Sibir
На теб, който... Далече от мен си ми близък. Познат непознат. И бездумен. Отдавна не спя в твойта риза. И ти не прегръщаш съня ми. В очите умора проплаква. Взаимност е нашето нямане. Разделя ни цяла галактика. А сме на дъх разстояние
blogs left blogs right
Raia
Raia, 55
« sibir.bg
Легенда за Еньо и Стана Написана на : 2012-06-24 10:19:42

 

 

image

image

image

Легендата разказва, че преди много, много години в едно село се залюбили двама луди млади. Това били Еньо и Стана. Непрекъснато мислели един за друг. Нито хлябът, нито гозбите им били сладки, ако не успеели да се видят през деня.

Но бащата на Стана бил намислил друго. Един ден той сгодил дъщеря си в друго село. Минало се време и уговорили сватбата. Дошли сватове и сватбари да вземат булката. Нямало как, тръгнала девойката, че сватба назад не се връща. Когато стигнала големия мост над Тунджа, тя смъкнала булото и се хвърлила в реката.

Като разбрал за случилото се, любимият й Еньо се поболял от мъка. Залежал се и цели девет години плакал и не ставал от леглото. Постелите изгнили под него. А през цялото това време капка дъжд не паднала от небето. Реката пресъхнала. Добитъка и хората започнали да измират. Земята се напукала и всичко изсъхнало.

На десетата година сестрата на Еньо взела от тъкачния стан кроеното, поставила на кръст точилката и с детски повой ги обвила. Облякла го с женски дрехи и го пребулила с бяло. Отишла при Еньо с куклата и му продумала:

- Стани, Еньо, стани, братко! Стани да видиш твоята Стана е дошла булка да ти стане!

Отворил широко очи Еньо, усмивка грейнала на лицето му, протегнал ръце, надигнал се леко и издъхнал...

Изведнъж задухали силни ветрове. От небето се изсипали проливни дъждове. Тревите и нивята се раззеленили. Заблеяли стада по полята. Момите запели любовни песни.

Оттогава е останал обичаят на Еньовден да се прави Еньова буля. Пеят се песни за любов и берекет. Накрая надпяват пръстени на момите, за да видят какъв момък ще им се падне. Свири се и се пее през целия ден.

eniovden.praznuvai

image

image

Арабска легенда за конете Написана на : 2012-03-03 15:27:44

image

Когато Господ сътворил коня, му казал:
- С теб не може да се сравни нито едно животно, всички земни богатства лежат между очите ти.
Ти ще тъпчеш враговете ми и ще возиш моите приятели.
На гърба ти ще произнасят молитви към мен.
Ти ще летиш без крила и ще поразяваш без меч.
Ти ще бъдеш щастлив по цялата земя и теб ще те ценят повече от всички други същества, защото на теб ще принадлежи любовта на властелина на земята...

image

Превод на български - Melisa

image

Легенда за мартеницата Написана на : 2012-02-28 19:58:31

 

Мартеницата е типична единствено за България. Българската традиция да се връзва мартеница на 1 март не е прекъсвана от повече от 1300 години.
Всички българи празнуваме този празник, но дали всички знаем от къде произлиза той?
ЛЕГЕНДИ ЗА МАРТЕНИЦАТА
Най-разпространената легенда, която се изпява в много народни песни разказва историята за Кубратовата дъщеря Хуба и гълъбът, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.
Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите
не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.

Друга легенда разказва за времето от преди хиляди години, когато прабългарският хан Аспарух тръгнал от дома си в далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки, с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не му било весело, защото той тъгувал за дома си и за своите близки - за майка си и за сестра си Калина. Седнал той на брага на голямата река и сълзи покапали по загорялото му лице, а взорът му се отправил молитвено към бреговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му кацнала лястовичка - на нея хана разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки глас на Калина, че брат й е намерил нови земи за царството си, но много тъгува за нея и праща много здраве...Зарадвала се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка, усукала с вълнен конец и направила възелчета за поздрав - и изпратила лястовичката да отнесе китката на брат й. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на рамото на Аспарух. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата поздрава на сестра си и накичил гърдите си с китката. Ханът повелил на народа си - всеки да си върже малка китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден да се кичи винаги - за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи Март и останало и до наши дни.
Третата легенда е по-малко разпространена - След като победил византийците и обявил създаването на новата държава, Аспарух решил да извърши жертвоприношение на бог Тангра. Обичаят от земите на хан Кубрат повелявал жертвената клада да се запали със стръкче изсъхнал копър. По тези земи обаче никъде не можело да бъде намерен. Докато ханът мислел какво да прави, на рамото му кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял вълнен конец, половината обагрен в червено. Хуба, останалата в далечния бащин дом сестра на Аспарух, сънувала сън и разбрала за затруднението на брат си. Изпратила му копър по любимия си сокол. По белия конец имало червени капки кръв от одрасканата й от птицата длан. Хан Аспарух запалил огъня с копъра, а червено-белия конец завързал на китката си за спомен. После всички се закичили с червено-бели конци.
Денят бил 1 март, тогавашната Нова година. Нарекли връзката мартеница, по името на месеца.
КАКВО СИМВОЛИЗИРА МАРТЕНИЦАТА
Мартеницата е символ на здраве, дълъг живот, плодородие и изобилие. Изработва се от усукани памучни или вълнени конци. Основните цветове са бяло и червено.
Белият цвят на мартеницата първоначално е символизирало мъжкото начало, силата, но по-късно под въздействието на християнството, цветът обозначава радостта, красотата, чистотата и непорочността. Белият цвят е цветът на Христос.
Червения цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Първоначално женските сватбени носии са били червени.
Синият цвят е свързан с небето и водата. Той е белег на божествена вечност и аристократичност.
Зеленият цвят е символ на плодородност, възраждане и празничност.
Мартеницата, включва различни елементи и символи - черупки от охлюви / за здраве и сила/, мъниста /против уроки/, парички / за благополучие/.
Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква наляво.
ОБИЧАИ НА 1 МАРТ
Сутринта рано стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци: те пазели къщата, да не влезе в нея злото — болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.

Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци — мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите — отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.
Мартениците пазят човека от уроки и болести; свалят се чак тогава, когато се види първия щъркел, лястовица или разцъфнало дръвче и след като се свалят, се закачат на разцъфнало (или зелено) дръвче. По други места я слагали под голям камък и след девет дни гледали какво има под него. Ако са се настанили мравки, годината ще е богата с овце, ако има други по-едри буболечки — сполука в крави, в едър добитък. Затова някъде наричат мартеницата "гадалушка". Другаде я хвърляли в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече.

В някои краища наричат седмицата, започваща от 1 март броените дни — по тях гадаят какво ще бъде времето през годината. Широко е разпространен и друг обичай — избиране на ден: всеки си намисля определен ден до 22 март и по него познава каква ще му е годината — ако е слънчев, ще е успешна; ако вали и времето е лошо — ще има трудности.

 

Легенди и предания

image

ЛЕГЕНДА ЗА НОЩНОТО ЦВЕТЕ Написана на : 2012-01-14 11:55:38

image

В самото начало на сътворението на света, много преди грехопадението на Ева, на брега на малка рекичка разпрострял широките си листи млад зелен храст. Слънцето, по онова време още съвсем младо, изморено от първоначалните си опити, бавно клоняло към залез и, обвивайки се в мъгла, покривало земята с гъста и мрачна сянка. В това време на клончето на храста разцъфтяла скромна теменужка. В нея нямало нито от свежата красота на розата, нито от царствената гордост на прекрасната лилия. Стеснителна и срамежлива, тя разтворила своите листенца с вълнение се взряла в света на великия Буда. Всичко наоколо било студено и мрачно. Съседите мирно спели, склонени на гъвкавите си стебла; сестрите ѝ, дъщери на същия храст, извръщали погледите си встрани; пеперудите, крилатите любовници на цветята, само за миг кацали на нейната гръд, за да отлетят веднага към по-красиви от нея цветя. Огромният бръмбар, безцеремонно покатерил се върху нея в търсене на място за нощувка, едва не я разсякъл на две. И нещастната теменужка, изплашена от отчуждението и самотата сред една толкова равнодушна компания, клюмнала бездиханна, като проронила горчива сълза-росица. Но ето че на мрачния небосклон затрептяла мъничка звездица. Нейните сияйни лъчи, нежни и стремителни, пронизали вълните на мрака. Осиротялата теменужка изведнъж усетила в себе си живот и свежест, сякаш се била окъпала в благодатна роса. Възкресена, та погледнала нагоре и видяла приветливата звездица. Тя приела нейните лъчи право в сърцето си и трептяла от любов и благодарност. Те я възродили за нов живот.

Зората с розовата си усмивка полека разпръсвала тъмнината и не след дълго звездата била потопена в океана от светлина, излъчван от дневното светило. Хиляди цвета приветствали своя възлюбен, къпейки се жадно в неговите златисти лъчи. Той ги изливал и върху мъничката теменужка; величественото слънце удостоило и нея със своите пламенни целувки. Но бидейки неспособна да забрави вечерната звезда и нейното сребристо сияние, теменужката не откликнала на ласките на надменното слънце. Та все още виждала ласкавата и нежна светлина на звездата, та все още усещала в сърцето си животворната капка роса и, като се извърнала от ослепителните лъчи на слънцето, тя събрала листенца и заспала, уютно настанена сред клоните на бащиния храст. Оттогава за скромната теменужка нощта се превърнала в ден, а денят - в нощ. Веднага щом слънцето изгрее и  озари със златистите си лъчи небето и земята, тя се скрива; но стига само слънцето да залезе, и да изгрее, пронизвайки тъмния хоризонт, звездата, теменужката радостно я приветства, и играе с нейните сребърни лъчи , и вдишва нейната мека светлина.

Такова е и сърцето на жената. Първата добра дума, първата нежна ласка остава завинаги в нейното наранено сърце. Дълбоко трогната от приятелското съчувствие, тя вече е равнодушна към пламенната любов на цялата вселена. Първата звезда може по нищо да не се различава от другите, тя може да се изгуби сред хилядите звезди, подобни на нея - и все пак, сърцето на жената знае къде да я намери, наблизо или далеч, и с любов и радост ще я последва, благославяйки нейния скромен път. Тя може да приветства надменното слънце и да се възхищава от неговото великолепие, но нейната любов, предана и благодарна, ще принадлежи винаги на една единствена звезда.

Елена Блаватска 

Боровото клонче от селцето Сен-Мартен Написана на : 2011-12-28 15:09:24

image

Веднъж в навечерието на Коледа свещеникът на селцето Сен-Мартен, което се намира във френските Пиренеи, се готвел за рождественската служба, когато неочаквано до него достигнало вълшебно благоухание. Навън била зима и всички цветя отдавна били прецъфтели, но отнякъде идвал сладостен аромат, сякаш пролетта била решила да дойде много преди да е дошло време за това.

Изненадан, свещеникът излязъл на улицата да погледне що за чудо е това и тогава видял момчето. То седяло на прага на училището, а пред него лежало златно коледно дръвче.

— Какво прекрасно дърво! — възкликнал свещеникът. — Сигурно самите небеса са го докоснали — толкова дивно благоухае! А е направено и от чисто злато! Къде го намери?
Момчето обаче изобщо не споделило възторга на свещеника.

— Колкото по-дълго го нося, толкова по-тежко става — оплакало се то. — И игличките му са вече съвсем твърди. Все пак това едва ли е истинско злато и се страхувам, че у дома здраво ще ме наругаят.

И момчето разказало на свещеника какво се е случило с него.

— Днес сутринта тръгнах за големия град, за Тарб. Мама ми даде пари, за да купя красива елха за Коледа. По пътя обаче, като минавах през едно село пред очите ми излезе самотна старица, която нямаше с кого да посрещне нашия светъл празник, свят за всички християни. Дадох й малко пари за вечеря — не се съмнявах, че ще мога да се спазаря за малко по-евтино коледно дръвче.

В Тарб минах край големия затвор. Там, пред вратите му се беше събрала цяла тълпа от хора, които чакаха свиждане със затворниците. Те всички бяха много тъжни: нали им предстоеше да прекарат коледната нощ далеч от своите близки и роднини. От разговорите им разбрах, че някои от тях нямат дори с какво да си купят парче хляб. Поддадох се на порива и реших да разделя парите си с тези хора - ами че те бяха в крайна нужда. Оставих си само, колкото да мога да хапна нещо. Търговецът, който продаваше коледните елхи е приятел на нашето семейство и си помислих, че ще мога да се уговоря с него да ми даде елха, а през следващата седмица да си отработя дълга.

Когато обаче отидох на пазара, се оказа, че днес този търговец не е излязъл да продава. Аз се опитах колкото мога да поискам назаем пари, за да купя елхичка от друг продавач, но никой не искаше да ми даде срещу дълг.

Тогава си казах, че със сит стомах се съобразява по-лесно. Но до кафенето, към което се запътих, стоеше някакво момче, на вид чужденче. То ме помоли за малко пари — вече два дни не беше слагал нито троха в устата си. Аз веднага си представих, че може би, когато Иисус е бил малък, също така е гладувал. Нищо друго не ми оставаше, освен да дам на бедното момче всичко, което ми беше останало и си тръгнах за вкъщи. По пътя скърших борово клонче. Опитах се да го отрежа по-равно, но то стана твърдо като метал. Нима за такава коледна елха си мечтаеше мама?

— Мило момче — казал му свещеникът, — това дърво толкова чудесно благоухае, че несъмнено е било докоснато от самото Небе. Чуй как е свършила твоята история.

Още щом си се сбогувал с онази самотна старица, тя се е помолила на Дева Мария и е поискала от нея да те отблагодари за твоя щедър дар. Роднините и близките на затворниците решили, че ангел небесен е долетял при тях в твоите одежди и се помолили на ангелите, молейки ги да те възнаградят за угощението, което сега можели да си купят за Коледа. А момчето, на което ти си дал милостиня, се помолило на Иисус за тебе.

Дева Мария, ангелите и Христос чули молитвите на онези, на които ти си помогнал. И когато си отчупил боровото клонче, Дева Мария вложила в него благоуханието на милосърдието. Докато си вървял към дома си, ангелите докоснали боровите иглички и ги превърнали в злато. И накрая, самият Христос погледнал чудесното клонче и го благословил — и отсега всеки, който се докосне до това коледно дръвче, ще му се простят всички грехове и всичките му желания ще се изпълнят.

И всичко станало както казал свещеникът. Легендата гласи, че чудесното борово клонче и до днес се пази в селцето Сен-Мартен. Казват, че великата сила на благодатта се спуска върху всеки, който помага на своите ближни в навечерието на Коледа, колкото и далече да се намира той от малкото селце в Пиренеите.

image

Автор: Паулу Коелю

Страница 1 от 7
 1-5 от 32  |   1  2  3  4  5  6  7  >>