно
с думите, с хората, с всичко.
На рискове и случайности - баста!
И гордостта си обличам.
Спокойно, мойто момиче, казвам си.
Стига си яде нервите.
И не преливай от пусто в празно.
До следващото пренареждане.

Загадка Написана на : 2009-09-20 00:45:09

 


image  

 ЗАГАДКА

Има нещо, което

ще гадая до гроба -

как човекът превръща

любовта си във злоба?

Как настава в сърцето

тази тъжна промяна -

вместо песен на славей,

тъмен крясък на врана?


Как щастливата глътка

до отровата стига?

Как прегръдката нежна

става тежка верига?


Има нещо в простора,

непонятно за мене...

Обяснете ми, хора,

от любов озлобени -


как сърцето обича

само няколко мига?...

Злоба има за всички.

Любовта не достига.


Г.Константинов

image

Станка Пенчева

Цената на доверието


Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля — вместо да ударя,
Да повярвам — щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали —
И пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наисина
Са били искрени.


Сила

 Аз мога на устата си да заповядам -
и тя мълчи, или се усмихва само.
Лежат у мене думите като затворници,
затисната е тежката врата със камък.

Аз мога на очите си да заповядвам:
те стават вирове дълбоки и зелени,
незнайно дъно скрили в глъбините си.
Водите са спокойни и студени...

Ръката ми се подчинява мълчаливо:
лежи на скута ми като заспала птица
или докосва пръстите ти с безразличие -
не е гнездо за нея твоята десница...

Ако поискам -
ще те погледна тъй, че сред тълпа голяма
да ме усетиш и да се обърнеш.
Ако поискам - устни ще помръдна само,
а ти ще знаеш вече всички думи.
Поискам ли - ще сложа длан на твойто рамо
и ти ще минеш бос през жар и пламък...

 


Обичам да те гледам отстрани

Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.

Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.

Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.

Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,

Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...


Ти дори не разбра

Ти дори не разбра
защо си отивам.
Може би - просто каприз,
просто - женска игра?
Ти нищичко не разбра.
 
Аз ти бях само неделна почивка,
само радост на дребно -
някаква малка потребност -
като цигарата,
като чашата вино,
като книга с красива корица.
 
Много исках и много ти давах.
Ти, по-малкото си избра.
Върви. Можеш всякъде да го получиш.
Просто друга марка цигари,
неделя с нова програма,
друг етикет на бутилката.
 
Но ти си още в мен,
като дъх замайващ на билка,
като горчивина на пелин...
И защо те обичам още?
Просто съм си такава.
И кой знае защо -
теб съжалявам.


Ти си ми вълшебно огледало


Ти си ми вълшебно огледало.
В теб се оглеждам от глава до пети,
Цялата,
И се виждам невиждана:
От очите ти – посребрена,
От устните – позлатена,
От ръцете ти – като царица накичена,
Омагьосана.
Обичана.

Аз съм ехото, скрито в гората.
Ти си в мен, уловен и повторен стократно:
Въздъхнеш,
Засмееш се тихо,
Продумаш –
А аз те подхващам звънливо и шумно,
Затрептявам със теб като сребърен ручей
И вече съм песен,
Твое съзвучие. 


 

image

Пейо Яворов

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...


image

Давид Овадия

 Аз вярвам в мълчаливата любов

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
 

Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.
Защото те обичам,
затуй си ти красива!
Но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш
и погрознееш ти!


 

 

image

Блага Димитрова

ВИК

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

НА ОТКРИТО

 "Студено ли ти е?" - попита
и във прегръдка ме зави.
До тебе доверчиво свита,
разцъфнах цяла... И какви
презморски птици в мен запяха!
Повяха южни ветрове.
И като вишна още плаха
раздадох свойте цветове. 

Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега?
Нехаен, вече и не питаш:
"Студено ли ти е?"... Сега
край мен е зимата предишна
със студ и бяла пустота.
И аз, прибързалата вишна,
трептя с попарени листа.


 БЕЗ ЛЮБОВ 

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна 
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изморена
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само
но и всъщност няма вече да живея.

 


 

 ЛЮБОВ

 Изгубих си нехайната походка,
изгубих своя смях самонадеян
и във душата тишината кротка,
и ведрината в погледа разсеян,
    и своя сън нощя.

Изгубих пътищата примамливи,
и непокорството, и свободата,
и случая, и песните звънливи -
изгубих всичко, а съм най - богата,
    най - щедра на света
.


 

image

 

Дамян Дамянов 

 ПОСВЕЩЕНИЕ 

Къде си моя първа обич? 
Разпръсна ни света голям! 
А беше време...Даже в гроба 
не исках да отида сам. 
Не исках да съм сам без тебе. 
Не искаше и ти - сама. 
За двамата ни бе потребен 
един живот. Една земя 
под нас или над нас да бъде. 
Ала животът се мени. 
Земята се върти и пъди 
прашинките на две страни. 
Земята се върти. Пилее 
листа и птици, сняг и прах... 
Върти се тя и те - със нея! 
И те - със нея, ние - с тях! 
Довчера влюбени и вечни, 
днес - аз съмичък, ти - сама. 
Като два полюса далечни, 
два края на една земя. 
И двете точки на кълбото 
се гонят всеки миг и час. 
А колко други във живота 
се гонят също като нас! 
И как безкрайно се пътува 
по паралела "Аз и Ти"... 
Затуй откакто свят светува 
кълбото земно се върти. 
 

 ВИК

Почакай! Спри! Преди да си отидеш, 
преди да треснеш като гръм вратата, 
изслушай този мой последен вик: 
ела при мен във този сетен миг 
и ме завий с горещото си тяло! 
Защото инак ще умра от студ... 
Аз искам от последната раздяла, 
от нашата прощална земна ласка 
да ми родиш прекрасна дъщеря. 
Страхувам се от тази пещера, 
в която подир теб ще заживея! 
Когато като дънер остарея, 
край моя ствол приведен, сух и слаб 
ще изтекат реките на годините. 
И ще ми трябва руса дъщеря, 
която да ме води по света да пея. 
Върни се, остави ми само нея - 
девойката със твойта красота, 
с която пеш ще тръгна по света, 
за да изуча всички птичи песни 
и на човешки да ги преведа.
 


 
 ПРИКАЗКА 

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
 

Към себе си 

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

Писмо до теб

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !


Ревност

 Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг
!


Страница 1 от 1
 1-12 от 12  |   1