Sibir
Блог Энергия Мечты
blogs left blogs right
Энергия
Энергия, 27
« sibir.bg
АПЕЙРОН Написана на : 2017-01-16 14:22:36

АПЕЙРОН (греч. а - отрицательная частица, peiron - предел, конец) - понятие древнегреческой философии, обозначающее "беспредельное". В ранних мифологических картинах мира (Веды, школа орфиков и т.д.) "беспредельное" исполняло роль значимого космогонического принципа. В античной традиции понятие А. уподоблялось как признаку нереальности объекта - носителя этого свойства (Парменид, Зенон Элейский, Аристотель), так и атрибутивной характеристике космоса в целом (Мелисс Самосский). Осуществляя анализ содержания понятия А. в предшествующей философской традиции, Аристотель подчеркивал, что все его предшественники трактовали А. как некий онтологический принцип. При этом большинство (включая Анаксимандра) описывали его как атрибут (прилагательное в грамматическом строе) некоей космогонической праматерии, объемлющей извне отструктурированный космос и призванной поглотить его после гибели последнего. Отсюда тезис Аристотеля о том, что Анаксимандр понимал А. в качестве "первоначала" мира как принцип всех принципов. Именно Анаксимандр впервые заговорил о первоначале как о чем-то и материальном и, одновременно, качественно неопределенном, предвосхищая будущее развитие философских идей. Мысль Анаксимандра об А. - результат развертывания внутренней логики мысли о первоначале: если существуют различные стихии, то нецелесообразно провозглашать какую-то одну из них в ранг этого первоначала, предпочитая ее всем другим. Анаксимандр решительно отказался от провозглашения в качестве первоначала воды (Фалес), воздуха (Анаксимен), огня (Гераклит) или всех четырех стихий вместе, совершив "прорыв" к А. - абстрактному, неопределенно-бескачественному, материальному началу. Тем самым был осуществлен крупный шаг вперед по сравнению с предшественниками (и даже последователями), шаг на пути к абстрагированию первоначала как общего, не ассоциируемого с конкретной качественной стихией. Платоновско-пифагорейская традиция, используя термин А. сам по себе, полагала его в статусе элемента оппозиции "беспредельное - предел". Одновременно А. "гипостазировался" и, в конечном счете, как член упомянутой оппозиции "предел - А." предшествовал аристотелевской модели "форма - материя", выступая прообразом понятия "материя, материал" у Аристотеля.

 

Т.Г. Румянцева

ШЛИМАН И НАУКАТА Написана на : 2017-01-16 13:48:39

ШЛИМАН И НАУКАТА При третите си големи разкопки Шлиман не извадил вече злато на бял свят, но разкрил крепостта в Тиринт. Заедно с неговите находки в Микена и откритията, направени десет години по-късно от английския археолог Еванс в Крит, тези разкопки оформили картината на една древна културна сфера, която някога обхващала бреговете на Средиземно море. Преди това обаче трябва да кажем няколко думи за мястото, което заема Шлиман в рамките на своето време. Това всъщност е по-актуално от всичко друго, защото и днес още всеки изследовател се бори под кръстосания огън на публиката и специалистите. Шлимановите съобщения имали по-друга публика от „Писмата“ на Винкелман. Светският човек от 18. век пишел за образованите хора, за ограничен кръг привилегировани, които притежавали частни музеи или най-малкото имали достъп до тях, тъй като се числели към висшето общество. Този малък свят бил развълнуван от откриването на Помпей, възхищавал се при изравянето на всяка статуя, но неговите интереси никога не прекрачвали границите на художествено-естетическата наслада. Въздействието на Винкелман било настина дълбоко, но му било нужно посредничеството на поети и писатели, за да излезе от тесния кръг на образованите и да проникне надлъж и нашир в своята съвременност. Шлиман не се нуждаел от посредници. Той пряко въздействал на своето време. Публикувал сам всяка находка и сам бил най-възторженият поклонник на тези находки. Писмата му обикаляли света, статиите му излизали във всички вестници. Шлиман би бил човек на радиото, филма и телевизията, ако те биха съществували тогава. Неговите открития в Троя предизвикали раздвижване навсякъде, а не само в малкия свят на образованите. Винкелмановите описания на статуи вълнували естетите, будели възхищение у познавачите. Шлимановите златни находки намирали отзвук сред хората на една епоха, която в родината му наричали „епоха на основоположниците“********, сред хора, издигнати от вълната на стопанския просперитет, които уважавали селфмейдмена********, обладавали здрав разум и вземали страната на Шлиман дори тогава, когато „чистата наука“ отричала „любителя“. Няколко години след Шлимановите публикации в печата от 1873 г. един музеен директор пише: „По времето на тия известия цареше голямо вълнение както между учените, така и сред широката публика. Навсякъде, в къщи и на улицата, в пощенските коли и във влака, всички говореха само за Троя. Хората бяха изпълнени с удивление и любопитство.“ Ако Винкелман, както казва Хердер „показал тайната на гърците отдалеч“, то Шлиман разкрил света, който ги предхождал. С невероятна дързост той извел археологията из осветените с газени лампи кабинети на учените под яркото слънце на елинското небе и разрешил въпроса за Троя с лопата в ръка. От областта на класическата филология той навлязъл в живата предистория и обогатил класическата наука с праисторията на егейските земи. Темпът, с който ставали тези преломни открития, низът от успехи, двойнствената личност на Шлиман — наполовина търговец, наполовина учен и при това пожънал необикновени успехи както в търговията, така и в науката, — „рекламният тон“ на неговите публикации, всичко това възмущавало международния свят на науката и особено немските учени. За размерите на настъпилото брожение говори самият брой на публикациите върху Троя и Омир, излезли от кабинетите на учените през годините на Шлимановите разкопки — деветдесет! Главният прицел, върху който учените съсредоточавали огъня на своите филипики, било дилетантството на Шлиман. В цялата история на разкопките ние ще се натъкваме непрекъснато на археолози- специалисти, които отежнявали живота именно на тези, които в края на краищата давали само импулс за нови скокове в неизвестността. Тъй като нападките срещу Шлиман имали принципен характер, ще кажем и ние нещо по този въпрос и ще приведем някои цитати. Пръв ще получи думата един от най-сърдитите философи — Артур Шопенхауер: „Дилетанти, дилетанти! — така биват наричани с пренебрежение хората, които се занимават с някоя наука или изкуство от любов към тях и за своя радост, per il loro diletto, от ония, които се занимават с науката или изкуството за печалба, тъй като тях ги радват само парите, които по този начин могат да изкарат. Това пренебрежение се гради на жалкото им убеждение, че никой не може да върши нещо както трябва, ако не го принуди към това нуждата, гладът или някаква друга потребност. Публиката има същия манталитет и затова поддържа същото становище — оттук и всеобщият респект към „хората от бранша“ и недоверието към дилетантите. В действителност обаче работата за дилетанта е цел, докато за професионалиста тя е само средство. А с истинска сериозност се посвещава на едно дело само този, който непосредствено държи на него, който го върши от любов към самото дело, „con amore“. От такива хора, а не от работещите на надница ратаи е излизало винаги най-значителното.“ Професор Вилхелм Дьорпфелд, сътрудник, съветник и приятел на Шлиман и един от малкото немски специалисти, които застанали на негова страна, пише през 1932 г.: „Той никога не можа да проумее насмешките и презрението, с които много учени и преди всичко немските филолози се отнасяха към неговата работа в Троя и Итака. Този присмех, с който по-късно някои големи учени удостоиха и моите разкопки по Омировите места, винаги ме е огорчавал и мен и аз го намирам не само несправедлив, но и не подобаващ на хора на науката.“ Недоверието на „специалистите“ към преуспяващия „outsider“******** е недоверието на еснафа към гения. Човекът със осигурено поприще в живота презира този, който се впуска в областта на несигурното, който няма здрава почва под краката си. Това презрение е несправедливо. Проследим ли развитието на научните изследвания колкото искаме назад в миналото, лесно ще установим, че необикновен брой големи открития са дело именно на „дилетанти“, на „outsiders“ или дори на „самоуци“, които, погълнати всецяло от някаква идея, не са се чувствали сковани от рутината, не са носели наочниците на специалистите и са прескачали препятствията на академичната традиция. Най-големият немски физик на 17. век Ото фон Герике бил по професия юрист. Дени Папен бил лекар. Бенджамин Франклин, син на сапунар, без гимназиално, а камо ли университетско образование, станал не само деен политик (за това понякога са достатъчни и по-скромни качества), но и забележителен учен. Откривателят на електричеството Галвани бил лекар и, както доказва Вилхелм Оствалд в „История на електрохимията“, дължал откритието си именно на празнотите в своите знания. Фраунхофер, автор на забележителни изследвания върху спектъра, не знаел до четиринадесетгодишната си възраст да чете и пише. Майкъл Фарадей, един от най-значителните естествоизпитатели, бил син на ковач и започнал попрището си като книговезец. Откривателят на закона за съхранение на енергията Юлиус Роберт Майер бил лекар. Лекар бил и Хелмолц, който на двадесет и шест години публикувал първия си труд на същата тема. Математикът и физикът Бюфон създал своите най-значителни трудове в областта на геологията. Човекът, който конструирал първия електрически телеграф, Томас Зьомеринг, бил професор по анатомия. Самуел Морз, както и Дагер били художници — първият създал морзовата азбука, а вторият изнамерил фотографията. Ентусиазираните създатели на управлявания въздушен кораб — граф Цепелин, Грос и Парсефал — били офицери и нямали понятие от техника. Тази редица е безкрайна. Отнемем ли тези хора и техните дела от историята на науката, цялата сграда ще се сгромоляса. И все пак на времето си те били прицел на хули и насмешки. Тази редица продължава и в историята на науката, с която се занимаваме тук. Уилям Джоунс, на когото дължим първите хубави преводи от санскритски, не бил ориенталист, а главен съдия в Бенгалия. Гротефенд, който пръв разчел клинообразното писмо, бил филолог-класик, а неговият приемник Ролинсън — офицер и политик. Първите стъпки по дългия път към разчитането на йероглифите направил лекарят Томас Йънг, а Шамполион, който достигнал крайната цел, бил в същност професор по история. Хуман, който разкрил Пергам, бил пък железопътен инженер. Достатъчен ли е този списък, за да потвърди това, което искаме да кажем тук? Не може и не бива да се оспорват качествата, които изграждат специалиста. Но не е ли най-важен крайният резултат, стига употребените средства да са чисти и почтени? И не заслужават ли любителите и дилетантите нашата особена благодарност? При първите си разкопки Шлиман наистина допуснал груби грешки Съборил стари сгради, които били твърде ценни, разрушил зидове, които можели да дадат важни указания. Ала големият немски историк Ед. Майер казва в негова защита: „Шлимановият не-методичен начин на работа, т.е. това, че той отишъл направо към най-долния пласт, се оказал във висша степен полезен за науката. При систематически разкопки едва ли биха били открити старите пластове на хълма, а заедно с тях и културата, която днес наричаме „троянска“. За зла участ тъкмо неговите първи опити за тълкования и датировки се оказали в повечето случаи погрешни. Но когато Колумб открил Америка, той също смятал, че се е добрал до Индия. Нима това намалява значението на неговото дело?“ Едно е безспорно. Ако през първите години Шлиман. се нахвърлил върху Хисарлъка подобно на момченце, което с чук в ръка се залавя със своята играчка, за да види какво има вътре, то човекът, който разкопал Микена и Тиринт, можел вече да се счита за вещ и научно подготвен изследвач на терена. Това признават както Дьорпфелд, така и забележителният англичанин Еванс — последният с известни уговорки. Както на времето Винкелман изтърпял немалко от „земята на деспотизма“ Прусия, така и на Шлиман било съдено да страда от неразбиране тъкмо в страната, в която се родил и откъдето донесъл младежките си мечти. Въпреки резултатите от неговите разкопки, които лежали като на длан пред цял свят, през 1888 г. все още било възможно да излезе второ издание на едно „Тълкуване на Илиадата“ („Erklarung der Ilias“) от някой си Форххамер, в което авторът правел злополучния опит да обясни Троянската война като борба на морски течения и реки, на мъглите и дъждовете в Троянската низина. Шлиман обаче се бранел като лъв. Когато някакъв глуповат мърморко, капитан Бьотихер — неговият главен противник, — си позволил да твърди, че при разкопките си Шлиман умишлено унищожил крепостните стени, за да отстрани всичко, което противоречало на неговата хипотеза за древната Троя, той го поканил на свои разноски на Хисарлъка. На тази среща присъствали и специалисти, които потвърдили становището на Шлиман и Дьорпфелд. Капитанът старателно огледал всичко, направил кисела физиономия, след това си заминал в къщи и започнал да разправя, че „така наречената Троя“ представлява само някакъв огромен стар некропол. По-късно, през 1890 г., по време на четвъртите разкопки, Шлиман поканил на своя хълм учени от цял свят. На склона към долината на Скамандър построил дървени бараки и се погрижил за настаняването на четиринадесет учени. Англичани, американци, французи и немци (между които и Вирхов) се отзовали на поканата и под впечатлението на това, което видели с очите си, потвърдили и те правилността на Шлимановите и Дьорпфелдовите схващания. Сбирките на Шлиман имали неоценима стойност. В завещанието си той постановил, че след неговата смърт те трябва да станат собственост на народа, „който най-много уважавам и обичам“. Най-напред той ги предложил на гръцкото правителство, след това на френското. През 1876 г. писал на един руски барон в Петербург: „Когато преди няколко години ме запитаха за цената на моята сбирка от Троя, назовах сумата 80 000 лири стерлинги. Но тъй като съм прекарал двадесет години от живота сив Петербург и всичките ми симпатии принадлежат на Русия, и защото искрено желая моята сбирка да отиде там, искам от руското правителство само 50 000 лири, а ако е необходимо, готов съм да я отстъпя и за 40 000...“ Ала неговата истинска и най-открито изявена любов принадлежала на Англия, където той намерил най-голям отзвук и признание, където колоните на „Таймс“ били винаги на негово разположение (тогава, когато немският печат все още му отказвал достъпа до своите страници), където дори министър-председателят Гладстон написал предговор към книгата му за Микена (а преди това прочутият А. X. Сейс от Оксфорд — към неговата книга за Троя). За това, че въпреки всичко сбирките се озовали в Берлин „за вечно притежание и неделимо съхранение“, трябва пак да се благодари — Каква ирония! — на един човек, който имал към археологията само любителско отношение. Този човек бил големият лекар д-р Вирхов, благодарение на чиито усилия Шлиман станал почетен член на Антропологическото дружество, а най-сетне и почетен гражданин на Берлин — наред с Бисмарк и Молтке. Някога Шлиман като престъпник укрил своите находки на сигурно място от ръката на властта. След редица перипетии важни експонати от неговата троянска сбирка стигнали в Берлинския музей за праистория и ранна история. Там тези съкровища почивали десетилетия и преживели една голяма война. След това дошла втората голяма война; започнали да падат бомби. Част от сбирката оцеляла и била прибрана на сигурно място. „Златното съкровище на Приам“ се озовало най-напред в Пруската държавна банка, а сетне — в бункера на противовъздушната отбрана при берлинската зоологическа градина. И двете скривалища били разрушени. По-голямата част от керамиката била откарана в замъка Шьонебек на Елба, в замъка Пиетрушково при Бреслау (Вроцлав) и в замъка Лебус. В Шьонебек не оцеляло нищо. Пиетрушково било върнато на Полша и досега няма съобщение, че сбирките са намерени. Замъкът Лебус бил ограбен към края на войната и по решение на правителството на ГДР развалините трябвало да бъдат досъборени. Скоро обаче до Берлин стигнали сведения, че в Лебус все още можело да се спаси нещо от керамиката. Научната работничка, която получила разрешение да огледа замъка, не намерила Подкрепа от страна на местните органи. Тогава тя купила двадесет и пет килограма бонбони и с тяхна помощ склонила децата да и донесат старата керамика. Макар хитрите деца скоро да разбрали, че ако натрошат запазените екземпляри, ще могат да и занесат два-три пъти повече парчета, с други думи, ще отнесат два-три пъти повече бонбони, все пак се намерила и запазена керамика, и то по къщите, където гърнетата, паниците и каните, от които яли и пили старите жители на Троя и царският род на Атридите, отново влезли в употреба, този. път в семействата на бранденбургските селяни! Но тази научна сътрудничка открила и нещо по-лошо. След поражението на Германия останалите живи обитатели на Лебус нямали представа за стойността на сандъците е керамика. И когато в селото започнал да се пробужда нов живот и някой се заженел, младежите отивали вечерта преди сватбата до замъка, докарвали оттам пълна количка с урни и амфори — незаменимите находки на Шлиман!—и с весели викове ги разбивали пред прага на младоженците! Така през 1945 г. част от находките от Троя била повторно унищожена и с помощта на двадесет и пет килограма бонбони за втори път събрана.

 

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ВИНКЕЛМАН ИЛИ РАЖДАНЕТО НА ЕДНА НАУКА През 1764 г. Ангелика Кауфман нарисувала в Рим портрета на своя учител Винкелман— седнал пред отворена книга с перо в ръка. Под одухотвореното чело на интелектуалеца гледат тъмни, необикновено големи очи. Носът е едър и на този портрет почти бурбонски, устата и брадичката са меки и закръглени. Общо взето, той има по-скоро вид на човек на изкуството, отколкото на учен. „Природата го е надарила с всичко, което прави и краси мъжа“ — казал Гьоте. Винкелман е роден през 1717 г. в Стендал като син на беден обущар. Още като момче той скитал от долмен на долмен в околността и водел приятелите си да изравят заедно стари урни. През 1743 г. стигнал до поста помощник-директор на училище в Зеехаузен. „Учителствах много добросъвестно — пише той, — и докато карах децата с покритите от струнен глави да четат азбуката, страстно копнеех да се посветя на науката за красивото и шепнех метафорите на Омир.“ През 1748 г. станал библиотекар в замъка на граф фон Бюнау край Дрезден и така без съжаление напуснал Прусия на Фридрих II, която си останала за него деспотична земя“ и за която си спомнял с ужас до края на живота. „Поне чувствах по-ясно от другите какво значи робство“ — пише той. Тази промяна определила по-нататъшния му жизнен път. Той попаднал сред видни хора на изкуството, а в Дрезден намерил най-богатата за времето си антична сбирка в цяла Германия, която засенчила всичките му останали планове (по едно време живеел с мисълта да замине за Египет). Излезли първите му съчинения и отзвукът от цяла Европа не закъснял. Той ставал все по-независим в духовно отношение; като човек, чужд на всякакъв религиозен догматизъм, приел католицизма, за да може да получи работа в Италия — Рим си струвал една литургия. През 1758 г. Винкелман е вече библиотекар и управител на сбирките на кардинал Албани. През 1763 г. бил назначен за главен инспектор на всички старини в Рим и околностите му и посетил Помпей и Херкулан. През 1768 г. бил убит. * Три произведения на Винкелман са поставили преди всичко основите на научното изследване на древността: неговите „Писма“ за разкопките в Херкулан („Sendschreiben“), главното му съчинение „Geschichte der Kunst des Altertums“ („История на изкуството на древността“) н неговите „Моnumenti antichi inediti“ („Непубликувани антични паметници“). Говорихме вече за безразборния начин, по който се водели разкопките в Херкулан и Помпей. Още по-голямо зло обаче била цялата тайнственост, с която се забулвали разкопките; но заповед на себелюбиви владетели до тях не се допускал никой чужденец, бил той пътешественик или учен, за да не осведомява останалия свят. Единственият, който получил от краля разрешение да състави първия каталог на находките, бил някакъв книжен червей на име Баярди. Без дори да се потруди да посети местата на разкопките, той започнал да пише предговора към своя труд и писал, писал — до към 1752 г. натрупал пет тома с 2677 страници и все още не бил стигнал до същинското изложение. При това бил толкова злобен и завистлив, че издействувал да бъдат конфискувани с министерска заповед съобщенията на други двама учени, които не си губели времето с препоръки, а пристъпили направо към същността на работата. Ако въпреки това някой учен успявал да се добере до отделни дреболии от находките, за да ги изследва по-подробно, то пълното отсъствие на каквито и да било предварителни изследвания довеждало до възникването на съвсем несъстоятелни теории като тази на Марторели. Въз основа на една изкопана мастилница Марторели се опитал в двутомен труд от 652 страници да докаже, че в древността били употребявани книги в четвъртит формат, а не свитъци, въпреки че папирусите на Филодем били пред очите му. През 1757 г. излязъл най-после първият том на фолио за тези старини издаден от Валета и финансиран с 12 000 дуката от краля. В тази атмосфера на зложелателство, интриги и фалшива ученост попаднал Винкелман. След невъобразими трудности — на него гледали като на шпионин, той успял да получи разрешение да посещава кралските музеи. Ала му било най- строго забранено да прави и най-бегли скици на тамошните статуи! Огорченият Винкелман скоро открил сродна душа. В августинския манастир, където намерил подслон, той се запознал с един монах на име Пиаджи, когото заварил в разгара на твърде интересно занимание. Когато на времето била открита библиотеката във Вила деи Папири, учените били във възторг от богатата находка стари ръкописи. Но щом ги взимали в ръце, за да ги разгледат — те веднага се разпадали на прах. Опитали какво ли не, за да спасят свитъците, но напразно — докато един ден се явил някакъв монах „с рамка подобна на приспособлението, което използуват перукерите при навиването на косите“. Той твърдял, че с помощта на този уред можел да развие свитъците. Позволили му да направи опит. Когато Винкелман посетил отец Пиаджи в неговата килия, монахът вече работел дълги години. Жънел успехи в развиването на свитъците...и неуспехи пред краля и Алкубиере, които не разбирали трудностите на тази работа. Докато Винкелман седял при него, сърдитият монах ругаел всичко, което ставало зад прозорците на килията му. С безкрайна предпазливост, сякаш разлепвал паяжини, той развивал милиметър по милиметър един овъглен папирус на своя уред. В това време ругаел краля за неговото безразличие, а чиновниците и работниците — за некадърността им. Когато най-после поднесъл на Винкелман току-що развития нов лист от един Филодемов трактат за музиката, той изразил гордостта си от постигнатото с нови ругатни по адрес на нетърпеливците и завистниците. Винкелман споделял напълно чувствата на монаха, още повече че все още не му разрешавали да посещава местата на разкопките. Както и преди, трябвало да се задоволява само с музея, където не бивало да копира нищо. Той подкупвал надзирателите, за да му покажат някои и други интересни неща. В това време обаче били намерени находки, които имали голямо значение за по-пълното разбиране на античната култура, а именно рисунки и скулптури с твърде еротичен характер. Ограниченият крал, възмутен от една статуйка, която изобразявала сатир, страстно притискащ в обятията си коза, наредил веднага да се пренесат всички тези произведения в Рим, където ги затворил зад седем врати. И Винкелман не можал никога да ги види. Въпреки всички трудности той издал през 1762 г. своето първо „Писмо за откритията в Херкулан“. Две години по-късно той посетил отново града и музея и публикувал второ „Писмо“. И в двете имало забележки, и то твърде критични, относно онова, което Винкелман научил в манастирската килия. Когато второто „Писмо“ — в превод на френски — попаднало в неаполския двор, вдигнала се истинска буря на негодуване срещу този немец, на когото било оказано рядко благоволение (да посещава музея!), а той така зле се отплатил. Винкелмановите нападки били, разбира се, основателни и неговият гняв не-бил без причина. Но всичко това вече няма значение. Стойността на тези писма се заключава в това, че те за пръв път дали на света ясно и конкретно описание на разкопките край Везувий. По същото време излязло и главното съчинение на Винкелман „История на изкуството на древността“. В тази книга той съумял да обхване и внесе порядък в огромния и непрекъснато растящ поток от антични паметници и — „без предварителен образец“, както гордо отбелязва — да опише за пръв път развоя на античното изкуство.От оскъдните данни на древните автори той изградил система и с необикновена проницателност се добрал до съвсем нови открития, като предал всичко това с такъв завладяващ език, че вълна от възхищение пред античните идеали заляла целия образован свят — възхищение и преклонение, което дало облика на т нар. „век на класиката“. Тази книга изиграла решаваща роля за развитието на археологията. Тя породила желанието да се търси прекрасното, където и да било скрито то; показала как да се намери ключа за разбиране на древните култури чрез изследване на техните паметници; събудила надеждата, че някога лопатата ще открие и други, невиждани дотогава светове, изчезнали като Помпей, но също като него изпълнени с чудеса. Истинско научно оръжие в ръцете на младата археология обаче Винкелман дал едва през 1767 г., когато издал своите „Непубликувани антични паметници“. Той, който бил „без образец“, сега сам се превърнал в образец! Като проучил цялата гръцка митология, за да изтълкува и обясни отделните художествени творби, при което умеел да вади заключения и от най-незначителни белези, той освободил тогавашната методология от всякакви филологически ограничения и от опекунството на древните историци, чиито изказвания били въздигани в канон. * Много от твърденията на Винкелман били погрешни, много негови заключения се оказали прибързани. Създадената от него картина на Античността била идеализирана. В Елада живеели не само „хора, равни на боговете“. Въпреки богатия материал неговите познания за гръцкото изкуство си оставали твърде ограничени. Повечето от творбите, които видял, били копия от римско време, измити до бяло от милиардите капки просмукала се вода, изтрити от милиардите зрънца пясък. Ала светът на древните не бил така строг и не блестял от белота сред сияйно красив пейзаж. Той бил толкова пъстър, че дори и сега, когато отдавна вече сме въоръжени с точни знания, едва ли можем напълно да си го представим (вж. ил. 14). Оригиналните гръцки статуи и скулптури били оцветени. Една мраморна статуя на жена от атинския Акропол е изписана с четири цвята: червен, зелен, син и жълт. Твърде често тези статуи имали не само червени устни, но и искрящи очи от скъпоценни камъни и изкуствени мигли — нещо твърде непривично за нашия вкус. Заслугата на Винкелман е в това, че той сложил ред там, където царял хаос, внесъл знания, където господствали само легенди и догадки, а освен това, че с откриването на античния свят подготвил почвата за немската класика — за Гьоте и Шилер. Негова заслуга е, че въоръжил археологията с оръжие, което по-късно позволило на изследователите да изтръгнат от мрака на древността и други, още по-стари култури. * Когато през 1768 г. се завръщал в Италия от посещение в родината си, Винкелман се запознал в един триестки хотел с някакъв италианец, без да подозира, че този човек бил няколко пъти осъждан престъпник. Можем само да предполагаме, че особените наклонности на Винкелман го накарали да потърси обществото на този бивш готвач и сутеньор и дори да го покани в стаята си на вечеря. Винкелман бил един от знатните гости на хотела. Облеклото му било изискано и скъпо, държането издавало светския човек, а от време на време звънвали златни монети, спомен от аудиенцията му при Мария Терезия. Италианецът, който носел малко подходящото име Арканджели*, си приготвил въже и нож. Вечерта на 8 юни 1768 г., когато ученият решил да напише още няколко указания до издателя си и вече по долни дрехи седнал още веднъж пред писалището, станало убийството. Италианецът влязъл, хвърлил примка на врата на Винкелман и след кратка борба го надвил, като му нанесъл шест тежки рани с нож. Макар и смъртно ранен, едрият мъж успял да се спусне по стълбите до партера. Там обаче видът му — той бил целият в кръв и мъртвешки блед — предизвикал такъв ужас сред келнерите и камериерките, че когато най-после се притекли на помощ, било вече късно. След няколко часа ученият издъхнал. На писалищната му маса бил намерен лист хартия с последните думи, написани от ръката му: „Необходимо е...“ След тези две думи убиецът избил перото от ръката на големия учен и основоположник на една нова наука. Ала делото на Винкелман донесло плодове. Неговите ученици живеят и работят из цял свят. Оттогава са изминали вече двеста години, а и до днес археолозите в Рим и Атина, в големите съвременни археологически институти честват всяка година „деня на Винкелман“ — 9 декември, деня на неговото раждане!

 

 

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ИСКУССТВО И НАУКА Написана на : 2017-01-15 13:31:21

ИСКУССТВО И НАУКА—_два^пособаосвоения человеком мира,_взаимо^вязацццЁ.и взаимодействующие друг^^с^^Е^С-Ойинапротяжени^всей истории культуры^Иинсближаютсятем^что отражаютдейстаительдост^и^познаюТ ее,различаются же они по истокам итто-еве^яту-тгредмету,посп^ВСУ^тра^е ни»п>ира"ТГдо психологическим механ^змам,по социальнымф^ТТКТрпгагязаKOlwr-•[ТаГзвщсДя—С7Г5ЖТГ5Сте"и изменчивостьвзаимоотношении между И и н объясняют крайнюю разноречивость теоретического осмысления их связи и различий —от фактического ихотож дествления,сводившего их различия только к форме познания абстрактно-логическойунауки и картинно образ ной уиск-ва(Гегель, Белинскийпредставителигносеологической трактовкиИ в советской эстетике) до ихаб солютногопротивопоставления(ро-мантизи,субъективно-идеапистические и формалистические направления в эстетике XXвРГародии близкие емутеоретики вэстетике)Марксна метилдиалектическое решение данной проблемы, различив два способаосвоениячеловеком мира теоретический и практически духовный, связан с первымнаучное познание, а со вторым — мифологическое(Мифология)худож. религиозное отражение реальности(т 46,ч 1,с 38)Действительно, если Искцсствоцполитика Искусствои политика худож.творчество вырастает из мифо­логического сознания первобытного че­ловека со свойственной ему нерасчле­ненностью объекта и субъекта,синкре-тичностьюмышления, переживания и воображения, тоН.порождается тру­довой практикой, вк-ройвозникают и потребность в знании объективных за­кономерностей природы, и удовлетво­ряющая эту потребность способность абстрагирования объективного от субъ­ективного. Если предметом научного познания оказалась, следовательно, объективная реальность, а егопродук' том —отражающая ее объективная истина(Ленин),то предмет худож. ос- . воения —объективный мир в его не­разрывной связи с духовностью субъек­та, т.е.мир ценностей. Если решение научной задачи требует отделения абст­рактно-логических операций мышления от игры фантазии и эмоциональных реакций психики, то познавательная ориентация И. на мир ценностей может обеспечиваться только целостно-недиф­ференцированными действиями пере­живания —фантазирования —мышле­ния. Худож. освоение мира осуществля­ется образным мышлением(Мышление художественное),а научное —абст­рактным, понятийно-логическим, в силу чего отношения И. ин.следует понимать как взаимно дополнительные, а не как связь однородных и лишь внешнераз.-личающихсяформ отражения. Если функция Н.—опосредствовать добы­ваемыми ею знаниями совершенствова­ние материального производства, а за­тем и социально-организационной де­ятельности и процесса социализации индивида, то гл. функция И.—целе­направленно расширять жизненный опыт человека, дополняя его иллюзор­ным опытом жизни личности в созидае­мой И. «худож. реальности», и таким способом формировать, развивать, со­вершенствовать.духовный мир человека в его многосторонней целостности — в его мировоззренческом, нравственном, гражданственно-политическом, эстети­ческом содержании. Все эти различия объясняются тем, что природа Н. чисто познавательная, а И. включает позна­ние в многогранную структуру своих эстетических отношений к действитель­ности —познавательных, оценочных, творчески-созидательных, игровых. На­конец, если Н.,как и техника, разви­вается, поднимаясь с более низкой сту­пени на более высокую, то в истории И., как показал Маркс (т. 46,ч. 1,с. 47— 48),действуют иные законы, рождаю­щиеся из сопряжения познания и цен­ностного осмысления мира. Поэтому И. каждой эпохи продолжает жить в после­дующие времена, ценимое именно в силу его неповторимости. Прогресс в истории И. оказывается не абсолютным, а отно­сительным, поскольку достижения, об­ретаемые на каждом новом этапе его развития, противоречиво связаны с не­восполнимыми утратами. Взаимоотно­шения И. ин.исторически изменчивы и культурно обусловлены: они обратно пропорциональны связямискусства и религиии непосредственно завися.т от авторитета Н. в культуре, от роли,к-рую она играет в общественном развитии. Вот почему особенно близкими и раз­носторонними эти связи оказываются в худож. культуре XIX—XXвв. Есть ос­нование полагать, что они будут рас­ширяться и углубляться в дальнейшем. Вместе с тем контакты И. ин.зави­сят от особенностей как различных об­ластей научного знания, так ивидов искусства.Связь с Н. худож.лит-ры — И. слова, работающего теми же средст­вами, что и Н.,несравненно более тес­ная, нежелимузыки,а уархитектуры — более близкая, чем ускульптуры.С др. стороны,обществознание,гуманитар­ные науки соприкасаются с И. более ор­ганично, чем естествознаниеиН.тех­нические, ибо гл. предметом худож. познания является человек,человече-•скиеотношения, жизнь человекавоб-ве. В целом же взаимоотношения И. ин. могут расцениваться как благотвор­ные для них обоих, дут, разумеется, кцифическихзаконов действительности и знания.

Словарь эстетики Беляева, 1989

Формула за лице на окръжност Написана на : 2017-01-10 20:50:06

S = 3,14.r.r

Страница 1 от 9
 1-5 от 45  |   1  2  3  4  5  6  7  8  9  >>