Sibir.bg - Светът на A I R F L A M E

Бро	Написана на : 2009-10-23 13:21:19

Бро

Бро На Меричка

Пламен Александров - Air Flame Бро На Меричка

Далече, далече в тъмния и студен Космос, в огромното, празно за някои, пространство, се движеше, противно на всякакви познати нам правила и закони, малка планета... Никой ни я бе видял, ни знаеше за нея. Планетата бе толкова малка, че би изглеждала като пъпка върху бейзболна топка. За повечето светещи тела в огромището на пространството тя бе пренебрежимо малка и нищожна и те не я смятаха ни за планета, ни за спътник, ни за астероид, ни за метеорит, ни дори за космическа прашинка. Причината за това бе не само микроразмера й, а и това, че бе от газ. За разлика от другите газови планети, дето се бяха надули охолно и замръзнали мързеливо в пиршеството на размерите си, тя бе скромна и тиха, но за сметка на това много любопитна и игрива. Та, както разбрахте, за никой в огромната Вселена нямаше значение съществуването на тази планета, освен за един. Тази планета бе обитаема. И за единствения й обитател тя бе всичко. И дом, и свят, и средство за придвижване, и всичко, всичко, всичко, което бе постоянно и неразривно свързано с него. Този обитател наричаше себе си Бро. Бро бе прекрасно газово същество (сякаш можете да си представите друго на една газова планета), живеещо в симбиоза и доволство с околната среда. Бро бе щастлив, защото не знаеше какво е нещастие. Бе доволен, защото не знаеше какво е да си недоволен. Бе гладен да поглъща всякакви новости, красоти, пространства, време, светлини, тела... Всякакъв досег на сетивата му до нещо го изпълваше с размисъл и щастие във времето му до следващия сблъсък с очарованието на безмерното съзидание. И така, незнайно откога пътуваше, пътуваше и срещаше неповторими творения. Бе хубаво, че малките размери и нищожна плътност на планетата и неговата също, дават възможност за тези великолепни странствания и пътешествия из Вселенските пространства и Галактическите стълпотворения всред какви ли не чудеса и изненади. Бе лошо, че разстоянията, съизмерени с големината на планетата му и него самия, бяха огромни. Но пък той нямаше представа за време и бърза работа, та се отдаваше на размисли, анализи, фантазии и сетивата му се усъвършенстваха, и всичко наоколо му бе една вълшебна мечта, една приказка за пътешествие безкрай, безспирен летеж в красота...

Бродейки веднъж в една Галактика, Бро съзря една планета с цвят, който му допадна. Устреми сетивата и планетата си към нея. Скоростта, с която се приближаваше му даде възможност да се възхити от нарастващите й форми и очертания по повърхността й, профуча покрай спътника й и с огромно въодушевление се бухна в атмосферата й. После се опита да заобиколи блестящото нещо насреща, но цопна в меката му повърхност поради скоростта и направи леки вълнички, доколкото газ би сътворил това в чаша течност. „Прекрасно е тук!” – кънтяха сетивата на Бро. За миг той се остави на полюшването на течността. Вълшебно! После се издигна и полетя с малката си планета към нещо в далечината, различаващо се от течността, стигаща околовръст до хоризонта.

За първи път Бро срещаше със сетивата си такова нещо. Бе обикалял безкрайно в пространството, нямаше представа колко безкрайно време му бе отнело това, но полетата, светлината, материята, до които се бе докосвал и съзирал, нямаха нищо общо с това. Тази планета бе обитаема! На тази планета имаше същества, също като на неговата! Леле! Колко велико! Страхотно беше! Наблюдаваше в захлас отгоре хиляди движещи се в какви ли не посоки обитатели на планетата... Но защо са толкова много? За първи път нещо разтревожи Бро... Защо на неговата планета е само той, а те са толкова много? Но Бро не можеше да устои на напора да се стрелне към тези обитатели на планетата и да им покаже и той своята планета и себе си... Леле, колко са огромни! Опита да застане пред един, но той не го забеляза и мина през него. Защо? Опита пак. И пак. Хиляди пъти. Не. Не го забелязваха. Минаваха през него като през празно пространство. Видя други същества в разни затворени пространства. В някои бяха по много, в други - по един. Застана пред тях. Не спряха. Минаха все едно го няма. И пак. Хиляди пъти. Сетивата му кънтяха: „Защо? Защо? Защо?” Те ли не съществуваха или Бро не съществуваше? Застана пред едно същество, дето идваше към него и дърпаше друго по-малко и рошаво, съвсем не приличащо на останалите същество. Голямото мина като останалите през него, но малкото почна да издава адски силни звуци и явно съзря Бро, и понечи да го глътне или засмуче с влажните си отвори и сигурно това щеше да се случи, ако голямото не бе го издърпало и завлачило нанякъде. Щом това същество го усети, значи Бро съществуваше. За първи път той се замисли за голямо и малко. На него това никога не му бе пречило. Дали за тези същества размерът наистина има значение? Реши да опознае света около него, без да го забелязват. Полетя над и между съществата. Сетивата му усетиха някаква огледална повърхност встрани. Тя отразяваше всичко. Да, съществата и всичко, дето се движеше и не се движеше, се бе облещило в тази повърхност. Бро приближи, докато се бухна в нея. После върна малко назад и... За първи път Бро виждаше как изглежда планетата му и той в отражението. Едва забележими, докато лъч светлина не премина през тях и ги обагри в ярки, светли и полупрозрачни парещи краски. Бро продължи да подскача по лъчите и да се радва на откритието си. Незнайно колко и накъде обикаляше въодушевен от открития прекрасен нов свят, докато светлината почна да се излъчва не от светилото на планетата горе, а от лъщящите отразяващи повърхности наоколо му. На едно място му се стори, че светлините често се сменят и сякаш показват планетата върху огромната повърхност. Спря и започна да поглъща импулсите на светлината със сетивата си. Не знаеше колко време е минало, времето за него нямаше значение, но знаеше вече повече за тази планета. И колкото повече научаваше, разбираше колко малко знае и искаше още и още. Искаше да узнае всичко. Намери място където имаше безброй светещи с различни импулси по-малки, но заливащи го с различна информация, отразяващи повърхности и жадно започна да попива. Докато се усети, започна да разбира връзката между картинките, започна да схваща потока и смисъла, да разбира дори минаващите и невиждащите го. Те комуникираха със звуци, подредени по определен начин. Сетивата му различиха в говора им информация, че отиват да учат в библиотека. Не знаеше какво е това, но любопитството му го накара да ги последва и невидимо да ахне всред Вселената от знания, подредена до купола, нейде догоре... Колко време не излезе от този храм, не знаеше, но прегледа всички електронни книги, дето бяха качени и току от рамо на рамо на четящите прескачаше, за да поглъща страниците, които те отгръщаха. Бро бе щастлив, вече знаеше какво е нещастие от книгите за обитателите на тази планета, но смяташе, че за него ще е нещастие, ако не може да продължи още и още да научава. Само едно не даваше мира вече на Бро: толкова много знаеше за обитателите на планетата, а те не знаеха нищо нито за него, нито за неговата планета. Защо не го забелязваха? Какво им пречеше?

Изведнъж, - както бе до рамото на едно момиче с огледални повърхности пред очите, което четеше книга за поезията на ХХ-ти век, тя отметна глава назад, кихна и после пое толкова силно от атмосферата на планетата, - без да се усети Бро бе всмукнат от нея заедно с планетата си. В първия миг му бе непривично, но реши, че това е ново пътешествие и може да му се наслади. Огромно бе учудването му, че усещаше мислите на момичето като свои, сетивата му виждаха през нейните очи... А тя прие неговите мисли... В първия миг се хвана за главата и погледът й зашари наоколо...

- Кой си ти? Къде си? Защо си в главата ми? Защо ми внушаваш мислите си? – паникьосано препускаха и мислите, и думите й.

- Аз съм Бро – чуваше тя в главата си. – С моята планета се любуваме на Вашата. Вие сте първата обитаема, освен моята, дето срещам, пътешествайки.

- Излез... Излез! Махни се! Остави ме! – пищеше момичето и дърпаше главата си като че да я откъсне. – Полудявам! Помощ! Махни се от мен! Господи...

Всъщност вече имаше неща, за които Бро да не иска да си спомня. Той не искаше да си спомня за тази първа среща и разговор с обитател на тази планета. За първи път усети желание за разбиране и споделяне. За първи път му се прииска да не е сам на своята планета. За първи път си постави за цел да намери някой като него, за да го разбере и да бъдат заедно щастливи, и да научават все повече и повече, и да пътешестват заедно, заедно да се любуват на звезди, планети, галактики, Вселена... Но той бе сам... Тази планета и знанията, придобити на нея, промениха целия му свят, целия му живот.

Бро бе напуснал библиотеката и незнайно откога блуждаеше в мислите си и пространството, реейки се между безбройните светлини. Бе разбрал в безкрайните часове четене какво чудо и какво вълшебство е животът. Бе разбрал, какво още по-голямо чудо е, че неговата газова планета и той самият не са се разтворили в атмосферата и течностите на тукашната при срещата си. Какво фантастично нещо е срещата на два различни свята.

Изведнъж нещо го сепна. Усети се, че прихваща мислите на местните обитатели. Вече бе разбрал, че те са милиони и милиарди. Двукраките се наричаха хора. А имаше и още хиляди други различни видове. Щастливци! А той бе единствен!

Мислите на всички хора попиваха в него. Изведнъж една мисъл изскочи над другите. Беше вик за помощ. Беше отчаяние. Беше предсмъртна агония, беше неискана самота. Зави наляво. Усилваше се до болка. Връхлетя в полутъмния квадрат, откъдето идваше. Едно същество се молеше да умре, сгърчено, само, удавено в болка и самота. В мига, в който искаше да поеме последна глътка въздух, в него влетя Бро.

- Защо? – отекна в главата на човека. – Защо го искаш? Защо не си щастлив? Защо?

- Кой си ти? Как влезе в главата ми? Защо ми пречиш да напусна този свят?

- Аз съм Бро. Успокой се. Остави ме да разбера твоя свят и ще ти помогна.

- Аз съм сам. Никой не може да ме разбере, нито да ми помогне. Нищо не ми остава и не виждам по-добро решение от това да приключа... Сега... Сам...

- Ти не си сам. Можеш да направиш чудеса, да ги споделиш с другите и да им помогнеш да осъзнаят, че те също не са сами, и да бъдете всички щастливи заедно. Разправи ми какво ти тежи и аз ще ти разправя моята история – после ти прецени. И въпреки това, дето ще ти разправя, аз съм щастлив, доволен и гладен за още и още... – звучаха мислите на Бро в главата на отчаяния човек.

После животът на човека на пресекулки мина през сетивата на Бро. Нямаше успехи въпреки постоянния труд. Имаше разочарования. Имаше болести и беди. Имаше отчаяние. И едно-единствено светло нещо, няколко мига от нещо, наречено любов.

- Какво е любов? – прозвуча питането на Бро. – Защо след като си го изпитал не научиш и другите на това? Защо не живееш вечно в него споделяйки го?

Бро прехвърли в главата и мислите на човека своите безкрайни бродения. И погледът на човека се промени, искрата и огънчето на живота заприиждаха в него за постоянно. Тялото му се отпусна. Гънките на тъжна усмивка накрая разтвориха устните:

- Благодаря! А аз си мислех, че съм сам... Бро, ти си самото добро!

После Бро отлетя нанейде, докато човекът местеше пръсти по клавиатурата.

Почнаха да излизат книги, да се правят филми, медиите гръмнаха, за идването на Бро. Разказваха за неговата планета, разказваха и за него, как той обикаля навсякъде и помага на нуждаещите се. От големите светещи повърхности, разположени къде ли не, хората говореха за срещите си с Бро. Бяха въодушевени. Казваха, че го обичат. Че са се родили отново благодарение на него. Казваха, че той е новият вестител на вярата. Кълняха се, че той е месия на щастието. Приписваха му какви ли не образи и сили. Величаеха като необятни и огромни неговите възможности. Едни пишеха песни за него. Други го призоваваха да спаси планетата. Трети искаха да го изберат за световен водач. Четвърти - да го канонизират.

А незабележимият Бро се вслушваше в кънтящите в сетивата му мисли на хората и щом чуеше вик за помощ, на мига политаше натам, отзоваваше се на зова в главата на нуждаещия и помагаше по своему, според това, дето бе чел и това, дето бе извлекъл в себе си за ценности на тоя свят, от книгите и от своите преживявания.

Имаше вероятно не само щастие, но и тъга в Бро. Когато не помагаше на някого от хората, той все по-често се стрелкаше нагоре във висините, към небето, към звездите през нощта или към облаците и слънцето през деня.

По едно време по големите светещи повърхности заговориха, че Бро е напуснал планетата. Други убедено отсичаха, че той въобще не е бил тук и че въобще всичко за Бро е измислица. Трети му се заканваха. Четвърти го проклинаха.

Бе минало много време откак Бро бе пристигнал с планетата си...

Един ден светещите повърхности показаха същия човек, който Бро бе върнал към живота и накарал да пише и да живее за любовта... Той с тъжна усмивка запя песен за любовта и доброто дето никога няма да напуснат тая планета. Песента бе и за вярата до гроб в доброто и че ще бъдем винаги заедно и до Бро... И в тоя миг проехтя изстрел... От челото на човека едри капки кръв покапаха замлъкващата китара... В настъпващата тишина последният му дъх запечата: „Бро...!”

Далече, може би от другата страна на планетата в място, което не приличаше на нищо детски плач, пулсиращ като маяк, бе отвел Бро. Той видя през детската главица и преждевременното раждане, и подхвърлянето на бебето, и осиновяването, и повторното изоставяне, и тежките диагнози, поставени от докторите, и отново и болката, и самотата... Усети и смъртта, разхождаща се в сенките на коридорите в това грозно отвсякъде място.

Разбра какво трябва да направи. Започна да разказва приказка. Разказваше в детската главица. Плачът спря. После продължи да разказва пак и така, докато сънят пое разказването на приказките в свои ръце. На сутринта почна звук по звук, буква по буква, картина по картина да възпроизвежда своето знание за всичко на тая планета. И пак, и пак, и пак. След, знае ли някой колко време, опита да накара детето да седне. И пак, и пак, и пак. Докато успя. После му благодари, разправяйки нови приказки. Разправи му за броденията си из Вселената. И го накара да се изправи. Полека. Ден след ден. Нощ след нощ. За Бро времето нямаше значение. Бе научил, че на тая планета единственото, дето имаше значение, е любовта. Така както той разбираше любовта, така я раздаваше. Детето, малкото момченце, направи първата крачка, политна, но се хвана, потрепериха крачетата му, но се усмихна и направи назад една крачка още и седна... Утре още... И пак, и пак, и пак... Бро бе щастлив. Само едно-едничко нещо се спотайваше нейде в него, но той го криеше и не го показваше.

Дойде ден - изкараха всички деца на двора. Доведоха и от друг дом. Щяха да се местят в нова сграда. Бро излезе от детето. Момченцето вдигна ръка към него, сякаш го видя:

- Бро... Бро... Бро... – промълви то. – Бро... Бро... Бро... – и правеше крачка след крачка след него с несигурна, трепереща, но неспираща походка...

Всички бяха вцепенени. На целия персонал ченетата увиснаха. Това дете никога не би трябвало да говори, нито да се изправи, какво остава да ходи... Нито едно от тези деца не би трябвало да може да прави каквото и да е, освен да вегетира.

- Бро... Бро... Бро... – едно от доведените от другия дом момиченца се бе изправило и тръгнало и то след Бро. Бро бе виждал какво ли не във Вселената, но това му дойде в повече. Значи и тя го вижда! Сега! – Бра... Бра... Бра... – смени леко посоката си момиченцето и всички сетива на Бро бяха зашеметени. Защото видя още една газова планета и върху нея едно шеметно, лилаво, прозрачно, същото като него, но, стори му се, по-красиво същество. Не можеше да бъде! Бро бе най-щастливото създание във Вселената! Или бяха две? Бра връхлетя и го прегърна.

- Бро... Бро.. Бро... – викаха всички дечица на поляната. Крачетата им пристъпяха несигурно, но стъпка след стъпка, крачка след крачка. Ръчичките им сами се намериха и се хванаха, те продължаваха по-уверено напред. Най-отпред вървяха хванати ръка за ръка момченцето и момиченцето съзряли първи Бро и Бра, който пристъпваха след тях...

А Бро и Бра невярващи летяха слели се в прегръдка, върху своите малки планети, които се чудеха и те дали да се слеят в тоя ден, в който обитателите им бяха най-щастливите във Вселената.

Децата повтаряха имената им и все по-сигурни пристъпваха. На поляната в този ден имаше други, дето не можеха да говорят, не можеха да се изправят и да пристъпват. Ролите се бяха сменили и доктори, възпитатели, санитари и работници немееха, погледите им бяха празни, умовете им не вярваха, но очите им следяха чудото. Чудото, наречено любов.

Бро бе разбрал за един миг само какво влагат хората в думата любов. Любовта бе всичко. Бра бе разбрала всичко, прегръщайки Бро. Тяхното пътуване започваше сега.

И чуя ли на тази планета, че някой е направил нещо добро, или че има добра идея, постъпка, – аз знам: те са тук и аз, и ние заставаме до Бро и до Бра и правим света по-прекрасен, по-вълшебен, по-чист, по-човешки, по-наш!

А ИМА ЛИ НЕЩО ПО-ДОБРО ВЪВ ВСЕЛЕНАТА ОТ ЛЮБОВТА?

Така на тази Синя планета се разчуло, че който дарява ЛЮБОВ получава ЛЮБОВ и от всички галактики и цялата Вселена се втурнали всякакви същества тук да се дирят.

И аз бях там и моето момиче намерих!

09.03.2009 19:50 София, България, ЕВР Пламен Александров - Air Flame

Посещения(21280) | Напиши коментар | Виж коментари(48)

Аз виждам

В пещерата на мислите и спомените ми можех да летя назад и напред във времето, но имаше една стена, зад която бе мрак. И естествено човъркащият интерес ме запрати точно там. Пипнешком навлизах все по-навътре, докато намерих и съвпаднах със себе си след... На стената бях издълбал... Четях го бавно пипнешком с пръстите си: „ Аз виждам деня, в който можехме да променим всичко...” ...Какво бе понататък – или аз трябваше да го довърша в мрака или мрака довършваше мен... Нямаше навън, нямаше вътре... Имаше само мрак. Всъщност огромната част от вселената беше пълна само с мрак. И поради тази причина приемаха, че е празна. Казваха, че мрака е нищото. Бяхме опразнили планетата си. Бяхме я превърнали в нищо.

Опитах да се замисля: какво се случи за една година? Направихме ли усилие да направим по-добри нещата около нас? Намери ли някой път към доброто? Помогна ли някой някому ей така спасявайки го? Намери ли някой ЧОВЕКА дето търси по пътя или в себе си?

Слязох от метрото. Спрях да купувам вестници – информирах се от електронните медии с надеждата, че ако не дърво, поне някой храст спасявам всеки ден. Всички по пътя ми бяха или с чашка, или с бутилка, или с опаковка някаква от която набързо натъпкваха в огромните си неспиращи да дъвчат и поглъщат челюсти нещо дето са решили да подхвърлят на вечния си глад за засита за няколко мига, под въздействие на подсъзнателна или директна реклама на нещо бляскаво уж... А всъщност, ако на всяка от тия псевдо храни пишеше с колко часа, дни, месеци или години съкращава живота? Дали пак биха се така тъпкали? Нима да изпушиш кутия цигари е по-вредно, отколкото да изядеш едно прасе? А за хилядите сурогати, дето пък и прасето е като Акропола сравнено с тях да не говорим... А те заливаха отвсякъде с цветните си послания... Майка тъпчеше малкото си лакомо дете от шарена опаковка. Тинейджъри се смееха и преживяха неразлагаща се две години обработена смес от хормони и протеини. И всичко, всичко бе навикнало да живее в лъжа и да приема за нормално да се храни, пие и диша отрови. Нали и другите? Няма страшно... Усмивка? Усмивка... J Намигане ;-) Подминаване...

Не исках да участвам повече в това парадче на фалша и лицемерието. Отидох и казах, че съм дотук. Събрах си нещата и напуснах офиса. Не исках да участвам в репродуцирането и възпроизводството на криза след криза. Не можех. Знаех начини как може нещата да станат истински и чисти. Как да се замени безумието. Но никой не се интересуваше. Имаше една само дума навсякъде:

ПАРИ! ПАРИ! ПАРИ!

Това убиваше всичко по пътя си. Това бе най-страшният вирус. И най-страшното бе, че никой не го виждаше. Или удобно използваше. Да унищожи другите и да оцелее и се изкачи над нищото. На свой ред рано или късно нищото поглъщаше и него в амбициите на другиму и тъй пандемията бе заляла планетата.

Какво имах? Празни джобове. Свобода. (Поне за един полет.) Пълна с идеи летяща мисъл, от която никой не се интересуваше...

В девет сутринта бях приключил с досегашния си живот и май единствен знаех, че до края на света или до моя край има само един ден. В този ден трябваше да направя всичко, което съм искал на тоя свят. И ако можех да го направя малко по-добър... И ако можех да го направя толкова по-добър, че да оцелее и да има утре и след 50 000 години...

Проверих си пощата. Естествено отново нямаше отговор. От никой. Нито проекта “BELLA LIGHT”, нито “FLAMARY”, нито “EDU FOR ALL” ги интересуваше. Нямаше комисионни и лична изгода за стимул. Всъщност идеите на единия бяха частично вече използвани за частни поръчки и усвояване на някакви така и неогласени, но вероятно немалко средства, без дори да получа ред в отговор и след година.

Допуснах грешка, като мислех, че само в тази територия и тази държава така се процедира. Явно пандемията пари бе нанесла много по огромни поражения от представите ми.

Имах време за един полет!

Всъщност да излетиш с парапланер до тръбите на Дружба едно време не бе никак сложно. Сложно стана сега, когато всичко се разпарцелира и застрои безумно с всякакви недоразумения. Раницата ми бе обиколила почитания от мен свят и бе на гърдите ми този път, на гърба ми бе перката на F-планера. Крилото ме издигаше високо и безшумно и никой и не вдигаше очи към мен за моя радост. Четворните акумулатори, заредени от фотоволтаиците на гърба ми, щяха да стигнат да измина 1/3 от разстоянието до точка Б. Още два комплекта имах в раницата отпред и само чакаха да ги включа като им дойде реда. Бях монтирал едно екранче на каската, на което гледах с Google Earth маршрута си, докато прелитах над милионите зловонни бали с боклук, дето чакаха да бъдат изгорени. Имаше още през ’70-те на миналия век технологии и начини за оползотворяване на енергията от боклуците. Без да излизат в атмосферата каквито и да е отрови. Има ги и сега още по-добри. Но те трябва да се почнат не след, а преди... Още когато купуваш нещо трябва да ти е в главата и навика какво правиш с отпадъка. Иначе ще оставиш мъртви полета след себе си и каква полза, че си бил жив като сееш смърт? Летях бързо и лесно към целта си с безшумния електромотор, притесняван единствено от времето. Нещо обърна картата на Земята. Всъщност не нещо... Ние! Температурни рекорди последвани от рекордни потопни валежи... Последствия: бедствия, слаби реколти, тотално объркване... Гледам – дори от сателит се виждат къде са под вода старите кейове. Водата настъпва. Ледниците изчезват. Лондон станал най-слънчевият град на Европа! И това за петнадесет години сторихме! А за петдесет? Закриваме планетата? Чий го дирят развитите уж страни, налагайки своята система на свободни народи, при положение, че не могат да се справят със собствените си икономики и да накарат предприятията в страните си да спазват еко норми и намалят замърсяванията и спрат парниковия ефект? Което не зависи от нас – да. Но щеше ли да иска планетата да се очисти от нас, ако живеехме нормално, в симбиоза с всичко живо на нея, а не изтребвахме де що видим за нечии и все по-рядко наши интереси? Искат ядрена енергетика някакви долу. Защото лапачката по стандартната процедура е голяма за тях - решаващите. Независимо какво ще коства на останалите. Независимо от дълговете за поколения и кратковремието на експлоатацията. Безумие лъщящо отвсякъде. Но една огромна манипулация сменя одеждите и маскира проблемите. Бандити във времето пъплят облечени във власт. Без грам срам или сметка за смъртта дето ще оставят след себе си. А цялата тази енергетика може да се подмени с алтернатива, дето ще е толкова чиста, колкото енергията нужна на дивите животни, все по-малко оставащи в горите оредяващи. Но “BELLA LIGHT” не е единственото решение. Друг някой нейде измисля също толкова ценно пътче, пътека за спасение от умишленото изтребление. В тази държава бог дал, но хората взели та избрали абдали да ги управляват. А като гледам... Имаше ли разлика кой ще дойде в огромна Америка на власт? Има ли значение? На власт са парите! Тоя дето е уж на власт върти-суче в тяхна услуга. Надявах се, че ще е силен да види по-далеч от 5 години напред... Дано! Но ако ли не... На екранчето ми излиза... След 20 години Америка и Китай погребват света. Утре е късно! Днес и сега е времето за промяна.

Всъщност добре е, че свършва петрола. Ако не беше така? Какво щеше да стане? Още щяха да са символ на благоденствието (а за някои все още са си и досега) огромни купчини желязо, дето горят 30-50-100 литра на 100 километра. Добре, че прогледнаха и се спряха поне малките и умните хора, дето не са чак толкова много на планетата, но се надявам чрез “EDU FOR ALL” да стават все повече и повече. А както обикновено става, ако “BELLA LIGHT” е попаднал проекта в ръце дето имат конфликтни интереси с него, вече имам кой знае колко врагове и нито един желаещ достъпна, неограничена и защо не безплатна енергия за всеки един по всяко време за най-малко 50 000 години напред... Вероятно ще се използват и верски лостове да се спре, а просто целта е да не се чупи касичката на олигарсите и едните да си играят джобен тенис с атома, другите да си играят на пусни-пусни-спри с газа, третите – да се изживяват като крале върху петролни хазни... Колко е малък и жалък чичко - паричко! И колко отвратни слугите му в бели якички, дето лъжат теб и мен от сутрин до здрач под благотворително разлелите им се усмивки!

В точка Б ще сменя начина на летене. Пълня се с красота от природата дето ме дарява с хоризонтите си до дето стига взора ми. Летя към прекрасността и великолепието на залеза. Неописуеми багри оцветяват с отражението си очите ми. И всичко това ни е подарено! Даром! За да го пазим и да му се радваме! А не за да го изтъргуваме за нищо незначещи измислени стойности!

Кацам в точка Б и там вече ме чака приятелят пълнещ балона с горещ въздух. Акумулаторните батерии издържаха и имат още запас, защото през целия полет слънцето е работило за мен, зареждайки ги от фотоволтаиците допълнително. Ако хвърлиш малко любов на тази планета и тя ще ти се отблагодари. Семенцето ще те нахрани, изворчето ще те напои, главата ти ще роди мечти и любов, любовта на живота ти ще ти роди бъдеще... Всичко е толкова просто... И ако искаш ще живееш с четири годишни времена, ако пък искаш може и различно... с две? А отпадъците ще ти дадат средство и начин за придвижване. Био – газът вече изпълва с топлината от изгарянето си въздуха в моя балон и се понасяме с моя приятел над здрача към залязващото слънце. Излиза ми на екранчето прогнозата и последните новини. Бедствия и наводнения в Азия и Южна Америка. Жертви. Сбъркано време и над Европа. Надявам се да стигна до точка В без проблеми и времето да не провали плановете ми. Цветовете на балона за миг изригват при всяко включване на горелката. Неописуема красота и свобода! И това утре няма да го има, защото някой е решил да забогатее сключвайки сделка с дявола за някакви цифрички? Това наричате прогрес? О, бедни ми Китай! Защо не си живя в Средновековието и Феодализма? Защо ни трябваха всички тези строеве и мъки за да разберем, че сме некомпетентни да управляваме собствената си съдба и сме се оставили на шайка разбойници, които чрез дългове и кредити и клониране на задълженията ни всъщност са ни върнали в Робовладелския строй и само миризмите и лустрото му са по-модерни, но далеч не и по-цивилизовани? И менюто е в тях: дават ни хляб и зрелища, увеличавайки нашите дългове и залагайки дългове и за неродените ни деца. Приятелят ми се смее и разправя, че и да думнат човек – идеите и мислите му живеят вечно. Докато има Интернет – смига той. После летейки се наслаждаваме на гледката на светеща Европа отгоре. Колко му трябва на човек? Един приятел, една бира, една мечта да те носи... Може и без бира. Но с бира и балон е по-приятно J Пеем музиката и песните дето харесваме. Тук горе високо дори боговете не ни казват, че звучим фалшиво, може би защото пеем от сърцата си – истински. Бог е любов! Обичам го този свят!

С прегръдка се разделяме в точка В. Излязъл е бурен вятър. За мое щастие бурята ще е в гърба ми и вятъра попътен, мятайки се на “FLAMARY”-то. Последните ми думи към него са да изпусне и прибере балона и коша, докато времето стане благоприятно за връщане. В бурята и тъмнината не мога да видя колко е мръсна водата като тръгвам, но се усеща по миризмата. Всъщност водата поема цялото отпадно отношение към планетата ни. И колкото по-рано разберат хората, че петте паунда или евро или долара дето дават, няма да спасят рифовете, и теченията никога няма да са същите, и хиляди китове ще продължат да се самоубиват масово, и хиляди видове да изчезват без подобни зрелищни проявления, и в края на краищата парите ще отиват в хитреци – цървулковци за яхти и ферарита... Но петте торби, в които по отделно да събират различните видове боклук, петте дни в които да ходят на работа с най-малко замърсяващото превозно средство, петте боклука, дето ще приберат вместо да хвърлят на улицата или на пикника си – да тези неща ще спасят коралче по коралче рифовете и живота на планетата... Имам много време за мислене, докато наближавам края на пътуването си с “FLAMARY”. Този проект го нося в себе си двадесет и повече години... Всъщност още когато тринадесет-четиринадесет годишен за пръв път съм хванал греблото на кануто, главата ми е започнала мисленето в тази посока. Ако той бе осъществен хиляди от жертвите на бедствията и наводненията щяха да имат шанс. Защо аз в тази буря мога да съм сигурен каквото и да е времето и да знам, че живота ми е в безопасност в него и да имам свобода за решенията си, а други хора да нямат достъп до това? Почвам да мисля, че се преследват и ликвидират хора и идеи даващи трайно решение на проблеми и дори чух и видях в нета, че се крият решения и открития лекуващи тотално заболявания. Вируса пари има нужда от хронично и продължително източване на силите и ресурсите на отделния индивид и впримчването му в зависимостта кредит – дълг.

Толкова е отвратително и грозно това! И в същото време тези хора продават морал! И говорят за случайни терористични актове и случайни епидемии! И случайни кризи! В държави дето всичко става по сценарии. Несериозно е дами и господа! За какво Ви е тази огромна уж мислеща машина от люде на държавна заплата? Или работят на два фронта? Срещу хората дето им плащат? За нечии корпоративни интереси? Случайно? Та и политиците си не избивате случайно! Надявам се да има места по Земята различни от Вашето!

Вятъра е толкова силен, че ме изкушава и го използвам за по-бързо придвижване на “FLAMARY”. Не че бързам. Кой бърза да свърши по-бързо последното си пътешествие?

А можеше да е в първата десетка на най-масовите използвани транспортни средства. Можеше да залее всички морски курорти. И без ни най-малка вреда или влияние на околната среда. Някой ще го направи след мен. Сигурен съм.

Утрото ме изхвърля в Лондон. Има два варианта да ме открият за да ме открият и да ме открият за да ме закрият. Вторият е по-разпространен тук казват публикациите в Интернет за българи и руснаци. Виждам нещо, дето ме обнадеждава. Отпред възрастен с велосипед, след него много деца също на колела, колоната завършва друг възрастен. Всички в специални светлоотразителни жилетки и надпис. Това е школа, която показва начина на живот на тези деца от малки. Навсякъде велосипеди. Навсякъде борба за зелен рай. Колко дни обикалям така улиците – не знам. В джоба ми има някакви монети. Намерих 33 пенса. На една улица до една от многобройните спирки виждам момиче с угрижено тъжно лице. Влизам в “Sainsbury’s”. Взимам един млечен шоколад за 27 пенса. Излизам. Момичето е още там. Приближавам го и му подавам шоколада. То поглежда учудено. Усмихва се, но не го иска. Аз не съм мръднал. Продължавам да го държа пред нея.

- За усмивката Ви! – казвам – Това е всичко, което имам...

Момичето продължава да гледа учудено. Но усмивката и става някак по-голяма. Става огромна и вълшебна. Става просто истинска.

- Това е всичко което имам... – казва – Това е всичко което имам?

- Да – отговарям.

Взима шоколада. И очите и се смеят.

- Благодаря – казвам. После тръгвам.

Минах три, а може би и пет крачки и изведнъж някой ме хвана за ръката и ме дръпна рязко.

„Откриха ме!” – помислих – „Това е...”

Момичето ме дръпна и ме целуна бързо.

- Това е всичко, което имам – каза смеейки се. После ме хвана подръка.

Продължихме да се смеем.

Това е може би градът, чиито жители са единствените щастливци от промяната на климата досега... само слънце! Невиждано явление в такова количество по тия места...

Не зная как ме откри най-слънчевото и най-усмихнатото и най-прекрасно същество сред тях!

Попита ме къде искам да отида. Всъщност исках да започна живота си от днес. На чисто. И имах късмет да съм с най-чистия човек в най-чистия град. Поисках да отида до строящото се Олимпийско селище за 2012 година. Исках там да изхвърля последните 6 пенса. Пък някой, който мисли, че ще му донесат късмет дано ги намери.

Хвърлих ги зад гърба си.

- Това е всичко, което имам... – казах. И го повтаряхме и се смеехме. Не съм очаквал, че ще повярвате, че се целунахме. И целувката имаше вкус на шоколад. Това бе всичко, което имахме...

Може би пък всичко е във вярата, че утре някой ще открие и поиска да променим сегашното стремглаво спекулативно печалбарене и ще реши моите идеи да помогнат за ограничаване на замърсяванията и промените в климата?

Може би е в надеждата, че светът ще се пречисти и възроди?

Може би е просто в любовта...

Аз виждам... Може би имаме утре... Ако днес е денят, в който променим всичко...

Ако сме по-добри към планетата и към самите себе си...

Лондон Пламен Александров

03.10.2009 г. Air Flame

airflame@abv.bg

p.alexandrov@abv.bg

www.sibir.bg/blog/air_flame