My M: Меричка

Когато в малките часове на нощта се прибрах и минавайки покрай огледалото крадешком съзрях, че над фланелката ми на водка "Финландия" всъщност глава няма... Отговора този път не е арменски и Made In ASTOR, a скандинавски... STRATOVARIUS преминаха през мен като северна хала и ме отнесоха и пръснаха представата ми за мощен саунд и професионално свирене. Раздадоха се на 200% и показаха виртуозността на всеки един от бандата. И двете предгрупи дадоха всичко от себе си. Вечерта бе гръмовна и дори кучият студ и спестената реклама не можаха да развалят. Тези момчета заслужаваха и можеха да имат поне 5-6 пъти повече фенове в залата и още повече на всички стана ясно, че залата им е малка. Този звук дори във Фестивална би му било малко. Не може в цяла София да не се срещат плакати, да няма кампания нито в нета, нито по медиите и да го играеш сериозен промотър. Убеден съм, че следващата група ще е по-добре рекламирана. Но въпреки българската представа за музикален бизнес, STRATOVARIUS много рано, още в ледената януарска зима вдигнаха летвата на концертния живот в България и много ще е трудно на останалите да я стигнат и надминат. А с нетърпение вече феновете чакат следващото им идване. Дано е в по-топло време и на стадион. Или поне в по-голяма зала. Имаше две велики сили снощи: виртуозни музиканти и невероятна публика. Какво повече трябва на България за да се взриви от празника на музиката една ледена нощ? Е, там някъде останаха и пръснатите ми на парчета глава и възприятия... Сигурно утре ще очаквам и слушам следващата прекрасна музикална нощ, но днес още съм там с отнасящият всичко саунд на STRATOVARIUS!

ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!

2010

http://www.imdb.com/video/screenplay/vi2247230233/

Are You Ready?

A i r

2009-12-24

"1984" = 2010 - това е проблемът

Аз съм онзи сърдит млад човек, онзи, който избра да остане в страната си, защото намери смисъл в нея. Слушах достатъчно за „онези" времена преди 1989 г., сблъсках се с голямата промяна върху раменете на баща ми, който крачеше по студения площад. После разбрах достатъчно за тоталитаризма от разказите на родителите ми и техните родители. Малко по-късно почнах да правя разлика между демокрация и тоталитаризъм, между свободата на словото и Големият брат - Всевиждащото око.

Или си мислех, че правя разликата.

И тъкмо отпразнувахме 20 години от Голямата промяна, и съм на път да реша, че разлика няма. Една крачка, една-единствена крачка само трябва да направи МВР, и моята неприкосновена, лична свобода ще бъде отнета.

Онази свобода, заради която баща ми крачеше в студената зима. Заради която вървяха и много други. Електронната ми кореспонденция, глупостите ми във Facebook, SMS-ите и разговорите ми - сутрин, обед, вечер, нощем, призори, пролет, лято, есен и зима, ще бъдат контролирани от Големият брат, Всевиждащото око или все ми е едно от кого.

Има-няма три седмици, и народните представители ще трябва окончателно да си кажат тежката дума и да осъдят съдбата на моята свобода.

Предварвайки трите седмици, искам като (все още) свободен човек в свободна страна да кажа това, което мисля. Властта унижи баба ми, като не й даде 25 лв. за Коледа, защото пенсията й е 210 лв. Баба ми погледна на това с голяма усмивка и още по-голямо презрение. Ще мине без пуйка, портокали, банани, уиски, фъстъци, луканка, филета, торта и тем подобни глезотии, просто защото те не могат да заменят достойнството й. Тя е над тези неща. Ще си обуе дебелите топлинки и ще си чете книга. Пет пари няма да даде за Станишев, Доган и Царя или който там е виновен. И тях ще подмине с голяма усмивка и още по-голямо презрение. А поредните политически решения ще приеме кротко: „Всичко в историята се повтаря, запомни това от баба си".

Но не е там работата.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна държава да заявя, че вали сняг, защото е зима и защото това е нормално. Не е нормално обикновеният човек, който трябва да отиде на работа, за да храни семейството си, да се тътри с часове по заледени пътища, километрични опашки и между снегорини, които "чистят" с вдигнати гребла. Не е нормално и да приема всичко това с иронична усмивка и тиха псувня. Защото, както беше казал един психолог, апатията е най-яркият знак за социалната депресия, обхванала обществото.

Но не е там работата.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна страна да заявя, че изобщо не ме интересува някакъв си тип Гейзо ли, Мейзо ли - все тая - бил в Германия или не бил в Германия, пък не бил минал границата със Сърбия, пък поседял малко в ничия земя. Хич даже не ме интересува Маймуната, Бизона, Дебелия, Слабия, Червото, Гущера, Червея, Охлюва и не знам кой си какво и що. Все ми е тая кои са. Те са проблем на МВР, но МВР да не го решава, отнемайки свободата ми.

Но не е там проблемът.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна страна да заявя: Когато (ако) Народното събрание одобри окончателно промените в Закона за електронните съобщения, никога повече в чат-а или в телефонните си разговори няма да кажа, че властта е силна на думи и слаба на действия, няма да критикувам и да казвам мнението си на висок глас.

Или НЕ - ще го правя и ще го правя още по-ожесточено, за да има смисъл оная зима преди 20 години. Ако трябва, пак ще застана върху раменете на баща ми, за да извикам отвисоко, че СИ ИСКАМ СВОБОДАТА.

Защото, ако ми Я отнемат, тогава малкия камък от Берлинската стена, отчупен от родителите ми, ще престане да бъде реликва и ще се превърне в сувенир.

Предварвайки трите седмици, искам ВСЕ ОЩЕ като свободен човек в свободна страна да заявя, че съм много ядосана. Доскоро се гордеех, че съм живяла твърде малко в „ония" времена, за да ги помня отчетливо и да усещам пораженията им.

Сега не се гордея с действителността.

Сега съм един млад сърдит човек, който не желае службите да знаят на кого какво съм писала, какви контакти имам и кога с кого общувам. И оправданието, че така МВР ще работи ефективно, не върви. Не желая никой да наблюдава живота ми.

Така разбирам свободата.

Да, точно така.

На 4 юли 1776 г. в Декларацията за независимостта американските губернатори заявяват: „Всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие".

През 1879 г. е гласувана Търновската конституция, чийто чл. 77 гласи: „Частни писма и частни телеграфически депеши съставят тайна и се броят неприкосновени. Отговорността на длъжностните лица за нарушение тайната на писма и депеши ще се определи по особен закон".

В Конституцията на Република България от 1991 г. пише: „Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име". (Чл. 32.)

И още: „Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени". (чл.34.)

Затова предколедно се ужасявам, че в 2010 г. всичко това може да бъде загърбено, зачеркнато, пренебрегнато и неглижирано, за да се върнем към оная фикционална (и не съвсем) Джордж-Оруелова "1984" година.

Защото там пише: „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила".

Е в това всъщност е проблемът.

Автор: Деа Манолова
Източник: dariknews.bg
http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=455746

W.A.S.P. в София

20 години по-късно: ноември 1989-11-14 – ноември 2009-11-14

Има неща, които не се променят има и такива, които се променят всеки миг...

А между тях...

Между тях е пътят и това дето остава във всеки от нас...

Вкусът...

Миризмата...

...И всичко останало дето ние мислим за важно, а времето ще изличи за един миг на Вселената.

Този, дето няма да се промени...

Мигът, в който повярвахме...

Пътят...

Резултатът...

Тези дето все се променят...

Празнуването оставам на тях, а краят оставам на Вас!

Защото Вие имате ИЗБОР!

Air Flame

Бро

Бро                                                   На Меричка

     Далече, далече в тъмния и студен Космос, в огромното, празно за някои, пространство, се движеше, противно на всякакви познати нам правила и закони, малка планета... Никой ни я бе видял, ни знаеше за нея. Планетата бе толкова малка, че би изглеждала като пъпка върху бейзболна топка. За повечето светещи тела в огромището на пространството тя бе пренебрежимо малка и нищожна и те не я смятаха ни за планета, ни за спътник, ни за астероид, ни за метеорит, ни дори за космическа прашинка. Причината за това бе не само микроразмера й, а и това, че бе от газ. За разлика от другите газови планети, дето се бяха надули охолно и замръзнали мързеливо в пиршеството на размерите си, тя бе скромна и тиха, но за сметка на това много любопитна и игрива. Та, както разбрахте, за никой в огромната Вселена нямаше значение съществуването на тази планета, освен за един. Тази планета бе обитаема. И за единствения й обитател тя бе всичко. И дом, и свят, и средство за придвижване, и всичко, всичко, всичко, което бе постоянно и неразривно свързано с него. Този обитател наричаше себе си Бро. Бро бе прекрасно газово същество (сякаш можете да си представите друго на една газова планета), живеещо в симбиоза и доволство с околната среда. Бро бе щастлив, защото не знаеше какво е нещастие. Бе доволен, защото не знаеше какво е да си недоволен. Бе гладен да поглъща всякакви новости, красоти, пространства, време, светлини, тела... Всякакъв досег на сетивата му до нещо го изпълваше с размисъл и щастие във времето му до следващия сблъсък с очарованието на безмерното съзидание. И така, незнайно откога пътуваше, пътуваше и срещаше неповторими творения. Бе хубаво, че малките размери и нищожна плътност на планетата и неговата също, дават възможност за тези великолепни странствания и пътешествия из Вселенските пространства и Галактическите стълпотворения всред какви ли не чудеса и изненади. Бе лошо, че разстоянията, съизмерени с големината на планетата му и него самия, бяха огромни. Но пък той нямаше представа за време и бърза работа, та се отдаваше на размисли, анализи, фантазии и сетивата му се усъвършенстваха, и всичко наоколо му бе една вълшебна мечта, една приказка за пътешествие безкрай, безспирен летеж в красота...

     Бродейки веднъж в една Галактика, Бро съзря една планета с цвят, който му допадна. Устреми сетивата и планетата си към нея. Скоростта, с която се приближаваше му даде възможност да се възхити от нарастващите й форми и очертания по повърхността й, профуча покрай спътника й и с огромно въодушевление се бухна в атмосферата й. После се опита да заобиколи блестящото нещо насреща, но цопна в меката му повърхност поради скоростта и направи леки вълнички, доколкото газ би сътворил това в чаша течност. „Прекрасно е тук!” – кънтяха сетивата на Бро. За миг той се остави на полюшването на течността. Вълшебно! После се издигна и полетя с малката си планета към нещо в далечината, различаващо се от течността, стигаща околовръст до хоризонта.

     За първи път Бро срещаше със сетивата си такова нещо. Бе обикалял безкрайно в пространството, нямаше представа колко безкрайно време му бе отнело това, но полетата, светлината, материята, до които се бе докосвал и съзирал, нямаха нищо общо с това. Тази планета бе обитаема! На тази планета имаше същества, също като на неговата! Леле! Колко велико! Страхотно беше! Наблюдаваше в захлас отгоре хиляди движещи се в какви ли не посоки обитатели на планетата... Но защо са толкова много? За първи път нещо разтревожи Бро... Защо на неговата планета е само той, а те са толкова много? Но Бро не можеше да устои на напора да се стрелне към тези обитатели на планетата и да им покаже и той своята планета и себе си... Леле, колко са огромни! Опита да застане пред един, но той не го забеляза и мина през него. Защо? Опита пак. И пак. Хиляди пъти. Не. Не го забелязваха. Минаваха през него като през празно пространство. Видя други същества в разни затворени пространства. В някои бяха по много, в други - по един. Застана пред тях. Не спряха. Минаха все едно го няма. И пак. Хиляди пъти. Сетивата му кънтяха: „Защо? Защо? Защо?” Те ли не съществуваха или Бро не съществуваше? Застана пред едно същество, дето идваше към него и дърпаше друго по-малко и рошаво, съвсем не приличащо на останалите същество. Голямото мина като останалите през него, но малкото почна да издава адски силни звуци и явно съзря Бро, и понечи да го глътне или засмуче с влажните си отвори и сигурно това щеше да се случи, ако голямото не бе го издърпало и завлачило нанякъде. Щом това същество го усети, значи Бро съществуваше.                                       

     За първи път той се замисли за голямо и малко. На него това никога не му бе пречило.

     Дали за тези същества размерът наистина има значение?

     Реши да опознае света около него, без да го забелязват. Полетя над и между съществата. Сетивата му усетиха някаква огледална повърхност встрани. Тя отразяваше всичко. Да, съществата и всичко, дето се движеше и не се движеше, се бе облещило в тази повърхност. Бро приближи, докато се бухна в нея. После върна малко назад и... За първи път Бро виждаше как изглежда планетата му и той в отражението. Едва забележими, докато лъч светлина не премина през тях и ги обагри в ярки, светли и полупрозрачни парещи краски. Бро продължи да подскача по лъчите и да се радва на откритието си. Незнайно колко и накъде обикаляше въодушевен от открития прекрасен нов свят, докато светлината почна да се излъчва не от светилото на планетата горе, а от лъщящите отразяващи повърхности наоколо му. На едно място му се стори, че светлините често се сменят и сякаш показват планетата върху огромната повърхност. Спря и започна да поглъща импулсите на светлината със сетивата си. Не знаеше колко време е минало, времето за него нямаше значение, но знаеше вече повече за тази планета. И колкото повече научаваше, разбираше колко малко знае и искаше още и още. Искаше да узнае всичко. Намери място където имаше безброй светещи с различни импулси по-малки, но заливащи го с различна информация, отразяващи повърхности и жадно започна да попива. Докато се усети, започна да разбира връзката между картинките, започна да схваща потока и смисъла, да разбира дори минаващите и невиждащите го. Те комуникираха със звуци, подредени по определен начин.

     Сетивата му различиха в говора им информация, че отиват да учат в библиотека. Не знаеше какво е това, но любопитството му го накара да ги последва и невидимо да ахне всред Вселената от знания, подредена до купола, нейде догоре... Колко време не излезе от този храм, не знаеше, но прегледа всички електронни книги, дето бяха качени и току от рамо на рамо на четящите прескачаше, за да поглъща страниците, които те отгръщаха.

     Бро бе щастлив, вече знаеше какво е нещастие от книгите за обитателите на тази планета, но смяташе, че за него ще е нещастие, ако не може да продължи още и още да научава. Само едно не даваше мира вече на Бро: толкова много знаеше за обитателите на планетата, а те не знаеха нищо нито за него, нито за неговата планета. Защо не го забелязваха? Какво им пречеше?

     Изведнъж, - както бе до рамото на едно момиче с огледални повърхности пред очите, което четеше книга за поезията на ХХ-ти век, тя отметна глава назад, кихна и после пое толкова силно от атмосферата на планетата, - без да се усети Бро бе всмукнат от нея заедно с планетата си. В първия миг му бе непривично, но реши, че това е ново пътешествие и може да му се наслади. Огромно бе учудването му, че усещаше мислите на момичето като свои, сетивата му виждаха през нейните очи... А тя прие неговите мисли... В първия миг се хвана за главата и погледът й зашари наоколо...

-           Кой си ти? Къде си? Защо си в главата ми? Защо ми внушаваш мислите си? – паникьосано препускаха и мислите, и думите й.

-           Аз съм Бро – чуваше тя в главата си. – С моята планета се любуваме на Вашата. Вие сте първата обитаема, освен моята, дето срещам, пътешествайки.

-           Излез... Излез! Махни се! Остави ме! – пищеше момичето и дърпаше главата си като че да я откъсне. – Полудявам! Помощ! Махни се от мен! Господи...  

     Всъщност вече имаше неща, за които Бро да не иска да си спомня. Той не искаше да си спомня за тази първа среща и разговор с обитател на тази планета. За първи път усети желание за разбиране и споделяне. За първи път му се прииска да не е сам на своята планета. За първи път си постави за цел да намери някой като него, за да го разбере и да бъдат заедно щастливи, и да научават все повече и повече, и да пътешестват заедно, заедно да се любуват на звезди, планети, галактики, Вселена... Но той бе сам... Тази планета и знанията, придобити на нея, промениха целия му свят, целия му живот.

     Бро бе напуснал библиотеката и незнайно откога блуждаеше в мислите си и пространството, реейки се между безбройните светлини. Бе разбрал в безкрайните часове четене какво чудо и какво вълшебство е животът. Бе разбрал, какво още по-голямо чудо е, че неговата газова планета и той самият не са се разтворили в атмосферата и течностите на тукашната при срещата си. Какво фантастично нещо е срещата на два различни свята.

     Изведнъж нещо го сепна. Усети се, че прихваща мислите на местните обитатели. Вече бе разбрал, че те са милиони и милиарди. Двукраките се наричаха хора. А имаше и още хиляди други различни видове. Щастливци! А той бе единствен!

     Мислите на всички хора попиваха в него. Изведнъж една мисъл изскочи над другите. Беше вик за помощ. Беше отчаяние. Беше предсмъртна агония, беше неискана самота. Зави наляво. Усилваше се до болка. Връхлетя в полутъмния квадрат, откъдето идваше. Едно същество се молеше да умре, сгърчено, само, удавено в болка и самота. В мига, в който искаше да поеме последна глътка въздух, в него влетя Бро.

-           Защо? – отекна в главата на човека. – Защо го искаш? Защо не си щастлив? Защо?

-           Кой си ти? Как влезе в главата ми? Защо ми пречиш да напусна този свят?

-           Аз съм Бро. Успокой се. Остави ме да разбера твоя свят и ще ти помогна.

-           Аз съм сам. Никой не може да ме разбере, нито да ми помогне. Нищо не ми остава и не виждам по-добро решение от това да приключа... Сега... Сам...

-           Ти не си сам. Можеш да направиш чудеса, да ги споделиш с другите и да им помогнеш да осъзнаят, че те също не са сами, и да бъдете всички щастливи заедно. Разправи ми какво ти тежи и аз ще ти разправя моята история – после ти прецени. И въпреки това, дето ще ти разправя, аз съм щастлив, доволен и гладен за още и още... – звучаха мислите на Бро в главата на отчаяния човек.  

     После животът на човека на пресекулки мина през сетивата на Бро. Нямаше успехи въпреки постоянния труд. Имаше разочарования. Имаше болести и беди. Имаше отчаяние. И едно-единствено светло нещо, няколко мига от нещо, наречено любов.

-           Какво е любов? – прозвуча питането на Бро. – Защо след като си го изпитал не научиш и другите на това? Защо не живееш вечно в него споделяйки го?

      Бро прехвърли в главата и мислите на човека своите безкрайни бродения. И погледът на човека се промени, искрата и огънчето на живота заприиждаха в него за постоянно. Тялото му се отпусна. Гънките на тъжна усмивка накрая разтвориха устните:

-           Благодаря! А аз си мислех, че съм сам... Бро, ти си самото добро!

     После Бро отлетя нанейде, докато човекът местеше пръсти по клавиатурата.

     Почнаха да излизат книги, да се правят филми, медиите гръмнаха, за идването на Бро. Разказваха за неговата планета, разказваха и за него, как той обикаля навсякъде и помага на нуждаещите се. От големите светещи повърхности, разположени къде ли не, хората говореха за срещите си с Бро. Бяха въодушевени. Казваха, че го обичат. Че са се родили отново благодарение на него. Казваха, че той е новият вестител на вярата. Кълняха се, че той е месия на щастието. Приписваха му какви ли не образи и сили. Величаеха като необятни и огромни неговите възможности. Едни пишеха песни за него. Други го призоваваха да спаси планетата. Трети искаха да го изберат за световен водач. Четвърти - да го канонизират.

     А незабележимият Бро се вслушваше в кънтящите в сетивата му мисли на хората и щом чуеше вик за помощ, на мига политаше натам, отзоваваше се на зова в главата на нуждаещия и помагаше по своему, според това, дето бе чел и това, дето бе извлекъл в себе си за ценности на тоя свят, от книгите и от своите преживявания.

     Имаше вероятно не само щастие, но и тъга в Бро. Когато не помагаше на някого от хората, той все по-често се стрелкаше нагоре във висините, към небето, към звездите през нощта или към облаците и слънцето през деня.

     По едно време по големите светещи повърхности заговориха, че Бро е напуснал планетата. Други убедено отсичаха, че той въобще не е бил тук и че въобще всичко за Бро е измислица. Трети му се заканваха. Четвърти го проклинаха.

      Бе минало много време откак Бро бе пристигнал с планетата си...

      Един ден светещите повърхности показаха същия човек, който Бро бе върнал към живота и накарал да пише и да живее за любовта... Той с тъжна усмивка запя песен за любовта и доброто дето никога няма да напуснат тая планета. Песента бе и за вярата до гроб в доброто и че ще бъдем винаги заедно и до Бро...  И в тоя миг проехтя изстрел... От челото на човека едри капки кръв покапаха замлъкващата китара... В настъпващата тишина последният му дъх запечата: „Бро...!”

      Далече, може би от другата страна на планетата в място, което не приличаше на нищо, детски плач, пулсиращ като маяк, бе отвел Бро. Той видя през детската главица и преждевременното раждане, и подхвърлянето на бебето, и осиновяването, и повторното изоставяне, и тежките диагнози, поставени от докторите, и отново и болката, и самотата... Усети и смъртта, разхождаща се в сенките на коридорите в това грозно отвсякъде място.

     Разбра какво трябва да направи. Започна да разказва приказка. Разказваше в детската главица. Плачът спря. После продължи да разказва пак и така, докато сънят пое разказването на приказките в свои ръце. На сутринта почна звук по звук, буква по буква, картина по картина да възпроизвежда своето знание за всичко на тая планета. И пак, и пак, и пак. След, знае ли някой колко време, опита да накара детето да седне. И пак, и пак, и пак. Докато успя. После му благодари, разправяйки нови приказки. Разправи му за броденията си из Вселената. И го накара да се изправи. Полека. Ден след ден. Нощ след нощ. За Бро времето нямаше значение. Бе научил, че на тая планета единственото, дето имаше значение, е любовта. Така както той разбираше любовта, така я раздаваше. Детето, малкото момченце, направи първата крачка, политна, но се хвана, потрепериха крачетата му, но се усмихна и направи назад една крачка още и седна... Утре още... И пак, и пак, и пак... Бро бе щастлив. Само едно-едничко нещо се спотайваше нейде в него, но той го криеше и не го показваше.

     Дойде ден - изкараха всички деца на двора. Доведоха и от друг дом. Щяха да се местят в нова сграда. Бро излезе от детето. Момченцето вдигна ръка към него, сякаш го видя:

-           Бро... Бро... Бро... – промълви то. – Бро... Бро... Бро... – и правеше крачка след крачка след него с несигурна, трепереща, но неспираща походка...

     Всички бяха вцепенени. На целия персонал ченетата увиснаха. Това дете никога не би трябвало да говори, нито да се изправи, какво остава да ходи... Нито едно от тези деца не би трябвало да може да прави каквото и да е, освен да вегетира.

-           Бро... Бро... Бро... – едно от доведените от другия дом момиченца се бе изправило и тръгнало и то след Бро. Бро бе виждал какво ли не във Вселената, но това му дойде в повече. Значи и тя го вижда! Сега! – Бра... Бра... Бра... – смени леко посоката си момиченцето и всички сетива на Бро бяха зашеметени. Защото видя още една газова планета и върху нея едно шеметно, лилаво, прозрачно, същото като него, но, стори му се, по-красиво същество. Не можеше да бъде! Бро бе най-щастливото създание във Вселената! Или бяха две? Бра връхлетя и го прегърна.

-           Бро... Бро.. Бро... – викаха всички дечица на поляната. Крачетата им пристъпяха несигурно, но стъпка след стъпка, крачка след крачка. Ръчичките им сами се намериха и се хванаха, те продължаваха по-уверено напред. Най-отпред вървяха хванати ръка за ръка момченцето и момиченцето съзряли първи Бро и Бра, които пристъпваха след тях...

     А Бро и Бра невярващи летяха слели се в прегръдка, върху своите малки планети, които се чудеха и те дали да се слеят в тоя ден, в който обитателите им бяха най-щастливите във Вселената.

     Децата повтаряха имената им и все по-сигурни пристъпваха. На поляната в този ден имаше други, дето не можеха да говорят, не можеха да се изправят и да пристъпват. Ролите се бяха сменили и доктори, възпитатели, санитари и работници немееха, погледите им бяха празни, умовете им не вярваха, но очите им следяха чудото. Чудото, наречено любов.

     Бро бе разбрал за един миг само какво влагат хората в думата любов. Любовта бе всичко. Бра бе разбрала всичко, прегръщайки Бро. Тяхното пътуване започваше сега.

     И чуя ли на тази планета, че някой е направил нещо добро, или че има добра идея, постъпка, – аз знам: те са тук и аз, и ние заставаме до Бро и до Бра и правим света по-прекрасен, по-вълшебен, по-чист, по-човешки, по-наш!

     А ИМА ЛИ НЕЩО ПО-ДОБРО ВЪВ ВСЕЛЕНАТА ОТ ЛЮБОВТА?

     Така на тази Синя планета се разчуло, че който дарява ЛЮБОВ получава ЛЮБОВ и от всички галактики и цялата Вселена се втурнали всякакви същества тук да се дирят.

     И аз бях там и моето момиче намерих!

09.03.2009  19:50  София, България, ЕВРОПА    Пламен Александров - Air Flame

  Аз виждам

В пещерата на мислите и спомените ми можех да летя назад и напред във времето, но имаше една стена, зад която бе мрак. И естествено човъркащият интерес ме запрати точно там. Пипнешком навлизах все по-навътре, докато намерих и съвпаднах със себе си след... На стената бях издълбал... Четях го бавно пипнешком с пръстите си: „ Аз виждам деня, в който можехме да променим всичко...” ...Какво бе понататък – или аз трябваше да го довърша в мрака или мрака довършваше мен... Нямаше навън, нямаше вътре... Имаше само мрак. Всъщност огромната част от вселената беше пълна само с мрак. И поради тази причина приемаха, че е празна. Казваха, че мрака е нищото. Бяхме опразнили планетата си. Бяхме я превърнали в нищо.

Опитах да се замисля: какво се случи за една година? Направихме ли усилие да направим по-добри нещата около нас? Намери ли някой път към доброто? Помогна ли някой някому ей така спасявайки го? Намери ли някой ЧОВЕКА дето търси по пътя или в себе си?

Слязох от метрото. Спрях да купувам вестници – информирах се от електронните медии с надеждата, че ако не дърво, поне някой храст спасявам всеки ден. Всички по пътя ми бяха или с чашка, или с бутилка, или с опаковка някаква от която набързо натъпкваха в огромните си неспиращи да дъвчат и поглъщат челюсти нещо дето са решили да подхвърлят на вечния си глад за засита за няколко мига, под въздействие на подсъзнателна или директна реклама на нещо бляскаво уж... А всъщност, ако на всяка от тия псевдо храни пишеше с колко часа, дни, месеци или години съкращава живота? Дали пак биха се така тъпкали? Нима да изпушиш кутия цигари е по-вредно, отколкото да изядеш едно прасе? А за хилядите сурогати, дето пък и прасето е като Акропола сравнено с тях да не говорим... А те заливаха отвсякъде с цветните си послания... Майка тъпчеше малкото си лакомо дете от шарена опаковка. Тинейджъри се смееха и преживяха неразлагаща се две години обработена смес от хормони и протеини. И всичко, всичко бе навикнало да живее в лъжа и да приема за нормално да се храни, пие и диша отрови. Нали и другите? Няма страшно... Усмивка? Усмивка... J Намигане ;-) Подминаване...

Не исках да участвам повече в това парадче на фалша и лицемерието. Отидох и казах, че съм дотук. Събрах си нещата и напуснах офиса. Не исках да участвам в репродуцирането и възпроизводството на криза след криза. Не можех. Знаех начини как може нещата да станат истински и чисти. Как да се замени безумието. Но никой не се интересуваше. Имаше една само дума навсякъде:

ПАРИ! ПАРИ! ПАРИ!

Това убиваше всичко по пътя си. Това бе най-страшният вирус. И най-страшното бе, че никой не го виждаше. Или удобно използваше. Да унищожи другите и да оцелее и се изкачи над нищото. На свой ред рано или късно нищото поглъщаше и него в амбициите на другиму и тъй пандемията бе заляла планетата.

Какво имах? Празни джобове. Свобода. (Поне за един полет.) Пълна с идеи летяща мисъл, от която никой не се интересуваше...

В девет сутринта бях приключил с досегашния си живот и май единствен знаех, че до края на света или до моя край има само един ден. В този ден трябваше да направя всичко, което съм искал на тоя свят. И ако можех да го направя малко по-добър... И ако можех да го направя толкова по-добър, че да оцелее и да има утре и след 50 000 години...

Проверих си пощата. Естествено отново нямаше отговор. От никой. Нито проекта “BELLA LIGHT”, нито “FLAMARY”, нито “EDU FOR ALL” ги интересуваше. Нямаше комисионни и лична изгода за стимул. Всъщност идеите на единия бяха частично вече използвани за частни поръчки и усвояване на някакви така и неогласени, но вероятно немалко средства, без дори да получа ред в отговор и след година.

Допуснах грешка, като мислех, че само в тази територия и тази държава така се процедира. Явно пандемията пари бе нанесла много по огромни поражения от представите ми.

Имах време за един полет!

Всъщност да излетиш с парапланер до тръбите на Дружба едно време не бе никак сложно. Сложно стана сега, когато всичко се разпарцелира и застрои безумно с всякакви недоразумения. Раницата ми бе обиколила почитания от мен свят и бе на гърдите ми този път, на гърба ми бе перката на F-планера. Крилото ме издигаше високо и безшумно и никой и не вдигаше очи към мен за моя радост. Четворните акумулатори, заредени от фотоволтаиците на гърба ми, щяха да стигнат да измина 1/3 от разстоянието до точка Б. Още два комплекта имах в раницата отпред и само чакаха да ги включа като им дойде реда. Бях монтирал едно екранче на каската, на което гледах с Google Earth маршрута си, докато прелитах над милионите зловонни бали с боклук, дето чакаха да бъдат изгорени. Имаше още през ’70-те на миналия век технологии и начини за оползотворяване на енергията от боклуците. Без да излизат в атмосферата каквито и да е отрови. Има ги и сега още по-добри. Но те трябва да се почнат не след, а преди... Още когато купуваш нещо трябва да ти е в главата и навика какво правиш с отпадъка. Иначе ще оставиш мъртви полета след себе си и каква полза, че си бил жив като сееш смърт? Летях бързо и лесно към целта си с безшумния електромотор, притесняван единствено от времето. Нещо обърна картата на Земята. Всъщност не нещо... Ние! Температурни рекорди последвани от рекордни потопни валежи... Последствия: бедствия, слаби реколти, тотално объркване... Гледам – дори от сателит се виждат къде са под вода старите кейове. Водата настъпва. Ледниците изчезват. Лондон станал най-слънчевият град на Европа! И това за петнадесет години сторихме! А за петдесет? Закриваме планетата? Чий го дирят развитите уж страни, налагайки своята система на свободни народи, при положение, че не могат да се справят със собствените си икономики и да накарат предприятията в страните си да спазват еко норми и намалят замърсяванията и спрат парниковия ефект? Което не зависи от нас – да. Но щеше ли да иска планетата да се очисти от нас, ако живеехме нормално, в симбиоза с всичко живо на нея, а не изтребвахме де що видим за нечии и все по-рядко наши интереси? Искат ядрена енергетика някакви долу. Защото лапачката по стандартната процедура е голяма за тях - решаващите. Независимо какво ще коства на останалите. Независимо от дълговете за поколения и кратковремието на експлоатацията. Безумие лъщящо отвсякъде. Но една огромна манипулация сменя одеждите и маскира проблемите. Бандити във времето пъплят облечени във власт. Без грам срам или сметка за смъртта дето ще оставят след себе си. А цялата тази енергетика може да се подмени с алтернатива, дето ще е толкова чиста, колкото енергията нужна на дивите животни, все по-малко оставащи в горите оредяващи. Но “BELLA LIGHT” не е единственото решение. Друг някой нейде измисля също толкова ценно пътче, пътека за спасение от умишленото изтребление. В тази държава бог дал, но хората взели та избрали абдали да ги управляват. А като гледам... Имаше ли разлика кой ще дойде в огромна Америка на власт? Има ли значение? На власт са парите! Тоя дето е уж на власт върти-суче в тяхна услуга. Надявах се, че ще е силен да види по-далеч от 5 години напред... Дано! Но ако ли не... На екранчето ми излиза... След 20 години Америка и Китай погребват света. Утре е късно! Днес и сега е времето за промяна.

Всъщност добре е, че свършва петрола. Ако не беше така? Какво щеше да стане? Още щяха да са символ на благоденствието (а за някои все още са си и досега) огромни купчини желязо, дето горят 30-50-100 литра на 100 километра. Добре, че прогледнаха и се спряха поне малките и умните хора, дето не са чак толкова много на планетата, но се надявам чрез “EDU FOR ALL” да стават все повече и повече. А както обикновено става, ако “BELLA LIGHT” е попаднал проекта в ръце дето имат конфликтни интереси с него, вече имам кой знае колко врагове и нито един желаещ достъпна, неограничена и защо не безплатна енергия за всеки един по всяко време за най-малко 50 000 години напред... Вероятно ще се използват и верски лостове да се спре, а просто целта е да не се чупи касичката на олигарсите и едните да си играят джобен тенис с атома, другите да си играят на пусни-пусни-спри с газа, третите – да се изживяват като крале върху петролни хазни... Колко е малък и жалък чичко - паричко! И колко отвратни слугите му в бели якички, дето лъжат теб и мен от сутрин до здрач под благотворително разлелите им се усмивки!

В точка Б ще сменя начина на летене. Пълня се с красота от природата дето ме дарява с хоризонтите си до дето стига взора ми. Летя към прекрасността и великолепието на залеза. Неописуеми багри оцветяват с отражението си очите ми. И всичко това ни е подарено! Даром! За да го пазим и да му се радваме! А не за да го изтъргуваме за нищо незначещи измислени стойности!

Кацам в точка Б и там вече ме чака приятелят пълнещ балона с горещ въздух. Акумулаторните батерии издържаха и имат още запас, защото през целия полет слънцето е работило за мен, зареждайки ги от фотоволтаиците допълнително. Ако хвърлиш малко любов на тази планета и тя ще ти се отблагодари. Семенцето ще те нахрани, изворчето ще те напои, главата ти ще роди мечти и любов, любовта на живота ти ще ти роди бъдеще... Всичко е толкова просто... И ако искаш ще живееш с четири годишни времена, ако пък искаш може и различно... с две? А отпадъците ще ти дадат средство и начин за придвижване. Био – газът вече изпълва с топлината от изгарянето си въздуха в моя балон и се понасяме с моя приятел над здрача към залязващото слънце. Излиза ми на екранчето прогнозата и последните новини. Бедствия и наводнения в Азия и Южна Америка. Жертви. Сбъркано време и над Европа. Надявам се да стигна до точка В без проблеми и времето да не провали плановете ми. Цветовете на балона за миг изригват при всяко включване на горелката. Неописуема красота и свобода! И това утре няма да го има, защото някой е решил да забогатее сключвайки сделка с дявола за някакви цифрички? Това наричате прогрес? О, бедни ми Китай! Защо не си живя в Средновековието и Феодализма? Защо ни трябваха всички тези строеве и мъки за да разберем, че сме некомпетентни да управляваме собствената си съдба и сме се оставили на шайка разбойници, които чрез дългове и кредити и клониране на задълженията ни всъщност са ни върнали в Робовладелския строй и само миризмите и лустрото му са по-модерни, но далеч не и по-цивилизовани? И менюто е в тях: дават ни хляб и зрелища, увеличавайки нашите дългове и залагайки дългове и за неродените ни деца. Приятелят ми се смее и разправя, че и да думнат човек – идеите и мислите му живеят вечно. Докато има Интернет – смига той. После летейки се наслаждаваме на гледката на светеща Европа отгоре. Колко му трябва на човек? Един приятел, една бира, една мечта да те носи... Може и без бира. Но с бира и балон е по-приятно J Пеем музиката и песните дето харесваме. Тук горе високо дори боговете не ни казват, че звучим фалшиво, може би защото пеем от сърцата си – истински. Бог е любов! Обичам го този свят!

С прегръдка се разделяме в точка В. Излязъл е бурен вятър. За мое щастие бурята ще е в гърба ми и вятъра попътен, мятайки се на “FLAMARY”-то. Последните ми думи към него са да изпусне и прибере балона и коша, докато времето стане благоприятно за връщане. В бурята и тъмнината не мога да видя колко е мръсна водата като тръгвам, но се усеща по миризмата. Всъщност водата поема цялото отпадно отношение към планетата ни. И колкото по-рано разберат хората, че петте паунда или евро или долара дето дават, няма да спасят рифовете, и теченията никога няма да са същите, и хиляди китове ще продължат да се самоубиват масово, и хиляди видове да изчезват без подобни зрелищни проявления, и в края на краищата парите ще отиват в хитреци – цървулковци за яхти и ферарита... Но петте торби, в които по отделно да събират различните видове боклук, петте дни в които да ходят на работа с най-малко замърсяващото превозно средство, петте боклука, дето ще приберат вместо да хвърлят на улицата или на пикника си – да тези неща ще спасят коралче по коралче рифовете и живота на планетата... Имам много време за мислене, докато наближавам края на пътуването си с “FLAMARY”. Този проект го нося в себе си двадесет и повече години... Всъщност още когато тринадесет-четиринадесет годишен за пръв път съм хванал греблото на кануто, главата ми е започнала мисленето в тази посока. Ако той бе осъществен хиляди от жертвите на бедствията и наводненията щяха да имат шанс. Защо аз в тази буря мога да съм сигурен каквото и да е времето и да знам, че живота ми е в безопасност в него и да имам свобода за решенията си, а други хора да нямат достъп до това? Почвам да мисля, че се преследват и ликвидират хора и идеи даващи трайно решение на проблеми и дори чух и видях в нета, че се крият решения и открития лекуващи тотално заболявания. Вируса пари има нужда от хронично и продължително източване на силите и ресурсите на отделния индивид и впримчването му в зависимостта кредит – дълг.

Толкова е отвратително и грозно това! И в същото време тези хора продават морал! И говорят за случайни терористични актове и случайни епидемии! И случайни кризи! В държави дето всичко става по сценарии. Несериозно е дами и господа! За какво Ви е тази огромна уж мислеща машина от люде на държавна заплата? Или работят на два фронта? Срещу хората дето им плащат? За нечии корпоративни интереси? Случайно? Та и политиците си не избивате случайно! Надявам се да има места по Земята различни от Вашето!

Вятъра е толкова силен, че ме изкушава и го използвам за по-бързо придвижване на “FLAMARY”. Не че бързам. Кой бърза да свърши по-бързо последното си пътешествие?

А можеше да е в първата десетка на най-масовите използвани транспортни средства. Можеше да залее всички морски курорти. И без ни най-малка вреда или влияние на околната среда. Някой ще го направи след мен. Сигурен съм.

Утрото ме изхвърля в Лондон. Има два варианта да ме открият за да ме открият и да ме открият за да ме закрият. Вторият е по-разпространен тук казват публикациите в Интернет за българи и руснаци. Виждам нещо, дето ме обнадеждава. Отпред възрастен с велосипед, след него много деца също на колела, колоната завършва друг възрастен. Всички в специални светлоотразителни жилетки и надпис. Това е школа, която показва начина на живот на тези деца от малки. Навсякъде велосипеди. Навсякъде борба за зелен рай. Колко дни обикалям така улиците – не знам. В джоба ми има някакви монети. Намерих 33 пенса. На една улица до една от многобройните спирки виждам момиче с угрижено тъжно лице. Влизам в “Sainsbury’s”. Взимам един млечен шоколад за 27 пенса. Излизам. Момичето е още там. Приближавам го и му подавам шоколада. То поглежда учудено. Усмихва се, но не го иска. Аз не съм мръднал. Продължавам да го държа пред нея.

-          За усмивката Ви! – казвам – Това е всичко, което имам...

Момичето продължава да гледа учудено. Но усмивката и става някак по-голяма. Става огромна и вълшебна. Става просто истинска.

-          Това е всичко което имам... – казва – Това е всичко което имам?

-          Да – отговарям.

Взима шоколада. И очите и се смеят.

-          Благодаря – казвам. После тръгвам.

Минах три, а може би и пет крачки и изведнъж някой ме хвана за ръката и ме дръпна рязко.

„Откриха ме!” – помислих – „Това е...”

Момичето ме дръпна и ме целуна бързо.

-          Това е всичко, което имам – каза смеейки се. После ме хвана подръка.

Продължихме да се смеем.

Това е може би градът, чиито жители са единствените щастливци от промяната на климата досега... само слънце! Невиждано явление в такова количество по тия места...

Не зная как ме откри най-слънчевото и най-усмихнатото и най-прекрасно същество сред тях!

Попита ме къде искам да отида. Всъщност исках да започна живота си от днес. На чисто. И имах късмет да съм с най-чистия човек в най-чистия град. Поисках да отида до строящото се Олимпийско селище за 2012 година. Исках там да изхвърля последните 6 пенса. Пък някой, който мисли, че ще му донесат късмет дано ги намери.

Хвърлих ги зад гърба си.

-          Това е всичко, което имам... – казах. И го повтаряхме и се смеехме. Не съм очаквал, че ще повярвате, че се целунахме. И целувката имаше вкус на шоколад. Това бе всичко, което имахме...

Може би пък всичко е във вярата, че утре някой ще открие и поиска да променим сегашното стремглаво спекулативно печалбарене и ще реши моите идеи да помогнат за ограничаване на замърсяванията и промените в климата?

Може би е в надеждата, че светът ще се пречисти и възроди?

Може би е просто в любовта...

Аз виждам... Може би имаме утре... Ако днес е денят, в който променим всичко...

Ако сме по-добри към планетата и към самите себе си...

Лондон                                                        Пламен Александров

03.10.2009 г.                                                                   Air Flame

airflame@abv.bg

p.alexandrov@abv.bg

www.sibir.bg/blog/air_flame

Имало едно време само нищо... Може би по-правилно и истински би било да се охарактеризира като: Нямало нищо едно време... И как така отнейде се пръкнало нещото... В огромното пространство от нищо ей така без виза и памет отнейде паднало едно ей такова ню-ню - нещо. То било толкова мъничко и незначително, че нищото изобщо не му обърнало внимание. Падало все по-дълбоко в нищото и сякаш по него полепвали атоми. От нищото, на нищо приличащи, но променяли нещото и ставало то вече зримо, пак като точица, но ах каква точица! Милиарди на степен милиарди времена минали. Нещото ставало все по-голямо после се пръскало и пак уголемявало и пак пръскало... Огромни масиви от нещо вече почти навсякъде в нищото се съзирали... Някои греели - други били ледени... Била твърда и зрима голямата част от нещото, но още се чувствала като нищо... И някъде там незнайно от къде на една големичка буца нещо, нещо меко отнейде дошло като ласка...Било капка от нещо... И мигом още нещо усетили двете неща... Топлина... Лъч светлина в тъмата на нищото... И от целувката се родили Пламък и Въздух... И всички в едно се прегърнали - нещото твърдо дето не знаело още, че ще му викат Земя, нещото меко дето било просто вода, нещото дето се родило от тяхната среща. Нещото въздух. Атмосфера станало ден подир ден. И нещото огън и плам дето катализирало и осветявало и топлело... Минавали вечности, но за тях те били само мигове... Докато един ден почнали странни същества да пъплят из нещото... Те били и в сушата и във водата, и се носели и в атмосферата и по въдуха. Почнали звуци и топлина да обгръщат нещото. И един ден между две частици от нещото дето еволюирали до там да си подадат един на друг крайници, се родил катализатора наречен любов. И от тогава светът не е същият и се развива със скокове. Защото елемента пети попаднал всред другите четири. Елемента наречен просто ЛЮБОВ... И смешно и тъжно е, че най-учените го търсят цял живот... Но поне осмисля живота им... А понякога има обречени да го имат в сърцата си...  И има толкова време и толкова нищо дето нещото да изпълни с... ЛЮБОВ...

Тази снимка е качена от Mary

Happy Birth Day!

Честит Рожден Ден!

Днес, ако пожелаеш ти можеш да се родиш!

Отново!

Ако обърнем мисленето този свят ще е точно такъв, какъвто трябва да е.

Ако няма пари останалото е само любов!

Ако няма амбиции ще има само чиста природа и невероятен живот!

Ако няма държави ще има един по-добър свят от човеци - щастливци!

Духнете свещичките и си пожелайте...

НАЗДРАВЕ!

И БЛАГОДАРЯ, че Ви има!

Air Flame

www.sibir.bg/air_flame

http://svejo.net/home/link_summary/334514-Video-klipove-Bee-Gees-How-Deep-Is-Your-Love-Live-?feature=6

Една нощ, един концерт, eдин миг,

който никога няма да се повтори!

Една песен... Един живот... Една любов...

http://en.wikipedia.org/wiki/One_Night_Only_(Bee_Gees_album)

For My M With Love!

F

http://www.zdravei.bg/digdisplay_article/id_1499/news/

След фамозния миналогодишен концерт великолепната Таря се завръща отново в България за да срещне любовта на своите фенове!

Финландската певица Таря Турунен (Tarja Turunen) е първият хедлайнер, официално потвърдил участието си на осмото поредно издание на фестивала Arena Muzika 2009. Концертът ще се състои на 12 октомври 2009 г. в столичната зала "Универсиада".
Предстои да бъдат оповестени и останалите участници във фестивала Arena Muzika 2009, както и подгряващите групи от българска страна.

Таря Турунен пристигна за първи път в София през октомври 2008 г., когато се качи на сцената на зала "Фестивална".

За втория си концерт у нас, певицата ще пристигне с редица именити музиканти, познати от работата си с различни световни звезди. Това са басистът Дъг Уимбиш (Doug Wimbish), барабанистът Майк Терана (Mike Terrana), китаристът Кико Лориеро (Kiko Loureiro), челистът Макс Лиля (Max Lilja) и кийбордистката Мария Илмониеми (Maria Ilmoniemi).

Таря Турунен e популярна в световните музикални среди най-вече като вокалистка на финладската готик метъл банда Nightwish, с които издава шест албума.

През последните няколко години се изявява активно и като изпълнител на класическа музика. В края на 2006 г. певицата издава първия си солов албум "Henkäys Ikuisuudesta", а година по-късно излиза и вторият й самостоятелен продукт - "My Winter Storm".

14.07.2009 ---------------------------- За приятели

P.S. Повече от миналогодишния концерт 2008-ма в зала "Фестивална" като отзиви, снимки и клипчета, както и линк за целия концерт можете да видите на страницата ми в Здравей (същото може да се намери за почти всички по-големи концерти на 2008-ма в София) www.zdravei.bg/airflame , както и в новините на сайта. http://www.zdravei.bg/videos/id_10240/title_Tarja-Turunen-In-Sofia-28-10-2008-BG-EU/ а в коментарите към клипчето миг от концерта има линк за целия. Снимки в албума за нея, като тази в София: http://www.zdravei.bg/gallery/view/id_38230/field_time/title_Tarja-v-Sofija/

Най-страхотното събитие за седмицата в София.

 Top Of The Week In Sofia.

Искри от вълшебство, магия и любов издигна като фантастичен романтичен фойерверк на любовта в навечерието на Джулая над нощна София музиката на приказния маг с неповторимия глас - Майкъл Болтън. Запленени влюбените в него зрители още го аплодират и чуват в нощните мигове на първи юли все още в главите си любимите песни. Благодарим ти Майкъл за красотата, романтиката и любовта! Вълшебството и магията на твоя глас ще остане завинаги в съкровищницата на най-доброто случвало ни се и чувано по тези земи! Понякога красотата те пропива... Само защото си там... И искаш или не - ти я носиш и раздаваш... И света става по-добър и по-красив... И всичко просто е любов... Почти като изпято от Майкъл Болтън...                                                                                

(Повече мигове можете да съзрете в снимките към блога ми)

Купуването и продаването на гласове на неоторизираните места е престъпление...

Концерт на Патрисия Каас в София

Повече снимки от прекрасната вечер с шармантната французойка може да намерите в албумите ми със снимки, а за всички съпреживели или не близо двата часа от великолепното представление "Кабаре" още един шанс за докосване с едноименното ДВД на русокосата магия.

Удавени във великолепието на музиката от вълшебника KENNY G и невероятните му изпълнения на саксофона, от понасящите ни над света негови композиции, от топлината и непосредствеността му, изживяхме може би най-прекрасните музикални мигове случвали се някога в НДК, в София, в България. Приказното перфектно представление започна с появяването на брилянтния музикант сред публиката и очарованието и непосредствеността на великия гений не изпусна до последния тон летящите на неговите музикални криле почитатели, докато той отново не се озова сред тях миг преди финалните ноти и после, когато с цялата си група раздаваше всекиму автографи и усмивки. Незабравимата празнична вечер ще остане в короната на най-добрите случвали се музикални събития у нас. Може би най-красивият концерт за 2009-та в България бе толкова топъл, близък и непосредствено влизащ във всеки, че завинаги ще остане в мен като миг на докосване до съвършенството. Недостижимото с марка KENNY G. Не случайно са и признанията на световната публика и рекорда на Гинес и обичта на милионите към него! Поклон пред великия музикант! Благодаря ти KENNY за невероятното прекрасно изживяване! Благодаря за щастието, което ми достави! Благодаря за мига блаженство в който мина твоето раздаване безкрай! И видеото и целия спектакъл бяха специално подготвени за БЪЛГАРСКАТА публика. KENNY G подари саксофона, с който свири цялата вечер на щастливец от публиката, като преди това специално му изсвири посветено нему изпълнение. А всеки, който имаше желание си тръгна с диск и автограф от лъчезарния музикант. Сякаш стана традиция напоследък НДК да е домакин на концертите на големите музиканти уважаващи ни с гастролите си и на рождени дни... Не направи изключение и този празничен ден... Ron Powell невероятния перкусионист в последния албум на Kenny G – Rhythm & Romance отпразнува рождения си ден на сцената, поздравен не само от прекрасната наша публика, обикнала го за темпераментните му изпълнения, но и от KENNY G... Разкошното шоу дълго ще остане да ни носи високо високо над планетата, както в невероятната първомайска нощ. И величието и нежността на музиката на KENNY G, ще ни зарежда с това щастие и любов, дето ни накара да не забелязваме дежурния пролетен дъжд, малките гадости, наречени битие българско, ежедневните препъвания, дребнотата и безцветието.

Очаровани оставаме да очакваме следващия празник и среща с KENNY G... A тя няма да е далече защото:

Kenny G включва София в концертно DVD!

Носителят на Грами - Kenny G ще включи кадри от първия си концерт в София на 1-ви май в свое концертно DVD, което ще издаде след края на настоящето си турне.

Един от най-известните саксофонисти в света ще запечата най-романтичните и стилни моменти от вечерта на 1-ви май в зала 1 на НДК, заедно с кадри от предстоящата му изява в лондонската Royal Allbert Hall, следващия понеделник.

В София именитият изпълнител пристигна с още петима страхотни музиканти, с които свири заедно вече повече от 20 години.

Robert Damper – пианист и кийбордист е съученик на Kenny G и е член на бенда му от 1987 г., a през годините свири с още светила на джаз музиката, като Chaka Khan, Earth Wind and Fire, Stevie Wonder, Celine Dion, David Sanborn.

John Raymond е човекът с китарата и е в бенда от 1983, а басистът Vail Johnson e в състава от 1986 г. Ron Powell невероятния перкусионист в последния албум на Kenny G – Rhythm & Romance,  е със запазено място от 1988г.

Daniel Bejarano е най-младият член на добре сработения бенд, който обаче достойно се нарежда до изредените музиканти с богат опит и дискография, участвал в редица музикални проекти с други изпълнители.

Веднага след концерта си у нас, Kenny G отлита за Истанбул, а програмата му е запълнена с участия в Германия, Полша, Холандия и мащабна обиколка на САЩ.

Преди малко повече от месец звездата пусна и свое оnline джаз радио, с което зарадва феновете на качествената музика по целия свят и направи поредната крачка към своите фенове.

Един от най-продаваните изпълнители в света, известен със страстта си по голфа и летенето, явно има и специално отношение към здравословната, качествена храна.

За престоя си в София, той е поръчал на домакините от Жокер медиа предимно свежи салати и плодове, ядки, мед и чай.

Air Flame

                                                                                                 

                               На М

   Седях на купчината стари вестници и съзерцавах прекрасния свят около мен. Бях невидим за околните и това ме правеше щастлив. Никой не се бъркаше в моя свят, в ничий свят не исках да бъркам и аз. Е, току от време на време някой ме сритваше, поливаше с кафе, напсуваше или обиждаше, но това по тия географски ширини и на тази автогара бе като поздрав, като подсещане, че си жив и го приемах с усмивка и без грам обида. Такива са хората. Какво са виновни, че някой им плаща да бързат, друг ги е възпитал да псуват, трети ги е посъветвал да изливат гнева си на място, за да не получават от задържането му злокачествени образувания... Всичко туй бе писано, писано... Опровергавано... Потвърждавано... Всичко бе във вестниците под мен... Затуй ги затисках тези думи колкото мога, да не изскочат отново и още повече беля да направят на този, който взора си спре и ги зачете... Аз отдавна вече букви невиждах и когато някой се поспреше кръстословица да решава, ме питаше и той четеше, а аз изваждах просто думи от спомените ми. Тази гимнастика умствена ми даваше удовлетворение, щом още се справях с цели листи квадратчета за запълване и казват вярно и точно. Пък може да ме лъжат – да не ми скършват хатъра. Знае ли някой...

     Когато бе слънчице и нямаше вятър бе приказно. Целият свят се въртеше пред мене. Не, че при вятър, дъжд, сняг или студ спира потока от хора. Просто тогава обличах вестниците. Хората ходеха в какви ли не дрехи. Не искам да споря с тях, но техните палта от кожи едва ли повече топлят от моите вестници. Като ги сложа на няколко ката под шубата дето се вече охлузи, готов съм за най-лютата зима. А стават и за мебел – на тях да седиш, за да не ти е студено и влажно. При нужда и огън ти дават. И да си светнеш можеш със тях. Пък и нечий ръце да затоплиш. Ако пък никого няма и искаш, може където поискаш да те пренесат. Само кажи на коя дата и къде искаш да се озовеш. От Америка до Япония и къде ли не, та дори в как беше... Игуазу... Ехе, знам аз... Без вестниците не мърдам. Добре, че съм невидим. Особено за тез с униформите. Ето ги и сега. Дано минат покрай мен и не ме забележат отново. Имаше едно момче. Просеше. За храна не знам дали изкарваше, но за цигари ми каза, че стигали. Стотинките дето му даваха. Та тез униформените отишли един път при него. Да им дава на ден по петдесет лева поискали. За да го оставят на мира. Така и не разбрах откъде? Докато разбера и момчето вече го нямаше. Чух, че бил на боклуците. Но дали е жив още – не зная. Само искам да съм невидим за тия. Ето отиват: имат си номер – ако спре някой на непозволеното място веднага го почват. Обикновено така се завърта, че им плащат доволно за да си затворят очите. Но имат и специален сценарий. Как разбират на кой да го прилагат – сигурно на туй ги още в школата учат. Ето сега пращат момичето. Двама надути ербапи оглеждат с насмешка – жена-полицайка и се правят на важни. Закачат я. Подиграват я. Да нарушили са – и кво от това – имат пари ще платят колкото иска и отгоре даже и дават... само с една уговорка... да им направи по свирка... Изведнъж върху тях се изсипват четирима униформени... Стaва дебело... Идва и дебел шеф безпрекословен... Вади се запис... Подкуп на служебно лице... Параграф еди кой си, алинея еди коя си... О... И обида на униформен служител... Мизата скача... Почват молби... Двамата дето до миг бяха каяци, вече са просто огромни торби пълни с лайна, дето само се мазнят и лензят и гледат да минат по-тънко. Но по този сценарий тънко е единствено представлението на униформените. Дебелият се почесва и с документите им сяда в едната кола и уж се учи да пише. Единият полицай пали цигара с двамата сгазили лука. Заговарят приятелски. Другите просто играят статисти. Предлагат му нещо. Питат го. Вече съм чувал стотици пъти отговора му:

-          Като отидеш на сватба питаш ли младоженците колко да им дадеш? Много сте обидили колежката, а и днес на лошия шеф се натресохте... Не знам какво да Ви кажа момчета, но довечера или Вие ще правите това, дето на нея предлагахте, на някой мазен мангал в килията или ако си падне по Вас ще сте му булки...

     Обикновенно следват въздишки. Шепот. Два-три разговора по GSM. Пристига кола. Подава се плик. Гледа се строго. „Да Ви е за последно...” Чува се смях. Само дето не си разменят телефони, визитки и прегръдки. После стискайки зъби едните изчезват в небитието, а другите дават назад на позиции за следващ. Един ден чух: само единият от тях се хвалеше, че е прибрал пет бона. А колко ли общо са им изсипали? Не че ме интересува... Замислих се просто за да даде ей така толкоз пари някой, какво трябва и за колко да е прикривал? Да, ако в този момент е имал стока или мръсни пари за няколко стотин хиляди или милион – с насмешка им е платил да се отърве... И те са доволни и всички са доволни... А на две крачки пред гарата деца проституират, просят и правят каквото им кажат за доза, която от тези батковци някой в началото безплатно им дал да опитат, защото бил загрижен да им е хубаво... После изкарват каквото и колкото им се каже... Ако за друго не стават – срещу по петдесет лева на ден – разрешава им се да просят. Ако ли не – на боклука... Оттам не се връщат за да разправят. Той не искаше и да знае. Искаше да е просто невидим.

     Имаше и някои красиви неща останали в него. Може да се каже, че повечето смятаха усмивката му за диагноза, но очите му, тези блясъци в тях... Целият свят бе в тях... Валеше ситен дъжд в началото на февруари и ту усилваше, ту закротваше колкото да те накисне и смрази. Беше се направил на повече от невидим, беше най-невидимият и се бе вмъкнал и сврял в огромната чакалня на завет и сушинка и гледаше никому да не пречи и никой да не го забелязва. Почти му се бе удало. Само едно мъничко момиченце се бе втренчило в него. Всъщност момиченцето бе изящна дребничка жена на неопределена възраст. Физиката и личицето и я приближаваха повече до 20-ет, отколкото до 30-ет годишните. Изведнъж телефона и звънна. Тя подскочи и застана зад гърба на току що влетял в чакалнята огромен великан с веещи се мокри дълги коси и телефон залепен за ухото. Широката му усмивка обходи за миг фоайето и говорейки и смеейки се едновременно, той изведнъж рязко се обърна, видя я зад гърба си - и тя с телефона до ухото, вдигна ръка сочейки я и смеейки се, и двамата свалиха телефоните и си подадоха ръце. В един миг сенките им сякаш щяха да се прегърнат, но се спряха и само се хванаха за ръцете. Явно се виждаха за пръв път. Явно бяха по-възрастни от това, което излъчваха и от вида си на попораснали хлапета. Но бяха толкова чисти. И искрени. В мълчанието им очите им говореха. И нямаше нужда от повече. Както се бяха хванали за ръцете, така и повече не се пуснаха и изскочиха в мразовития дъжд навън, но бе сигурен, че на тях не им е студено и едва ли въобще усещат водните капки, освен като ласка и като пречистващо послание, че ще им върви заедно, ръка за ръка по вода.

     После ги срещаше често. Всъщност те му станаха като календар. Всеки вторник той я посрещаше. Тя се хвърляше върху му и увисваше на врата му. Нямаше как някой да не ги бе забелязал на автогарата. Нямаше нещо по-сияйно и красиво. Привечер я изпращаше. Говореха си. Усмихваха се. И не си пускаха ръцете за миг. После в петък пак я посрещаше. Пак го прегръщаше и обвиваше с ръце и крачета. Бяха най-прекрасните влюбени. В неделя тя заминаваше. Той вървеше до автобуса, докато се изгубят от погледите си и останат в сърцата си... До вторник... И пак, и пак... Съпреживяваше тяхната обич и тяхното щастие и толкова бе свикнал с тях, че почна да ги приема като свои... Като приятели... Заговори ги веднъж... Те му подариха усмивките си... Винаги, когато погледите им го срещаха го поздравяваха... Понякога изпушваха някоя цигара с него. Веднъж докато я чакаше, великана донесе две бири и постави едната пред него, чукна я със своята, пожела му „Наздраве!” и тихомълком отпи... Веднъж тя му остави домашна баница... Друг път сладки... За тях той не искаше да е невидим! За тях той искаше да е приятел! Те бяха най-прекрасните хора на тази планета! Те бяха красотата и мириса на пролет и любов на тази автогара от невидими.

     Изведнъж както бе свикнал с тях те изчезнаха. Търсеше ги всеки ден, всеки миг всред множеството. Напразно. Всякакви други виждаше, но тях – не. Той бе невидим за всички други. За това хубаво облеченото момиче, дето идваше за всякакви кастинги постоянно. Посрещаха го различни. Изпращаха го още по-различни. Понякога и не го изпращаха, а то криеше лице в шепите си, но малките ръчички бяха безпомощни да скрият огромните синини и мокрите от сълзи страни изчезваха отнесени от автобус, докато отново ги докара бляскави за следващия опит, за следващия тур, за следващата илюзия. Или тези всичките презрели от пресметливост и натъпкани с мухлясало самочувствие, напудрени лелки, дето се обиждаха, ако някой ги приеме за какички, а депресиите и страха им следващия път можеше да ги докарат на автогарата като отчаяни бабички. Или търчащите след поредната далавера надменни, надути пуяци. Или крадците и мошениците, дето те спираха и ти предлагаха на тънка лайсна за няма и шепа стотинки мечтите на живота ти, увити с приказна панделка и още по-брилянтна паяжина, за да попаднеш в капана и ръчичките им. И тук таме като розов прах и пролетен цвят наивния смях на ученици и студенти, все по-рядко изглеждащи невинни, красиви, чисти, млади, сияещи, умни... И замислени с тежки сиви мисли потоци от чернодрехи мъже и жени, стъпващи криво и тежко, сякаш целия свят им бе виновен...

     Нещо му се привидя или истина бе? Сякаш за миг мерна онова момиченце... Онази малка, но толкова чиста, прекрасна жена... Не можеше да е тя... Скочи и огледа наоколо. Нямаше го великана. Не може да е тя сама. Опита да я намери с поглед в гъмжилото от хора, но тя бе толкова мъничка, че едва ли можеше да я мерне. Не е била тя... Но... Защо сякаш нея видя му се стори... Защо? Отговор нямаше. Търсеше с поглед. Стъпи връз купа с вестници, сякаш бе на свойта наблюдателна кула... И нищо... Не може да е тя... Но ако тя е била? Хукна между незабелязващите го хора... Търсеше я... Напразно... Блъскаше се... Хващаше се за главата... После пак хукваше в обратна посока... Докато дъха и годините му казаха, че е време да спре... И че я няма и не е тя. Приведен приближи и седна на купа вестници, дишайки тежко, с разтуптяно сърце. Изведнъж пред него щръкна келнер с табла и служебна усмивка. Той притвори очи да успокои дъха си и сякаш на затворените си клепачи очите му върнаха мига и той видя една много стилно и елегантно облечена жена, но много тъжна и силно променена, сякаш остаряла с 20-ет още години от първия миг когато я съзря... Нещо докосна рамото му. Сякаш с нежелание отвори очи. Срещу му сервитьора с лачената усмивка му смигна и мазно попита:

-          Добре ли сте сър? Да сервирам на този куп вестници? Ваш ли е? Има за вас поръчани и платени, разбира се, салата, питиета, пържола, вино – бутилка от най-доброто и какво ли не още... И дамата остави това писмо за Вас...

-          Писмо ли? Дайте писмото... – о, не виждаше буквите... Вдигна очи към сервитьора. – Синко... Би ли прочел... Нищо не виждам...

-          Пише... Почти година не съм Ви виждала... Заминах за тези пусти гадни пари... Да връщам заеми за нещо от мене не ползвано... Пустите омразни пари ме накараха... Да съм далече от тук... От него... Когато са го убили... Можеше да сме и двамата заедно когато е станало... Защо просто не бяхме давамата заедно? Тогава... Завинаги... По погрешка случаен куршум го уцелил и случайно минали с кола през него, преследвайки заподозрени... Не че ги хванали... А и да са ги хванали, вероятно вече са пуснати... Никога повече няма да мина оттук... Той сега е по-добре и живее в мен... Докато ме дочака... Надявам се мъничко да живее и във Вас...

     Цялата автогара, всички минаваха покрай него и го заглеждаха и шушукаха и го сочеха и високо обсъждаха. Пред него на купове вестници бяха недокоснати чинии, бутилки и чаши с най-доброто... Но той бе вперил поглед в небето и вятърът вееше бял лист в едната му ръка. Той не виждаше никой и нищо наоколо. Бяха невидими за него.

     Единствено за униформените той бе невидим. Те провеждаха поредната акция и поредния етюд играеха. Бяха на работа. За тях гадни пари нямаше. За тях омразни пари нямаше. За тях мръсни пари нямаше. Всичко бе чисто. И светло. Като поредния плик с банкноти сменящ собственика си.

Всъщност колкото и път да извървиш за един цял живот, планетата го изминава за един ден, галактиката за един миг... Просто ей така дори и да си стоиш... Така че седенето на една маса с бира в ръка е всъщност едно голямо пътуване, бих казал приятно при това... Светът е толкова голям, колкото можеш да си представиш... Истината е толкова малка, колкото може да изпиеш и да си жив след това... Оправия няма и няма да има, но илюзията ни за нея е моркова дето ни мами по пътя на еволюцията... Осъзналите го спират да еволюират и се отдават на съзерцание и допустимите малки удоволствия. Останалите еволюират до степен тор за следващите и така нататък, докато на планетата и писне и се отръска от двукраките за да регенерира на спокойствие и се докара до самоубийство от скука без тях... Идилия... Днеска има - утре няма... Наздраве!

Имало в 3008-ма година трима стари приятели, съученици, дето се след повече от хиляда години срещнали на риба, край любимото им ВОНЕЩО ЕЗЕРО край Ботунец. Погледнали се и... А... Що да видят – всичките били точно толкова стари и точно толкова променени, колкото били и през оная далечна година на 2008-а когато Лупи осрал езерото да стане ВОНЕЩО, осрал градината – да стане от Борисова – ВОНЕЩА, и такова го снесъл, че ЦСКА и с прът не можал да го скочи та да иде до Шампионската лига.

  Подали ръка, а после бутилка и тихомълком хвърлили пръчките, клекнали и зачакали. Два часа по-късно двамата се обърнали към единия:

-          Как така стана, че не си мръднал, братле?

-          Ами какво да Ви кажа... Нали знаете... – разтворил усмивка и ръце по навик рибаря. – Бях тръгнал на риба... И клъвна... Хванах ЗЛАТНАТА РИБКА... После се знае... Пусни ме... Ще ти изпълня три желания... Пуснах я... Кажи първото каза... Първото ми желание е да ми изпълниш 33 333 желания казах... и още ги изпълнява... Така че до второто още не съм стигнал...

  Усмихнали се, вдигнали шише и ръце за „НАЗДРАВЕ” и пак тихо седели. След  два часа към втория другите двама взор вдигнали и попитали:

-          Как с тебе стана,братле, та не си мръднал на йота?

-          Ами какво да Ви кажа... Нали знаете... – разтворил уста и ръце по навик и втория. – Бях тръгнал на риба... И трудно, но клъвна... Хванах ЗЛАТНИЯ РИБЧО... После се знае... Той тегли, аз го не пускам... Взе да ме дърпа, да ме влачи, под вода да ме вкарва, но аз упорит и го за хрилете докопах... Какво искаш му викам? А той ми се блещи...

-          Не съм никак във форма ми вика... Пусни ме...

-          Абе как ще те пусна, му викам... Що не си във форма?

-          Тъщата ме яко ядоса и мир не ми дава... – смрънка ми ЗЛАТНИЯ РИБЧО.

-          Я води ме при тъщата, мигом му казах...

-          И какво? – попитаха двамата.

-          И какво, какво... заведе ме... Още кат ни видя и зина туй тъщище, ама бе по-малко от мойто... Както още бе зинало и му закачих куката и после го изтеглих на сушата... И таман да събирам такъмите... не щеш ли – гледам, водата завря и що да видя... Хиляди ЗЛАТНИ РИБЧОВЦИ... И всеки вика: „Кажи три желания да ти изпълня!” Та се събраха 333 333, а аз съм още в началото... Ей, много зетьове имаше тая... Бая свят отървах... А после я дадох на моята тъща и квото бе огромно тъщище с една малка кост се от нея задавила и станала тиха кат риба. – завърши ухилено втория.

  Вдигнали шише и ръце за „НАЗДРАВЕ” и после пак тихо два часа седели. В един миг към третия другите двама погледи вдигнали.

-          Как с тебе стана,братле, та не мръдна с години?

-          Ами какво да Ви кажа... Нали знаете... – свел очи третия. – Бях тръгнал на риба... Не щеш ли на брега сритах бутилка. От любопитство ли от що ли взех та я отпуших. И изведнъж ме сграбчи страшен черен арапин... Ще те обичам! По всички начини възможни и невъзможни... Направо ще те скъсам от любене, в  ухото ми вика...

-          Айде стига бе? – скокнаха възбудени другите двама. – И какво стана?

-          И какво, какво... Притиска ме, сваля ми гащите... И ми шепне в ухото...

-          Но първо ще ти изпълня едно желание... Казвай, по-бързо да свършваме...

-          И ти? Какво каза? – нямаха търпение двамата.

-          И какво, какво... Казах искам първо ЦСКА да спечелят Шампионската лига, па тогава какво щеш ме прави!

-          Айде стига бе! Верно? – не вярваха двамата.

-          Верно. И те – 1000 години не мръднах, пази ме както тогава да бъда.

-          Ами ако вземат та станат? – хили се първия.

-          Абе те още 100 000 няма да станат! – залива се втория.

-          Оня ден звъни видеофона и не щеш ли насреща кого да съзра?Арапина черен от бутилката се обажда...

-          Абе колега, любов моя! Имам нова оферта! Наистина ли искаш тия ЦСКА Шампионската лига да спечелят?

-          Наистина, викам. – продължава третия сериозен, втренчен в падащата тъма.

-          Абе много чакане мина и ако не направиме нещо поне дваж по толкоз остава... – клати арапина тъжно глава. – Искаш ли нова оферта? Ако я изпълниш ще те пусна и все млад ще си, а и ЦСКА Шампионската лига ще спечелят.Искаш ли?

-          Каква е офертата, питам?

-          Да ми докараш двама хващали ЗЛАТНИ РИБКИ.

  Стана тихо. Третият изгълта последната глътка.После стана.

-          Е, аз ще тръгвам, че стана тъмно.

  Чу зад гърба си, че отварят бутилка. Каза през рамо:

-          Не отваряйте онази бутилка...

         Последното, което чу бе:

-          Е, поне ще станат ЦСКА ШАМПИОНИ в ЕВРОПА...

  После тишина в мрака. И после...

  Няма такива звуци!

  Освен след 12... Но това е друга история...

Една вечер изпълнена с музика, наситена с мелодични и приятни, носталгични песни от времето, когато музиката бе нещо по-прекрасно от днес. Богато клавирно насищане, вълшебна китара, силно присъствие на ударните и неостаряващ вокал. Може би зрителите в НДК можеха да поемат малко по-силен звук и малко повече емоционалност и раздаване от изпълнителите.

Култовата група  ASIA 

Рок иконите представиха своя последен албум Phoenix, както и някои класически парчета  от своя репертоар.

Концертът е само част от световното им турне, започнало миналата година в САЩ. Европейската част от обиколката стартира от София и ще продължи в Италия, Швейцария, Германия, Полша, Чехия, Великобритания, за да завърши в Лондон на 24 април.

В България те идват в оригиналния си състав: Джон Уетън, Джоф Даунс, Стивън Джеймс Хауи и Карл Палмър. Вокалистът Уетън, който свири още на бас и на китара, е свирил с групи като "Рокси Мюзик", "Брайън Фери бенд", "Юрая Хийп" и т.н. Кийбордистът Джоф Даунс е бил член на "Йес" и The Buggles. Китаристът Хауи също е бил в състава на "Йес", заемайки мястото на Питър Банкс през 1970 г. Барабанистът Карл Палмър е един от най-уважаваните и влиятелни рок барабанисти за всички времена. Работил е с Майк Олдфийлд.

По покана на Болкан Ентъртейнмънт Къмпани и Z-Rock.

Супер групата стартира европейското си турне от София и то в оригинален състав!!!

Честито на всички рокаджии! Супер групата ASIA бе у нас, и то в оригиналния си състав, а именно:

Джон Уетън (роден на 12 юни 1949)– вокали, бас, китари – от късните 1960 е член на прогресив рок банди като Mogul Thrash, Family, King Crimson, Roxy Music/Bryan Ferry band, Uriah Heep, UK и Wishbone Ash.

Джоф Даунс (роден на 25 август 1952) – кийборд – свирил с групите Yes и The Buggles.

Стивън Джеймс Хауи ( роден на 8 април 1947) – китари – свирил с прогресив иконите Yes, като идва на мястото на Питър Банкс през 1970, както и с The Syndicats, Bodast, Tomorrow, плюс има и над 10 солови албума.

Карл Палмър ( роден на 20 март 1950) – барабани, перкусии – един от най-уважаваните и влиятелни рок барабанисти за всички времена, ветеран от банди като Crazy World of Arthur Brown, Atomic Rooster, Emerson, Lake & Palmer. Работил е също и с Майк Олдфийлд.

През 1981 Хауи (от Yes), Джон Уетън (от King Crimson), Карл Палмър (от Emerson, Lake and Palmer) и Джоф Даунс ( от The Buggles) се събират в супер групата ASIA.

През 1982 дебютният и едноименен албум на ASIA - Asia, продава няколко милиона копия, носи световна слава на и без друго известните рокаджии и става албум номер 1 на годината според списание Billboard.

ASIA идват у нас по покана на Болкан Ентертеймент и Z-Rock. Прогресив рок иконите стартират евро тура си с датата в София. На своя първи концерт в България те представят на родната публика своя последен албум Phoenix, както и ще забият някои вечни класики от репертоара не само на Asia, но и от тези на Yes, King Crimson, The Buggles и Emerson, Lake & Palmer!

Очаквайте много изненади в ефира на рок радиото на България - Z-Rock!

След като миналата година супер групата атакува Щатите с мощно турне за новия си албум , тази година ASIA са в Европа:

Март 22 Sofia, Bulgaria - National Palace Of Culture
Март 24 Milano, Italy - Rolling Stone
Март 25 Zurich, Switzerland - Volkshaus
Март 26 Roth, Germany - Kulturfabrik
Март 27 Stuttgart, Germany - Filharmonie Filderstadt
Март 29 Köln, Germany - E-Werk
Март 30 Augsburg, Germany - Spectrum
Март 31 München, Germany - Tonhalle
Април 2 Bremen, Germany - Pier 2
Април 4 Warsaw, Poland - Stodola Club
Април 5 Zlin, Czech Republic - Masters of Rock
Април 16 Harrogate - The Royal Hall
Април 17 Cardiff, Wales - St.David's Hall
Април 18 Holmfirth - Picturedrome
Април 20 Buxton - Buxton Opera House
Април 21 Birmingham - Birmingham Town Hall
Април 22 New Brighton (Liverpool) - New Brighton Floral Pavilion
Април 24 London - The Forum

На мотора, дето бях взел под наем в Банкок имаше изрисувана ЖЪЛТА РОЗА. Яко го форсирах на правите, но следващ светофар и спиране, и пак, и пак, и непознаването на града, не ми даваха да взема максималното удоволствие от тази ЖЪЛТА РОЗА, татуирана върху резервоара на “Ямахата”. Всъщност исках синя “Хонда”, но имаха само червена, бяло “Кавазаки” и тази синя “Ямаха”... Избрах я по цвета и ми се отблагодаряваше... Не бях карал по-нов и по-готин мотор! Всъщност, защото много неща не бях правил в живота си, тръгнах на тази мисия... Ако знаех, че ще нося телата на другарите си, нямаше изобщо да тръгна... Нямаше да си помисля за тази глупост нечия, като за приключение. Сега ни наградиха с този отпуск тук. Безсмислица! Единствената ми награда, единственият смисъл бе малката ЖЪЛТА РОЗА, дето седеше на мотора зад мен и бе ме обгърнала в прегръдката си. Знаете как е... Взех я от улицата, от едно заведение... Нито тя разбираше какво говоря, нито аз нея... но нещо стана... не искаше да се връща там... не исках и аз... Препускахме с мотора из този объркан свят и бяхме щастливи двамата... И се мъчехме да избягаме от всичко... и да бъдем сами... Може би завинаги! Кой знае? Усещах ЖЪЛТАТА РОЗА плътно прилепнала до мен... Усещах я в мен... И летяхме... Заедно в едно...

КОЛЕДА

Идва КОЛЕДА...

Това ще е още една КОЛЕДА сама... Най-вероятно... Разликата е, че сега за пръв път няма да съм на работа. Няма да съм дежурна. Няма в кратките почивки с колегите да се поздравим за КОЛЕДА над изстиналите кафета и дърпайки набързо от цигарите. Няма да ми звънят тайно от семейството си големите грешки в живота ми. Няма да има сълзи. Няма да има лоши неща. Ще бъдат само дългоочакваните хубави неща в живота ми. Малко съм уплашена. Никога не са ми се случвали. Какво ще правя? Дали не е по-добре по старому? Тръсвам глава. Ще е нова страница в живота ми. Ако успея. Затова си взех отпуск. Регистрирах се в един сайт. Ще си намеря най-добрия и ще имаме най-невероятната КОЛЕДА !

Разговори. Дълги и кратки обяснения и намеци, лъжи и фалш... Много, различни... Скрити зад чужди, а някои и зад свои фотошоп снимки... Как да разбера кой?

В 19:50 съм пред заведението с хубавото име. На 50 метра от входа, в границата на тъмното и светлото, в края на паркинга пред него. Спира огромен черен джип. Една едра глава излиза от отворената врата и ме оглежда, преди да я последва скъп костюм, натъпкан с 150-160 кг живо месо. Последен напуска джипа букет от рози. Цинично червени и умишлено прекалено много на брой.

– Бегай! Бегай сега от тука! - вдига пръст към мен току що изсипалият се. - Колко ти е тарифата? 50 ? 100 ? Тая ако не струва - язък за зеленчука... 101 рози поръчах... Дано не е някоя пръчка на живо... Ако е - ще врътнеш една свирка, да не ходиш гладна и ти... - смеха и гърба на огромната маркова торба потъва в светлината към заведението.

В този момент вече е 19:53... ха да се обърна и току до мен се залепи едно тъмно БМВ-е, и електрически двигател свали стъклото на надменно лице, опънато като маска с ботокс и със стъклени очи... Злобни надменни цепнатини се присвиха и имитираха уж поглед някакъв, и една малка, съскаща, тясна уста процеди:

- Боклук, само да докоснеш боята и ще ти ритам главата докато не изкараш с гъзъ си за две такива коли! Бегай ма курво! Дърта си да се моташ тука ! Не виждаш ли каква кола карам, ма? Нема и месец бебчето... Ела да видиш ква класа докторка ще метна тая вечер на капака... Ама кво ти отварям очите бе...

Стъклото скри развалящия нощната красота лик затваряйки се. После вратата се отвори и един надут пуяк излезе от нея, държейки пет червени рози и лъскава малка опакована кутия в едната ръка, и показвайки мъжеството си, запали пура с другата, бързайки към светлината на заведението.

Моят кастинг за КОЛЕДА щеше да приключи след няколко минути. В 20:00 щях да си тръгна. А който иска да си кара КОЛЕДА с ... Аз щях да съм сама и бях щастлива за това... Вече... Можеше да отида и да вляза в заведението такава, каквато ме искаха... Можеше да се сервирам като дивеч... Или като патица за КОЛЕДА... Но пък физиката ми позволяваше да извадя краката си на показ и да се облека така, че да играя аз първия ход с белите и спечелих... С това, че реших да не почвам... Никога!

19:59... Някой ме хвана за лакътя много леко. Нежно като полъх. Обърнах се. Видях само една искрящо-блестяща усмивка.

- Здравей! Нали не съм закъснял? - една искряща на откъслеците светлина жълта роза като извънземно бижу спря погледа ми. - Накъде? Разходка или да седнем някъде?

Любовта е единственото нещо, което съществува...

Останалото – то просто няма значение...

За останалото кой си спомня?

То просто няма значение...

Не съществува...

Помниш ли какво си обядвал на 18-ия ден от втория срок в пети клас ?

Помниш ли как беше облечен преди три месеца в сряда в 19:00 ?

Помниш ли на какво такси се качи в петък ?

Но помниш момиченцето с плитките което ти харесваше, когато бяхте едва на 7 !

Помниш танца с момичето, на което така и не каза колко го харесваш и обичаш в седми клас...

Помниш всеки миг с момичето на твоя живот преди седмица...

И когато отидеш в звездите за теб ще остане да съзерцаваш как любовта, която си раздавал се връща и преражда и топли мисли за теб летят и топлят те и още си жив, докато хората, които обичаш и които си обичал се връщат към твойта любов и черпят сила от нея, докато всички горе станем едно съзвездие... една нова галактика... наречена просто :

ЛЮБОВ !!!

Едно време всички хора били заедно и правели чудеса. И имали огромни познания и умения. Още смятаме за чудеса направени от тях неща. Били толкова напред в медицината, че без никакъв зор изкарвали по 900 години живот и имали безброй деца. Чувствали Вселената и строели и живеели в хармония с нея. Комуникацията им била на толкова високо ниво, че във всеки един момент където и да били знаели щенията и нуждите на всеки един. Толкова близо стигнали в единението и успехите си до бог, че той се почувствал застрашен и сринал символите на тяхното единение, взел им възможността да се разбират, пръснал ги на всички посоки, накарал ги да говорят на различни езици, вкарал змии и гущери в устите им, дал им възможност да се делят и да си поставят всякакви етикети, оставил ги да открият войните и после ги направил роби на парите. Почнали едва да изкретват до 30-ет, да губят всички умения и знания. И битието и оцеляването да са едничката им участ на този свят. И най-висшото дето им останало било да благодарят на бог за добрината и благата дето оскъдно споделяли.

***

Докато продължавате да се делите милички, докато робувате на вложените във Вас отрови - орисията е една. Вдигнете очи. Отворете ги. Усмихнете се и вдишайте аромата на любовта и единението и летете. Вашият живот зависи от Вас. От Вас зависи и живота на другите. От Вас зависи живота във Вселената. Защото истинският творящ бог е ... ЛЮБОВ!!!

Имало една кула. Строели я дълго. Било трудно, но с вяра и било приятно на всички. Ставала все по-огромна и по-огромна - почнала да се вижда отдалеч. Толкова се били опиянили всички, че влагали в строежа каквото им падне... Никой не обръщал внимание на гнилите греди в строежа... Но някои от гнилите греди помислили, че са най-главните в тоя строеж и той се прави за тях само... И се възгордели и почнали да изхвърлят каменните блокове от основата... Почнали да бутат здравите тухли от стените... ... После тая кула вече я нямало... Инженерите си посипвали главата с пепел, че заложили на гнилите греди... и обещавали пак да вдигнат кулата... Но кулата била от ДОВЕРИЕ... А такава кула се дважди не вдига... И отнесли практични хора блокове каменни и тухли изпечени за други градежи... А там останали само гредите да се бият в гърдите... докато се разпрашили... И забравата... А някога имало кула... Помни ли някой?

Air

Един романтичен спектакъл, един вълшебен миг, един красив рожден ден, съпреживян от пеещата омагьосана публика на по-добрата, по-красивата и по-чувствената част на света. Зала 1 на НДК бе изпълнена с говорещи на всички възможни езици, но чувстващи само на един: езика на музиката, красотата и любовта.  Нежна лирична музика заля зала 1 на НДК. Пеещите сърца огласяха цялото пространство и станаха част от незабравимото шоу. Виновникът – рожденик изпя на висота всичките си песни и качествения саунд и добре замисленото видео и сценично представяне бяха неговите подаръци за всеки един от присъстващите. Под дъжда от аплодисменти Джеймс Блънт завърши концерта обличайки фланелка с номер 9 и цветовете на екипа на националния ни отбор по футбол. Така той стана един от нас – пеещите: “Happy Birth Day Dear James Blunt! Happy Birth Day!” А българската публика за пореден път доказа израстването си и високите си художествени и естетически ценности.

А за феновете на красивата, нежна и романтична музика има подарък: KENNY G през май в НДК – да няма оплаквания после, че пак не сте били информирани отрано – преди всички медии научавате за гастрола на феноменалния саксофонист на българска земя за първи път!

22.02.2009                                                                                                                                                 Air Flame

Спорно е да се твърди, че това може да се случи с всеки и е вероятно точно толкова колкото да се случи само с двама в цялата галактика: ТЯ и ТОЙ.ТЯ беше толкова щастлива и толкова понесена в облаците над Земята,че времето и нещата преди за нея не съществуваха.Всъщност времето и нещата не съществуваха и след срещата с него: съществуваше само ТОЙ…Не можеше да повярва…Всичко което търсеше и за което мечтаеше и дори я бе страх да пожелае и не бе и помисляла да се сети за миг и се случи сто пъти по-силно да срещне в един единствен прекрасен нежен неуморим неустоим само неин вечно усмихнат и неизпускащ я от прегръдката си горещ силен добър великан…ТОЙ можеше да я кара безспир да се смее…ТОЙ можеше с шепота си да я пренася в друг свят и други планети… ТОЙ така нежно я докосваше, както никой никога не бе чувствала преди… ТОЙ я любеше и отнасяше в небесата повече пъти в денонощието, отколкото бяха часовете… ТОЙ беше всичко… ТОЙ беше обсебил цялата и същност… За нея беше само ТОЙ… ТОЙ беше толкова щастлив и толкова понесен в облаците откакто я срещна, изпи първото питие с нея, целуна я и я прегърна за първи път… Съществуваше само ТЯ… Не можеше да повярва…ТЯ беше толкова нежна крехка наивна красива слаба беззащитна ухаеща мека мъничка топла усмихната къдрокоса дългонога добра неизпускаща го от обятията си сладка чернокоса миньонка…ТЯ можеше да го накара да се отпусне и разтовари за миг, да го разсмее и плени с най-малкия жест дори… ТЯ можеше да го накара да се почувства у дома и накрай света, когато бяха двамата… ТЯ така го прегръщаше целуваше и обгръщаше, че никога не му се щеше да спира… ТЯ така го привличаше, че любовта им не спираше докато времето сменяше нощите с дни и обратно…   ТЯ беше и утрото и деня и нощта за него… ТЯ беше обсебила цялата му същност… За него беше само ТЯ… ТЯ го искаше и го срещна… ТОЙ бе нещото за което мислеше непрестанно, за което деня и минаваше усмихнато бързо и неусетно за да стигне до вкъщи и да го посрещне в прегръдката си и потопи в усмивката и целувката си докато той я вдига нагоре нагоре в сигурните си големи ръце,а тя го обгръща с прекрасните си боси нозе… ТОЙ беше всичко… ТЯ беше всичко… ТЯ бе нещото за което мислеше непрестанно, за което деня му минаваше усмихнато бързо и неусетно за да стигне до вкъщи и да я сграбчи, когато гола прекрасна усмихната и неудържима се хвърляше на врата му отваряйки вратата и той я вдигаше въртеше и понасяше в радост и смях докато двамата се обсипваха с ласки и целувки… Тогава времето спираше… Всичко ставаше един миг… Часовника в Прага спираше, фигурките му прашасваха, Биг Бен замлъкваше, гълъбите във Венеция и Флоренция, в Рим и Мадрид спираха да летят, фонтаните в Петерхоф замръзваха, Кремъл поруменяваше, в Амстердам, Мюнхен и Берлин пяната на бирите стихваше, в Колумбия,Лас Вегас и Лос Анджелис  спираха да смъркат магистрали, в София всички се вкаменяваха усмихнати по улиците и дори Буш изглеждаше по-умен някак мълчейки… Светлината се сменяше и пак и пак и само прегръдки любов и ТОЙ и ТЯ отмерваха времето спряло и всъщност един миг за тях… Миг истинско щастие, смях, любов, мокри тела, пръски безвремие и вплетени дълги коси, луна любопитна, сплетени пръсти, жадни целувки, прегръдки треперещи, стенещи, парещи, задушаващи, раждащи новичко слънчице греещо, галещо, багри пилеещо, топлите ласки огряващо и оранжево, златно, лилаво залязващо, върху голите им тела пропълзяващо…Така дни нощите сменят и нощите – дни… седмици… месеци… Бързо препускащи, когато работеха и бясно обичащи се: своя планета, свой свят сътворяващи, когато бяха сами ТЯ и ТОЙ…

   ТОЙ бе очарован и толкова влюбен… ТЯ бе толкова щастлива и влюбена… ТОЙ разтвори усмивка нежно и топло прегръщайки я… ТЯ съзря устните му целуна ги и усещайки жаждата му инстиктивно стана с невероятна извивка и гола тръгна към кухнята, откъдето след миг се завърна с любимия му бананов шейк.Всичко бе същото и прекрасно уж…Но ТЯ без да знае в този миг нещо прихвана – вирусче някакво… Просто когато бананите с млякото в миксера с леда смесваше през прозореца погледна и отсреща видя друга млада сама гола жена която я гледаше… Явно скоро нанесла се непозната, която в мига в който усети погледа и се обърна, вдигна от пода и облече ей така в миг на голо най-прекрасното палто, което ТЯ бе виждала от неописуеми кожи спускащи се до земята…След като се любиха ТЯ и ТОЙ, ТЯ пак отскочи до кухнята и се усети, че този път съвсем нарочно се взира отсреща за непознатата…Видя я права облегнала гръб на рамката на френския прозорец облечена в прекрасното палто…После за миг изчезна и после се появи долу на входа преди да се шмугне в блестящо Порше и да го подкара бясно нанякъде… ТОЙ я чакаше… ТЯ се върна при него… Опита да е пак същата… ТОЙ я обичаше и така и не разбра… За миг усети промяна, но ТЯ бе толкова прекрасната негова вълшебница и пак потъна в очите и и в ласките и и така продължаваха дните…След седмица, две, три в които ТЯ срещаше все по-често погледа на непознатата, невероятното и палто и бляскавото и Порше, ТЯ реши да проговори… Но миг преди ТЯ уста да отвори ТОЙ нещо не наред усети и реши да попита:

-          Какво не е наред мила?Нещо различна си днес…Какво се е случило?Какво има?

   ТЯ го стрелна с очи и за първи път без усмивка, а с тон злобен раздразнен попита:

-          Какво ми има на мене?

-          Защо мила?Какво да ти има?Прекрасна си както винаги даже повече…-усмихна се ТОЙ и протегна ръка да я погали, но тя се отдръпна.

-          Питам те какво ми има на мене?Защо аз нямам палто до земята от кожи?Защо нямам нищо повече от другите хора?Къде ми е джипа?Къде ми е колата?Къде е това което си направил за мене?

-          Какво искаш да направя за теб скъпа?Всичко което имам е твое…Твой съм и аз…Знаеш, всичко което мога и имам съм ти дал и ще ти давам…

-          Евтини приказки и още по-евтини подаръци…Къде съм гледала?Сляпа ли съм била за най-големия неудачник и некадърник да се хвана?-развихряше се ТЯ.

-          Защо говориш така мила?Какво стана?-недоумяваше ТОЙ.

-          Какво става ли?Какво става?Лъжеш, че ме обичаш… Лъжеш, че ще направиш всичко за мен… А аз съм една глупава беззащитна тъпачка която ти е повярвала на лъжите и я използваш и правиш за смях…-думите и изскачаха вече с такава ярост, че очите и сякаш се готвеха да ги последват.

-          Защо мила говориш такива неща?Знаеш, че те обичам…Какво искаш?-питаше в недоумение ТОЙ.

-          Какво искам ли?Ти не можеш да се грижиш за една жена!Ела да ти покажа какво искам нещастнико…-дърпаше го ТЯ към кухнята докато го заливаше с всичко, което ТОЙ мислеше, че не съществува откак я срещна.

-          Успокой се мила…Не разбирам какво ти направих?-продължаваше да се чуди ТОЙ.

-          Какво ми направи ли?Точно там е работата, че нищо не си ми направил!Какво направи за мен?Нищо!Голямо чудо, че си нежен и добър: всеки ще е, ако съм с него…Голямо чудо, че правиш толкова любов с мен, повярвай: има сто пъти по-добри от теб…-блещеше злобна усмивка ТЯ.

-          Какво стана?Какво ти направих? Защо така говориш?-промълви ТОЙ докато очите му се замъгляваха и пълнеха с обида, сълзи и тъга.

-          Нали искаш да знаеш какво искам?-беснееше ТЯ и разкривената и гримаса би трябвало да изразява презрителна усмивка.ТЯ го хвана и го обърна към прозореца.-Ето това искам!Това палто искам!Да те видим какъв мъж си сега!Нали ме питаше какво искам?Защо млъкна?Това палто искам!

   ТОЙ погледна през прозореца.ТЯ също.Отсреща им се усмихна непознатата жена с палто до петите…Махна им с ръка и запали цигара…

-          Защо ти е палто като имаш цялата вселена?Защо ти са кожи като имаш моята кожа до теб винаги и аз твоята до мен?Защо когато сме щастливи голи…

-          Млъкни!Не разбираш ли, че искам това палто?!-прекъсна го с крясък ТЯ.

-          Хубаво…Ще ти купя палто.Няма да ходиш гола навън.Ще си избереш…-ТОЙ опита, но ТЯ го сряза:

-          Искам това палто!Точно това!И не се опитвай да се измъкваш като някакъв боклук!Явно е, че си!Какво правя аз с тебе?-ТЯ пусна в употреба освен обидите и злобата сълзите, ТОЙ понечи да я прегърне, но ТЯ се изплъзна и застана с преливаща от омраза физиономия на две крачки от него.-Как можеш да си помислиш, че искам да бъда повече с теб?Разкарай се от тук нищожество!

   ТОЙ никога не я бе виждал в такава светлина…Разкривеното и от незнайно откъде бликнала злоба телце стоеше малко и гротескно и сочеше вратата…Същата врата до която ТЯ го посрещаше и обливаше с любов гола и го обгръщаше с крачета и не го пускаше, като повтаряше:

-          Моят… Моят… Моят…

   Тихо ТОЙ направи стъпка към нея, но като видя реакцията и свърна, мина покрай малкото и телце, мълчаливо скочи в доспехите си и изчезна оттатък портата на техния свят, който вече никога нямаше да бъде същият…

   ТЯ постоя втренчена в посоката в която сочеше пръста и няколко мига.Вратата бе хлопната и ТОЙ не понечи да се върне.

-          Не ми трябваш, боклук нещастен!Нищожество!-после ТЯ отвори прозореца и сваляйки пръстена си от ръката се надвеси навън и в момента в който ТОЙ излезе от входа го замери с него и изкрещя:-Намери си друга глупачка неудачнико!Забрави за мен!Вземи си скапания пръстен!

   После тресна прозореца и го затвори, докато отнякъде изскочиха първи снежинки и се заблъскаха в него.Вдигна очи и погледна отсреща.Непознатата я нямаше на прозореца и плътни завеси бяха спуснати.

   ТЯ прокара пръсти през косата си и я повдигна.Погледна се в огледалото.Не беше за изхвърляне.

-          Ще си намериш по-добър дето ще ти донесе същото палто и по-хубаво също…и кола…и всичко каквото искаш…-говореше си сама на себе си ТЯ докато се опитваше да се усмихне…

   После влезе в банята и пусна душа.

   Когато излезе погледна навън и видя, че е бяло…Снежинките криеха всичко под пелената си…Изведнъж усети, че мисли за него…ТОЙ излезе навън по джинси и риза…ТЯ се усмихна – бе сигурна, че ще се върне посинял от студ…Сипа си една чаша и запали цигара.Никой не идваше.Мина час.Минаха два.За първи път от много време насам ТЯ усети тежестта на времето…Бавно ТЯ изпразваше бутилката чаша по чаша, бавно пълнеше пепелника… Понапи се май… Беше отвикнала да е сама…И тая отсреща точно сега ли изчезна…Отиде до прозореца.Погледна навън.Под бялата покривка Порше-то бе на отсамната страна на улицата.

-          Явно тая късметлийка си спи в палтото или го разхожда с някой кой знае къде…-прошепна ТЯ.

   ТОЙ не се виждаше никъде.Реши, че ще му звънне да види къде е.Набра номера, но телефонът му звънна в стаята.Погледна – беше паднал до леглото.

-          Глупака и телефона си е забравил.Нека му мръзне задника, няма да го мисля!...-явно алкохола я хващаше и ТЯ се прозя, загаси поредната цигара глътна още една глътка и се излегна свивайки се на кълбо и завивайки се в голямото и в момента легло, в което питието запълваше огромната празнина, така непозната откакто ТОЙ я приспиваше в прегръдката си…

   Събуди я сякаш тропане по вратата…Дали сънуваше?Или бе истина?Стана…Главата и се въртеше…Беше станало много студено изведнъж…Отиде до вратата...

-          Кой е?-попита.-Кой е?-попита отново ТЯ.

   Никой не отговори.Никакъв звук.ТЯ сложи веригата и открехна.Тъмнина.Някакъв голям плик, направо чувал все едно бе подпрян на вратата.Какво е това чудо?Докосна го.Бе мек и миришеше невероятно хубаво…

-          Поне не е труп…- мина и през главата.

   Любопитството надделя и ТЯ отвори вратата сграбчи плика дръпна го вътре и бързо затвори.Сърцето и туптеше сякаш ще изскочи, обърна плика и от него се изхлузи и заблестя на пода с цялата си приказ сияещо, неповторимо, меко, топло и неустоимо същото палто като на непознатата отсреща… ТЯ ахна и го притисна до себе си… Сълзи бликнаха от очите и…Може би щастие…Може би невяра, че е истина се прокрадна в нея…Сънуваше ли?Дали не бе сън или алкохола?...Запали всички лампи…Облече палтото на голо и се загърна в топлината му…После затанцува щастливо засмяна пред огледалото…

   На сутринта се събуди с главоболие, но като усети меките ласки на палтото скочи…Беше заспала с него…Леле колко беше прекрасно!Колко прекрасна бе тя в него!Отиде в кухнята.Погледна към непознатата, но нея я нямаше пак.Влезе в банята да се изкъпе и оправи за работа…Днес щеше да шашне всички с това палто…

   Излезе нагласена и готова и облече палтото…

   Бръкна в левия джоб просто така по инстинкт и замръзна… Бавно извади ръката си и отвори шепа…Невероятна огърлица с огромни безценни камъни блестеше и преливаше и я караше да остане без дъх.Няколко пъти отвори и затвори очи и после много бавно реши да си я сложи…Беше неописуема…По-изящно нещо не бе виждала в живота си…Сърцето и биеше лудо от щастие и радост…Крещеше вече подскачайки и радвайки се като дете…И бръкна в десния джоб…Отново замръзна…Какво беше това?Извади ръката си и я разтвори…Не можеше да бъде!Хукна към кухнята…Точно в този момент непознатата дърпаше завесите…После се обърна и голото и тяло увисна на врата на прегръщащ я мъж, когото обсипваше с целувки…Изглеждаше невероятно щастлива - все едно целия свят е неин…Мъжът се усмихваше и опитваше да тръгне, но непознатата не му даваше…Целуваше го, прегръщаше го и изведнъж скочи върху него, обгърна го с крака през кръста и усилията и да се люби с него се увенчаха с успех и двамата вече бяха на пода…

   …Това беше ТОЙ…

-          Не може така… Само аз така правех с него и не го пусках… Това е моят…Моят…Моят… - шептеше ТЯ, докато трепереше и сълзите и напираха… - ТОЙ е моят! Моят! Моят!...

   После…После треперещата и ръка остави това, което държеше пред очите и. Ключовете бяха с емблемата на Порше.

-          Нали това искаше кучко? - на себе си промълви съскайки тя. - Да имаш всичко… Най, най, най…

   После тръгна без да се обръща. Порше-то бе на отсамната страна на улицата паркирано пред входа… Влезе, пусна чистачките, запали и с повече от неразумна газ изхвърча от улицата…

   Мигът вече го нямаше… Поне за тях двамата…

   А някоя имаше всичко… Вселената… Там горе, дето снежинки не влизаха…

          Пламен Александров

01.19 часа - 11.11.2007 година  

  airflame@abv.bg   airflame@dir.bg   airflame@mail.bg   airflame@myway.com   airflame@go.com

www.sibir.bg/air_flame

p.alexandrov@abv.bg

www.airflame.dir.bg

Всеки може да се роди беден, или глупав, или болен. Но добър или лош сам избира да стане. Ако съзре, че единственото нещо от което се е родил и което ще остави минава през любовта, той лош няма да стане...

http://svejo.net/home/link_summary/88414-Blog-Action-Day-Bednostta-ili-sreshta-s-istinata

http://www.bgreporter.com/index.php?n=read&id=10226

 Разпиляно на улицата             Пламен Александров - Air Flame

       Държах камерата, докато Известния псуваше, наместваше очилата и поглеждаше часовника си. Иззад ъгъла с летящи огромни крачки се появи брадато, прегърбено, посивяло човече и почнаха да си шушнат.Повдигнах камерата, но ми махна да спра, извади пакета цигари и пет лева и ги бутна в ръцете на вече изчезващото в нищото създание, оставило само миризмата си.

-       Давай, наш е! Имай готовност, ако каже да спреш, да снимаш със скритата. Искам в 30% от кадрите да ни хващаш и двамата. Искам близки планове. Искам лицето и очите му! – възбудено тичаше Известния към днешния улов. – Бързо, хвани го отляво, аз го спирам отдясно. Падна ни... Готов ли си? Давай!

-       Здравейте, може ли за секунда? – тази негова служебна усмивка не можех да понасям.

      Уморени, но страшно дълбоки и умни очи погледнаха първо надясно, после наляво...

-       Правя предаване за бедността и възможностите, мога ли да Ви задам няколко въпросa? – Известният искаше да предразположи това слабо лице, високо чело, пръснати от вятъра сребреещи на места оредели, но чисти коси, овехтяло тяло с големи ходила.

-       Виждам, че вероятно сте зает, но ако отделите част от времето си нашата публика ще Ви бъде безкрайно признателна! - ах тази гадна усмивка. – Да започваме?

-       Здравейте, от Софийските улици, където всеки от нас с погнуса подминава на ден поне дузина смърдящи клошари и затваряйки прозорците на колите и домовете си се опитваме да забравиме съществуването на бедността и мизерията. Днес ще Ви срещнем с този, който всички тези клошари единодушно посочиха като нямащия абсолютно нищо... Моля представете се...

      Високият вдигна лице, очите се взряха в камерата, усмивка изплува дълбоко от тях и после разтвори устните му.

-       Човек.

-       Име някакво? Или дори име си нямате? Бедничкия! – пак тази усмивка позната и мазна.

-       Човек. Просто и кратко.

-       Добре „Човека”, кажете как стигнахте до тук? Да нямате нищо?

-       Въпрос на мислене, труд, постоянство и взиране в себе си.

-       Но нищичко? Не е ли престъпно? Към Вас? Към околни? Към близки?

-       Не мисля.

-       Как свързвате двата края? Как се справяте?

-       Не ги свързвам, свободни са. Приемам нещата и преминавам през тях по моему.

-       Но, човече...? Нали пари трябват навсякъде?

-       Къде?

-       О, Боже нали всяко нещо има цена?

-       Бог и църква са две различни неща. За църквата трябват. Но тя ли е ВЯРАТА?

-       Добре, къде живеете?

-       В главата ми, в мислите ми, в мечтите ми.

-       И нямате нужда от нищо?

-       Не повече отколкото другите около мен, аз мога да мина без нищо...

-       Не ми казвайте, че не сте искали никога къща, скъпа кола и красива жена? Сбъркан ли сте? Какви са Вашите ценности? Поне голяма пържола и скъпи вина? Не вярвам!

-       Защо въобще ме питате като не вярвате? Кои са най-богатите според Вас?

-       А според Вас? Аз водя предаване – Вие кажете...

-       Тези, които са най-много обичани и най-дълго помнени.

-       И кой са те? Царе? Императори? Фараони? Пълни с власт и злато владетели?

-       Не. Просто тези, в които вярват за да живеят сегашните и утрешните люде, както са живели и досега... Те знаете ли колко са били богати? Имали са само вода за пиене, път за да вървят напред, небе за завивка и голямо въображение... Тяхната фантазия е удовлетворила всички човешки нужди... Затова не им трябвало нещо, което да носят, а нещо, което да се носи по вятъра и да достига до всяко ъгълче на Земята...

-       И какво е то? Вие обединихте религиите май?

-       Обединих само тези от които са тръгнали и техните ценности...

-       Нима? Хилядолетия вражди, войни, смърт... А всичко еднакво, а?

-       Всичко опира само в едно в началото. ЛЮБОВ. После тя става ВЯРА.

-       А останалите?

-       Няма останали. Всеки може да се роди беден, или глупав, или болен. Но добър или лош сам избира да стане. Ако съзре, че единственото нещо от което се е родил и което ще остави минава през любовта, той лош няма да стане...

-       Искате да кажете, че на Вас не Ви трябват пари? Нищо чуждо не Ви трябва?

-       Говорех за любов... А Вие за пари пак... Знаете ли кой е най-обичания човек на 20-ти век, който най-много промени света?

-       Кой? Марадона? Пеле?

-       Не. Папа Йоан Павел Втори. Знаете ли какво казва той? Най-големия враг на човечеството са парите. За да се излекува света трябва да се изреже тумора.

-       Знаете ли. Трябва да призная, че не Ви спрях точно за този разговор...

-       А защо ме спряхте?

-       Говори се за Вас, че сте най-бедния в тази страна.

-       Сгрешили сте, не е така.

-       Богат ли сте?

-       Бедността е състояние на духа и се придобива вследствие втренчването в една или друга ценностна система. Човек с широки интереси и вътрешен мир, с желание за все повече знания и открития, с чувство за красота, такт и стремление за създаване и разкрасяване на света, дори и да не е поблазнен от материалните ценности и да няма нищо е по-скоро богат и в никакъв случай беден.

-       Значи Вие сте богат?

-       Богат съм с моите мисли, идеи и фантазии.

-       Защо не се потрудите да ги материализирате тогава?

-       Аз се трудя всеки миг.

-       Защо сте без нищо тогава? Защо сте беден? Защо не е заплатен труда Ви?

-       Това не е мой проблем, а на света около мен. Аз не се смятам за беден.

-       Ровите ли по кофите?

-       Не, ровя по книгите и когато мога в компютрите.

-       Как се изхранвате? Как не замръзвате?

-       Когато бях на 16 в снега бях гол и си представях слънцето и от мен пот течеше...

-       Има ли живи свидетели?

-       Аз не правя шоу... Всичките ми съученици са живи и здрави.

-       Знаете ли, сякаш сте приказен герой! Като герой ли се изживявате?

-       Всеки е главен герой в живота си. Само до там. После само помага на слабите да са силни. С духа си, с усмивката, с подадена ръка, с нещо добро ей тъй сътворено в нужното време без пазарлък за цена и за връщане, просто за собствена радост виждайки ползата от знаенето, моженето и силата дето на него точно е дала ЛЮБОВТА на тази планета.

-       Всъщност срещата ни не беше случайна. Щом сте толкова богат ще споделите ли богатството си с нас? С мен?

-       Вие толкова ли беден сте и имате нужда?

-       Аз съм средна ръка. С малка заплата. В сравнение с Вас – просто съм беден!

-       От какво имате нужда?

-       Разбрах, че в главата Ви има идеи за милиарди, споделете ги с мен!

-       Нямам какво да Ви кажа...

-       Клошари, приятели Ваши Ви продадоха и изпяха, че сте им разправяли как ще решите енергийната криза, как ще бъде топло, чисто и светло за всички. Измислили сте всичко в детайли. Къщи за всички и то здрави на всякакви бедствия издръжливи, превозни средства превзели земи и океани ... и какво още не се сещам... Само пари не разбрах как ще печатате?

-       Нямам какво да Ви кажа...

-       Защо спряхте? Нали досега за доброто ни казвахте? Нали сте богат? Споделете с нас...

-       Не е ни време ни място.

-       Значи има такива неща? Идеи? А може би вече развитие?

-       Какво искате да Ви кажа?

-       Първо истина ли е?

-       Истината е дълъг процес на доказване, по-често минаващ през клада.

-       Споделете тогава. Слушам Ви!

-       Да всичко това може да стане.

-       Безплатно?

-       Ако парите изчезнат от целия свят в тази посока ще бъде безплатно...

-       А ако не?

-       Тогава тез дето искат да печелят ще платят.

Б.А.Поради ограничение за размера кликнете на линка по-горе за целия материал. Извинявам се за затруднението! Благодаря за разбирането!

Air

Някои казват, че специалистите от шоуто “Пълна промяна” са направили чудеса и две години по-късно, когато и даваха звезда пред Китайския театър за успехите и като актриса до Стефани е бил с външността на Киану Риивс Стефан…Аз съм по склонен да мисля, че са наели актьора…Да не забравяме, че това е Холивуд все пак…

   …Все пак нещо ме съмнява…Дочувам репликите им един към друг…

-          Скъпи, кога ще направиш филм за нашия случай?

-          Знаеш, че не пиша комедии – боли ме устата като се смея…

   Обръщам се към Джак Никълсън до мен:

-          Джак, истина ли е, че от “Пълна промяна” са сътворили чудеса и това е истинския Стефан?

   Джак ме гледа с усмивката си през очилата все едно съм извънземен и прошепва:

-          Истинските чудеса всъщност направиха и правят тя и той – Стефани и Стефан…

   После отива при тях прегръщат се и се целуват.Хиляди светкавици запечатват усмивките им. Стефан понамества тъмните си очила, Стефани го целува, но аз все още мисля, че това е Киану… Махат на някой…Към тях тримата се присъединява и…Де Ниро…Робърт Де Ниро със специфичните си физиономии и смях се прегръща с тях…Ако се появи и Джордж Лукас ще съм убеден, че са намесени специални ефекти…

   …Но какво е това?Защо пият шампанско? Стефани налива на четиримата, а с останалото ги пръска тях и публиката…Смеха и е неотразим…В дъжда от пръски от шампанско се примесва дъжд от листенца от цвета на ярко червени рози…Донасят отнейде голяма кутия…Джак Никълсън и Робърт Де Ниро асистират на Киану - Стефан и той изважда от нея огромен, невероятен букет от кървавочервени рози

и го поднася заставайки на колене на Стефани. Само нейното изящество и великолепие, чистота и доброта сияят над цветята докато камерата се отдалечава.

   А аз Ви оставям да направите избор – да вярвате или не … В чудеса. В добро. Избора е Ваш!

   Аз лично си промених мнението…След като пийнах капка от шампанското и ме погали листенце от роза съм сигурен, че Стефани и Стефан са истински…

   Дори така ме запалиха, че освен техен фен съм решил да стана и българин.Дори ще предложа на Джак да го направим заедно.Хайде, че отиваме на мач на “Езерняците”… После и на Де Ниро мога да предложа… Те са готини… Страхотни българи може да станем…

AIR FLAME -  ПЛАМЕН   АЛЕКСАНДРОВ    25.11.2007  14:00  EU, BG, Sofia                

     p.alexandrov@abv.bg                                                                 

      airflame@abv.bg                      airflame@mail.bg                       airflame@myway.com

                                                    www.sibir.bg/air_flame

                                                      p.alexandrov@abv.bg

   Стефан пълзейки бе успял да се добере през скалите до дърветата.Толкова полезни неща имаха в екипировката и раниците и всичко бе заминало с кануто по течението. Останалото,дето беше по джобовете му,бе изпаднало при битката му с водната стихия.

Нито GSM , нито GPS , дори запалката бе изпаднала от разкъсаните му на парцали дрехи.Едно единствено нещо се бе някак спасило и в момента бе в дясната му ръка – джобното ножче.Опита да дяла само с една ръка.Трудно беше, но намери начин да ляга върху дървото, което искаше да обработи и да го затиска с тяло.Почти не обръщаше внимание на болката и трескавият му ум имаше само една цел – Стефани. Всичко трябваше да направи за да я открие навреме. Бе издялал патерица за дясната си ръка – един здрав, дебел клон с чатал за да го подпира под мишницата.Сега опитваше да одяла едно дърво малко по-дълго от левия си крак.След него още едно. После дойде трудността да нареже на ленти каквото можа и каквото бе останало от дрехите му. Сега трябваше да използва двете парчета дърво и да ги бинтова около десния си крак едновременно и като шина и да стърчат отдолу под счупената му нога за да може да се отбутва и подпира докато пристъпя с левия.Реши да отпуска лентите по малко, когато съвсем усети, че му изтръпва крака.Сега трябваше да пробва.Десния бе здраво вързан в бедрото и здравата част на подбедреницата.Опита прехвърляйки тежестта на патерицата и дърветата и пристъпи с левия, после провлачи десния и пак повтаряйки запристъпва олюлявайки се.Бе успял.Трябваше да се бърза.Не знаеше колко надолу го е отнесло течението, не знаеше къде точно е изпаднала от кануто Стефани.Трябваше да се движи колкото може по близко до ръба на улея, за да може да поглежда за да я намери, ако още водата я носи, трябваше да вика с все сили, трябваше да я намери на всяка цена преди да се мръкне…Трябва…Задължително е да я намери…

-          Стефани!... Стефани!... Стефани!...- закрещя с все сила и закуцука нагоре по течението Стефан.

   Болките го заливаха с ужасна сила, но хилядократно по голям бе ужаса, че няма да я намери или ще закъснее.Това го караше да полага невероятни усилия и да изцежда от себе си нечовешки възможности и да продължава напред.

   Стефани се радваше като дете на всичките си мигове с този смешно говорещ симпатичен българин, който и разказваше невероятни приказки, рисуваше и невиждани картини и обливаше всичко с толкова доброта и смях, че тя се чудеше дали другия свят – дето го даваха медиите е истинския със своята грозота или истински е вълшебния поглед на този нереален Източно Европеец обагрящ всичко с приказността на сетивата си…Не усети как стигнаха реката.В горното и течение хиляди потоци прииждаха от снежните шапки на върховете над тях, погалени от ранното пролетно слънце. На лаптопа, докато пиеха сутрешното си кафе, разглеждаха пътя на реката…Хилядолетия бясната вода бе дълбала скалите…Където бе намерила по-меки бе вече свършила своята работа и прорязвайки с каньони местността бе се успокоила…В горното течение не бе така…Черно-сините базалтови и гранитни скали не се предаваха и с твърдостта на своето упорство се бореха хилядолетие след хилядолетие с топящите се ледени бушуващи бързеи…После отидоха да си изберат лодка и да се запознаят с инструкциите…

   Стъмни се. Стефан не знаеше изобщо колко метра или километра е изминал…Или куцукаше забързано изправен или пълзеше по ръба втренчен в бушуващата в бездната вода…Стори му се преди малко в сумрака, че мерна нещо във въртопите, което му заприлича на спасителната жилетка на Стефани.Но не можеше да е сигурен.В тъмнината можеше да му се привиди всичко.Викаше до изнемогване и продължаваше нагоре.Падаше.Ставаше.Пипнешком лазеше, но не спря и за миг.

-          Стефани… Стефани… Стефани…- кънтеше в главата му.

-          Стефани!... Стефани!... Стефани! – повтаряха устата му.

-          Стефани… Стефани… Стефани – търсеха я навред сетивата му.

   Продължаваше напред часове.Нечовешките усилия не даваха на тялото му да замръзне.Не знаеше половината нощ ли е минала или цялата, когато пълзейки надвесвайки се над ръба видя оня праг, дето го прелетя и минавайки над пада се приводни благополучно и му мина за миг през главата, че нищо не може да го спре…

Дори не можа да се усмихне на глупавата си самоувереност…

-          Стефани!... Стефани!... Стефани! – повтаряше виковете си в тъмнината.

   Трябва да е близо вече.Тук видя, че я няма зад него.Трябва да продължава…

   Стефани изплува над водата изхвърлена от оранжевата жилетка.Не можеше да си представи, че се е случило…Не можеше да си представи, че е жива… Не можеше да си представи, че е сама… Кануто бе изчезнало още докато течението я бе въртяло под повърхността…Сега една страшна сила я въртеше и блъскаше накъдето си поиска…Изведнъж тя и каската и се блъснаха в скалния бряг и после водата я отхвърли към следващата скала…Тази скала имаше ръб…Като по чудо успя да се хване и задържи за него…Пое няколко пъти дъх и се отхвърли нагоре и хвана за по горен ръб… Изви тяло, колкото може и с крак достигна долния ръб на скалата.После премести една по една ръцете нагоре.Изтегли се и стъпи на ръбчето досами над водата.Погледна нагоре.Нямаше друг избор освен пътя натам.Избра няколко издатини и реши да се насочи през тях към билото…Бавно,внимателно и много трудно се придвижваше напред.Затаяваше дъх и почиваше след всяка стъпка.Миг след миг, милиметър след милиметър ръчичките и се протягаха все по-нагоре докато не достигнаха равното било на скалата над громолящия улей.После се издърпа и полежа докато отпочине умореното и телце.Стана и студено.Изправи се и въпреки някоя болка тук и там заподскача за да се стопли.После реши, че най-доброто е да върви нанякъде за да не замръзне.Сигурна бе, че ще започнат да я търсят.Извади мобилния си телефон, който от водата и ударите в скалите никога нямаше да бъде същия.Остави го на скалата.После тръгна надолу, но към гората и храстите повече, защото и се стори, че покрай реката няма да може да премине…След доста ходене прецени, че се е загубила и реши да се върне към реката, защото ако бяха тръгнали да я търсят, там бе по-вероятно да са, а и българина – Стефан можеше да се е върнал да я търси…Нямаше никаква представа колко време е минало откакто падна от лодката…Нямаше представа колко време блуждае в гората…Стъмваше се, а това означаваше, че е минало страшно много време и изведнъж я втресе и тя занемя, защото на крачка от нея бе телефона и…Бе се въртяла цял ден и накрая се бе върнала на мястото, където се измъкна от речното корито… Седна съкрушена на земята да събере малко сили.Защо никой не идва да я потърси? Защо Стефан не е звъннал на планинските спасители и не им е дал координатите и?

Какво се е случило, че самия той не се върна да я потърси?Главицата и само се питаше, докато мрака полепваше и я обгръщаше постепенно отвсякъде…Почна да замръзва и затова реши да се движи покрай реката надолу колкото може…Пипнешком, бавно и много внимателно пристъпяше стъпка по стъпка, час след час…От известно време и се струваше, че има някакво присъствие около нея в близост…Сякаш някаква сянка и някаква миризма се бяха появили… Стефани опита да забърза и да хукне покрай брега надолу, но стъпи накриво между скалите, падна и разбра, че това е невъзможно…Стори и се, че чува непознат досега звук,  въпреки грохота и неспирното бучене на водната хала.Сякаш чу стъпки, свличане на камъни и ръмжене…Хукна инстинктивно към най-близкото дърво.Преди да стигне до него спря за миг, ослуша се и се огледа, свали спасителната жилетка и я хвърли в обратна посока към брега.После бързо с няколко скока се захвана за дървото и започна да се катери по него.Изведнъж замря…На няколко крачки от нея душеше жилетката и и я буташе с лапа огромна вероятно току що събудена и гладна мечка…Още няколко пъти тъмното туловище подуши и подритна спасителната жилетка, докато тя вероятно падна от ръба на високата скала в реката и раздразнения звяр мощно изрева… Стефани настръхна…Студа все повече я смразяваше…Помагаше му вече и страха…Не знаеше какво да прави…Единственото, което можеше е да се катери все по нагоре и по нагоре…Мечката блъсна дървото здраво и тя едва не се изпусна и падна.После огромното животно се изправи на задните си крака и с предните подпря и залюля ствола.Отвори смъртоносната си паст и извади най-страшния звук, на който бе способно.Дъхът му бе не по-малко ужасен и я задави достигайки я… Стефани свали колана от джинсите си и се привърза за стъблото и най-горния клон, до който бе достигнала.

   Дали бе задрямала или припаднала – не знаеше, но бе минало време и тя се сепна, защото и се стори, че чу вик…Стори и се, че някой вика собственото и име…Ослуша се и се огледа, но помисли, че собственото и въображение е родило измамата и надеждата. Погледна надолу и се ужаси…Мечката правеше опити да се покатери по дървото нагоре…Да, ето вече стигна първия клон…Без да мисли повече Стефани пристегна колана с който бе вързала за дървото дясната си ръка, сви тялото си клякайки на долния клон след което скочи и разпъвайки се с камшичен удар като махало ритна с все сила изненадания огромен звяр в главата…Страховитото туловище се пусна от дървото и скочи на земята…Ревът и блъсканията му по ствола показваха ясно, колко бясно е гигантското животно.Тя, човешкото същество, бе успяла за един миг да победи и отложи страшния край!Вдигна глава нагоре за да благодари и видя, че вече небето просветлява.Зазоряваше се.

   Стефан мислеше, че цяла вечност е пълзял и куцал по брега нагоре, когато забеляза, че небето полека изсветлява.Опитваше да не се отделя от ръба на речното корито. Изведнъж замръзна безмълвно.На няколко хвърлея от него огромна мечка се опитваше да се покатери ръмжейки на едно дърво.Вече премяташе туловище нагоре по клоните… И тогава я видя…

-          Стефани! – изкрещя с все сила.- Стефани! Стефани!

   Стефани нямаше сили да отвори уста и да промълви…

   Мечката се сепна от виковете и завъртя главата си към  смешно стоящия крещящ човек и ноздрите и доловиха миризмата на кръвта от безбройните му рани.

   Стефан нямаше сили за каквото и да било, нито да прогони мечката, нито да я победи.

Не виждаше как да спаси Стефани, освен по един единствен начин… А за отстъпление и бягство хич и не му мина през главата…Той вече бе направил своя избор…Отстъпи крачка назад на ръба на скалата и запъна патерицата здраво, след което с все сили ревна:

-          Стефани!Бягай мила!Спасявай се! Стефани!Прости ми!Винаги съм те харесвал и обичал!Стефани!Най-щастливите ми мигове бяха с теб! Стефани!Прости ми мила,обичам те!...Хайде звяр смрадлив, остави Стефани, ела да те видим колко струваш!

   Дали неистовите викове или миризмата на кръвта по-силно привлякоха звяра е спорно, но гъвкавото му огромно туловище се спусна от дървото и с няколко скока  се устреми към гротескната човешка фигура.С последния скок с удар с лапа ноктите на звяра отнесоха лявата половина на лицето на мъжа, извадиха окото му, разкъсвайки носа, бузата и устните, откачиха челюстта му…Дясната му ръка се вдигна към мечката миг преди тя с цялата си тежест да се стовари отгоре му…Клонът-патерица се счупи и заби в мишницата му миг преди човек и звяр в едно кълбо да изчезнат от погледа падайки от скалата.

   Стефани миг два все още бе вцепенена.После бързо отвърза ръката си от колана и за секунди се спусна на земята.Хукна към мястото, където бяха изчезнали в урвата. Погледна през ръба.Върху скалите на пенещия се праг мечката бе просната върху тялото на Стефан, което почти не се забелязваше от огромното и туловище.В настъпващото утро светлината докосваше бяла и алено червена пяна и вода надолу по течението. Стефани я бе страх от звяра, но заслиза светкавично надолу…Стигна до българина и повдигна главата му над водата…Той все още дишаше…Дясното му око я гледаше безмълвно вперено в нея…Тя погледна мечката.От врата и, от гърлото или кръвоносен съд до него на струйка изскачаше тъмна кръв.

   Стефан бе щастлив.Бе спасил Стефани от чудовището.Всичко стана, както го бе замислил…Е, почти всичко…При падането нещо изхрущя в гърба му при удара със скалите и стоварването на огромната мечка върху му.Не това го притесняваше.Не можеше да и каже хиляди неща, които в този миг искаше да и остави като последна ласка…Не можеше и да я целуне…

   Стефани придържаше с една ръка главата му над водата за да може да диша.Опита с другата да избута мъртвия звяр, но разбра, че ще и е невъзможно.После студът я накара

да помисли за друго.Опипа врата и раната на мечката.Бе горещо топла.В нея намери стърчащото джобно ножче на Стефан.С доста труд едва го измъкна и реши да разпори мечката.Вече не обръщаше внимание на вонята и на кръвта и.Методично малко по малко , срез след срез напредваше.После успя да я разтвори и полека лека да намъкне тялото на Стефан в нея, а после и тя се намъкна и с запъване и невероятни усилия  обърна трупа на звяра по гръб и опита да топли своето и неговото тяло.

Четири часа по-късно спасителен хеликоптер ги бе намерил и отнасяше телата им в безсъзнание и хипотермия към най-близкия университетски спешен медицински център.

   Четири години по-късно пред къщата в Сан Франциско, в която бяха пренесли Стефан преди месец от безбройните болници, клиники и операции, спря открита спортна кола, карана от двадесет и няколко годишен актьор със самочувствието на основател, собственик и изпълнител на всичко, което става за гледане в Холивуд.От колата слезе прекрасната фигура на жена около тридесетте с тъмни очила и с пристегната с лилав шал коса.Позвъни на звънеца и се шмугна през вратата веднага щом и отвориха.Вътре свали очилата и кърпата пътем и тръсна и развъртя прекрасната си руса коса за да приеме отново вида на онова съвършенство, което ни гледаше отвсякъде:от киноекрана, телевизора, рекламите, пресата…

-          Това е стаята – посочи сестрата.- Подготвена ли сте?

-          За какво да съм подготвена? – попита русата жена.

-          За гледката…Не е приятна, особено за не свикнали…- усмихна и се сестрата.

   Не обръщайки внимание на тези думи прекрасната русокоса красавица влезе в стаята, затвори вратата след себе си, завъртя се да се огледа и препречи слънчевите лъчи с прекрасното си тяло, заставайки пред леглото на мъжа.За миг усмивката и замръзна, но тя я оживи – бе вече добра актриса и загледа взиращото се око на човека срещу нея.Той се опитваше да каже нещо, но звуците и бяха неразбираеми.Още по широко се усмихна, но очите и преляха от сълзи и потекоха…Дясната половина на главата на мъжа можеше да мине за лице с много уговорки, но лявата бе карта на безбройните опити и намеси на хирурзи…Ръцете и краката му бяха отпуснати неподвижно, от гърлото му стърчаха тръбички и маркучета, от главата му излизаха жици…Окото се опитваше да скача от нея на някаква друга посока…Тя го проследи и разбра, че то и подсказва да гледа в един екран.

-          Здравей красавице! Здравей Стефани! Радвам се да те видя по-прекрасна от всякога! – пишеше в този миг там.

-          Здравей Стефан! Радвам се да те видя! – усмихваше му се тя. – Пак ли пишеш?

-          Английския ми се влоши и затова ползвам този преводач…

-          Същия си си…Не можеш да спреш…

-          Ти как си? Блестиш!

-          Пооправих се. Поканиха ме в няколко филма, казват, че стават все по-добри…

-          Ти си по-добра – просто си повярвала в себе си и са ти дали шанс…

-          Без теб нямаше да ме има… Ти си по-добрия… Избра да подариш живота на мен вместо на себе си… - прошепна тя.

-          Глупости! Ако не бях го направил умирахме и двамата – аз още в мига в които бих те изоставил…- бягаха надписите по екрана. – Сега поне не мога да те поканя на такова място за да ти причиня това…

-          Аз го исках. Не си ти виновен. Прости ми! – гледаше в него Стефани.

-          Ти ми прости! – изписваше думите на Стефан екрана.

   После тя си тръгна. Излезе от къщата. Качи се бавно в колата.

   Актьорът потегли и я погледна смеейки се:

-          Как е изрода? Готов за шоуто? Верни ли са приказките по медиите, че от него е останало само половин лице и още е жив въпреки това?

-          Спри! – без да го погледне извика тя.

   После отвори вратата и хукна назад.

   Стефани влетя в стаята и се спусна към него. Целуна го по единствената буза и заливайки го с ослепителната си усмивка се опита да се намести до него на леглото и да полегне. После го попита:

-          Мога ли да остана за малко при тебе?

   Тя погледна окото, което преливаше, а после екрана, на който се изписваше:

-          Само за малко обаче, че отивам на ски…

-          Все си си същия, каквото и да се случи! Това харесвам в теб! Това обичам! – и го целуна отново притихвайки до тялото му и притваряйки очи и както държеше ръката му усети леко потрепване и стискане, което я накара да се ококори и да помисли.- Докторите грешат.Ти ще ги опровергаеш…Нали мили?

-          Какво пият в такъв случай във Вашата страна? – изписваше екрана.