Из “ T h e D r e a m M a k e r ”
… Светлината бе някак различна и много бяла, въздуха много сух и много напечен, прашно солен, но някак си чудно пристрастяващ… А тя се усмихваше, докато той летеше към нея…
Из “ И з б о р ”
… Стефан не чува думи – само писъците и превъзбудения смях на Стефани и своите… През няколко секунди кануто глухо се удря в някоя скала отстрани или остъргва отдолу… Скоростта е бясна… Пяната отвсякъде ври и кипи и водата ги носи с нарастващо ускорение все по-бързо и все по-бързо… Вкарва ги в улей от вертикални канари, през който наклона на спускането им е зашеметяващ. Стефани дере яко гърло зад него, но Стефан опитва да обладае нечовешкия приток на адреналин и зверски работи с греблото… Такова нещо и в най-смелите си представи и мечти не очакваше да усети… Когато си вътре в гърлото на сътворението усещането е неописуемо… Завива на милиметри за сетен път, но въпреки, че рамото му поема удара в мократа скала, каската му издрънчава и блясва за миг пред очите му… Трябва да внимава повече и да гребе по-здраво и по-умно… Той е опитния в лодката… От 13-ет годишен е с кануто и греблото… Нараства грохота… Явно идват още по-екстремни прагове и падове… Опитва да хване вярната линия на поредния завой… Грохота е безумен… Извиква с все сили на Стефани да внимава. Не я чува… Гребе като луд за да не се разбият… Завива отново на магия… Вижда поредния пенещ праг и зад него нищо – само гръмотевичен тътен и грохот… Обръща за миг глава да предупреди Стефани… Сам е на кануто… Стефани я няма… Прага го поема и ускорява, после го изстрелва над пада… Стефан прелита с разперени ръце няколко секунди над бездната, порейки дъгата от водни пръски във въздуха и не чувайки дори собствените си викове в рева на речното чудовище и се стоварва във водния въртоп. За миг е под водата и тишина го обгръща, докато се завърта два-три пъти с кануто …
Из “ Т Я и Т О Й ”
… ТЯ беше толкова щастлива и толкова понесена в облаците над Земята,че времето и нещата преди за нея не съществуваха. Всъщност времето и нещата не съществуваха и след срещата с него: съществуваше само ТОЙ… Не можеше да повярва… Всичко което търсеше и за което мечтаеше и дори я бе страх да пожелае и не бе и помисляла да се сети за миг и се случи сто пъти по-силно да срещне в един единствен прекрасен, нежен, неуморим, неустоим, само неин, вечно усмихнат и неизпускащ я от прегръдката си горещ, силен, добър великан… ТОЙ можеше да я кара безспир да се смее… ТОЙ можеше с шепота си да я пренася в друг свят и други планети… ТОЙ така нежно я докосваше, както никой никога не бе чувствала преди… ТОЙ я любеше и отнасяше в небесата повече пъти в денонощието, отколкото бяха часовете… ТОЙ беше всичко… ТОЙ беше обсебил цялата и същност… За нея беше само ТОЙ… ТОЙ беше толкова щастлив и толкова понесен в облаците откакто я срещна, изпи първото питие с нея, целуна я и я прегърна за първи път… Съществуваше само ТЯ… Не можеше да повярва… ТЯ беше толкова нежна, крехка, наивна, красива, слаба, беззащитна, ухаеща, мека, мъничка, топла, усмихната, къдрокоса, дългонога, добра, неизпускаща го от обятията си сладка чернокоса миньонка… ТЯ можеше да го накара да се отпусне и разтовари за миг, да го разсмее и плени с най-малкия жест дори… ТЯ можеше да го накара да се почувства у дома и накрай света, когато бяха двамата… ТЯ така го прегръщаше целуваше и обгръщаше, че никога не му се щеше да спира… ТЯ така го привличаше, че любовта им не спираше, докато времето сменяше нощите с дни и обратно… ТЯ беше и утрото и деня и нощта за него… ТЯ беше обсебила цялата му същност… За него беше само ТЯ… ТЯ го искаше и го срещна… ТОЙ бе нещото за което мислеше непрестанно, за което деня и минаваше усмихнато бързо и неусетно за да стигне до вкъщи и да го посрещне в прегръдката си и потопи в усмивката и целувката си докато той я вдига нагоре нагоре в сигурните си големи ръце, а тя го обгръща с прекрасните си боси нозе… ТОЙ беше всичко… ТЯ беше всичко… ТЯ бе нещото, за което мислеше непрестанно, за което деня му минаваше усмихнато, бързо и неусетно, за да стигне до вкъщи и да я сграбчи, когато гола, прекрасна, усмихната и неудържима се хвърляше на врата му, отваряйки вратата и той я вдигаше въртеше и понасяше в радост и смях, докато двамата се обсипваха с ласки и целувки… Тогава времето спираше… Всичко ставаше един миг… Часовника в Прага спираше, фигурките му прашасваха, Биг Бен замлъкваше, гълъбите във Венеция и Флоренция, в Рим и Мадрид спираха да летят, фонтаните в Петерхоф замръзваха, Кремъл поруменяваше, в Амстердам, Мюнхен и Берлин пяната на бирите стихваше, в Колумбия, Лас Вегас и Лос Анджелис спираха да смъркат магистрали, в София всички се вкаменяваха усмихнати по улиците и дори Буш изглеждаше по-умен някак мълчейки… Светлината се сменяше и пак и пак и само прегръдки любов и ТОЙ и ТЯ отмерваха времето спряло и всъщност един миг за тях… Миг истинско щастие, смях, любов, мокри тела, пръски безвремие и вплетени дълги коси, луна любопитна, сплетени пръсти, жадни целувки, прегръдки треперещи, стенещи, парещи, задушаващи, раждащи новичко слънчице греещо, галещо, багри пилеещо, топлите ласки огряващо и оранжево, златно, лилаво залязващо, върху голите им тела пропълзяващо…
Из " Н е в и д и м а п р и к а з к а "
"...Когато бе слънчице и нямаше вятър бе приказно. Целият свят се въртеше пред мене. Не, че при вятър, дъжд, сняг или студ спира потока от хора. Просто тогава обличах вестниците. Хората ходеха в какви ли не дрехи. Не искам да споря с тях, но техните палта от кожи едва ли повече топлят от моите вестници. Като ги сложа на няколко ката под шубата дето се вече охлузи, готов съм за най-лютата зима. А стават и за мебел – на тях да седиш, за да не ти е студено и влажно. При нужда и огън ти дават. И да си светнеш можеш със тях. Пък и нечий ръце да затоплиш. Ако пък никого няма и искаш, може където поискаш да те пренесат. Само кажи на коя дата и къде искаш да се озовеш. От Америка до Япония и къде ли не, та дори в как беше... Игуазу... Ехе, знам аз... Без вестниците не мърдам. Добре, че съм невидим. Особено за тез с униформите. Ето ги и сега. Дано минат покрай мен и не ме забележат отново. Имаше едно момче. Просеше. За храна не знам дали изкарваше, но за цигари ми каза, че стигали. Стотинките дето му даваха. Та тез униформените отишли един път при него. Да им дава на ден по петдесет лева поискали. За да го оставят на мира. Така и не разбрах откъде? Докато разбера и момчето вече го нямаше. Чух, че бил на боклуците..."
Из "Б р о"
А Бро и Бра невярващи летяха слели се в прегръдка, върху своите малки планети, които се чудеха и те дали да се слеят в тоя ден, в който обитателите им бяха най-щастливите във Вселената.
Из „П р а в о н а и з б о р”
Всъщност някои правят своя избор за три секунди, други цял живот се оправдават и казват, че не са имали избор, трети сменят избора си като русокоска в пробна на МОЛ, четвърти карат както дойде и никога не се престрашават да осъзнаят, че за всичко има личен избор, пети до края на живота си се питат кой ли е правилния избор... и така милиарди в живот около избора...
Из „А з в и ж д а м”
Летя към прекрасността и великолепието на залеза. Неописуеми багри оцветяват с отражението си очите ми. И всичко това ни е подарено! Даром! За да го пазим и да му се радваме! А не за да го изтъргуваме за нищо незначещи измислени стойности!
……………………………..
- Това е всичко, което имам... – казах. И го повтаряхме и се смеехме. Не съм очаквал, че ще повярвате, че се целунахме. И целувката имаше вкус на шоколад. Това бе всичко, което имахме...
...................................
Аз виждам... Може би имаме утре... Ако днес е денят, в който променим всичко...
Ако сме по-добри към планетата и към самите себе си...
Из “ W a n t e d: F L A M E ”
… В сините сенки на късния залез, когато оранжеви, червени и златни пламъци докосваха тази прекрасна планета от автобуса с раничката си на гърба слезе той: малко уморен, доста стар и грозен, вече не и умен, с празни джобове, но тя друго видя. Тя го бе търсила! Тя го бе намерила! Нейният “F L A M E”! Той бе божествен...
……………………………………………………………………………
… Той се обърна. Залеза ваеше силуета и. Видя блестящата и бяла усмивка. Приближи своята към нея. Тя се повдигна на пръсти и парещите и жадни устни сляха усмивките им. Той я понесе, точно както тя бе толкова време мечтала…
……………………………………………………………………………
… Хубаво е когато видиш двама обичащи се, сплели пръсти - ръка в ръка, жадно попиващи се с очи, чувства, устни и тела… И в нощта те се прераждат един в друг… И малките целувки всъщност правят тази планета толкова красива… И има само живот… докато има Вяра, Надежда и Любов… Докато Пламъчето е в теб!!!
Из "Луна за двама"
...Тя го хвана подръка. Обърна се. О, Господи! Анжела! Това бе най-красивата, най-шеметна усмивка, най-вълшебните очи, най... Не знаеше къде е... В този миг заваля. Топъл майски дъжд. Тя се смееше. И той се смееше. Тя го прегърна и затанцуваха. Под дъжда. Нейде далече отвътре се чуваше музика. Нейде вътре в себе си те излъчваха музика. Не знаеше дали я попита: „Искаш ли?” Не знаеше каза ли тя: „Да!” Знаеше само, че тичаха. И дъждът ги галеше. После хвърлиха мокрите дрехи и заплуваха...
Из "Полет"
Летенето е дело лично. Понякой път полета ти идва точно когато най-малко си го очаквал.
„Всеки е толкова висок, колкото високо може да лети...”
ПЛАМЕН АЛЕКСАНДРОВ
Air Flame
2010
|
