Sibir
Блогът на aleks
blogs left blogs right
Aleks
Aleks, 44
« sibir.bg
Притча за цветовете на дъгата Написана на : 2016-07-23 20:06:42
Притча за цветовете на дъгата Причината за образуването на дъгата е различното пречупване на светлината в дъждовните капки - показателят на пречупване за дълговълновия (червен цвят) е по-малък от този на късовълновия (син, виолетов цвят). По тази причина червеният се отклонява по-малко (на 137°30’) отколкото виолетовия (на 139°20’) и в резултат - белият цвят се разлага в спектър. В основата на това явление е пречупването и отражението на светлината на успореден сноп лъчи във вътрешността на сферичните капка вода. Освен това обяснение от науката, съществува и широко разпространена легенда, която обяснява появата на дъгата. Преди хиляди години цветовете започнали да спорят, кой от тях е най-обичаният и значимият. Всеки от тях представял човешка добродетел и стремеж, с който мислел, че изпъква пред останалите. Зеленият – символ на живота и надеждата; Червеният – на опасността и смелостта; Жълтият – на веселието и топлината; Оранжевият – на здравето и обновлението; Синият – на свободата и безкрайността; Пурпурният – на авторитета и властта. Спорът на цветовете не преставал, всеки изтъквал своите качества и отказвал да отстъпи, карали се все по-шумно, докато не предизвикали светкавица и гръм. Върху тях завалял проливен дъжд и те започнали да се бутат един зад друг, за да се скрият. Изведнъж се чул гласът на дъжда, който им обяснил, че са най-обичани и значими само като са заедно и ги подканил да се хванат за ръце и да се сдобрят. Така показали, че между тях може да цари мир и уважение. Так винаги, когато дъждът измива всичко ненужно и пагубно в човечеството, се появява дъгата като знак за красивото и надеждата.
Легенди за Кървавата скала край Враца Написана на : 2016-06-02 19:41:20
Хората във Враца и региона наричат Кърватата скала край Враца още Великината кръв и Кървав камък. Тя се намира на отвесните стени на живописния проход Вратцата, дал името на града. Легендите за местността са няколко, разказва Калина Тодорова от Краеведския отдел на местната библиотека. Най-разпространената е свързана с турското нашествие и Радан войвода - защитник на града. Когато юнаците му паднали под турския ятаган, той убил едничката си щерка на най-стръмната скала, за да не попадне жива в ръцете на неверниците, а след това убил и себе си. И днес кръвта на невинната девойка може да се види - червено обагрената скала се забелязва отдалече. Паметникът на Радан Войвода се намира срещу Наследствена пътека Антична и Средновековна Вратица. Друго предание ни връща още по-назад във вековете – във времето на византийския император Василий, когато българското царство паднало под гръцка власт. Воевода на град Враца тогава бил Раден. За да се пази от гърците, той се укрепил зад прохода на теснините при Вратцата, в крепостта Згориград, и там юнашки се отбранявал и отблъсквал всички нападения. След много кръвопролитни опити гърците видели, че заради сгодното местоположение и юначеството на българите, които се затворили в крепостта, както и заради умението и хитростта на войводата, не ще могат да превземат града. Освен това пръснатите по Балкана и горите българи всеки ден се прибирали под войводското знаме на Раден и увеличавали силата му. Уплашили се византийците, че бойците на Раден ще нападнат някой ден техен лагер, та затова решили да употребят хитрост. Синът на заседналия в равнината гръцки пълководец, жаден за слава, бил твърде вещ в българския език. Наумил си да се преоблече като български селянин от този край и да се вмъкне в Згориградската крепост, та да погуби, когато му падне сгода, юначния Раден. Както помислил, тъй и успял да се вмъкне в крепостта. Представил се за син на друг български войвода, чийто град вече бил завзет от гърците. Разказал, че бил учил в Цариград и като разбрал, че отечеството му гине, побързал да се притече на помощ на баща си, ала закъснял. Но успял да се добере до единствения юначен войвода, който още надвива над гърците, и затова дошъл при него да помага, колкото може и знае. Раден познавал добре войводата, за чийто син се представил гъркът, и затова го приел с радост и голяма почит. Шпионинът усетил, че ще съумее лесно да отрови войводата и да разпръсне войниците му. Усещал лесната победа, ала зачакал най-сгодното време. Раден войвода имал красива дъщеря – Велика. Тя харесала гърка и се влюбила. Раден не подозирал нищо лошо в поведението на дъщеря си. Но по някое време негови верни съгледвачи заловили писмо и разбрали кой е този мъж и защо е дошъл в крепостта им. Дали писмото на Раден войвода, а той бил безмерно огорчен от коварната измама. Забушувала неспокойната му кръв. А Велика обикнала красивия и млад грък, без да подозира точно какъв е, била готова да тръгне с него, да остави баща и близки, родно място и бащино име. Войводата подирил чужденеца и скоро го намерил заедно с Велика над отвесните скали на прохода Вратцата, откъдето ѝ показвал разположението на гръцкия стан в полето отдолу. Войниците, които вървели с войводата, бързо се нахвърлили върху гърка, а Раден хванал дъщеря си за косата и с един замах отсякъл главата ѝ. Уплашеният грък стоял вързан пред него, но войводата замахнал с меча си, разсякъл въжето и го оставил свободен с думите: Иди и речи на баща си да бъде готов, утре с моите юначни сватове ще му дойда на кървава сватба! И наистина на другия ден повел смелата си дружина към полето, където в кръвопролитно сражение убил виновника за смъртта на любимата си единствена дъщеря и сам паднал убит
Кулата на Давид Написана на : 2016-05-02 20:21:45
Кулата на Давид Кулата на Давид - на древната цитадела близо до портата Яфа, в западната част на стария град. Сега тя е музей на историята на Ерусалим. Библейският цар Давид, основателят на древния Израел (. X век пр.н.е. E.), Кулата е с много непряка връзка - крепостта най-високата точка на града е построен от царете на хасмонеи, само в пр.н.е. II век. д. След Hasmoneans дойдоха на власт, Ирод Велики, който в 37 - 34година пр. д. добавен към цитаделата три мощни кули. Той ги нарича имената на хората, които обичате, "Фасано" - в чест на неговия брат-самоубийство, "Мириам" - в памет на втората му съпруга, който се е самоубил, а "Gippikus" - в чест на един от неговите приятели. Безброй обсада и унищожаване на следващи периоди опит само най-високата кула, "Фасано" - долната си част и е днес Кулата на Давид. Името е, както изглежда, в дните на Византийската империя: Източна християни вярват, че той е бил в Западна 773-метрова хълма се намира някога е бил дворецът на цар Давид. Арабите завладяват Ерусалим през 638 г., укрепва крепостта, така че кръстоносците не успяха да го вземат от бурята през 1099. Въпреки това, той пое през 1187 г., великият войн Саладин. Той е бил разрушен и възстановен отново през XIII век, мамелюците, над четиристотин години там бяха гарнизон османските турци. Те са добавени към минарето кула извисяващи се над града досега. През Първата световна война, когато британските войски окупираха Ерусалим, точно на входа на Кулата на Давид, командирът на британския генерал Allenby взе тържествено предаване. Между двете световни войни там е музей на Палестинската фолклор. След арабско-израелската война от 1948 - 49година към момента на крепостта възвърна военната си роля: то се основава йорданската Arab Legion. Само след победата на Израел в Шестдневната война от 1967 г. е била крепостта на мирен обект: от 1989 г. насам има музей на историята на Ерусалим. Експозицията на музея ви позволява да видите как расте и се развива Ерусалим четиридесет века. Този процес се илюстрира ясно отличното триизмерен модел на града, както и видео холограмата. Част от изложбата е в двора на музея - археологически парк с руините на годините до 2700 година. Посетителите могат да се катерят по укрепленията, от които можете да обзор на целия Ерусалим, включително Стария град. Кулата на Давид - традиционното място на градски фестивали, панаири на народни занаяти, концерти. Той редовно се провеждат впечатляваща лазерно шоу: по стените на крепостта под автентична музика, се предвижда поетапно епизоди от дългата история на Ерусалим.
Висящите градини на Семирамида: Легенда за една изчезнала ци Висящите градини на Вавилон са по-познати като градините на Семирамида - на името на легендарната асирийска царица, управлявала 810 г.пр.н.е. Те са третото от Седемте чудеса на света, макар и до днес останките им да не са открити със сигурност. Смята се, че са били построени около древния град Вавилон, който се е намирал на територията на днешен Ирак. Основните сведения за градините са почерпени от документите на гръцките историци Страбон и Филон. Според повечето изследователи, градините са построени около 575 пр.н.е. от цар Навуходоносор II, който управлява града повече от четири десетилетия. Легендата разказва, че владетелят ги построява, за да не тъгува по дома си неговата съпруга - персийската принцеса Амитис, която идвала от плодородните земи на Месопотамия. Друга легенда обаче гласи, че градините са създадени от царица Шамурамат (Семирамида), по време на нейното кратко 5-годишно управление. Макар и исторически невярна, тази теория очевидно е била по-разпространена сред хората, имайки предвид името, с което градините са известни и до днес. Някои изследователи дори смятат, че висящите градини не са нищо повече от художествена измислица, тъй като за тяхното съществуване не са открити достатъчно достоверни исторически документи. Висящите градини представляват терасирани и изкуствено напоявани пирамиди с четири етажа. За да не се просмуква вода надолу, всяка платформа била покривана със слой тръстика, върху който поставяли два реда тухли от гипс, а най-отгоре нареждали оловни тухли. Върху горния пласт се насипвала плодородна земя, върху която се засаждали треви, цветя, храсти и дървета. Тъй като формата на конструкцията била етажирана, това позволявало до всички растения да достига достатъчно слънчева светлина. Водата, необходима за напояване на растенията, се осигурявала непрестанно чрез тръби, поставени във вътрешността на колоните, поддържащи платформите – тя идвала от река Ефрат и достигала до най-горната тераса, а след това се спускала надолу под формата на ручеи и малки водопади, напоявайки растенията от по-долните етажи. Изкачването на водата вероятно е ставало посредством механизъм, подобен на Архимедовия винт. Описанието на тази сложна етажирана структура показва, че градините всъщност въобще не са били „висящи” – това определение вероятно е имало за цел да подсили славата на това сериозно за времето си техническо постижение. Причината за възникването му обаче вероятно е фактът, че при развитието си, някои от растенията се спускали към долните етажи и покривали постройката. В легендарните градини цъфтели множество красиви и редки видове растения, включително тропически видове. За сухия и горещ климат на Вавилония всичката тази зеленина и изобилие от вода наистина изглеждали като чудо. Съвременните историци смятат, че когато войниците на Александър Македонски видeли Вавилон за първи път, те останали поразени от пищната му красота. След завръщането си в своята родина те започнали да разказват за удивителните градини и дървета, за двореца на Навуходоносор и за Вавилонската кула – вероятно това дава начало на легендите, свързани с тези древни чудеса. Няма точни сведения за това къде са били разположени те, но по въпроса се правят редица догадки. Най-разпространената теза е, че едно от чудесата на света се е намирало близо до древния град Вавилон - откритите при археологически разкопки находки таблети (в иракския град Ниневия), изобразяващи палми по покривите на къщи, карат специалистите да смятат, че може би градините наистина са били разположени в областта. Всъщност и в момента там могат да се видят руини, за които се твърди, че вероятно са на легендарните висящи градини. Според изследователите митичните зелени тераси са били унищожени някъде около 2 век пр.н.е. от серия земетресения. Вавилон, първият град в историята на човечеството и столицата на Вавилония, бил един от най-важните градове в древността. Той е бил разположен до река Ефрат, на около 90 километра южно от Багдад, днешен Ирак. Руините на града са открити едва в началото на 20 век от Робърт Колдуей, макар името му да се споменава в историческите документи още през 3000 пр.н.е. В Библията Вавилон се споменава като символ на неверие в истинския Бог – ненапразно се смята, че тук е била построена Вавилонската кула, която дава началото на легендата за разпръсването на народите по света. Освен кулата и висящите градини, Вавилон бил известен по света и с мощните си крепостни стени.
ВЕРБЛЮД Написана на : 2016-02-27 19:17:28

Фантастично-гротесков образ от разказа “Верблюд” (сборника “Свирепо настроение”, 1965) на Йордан Радичков. Верблюдът е основният обект на описание в разказа на Радичков, но това не е наративно, последователно описание. Творбата представя верблюда като митично създание от древните хроники на село Черказки (топос, често мяркащ се в Радичковата проза) – първоначално обитавал Луната, а след като опустошил зеленината є, се разселил из цялата Вселена. На Земята верблюдът станал причина за фантастични аномалии – на небето се появявали крави с рибешки опашки; на платото излязъл фараон и произнесъл слово; един черказец, като се прибрал, открил в леглото си коза, а през прозореца му се мярнала главата на верблюд; Ной заседнал с ковчега си на черказкото плато, пуснал белия гълъб, но понеже гълъбът не открил маслинено клонче, Ной си тръгнал; от земята излязла ламя, а когато селяните се втурнали да є отсекат главите, видели три верблюда; небесата се населили с градове и крепости, Мойсей се разхождал спокойно със скрижалите си, Крали Марко вдигнал цялата земя, черказци видели преизподнята с дяволите, огъня и казаните… Но историите с верблюда продължили и в по-ново време – един селянин се пристрастил към верблюда и всяка нощ отивал при него в една купа сено, друг пък – общински чиновник – не вярвал в разказите за верблюда, взел си жена от съседното село, но един ден, докато строили къщата си, се скарали и на лицето на жена му се появила загадъчната усмивка на верблюда. В днешно време почти никой не вярвал във верблюда. И космонавтите не открили следи от него в Космоса. Но за черказките хроники той е навсякъде и човек трябва непрекъснато да е нащрек за тайнственото му око. В творбата на Радичков верблюдът е представен чрез дистанциращия способ разказ в друг разказ – говорят едновременно черказките хроники и един независим епически Аз. По този начин образът се отразява в две визии – тази на фикционалните древни ръкописи и тази на фикционалния повествовател, като и оценката му варира според разликата безлично–лично. Но гледните позиции върху верблюда не се изчерпват само с тези две инстанции – творбата споменава за селянка, която разпространява слуха, че мъжът є нощем ходи при верблюд, за верблюда говорят и “стари хора”. Така се очертават няколко гледни точки върху странното същество, то се превръща във вариращо в зависимост от наблюдателната позиция върху него. Въпреки убегваемостта на верблюда от обективното, той притежава една устойчива анатомия, един набор от постоянни “органи” със специфична функционалност, със специфична физиология. Присъствието на верблюда се регистрира от неговото око, неговите зъби, или по-точно – метонимично – от следите от тях, неговата кожа, опашка, копито, уши, дихание; постоянен “аксесоар” на верблюда е и усмивката. Текстът експлицитно заявява, че названието на съществото на руски език означава камила, но пък разграничава “своя си” верблюд от камилата. Названието е измъкнато от конвенционалното си означаване, за да се изрази нещо, за което отсъства дума, нещо, което човешкият език е непригоден да улови. Една от основните способности на верблюда е призоваването на симултанността – пространствено отделеното става пребиваващо в близост, разпръснатите из времето образи съществуват едновременно. Така наедно са Ной, две Голготи, два Божигроба, кръстоносците, Мойсей, Крали Марко, Геновева, вулканът Попокатепетъл и т.н. Същевременно верблюдът задейства контраста между Великото минало, сакралното митологично време и профанността, “обикновеността” на съвремието – ако за хрониките той е действителност, неподлежаща на съмнение, за цивилизования човек провокира избора между вярване и невярване. В позицията на епическия Аз обаче не съществува дилемата истина–измислица – в нея реалността на верблюда се доказва от кожата му, върху която са написани хрониките. Верблюдът е неоткриваем за всеки, неговото битие е неопровержимо, но и ненаблюдаемо. Но времето е с многолика оценка в творбата – оказва се, че властващият над темпоралната ос, разместващ подредеността на точките по нея верблюд, е и подвластен на времето. За една от многото визии в разказа именно изобретяването на потока на годините е оръжието на човека за справяне с верблюда. Това изобретение обаче е с двоен ефект – освен че спомага надмогването на верблюда, то отдалечава съвременния човек от способността му да го познае. Познаването на верблюда е присъщо на митичните черказки праотци, а за съвременния човек тази способност отсъства и той е безпомощен пред верблюда, защото търси нещо, което не може да обхване със средствата на “прогресивния” си разум, нещо ирационално. Така в отношението на образа с концепта за времето се задвижва и епистемологичната проблематика. Верблюдът е въздействащ, не извършващ, а предизвикващ събитията, каращ другите да извършват. Неговата активност е в това, че присъства, че го има. Верблюдът е образ на злото – в очертанията на образа са хаосът, недоверието, разрухата, разместването на ценностите. Но за произведението това не са абстрактни понятия, защото злото може да се модулира във всичко видимо, а верблюдът може да бъде едновременно “дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер”. Верблюдът е това, за чието присъствие сме забравили, нещо, което виждаме всеки ден, но не знаем, че е именно то.

 

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ Написана на : 2014-08-15 00:01:27

ТОДОРИНИ КУКЛИ

Някога отдавна в едно село, Спанчевци,  живяла мома хубавица, Тодора.  През една късна есен тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наредени край буйния огън, момите прели и пели, а момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци.  С песни, работа, весели припевки и закачки нощта неусетно превалила.

Когато месечината се издигнала над планинските чуки, момите запели песента "Изгреяла ясна месечина", а ергените си зашушукали, сбрани на купчина, и накрая рекли: "Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!"

Тодора пък рекла: "Не най-хубавият, а най-юначният!" Тогава девойките вкупом викнали: "Ние ще признаем за най-юначен оня момък, който посмее сам преди първи петли да се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука."

Момците останали като попарени. Кой ли ще посмее да премине край Дърварското кладенче, докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.

Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци. Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:

- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.

Занемяла цялата седянка пред Тодорините думи. А тя скочила и тръгнала в тъмната нощ. Стигнала на най-горната чука и забила хурката си на малката полянка. Когато успяла с мъка да забоде хурката си в каменистата почва, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Опитала се Тодора да се отскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта...

Дълго чакали момите и ергените Тодора да се върне... Рано сутринта ергените тръгнали да дирят смелата девойка. Намерили забитата хурка и парче от престилката й, забучено заедно с нея в непрогледния мрак. Открили и тялото й в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава до ден днешен красивите чуки били наречени Тодорини кукли.

Това разказват хората от Берковските села, но във Вършец може да се чуе друга легенда.

Живяла в това село красива, сладкодумна мома - Тодора. Стари и млади обичали да се запират на приказки с нея. Песните й се чували чак в околните села. Искали я много момци, ала тя си имала либе - Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали двамата млади, но често се чували - той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела в полето.

Дошъл богат жених от видинските села за Тодора и родителите й охотно я сгодили за богаташа, без да я питат. А тя плакала и дума не давала да се издума за сватба - надявала се Иван да я открадне някоя вечер и да заживеят щастливо в планината при стадото му.

Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Годеникът напирал за сватбата, затова тя решила сама да отиде в планината. Дълго се лутала из планинските усои, докато го намери. Но Иван не й се зарадвал, разбрало се, че отдавна е оженен и има деца.

Стъписала се Тодора, отмаляла. Какво да прави! Посрамила бащин дом, погазила бащина дума, а и своята моминска гордост и чест. Какво да стори, сама и безутешна в безлюдната планина! Развързала торбата с дрехи и момински дарове, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.

Седнала Тодора на чуката, проляла горещи сълзи и казала:

- За тебе дар не остана и затова ти дарявам себе си - и се хвърлила от високата чука.

Там дето паднали момините сълзи край Стара река, избликнали лековити извори, върху които са построени днешните прочути Вършечки бани. А дърветата, които Тодора окичила със сватовски дарове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.

Мѝзия Написана на : 2014-08-04 21:11:19

Най-ранните следи за появата на хора в околностите на някогашното село Букьовци датират от преди 5000 г. Тракийските племена, обитавали онези земи, са оставили богато културно наследство. Намереното през 1925 г. прочуто Букьовско съкровище от сребърни тракийски накити днес се съхранява в Националния исторически музей, София. В края на VI и началото на VII в. славяните основат свое селище в североизточната част на днешна Мизия.

Село Букьовци е оформено през XVIII в. За първи път името му се среща в турски регистър от 1848 г.

В началото на 1870-те години букьовчани създават местен таен революционен комитет за подготовка на въоръжено въстание. В селата са отсядали Левски, Заимов, Бенковски, Волов, Обретенов. Душа на комитета през 1874 г. става учителят Спас Соколов, който участва и в Ботевата чета. Освобождението за този край настъпва на 21 ноември 1877 г.

При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Букьовци е доброволец в Македоно-одринското опълчение.

На 13 февруари 1970 г. с Указ № 344 на Държавния съвет е образуван град с древното име Мизия от сливането на селище от градски тип Букьовци и село Гложене. През 1978 година Гложене е обособено като самостоятелно селище (днес в Община Козлодуй), но Букьовци продължава да се казва Мизия и остава със статут на град.

 

Злокобни създания - Русалките Написана на : 2014-07-12 19:35:05
Злокобни създания - Русалките
Най-добрия способ за защита от русалките и водните духове е да си стоите на сушата, защото там те просто са безсилни.

Русалките са същества с човешко тяло и опашка на риба вместо крака. Заедно с не толкова известните им събратя – водните духове – те обитават океаните, моретата, езерата и ручеите. Обикновено ги изобразяват като красавици с дълги коси и стройни тела. Песните им били тъй пленителни и омайващи, че моряците често се хвърляли от корабите във водата и щом попаднели под магията на водното царство, обричали навеки душата си на дългокосите хубавици. В Корнуол например Зейнорската русалка омагьосала страдащия от безнадеждна любов син на един ескуайър и го завлякла в морето. Дълги години след това хората се кълнели, че го чували как пее заедно с нея срещу бушуващите вълни.
Не са изключение и обратните случаи, когато русалките попадали на брега, привързвали се към хората и се “очовечавали”. През 1403 година една водна красавица попаднала в плитчина близо до град Едам в Холандия. Местните жители спасили живота й и тя заживяла сред хората. За съжаление русалката така и не се научила да говори, въпреки че прекарала 50 години при спасителите си. Когато умряла, я погребали според християнските обичаи.
В Германия битувало поверието, че в сладката вода живеят наяди – русалки със зелени коси, които били способни да се превръщат в старици и посещавали градовете в пазарните дни. В този свой облик те подлъгвали нещастните си жертви, след което ги завличали във водата и ги удавяли. За поддържането на живота на една наяда било нужно поне по веднъж в годината да убива по някого – без значение дали е възрастен мъж, жена или дете.
В езерата на северна Англия една зеленокоса девица на име Джени Зелените Зъби изпитвала особено удоволствие да завлича на речното дъно невръстни дечица и дори пеленачета, които отмъквала нощем от майките им. На сутринта единствените следи от нощния похитител били локвичките с черна вода из жилището на нещастните родители.
Ако човек искал да се предпази от магията на подводните обитателки, се препоръчвало да запуши ушите си, за да не чува омайните им песни. Така постъпил Одисей, докато корабът му плавал покрай сирените. Той обаче взел и допълнителни предпазни мерки, понеже заповядал на екипажа си да го върже за мачтата – тъй неустоими били песните на морските девици.

Celtic Music - Wolf Blood Написана на : 2014-07-05 20:49:33

Рациария Написана на : 2014-06-14 23:47:57

Рациария (Colonia Ulpia Ratiaria) е исторически град (столица на Придунавска Дакия) край река Дунав, съществувал по времето на Римската империя. Рациария бил процъфтяващ град. Намира се 27 км югоизточно от Видин, 28 км западно от Лом, 2 км западно от днешното село Арчар, Област Видин, в областта Калето.По времето на съществуването му там са живеели римски патриции (аристократи) и са станували римските легиони през зимата, събирайки сили за поредната битка, а близката Бонония (днешният Видин) е била само седалище на малко военно поделение.

Римски град-крепост „Рациария” с. Арчар общ. Димово. Рациария (на латински Colonia Ulpia Ratiaria) е бил голям град на дунавския лимес. Намира се 27 км. югоизточно от Видин, 28 км. западно от Лом, на около километър изток-североизток от днешното село Арчар, Област Видин, в областта Калето. Създаден е по времето на Римската империя. По онова време в него са живеели римски патриции (аристократи), а близката Бонония (днешният Видин) е била само седалище на малко военно поделение.

Colonia Ulpia Trairana Ratiaria се споменава за първи път в един надпис от 125 г. от н.е. , най- ранното точно датирано писмено сведение, в което се споменава неговото име.

Кога е възникнал живота на това място не знаем със сигурност. Отделни находки от латенската епоха сочат, че областта е била населявана преди римското завоевание. При сондажните разкопки, провеждани досега в Рациария, обаче не са открити следи от предримското селище. Известно е,че това селище е било разположено в областта на мизите, едно от най- значителните племена в Северна България, живяло тук и преди новата ера. Важен преломен момент в историята на Рациария са годините на Веспасиан(69- 79). Тук често се намират сребърни, дори и златни монети от това време. Издигането на града през този период е свързано и с големите грижи на Веспасиан по укрепяването на долнодунавския лимес и по организирането на дунавската флотилия. Интересен факт е, че само имената на две от селищата по долнодунавския лимес водят прозихода си от понятия, свързани с речното дело: Ratiaria и Sexaginta Prista(флотска станция : " Пристанище на шестдесет кораба " ). Името на Ratiaria се извежда или от ratis „сал”, или от ratiaria „вид кораб”. Самото име на селището определя неговото първоначално значение като удобно място за корабоплаването по река Дунав и за преминаване на реката. Има данни, че около края на 1в. от н.е. в Рациария е настанен за известно време Флавиев легион и помощни войски. Към периода 2в. от н.е. се отнасят и немалък брой надписи, от които могат да се направят и някои наблюдения върху характера на населението: цивилно население от военен и невоенен произход- италийци и перегрини. Особено място заемат италийските преселници от цивилен произход, както и членове на муниципалната аристокрация от източен произход. Много благоприятни възможности е имало за развитието на земеделието. Открит надпис на рядкото божество Палес, донесено от италийски преселници, разкрива активна земеделска дейност.Откриваните надгробни надписи из различни места на територията на Рациария, надписи, които принадлежат на членове на градската аристокрация, отбелязват в същност съществуването на отделни поземлени имения. Това са били важни центрове на земеделско производство, притежания на членове на градската аристокрация. Някой от тях са били ветерани. Известна част са били обработвани и с роби. Рациария се развива и като голям център на занаятчийското производство. От града и неговата околност произхождат стотици предмети( на златарството, бронзолеярството и др.). Златните и сребърните накити, произхождащи от Рациария показват редица сходтсва в техниката и начина на украсата с други подобни предмети, намирани в други краища на Северна България. От Рациария произхождат доста предмети от стъкло, кост, не малко геми и камеи, но доколко те са внасяни отвън или изработвани на място, трудно би могло да се твърди при сегашното състояние на проучването върху тези материали. Значителното ниво на земеделското и занаятчийското производство в Рациария и нейнаа територия, както и благоприятното и кръстопътно местоположение, обусловили нейното значение и като търговско средище. През града е минавал крайдунавски път: от Сингидунум покрай Дунав до делтата на реката и оттам по Черноморското крайбрежие чак до Византион. През Рацияария са вървели естествените пътища от Траянова Дакия за Италия, не само пътнически съобщения, но и превоз на стоки. От тук е била транспортирана и солта на Седмиградско. Социалните отношения в Рациария не правят някакви изключения от общественото развитие на другите градове в римските провинции(през II- IIIв.). Съществуват данни за не малък брой роби, заети в селското стопанство. Града се е управлявал от градска аристокрация. През II- IIIв. Рациария се издига не само като най- значителния център в Източните области на Горна Мизия, но и в цяла Северна България. Доказателство за развитието на града са намерените при разкопи архитектурни фрагменти, скълптури, надгробни плочи и надписи, съркофази. Особено място сред скулптурните творби в Рациария заема една мраморна статуя на почиващ Херкулес ( Херакъл ) с височина 0 ,41м. Скулптурните паметници от Рациария са много изящни, отличават се с високи художествени качества и разкриват добре развита и напреднала школа. Като добавим и значителния брой запазени творби, какъвто не е засвидетелствуван никъде другаде в Северна България разбираме колко голямо е било знчението на Рациария като художествен център. Из разкопаните частично късноантични сгради две заслужват по- особено внимание: в едната бе открит земеделски инвентар, глинени лампи, предмети от бита, монети от средата на 6в., а другата е част от монументална сграда с мозаичен под и е твърде вероятно да е християнска базилика. Водата за Рациария е идвала от големия извор в м. Жидовец на 6-7 км в югозападна посока. Следи от водопровода се откриват по цялото протежение на пътя между тази местност и селото. Систематизирането на известното върху историята и материалната култура на Римския град Улпия Рациария показва голямото му значене като най- богат градски център не само в провинцията, но и в цялата част на долнодунавския басейн. По костни останки са установени 18 вида диви и домашни животни, предмет на лов или животновъдство. Най-многобройни са тези от домашните животни - говедо, овца, коза, кокошка и свиня. Според палеоорнитолога проф. Златозар Боев интерес представляват находките от изчезналият в страната див колхидски фазан (Phasianus colchicus colchicus), както и тези на крайно редкия днес белоглав лешояд (Gyps fulvus).

Кастра ад Монтанезиум Написана на : 2014-05-24 21:34:29
Кастра ад Монтанезиум

Крепостта край град Монтана - Кастра ад Монтанезиум, се намира в северозападния край на града, на хълма Калето.

Хълмът е обект на множество археологически проучвания, които разкриват ценна информация за историята на град Монтана.

Името на града е дадено от древните римляни и вероятно идва от думата Монс - планина, но самото селище води началото си още от праисторически времена.

Първите обитатели на хълма са живели през каменно-медната епоха. През този период от историята хората правят важен преход от ловци-номади към по-уседнал начин на живот, свързан с обработване на земята и строеж на постоянни селища. Местността, която по-късно е наречена Монтана, е избрана като подходящо място за живот от древните хора заради плодородните почви и възможността за защита. Това сочат откритите при разкопки жилища от този период.

По-късно мястото обитават древните траки. Тракийското племе трибали населява хълма до около І век пр.н.е. Те построяват крепост за защита от нападатели. От нея са останали каменни зидове, широки повече от метър.

Римляните се заселват в района в края на І в. н.е., привлечени от богатите залежи на руда и злато по поречието на река Огоста. Те завладяват тракийската крепост и я използват за свои нужди. В този период Монтана се превръща в град – център на провинция Долна Мизия, в който постоянно пребивават военни части.

По времето на Римската империя градът процъфтява. Изграждат се и се поддържат пътища, свързващи Монтана с останалата част на империята. Освен рудодобив и златодобив, основни поминъци по това време са земеделието и занаятчийството.

През ІІІ в. н.е. градът е обект на набези на готски племена. Именно срещу тях е построена крепостта Кастра ад Монтанезиум, върху основите на древната тракийска крепост на хълма Калето. Изградени са казармени помещения, базилика, както и дебели крепостни стени, имащи за цел да устояват на атаките на нашествениците.

Близо до крепостта, до голям извор в подножието на хълма, се намира древно каменно светилище. То придобива голяма популярност по време на Римската империя. Главни богове на това светилище са Диана и Аполон. Диана – богинята на лова, е покровителка на града и в днешно време е изобразена на герба на град Монтана. Около светилището се образувало селище с вили. Светилището и сградите около него са разрушени при някое от готските нашествия през IV век.

Римският град заедно с крепостта е разрушен в края на VI при нашествие на авари и славяни. По-късно върху развалините славяните изградили свое селище, което нарекли Кутловица. Една от казармените сгради, останали от римската крепост, те превърнали в свое езическо светилище, запазено и до днес. В него е била отдавана почит или на бог Перун, или на Даждбог – бога на плодородието, а може би и на двете божества едновременно. Светилището просъществувало до приемането на християнството в българската държава (IX в.).

Днес крепостта е отчасти реставрирана. Съвременният град Монтана се намира в долината, като по този начин оставя възможност хълм Калето да бъде запазен незастроен като своеобразен паметник на древната история. Всяка една от цивилизациите, обитавали това място, е оставяла частица от своята култура. Крепостта е неразделна част от града, затова неслучайно е изобразена на герба му заедно с покровителката Диана.

БДИН Написана на : 2014-05-07 11:19:39
БДИН

Стратегическото място на днешния Видин е оценено за първи път от римляните, които през I-II век изграждат добре укрепения град Бонония. През 680 г., когато България заема Мизия, върху развалините на римската крепост израства бързо старобългарския град Бдин. Името едва ли е българизираното Бонония - най-вероятно идва от глагола "бдя".
Над какво е бдял Бдин? Близката река Тимок е западна граница на страната през 681 г., а славянското племе тимочани не е между най-верните на нашата държава. В 824 г. те ще се отцепят от България и ще се присъединят към Франкската империя, но ще бъдат бързо усмирени от хан Омуртаг. Бдин бди и на северозапад, където само на стотина километра започват владенията на аварите. Затова още в края на IХ век градът става областен център и седалище на митрополит.
Звездата на Бдин обаче изгрява в епохата на Самуил. След като през 971 г. Източна България пада под


византийска власт, Бдин става център на съпротивата

в западните и северните български територии. Тук Самуил посреща избягалия от плен Роман, а бдинският митрополит и болярите му дават короната на царството. Този акт прави Бдин временна столица на България. След няколко години тя е преместена в Скопие, а след това в Охрид. Но градът остава важна стратегическа крепост, осигуряваща връзката с отвъддунавска България, и същевременно пречеща на връзката на Византия с Унгария. Затова и император Василий II съсредоточава ударите си върху града. Гарнизонът отбива успешно няколко похода със собствени сили. Катастрофата идва през 1003 г. Градът е подложен на осеммесечна обсада. Цар Самуил прави груба грешка - вместо да тръгне с войската си на помощ на Бдин, предприема поход към Адрианопол (Одрин). Той успява да го превземе, но в това време изтощеният гарнизон на Бдин се предал по съвет на бдинския митрополит.
През Второто българско царство Видин отново е областен град, обкръжен от труднопревземаема крепост. През ХIII - ХIV век областните му управители (Дърман, Куделин, Яков Светослав, няколко Шишмановци, Белаур) често са самостоятелни владетели, само номинално признаващи властта на търновския цар. А някои от тях като Михаил Шишман (1322-1330) стават и български царе. И това е нормално - Бдинската област е


обхващала плодородните и гъсто населени

равнинни земи в днешни Северозападна България, Източна Сърбия до Морава и румънската област Олтения. За ресурсите на Бдинския край в тази епоха има две важни свидетелства. В 1330 г. търновският цар Михаил Шишман дошъл за битката при Кюстендил с 6000 бойци, а бдинският деспот Белаур - с 8000. Според унгарски източници Бдинската област имала 600 000 души население при общо население на България 2 - 2.5 милиона. Може би затова през 1365 г. цар Иван Александър обособил Бдинска област като отделно царство, поставяйки за негов владетел първородния си син Иван Страцимир. На следващата година Унгария превзела Бдин и цялото Срацимирово царство. Но още през 1369 г. цар Иван Александър наел войската на влашкия войвода Влайко, разгромил унгарците и освободил сина си. Иван Страцимир управлявал още 27 години, станал турски васал и така преживял с 3 години края на Търновското царство. Но през 1396 г., когато край Бдин минал кръстоносният поход на крал Сигизиунд, Иван Срацимир изклал турския гарнизон и се присъединил към похода. Кръстоносците обаче са били разбити край Никопол и турците ликвидирали Страцимировото царство. Така Бдин станал последната българска крепост, паднала под турска власт.

ПРИЯТЕЛИ Написана на : 2013-11-09 23:42:05

В една арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Пострадалият, без дума да обели, седнал и написал на пясъка:

“Днес моят най-добър приятел ме удари!”

Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но навреме бил спасен от другаря си. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък:

“Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!”

Заинтригуван, приятелят му го попитал:

“Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?”

Засмян, другарят му отвърнал:

“Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на сърцето, където никoй не може да го заличи…”

БОГОВЕТЕ НА ВИКИНГИТЕ Написана на : 2013-10-09 18:33:55

Думата "викинги" извиква мисълта за онези северни племена в древността, прочул се със невероятните си воински способности или необуздания си нрав но извикващи уважение и възхищение с храбростта и мъжеството си. А щом се запознах със митологията на северните народи, бях силно впечатлен от красотата, романтиката и прекрасните образи, които тя съдържа. Много от съвременните фентъзи-бестселъри от типа на "Властелинът на Пръстените" черпят с пълни шепи именно от там. За митовете и боговете на северните народи говорят два литературни паметника: "Старата Еда" и "Младата Еда". Тук се описва един свръхестествен свят: всред мълниите в небето летят дракони, валкири, във въздуха кръжат елфи, подземните елфи пазят невиждани съкровища. И все пак боговете притежават човешка природа, човешки слабости; и те както в Древната Гърция са подчинени на Съдбата...

            Нордическата митология е пряко свързана с нашите български земи. Някога северните племена обитавали територията,на която се намирала Троя. Много от имената на реките, местностите и планините нямат български езиков произход. Повечето са от тракийски,а за други няма определение.Например естностите около така наречения Ситовски надпоис около село Ситово в Родопите звучат като Шутгард, Утгард и др... които на фона на Скандинавската митология звучат малко странно.
 

 

           Как възникнал света според викингите? В началото нямало нищо-нито земя, нито небе, нито пясък, нито хладни вълни. Имало само една огромна бездна наречена Хинунгагап. На север  лежало царството на Мъглите - Нифелхейм а на юг - царството на огъня Муспелхейм.

           Тихо и горещо било в Муспелхейм и само огнените великани можели да живеят там. А в Нифелхейм живеели вечния студ и мрак.

           Но изведнъж в това царство на мъглите бликнал изворът Хвергелмир. Дванадесет мощни реки взели от него своето началои се понесли на юг към Хинунгагап. Жестокият студ на царството на мъглите превръщал водите им в лед, но те не пресъхвали. Ледовете все повече и повече се придвижвали към към Огненото Царство и започнали да се топят. Излизащите от Муспелхейм искри се смесили с разтопения лед и му вдъхнали живот. От тях се издигнала исполинска фигура. Това бил великанът Имир, първото живо същество на света...

           Така създадения свят нямал нито форма ното някакъв определен порядък. На "земята" нямало нито почва, нито пасбища. Само солени грамади. От една от тези грамади се появил друг великан - Бури. Синът на Бури взел за жена великанката Беслу, която му родила трима синове: Один, Вили и Ве. И тримата братя - богове не харесали света и господството на жестокия Имир. Скоро те възстанали против него и го убили. Вече никой не можел да попречи на Боговете да създадат света по техен образ и подобие. От тялото на Имир направили Земята във вид на плосък кръг и я положили в средата на Световното море, което се образувало от кръвта на великана. Нарекли света Митгард, което ще рече Средна Страна.
 
         
  От черепа му направили Небесния Свод. От косите му - планините. От костите - дърветата. От зъбите - камъните. А от мозъка му-облаците. Във всеки от четирите ъгъла на небесния свод боговете поставили рогове, а във всеки рог-вятър.
           В север ния рог бил Нордри, в южния - Судри, в западния - Вестри и в източния - Аустри. Една огромна змия опасвала света от единия до другия край, във формата на кръг, захапала опашката си.  

           От искрите, що излезли от Муспелхейм направили звездите и с тях украили небесния свод. И щом Один и братята му свършили, веднага замислили как да населят света.
           Веднъж намерили на брега на Морето две дървета: ясен и елха. От тях направили мъж и жена. Така светът бил населен...



 image
           Но тъмна нощ властвала над света. Нямало още слънце и луна. Но Один помислил и за това. И сътворил Слунцето и Луната, но уви, неподвижни на небето. Чудил се Один кой може да поеме тази задача.
 
           На Земята живеел един човек на име Мундилфари. Той имал две прекрасни деца - Сол и Мани. Той мислел,че неговите деца са най-хубави, но разбрал по-късно че не е така. В съседното  селище живеел един младеж на име Глен, който бил толкова красив, че сияел като звезда. Решил Мундилфари да ожени Сол за Глен и децата им да станат още по-хубави, по прекрасни дори от онова, което Боговете могат да създадат.

           Разгневил се Один и за да накаже Мундилфари за гордостта му, решил да вземе Сол и Мани и да ги постави в служба на хората: Сол трябвало да вози Слънцето, а Мани - Луната. Така те до ден днешен осветяват Земята.Освен хората, боговете създали и много невидими създания: природните духове, елфите и гномите - черните елфи. Последните живеели под земята, събирали съкровища и богатства но не можели да се покажат на светло - иначе се превръщали в черни камъни. Елфите на  Светлината населявали въздуха и пазели най-прекрасните цвет.И накрая Боговете станали толкова много че населили небето. Разделили се на две големи царства: Аси, които живеели в Асгард и Вани, които живеели във Ванхейм.
 

 



image

САМОВИЛИ)САМОДИВИ Написана на : 2013-10-08 18:53:19


красиви женски горски духове, родствени на самодивите, с човешки облик и големи криле. Вилите обитават трудно достъпни високопланински гори, където всяка се грижи за горско животно, дърво, цвете, храст или планински поток, като ревниво го защитава, главно от човешки вреди. Тези красавици особено обичат сърните, с които могат да разговарят, но са доста злонамерени към хора. Всячески се стремят да ги отклонят от горите си и в този си стремеж често отравят потоците. Разполагат с големи познания за природата и билките, и ако човек успее да ги подслуша на сборищата им след залез, може да научи как да лекува с определено растение или за местонахождението на скрито съкровище, както и много други тайни за света.


Самодиви
красиви женски горски духове с чисто човешки облик, родствени на вилите. Всяка вечер те се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище, където цяла нощ танцуват боси вълшебно хоро, облечени в чисто бели дълги ленени ризи, вероятно отдавайки почит на боговете. По време на танца си едва докосват земята със стъпала, а стъпканите вълшебни билки разнасят силно лечебно ухание. Поради това болните хора, които съберат достатъчно смелост, отивали да пренощуват край хорището, а към тях самодивите се отнасяли необичайно благосклонно, докато в повечето случаи били твърде зле настроени към хора и при среща им нанасяли множество вреди. Чистоголи самодивите често яздят едри елени със златни рога, които са техни любимци. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. На такива болни никой не можел да помогне, а ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци. Самодивите трудно устоявали на красиви млади мъже, на които помагали както могат - превръщали се в бели коне и ги пренасяли където пожелаят и дори се случвало даим дадат три бели конски косъма. След време, ако изпаднел в беда, мъжът можел да запали един от космите, при което съответната самодива се появявала и го измъквала от ситуацията. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина и поради това на развиделяване всички бързо напускат хорището и се укриват в горските усои, и няма опасност от неприятна среща с тях през деня.

САМОДИВИ Написана на : 2013-10-08 18:32:52

Самодивите са навлезли в българския фолклор от славянската митология. Те са красиви женски горски духове с чисто човешки облик, родствени на вилите и юдите. Неописуемо красиви, те могат да убиват с погледа си.

Има много легенди и истории за самодиви. Една от най-известните е тази за самодивското хоро:

Много отдавна, голяма група дървари тръгнала да сече дърва. С приближаването на нощта, мъжете решили да пренощуват на едно място. Пуснали добичетата да пасат, събрали дърва и запалили огън. Всички знаели, че докато не пропеят петлите, не бива да се тръгва на път, защото тъмата е царство на самодиви, самовили, юди и други зли сили, които могат да навредят на човека. Всички заспали, но призори един от дърварите се разбудил и видял, че Зорницата е на небето. Помислил, че са се успали и разбудил всички. Впрегнали добитъка и тръгнали, и никой не обърнал внимание, че не чули петлите да пропяват.Вървели, вървели и стигнали до една поляна. Там отвсякъде кънтели тъпани, гайди, чували се смях и викове. Дърварите помислили, че това са подранили сватбари. Като се огледали хубаво обаче осъзнали, че на поляната се виело самодивско хоро. Нищо обаче не се виждало. Всички мълчали. Подкарали мъжете воловете, забързали да се махнат, а след себе си дълго чували смехове и подвиквания.Изминали доста път, качили се на един връх и погледнали – след тях нямало никого. Повървели още и се спуснали в една долчина. Било тихо, само реката шумяла. Трябвало да я преминат, но животните навели глави да пият вода.

Един младеж попитал спътника си:

- Това самодивско хоро ли беше, дето го чухме на поляната?

- Мълчи, сине!

Тъкмо си разменили тези думи и изведнъж в реката започнали да цопат, да се смеят, да подвикват много голи жени. Животните се изплашили, мъжете почнали да ги подкарват, но воловете едва вървели.

Много усилия коствали на дърварите да се измъкнат и да избягат. Керванът поел отново, но до сутринта всичките мъже измрели.

Оттогава Зорницата се нарича Лъжи-керван, защото често мами пътниците и те загиват.

От тази легенда става ясно, че самодивите притежават свръх естествени сили, които използват, за да накажат неканените гости

Страница 1 от 1
 1-16 от 16  |   1