Sibir
Блогът на aleks
Aleks
Aleks, 44
« sibir.bg
Болка Написана на : 2016-06-07 23:22:36
Болка Болката е сигнал за опасност. Винаги е била и това е единствената и функция. Обикновено се смята за предупредителен сигнал, свързан с увреждане или вредно въздействие. Т.е., изпитваш ли болка трябва да вземеш мерки иначе последствията могат да бъдат от умерени до катастрофални, а понякога и фатални. Случва се, да е достатъчно да третираш болката с някакъв „медикамент” (разговор, споделяне), друг път може да се наложи „ампутация” (раздяла), но факта, че болката ИЗИСКВА реакция не се променя от интензивността и. Интензивността определя само степента на реакция. Във всеки случай, ако има болка и не реагираш – значи нещо не ти е наред. Какво? – всеки сам си знае. А може би не знае. Може би, ако не изпитваш болка – значи или няма истинска рана, или няма истински чувства. До тук май не е много ясно за какво говоря: за физическа или за душевна болка. Всъщност, особена разлика няма. Затова и използвам паралели между едната и другата. Оттук нататък ще използвам само болка и тя ще боли навсякъде. Болката има най-различни външни проявления. Но едно от тях е най-съществено и най-познато: обикновено, когато душата ти кърви – очите плачат. Сълзите са децата на болката... или на любовта... понякога. Сълзите са кондензирани капки болка. Те са нейният материален субстрат. Дори, когато са сълзи на радост. Всъщност е твърде вероятно сълзите на радост, да са по-скоро сълзи на облекчение, че всичко е протекло добре и можем да се радваме, че сме избегнали болката. Когато плачеш, болката излиза навън и временно утихва. Утихва защото външният свят е интересен и на нея и се приисква да поскита из него. Общо взето се държи като малко дете, което временно се е измъкнало от родителска опека. Рано или късно обаче се сеща, че ще загази ако продължава да скита и се връща у дома. В душата ти. И тогава пак боли. За да изчезне изцяло болката, трябва да я помириш с чувството за вина. Ще попиташ защо точно вина? И откъде дойде тази вина? И какво общо има с моята болка? Добре де, ще се опитам да ти отговоря. Понякога, може би доста често, проблемът е в това, че когато изпитваш болка имаш нужда да причиниш такава, най-често на човека, който обвиняваш за твоята болка. Понякога си готов на всичко за да спреш болката. Дори да умреш. А понякога я прегръщаш като единственото, което те държи откъм светлата страна. Тогава се потапяш в депресия и се случва години наред да НЕ ЖЕЛАЕШ да изплуваш от нея. Депресията се грижи за теб като родител. Тя притъпява болката в хаоса от разхвърляни и объркани мисли и чувства. В същото време те наказва за болката, която и ти неминуемо си причинил на източника на собствената си болка. И ти приемаш това за справедливо, защото чувството за вина вече те е попиляло и продължава неуморно да попилява цялата ти същност. Болката и депресията са кръвно свързани. Болката е майка на депресията. Освен кръвната връзка ги свързват и общи интереси, което прави връзката изключително здрава. Основният им общ интерес (и градивно-спояващ елемент) е чувството за вина. Без него майка и дъщеря биха се споминали на секундата. Депресията не е социален феномен. Нейните корени са ВИНАГИ в нарушеното равновесие между силни чувства, свързващи двама или повече души. Затова и наблюдаваната последователност е: нарушаване на равновесието на чувствата – болка – агресия – болка – депресия. Нарушеното равновесие ражда болката. Болката ражда на свой ред желанието да нараниш източника, който те е наранил и към който задължително изпитваш силни чувства. Обикновено тези чувства са любов или различни нейни производни. Тогава ти си „мислиш”: Някой трябва да плати за всичките тези сълзи! Вариантите за плащане са два: Този някой може да плати или с любов, или като на свой ред понесе болката, която ти ще му причиниш. Ако плати с любов – добре. Всичко може би ще е наред и болката ще си отиде. Но, ако трябва да му причиниш болка за да си плати – тогава идва чувството за вина. Да не говорим пък за страничните ефекти от този акт, най-разрушителния от които е порочният кръг, който се оформя между теб и обекта – агресия от твоя страна, придружено от чувство за вина – агресия в отговор, придружена от неговото (или нейното) чувство за вина – пак агресия от твоя страна и така понякога до безкрай. Всъщност, желанието да нараниш, дори и да не бъде осъществено, също води до поява на силно (адекватно на силата на чувствата ти към обекта) чувство за вина. Тогава конфликта между болката, която изпитваш и чувството за вина ражда депресията и всякакви други невротични, а в най-тежките случаи и психотични промени в душата. Една от най-често срещаните, генерални житейски грешки, които можеш да направиш е да скриеш болката си. По неизвестни причини това се възпитава у нас като проява на сила. Учат ни, че да изпитваш и да преживяваш открито болката си е слабост. Това не е вярно. И не само, че не е вярно, но е и безкрайно опасно. Слабост е страха да проявиш болката си. А когато я криеш от най-близките си е не само слабост, но и престъпление срещу тях и срещу самия теб. Престъпление срещу всяко свято, чисто и истинско чувство, което съществува или би могло да съществува между тях и теб. В самото начало споменах, че има два начина да се справиш с болката. Единия е да споделиш с болката си с нейния източник, да говориш с него за това какво изпитваш, защо го изпитваш и какво би могъл на направи той или тя за да ти помогне да се справиш с болката. Другия начин е да скъсаш връзката с източника на болка и да разчиташ на забравата. Често се случва така, че дори и да минеш през разговор и споделяне, пак стигаш до раздяла. Обичайната причина е, че провеждайки такъв разговор, емоцията, която го придружава е толкова силна, че ти пречи да намериш верния път към партньора си. Вероятно това ще те накара да се откажеш изобщо от идеята за разговор. Откажеш ли се, това категорично ще означава, че любовта ти е или слаба, или изобщо отсъства и чувствата, които стопират разговора не са любовни, а егоцентрични. Но има ли любов и обърнеш ли се към нея за помощ – ще се справиш. Защото любовта е може би единственото чувство, което не позволява да го спре каквото и да е. Обичаш ли – знаеш го. Не е необходимо да го разбираш. Не знам дали е и възможно да разбереш любовта. Но със сигурност можеш да я почувстваш. Да я преживееш. Да я вкусиш. Да усетиш как е овладяла всяко сетиво, всяка фибра от тялото ти. Как диша вместо теб. Как тупти вместо теб. Любовта не се мисли и не се помни. Тя е същността ти. Тя е обсебване и себеотрицание. Не прави компромиси и не се интересува от правилата. За любовта не е необходим морал. Тя е над него. Трябва да си надживял морала за да обичаш. А ако не си – просто не казвай „обичам те”. Това би било лъжа. А ако обичаш... е, тогава определено ще намериш начин да споделиш болката си и сила да се справиш с нея. В крайна сметка, с любов или без любов, с помощта на човека, който те е наранил или с някой друг, просто намери път навън за болката си. Не се бори сам с нея. Не я крий от другите. Не заблуждавай себе си, че я няма. Болката се храни от страха ти да я споделиш. Черпи сила от тъмнината в душата ти и се страхува от светлината. Затова я изкарай на светло, запознай се с нея, разбери я и... всичко ще си дойде на мястото.
Страница 1 от 1
 1-1 от 1  |   1