Sibir
"Любов е да раздаваш винаги без жал и мигом да забравяш кому какво си дал"
blogs left blogs right
Елена
Елена, 55
« sibir.bg
Любими стихове -Блага Димитрова,Дамян Дамянов A+ A- Написана на : 2009-09-02 08:47:16

 

image

Блага Димитрова

ВИК

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

НА ОТКРИТО

 "Студено ли ти е?" - попита
и във прегръдка ме зави.
До тебе доверчиво свита,
разцъфнах цяла... И какви
презморски птици в мен запяха!
Повяха южни ветрове.
И като вишна още плаха
раздадох свойте цветове. 

Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега?
Нехаен, вече и не питаш:
"Студено ли ти е?"... Сега
край мен е зимата предишна
със студ и бяла пустота.
И аз, прибързалата вишна,
трептя с попарени листа.


 БЕЗ ЛЮБОВ 

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна 
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изморена
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само
но и всъщност няма вече да живея.

 


 

 ЛЮБОВ

 Изгубих си нехайната походка,
изгубих своя смях самонадеян
и във душата тишината кротка,
и ведрината в погледа разсеян,
    и своя сън нощя.

Изгубих пътищата примамливи,
и непокорството, и свободата,
и случая, и песните звънливи -
изгубих всичко, а съм най - богата,
    най - щедра на света
.


 

image

 

Дамян Дамянов 

 ПОСВЕЩЕНИЕ 

Къде си моя първа обич? 
Разпръсна ни света голям! 
А беше време...Даже в гроба 
не исках да отида сам. 
Не исках да съм сам без тебе. 
Не искаше и ти - сама. 
За двамата ни бе потребен 
един живот. Една земя 
под нас или над нас да бъде. 
Ала животът се мени. 
Земята се върти и пъди 
прашинките на две страни. 
Земята се върти. Пилее 
листа и птици, сняг и прах... 
Върти се тя и те - със нея! 
И те - със нея, ние - с тях! 
Довчера влюбени и вечни, 
днес - аз съмичък, ти - сама. 
Като два полюса далечни, 
два края на една земя. 
И двете точки на кълбото 
се гонят всеки миг и час. 
А колко други във живота 
се гонят също като нас! 
И как безкрайно се пътува 
по паралела "Аз и Ти"... 
Затуй откакто свят светува 
кълбото земно се върти. 
 

 ВИК

Почакай! Спри! Преди да си отидеш, 
преди да треснеш като гръм вратата, 
изслушай този мой последен вик: 
ела при мен във този сетен миг 
и ме завий с горещото си тяло! 
Защото инак ще умра от студ... 
Аз искам от последната раздяла, 
от нашата прощална земна ласка 
да ми родиш прекрасна дъщеря. 
Страхувам се от тази пещера, 
в която подир теб ще заживея! 
Когато като дънер остарея, 
край моя ствол приведен, сух и слаб 
ще изтекат реките на годините. 
И ще ми трябва руса дъщеря, 
която да ме води по света да пея. 
Върни се, остави ми само нея - 
девойката със твойта красота, 
с която пеш ще тръгна по света, 
за да изуча всички птичи песни 
и на човешки да ги преведа.
 


 
 ПРИКАЗКА 

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
 

Към себе си 

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

Писмо до теб

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !


Ревност

 Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг
!


Страница 1 от 1
 1-1 от 1  |   1 
Sladkoto    2009-09-05 21:27:46      
Страница 1 от 1
 1-1 от 1  |   1