Sibir.bg - Светът на A I R F L A M E

Написана на : 2010-09-08 16:49:09

Plamen Alexandrov – Air Flame

Пламен Александров Безплатен хляб

Някаква криза поредна чоплела егото на самозабравилото се човечество в онази 2009-та година, която последно е записана в спомените на този мозък. За по-назад може би трябва да потърся специални скенери с друго кодиране. Но оттам към настоящето всичко бе 100% свалено и записано и после го кодирах и разпръснах на хиляди места във виртуалното пространство и няколко никога неизключвани сървърни бази на правителствени, уж недостъпни, институции по цялата планета, и водещи институти, и лаборатории, и къде ли не. Автоматично заложих данните да излизат в различно време в различни сектори върху различни електронни медиини таблоиди, да излизат на екраните на цели нации, да прекъсват медиини шоута и всякакви събития и да опитват да събудят каквото е останало все още живо в потребяващите тази огромна машина за информация, дето с пипалата си движеше посоките на движение на хуманоидите в последните десетилетия. Последно забраних собствения си достъп до всички клетки, които създадох и активирах, миг преди те да заживеят собствен независим живот на последните маяци за човешка свобода и независимост. После се отпуснах за миг и притворих очи. Всичко, което трябваше, го свърших. Оставаше ми само да си пусна за изпращане Луис Армстронг. Имах два пътя: Да чакам и да действам. Ако изберях да чакам или щяха да ме намерят, или щях да свърша без да съм намерен, или щях да се изкуша. Ако приемех, че няма да ме намерят, значи предварително съм изгубил разсъдъка си. Всичките данни сочеха, че всяка биологична единица се следи и контролира от безчет компютри, специалисти, сателити, наноизлъчватели и импланти и дори собственото ми ДНК всеки миг ме предаваше в ръцете им. Дори да имаше шанс 1:1 000 000 000 това да се случи и да остана незабелязан, какво гарантираше, че това ще е по-дълго от час, ден, седмица? Или дори да е повече. А ако се изкуша? Колко прекрасен е този свят! Може би никога няма да го видя пак такъв през тези очи! Как ми се иска днешните деца да са по-умни, отколкото сме ние! И един ден пак да летят свободни в мечтите си хората! И да могат да правят каквото си пожелаят! И да се усмихват! И да са щастливи! Колко прекрасен е този свят! Дано го разберат свободни и без да са контролирани в мислите и чувствата си! Колко прекрасен е този свят! Трябва да действам! Просто друг вариант няма. Стартирах програмата и стандартният медицински манипулатор препрограмиран от мен щеше да извърши процедурата. Този мозък, който ми е бил поставен след катастрофата и който отвори всичките ми сетива, ще бъде надлежно изваден и съхранен в капсула в галактическото пространство, докато информацията от него потрябва някому, а на мен ще ми бъде поставен досущ същия клониран, генно модифициран и изчистен от всякаква информация и следи към миналото, и чувствата, и свободата, и в следващите седмици щях да бъда обучаван от заложените предварително от мен програми, за да стана същия като останалите индивиди, обитаващи тази планета и за да стана неоткриваем и незаличим за специалните части. Това изщракване означаваше, че вече е впръскана упойката и процедурата започва. Сбогом мой прекрасен свят! За последно може би минават сякаш пред очите ми хората, които всъщност са целия ми живот. Всъщност те са живота на този вълшебен, невероятен, единствен мозък! Едно чувство и една дума изпълва всичко и кънти във всичките ми сетива: О Б И Ч А М В И! На второто щракване вече аз не бях аз и бях на път да се превърна в чисто новичко двукрако творение, подобие на човек с предвидимо бъдеще и никакво минало, а остатъка от досегашното ми пробуждане щеше да потъне в парите на металния контейнер, миг преди да се включат поддържащите му системи и три минути преди да бъде изстрелян към място, което би намерил само някой успял да възприеме посланията, започващи в този миг да бъгват всички комуникационни спътници, телевизии, програми, мобилни разговори, сайтове, реклами, билбордове, учебни центрове и всяко място, където някое от двукраките използваше очите и ушите си.

В студа и мрака на 2009-та светът тръби навсякъде за спиране на прогреса и изпадане в криза. Голям брой банки и фирми обявяват фалит. Но всъщност най-губещите са обикновените малки хора. Те плащат цената на самозабравянето на големите играчи на борсата. Те губят своите средства в застахователни компании, акции, осигурителни фондове. Отнякъде излизат бързореагиращи мародери и правят невиждани печалби върху загубите и сриването на общественото благоденствие. Но наказани няма. Няма виновни. Всъщност създалите кризата отново са със самочувствие, този път на спасители от нея. И болната система се възпроизвежда и милиарди се наливат от пусто в празно и се залага следващата криза. Самодоволните, самозабравили се кукловоди, разпределят плячката по висшите етажи и надменно си пият бирата в Лондон, в Ню Йорк, в тайните строго охранявани срещи на мислещите се за богове. Това, което получават като подарък от всички тези места обикновените хора, е нова порция дълг, разпределен на всеки роден и нероден, без въобще до всеки един да е стигнал и полъх от каквито и да е средства. Всичко е потънало някъде. В дълбоката конспирация и дълбоките джобове на лакома шепа векове пиещи средствата на цели нации без всякакви задръжки и морал наглеци. И в тази тъма и студ един ум издига глас и почва да публикува свидетелства срещу лъжците. И почва преследването му. Тайно и явно.

Един. Сам срещу всички. Вложил целия си живот, своя свят, сърцето и душата си, за да спаси човешкото в човеците. Един. Срещу машината за смазване на различните. Тайни и явни, държавни и дълбоко законспирирани служители са пуснати по дирята му. Ослепели и озверели, готови за тридесет сребърника да продадат не един, а цели нации, бандити и ченгета, нещастници и хитреци, различаващи се само по способите и мимикрията си, плъзват като фекали по тръбите на обществото, пръснато на планетата. Ловът е с предизвестен край. Цялата система работи в една посока. Колкото и да е умен, колкото и да е силен и борбен, уловът пада. Ловците на глави приемат чековете си. Жертвата е докарана пред палачите си. Остава само едно: Унищожаването и.

- Всъщност фигурира ли някъде това лице? – една усмивка въпросително поглежда началника на кабинета.

- Не. Всичко е заличено. – изстрелва безличната маска на началника. – Остава и окончателното му заличаване. Всъщност всички документи са предадени и това е свършено. Сега ще приключат процедурата окончателно.

- За моите изследвания точно това ми е нужно. – усмивката е по скоро на змия застинала преди да се стрелне към жертвата. – И колкото по-силен и неконтролируем е духа, толкова по-добре. Толкова повече ще сме сигурни в резултатите.

- Но средствата по проекта са спрени. Значи нашите срещи приключват, приключва и вашата работа по него и всичко потъва в архива. – не по-малко змийска усмивка отвърна от маската-лице на началника на кабинета.

- Тук точно това е от полза на двама ни. – тихо увисна в мига тишина. – Частно лице се интересува от изчезнал, за използването му за експеримент с фатален край върху вече унищожено фактически лице. Нито лицето може да се докаже, че съществува, нито да се оплаче. Отлага се само изпълнената вече на хартия присъда. Полза или загуба само науката може да има. Болка или последствия може да има само върху несъществуващо лице. След като се отчетат данните по експеримента, опитното лице се унищожава. И никога не го е имало. Никой не знае и никога не узнава за това. Вашата работа е свършена, свършена е и моята. И за тези тук никога никой нищо не узнава. – Очите на двамата се спират на току що поставена купчинка от едри банкноти, която две секунди по-късно потъва във вътрешния джоб на сакото на началника на кабинета.

- Дискретно. – излизайки от стаята изпуска устата на началника. – Никога не го е имало, никога не се е случвало. И ликвидиране след опитите.

- Удоволствие е да се работи с Вас! – усмивката си е свършила работата и жеста и показва надменно самопоставянето и по-високо от посредствеността в този кабинет.

Следват рутинни продължавания на експериментите спрени от правителството. Фазата и целта им така и не достига етап, в който да се разкрие потенциала им. Само един е посветен в бъдещето и очакванията от тях. Змийската усмивка е техният родител. Преминал в лабораторията от всякакви животински видове през случайни бездомници и търсещ сериозно предизвикателство за доказване на откритието и тезата си. С това лице ще достигне апотеоза на изследванията си. Тялото е изсипано на металния плот от торбата за трупове, в която е транспортирано до последното си местожителство. Упоено и в несвяст то дава възможност да бъде изследвано и разгледано в подробности. Изведнъж усмивката застива и ръката готвеща инжектирането на химическата комбинация спира. После очите се присвиват още по-змийски и усмивката се разтваря още по-широка. Друг вариант минава през главата на изследващия.

Лицето стои в приготвената му стъклена стая-клетка. Четири дни никой не се е появявал във взора му. Нито храна, нито вода, нито някакъв признак на живот има около него, освен червено светещите индикатори на вторачените в него камери. На петия ден, в края, след 120 часа без никакъв досег с нищо, една ниша се отваря и в нея има купа течност и един хляб. Почти два часа лицето не помръдва. На третия отива и повдига купата. Помирисва я. Отпива от прозрачната течност. Индикира я и я възприема като вода. После бавно отчупва парченце от хляба и още по-бавно го поставя в устата си и започва да дъвче. После пак и пак. Почти изпразва купата и преполовява хляба.

- Експеримента започна. Лицето приема доброволно и без всякакви протести и съпротива първата фаза. Видими странични ефекти няма – диктуваше изследващия на диктофона, докато наблюдаваше екраните с опитното същество на тях.

Ден след ден експеримента трупа все повече данни и успехи. Лицето вече е зависимо и чака с нетърпение всяко отваряне на нишата и поема всякаква храна и течности поставени там без първоначално недоверие, опитване на мирис и вкус. След поемане на количествата, на лицето може да се влияе, в каквато поиска посока изследващия. Може да му се поиска да направи каквото и да е и лицето изпълнява. Дори застрашаващи живота му опити водят в една посока: Цялото управление и воля и начин на поведение могат да му се внушат. Необходимото количество химичен реагент може да му се доставя на порции от каквито се изберат интервали и има 48 часово въздействие. Но създадения и култивиран изкуствено глад, и зависимост, и нужда от реагента започва да кара лицето да търси на всяка цена дозата си реагент след 12 часа, и практически организма му никога не се очиства от зависимостта, и иска постоянно поглъщането й.

- Питието определя съзнанието – змийската усмивка диктува резултатите на диктофона си. – Но поставянето на реагента в хляба води до още по-голям успех и практически е неразличимо и във вкуса и мириса му.

Постепенно започва експерименти, в които внушава на лицето да избере даден съд или продукт и да го желае с неустоима сила. Поставя различни наименования на един и същ продукт, но лицето избира само този, който му е внушен и не се интересува от другите. После поставя под внушеното име фекали, препарат за почистване, отрова за гризачи, а другите продукти са ароматна разнообразна храна, но след внушението лицето не поглежда дори ухаещите продукти с различно име и се натравя с погълнатата маса от указаните и внушени имена. Налага се лечение и прекъсване за 72 часа на експеримента. Когато лицето идва в съзнание след това в погледа му има нещо различно. Но не за дълго. Отново започва серията и експериментите. В клетката, докато лицето е било в безсъзнание, е поставен монитор. На него се появява информация и всред многообразието от предлагани продукти се набляга на внушение на един. И лицето точно него избира. Следващия път на пакет от няколко. И точно тях предпочита след внушението. Независимо какви. После се повтаря експеримент с внушени вече други нехранителни продукти. С услуги. С всичко, за което се сеща експериментиращия. После се появяват хора. Кой от кой по красиви. Умни. Различни. И един на нищо не приличащ. Явно показващ злоба, некомпетентност, болна психика. И след внушението се очаква избора. И той е точно посочения. Независимо от превъзходството на останалите избран е най-лошия.

Пресичам и заставам на светофара отсреща за да пресека и този булевард, когато виждам изстреляла се във въздуха над главата ми въртяща се и летяща точно към мен кола. Това е последното, което виждам. После всичко изчезва и не помня нищо. Тичане. Кръв. Линейки. Доктори. Ръката ми в ръката на моята любима. Думите на другите доктори към нея. Сълзите. Това остава за другите. Аз нищо не помня. Само сякаш почувствах, когато тя реши да се бори и сама да се справи с последствията и да ме върне при нея.

Отписват ме и я съветват да дари органите ми и да изключат системите. Тя вече не плаче. Търси. Сигурна и убедена е в това, което иска да направи с мен. То е в стиснатите и устни и немигващите, втренчени напред очи. От компютъра пресява информация. После тръгва да обикаля болници. По-точно там където болните свършват. Тъкмо влиза в една морга и чува гласове. Прикрива се. Докарали са чувал с труп в него. Отварят го и изсипват.

- Тоя още е топъл. – дъвче глас приглушено.

- И жив вероятно. Може да почака да си догледаме мача и да си пукне през това време. – кънти грозен смях в ехото на още по-грозните плочки опасващи отвсякъде.

Притваря за миг очи и решимостта и вече е прехвърлила тялото върху количка и го тика към празна линейка в края на коридора. Покрива тялото с чаршаф опипвайки пулса му за миг. Тия верно не са се шегували. Въпреки огромните дупки от куршуми на гръдния кош и корема имаше едва доловим пулс. Цяло чудо е, че живота не го е напуснал още. Но нужни са още низ от чудеса. Поне още едно. За да стане това, което тя иска е нужно да са ни съвместими всички жизнени показатели... Но първо е нужна зелена вълна за да стигне до мен с тялото, докато то има пулс още.

Така се върнах в тялото си и се сдобих с нов мозък. Този мозък. Мозъка на борилия се с натрапената ни система. Мозъка на смазания с натрапени експерименти. Кой знае колко време съм бил в несвяст. Цяло чудо е, че въобще съм се върнал на този свят. Нищо не помнех. Години бяха нужни. Гледах един телевизор денощно в стаята. Тръбички и кабели ме поддържаха. Докато почнах да мигам. Да мърдам устни. После почнаха да ме учат. После разбрах, че тази, най-хубавата докторка е моята... Аз съм бил най-големият щастливец на света! Как можеше в такъв момент да се предам? Как можеше да я предам?

Гледах телевизора. Почнали да правят генно модифицирани органи, всякакви и мозък дори, съобщаваха. Едни протестираха, други експериментираха и вече съобщаваха за успешни трансплантации. Даваха оперираните. Сигурно и аз изглеждах така. После даваха какво ли не. Съобщаваха, че кризата отминавала. Бедните намалявали. Нямало гладни. Почнали да раздават безплатен хляб. Даваха доволни хиляди как грабят и ядат безплатния хляб. Нещо блесна в главата ми. Нещо стана в мозъка ми. После сякаш само болка остана. И премина, може би от поддържащите медикаменти вливащи се в мен през тръбичките. Но нещо бе наистина минало през мозъка ми, защото графиките на монитора го засякоха. Така минаваха дните. Съобщаваха за изненадващи резултати и повишаване на акции на компании вчера създадени. Съобщаваха за повишаване на потребление на стоки в хиляди пъти. Съобщаваха за изненадващи резултати в политически избори. И увеличаване потреблението на безплатния хляб. И превземането на пазара на хляба от него. Изведнъж мозъкът ми почна да отделя и разчита рекламите, които водеха успеха след себе си. Всяка от тях бе свързана с новина за небивал растеж и успех. Докато бях залисан в заливащото ме от телевизора, състоянието ми постепенно се беше подобрило толкова, че почнах да сядам и дори ми доведоха физиотерапевт, да ме учи и да ставам. Но най-вълшебните мигове бяха, когато идваше при мен и ме прегръщаше моята докторка, моята спасителка, моята любима... Това бе нещото, което ме караше да уча и започвам живота си отново. Исках само нея! Исках да съм само с нея! Един ден... Почнах да пристъпвам. Почнах да ходя. Четях. Обучавах се. Поглъщах всичко. А от телевизора казваха, че светът има нов господар. Нов най-богат човек притежаваше вече повечето от него. Аз не обръщах внимание в този миг. Аз бях най-богатият! Имах най-прекрасната жена! И бях жив! И продължавах напред! И всеки ден бе нов успех със стъпката, с крачката увереност!

Бях излезнал от болницата. Пиех поддържащи медикаменти. Но се движех сам. Мислех, че мога да почна да работя нещо. И исках да го кажа на моята докторка като на моя любима. Исках да й благодаря, но осъзнавах колко е нищожно всичко, което можех да направя за нея. Поисках да идем в планината. Не зная защо. Може би ми се струваше красива. Стигнахме там и седнахме на една поляна прегърнати, вперили взор в града долу.

- Никога не съм ти казвала какъв беше преди – прошепна тя в прегръдката ми.

- Какъв? – попитах тихо.

- Ти пишеше... И обичаше да идваме тук... Разказваше ми с часове... Създаваше нови светове... Рисуваше невероятни картини... Обичам музиката на гласа ти! С часове и дни и години мога да те слушам! – очите и ме гледаха от дъх разстояние и не можех да й кажа, че не чувствам и не помня нищо от това.

- Обичам те! – промълвих и зарових смущението си от това, че не съм аз в косите й.

Наистина я обичах! Няма по-прекрасно същество на света от нея! Исках всеки миг на тази планета да бъда както сега прегърнат с нея. Исках да й го кажа. Тя сякаш го почувства. Повдигна прекрасното си лице и ме целуна. Потънах в целувката и красотата й.

Стоях сам с телевизора и мислех какво искам да правя. Тогава без да искам се загледах в него. Изведнъж блясъкът като гръмотевица взриви мозъка ми. Болката ме накара да извикам. Срещу мен от екрана ме гледаше едно лице с разтегната широка усмивка, но аз виждах змийското в него. Гръмотевицата сякаш наместваше в миг огромно количество информация, спомени, части от минало в мозъка ми. Докато като фон течаха думите от телевизора...

- Днес ще ви срещнем с най-успелия човек на десетилетието. Кандидата за президент... – течаха неспирно звуците, докато главата ми сякаш щеше да се пръсне. – Нека Ви запитаме... Как достигнахте от нищо до доверието и подкрепата на над 86% от населението, Вашите избиратели?

- С грижа и любов за всеки избирател – кънтеше пресиленият смях от телевизора.

- Да, знаем какво направихте за всички, започвайки от най-бедните и най-нямащите през кризата... Вие раздавахте и раздавате на всички безплатния хляб! Благодаря Ви от името на всички! – покланяше се водещата. – Но какво Ви струва всъщност това?

- Няма значение какво ми струва, щом в отплата получавам народната любов, а тя е безценна! Тя е стимула ми да давам все повече и повече! – не спираше усмивката.

- Кога мислите да спрете? – продължаваше водещата.

- Не смятам да спирам. Има безброй предизвикателства и цели, които съм си поставил – не можеше никой да не вижда змийската отрова в тази маска-усмивка.

Сякаш всичко се бе върнало в този мозък на мястото си. Вече знаех, че не е моя. Това лице бе последното видяно от него преди моята любима да го прехвърли на моето тяло. Това лице бе изпразнило цял пълнител на пистолет в тялото към мозъка с думите:

- Аз държа на думата си и след като си изпълни предназначението е време да отидеш, където се водиш и искат всички да бъдеш. Ти си единственото свидетелство за моето оръжие и е време да умреш!

Почнаха да се връщат всички експерименти. Почна да ми призлява от всичката преживяна гадост. Но пред всичко изплуваха купа с течност и един хляб. Докато бях в кома и забрава, мозъкът се бе очистил от влиянието на хляба. Но сега за пръв път осъзнаваше и аз с него, какво всъщност бяха правили с него. Осъзнавах и какво правеха с хората в момента по света. Трябваше ми голяма воля да започна да търся още в компютъра. Да. Всичко бе истина. Този експеримент продължаваше в глобален мащаб.

Империя от влияние и пари бе съградена с помощта на безплатния хляб тихо и безшумно за много кратко време. Всеки, който искаше да печели и да има ефективна реклама плащаше, иначе отиваше и той, и продуктите му в забравата. Стотици продукти и фирми бяха собственост само на един. И всички те бяха с най-големи продажби. Ясно бе на когo са. Всичко бе толкова очевадно! Никой ли не виждаше какво става? Трябваше да го спре. Трябваше с цената на всичко да спаси останалото от света. Иначе нямаше смисъл.

Щом съм писал, пак ще мога да пиша си повтарях и редях мислите си. После ги пратих. Тогава изобщо не помислих, че може да няма незасегнати. После бе късно.

Всичко се повтори за миг. Преследването. Ловът. Този път още по-жестоко. И страшно. Защото първата жертва не бях аз. Бяха разбрали пропуска и небрежността си. И премълчалите за изчезналия труп си бяха признали. И бяха навързали постепенно появата на трупа в друга болница и друга морга. И бяха се разприказвали участвалите в трансплантацията доктори. И ловците-убийци бяха стигнали до моята любима. Бяха я намерили с прерязано гърло колегите й след миг и това бе позволило да я поддържат на системи в момента. Исках да се разкъсам за глупостта си! Исках аз да умра! Но сега нямаше време за това. Обявяваха, че е в мозъчна смърт и искаха разрешението ми за да я изключат. Имаше подсигурени чакащи за органите й. Тя не ме бе изоставила и аз нямаше да го направя. Докато стоях през нощта до нея в тъмното и ту държах ръката й, ту я целувах, компютъра ми работеше и търсеше усилено. После подсигурих клониране на мозъка й и вече разполагах с генно модифициран такъв. Трябваше да я отвлека от болницата преди да убият и нея, и мен тук. Успях някак с много късмет, щастие и магия. Скрих я и извърших всички манипулации, после програмирах обучението. Подготвих за мен и легло до нея. Със същите показатели и програма. После знаете.

Единственото, което се надявах, бе да се събудим и да се запознаем и бъдем отново заедно. Този път завинаги. Чисти. На чисто. Без хляб. Без безплатен хляб. Само тя и аз.

Plamen Alexandrov – Air Flame

Посещения(185) | Напиши коментар | Виж коментари(5)

Бро

Бро На Меричка

Пламен Александров - Air Flame Бро На Меричка

Далече, далече в тъмния и студен Космос, в огромното, празно за някои, пространство, се движеше, противно на всякакви познати нам правила и закони, малка планета... Никой ни я бе видял, ни знаеше за нея. Планетата бе толкова малка, че би изглеждала като пъпка върху бейзболна топка. За повечето светещи тела в огромището на пространството тя бе пренебрежимо малка и нищожна и те не я смятаха ни за планета, ни за спътник, ни за астероид, ни за метеорит, ни дори за космическа прашинка. Причината за това бе не само микроразмера й, а и това, че бе от газ. За разлика от другите газови планети, дето се бяха надули охолно и замръзнали мързеливо в пиршеството на размерите си, тя бе скромна и тиха, но за сметка на това много любопитна и игрива. Та, както разбрахте, за никой в огромната Вселена нямаше значение съществуването на тази планета, освен за един. Тази планета бе обитаема. И за единствения й обитател тя бе всичко. И дом, и свят, и средство за придвижване, и всичко, всичко, всичко, което бе постоянно и неразривно свързано с него. Този обитател наричаше себе си Бро. Бро бе прекрасно газово същество (сякаш можете да си представите друго на една газова планета), живеещо в симбиоза и доволство с околната среда. Бро бе щастлив, защото не знаеше какво е нещастие. Бе доволен, защото не знаеше какво е да си недоволен. Бе гладен да поглъща всякакви новости, красоти, пространства, време, светлини, тела... Всякакъв досег на сетивата му до нещо го изпълваше с размисъл и щастие във времето му до следващия сблъсък с очарованието на безмерното съзидание. И така, незнайно откога пътуваше, пътуваше и срещаше неповторими творения. Бе хубаво, че малките размери и нищожна плътност на планетата и неговата също, дават възможност за тези великолепни странствания и пътешествия из Вселенските пространства и Галактическите стълпотворения всред какви ли не чудеса и изненади. Бе лошо, че разстоянията, съизмерени с големината на планетата му и него самия, бяха огромни. Но пък той нямаше представа за време и бърза работа, та се отдаваше на размисли, анализи, фантазии и сетивата му се усъвършенстваха, и всичко наоколо му бе една вълшебна мечта, една приказка за пътешествие безкрай, безспирен летеж в красота...

Бродейки веднъж в една Галактика, Бро съзря една планета с цвят, който му допадна. Устреми сетивата и планетата си към нея. Скоростта, с която се приближаваше му даде възможност да се възхити от нарастващите й форми и очертания по повърхността й, профуча покрай спътника й и с огромно въодушевление се бухна в атмосферата й. После се опита да заобиколи блестящото нещо насреща, но цопна в меката му повърхност поради скоростта и направи леки вълнички, доколкото газ би сътворил това в чаша течност. „Прекрасно е тук!” – кънтяха сетивата на Бро. За миг той се остави на полюшването на течността. Вълшебно! После се издигна и полетя с малката си планета към нещо в далечината, различаващо се от течността, стигаща околовръст до хоризонта.

За първи път Бро срещаше със сетивата си такова нещо. Бе обикалял безкрайно в пространството, нямаше представа колко безкрайно време му бе отнело това, но полетата, светлината, материята, до които се бе докосвал и съзирал, нямаха нищо общо с това. Тази планета бе обитаема! На тази планета имаше същества, също като на неговата! Леле! Колко велико! Страхотно беше! Наблюдаваше в захлас отгоре хиляди движещи се в какви ли не посоки обитатели на планетата... Но защо са толкова много? За първи път нещо разтревожи Бро... Защо на неговата планета е само той, а те са толкова много? Но Бро не можеше да устои на напора да се стрелне към тези обитатели на планетата и да им покаже и той своята планета и себе си... Леле, колко са огромни! Опита да застане пред един, но той не го забеляза и мина през него. Защо? Опита пак. И пак. Хиляди пъти. Не. Не го забелязваха. Минаваха през него като през празно пространство. Видя други същества в разни затворени пространства. В някои бяха по много, в други - по един. Застана пред тях. Не спряха. Минаха все едно го няма. И пак. Хиляди пъти. Сетивата му кънтяха: „Защо? Защо? Защо?” Те ли не съществуваха или Бро не съществуваше? Застана пред едно същество, дето идваше към него и дърпаше друго по-малко и рошаво, съвсем не приличащо на останалите същество. Голямото мина като останалите през него, но малкото почна да издава адски силни звуци и явно съзря Бро, и понечи да го глътне или засмуче с влажните си отвори и сигурно това щеше да се случи, ако голямото не бе го издърпало и завлачило нанякъде. Щом това същество го усети, значи Бро съществуваше. За първи път той се замисли за голямо и малко. На него това никога не му бе пречило. Дали за тези същества размерът наистина има значение? Реши да опознае света около него, без да го забелязват. Полетя над и между съществата. Сетивата му усетиха някаква огледална повърхност встрани. Тя отразяваше всичко. Да, съществата и всичко, дето се движеше и не се движеше, се бе облещило в тази повърхност. Бро приближи, докато се бухна в нея. После върна малко назад и... За първи път Бро виждаше как изглежда планетата му и той в отражението. Едва забележими, докато лъч светлина не премина през тях и ги обагри в ярки, светли и полупрозрачни парещи краски. Бро продължи да подскача по лъчите и да се радва на откритието си. Незнайно колко и накъде обикаляше въодушевен от открития прекрасен нов свят, докато светлината почна да се излъчва не от светилото на планетата горе, а от лъщящите отразяващи повърхности наоколо му. На едно място му се стори, че светлините често се сменят и сякаш показват планетата върху огромната повърхност. Спря и започна да поглъща импулсите на светлината със сетивата си. Не знаеше колко време е минало, времето за него нямаше значение, но знаеше вече повече за тази планета. И колкото повече научаваше, разбираше колко малко знае и искаше още и още. Искаше да узнае всичко. Намери място където имаше безброй светещи с различни импулси по-малки, но заливащи го с различна информация, отразяващи повърхности и жадно започна да попива. Докато се усети, започна да разбира връзката между картинките, започна да схваща потока и смисъла, да разбира дори минаващите и невиждащите го. Те комуникираха със звуци, подредени по определен начин. Сетивата му различиха в говора им информация, че отиват да учат в библиотека. Не знаеше какво е това, но любопитството му го накара да ги последва и невидимо да ахне всред Вселената от знания, подредена до купола, нейде догоре... Колко време не излезе от този храм, не знаеше, но прегледа всички електронни книги, дето бяха качени и току от рамо на рамо на четящите прескачаше, за да поглъща страниците, които те отгръщаха. Бро бе щастлив, вече знаеше какво е нещастие от книгите за обитателите на тази планета, но смяташе, че за него ще е нещастие, ако не може да продължи още и още да научава. Само едно не даваше мира вече на Бро: толкова много знаеше за обитателите на планетата, а те не знаеха нищо нито за него, нито за неговата планета. Защо не го забелязваха? Какво им пречеше?

Изведнъж, - както бе до рамото на едно момиче с огледални повърхности пред очите, което четеше книга за поезията на ХХ-ти век, тя отметна глава назад, кихна и после пое толкова силно от атмосферата на планетата, - без да се усети Бро бе всмукнат от нея заедно с планетата си. В първия миг му бе непривично, но реши, че това е ново пътешествие и може да му се наслади. Огромно бе учудването му, че усещаше мислите на момичето като свои, сетивата му виждаха през нейните очи... А тя прие неговите мисли... В първия миг се хвана за главата и погледът й зашари наоколо...

- Кой си ти? Къде си? Защо си в главата ми? Защо ми внушаваш мислите си? – паникьосано препускаха и мислите, и думите й.

- Аз съм Бро – чуваше тя в главата си. – С моята планета се любуваме на Вашата. Вие сте първата обитаема, освен моята, дето срещам, пътешествайки.

- Излез... Излез! Махни се! Остави ме! – пищеше момичето и дърпаше главата си като че да я откъсне. – Полудявам! Помощ! Махни се от мен! Господи...

Всъщност вече имаше неща, за които Бро да не иска да си спомня. Той не искаше да си спомня за тази първа среща и разговор с обитател на тази планета. За първи път усети желание за разбиране и споделяне. За първи път му се прииска да не е сам на своята планета. За първи път си постави за цел да намери някой като него, за да го разбере и да бъдат заедно щастливи, и да научават все повече и повече, и да пътешестват заедно, заедно да се любуват на звезди, планети, галактики, Вселена... Но той бе сам... Тази планета и знанията, придобити на нея, промениха целия му свят, целия му живот.

Бро бе напуснал библиотеката и незнайно откога блуждаеше в мислите си и пространството, реейки се между безбройните светлини. Бе разбрал в безкрайните часове четене какво чудо и какво вълшебство е животът. Бе разбрал, какво още по-голямо чудо е, че неговата газова планета и той самият не са се разтворили в атмосферата и течностите на тукашната при срещата си. Какво фантастично нещо е срещата на два различни свята.

Изведнъж нещо го сепна. Усети се, че прихваща мислите на местните обитатели. Вече бе разбрал, че те са милиони и милиарди. Двукраките се наричаха хора. А имаше и още хиляди други различни видове. Щастливци! А той бе единствен!

Мислите на всички хора попиваха в него. Изведнъж една мисъл изскочи над другите. Беше вик за помощ. Беше отчаяние. Беше предсмъртна агония, беше неискана самота. Зави наляво. Усилваше се до болка. Връхлетя в полутъмния квадрат, откъдето идваше. Едно същество се молеше да умре, сгърчено, само, удавено в болка и самота. В мига, в който искаше да поеме последна глътка въздух, в него влетя Бро.

- Защо? – отекна в главата на човека. – Защо го искаш? Защо не си щастлив? Защо?

- Кой си ти? Как влезе в главата ми? Защо ми пречиш да напусна този свят?

- Аз съм Бро. Успокой се. Остави ме да разбера твоя свят и ще ти помогна.

- Аз съм сам. Никой не може да ме разбере, нито да ми помогне. Нищо не ми остава и не виждам по-добро решение от това да приключа... Сега... Сам...

- Ти не си сам. Можеш да направиш чудеса, да ги споделиш с другите и да им помогнеш да осъзнаят, че те също не са сами, и да бъдете всички щастливи заедно. Разправи ми какво ти тежи и аз ще ти разправя моята история – после ти прецени. И въпреки това, дето ще ти разправя, аз съм щастлив, доволен и гладен за още и още... – звучаха мислите на Бро в главата на отчаяния човек.

После животът на човека на пресекулки мина през сетивата на Бро. Нямаше успехи въпреки постоянния труд. Имаше разочарования. Имаше болести и беди. Имаше отчаяние. И едно-единствено светло нещо, няколко мига от нещо, наречено любов.

- Какво е любов? – прозвуча питането на Бро. – Защо след като си го изпитал не научиш и другите на това? Защо не живееш вечно в него споделяйки го?

Бро прехвърли в главата и мислите на човека своите безкрайни бродения. И погледът на човека се промени, искрата и огънчето на живота заприиждаха в него за постоянно. Тялото му се отпусна. Гънките на тъжна усмивка накрая разтвориха устните:

- Благодаря! А аз си мислех, че съм сам... Бро, ти си самото добро!

После Бро отлетя нанейде, докато човекът местеше пръсти по клавиатурата.

Почнаха да излизат книги, да се правят филми, медиите гръмнаха, за идването на Бро. Разказваха за неговата планета, разказваха и за него, как той обикаля навсякъде и помага на нуждаещите се. От големите светещи повърхности, разположени къде ли не, хората говореха за срещите си с Бро. Бяха въодушевени. Казваха, че го обичат. Че са се родили отново благодарение на него. Казваха, че той е новият вестител на вярата. Кълняха се, че той е месия на щастието. Приписваха му какви ли не образи и сили. Величаеха като необятни и огромни неговите възможности. Едни пишеха песни за него. Други го призоваваха да спаси планетата. Трети искаха да го изберат за световен водач. Четвърти - да го канонизират.

А незабележимият Бро се вслушваше в кънтящите в сетивата му мисли на хората и щом чуеше вик за помощ, на мига политаше натам, отзоваваше се на зова в главата на нуждаещия и помагаше по своему, според това, дето бе чел и това, дето бе извлекъл в себе си за ценности на тоя свят, от книгите и от своите преживявания.

Имаше вероятно не само щастие, но и тъга в Бро. Когато не помагаше на някого от хората, той все по-често се стрелкаше нагоре във висините, към небето, към звездите през нощта или към облаците и слънцето през деня.

По едно време по големите светещи повърхности заговориха, че Бро е напуснал планетата. Други убедено отсичаха, че той въобще не е бил тук и че въобще всичко за Бро е измислица. Трети му се заканваха. Четвърти го проклинаха.

Бе минало много време откак Бро бе пристигнал с планетата си...

Един ден светещите повърхности показаха същия човек, който Бро бе върнал към живота и накарал да пише и да живее за любовта... Той с тъжна усмивка запя песен за любовта и доброто дето никога няма да напуснат тая планета. Песента бе и за вярата до гроб в доброто и че ще бъдем винаги заедно и до Бро... И в тоя миг проехтя изстрел... От челото на човека едри капки кръв покапаха замлъкващата китара... В настъпващата тишина последният му дъх запечата: „Бро...!”

Далече, може би от другата страна на планетата в място, което не приличаше на нищо детски плач, пулсиращ като маяк, бе отвел Бро. Той видя през детската главица и преждевременното раждане, и подхвърлянето на бебето, и осиновяването, и повторното изоставяне, и тежките диагнози, поставени от докторите, и отново и болката, и самотата... Усети и смъртта, разхождаща се в сенките на коридорите в това грозно отвсякъде място.

Разбра какво трябва да направи. Започна да разказва приказка. Разказваше в детската главица. Плачът спря. После продължи да разказва пак и така, докато сънят пое разказването на приказките в свои ръце. На сутринта почна звук по звук, буква по буква, картина по картина да възпроизвежда своето знание за всичко на тая планета. И пак, и пак, и пак. След, знае ли някой колко време, опита да накара детето да седне. И пак, и пак, и пак. Докато успя. После му благодари, разправяйки нови приказки. Разправи му за броденията си из Вселената. И го накара да се изправи. Полека. Ден след ден. Нощ след нощ. За Бро времето нямаше значение. Бе научил, че на тая планета единственото, дето имаше значение, е любовта. Така както той разбираше любовта, така я раздаваше. Детето, малкото момченце, направи първата крачка, политна, но се хвана, потрепериха крачетата му, но се усмихна и направи назад една крачка още и седна... Утре още... И пак, и пак, и пак... Бро бе щастлив. Само едно-едничко нещо се спотайваше нейде в него, но той го криеше и не го показваше.

Дойде ден - изкараха всички деца на двора. Доведоха и от друг дом. Щяха да се местят в нова сграда. Бро излезе от детето. Момченцето вдигна ръка към него, сякаш го видя:

- Бро... Бро... Бро... – промълви то. – Бро... Бро... Бро... – и правеше крачка след крачка след него с несигурна, трепереща, но неспираща походка...

Всички бяха вцепенени. На целия персонал ченетата увиснаха. Това дете никога не би трябвало да говори, нито да се изправи, какво остава да ходи... Нито едно от тези деца не би трябвало да може да прави каквото и да е, освен да вегетира.

- Бро... Бро... Бро... – едно от доведените от другия дом момиченца се бе изправило и тръгнало и то след Бро. Бро бе виждал какво ли не във Вселената, но това му дойде в повече. Значи и тя го вижда! Сега! – Бра... Бра... Бра... – смени леко посоката си момиченцето и всички сетива на Бро бяха зашеметени. Защото видя още една газова планета и върху нея едно шеметно, лилаво, прозрачно, същото като него, но, стори му се, по-красиво същество. Не можеше да бъде! Бро бе най-щастливото създание във Вселената! Или бяха две? Бра връхлетя и го прегърна.

- Бро... Бро.. Бро... – викаха всички дечица на поляната. Крачетата им пристъпяха несигурно, но стъпка след стъпка, крачка след крачка. Ръчичките им сами се намериха и се хванаха, те продължаваха по-уверено напред. Най-отпред вървяха хванати ръка за ръка момченцето и момиченцето съзряли първи Бро и Бра, който пристъпваха след тях...

А Бро и Бра невярващи летяха слели се в прегръдка, върху своите малки планети, които се чудеха и те дали да се слеят в тоя ден, в който обитателите им бяха най-щастливите във Вселената.

Децата повтаряха имената им и все по-сигурни пристъпваха. На поляната в този ден имаше други, дето не можеха да говорят, не можеха да се изправят и да пристъпват. Ролите се бяха сменили и доктори, възпитатели, санитари и работници немееха, погледите им бяха празни, умовете им не вярваха, но очите им следяха чудото. Чудото, наречено любов.

Бро бе разбрал за един миг само какво влагат хората в думата любов. Любовта бе всичко. Бра бе разбрала всичко, прегръщайки Бро. Тяхното пътуване започваше сега.

И чуя ли на тази планета, че някой е направил нещо добро, или че има добра идея, постъпка, – аз знам: те са тук и аз, и ние заставаме до Бро и до Бра и правим света по-прекрасен, по-вълшебен, по-чист, по-човешки, по-наш!

А ИМА ЛИ НЕЩО ПО-ДОБРО ВЪВ ВСЕЛЕНАТА ОТ ЛЮБОВТА?

Така на тази Синя планета се разчуло, че който дарява ЛЮБОВ получава ЛЮБОВ и от всички галактики и цялата Вселена се втурнали всякакви същества тук да се дирят.

И аз бях там и моето момиче намерих!

09.03.2009 19:50 София, България, ЕВР Пламен Александров - Air Flame