Sibir
На теб, който... Далече от мен си ми близък. Познат непознат. И бездумен. Отдавна не спя в твойта риза. И ти не прегръщаш съня ми. В очите умора проплаква. Взаимност е нашето нямане. Разделя ни цяла галактика. А сме на дъх разстояние
Raia
Raia, 55
« sibir.bg

image

Едва ли съществува човек, който да не е чувал известната песен на Алла Пугачова „Миллион альιх роз”. Историята разказва, че текстът на песента, написан от прочутия поет Андрей Вознесенски, е базиран на истинска любовна история. Това е любовта на  грузинския художник Нико Пиросмани към френската танцьорка Маргарита дьо Севр. Гениалният художник-наивист не успява да се прочуе приживе и умира в бедност, без да подозира, че един ден картините му ще струват милиони, но подобна е съдбата на не един или двама велики творци.


Пиросмани е роден е в бедно, многодетно семейство в грузинско селце през 1862г. В последствие се самообразова в четене и писане на грузински и руски език. Учи живопис от странстващите художници.
Трудно се задържа на едно място. Не му се отдава да работи дълго една и съща работа. Опитва се да се издържа от картините си, но всъщност целият му живот преминава в нищета. Като бедно чираче, Нико общува почти само с животните, за които се грижи. Това дава отпечатък в творчеството му и той често рисува платна с животни.

1909 година се оказва съдбоносна за 47 годишния Пиросмани. Тогава той среща гостуващата в родния му град френска актриса Маргарита дьо Севр. Влюбва се в нея от пръв поглед. Обожава я, обича я с цялото си сърце.
Маргарита е кокетка и за нея бедният художник е просто още един досаден обожател.
За Нико обаче тя е муза не само в изкуството, а и в живота. Той я причаква пред хотела, в театъра, в ресторантите. Мисли само и единствено за нея. Рисува нейни портрети.

Историята на бедния артист, който дава всичко, което има, за да зарадва любимата си, става известна благодарение на писателя Шалва Дадиани. В книгата му четем: „Нико не познаваше любовта, преди да срещне Маргарита. Всяка вечер стоеше вцепенен в заведението й и слушаше как изпълнява шансони”.

Маргарита нехае за художника и Пиросмани решава, че може да спечели сърцето на дамата, като й подари от любимите й алени рози.
Обожателите на Маргарита й изпращали огромни букети с рози, но Нико искал да се открои сред тях и да докаже, че неговата любов е много по-силна, истинска и чиста.

Затова решава да зарадва любимата си милиони рози. Нико продава цялото си имущество и картините си и с парите купува алени рози за най-прелестната жена на света.
Една слънчева сутрин той засипва цялата улица пред хотела на Маргарита с рози. Ароматният килим достига близо метър и актрисата потъва почти до кръста в милионите алени цветчета.
Полудял от нетърпение, Нико очаква нейната реакция.
Уви, актрисата е напълно безразлична! Тя не прави нищо особено и разсеяно го целува така, както целува домашните си кучета. След това си отива.
Това е краят за художника. Той никога повече не я вижда. Тя си заминава за Париж, а той остава, разорен и нещастен, в Грузия. Няколко години по-късно умира от глад, тъй като след разпродажбата на цялото си имущество остава буквално без пукната пара. Последните моменти от живота му са пропити с мизерия и самота. Нико започва да пие все повече и повече от отчаяние, и когато издъхва на 5 май 1918 г., той няма нищо освен парцаливите дрехи на гърба си и спомена за една фатална жена, която разбива живота му.

Много години по-късно Маргарита се оправдава с младостта си: "Аз бях едва на 17 г., кой на тази възраст има точна преценка за хората?", споделя тя пред изкуствоведи.
В залеза на живота си Маргарита често съзерцава портрета си от Пиросмани, когато колекция от негови творби гостува в Лувъра. Но в разцвета на неговата любов упорито го отбягва. Той не е нито богат, нито известен.

След смъртта на Пиросмани оцеляват само 300 от близо 2000 платна, които художникът рисува приживе, но затова пък съдбата му вдъхновява много творци, сред които Булат Окуджава и Андрей Вознесенски, които пишат стихове за него. Песента на
Алла Пугачова „Миллион алых роз" е създадена по текст на Вознесенски и по музика на Раймонд Паулс и се превръща в тъжна, но красива музикална изповед на несподелената любов.

BellaDonna

image

История на кибрита Написана на : 2011-07-24 07:38:57

image

Преди появата на кибрита хората палели огън, като търкали две дървени повърхности една в друга, чукали кремък за искра, опитвали се да хванат слънчевите лъчи през стъкло, за да получат пламък.

Когато огънят бил запалван, жените грижливо пазели пламтящите въглени в глинени гърненца. Едва в края на осемнадесети век френският химик Клод Бертоле получил вещество, което станало известно като бертолетова сол.

Така през 1805 година в Европа се появили кибритените клечки – малки тресчици, намазани с бертолетова сол, които се запалвали, след като ги потапяли в разтвор на концентрирана сярна киселина.

Изобретяването на първите сухи кибритени клечки дължим на английския химик и аптекар Джон Уокър. През 1827 година той забелязал, че ако на крайчеца на дървена пръчица нанесе смес от бертолетова сол, специална течност, отделяна от акациевото дърво и малко химични добавки, а след това изсуши тресчицата, то при търкането й в шкурка тя се запалва лесно.

Така отпаднала необходимостта от опасния навик да се носи шишенце със сярна киселина, което да помага при запалването на мокрия вид кибритени клечки.

Уокър започнал да произвежда кибритени клечки, но те не се радвали на голям интерес. Освен това те плашели клиентите на аптекаря с ужасната си миризма.

През 1830 година деветнадесетгодишният френски химик Шарл Сориа изобретил фосфорните кибритени клечки, които се състояли от смес на бертолетова сол, фосфор и лепило.

Те се възпламенявали от търкане във всяка твърда повърхност, дори в подметката на обувките. Кибритените клечки на французина не били с ужасна миризма, но били отровни, защото белият фосфор е отрова.

През 1855 година шведският химик Йохан Лундстрьом се сетил да използва червен фосфор. Той нанесъл малко от него върху главичката на кибритена клечка, а също и върху малко шкурка.

Така клечките не били вредни за здравето и лесно се възпламенявали след допир с предварително обработена с червен фосфор повърхност.

През 1889 година Джошуа Пюси изобретил кибритената кутийка, но патентът бил получен от американската компания Diamond Match Company, която изобретила същата кутийка, но със запалителна повърхност отвън, докато при Пюси тя била отвътре.

sanovnik.bg
ДОБРО УТРО С ЧАША МЛЯКО Написана на : 2011-06-01 05:33:26

image

Едно бедно момче продавало дрехи от врата на врата, за да плати за своето образование. Един ден то видяло, че има само 10 цента в джоба си. То било гладно и решило да помоли за малко храна в следващата къща, до която стигне.

Гладът му обаче изчезнал, щом зърнал красивата млада жена, която му отворила вратата. И вместо за храна, той помолил за чаша вода.

Жената видяла, че момчето било много гладно и вместо вода му донесла огромна чаша с мляко. То я изпило много бавно и после попитало:

- Колко ви дължа?

- Нищо не ми дължите. - отвърнала тя. - Моята майка ни учеше да не приемаме нищо в замяна на проявената доброта.

- Тогава ви благодаря от цялото си сърце! - отговорило момчето.

Когато Хауърд Кели напуснал къщата, той не само се чувствал физически по-добре, но и възвърнал вярата си в Бог, която почти никога не го била напускала.

Години по-късно, същата млада жена се разболяла много тежко. Местните лекари били объркани и изпратили младата жена в голям град, където смятали, че специалистите ще могат да диагностицират това рядко заболяване. 

Д-р Хауърд Кели бил повикан за консултант. Когато той чул името на града, в който тя живеела, един спомен изплувал пред очите му. Той станал и отишъл в нейната стая. Влизайки там, той мигновено я разпознал. Върнал се в стаята за консултации решен да направи всичко по силите си, за да й спаси живота. От този ден нататък, той обръщал специално внимание на този случай. След дълга битка, войната най-накрая била спечелена.

Д-р Кели бил дал инструкции болничната сметка да му бъде изпратена за одобрение. Когато получил фактурата, той я прегледал, написал нещо в полето и я изпратил в нейната стая.

Отваряйки плика, тя си мислела, че вътре ще намери фактура, която ще изплаща до края на дните си. Когато най-накрая отворила плика, нещо привлякло вниманието и върху полето на фактурата. Тя прочела следните думи:

Платено изцяло с чаша мляко: Д-р Хауърд Кели.

Радостни сълзи изпълнили очите и сърцето й. Тя прошепнала: “Благодаря ти Господи, че любовта ти е докоснала ръцете и сърцата на хората”.

Казват, че хлябът, който си  хвърлил във водата, се връща при теб.

Едно добро дело, което си свършил днес, може да се върне при теб или на някой, който обичаш тогава, когато най-малко очакваш.

Ако това добро не ти се върне, то поне си направил света малко по-различен.

А не е ли в крайна сметка точно за това животът?

Най-трудният урок в живота е да се научим кои мостове трябва да преминем и кои трябва да изгорим...

Много хора преминават покрай нас през живота ни, но само истинските приятели оставят своя отпечатък в нашите сърца.

от  Историите, които ме научиха да живея

image

Млад мъж беше в края на силите си и не виждайки изход, падна на коленете си в молитва. “Боже, не мога да продължа каза той.Имам да нося прекалено тежък кръст.”

Бог отговори: “Сине мой, ако не можеш да понесеш неговата тежест, просто остави кръста си в тази стая. След това отвори онази врата и си избери който и да е друг кръст.” Мъжът беше изпълнен с облекчение и каза: “Благодаря Ти, Боже.” След това направи така, както му беше казано.

Като влезе в стаята, той видя много кръстове - някои толкова големи, че върховете им не се виждаха. Тогава забеляза малко кръстче, подпряно на отдалечената стена. “Бих искал този, Боже” – прошепна той. И Бог отговори: “Синко, това е кръстът, който ти току-що остави.”

Когато проблемите в живота изглеждат непреодолими, това ни помага да се огледаме наоколо и да видим с какво трябва да се справят другите хора. Тогава ти ще видиш, че си по-щастлив, отколкото си си представял.

image

Повратностите на съдбата

Едно време, в един град на далечния Запад живяло момиче на име Фатима. Тя била дъщеря на процъфтяващ предач. Веднъж баща й казал: “Дете мое, приготви се за път. Тръгваме на пътешествие. Имам работа на островите в Средиземно море. Може би там ще срещнеш красив юноша с добро бъдеще, който ще те обикне и ще се ожените”.

И така, отправили се те на пътешествие от остров към остров. Бащата се занимавал с търговските си дела, а Фатима прекарвала времето си в мечти за бъдещия мъж. Веднъж, когато плавали към Китай, ги застигнала ужасна буря и корабът тръгнал към дъното. Фатима, загубила съзнание, била изхвърлена на брега от вълните, недалеко от Александрия. Баща й и всички, които били на кораба, загинали и тя останала сама без всякаква подкрепа.

Сцената на корабокрушението и дългото пребиваване в открито море й повлияли така, че запазила само откъслечни спомени за предишния си живот.

Дошла на себе си, станала и тръгнала по брега. Скоро се натъкнала на семейството на един тъкач. Хората били бедни, но изпълнени със състрадание към нея я приютили в скромното си жилище и я обучили на своя занаят.

Започнал нейният втори живот. Година-две тя живяла с тях напълно щастливо и била доволна от съдбата си. Но веднъж, когато излязла на брега, я грабнали търговци на роби, завели я на кораб и я отвели заедно с другите неволници.

Горчивите жалби и оплаквания на Фатима не събудили у тези хора и капка жалост: закарали я в Истамбул, за да я продадат като робиня.

На пазара за роби имало няколко купувачи. Единият от тях си търсел роб, който да може да работи в неговия цех за производство на корабни мачти. Нещастният вид на Фатима привлякъл вниманието му и, искайки да облекчи участта й, той купил момичето, тъй като смятал, че при него ще й бъде по-добре, отколкото при друг стопанин.

Завел Фатима в къщи и смятал тя да служи на жена му. Но в къщи го очаквало печално известие: корабът с неговата стока, в която вложил целия си капитал, бил завладян от пирати. Сега не можел да си позволи да държи работници и се наложило той заедно с жена си и Фатима да се заемат с производството на мачти.

Фатима, благодарна на стопанина си за неговата доброта, работила така прилежно, че скоро той й подарил свободата и тя станала негово доверено лице и помощник. И така, за нея започнал трети живот и тя се почувствала напълно щастлива. Веднъж стопанинът й казал: “Фатима, искам да отидеш като мой агент на остров Ява с товар от мачти и да ги продадеш там изгодно”.

И така, тръгнала Фатима на плаване, но при бреговете на Китай мощен тайфун връхлетял върху кораба и го потопил. По чудо девойката отново се спасила и се съвзела на непозната земя. Дошла на себе си и започнала да плаче горчиво за своята нещастна съдба. Щом като животът й започнел да се приближава към благополучието, безжалостната съдба разрушавала всичките й надежди. “Защо се случва така, възкликнала тя, с каквото и да се захвана, винаги ме очаква неминуем неуспех. Защо ме спохождат толкова нещастия?” Но никой не й отговорил и … станала и тръгнала където й видят очите.

Макар че никой в Китай никога не бил чувал нищо за Фатима и не знаел за нейните изпитания, на всички била известна древна легенда за това, че някаква чужденка ще дойде някога в страната им и ще направи шатра за техния император. Тъй като никой в Китай не умеел да прави шатри, всички с жив интерес очаквали изпълнението на това предсказание.

За да не пропусне тази жена когато тя пристигне, всеки китайски император по тридесет пъти в годината изпращал по всички градове и села пратеници, които били длъжни да доведат в столицата всички чужденки.

Когато Фатима стигнала до най-близкия крайморски град, там точно в този момент разгласявали императорския указ за чужденките и хората, като я забелязали, разбрали, че е отдалече и я завели при посланиците на императора.

Завели Фатима в двора и я въвели в тронната зала. Синът на Небето я попитал: “Девойко, ще успееш ли да ни направиш шатра?”

- Мисля, че ще успея - отговорила Фатима.

И така, дали й помещение и тя веднага се хванала за работа. Най-много й трябвало въже. Но никой дори не знаел какво е това. Тогава Фатима, спомняйки си своя първи занаят, събрала лен и оплела въже. После поискала да й донесат здрав плат, но в целия Китай не се намерил такъв плат, какъвто й трябвал на нея. Спомняйки си на какво се е учила при александрийските тъкачи, тя изтъкала здраво платно. И накрая, за да завърши работата, й трябвали пръти, но не се намерили в цялото царство. Сега й потрябвало умението да прави мачти, получено в Истамбул. Тя ловко измайсторила надеждни пръти.

Като приключила, тя започнала да си спомня как изглеждат всевъзможните шатри, които е виждала по време на скитанията си по света, и накрая, сглобила шатрата.

Когато показали това чудо на императора, той бил така възхитен, че обещал на Фатима да изпълни всяко нейно желание. Тя пожелала да остане в Китай, където скоро се омъжила за прекрасен принц, с който живели дълъг и щастлив живот и оставили след себе си многочислено потомство.

По този начин Фатима разбрала, че това, което й се е струвало на времето тежко изпитание, неочаквано се е обърнало в необходим опит, който й е помогнал да достигне щастието.

@

 

Страница 1 от 3
 1-5 от 12  |   1  2  3  >>