Sibir
Блог Энергия Мечты
Энергия
Энергия, 27
« sibir.bg
ЧЕТИРИДЕСЕТ СТОЛЕТИЯ ВИ ГЛЕДАТ! Написана на : 2017-01-16 13:58:03

 „ЧЕТИРИДЕСЕТ СТОЛЕТИЯ ВИ ГЛЕДАТ!“ Тази книга ни дава само един общ поглед. Тя върви от едно голямо постижение към друго и не може да отделя достатъчно внимание на къртовския труд на кабинетните учени, на които принадлежи заслугата не само за обработването и систематизирането на събрания материал, но често пъти и за редица смели тълкувания, творчески хипотези и плодотворни хрумвания. С четири имена, чийто ред на изброяване се определя от хода на нашия разказ, са свързани големите открития в египтологията, станали през десетилетията след разчитането на йероглифите от Шамполион. Към всяко от тези имена може да се прибави съответна характеристика: италианецът Белцони бил колекционер, немецът Лепсиус — класификатор, французинът Мариет — консерватор, англичанинът Питри — измервач и тълкувател. Би било от полза за бъдещето, ако можехме да видим в тяхната работа символ на сътрудничеството между четири големи европейски нации, работещи заедно над едни и същи проблеми, устремени към една и съща цел, обединени от стремеж към знания и истина, който трябва да се поставя над всичко и който едва нашето столетие — а това не му прави чест — започна отново да подчинява на национални интереси. „Един от най-забележителните хора в цялата история на египтологията“ — казва археологът Хауърд Картър за Джовани Батиста Белцони (1778—1823), който малко преди отиването си в Египет се подвизавал на сцената на някакъв лондонски цирк в ролята на „силен човек“. Забележката на Картър се отнася повече до неговата личност, отколкото до научните му постижения. Отдавна знаем вече, че в историята на археологията любителите играят важна роля. Случаят с дилетанта Белцони обаче е безспорно един от най-необикновените. Роден в Падуа, произхождащ от уважавано римско семейство, Белцони трябвало да стане свещеник или монах. Преди още да навлече расото, той се заплел в политически интриги. Пред винаги гостоприемно разтворените врати на италианските затвори предпочел да замине за Лондон. Запазено е едно съобщение, в което се описва „италианският исполин“ и „силният човек“, който всяка вечер носел по няколко души на сцената на народното вариете и очевидно бил още твърде далеч от всякакви археологически амбиции. Изглежда, че след това той следвал машиностроене (но и шарлатанството като че ли не му е било чуждо), защото през 1815 г. решил чрез въвеждането на механично водно колело, уж четири пъти по-производително от ръчните колела на местното население, да опита щастието си в Египет. Във всеки случай той трябва да е бил ловък човек, тъй като издействувал разрешение да инсталира своя модел в двореца на Мохамед Али. Този Мохамед Али бил доста опасен човек и по това време се намирал на едно от първите стъпала на своята кариера, която от някогашния беден албанец, а по-късно търговец на кафе, военачалник и паша, направила пълновластен господар на Египет и на част от Сирия и Арабия. Когато Белцони се явил при него, той вече десет години управлявал като паша, признат от Високата порта, на мястото на изгонения турски губернатор. На два пъти нанасял съкрушителни поражения на английските войски и устроил едно от големите кланета в световната история: за да уреди своите политически разногласия с мамелюците, поканил всичките им четиристотин и осемдесет бейове на угощение в Кайро и там ги избил до един. Така или иначе Мохамед Али, който — както вече видяхме — не бил против прогреса, все пак не можал да се убеди в преимуществата на водното колело на Белцони. Междувременно обаче Белцони получил от швейцареца Буркхарт, африканския пътешественик, препоръка до британския генерален консул в Египет Солт и най-самонадеяно се наел да прекара „колосалната статуя на Мемнон“ (на Рамзес II, намираща се сега в Британския музей в Лондон) от Луксор до Александрия. Следващите пет години от живота си той посветил на колекционерство. Отначало работил за Солт, след това започнал да събира за своя сметка. Събирал всичко, което попадало под лопатата му — от скарабеи до обелиски. (Веднъж при транспортиране един от обелиските му паднал в Нил, но той успял да го извлече отново.) Тази своя дейност Белцони вършел по времето, когато Египет — вече известен като най-голямото находище на старини в света — бил хищно и безразборно ограбван и когато никой не се колебаел да търси античното злато с методите, които две десетилетия по-късно прилагали златотърсачите в Калифорния и Австралия при добиване на злато от природата. Закони не съществували или пък не ги зачитали и неведнъж разногласията се решавали със силата на оръжието. Има ли нещо чудно тогава, че колекционерската страст, която била насочена единствено към предмета, а не към познанието, унищожила повече, отколкото открила, донесла повече пакости, отколкото знания? Даже Белцони, който — както скоро се оказало — намерил време въпреки бурния си живот да усвои известни професионални знания, не признавал в това отношение никакви пречки. Зазиданите камери на гробниците той просто разбивал със стенолом. От такива методи косите на съвременния археолог настръхват. И думите на човек като Хауърд Картър, който по друг повод казва, че разкопките на Белцони и „начинът, по който той ги провеждал, заслужават безспорно признание“, биха ни хвърлили в недоумение, ако не гледахме на Белцони като на дете на своето време и ако той пръв не осъществил в голям мащаб две неща, които били първите звена на една продължаваща и до днес верига от археологически изследвания. През октомври 1817 г. Белцони открил покрай другите гробници в долината Бибан ел-Мулук край Тива и дългата сто метра гробница на Сети I — предшественика на великия Рамзес и покорителя на либийци, сирийци и хети. Разкошният, но празен алабастров саркофаг, който той намерил там, сега се намира в музея Соун в Лондон. (От три хиляди години този саркофаг бил празен. Къде била мумията и през какви перипетии преминала тя — това не било съдено на Белцони да открие.) Разкриването на тази гробница поставило началото на най-важните находки в „Долината на царете“, които достигнаха своята връхна точка едва през нашия век. Половин година по-късно, на 2 март 1818 г., както и днес още съобщава надписът над входа, италианецът отворил втората — Хефреновата — пирамида в Гиза и проникнал чак в гробната камера! Тези първи проучвания сложили началото на науката за пирамидите, за най- величествените строежи на древния свят, и от мрака на египетската древност, заключен в огромните геометрични силуети, се появили първите черти на човешки същества. Рис. 14. Сети I в бой срещу петите в Сирия. Изображение от храм в Тива, което някога е било цялото оцветено, включително и надписите. Белцони, който на времето открил гробницата на Сети, намерил само следи от оцветяването. Белцони не бил първият, който ровел в „Долината на царете“. Не бил и първият, който търсел входове в пирамидите. Но въпреки че бил повече златотърсач, отколкото търсач на истина, той бил първият, който на две места — при гробниците в „Долината на царете“ и при Хефреновата пирамида — засегнал такива важни археологически проблеми, които и до днес на същите места ни изправят пред загадки. През 1820 г. Белцони заминал за Англия и уредил изложба в построената осем години преди това „Египетска зала“ на Пикадили в Лондон. Алабастровият саркофаг и макетът на гробницата на Сети I били шедьоврите на експозицията. След няколко години, на път за Тимбукту, където щял да прави нови проучвания, Белцони починал. Нека му бъде простено, че в „Рамзейона“ в Тива той увековечил на трона на Рамзес II и своето име, и така, наред с многото си заслуги пръв започнал безобразията, които за най-голямо неудоволствие на археолозите са вършили и до днес вършат поколения „колекционери“ от рода на разни мистър Брауновци, хер Шмидовци и мосьо Блановци. Белцони бил големият колекционер. Сега вече дошло времето на класификатора. * Пътешественикът и естествоизпитателят Александър фон Хумболт убедил пруския крал Фридрих Вилхелм IV (който иначе бил по-щедър на проекти, отколкото на дела) да отпусне значителни парични средства за една научна експедиция в Египет. За ръководител на експедицията бил назначен тридесет и една годишният Рихард Лепсиус. По-сполучлив избор не можело да бъде направен. Лепсиус е роден през 1810 г. в град Наумбург. Следвал филология и сравнително езикознание, на двадесет и три години получил докторска степен, а на тридесет и две станал извънреден професор при Берлинския университет. Една година по-късно, след двегодишни приготовления, тръгнал на път. Експедицията била разчетена за три години — от 1843 до 1845. Следователно тя разполагала с нещо, с което не разполагала никоя друга експедиция дотогава — време! Не търсели само лесна плячка, а преди всичко изучавали и регистрирали, и навсякъде, където имало изгледи за успех, можели свободно да останат и да забият лопатата. Така експедицията се застояла цели шест месеца в Мемфис и седем в Тива. (Като имаме пред вид, че през нашето столетие само за проучването на една единствена гробница, гробницата на Тутанкамон, бяха нужни няколко години, времето, което отделил Лепсиус за огромните площи с развалини, сега ни се струва твърде кратко; тогава обаче то било значително.) Първият успех, постигнат от Лепсиус, бил откриването на многобройни паметници от Старото царство (под „Старо царство“ разбираме най-ранния период от египетската история, продължил от около 2900 до 2270 г. пр. н. е. — епохата на строителите на пирамидите). Той намерил следи и останки от тридесет неизвестни дотогава пирамиди, с което общият им брой нараснал на шестдесет и седем. Към тях се прибавили и гробници от съвсем непознат дотогава вид — така наречените „мастаби“ (шахтови гробници на знатни хора от Старото царство), от които Лепсиус изследвал сто и тридесет. В Тел ел-Амарна пред него се очертали първите контури на фигурата на религиозния реформатор Аменхотеп IV. Той пръв измерил „Долината на царете“. Били снети копия от стенните релефи на храмовете, от безброй надписи и най-вече от многочислени „картуши“ с имена на фараони. Лепсиус разровил цели хилядолетия и стигнал до четвъртото хилядолетие пр. н. е. (така мислел той; днес знаем, че е било третото). Той бил първият, който внесъл ред във всичко видяно, пръв обгърнал с поглед египетската история и доловил развитие там, където другите виждали само разхвърляни развалини. Плод на тази експедиция са съкровищата на „Египетския музей“ в Берлин; плод на изследванията върху източниците бил огромен брой публикации — като се почне от разкошното дванадесеттомно издание „Denkmaler Agyptens und Athiopiens“ („Паметници на Египет и Етиопия“), внук на „Описанието на Египет“, и се стигне до специалните изследвания върху най- отдалечени проблеми. Когато в 1884 г. Лепсиус умрял на седемдесет и четири годишна възраст, неговият немски биограф Георг Ебере (отличен египтолог, но съвсем посредствен романист, чиито романи за света на фараоните „Уарда“ и „Египетска царска дъщеря“ до края на миналото столетие не липсвали в никоя заемна или девическа библиотека) с право могъл да напише, че Рихард Лепсиус е всъщност истинският основоположник на съвременната научна египтология. Два труда преди всичко осигуряват завинаги това почетно място на големия класификатор в очите на следващите поколения: „Chronologic Agyptens“ („Хронология на Египет“), излязла през 1849 г. в Берлин и „Agyptisches Konigsbuch“ („Книга за египетските царе“), издадена една година по-късно също в Берлин. Като всички стари народи египтяните нямали летоброене в нашия смисъл на думата, изхождащо от исторически строго определен момент, нито пък притежавали определено историческо чувство. Само миналото столетие, което със своята непоколебима вяра в прогреса се смятало за връх на всички времена, можело да изтълкува това обстоятелство като проява на исторически примитивизъм. Едва Освалд Шпенглер видя в този „недостатък“ израз на едно характерно светоусещане, на едно разбиране за времето у старите народи, което просто е различно от нашето. Където няма летоброене, няма и писана история. Египетски историци не са съществували, имало само непълни анали, съобщения за миналото, и то по правило едва ли по-достоверни исторически от нашите легенди и приказки. Нека си представим, че сме изправени пред задачата да съставим една що-годе правилна хронология на западноевропейската история само въз основа на надписите по нашите обществени сгради, писанията на църковните отци и приказките на братя Грим! Приблизително пред такава задача били изправени първите археолози, които се опитали да реконструират по дати хода на египетската история. Трябва да се спрем накратко на опитите за съставяне на хронология, защото те са отличен пример за находчивостта и прозорливостта, с които археолозите използували всички налични данни, за да се доберат до истината за тези четири хилядолетия. Благодарение на техните усилия днес ние познаваме датите на египетската история много по-точно от старите гърци (много по-точно например от Херодот, който пропътувал Египет още преди две и половина хилядолетия). За да не се връщаме отново на този въпрос, ние тук няма да се задоволим с това, което било вече известно на Лепсиус към 1849 г. и на неговите предшественици, а ще си послужим с по-нови данни. Въпреки че към всички египетски източници трябвало по начало да се подхожда много предпазливо, все пак първите изходни данни за изследванията дало съчинението на един египетски жрец. Той се казвал Манетон от Себенит и приблизително триста години преди нашата ера, по времето на първите двама владетели от династията на Птолемеите (тоест скоро след смъртта на Александър Велики), написал вече на гръцки език една история на своята земя — „Египетски събития.“ Неговото произведение дори не е изцяло запазено. То ни е известно само от отделни откъси и цитати у Юлий Африкански, Евзебий и Йосиф Флавий. Манетон разделил дългия списък на известните му фараони на тридесет „династии“; това деление сме възприели и използуваме до днес и ние, въпреки че отдавна ни са известни грешките на Манетоновите източници и че един от съвременните историографи на Египет, американецът Дж. X. Брестед, нарича книгата на Манетон „сборник от детски народни приказки“. При такава сурова преценка трябва да имаме пред вид, че Манетон нямал нито един предшественик, но затова пък три хиляди години история пред себе си, и се намирал приблизително в същото положение, в което би изпаднал един съвременен гръцки историк, ако трябваше да напише история на Гърция от времето на Троянската война до днес само въз основа на народни предания и традиции. Десетилетия наред списъкът на Манетон бил единствената опорна точка на археолозите. (Впрочем думата „археология“ продължава както и преди да бъде сборно понятие за всички науки, изучаващи древността; понеже изобилието на египетски паметници и надписи скоро наложило да се обособи специален клон на науката, от времето на Лепсиус говорим вече за „египтология“, тъй както неотдавна свикнахме да говорим за „асирология“, когато имаме пред вид археологическото изследване на Месопотамия.) Следният списък, изброяващ опитите да се определи годината, в която фараонът Менес I обединил за пръв път Египет— т. е. най-ранната династическа дата, с която започва същинската история на Египет,— ни показва как с течение на времето западните учени се отдалечавали от Манетон и неговата хронология: Шамполион — 5867 г. пр. н. е.; Лесюьор — 5770; Бьок — 5702, Унгер — 5613; Мариет — 5004; Бругш — 4455; Лаут — 4157; Шаба — 4000; Лепсиус — 3892; Бунзен — 3623; Ед. Майер — 3180; Уилкинсън — 2320; Палмер — 2225; в по-ново време обаче датировката отново се връща крачка назад. Брестед датира Менес през 3400, немецът Георг Щайндорф — към 3200, а най- новите изследователи сочат 2900 г. пр. н. е. * Ясно е, че всяко датиране става толкова по-трудно, колкото за по-далечно минало се отнася. При по-новата история (под това понятие разбираме историята на „Новото царство“ и на т. нар. „Късна епоха“, която принадлежала вече на миналото, когато Цезар ухажвал Клеопатра) можели да се използуват за сравнение дати от асировавилонската, персийската, еврейската и гръцката история. (Още през 1859 г. Лепсиус написал своя труд „Ueber einige Beruehrungspunkte der aegyptischen, griechischen und roemischen Chronologie“ —„За някои допирни точки на египетската, гръцката и римската хронология“.) Що се отнася до по-далечното минало обаче, неочаквано се разкрили нови възможности за сравнение, а следователно и за контролиране, когато през 1843 г. в Парижката национална библиотека постъпила така наречената „Таблица на фараоните от Карнак“, съдържаща списъка на всички египетски владетели от най-старо време до XVIII династия. В Египетския музей в Кайро пък днес можем да видим намерената в една гробница „Таблица на фараоните от Сахара“, на едната страна на която е написан химн в чест на бога на задгробния свят Озирис, а на другата — молитвата на писаря Тунри към петдесет и осем фараона, изброени в две колони, като се започне с Мисбис и се свърши с Рамзес Велики. По-известен обаче и още по-важен за египтологията е т. нар. „Списък на фараоните от Абидос“. В една от галериите в храма на Сети виждаме изобразени Сети I и още като престолонаследник — Рамзес II. Те отдават почит на своите прадеди и Сети I размахва една кадилница; тези прадеди, които са не по-малко от седемдесет и шест, са изредени поименно в два реда. (Там се виждат в изобилие хляб, пиво, говеждо и гъше месо, благовонни вещества и други неща, които трябвало да им се принасят в жертва и не бивало да бъдат забравени.) Ясно е, че този списък давал възможности за сравнение и за сверяване на последователността — но все още нямало точни определения на датите. Все пак намирали се — пръснати на различни места — сведения за продължителността на царуването на някои фараони, за времетраене на един или друг военен поход, за това, колко продължило строителството на някой храм; тези данни заедно с т. нар. „сума на минималната продължителност“ на царуването на всички фараони образували скелета на египетската история. Първите сигурни датировки обаче станали възможни благодарение на нещо, което било по- старо от Египет, по-старо от историята на човечеството, по-старо и от самия човек: движението на звездите. Египтяните имали годишен календар (открай време те го употребявали за предварително пресмятане на разливанията на Нил, от които зависело съществуването на страната) и той бил единственият донякъде годен за употреба календар на древността. Както ще видим по-нататък, той не бил първият, въпреки че според проучванията на немеца Ед. Майер бил въведен още през 4241 г. пр. н. е. (Този календар послужил за основа на въведения през 46 г. пр. н. е. в Рим „Юлиански календар“, възприет от Запада и заменен едва през 1582 г. с „Грегорианския“.) Археолозите се обърнали за съвет към математиците и астрономите. Дали им на разположение стари текстове, преведени надписи, предоставили им — разбира се, разчетен — целия йероглифен материал, който се отнасял до небесните явления и движението на звездите. И въз основа на съобщения за изгряването на Сириус (египетската Нова година започвала на 1- ви тот, т. е. на 19 юли, с изгряването на Сириус) те успели да установят сравнително точно началото на XVII династия — през 1580 г. пр. н. е., както и началото на XII династия — около 2000 г. пр. н. е. (с възможна грешка само от 3—4 години). Сега вече имало опорни точки. Станало възможно да се „вместят“ вече известните периоди на царуване на цяла редица фараони. Установило се, че посочените от Манетон периоди на управление за някои династии били прекалено дълги (както знаем днес, понякога два пъти по- дълги от действителните). Сега вече можело върху този „гръбнак“ на трите хилядолетия, с така изградената хронология (която Лепсиус, класификаторът, пръв подредил в годен за използуване вид) да се очертае историята на Египет. * За по-доброто разбиране на взаимната връзка между епохи и събития тук даваме кратък преглед на историята на земята край Нил. И до днес най-добрата история на Египет си остава книгата на американеца Дж. X. Брестед „A History of Egypt“ („История на Египет“). Египетската култура е „речна култура“. В резултат на първите политически съюзи в делтата възникнало „Северното царство“ (Долен Египет), а между Мемфис (Кайро) и първите прагове на Нил — „Южното царство“ (Горен Египет). Същинската история на Египет започва с обединяването на тези две царства, което станало около 2900 г. пр. н. е., по времето на фараона Менес от I династия. Дългата редица на следващите династии е разделена за прегледност на по-големи групи, наречени „царства“. (Датировката им си остава неточна и до днес, особено що се отнася до ранната епоха, а в началото на египетската история отклоненията може да стигат и до сто години. Хронологията и периодизацията на египетската история до времето на „Новото царство“ вземам от Георг Щайндорф. След това възприемам една по-прегледна периодизация, пригодена за целите на тази книга; при датирането на династиите обаче се придържам и по- нататък към същия автор.) СТАРО ЦАРСТВО (2900—2270 г. пр. н. е.) Обхваща I до VI династия. Епоха на една зараждаща се култура, която създава своите първи закони, своя религия, своя писменост и началото на свой художествен стил. Това е времето на строителите на пирамидите в Гиза, на фараоните Хеопс, Хефрен, Микерин, които принадлежат към IV династия. Първи преходен период (2270—2100 г. пр. н, е.) Започва с катастрофално сриване на Старото царство. Само в Мемфис продължава привидното владичество на фараоните. Този период би могъл да се разглежда като преход към „феодализъм“********. Преходният период обхваща VII до X династия с повече от тридесет фараона. СРЕДНО ЦАРСТВО (2100—1700 г. пр. н. е.) Неговият развой се определя от дейността на тиванските владетели, които свалили фараоните от Хераклеополис и отново обединили страната. Обхваща периода на XI—XIII династии и може да се счита като епоха на културен разцвет, изявил се при управлението на четирима владетели, носещи името Аменемхет, и трима на име Сезострис в многобройни забележителни строежи. Втори преходен период (1700—1555 г. пр. н. е.) Минава под знака на владичеството на хиксосите и обхваща XIV—XVI династия. Семитският народ хиксоси („царе-пастири“) нахлува в долината на Нил, завладява я и се задържа на власт в продължение на цяло столетие, докато тиванските владетели******** (XVII династия) успяват отново да го прогонят, (По-рано се смяташе, че прогонването на хиксосите има връзка с библейската легенда за извеждането на „децата на Израел“ от Египет. Сега тази теза е изоставена.) НОВО ЦАРСТВО (1555—1090 г. пр. н. е.) Епоха на най-голямо политическо могъщество, на т. нар. „цезаризъм“ на фараоните от XVIII до XX династия. Завоевателните походи на Тутмос III създават връзка с Предна Азия, принуждават чужди народи да плащат данък и към страната почват да се стичат огромни богатства. Строят се разкошни сгради. Аменхотеп III установява връзки с вавилонските и асирийските царе. Неговият наследник Аменхотеп IV (чиято съпруга била Нефертити) е големият религиозен реформатор, който на мястото на старата религия въвежда култа към слънцето или Атон и оттогава приема името „Ехнатон“. Сред пустинята той основава нова столица, Тел ел-Амарна, която сменя Тива. Новата религия обаче се оказва не по-дълговечна от самия фараон и по време на граждански междуособици запада. При владичеството на неговия зет Тутанкамон царската резиденция бива отново преместена в Тива. Върха на политическата си мощ обаче Египет достига по времето на XIX династия. През шестдесет и шест годишното си владичество Рамзес II, наречен no-късно „Велики“, демонстрирал своето могъщество с монументални, по-точно казано, колосални строежи в Абу Симбел, Карнак, Луксор, в „Рамзейона“, в Абидос и Мемфис. След неговата смърт настъпва анархия, но през своето двадесет и една годишно царуване Рамзес III отново въвежда спокойствие и ред. След това Египет попада под господството на непрекъснато засилващите своята мощ жреци на бога Амон. Трети преходен период (1090—712 г. пр, н. е.) През този период се редуват времена на възход и упадък. Измежду фараоните от XXI до XXIV династия за нас представлява интерес Шешонк I, завоевателят на Ерусалим, конто ограбил Соломоновия храм. При XXIV династия целият Египет попаднел за известно време под властта на Етиопия. Късна епоха (712—525 г. пр. н. е.) По времето на XXV династия Египет бива завладян от асирийците, предвождани от Асархадон. XXVI династия успява още веднъж да обедини Египет (но без Етиопия). Връзките с Гърция оживяват съобщенията, търговията и културния живот. Последният член на династията — Псамтик III — бива сразен от персийския цар Камбиз в битката при Пелузия. Египет се превръща в персийска провинция. През 525 г. завършва същинската история на Египет, историята на една цивилизация. ПЕРСИЙСКО ВЛАДИЧЕСТВО (525—332 г.п р. н. е). По времето, на Камбиз, Дарий I и Ксеркс I господството на Персия укрепва; при царуването на Дарий II то е в упадък. През този период египетската култура се подхранва само от традицията; страната се превръща в „плячка на силни народи“. ГРЪКО-РИМСКО ВЛАДИЧЕСТВО (332 г. пр. н. е. — 638 г. от н. е.) През 332 г. пр. н. е. Александър Македонски завладява Египет и основава Александрия, която става средище на елинистическата култура. Империята на Александър се разпада. Още веднъж Египет достига политическа мощ при Птолемей III. Двете столетия до началото на нашето летоброене са изпълнени с династическите борби на Птолемеите. Египет попада все повече под влиянието на Рим. При късните императори националната египетска държава съществува само привидно — всъщност Египет е само римска провинция, експлоатирана колония, житница на Римската империя. Християнството прониква рано в Египет. От 640 г. от н. е. обаче той попада в пълна зависимост от арабския халифат, по-късно от Османската империя и едва след завоевателния поход на Наполеон се свързва с европейската история. * През 1850 г. тридесетгодишният френски археолог Огюст Мариет се изкачил на цитаделата в Кайро. Едва стъпил на египетска земя, той поискал веднага да се наслади на гледката, която така настоятелно се препоръчва на всички чужденци. Но той не съзерцавал просто града, а една държава, и отвъд сладкарската орнаментика на минаретата окото на подготвения специалист виждало в очертанията на величавите паметници по края на западната пустиня един отдавна изчезнал свят. Той пристигнал в Египет със задача, която нямало да го задържи дълго, но този поглед от крепостта решил по-нататъшната му съдба. Мариет се родил през 1821 г. в Булон. Отрано започнал да се занимава с египтология. В 1849 г. бил назначен за асистент при Лувърския музей в Париж. Възложили му задача да закупи папируси от Кайро. Пристигнал в Египет, видял разграбването на старините и скоро загубил интерес към пазарлъците с антикварите; едничката му мисъл била да направи нещо, за да помогне. Да помогне ли? — Мариет разбрал, че самият Египет, без да си дава сметка за това, което ставало, организирал истинска разпродажба на старини. Учени, туристи, иманяри и въобще всички, които по една или друга причина стъпвали на египетска земя, били сякаш обладани от една единствена страст — „да събират старини“, а това означавало ограбване на древните сгради и изнасяне на ценностите от страната. Местното население им помагало. Работниците, които били на служба при археолозите, укривали всички намерени дребни предмети и след това ги продавали на безценица на чужденците, а те пък били толкова „смахнати“, че плащали за тях с чисто злато. При това много нещо се унищожавало безогледно; всеки се интересувал повече от материалната, отколкото от научната полза. Въпреки примера на Лепсиус отново дошли на мода методите от времето на Белцони. И Мариет, който с цялото си същество мечтаел за изследвания и разкопки, разбрал, че за бъдещето на археологическата наука по-важно от всичко друго било да се запазят старините! Когато решил да остане завинаги в Египет, където само той можел да помогне за опазване на паметниците и за тяхната охрана, той даже на сън не си представял успехите, които го очаквали в бъдеще. Не подозирал, че само след няколко години щяло да му се удаде да изгради най-големия египтологически музей в света. * Но преди да се заеме с опазването и съхраняването на старинните съкровища, и на Мариет, третия от четиримата големи египтолози на миналото столетие, предстояли важни открития. Скоро след пристигането си в Египет той се натъкнал на нещо твърде забележително. В богато украсените частни паркове на египетските сановници, както и пред по-новите храмове в Александрия, Кайро и Гиза се виждали — изложени на показ подобно на античните гръцки статуи в разкошните градини на ренесансовите князе — каменни сфинксове, които съвсем очевидно били от един и същ тип. Мариет бил първият, който си задал въпроса: откъде са дошли те? Откъде са докарани там? Случайността играе важна роля при всички открития. Когато обикалял из Сакарските развалини Мариет открил пред голямата стъпаловидна пирамида отново един сфинкс. Само главата му се подавала още от пясъка. Разбира се, Мариет не бил първият, който го видял, но той пръв забелязал сходството между този сфинкс и сфинксовете в Кайро и Александрия. И когато открил един надпис, в който се говорело за свещения мемфиски бик Апис, всичко четено, видяно и чуто се сляло във фантастичната картина на тайнствената, изчезнала сфинксова алея, за чието съществуване се знаело, но за която вече никой нямал представа къде се е намирала. Мариет събрал неколцина араби, хванал се сам за лопатата и — открил сто четиридесет и един сфинкса! Рис. 15. Свещеният бик Апис. Той се отличавал от всички други бикове с особен белег— бял триъгълник на челото. Днес наричаме по-голямата част от този комплекс, който се намирал в Сахара над земната повърхност, а също и под пясъците, „Серапеум“ или „Серапейон“ — на името на бога Серапис. И под пясъците ли? Алеята на сфинксовете свързвала два храма. Когато Мариет я открил (освен добре запазените сфинксове там имало и много празни постаменти, от които „лъвовете с човешки глави“ били вече задигнати и отнесени), когато почистил алеята от вечно навяващия пясък, днес отдавна засипал всичко отново, той открил същевременно и нещо друго, за което винаги се споменавало във връзка с алеята на сфинксовете: гробовете на свещените бикове Апис! Това откритие дало възможност да се надникне по-дълбоко в някои форми на египетския религиозен култ, в особеностите на една религия, която ни се струва странна и загадъчна, а дори и на старите гърци се виждала толкова странна и загадъчна, че те я отбелязват в своите пътеписи като нещо съвсем необичайно и чудновато. Рис. 16. Бог Пта, създателят на вселената. Египетските богове приели сравнително късно човешки образ. В религиозното съзнание на старите египтяни те били въплътени в различни знаци, растения и животни. Богинята Хатор живеела в смоковницата, лотосовият цвят олицетворявал бога Нефертум, а богинята Нейт била почитана във вид на щит. върху който били прикрепени две кръстосани стрели. Но боговете приемали най-вече животински образ: така например богът Хнум се олицетворявал от овена, богът Хор — от сокола, Тот — от ибиса. Сухос — от крокодила, богинята на града Бубастис — от котката, а в града Буто почитали като богиня змията. Но наред с тези богове в животински образ египтяните почитали и някои от самите животни, ако те притежавали определени белези. Най-известното от тях бил Апис, свещеният мемфиски бик, когото египтяните считали за „служител на бог Пта“; на него се отдавали най-големите почести, каквито някога е получавало животно на този свят. Това свещено животно живеело в самия храм, където за него се грижели жреците. Когато умирало, то бивало балсамирано и погребвано с тържествени церемонии, а на негово място идвало друго, притежаващо същите белези. Така възникнали цели гробища, достойни за паметта на богове и фараони. Такива гробища на животни са и гробовете на котки в Бубастис и Бени- Хасан, гробището на крокодили в Омбос, гробището на ибиси в Ашмунен и гробището на овни в Елефантина. Тези култове били разпространени из цялата страна и в течение на египетската история претърпели безброй изменения; на някои места се разгаряли с голяма сила, а после замирали с векове.(Ако на някого от нас те се сторят твърде странни и го накарат да се усмихне, нека се опита да си представи колко абсурден би се сторил на хора от друга цивилизация например християнският култ към непорочното зачатие на Богородица.) Мариет стоял на гробището на свещените бикове Апис. Както при гробниците на египетските знатни, така и тук над входа се издигал малък храм. Наклонена шахта водела надолу към гробовете, където почивали заедно останките на всички свещени бикове от времето на великия Рамзес насам. Погребалните камери били разположени по протежение на един стометров коридор. При последвалите разширения, правени чак до епохата на Птолемеите, дължината на коридора достигнала 350 м. Какъв необикновен култ! При трепкащата светлина на факлите, следван от работниците, които едва се осмелявали да шепнат, Мариет вървял от камера на камера. Тежките каменни саркофази, в които почивали биковете, представлявали монолитни полирани блокове от черен и червен гранит, високи над три метра, над два метра широки и не по-малко от четири метра дълги. (Тежестта на всеки един от тези блокове е изчислена на около 65 000 килограма!) Капаците на много от саркофазите били отместени. Мариет и неговите приемници намерили само два непокътнати саркофага, които съдържали украшения. Останалите били разграбени. Кога? Никой не знаел. От кого? Крадците били неизвестни — само делата им ги издавали. Всички египтолози трябвало с болка и безсилен гняв да се сблъскват отново и отново с това явление. Вечно носещите се пясъци, които засипвали храмове, гробници и цели градове, заличавали всички следи. Мариет проникнал в тъмните селения на отдавна изчезнали култове. Съдено му било обаче (с неговите разкопки и изследвания в Едфу, Карнак и Деир ел-Бахри не ще можем да се занимаем по-подробно) да надзърне и в богатото, пъстро всекидневие на древните египтяни. Когато днес туристът излезе от гробниците на биковете, той сяда да си почине на терасата на „къщата на Мариет“ и да сръбне арабско кафе. Вдясно той вижда стъпаловидната пирамида, вляво е Серапейонът, а словоохотливите разводачи вече го подготвят за чудния картинен свят, който му предстои да види. Недалеч от Серапейона Мариет открил гробницата на дворцовия сановник и крупен земевладелец Ти. И ако гробниците на биковете били за последен път докоснати от човешка ръка по времето на Птолемеите, при последното им разширяване (впрочем тогава работата била така внезапно прекъсната, че до входа бил изоставен огромен черен, гранитен саркофаг, без да бъде откаран на мястото му), то гробницата на богатия Ти била наистина много стара; тя била вече завършена, когато около 2600 г. пр. н.е. фараоните Хеопс, Хефрен и Микерин строили своите пирамиди. При това тази гробница, това място на смъртта разказвало тъй подробно и нагледно за живота, както никой паметник дотогава. Мариет отдавна познавал добре погребалните обичаи и обреди на старите египтяни,за да очаква,че и в този гроб освен украшения ще намери всевъзможни предмети за всекидневна употреба, многобройни рисунки и „повествователни“ релефи. Но това, което блеснало пред очите му в залите и коридорите на тази гробница, надминавало по детайлност на изображенията из всекидневния живот всичко намерено дотогава. Богаташът Ти явно държал и след своята смърт да има около себе си всичко, наистина буквално всичко, което го заобикаляло приживе. Разбира се, в центъра на всички изображения стоял самият той — м

ЕДИН ДЪРЖАВЕН ИЗМЕННИК РАЗЧИТА ЙЕРОГЛИФИТЕ Още когато бил на дванадесет години и изучавал Стария завет в оригинал, Шамполион обявил в едно свое съчинение републиката за единствената разумна форма на държавно управление. Закърмен в онези духовни течения, които подготвили века на Просвещението и довели до Великата френска революция, той страдал от новия деспотизъм, който се промъквал тайно в декрети и едикти, а след Наполеоновата коронация открито показал лицето си. За разлика от своя брат, който се поддал на обаянието на Наполеон, Шамполион си останал критично настроен въпреки всички успехи и дори мислено не се присъединил към победното шествие на френските орли. Не е тук мястото да се занимаваме с еволюцията на неговите политически убеждения. Можем ли обаче да премълчим, че именно един египтолог, обладан от пламенната жажда за свобода, завладял със знаме в ръце цитаделата в Гренобъл? Че именно Шамполион, който страдал от суровия Наполеонов режим и не можел да търпи Бурбоните, смъкнал със собствената си ръка знамето с кралските лилии от кулата на цитаделата и издигнал трикольора, който десетилетие и половина се развявал пред бонапартистите по цяла Европа и сега бил за него символ на нова свобода! Шамполион се намирал отново в Гренобъл, където на 10 юли 1809 г. бил назначен за професор по история в университета. Едва деветнадесетгодишен. той застанал като професор на същото място, където някога бил ученик, а между неговите студенти имало младежи, които само допреди две години седели заедно с него на училищната скамейка. Има ли нещо чудно тогава, че там го посрещнали враждебно, че попаднал в мрежа от интриги, която особено усърдно сплитали около него старите професори, почувствували се пренебрегнати, изпреварени, изтикани назад? А какви идеи застъпвал младият професор по история! За върховна цел на историческото изследване той провъзгласил стремежа към истината, и то абсолютната истина, а не някаква бонапартистка или бурбонска истина. За постигането на тази цел той искал пълна свобода за науката, и то абсолютна свобода, а не свобода, ограничавана от укази и забрани и задължена да се съобразява с претенциите и интересите на монарха. Той искал онова, което прокламирали разпалените глави в първите дни на Великата френска революция и което с всяка измината година било все повече потъпквано. Затова като политик той неизбежно трябвало да влезе в конфликт с времето си. Той никога не изневерява на своите идеи, но често изпада в обезсърчение. Веднъж цитира на брат си думи, които друг навярно би взел от епилога на Волтеровия „Кандид“, но той, ориенталистът, намерил з една от свещените книги на Изтока: „Разоравай земята си! В Зенд-Авеста е казано, че е по- добре да разореш шест стъпки суха безплодна земя, отколкото да спечелиш двадесет и четири битки, и аз съм на съвсем същото мнение!“ Заплитащ се все повече в интриги, които го поболяват, получаващ поради машинациите на своите колеги само четвърт от полагаемата му се заплата, Шамполион пише малко по-късно: „Моята участ е решена. Беден като Диоген, ще се опитам да си купя някоя бъчва и един чувал, за да се облека. След това ще се осланям на прословутата щедрост на атиняните, за да преживявам.“ Пише сатири срещу Наполеон. Но когато най-после диктаторът е свален и на 19 април 1814 г. съюзниците влизат в Гренобъл, той се пита с горчив скептицизъм дали сега, след като властта на тирана е премахната, наистина ще настъпи властта на духа. И се съмнява в това. Може ли все пак пламенната му любов към свободата на народа, към свободата на науката да заглуши дори за миг неговата страст към изучаването на египетската древност? Какво винаги, той е невероятно продуктивен. Занимава се с най-различни странични, второстепенни неща — съставя коптски речник, а същевременно пише пиеси за гренобълските салони, между които и една драма за Ифигения. Съчинява песнички с политическа окраска, които тълпата от улицата поема направо от масата му — недопустимо занимание за някой немски учен например, но напълно в духа на френската традиция, водеща началото си от Пиер Абелар през 12. век. Същевременно той продължава да работи върху онова, което е главна цел на живота му: заравя се все по-дълбоко в тайните на стария Египет, който не му дава мира, независимо от това, дали на улицата викат „Vive l‘Empereur!“ или „Vive le Roi!“ Пише безброй статии, подготвя трудове, помага на различни автори от цял свят, преподава, измъчва се с посредствени студенти. Всичко това обаче подяжда и руши нервите, здравето му. През декември 1816 г. той пише: „Моят коптски речник става от ден на ден по-дебел. С неговия автор става обратното.“ Въздиша отчаян, когато стига до страница 1069, а все още не може да го завърши. Тогава настъпват „Стоте дни“, които накарват Европа още веднъж да застене под Наполеоновия ботуш, които събарят току-що съграденото с толкова усилия, когато преследвачите стават преследвани, владетелите отново поданици, кралят — беглец, а Шамполион е принуден да напусне кабинета си: Наполеон се завръща! В една действително оперетна градация вестниците отбелязват заедно с етапите на неговото настъпление и етапите на собствената си продажност: „Чудовището избягало на свобода!“, „Вълкодавът стъпил на сушата при Кан!“, „Тиранинът в Лион!“, „Узурпаторът на шестдесет часа път от столицата!“, „Бонапарт се приближава с бързи крачки!“‘, „Утре Наполеон ще бъде пред стените на Париж!“, „Негово Величество е във Фонтенбло!“. На 7 март в своя поход към столицата Наполеон стига пред вратите на Гренобъл. С табакерата си той почуква на градската порта. Нощ. Около него трептят светлините на факлите. Оперна сцена от световноисторически мащаб. В продължение на една страшна минута Наполеон стои сам срещу оръдията на крепостта, около които се суетят артилеристите. Тогава отеква викът „Да живее Наполеон!“ и „авантюристът влиза в Гренобъл, за да излезе от него като император“, защото Гренобъл, сърцето на Дофине, е най-важният стратегически пункт, който е трябвало да се завоюва. * Фижак, братът на Шамполион, още от едно време поклонник на императора, сега му се отдава всецяло. Наполеон има нужда от таен секретар. Кметът на града му представя Фижак и умишлено произнася презимето неправилно: „Шамполеон“. „Това е добър знак — възкликва императорът. — Той носи половината от моето име!“. На срещата присъства и Шамполион. Наполеон го разпитва за работата му — чува за коптската граматика, за речника. И докато Шамполион остава хладен (та той от дванадесетгодишна възраст общува с владетели, стоящи по- близо до боговете от Наполеон), императорът е очарован от младия учен, надълго разговаря с него и с царствен жест му обещава, че ще нареди да отпечатат и двата му труда в Париж. Не стига това, но на другия ден сам го посещава, постоянно го разпитва за неговите езикови занимания, и то в дните и часовете, когато е тръгнал да завладява отново своята империя. Лице срещу лице стоят тук двама завоеватели на Египет. Единият някога бе заключил земята край Нил в своите планове за световно господство и искаше да я възкреси за нов живот (тогава смятал да построи хиляди шлюзи, за да обезпечи навеки стопанската рентабилност на страната), а сега, въодушевен наново, като слуша подробности за коптския език, решава веднага да го въведе там като общонароден. Другият никога не е виждал Египет, но мислено е кръстосвал хиляди пъти древното, изчезнало царство и един ден ще го завоюва със силата на своите знания н разум. Ала дните на Наполеон са преброени. Второто му сгромолясване е също така главоломно, както и вторият му възход. И ако остров Елба е бил само място за отдих, Света Елена се превръща в негов смъртен одър. Отново Бурбоните се завръщат в Париж. Те не са силни, не са могъщи, значи, няма да бъдат и отмъстителни. И все пак какво друго може да се очаква, освен че ще бъдат произнесени стотици присъди, че „наказанията ще валят, както някога маната над евреите“, че ще пострада и Фижак, който се е компрометирал, като е последвал Наполеон в Париж. И може ли да се очаква, че при бързите политически процеси, сред многото завистници около младия професор в Гренобъл, някой ще седне да прави разлика между двамата братя, когато ги бъркали даже като учени? На всичко отгоре в последните часове на „Стоте дни“ — тъкмо когато се мъчи под дърво и камък да събере хиляда франка за някакъв египетски папирус — младият Шамполион участвува в основаването на т. нар. „Делфийски съюз“, който се е обявил в защита на свободата и сега се намира под силно подозрение. Когато роялистите се приближават към Гренобъл, Шамполион се намира на крепостните стени и без да си дава сметка откъде ще дойде по-голямата свобода, призовава към съпротива. Но какво става? В момента, когато генерал Латур започва да обстрелва вътрешността на града, когато науката и плодовете на неговия труд се оказват в опасност, Шамполион напуска укрепленията, обръща гръб на политиката и войната, спуска се към втория етаж на библиотеката и започва да мъкне пясък и вода, сам в огромната сграда през време на цялата канонада, рискуващ живота си, за да спаси своите папируси. През онези дни уволненият професор и заточеният като държавен изменник Шамполион започва работа над окончателното разчитане на йероглифите. Изгнанието продължава година и половина. Неуморната работа продължава и след това. Отново Париж и Гренобъл са етапите на неговия път. Заплашва го нов процес за държавна измяна. През юли 1821 г. той напуска като беглец града, в който от ученик е станал академик. Но една година по-късно публикува съчинението си ..Lettre a M. Dacier relative a 1‘alphabet des hieroglyphes phonetiques“. („Писмо до г. Дасие относно азбуката на фонетичните йероглифи“), съчинението, което съдържа основните начала за дешифрирането на йероглифите. Името на неговия автор стига до устата на всички, които, устремили взор към тайните на пирамидите и храмовете, жадуват за отговор на неразрешените въпроси. Звучи наистина странно: йероглифите лежали пред очите на цял свят, за тях писали редица антични автори, за тях западноевропейското Средновековие давало все нови и нови тълкования, а след Наполеоновата експедиция те стигнали в безброй преписи до кабинетите на учените — и все пак си оставали неразчетени не само поради неумение и безсилие, но и поради вина, не само поради недостатъчните знания на повечето учени, но и поради заблуждението, в което ги въвел един човек. За Херодот, Страбон и Диодор, които пропътували Египет, йероглифите били неразбираемо образно писмо. Само Хораполон, живял през 4. в. от н.е. оставил подробно описание на техните значения (съобщенията у Климент Александрийски и Порфирий не са разбираеми). Обяснимо е, че поради пълното отсъствие на други източници съчинението на Хораполон служело като изходна точка за всяко ново изследване. Но Хораполон винаги говорел за йероглифите като за образно писмо, поради което столетия наред всички тълкования се свеждали именно до търсене на символичен смисъл в изображенията. Това давало безкрайно поле за въображението на любителите, но учените докарвало до отчаяние. Когато Шамполион разчел йероглифите, станало ясно колко истина се съдържа в труда на Хораполон и как е протекло развитието, изхождащо от ранната елементарна символика, при която например вълнистата линия означавала вода, основната линия — къща, а знаменцето — бог. Но тази символика, приложена в духа на Хораполон към по-късните надписи, водела по погрешни пътища.******** Лутанията по тези пътища били изпъстрени с приключения. Йезуитът Атанасий Кирхер, твърде изобретателен човек (конструирал между другото и магическия фенер), издал в Рим през 1650—1654 г. четири тома с преводи на йероглифи, между които нямало нито един верен или поне от малко доближаващ се до правилното значение. Така например групата знаци, с които се предавала думата „автократор“******** — епитетът на римския император, той прочел по следния начин: „Творец на плодородието и на всяка растителност е Озирис, чиято животворна сила свещеният Мофта черпи от небесата за своето царство.“ Все пак той правилно оценил значението, което имало изучаването на коптския език като по- късна форма на египетския език, значение, което дузина други учени отричали. Сто години по-късно въз основа на сравнителния анализ на йероглифите Дьо Гин заявил пред „Парижката академия на надписите“, че китайците били египетски колонисти. И все пак (това „все пак“ трябва да добавяме към името на почти всички учени, тъй като всеки попадал поне на една вярна следа) той успял да прочете правилно името на египетския фараон „Менес“. Веднага обаче един от неговите противници го опровергал и прочел името като „Мануф“, което пък дало повод на Волтер, най-жлъчния коментатор на своето съвремие, да се нахвърли върху етимолозите, „за които гласните не значат нищо, а и за съгласните не се грижат много“. (Впрочем според тогавашните английски учени — за разлика от тезата на Дьо Гин — египтяните били дошли от Китай.) Би могло да се предположи, че намирането на триезичния Розетски камък ще сложи край на фантастичните догадки. Станало точно обратното. Сега пътят към разчитането на йероглифите изглеждал толкова очевиден. че се хванали на работа и любителите. Някакъв анонимен автор от Дрезден „разчел“ в късия йероглифен фрагмент на Розетския камък целия гръцки текст, буква по буква. Арабинът Ахмед Бин Абубекр „открил“ някакъв текст, който иначе сериозният ориенталист Хамер-Пургстал побързал дори да преведе. Неизвестен парижанин разпознал в един надпис на храма в Дендера стотния псалм, а в Женева излязъл превод на надписите на т. нар. „Памфилски обелиск“, които уж представлявали „съобщение за победата на благочестивите над злите, написано четири хиляди години преди Христа“. Фантазията преминала всички граници. Тя се съчетавала с необикновено нахалство и глупост в личността на граф Пален, който твърдял, че разбрал смисъла на Розетския камък от пръв поглед. Опирайки се на Хораполон, питагорейските доктрини и кабалата, той разчел неговите символи така бързо, че стигнал до крайния резултат само „за една безсънна нощ“ и след седмица го представил на публиката, като заявил, че само тази бързина го била предпазила от „систематичните заблуждения, които могат да произлязал единствено от дълги размишления“. Сред този фойерверк от нови и нови дешифровки Шамполион подреждал, сравнявал, проверявал и стъпка по стъпка се приближавал към окончателното решение. Междувременно той научил, че абатът Тандо дьо Сен Никола написал брошура, в която с абсолютна точност доказвал, че йероглифите изобщо не били писменост, а само декоративни елементи. Ала Шамполион не се оставил да бъде подведен и още през 1815 г. пише в едно свое писмо за Хораполон: „Неговият труд се нарича „Йероглифика“, но съвсем не дава обяснение на това, което наричаме йероглифи, а само на свещените символични изображения, ще рече, на египетските символи, които са съвсем различни от същинските йероглифи. Това противоречи на всеобщото мнение, но доказателството за моето твърдение може да се намери в самите египетски паметници. Само в емблемните сцени можем да видим свещените изображения, за които говори Хораполон, каквито са например змията, която е захапала опашката си, орелът, застанал в описаната от него поза, небесният дъжд, мъжът без глава, гълъбицата с лавров лист и т. н., но тези изображения не се срещат в същинските йероглифи!“ Рис. 10 Египетско образно писмо от края на 4. хилядолетие пр. н. е., есе още неразчетено окончателно; от него по-късно са се развили различните видове същински йероглифи. Едва от няколко десетилетия знаем, че това е символично изображение на владетел, представен като сокол на бога Хор, който държи за въже покорена сирийска земя (овалът с глава на сириец с островръха брадичка). Соколът е кацнал върху шест лотосови цвята, т. е. върху 6000 пленници. Изобразеният долу вдясно харпун вероятно означава името на победената страна; запълненият с вълнообразни линии четириъгълник показва, че тази земя лежи край вода — и двата символа говорят, че става дума за Сирия. През тези години в йероглифите виждали ту мистична епикурейска система, ту тайни кабалистични, астрологически и гностични учения, ту селскостопански, търговски и административно-технически указания за деловия живот; разчитали ги като откъси от Библията и дори от предпотопната литература, като халдейски, еврейски, та дори китайски текстове; „като че ли египтяните изобщо не са имали свой собствен език“ — отбелязва по този повод Шамполион. Всички тези опити за тълкуване на йероглифите изхождали повече или по-малко от Хораполон. Всъщност към дешифрирането имало само един път и той водел в посока, обратна на Хораполон. По този път вървял Шамполион. Големите открития на човешкия ум рядко могат да се фиксират по време. Те са резултат от безчислени мисловни процеси, дългогодишна подготовка и съсредоточаване на ума върху един единствен проблем, резултат от съзнателни и подсъзнателни действия, от целенасочени наблюдения и лутания на въображението. Рядко някое решение идва като плод на светкавично просветление. Големите открития губят от своето величие, когато се занимаваме с тяхната предистория. Стане ли веднъж ясен основният принцип, за следващите поколения всяка погрешна стъпка изглежда глупост, неправилните представи — заслепение, отделните проблеми — съвсем прости. Днес трудно можем да си представим какво означавало за Шамполион да налага стъпка по стъпка своите възгледи срещу възгледите на целия учен свят. който се кълнял в Хораполон. Не бива да се забравя, че учените и публиката се придържали към Хораполон не защото го смятали за такъв авторитет, какъвто за техните средновековни колеги бил Аристотел, а за по- късните теолози — църковните отци, а защото и най-големите скептици не виждали друга възможност освен една — да приемат йероглифите за образно писмо! Защото за беда на науката тук авторитетното изказване се свързвало с нещо съвсем очевидно за всички. За тях Хораполон не само бил човек, който живял 1500 години по-близо до последните написани йероглифи, но той твърдял нещо, което всеки можел да види: йероглифите били изображения, изображения и само изображения! Ала от онзи момент — който не можем да определим точно по време, — когато на Шамполион му хрумнало, че йероглифните изображения са „букви“ (по-точно казано, „фонетични знаци“ — неговата стара формулировка гласи така: „ ... без да са строго азбучни, те все пак имат звуково значение“), от този момент настъпил преломът, разривът с тезата на Хораполон, който трябвало да доведе до разчитането на йероглифите. Можем ли въобще да говорим за „хрумване“, като имаме пред вид живота и огромните усилия на Шамполион. Нима това било случайното просветление на един щастлив миг? Когато за пръв път го осенила тази мисъл, Шамполион я отхвърлил. Когато един ден идентифицирал знака, представляващ лежаща змия, с буквата „ф“, той отстранил това предположение като несъстоятелно. Когато по същото време и някои други учени — скандинавците Цоьога и Акерблад, французинът Дьо Саси и преди всичко англичанинът Томас Йънг — открили, че демотическата част на Розетския камък е написана с „азбучно писмо“, те се добрали до някои частични решения. Но те не отишли по- нататък, отказали се от своите заключения или ги опровергали, а Дьо Саси обявил пълна капитулация пред йероглифните текстове, които си оставали „недосегаеми като старозаветните скрижали“. Самият Томас Йънг, който постигнал забележителни резултати при дешифровката на демотичната част, защото я чел „звуково“, се самоопровергал през 1818 г, когато при разчитането на името Птолемей отново произволно разделил неговите знаци на букви, едносрични и двусрични групи. Тук виждаме ясно разликата между два метода и две постижения. Йънг бил естествоизпитател и безспорно твърде надарен човек, но нямал филологическа подготовка, работел схематично и успял чрез сравнения и находчиви интерполации да разчете само няколко думи. При това сам Шамполион по-късно дал блестяло доказателство за силата на неговата интуиция, като потвърдил, че в списъка на неговите 221 символични групи 76 били изтълкувани правилно. За разлика от Йънг обаче Шамполион, който владеел повече от дузина стари езици и с познанията си по коптски се доближил повече от всеки друг до езиковия дух на стария Египет, не разгадаван отделни думи или букви, а разкрил системата. Той не само тълкувал, но направил тази писменост четлива и достъпна за изучаване. А веднъж разкрил основните положения на системата, той можел отново да се върне назад и да използува с успех идеята, която се криела в една отдавна изказана догадка: че разчитането на йероглифите трябва да започне с имената на фараоните. * Защо именно с имената на фараоните? Сега за нас и това хрумване е близко до ума, и тази идея ни се струва проста. Както казахме вече, надписът на Розетския камък съобщавал, че жреците решили да засвидетелстват особена почит на фараона Птолемей Епифан. Гръцкият текст бил веднага разчетен и говорел на съвсем ясен език. Там, където в йероглифния текст можело да се предполага, че е написано името на фараона, имало група знаци, заградени в овална рамка, която приели да наричат „картуш“. Нима не било ясно, че в този „картуш‘‘, който бил единственото подчертаване в целия текст, трябвало да се търси думата, която именно заслужавала да бъде подчертана — името на фараона? Нима не можел и един що-годе съобразителен ученик да се досети да напише буквите на името Птолемей под съответните йероглифни знаци и така да идентифицира осемте йероглифа с осемте букви на азбуката? Всички големи идеи изглеждат прости, когато вече ни са известни. Но това, което направил Шамполион, означавало скъсване с Хораполоновата традиция, която цели четиринадесет столетия забърквала умовете на хората. НИЩО Не е в състояние да намали заслугата на откривателя, чиято теза щастливият случай веднага след това потвърдил по блестящ начин. В 1815 г. бил намерен така нареченият „обелиск от Филе“, който археологът Бенкс пренесъл през 1821 г. в Англия. На него също имало един надпис с йероглифи и един на гръцки език (това било втори Розетски камък). И там отново се срещало името Птолемей, заградено в картуш. Но имало и една друга, заградена в рамка група от знаци и въз основа на гръцкия надпие в основата на обелиска Шамполион предположил, че тя означава името Клеопатра. И пак всичко изглежда съвсем просто. Но когато Шамполион написал двете групи от знаци една под друга съобразно е предполагаемите имена (тук са дадени със сегашния им правопис) и когато вторият, четвъртият и петият знак на името „Клеопатра“ съвпаднали с четвъртия, третия и първия знак на името на Птолемей, ключът за разчитането на йероглифите бил намерен. И то не само ключът на една неизвестна писменост — намерен бил ключът за всички затворени врати на Египет. Рис. 11 Двата „картуша“, които извели Шамполион на верния път към разчитането на йероглифите. Днес знаем, че системата на йероглифното писмо е безкрайно сложна. Днешният студент изучава като нещо съвсем естествено това, което тогава се смятало за неразгадаемо, до което Шамполион, изхождайки or своето първо откритие, се добрал с големи усилия и което тогава почти не можело да се обгърне с поглед, защото било плод на трихилядолетна еволюция. Днес ние познаваме промените, които претърпяла йероглифната писменост, знаем за развитието, което започнало от старите йероглифи, преминало през курсивната форма на т. нар. „йератично писмо“, за да завърши с една още по-съкратена и приспособена към нуждите на всекидневието „демотична“ писменост. Ученият от времето на Шамполион не виждал това развитие. Откритието, което му помагало при един надпис, се оказвало безполезно при друг. Кой съвременен европеец може да разчете монашески ръкопис от 12. век, дори написан на някой от модерните езици? Без предварителна подготовка човек не може дори да познае, че разкошно украсеният инициал на някой средновековен документ представлява буква. И все пак от тези документи, които при това принадлежат към нашата културна сфера, не ни делят дори хиляда години. А ученият, отправил поглед към йероглифите, виждал пред себе си една писменост, която принадлежала към чужда културна сфера и претърпяла трихилядолетно развитие! Рис. 12. Няколко примера, които показват как вече значително развитите йероглифи преминали в йератично, а по-късно и в демотично писмо. Днес вече не представлява трудност за нас да правим разлика между „фонетични знаци“, „знаци-думи“ и т. нар. „знаци-определители“ — това подразделение именно внесло и първия порядък в голямото многообразие от знаци и рисунки. Днес вече не ни дразни, когато трябва да четем един надпис отдясно наляво, друг — отляво надясно, трети — отгоре надолу, защото знаем, че единият или другият начин на писане е бил възприет през точно установени епохи. Роселини в Италия, Леманс в Холандия, Дьо Руже във Франция, Лепсиус и Бругш в Германия прибавяли към знанията нови знания. Десетки хиляди папируси били донесени в Европа, все нови и нови надписи от гробници, паметници и храмове бивали лесно разчитани. Посмъртно била издадена „Египетската граматика“ на Шамполион (Париж, 1836—1841), след нея първият му опит зa староегипетски речник (тълкуването на езика вървяло винаги ръка за ръка с дешифрирането на писмеността), а после и неговите „Бележки“ и „Паметници“. Въз основа на тези постижения н на изследванията на по-късни учени науката направила една не толкова необходима, но горда крачка — от четенето преминала към писане. В „Египетския двор“ на Кристалния дворец в Снденхем имената на кралица Виктория и на принца-съпруг Алберт били написани с йероглифи. В двора на „Египетския музей“ в Берлин има йероглифен надпис за неговото основаване. А още Лепсиус поставил на Хеопсовата пирамида в Гиза плоча, увековечаваща с йероглифи името и владетелското достойнство на Фридрих Вилхелм IV /който финансирал експедицията). Излишно ли ще бъде сега да придружим човека, комуто принадлежи славата, че накарал старите паметници да проговорят, поне при едно от първите му истински приключения на египетска земя, въпреки че до тридесет и осем годишната си възраст той познавал само от надписи страната, която изследвал? * Не винаги ученият, който прекарва живота си в кабината, има възможност да провери чрез преки наблюдения правилността на своите теории. Случва се често той нито веднъж да не види със собствените си очи местата, по които десетки години е бродила неговата фантазия. На Шамполион не било съдено да прибави към своите големи теоретически завоевания и успехи при археологически разкопки. Все пак той можал да отиде в Египет и със собствените си очи да види потвърждението на откритията, които направил в уединението на своя кабинет. Още като младеж той работил над една хронология и топография на стария Египет— задача, която далеч надхвърляла рамките на неговите опити в областта на дешифрирането — и нахвърлял хипотеза след хипотеза, когато трябвало въз основа на оскъдни данни да определи по епоха и място някоя статуя или надпис. Сега той отишъл в земята на своите изследвания и се озовал в положението на зоолога, който, след като е конструирал от няколко кости и вкаменелости динозавър, попада в Кредния период и го вижда изведнъж жив пред себе си. Шамполионовата експедиция (от юли 1826 г. до декември 1829 г.) се превърнала в триумфално шествие. Само официалните френски представители помнели още, че този човек някога бил обвинен в държавна измяна (в хода на мероприятията, проведени от „толерантната монархия“, неговият процес бил прекратен, но подробности за това липсват). Местното население обаче се стичало на тълпи, за да види човека, „който умеел да чете писмото на древните камъни“. Шамполион трябвало да въведе желязна дисциплина, за да накара участниците в експедицията да се прибират всяка вечер на нилските кораби „Хатор“ и „Изида“ — под закрилата на „двете благосклонни египетски богини“. Въодушевлението на местните жители така заразило членовете на експедицията, че накрая те дори запели пред губернатора на Гирга, Мохамед бей, Марсилезата и песните за свободата от „Нямата от Портичи“. Но експедицията също така и работела. Шамполион крачел от откритие към откритие, от потвърждение към потвърждение на своите теории. Сред каменоломните на Мемфис му бил достатъчен само един поглед, за да разграничи и датира извършената работа през различни епохи. В Мит-Рахин той открил два храма и цял некропол. В Сахара (където само няколко години по-късно Мариет щял да намери огромно находище) той открил името на фараона „Унас“, което веднага и с пълна сигурност отнесъл към най-ранния период. В Тел ел-Амарна открил, че огромната сграда, която Жомар смятал за зърнохранилище, била всъщност големият храм на града. След това преживял триумфа да види потвърждението па едно свое твърдение, за което преди шест години му се смяла пялата Египетска комисия. Корабите пристигнали в Дендера. Пред тях се издигал храм — един от големите египетски храмове, за конто днес знаем, че е бил строен от фараоните от XII династия, най-могъщите владетели на „Новото царство“— Тутмос III, великия Рамзес и неговият наследник, — след това от Птолемеите и накрая от римляните Август и Нерва; по градската порта и околовръстните стени било работено и по времето на Домициан и Траян. Тук на 25 май 1799 г. пристигнали след изтощителен поход Наполеоновите войски и останали удивени от гледката, която се открила пред очите им. Няколко месеца преди това генерал Дезе, начело на цяла дивизия, прекъснал на същото място преследването на мамелюците, поразен от мощта и величието на едно загинало царство (представете си подобна реакция у един генерал от 20. век!). Сега тук стоял Шамполион, който познавал почти всяка подробност от съобщения, рисунки и копня от надписи (колко често разговарял той за тези неща с Денон, който на времето придружавал генерал Дезе). Било нощ — светла, сияйна египетска лунна нощ. Неговите спътници настояли, той се съгласил и. петнадесетимата учени от експедицията начело с Шамполион се втурнали в неудържим устрем към храма. Дружина, „която египтянинът би взел за бедуинско племе, а европеецът —за група добре въоръжени монаси-картезианци“! Ето какво разказва Л‘От, един от участниците, с едва сдържано вълнение: „Прекосяваме наслуки една палмова горичка — приказна картина на лунно осветление! След това навлизаме във висока трева, тръни и храсталаци. Да се върнем ли? Не, не искаме! Да вървим ли напред? Не знаем накъде. Започваме да крещим високо, но само далечен лай ни отговаря. Тогава съглеждаме един окъсан фелах, заспал зад едно дърво. Въоръжен с тояга и облечен в оскъдни черни дрипи, той прилича на демон („подвижна мумия“ — казва Шамполион). Той се изправя ужасен, треперещ от страх да не го убием...Още два часа усилен поход. Най-после се появява храмът, облян в светлина, гледка, която ни замайва и хвърля в захлас. . , По пътя пеехме, за да прогоним нетърпението, но тук, пред залените от небесна светлина колони — какво вълнение! Под огромните стълбове на портика цари съвършен покой и тайнственото очарование на дълбоката сянка, а навън — ослепителното сияние на луната! Чуден, неповторим контраст... Вътре наклаждаме огън от суха трева. Нова прелест, нов изблик на възторг, сякаш внезапен пристъп на делириум. Обзема ни нещо като треска, като лудост. Всички изпадаме в екстаз...Това вълшебно видение, тази магическа феерия, всичко това бе действителност — там, под колонадата на Дендера.“ А какво пише Шамполион? Останалите го наричат „учителя“ и както подобава на този му ранг, той е по-сдържан. Но и зад тази съзнателна сдържаност на думите му долавяме вълнението. „Няма да се опитвам да опиша впечатлението, което ни направи храмът и особено неговата колонада. Той наистина би могъл да се измери, но невъзможно е да се даде някаква представа за него. Изящната красота и величието са съчетани тук в най-висша хармония. Два часа останахме там, изпаднали в екстаз, обикаляхме с нашия жалък фелах залите и се опитвахме при ярката лунна светлина да прочетем надписите от външната страна.“ Това бил първият голям, добре запазен египетски храм, който Шамполион видял след толкова години мечти. Неговите бележки от тази нощ и следващият ден показват колко всеотдайно този човек вече принадлежал на Египет, до каква степен бил подготвен за този свят от въображението си, от мечтите и мислите си, че вече нищо не му се струвало наистина ново, навсякъде виждал само потвърждения и неусетно стигал до прозрения от метафизически порядък, които понякога озаряват и рационалистично настроените умове, но слисват обикновения учен. За повечето от сътрудниците на Шамполион храмът, портикът, колоните и надписите били камъни и мъртви паметници. Необикновените дрехи, които носели, били за тях само маскараден костюм, докато Шамполион се чувствал в тези дрехи като истински египтянин. Всички били с остригани глави и носели огромни тюрбани, извезани със злато сукнени сетрета и жълти ботуши. „Носим ги умело и със сериозно изражение“ — пише Л‘От. Но в тази забележка се долавя шеговита нотка по адрес на облеклото. А Шамполион, когото в Гренобъл и Париж вече от години наричали „египтянина“, се държал — за това свидетелстват всичките му приятели — досущ като местен жител. Шамполион не само разчита и тълкува надписи. В главата му се зараждат нови идеи, внезапно го осеняват прозрения. „Това не е храм на Изида, както се твърди — тържествува над Комисията той, — това е храм на Хатор, богинята на любовта.“ А нима този храм е толкова „древен“? Окончателния си вид той придобил едва по времето на Птолемеите, а бил довършен от римляните (неговата възраст — осемнадесет столетия — съвсем не е голяма в сравнение с тридесетте столетия египетска история, изминали преди това). Поразителното впечатление, което правела тази сграда под бледото сияние на луната, не му попречило да установи, че макар и „майсторско произведение на архитектурата“, тя била „покрита със скулптури от най-лош стил“. „Нека комисията не ми се сърди — пише той, — но барелефите от Дендера са ужасни, а и не би могло да бъде другояче, тъй като датират от епоха на упадък. Скулптурата била вече западнала, но архитектурата, която като шифровано изкуство е по-малко податлива на промени, си оставала все още достойна за египетските богове и за възхищението на вековете.“ Когато три години по-късно Шамполион починал, той си отишъл твърде рано за младата египетска наука и твърде рано, за да получи безрезервно обществено признание. Веднага след смъртта му се появили пасквили, особено изпод перото на английски и немски учени, които с вече чуждо за нас заслепение и въпреки очевидно правилните резултати отричали неговата система на дешифриране като чиста измислица. Ала той бил блестящо защитен от немския учен Рихард Лепсиус, който през 1866 г. открил едни двуезичен надпис — т. нар. „Канопски декрет“, — потвърждаващ по безспорен начин метода на Шамполион. Най-после, през 1896 г.,в своята реч пред Лондонското кралско общество французинът Льо Паж-Ренуф поставил Шамполион на мястото, което му се полагало — шестдесет и четири години след неговата смърт! Шамполион разгадал тайната на египетската писменост. Сега лопатата можела да започне работа!

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ШАМПОЛИОН И КАМЪКЪТ С ТРИЕЗИЧНИЯ НАДПИС Когато прочутият френолог доктор Гал обикалял от град на град, признаван и осмиван, уважаван и хулен, за да популяризира своето учение за връзката между формата на черепа и духовните качества, той се озовал и в Париж, където в някаква компания му бил представен един млад студент. Гал веднага измерил с поглед черепа на своя събеседник и възкликнал удивен: „Какъв езиков гений!“ Шестнадесетгодишният младеж, с когото се запознал Гал, владеел тогава освен латински и гръцки още и около половин дузина ориенталски езици — нещо, за което докторът по „череповедение“ не можел да има и представа (или пък възклицанието му било грижливо инсценирана шарлатания?). * През 19 век дошли на мода особен род животописи, чиито автори усърдно изравяли историйки като тази за тригодишния Декарт, който извикал „а“, когато видял бюста на Евклид, или пък събирали сметките за прането на Гьоте, за да открият и в подреждането на нагръдниците и маншетите пръста на гения. Първият случай говори за един недопустим метод, вторият е може би проява на глуповатост. От такива източници обаче се подхранват анекдотите, а кой има нещо против анекдота? Дори историята за тригодишния Декарт си струва един фейлетон, написан на крехката почва на игривото хрумване, стига да не държим сметка за хората, които си остават сериозни двадесет и четири часа в денонощието. Затова ще си позволим да разкажем историята за чудното раждане на Шамполион. Към средата на 1790 г. Жак Шамполион, книжар в малкото френско градче Фижак, повикал при леглото на своята напълно парализирана жена „магьосника“ Жаку, след като всички лекари се признали за безсилни да я излекуват. Градчето Фижак се намира в провинцията Дофине в Югоизточна Франция, в „провинцията на седемте чудеса“, един от най-красивите краища на земята, която и без това самият господ бог е избрал за свой дом. Тук живеят хора сурови и консервативни, които човек трудно може да изтръгне от летаргията им, но веднъж събудени, са склонни към краен фанатизъм. При това са строги католици и лесно податливи на увлечения по мистичното и чудотворното. Магьосникът накарал да положат болната върху сгорещени билки — за това, както и за всичко останало съобщават няколко източника, — дал и да пие горещи вина, оповестил скорошното и оздравяване и предсказал (нещо, което безкрайно изненадало семейството) раждането на момче, което майката вече носела в утробата си и чиято слава щяла да преживее столетия! На третия ден болната се вдигнала от легло. На 23 декември 1790 г. в два часа сутринта се родил Жан-Франсоа Шамполион, който по-късно разчел йероглифите. И двете предсказания се сбъднали. Ако е вярно, че децата, сътворени от дявола, се раждат с копито, не е за чудене, че някакви по-малки белези остават и у онези, в чието раждане е замесен магьосник. След прегледа на малкия Франсоа лекарят с голямо учудване констатирал, че роговицата на детето била жълта, което иначе се среща само у ориенталците, а у един европеец минава за куриоз от първа величина. Освен това детето имало необикновено тъмна, почти кафява кожа, а чертите на лицето му били подчертано ориенталски. Двадесет години по-късно всички го наричали „египтянина“. Шамполион бил дете на революцията. През септември 1792 г. във Фижак била обявена републиката. През април 1793 г. настанало царството на терора. Родната къща на Шамполион се намирала на тридесет крачки от „Place d‘armes“******** (впоследствие наречен на името на Шамполион), където било посадено дървото на свободата. Първото нещо, останало в съзнанието на момчето, била опияняващата мелодия на Карманьолата и риданията на хората, които търсели в бащиния му дом закрила от развилнялата се тълпа. Между тях бил и един свещеник, който после станал първият му учител. „Той е едва петгодишен—отбелязва някакъв разчувстван биограф, — когато за пръв път му се удава да дешифрира нещо. Сравнява наученото наизуст с печатания текст и така се научава да чете сам. Бил едва седемгодишен, когато за пръв път чул магическата дума „Египет“, но само в „измамната светлина на фата моргана“, тъй като плановете на неговия дванадесет години по- голям брат Жан-Жозеф да вземе участие в египетската експедиция се провалили. Както разказват съвременниците му, във Фижак Шамполион бил лош ученик. Затова през 1801 г. неговият брат — даровит филолог, интересуващ се много от археологията — го взел при себе си в Гренобъл и се заел с възпитанието му. Когато единадесетгодишният Франсоа твърде скоро показал изключителни познания по латински и гръцки и с изумителен успех се посветил на изучаването на староеврейски, брат му — макар и сам той блестящо надарен — решил да запази скромно за себе си името Шамполион-Фижак, по-късно дори само Фижак, убеден, че един ден малкият Франсоа ще донесе много по-голяма слава на семейното име. Същата година Фурие разговарял с младия Шамполион. Прочутият математик и физик взел участие в египетската експедиция, бил секретар на Египетския институт в Кайро, френски комисар в египетското правителство, шеф на съдебното ведомство и душа на Научната комисия. Сега бил назначен за префект на департамента Изер, установил се в Гренобъл и веднага се обкръжил с най-изтъкнати умове. Веднъж, когато бил на инспекция в училището, той влязъл в разговор с малкия Шамполион. Детето веднага му направило впечатление. Той го поканил при себе си и му показал своята египетска сбирка. Мургавото момче за пръв път видяло фрагменти от папируси и изпаднало в захлас — като омагьосано гледало то първите йероглифни надписи на каменни плочки. „Може ли това да се чете?“ — запитало то. Фурие поклатил глава. „Аз ще го разчета! — казал с дълбока увереност малкият Шамполион (по-късно той често разказвал тази история). — След няколко години ще го разчета! Когато порасна!“ Не ни ли напомня тази история другото момче, което със същата увереност, със същата сигурност на сомнамбул бе казало на баща си: „Аз ще намеря Троя“? Но по колко различни пътища, с колко различни методи стигнали двамата до осъществяването на своите детски мечти! Шлиман бил чист самоук. Шамполион нито за миг не се отклонил от предначертания път на научната подготовка (но изминал този път толкова бързо, че оставил далеч зад себе си всички свои връстници). Шлиман започнал своята работа, лишен от каквото и да било професионална основа, докато Шамполион бил въоръжен с всички знания, които науката на неговото столетие можела да му предложи. За неговото образование се грижел брат му. Колкото можел, той се мъчел да укротява всепоглъщащата жажда на момчето за знания. Напразно! Шамполион търсел най-отдалечените области на науката и си пробивал път през всички планини на познанието. Дванадесетгодишен, написал първата си книга, и то на една съвсем необикновена тема: „История на прочутите кучета“. Но тъй като липсата на систематизирани исторически обзори му пречела в работата, той нахвърлил една историческа таблица: „Хронология от Адам до Шамполион-младши“. (По-старият брат се бил отказал от името си, тъй като вече предусещал кой от двамата ще хвърли по-голяма сянка в бъдеще. Когато Шамполион се наричал „младши“, той имал пред вид именно своя брат.) Тринадесетгодишен, той започва да учи арабски, сирийски, халдейски, а след това и коптски. При това е интересно едно: всичко, което учи и върши, всичко, което му попада в ръка, е свързано с Египет! С каквото и да се занимава, винаги се натъква неусетно на някакъв египетски проблем. Заема се с древнокитайския език само за да се опита да докаже неговото сродство с древноегипетския. Изследва образци от авестийски, пехлевийски и персийски текстове — най- недостъпни материали на най-отдалечени езици, стигнали до Гренобъл само благодарение на авторитета на Фурие. Неудържимо се нахвърля на всичко, което му попада, а през лятото на 1807 г., вече седемнадесетгодишен, начертава първата историческа карта на Египет, първата карта на царството на фараоните. За да разберем дързостта на подобно начинание, трябва да си дадем сметка, че Шамполион нямал други източници освен извадки от Библията, латински, арабски и древноеврейски текстове, повечето осакатени, както и езикови сравнения с коптския — единственият език, който може би наистина представлявал мост към древния египетски и който бил познат, защото в Горен Египет се говорело на него чак до 17. век. Наред с това той събира материали за книга. Решава да замине за Париж, но академията в Гренобъл настоява да и представи заключителна работа. Господата очаквали обичайната за такива случай реч — по-скоро риторическо упражнение. Шамполион нахвърля книгата „Египет по времето на фараоните“. На 1 септември 1807 г. той прочита въведението към своя труд. Пред академията се изправя висок, строен младеж с онази малко болезнена красота, с която се отличават преждевременно развитите хора. Изложението му е формулирано в смели тези, завладява с неумолимата си логика. Въздействието е изключително. Седемнадесетгодишният младеж бива избран с пълно единодушие за член на академията. Президентът Ренолдон става и го прегръща: „Ако Академията въпреки Вашата младост Ви приема за свой член, тя има пред вид това, което вече сте извършил. Но още повече разчита тя на това, което Вие тепърва можете да извършите! Тя е убедена, че ще оправдаете надеждите и и че един ден, когато Вашите трудове Ви завоюват име, ще си спомняте, че сте получил от нея първото насърчение.“ Така за един ден студентът Шамполион става академик. Когато напуща учебната сграда, той изпада в безсъзнание. По това време той е свръхчувствителна натура, сангвиник с подчертана склонност към елегична съзерцателност, не само необикновено развит умствено, но и направо смятан от мнозина за гений. Физически той също е изпреварил своите връстници (когато напуска училищната скамейка, той решава да се ожени и това му решение е нещо повече от първо ученическо увлечение). Той знае, че се намира пред прага на нов жизнен период. Пред себе си вижда един огромен град — център на Европа, фокус на духа, на политиката и авантюрите. И докато тромавата пощенска кола, в която той и брат му трябва да се клатушкат цели седемдесет часа, се приближава към Париж, Шамполион премисля много неща — люшка се между мечти и действителност, около него прелитат пожълтели папируси, звънтят думите на дузина езици, притискат го изписани с йероглифи камъни, а сред тях тайнствената черна базалтова плоча от Розета, която е видял за пръв път само преди няколко дни, при сбогуването си с Фурие и чиито надписи го преследват. И тогава — това също е достоверно — той изведнъж се навежда към брат си и произнася гласно това, което е мислел, в което винаги е вярвал тайно в себе си и което сега изведнъж е разбрал с непоколебима сигурност: „Аз ще разчета йероглифите! — казва той и тъмните очи озаряват мургавото му лице. — Уверен съм в това!“ * За откривател на Розетската плоча се смята Дотпул. Но Дотпул бил само началник на пионерната част, командир на войника, който в действителност я намерил. Други източници сочат Бушар. Но пък Бушар бил само офицерът, който ръководел укрепителните работи около полуразрушената крепост Ел-Рашид, наричана тогава форт Жюлиен, намираща се на 7,5 километра северозападно от Розета на Нил. По-късно Бушар се заел с превозването на плочата до Кайро. Същинският откривател е неизвестен войник. Вече никога няма да узнаем дали той е бил достатъчно образован, за да разбере значението на находката, или само е издал вик на невежа, уплашен, че си е навлякъл проклятието на някаква магия, когато под кирката му се показала покритата с тайнствени знаци плоча. Камъкът, който тъй неочаквано се появил изпод развалините на крепостта, бил голям колкото плот на маса, от дребнозърнест черен базалт, „твърд като желязо“. Едната му страна била излъскана и покрита с три надписа в три колони, отчасти изтрити от времето и позаличени от триенето с пясъчните зърна, които го покривали две хилядолетия. От тези три надписа първият от 14 реда бил йероглифен, вторият от 32 реда — в демотично писмо, а третият от 54 реда — на гръцки. На гръцки! Значи четлив! Значи разбираем! Един от Наполеоновите генерали, страстен любител-елинист, се заел веднага с превода. Установил, че надписът е посвещение от върховните жреци на Мемфис, в което през 196 г. пр. н. е. те възхвалявали Птолемей V за извършени от него благодеяния. След капитулацията на Александрия тази плоча заедно с останалата плячка на французите постъпила в лондонския Британски музей. Но „Комисията“ била изготвила от нея, както и от всички останали находки, копия и отливки, които били изпратени в Париж. Учените веднага се заели да правят сравнения. Сравнения — защото имало ли нещо по-близко до ума да се заключи от самото разположение на трите колони, че те съдържали един и същ текст? Още „Courrier de 1‘Egypte“ загатнал за това, когато писал, че тук бил ключът за вратата на изчезналото царство, че тук се криела възможността „да се обясни Египет с помощта на египтяните“. Можело ли след превеждането на гръцкия надпис да има сериозни затруднения при разчитането на йероглифни знаци, които съответствали на гръцките думи, понятия и имена? Най-добрите умове на епохата се хванали на работа. Не само във Франция, но и в Англия (пред оригиналната плоча), в Германия и Италия. Напразно! Всички заедно и поотделно изхождали от погрешни предпоставки. Всички заедно и поотделно били в плен на представи, наследени отчасти още от времето на Херодот, чиято устойчивост, присъща на толкова лъжливи представи в историята на човешката мисъл, ги заслепявала. За да се проникне в тайната на йероглифите бил необходим направо някакъв коперниковски обрат в мисленето, някакво хрумване, което да скъса с всички дотогавашни пътища на традицията и като светкавица да озари мрака. * Когато седемнадесетгодишният Шамполион бил представен от брат си на своя бъдещ учител, Силвестър дьо Саси — дребен, невзрачен човечец, но известен далеч зад пределите на Франция, — той нито се смутил, нито се уплашил. И сега излъчвал същото обаяние, както някога, когато единадесетгодишното момче се срещнало с Фурие в Гренобъл. Дьо Саси го посрещнал с недоверие. Той, четиридесет и девет годишният, един от най- големите учени на своето време, виждал пред себе си младеж, който в своята книга „Египет по времето на фараоните“ с нечувана дързост си поставял задачи, за които сам той, Дьо Саси, заявил, че не било дошло още времето за тяхното разрешаване. Но какво казва по-късно той при спомена за тази първа среща? Той, мъдрият учен, говори за „дълбокото впечатление“, което този младеж му направил! Има ли нещо чудно в това? Книгата, от която Дьо Саси можал да види само увода, била почти завършена към края на годината. Тъй че още тогава седемнадесетгодишният младеж заслужавал признанието, което му било тъй щедро отдадено седем години по-късно, след излизането на книгата. Шамполион се отдава на научна работа. Напълно равнодушен към изкушенията на световния град, той се заравя в библиотеките, тича от един институт в друг, изпълнява стотици поръчки на гренобълските учени, които го засипват с писма, учи санскритски, арабски и персийски („италианският език на Изтока“, както го наричал Дьо Саси), езикът-майка на почти всички източни езици, и между другото моли брат си да му изпрати една китайска граматика — „за развлечение“. Той толкова се вживява з духа на арабския език, че дори гласът му се променя, а веднъж в някаква компания един арабин го взема за свой сънародник и го приветства със своя „салем“. Само от четене обогатява толкова познанията си за Египет, че най-прочутият по това време пътешественик в Африка, Сомини дьо Мананкур, учудено възкликва след разговор с него: „Познава земите, за които говорихме, не по-зле от самия мен Само след една година тон говори и пише толкова добре коптски („Сам си говоря на коптски...“). че за да се упражнява, пише личните си бележки на коптски, като си служи с демотично писмо. А четиридесет години по-късно се случила следната комична история: някакъв учен публикувал един от тези текстове като египетски оригинал от времето на Антонините и то с много остроумен коментар—това е вече френски вариант на случая с книгата на немеца Берингер за вкаменелостите! При това положението на младия Шамполион е лошо, дори окаяно. Ако не е брат му, който самоотвержено го подкрепя, той би умрял от глад. Живее в една жалка стаичка недалеч от Лувър, за която плаща 18 франка наем. Не може да плати и тях, пише умолителни писма на брат си, заклева го да му помогне, не знае какво да прави, не разбира нищо от сметки и пари, но изпада в ужас, когато Фижак му съобщава, че ще бъде принуден да заложи библиотеката си, ако Франсоа не ограничи разходите си. Да се ограничи още повече? Подметките му са пробити, палтото скъсано. Накрая вече го е срам да се покаже между хора. През една необикновено тежка парижка зима той заболява и от влагата и студа у него се загнездват първите зародиши на болестта, от която един ден ще умре. Само две малки сполуки все още поддържат духа му. Императорът има нужда от войници. През 1808 г. се обявява всеобща мобилизация на всички мъже над шестнадесетгодишна възраст. Шамполион е ужасен. Цялото му същество въстава срещу насилието — той, който съблюдава най-строга духовна дисциплина, изтръпва от ужас, когато вижда редиците на гвардията, подчинени на една нелепа дисциплина, която нивелира всякакъв духовен живот. Не страдаше ли още Винкелман от заплахите на милитаризма? „Има дни — пише отчаян Франсоа на своя брат, — когато губя ума си!“ Брат му, който винаги е помагал, се притича и сега на помощ. Мобилизира всичките си приятели, подава молби, пише безчет писма и ето — в дните, когато всичко е в плен на войнственото опиянение, Шамполион може да продължи научните си занимания, да изучава мъртви езици. Но има и нещо друго, което го занимава, или по-скоро така властно го е запленило, че той понякога забравя дори заплашващата го опасност от мобилизация — проучването на Розетския камък. Странно е наистина: точно тъй, както по-късно Шлиман, който вече говорел и пишел на всички европейски езици, непрекъснато отлагал изучаването на старогръцкия, към който в същност били отправени всичките му мечти, защото предчувствал, че започне ли веднъж, ще трябва да му се отдаде без остатък — така и мисълта на Шамполион непрекъснато кръжала около триезичната плоча, кръжала, така да се каже, по извивките на една спирала, която все повече се стеснявала около целта на всичките му стремежи и усилия. И все пак колкото повече се приближавал до тази цел, толкова по-бавна и колеблива ставала крачката му, защото все още се чувствал недостатъчно подготвен и въоръжен с всички знания на своето време, за да се отдаде на властното влечение и да се залови с разрешаването на голямата задача. Но когато се изправя пред едно ново копие на Розетската плоча, изготвено в Лондон, той не може повече да устоя на изкушението. Наистина и сега не пристъпва направо към същинското дешифриране — задоволява се само да сравни Розетската плоча с един папирус, — но още в самото качало му се удава да намери „съвсем самостоятелно верните значения на цяла редица знаци“. „Представям ти първия си опит!“ — пише осемнадесетгодишният Шамполион на брат си в едно писмо от 30 август 1808 г. и за пръв път зад скромността, с която обяснява своя метод, проблясва гордостта на младия откривател. И точно в този момент, когато прави първата си стъпка, когато е уверен, че е излязъл на верния път към славата и успеха, той получава едно съобщение, което го поразява като гръм от ясно небе. Досега между себе си и своята цел не е виждал нищо друго освен труд, несгоди и лишения, но, готов на всичко, е крачел напред. И изведнъж идва това съобщение, след което всичко направено досега, всичко, в което е вярвал и на което се е надявал, всичко, което е знаел, става безсмислено: Йероглифите са разчетени! В една съвсем друга област на човешките търсения и усилия — десетилетната борба за завладяването на Южния полюс — знаем една история, която при още по-драматични обстоятелства описва момент, подобен на този, в който Шамполион научил, че е изпреварен от друг. След невероятни трудности капитан Скот с неколцина от хората си, с няколко шейни и кучета се приближил до самия полюс. Полуослепял от глад и изтощение, но и безкрайно горд, че пръв е достигнал полюса, той изведнъж съзрял сред безкрайната снежна шир, която очаквал да намери девствена, знаме ! Знамето на Амундсен! Както казахме, този случай бил по-драматичен, защото там дебнела бялата смърт. Но нима чувствата, които изпитал младият Шамполион, били различни от чувствата на капитан Скот? За него не било никаква утеха, че споделял участта на десетки други във века на едновременните открития. Те всички изживели това, което изживял Скот при вида на знамето. Но ако вестта поразила Шамполион като гръм, то също така мълниеносно се разнесло и нейното въздействие. Знамето на Амундсен стояло здраво и свидетелствало по безспорен начин за неговата победа. Не така безспорно обаче било разчитането на йероглифите. Шамполион научава новината за разчитането на йероглифите на улицата, на път за College de France. Съобщава му я някакъв приятел, едва поемайки си дъх, който и не подозира каква борба е водил Шамполион от години насам, за какво е мечтал и какво го е въодушевявало, над какво е работел безброй дни и нощи, за какво е страдал, гладувал и се е унижавал. Той се уплашва, когато Шамполион се олюлява и с цялата си тежест се опира на него. — Александър Леонар! — казва приятелят му. — Току-що е излязъл неговият труд, по-точно една брошура. Нарича се „Nouvelle Explication“ — пълно разчитане на йероглифите! Представи си какво значи това!“ Знае ли той на кого говори! — Леонар? — повтаря Шамполион и поклаща глава. После в него пламва искрица надежда. Миналият ден е срещнал Леонар. Познава го повече от година; уважаван учен, ала, ей богу, никакъв гений! — Не е възможно! — казва той. — Никой не е говорил такова нещо! Самият Леонар не ми е казал нито дума! — И това те учудва? — пита приятелят му. — Та кой издава преждевременно такива открития? Изведнъж Шамполион се изтръгва от вцепенението си. — Къде е тази книжарница? И той побягва. С разтреперани ръце брои франковете на прашния тезгях, продадени са само няколко екземпляра от брошурата. Тича в къщи хвърля се на окъсаното канапе и започва да чете... Вдовицата Мекран изведнъж оставя своите съдове на кухненската маса от стаята на квартиранта и долита адски шум. Тя се вслушва ужасен: после изтичва и отваря вратата. Франсоа Шамполион лежи на канапето тялото му се гърчи, от устата му излизат несвързани звуци, но ясно е -той се смее, тресе се от някакъв ужасен, истеричен смях. В ръцете си той държи книгата на Леонар. Разчитане на йероглифите ли? Този тук е вдигнал много рано знамето! Шамполион познава твърде добре възможностите, за да прецени, че всички твърдения на Леонар са глупост, чиста измислица, произволна смесица от въображение и ученост... Все пак ударът е бил толкова страшен, че той никога не ще го забрави. Изживяното сътресение му е показало до каква степен той вече се е сраснал със задачата си да накара мъртвите образи да проговорят. Когато заспива изтощен, преследват го безумни сънища. В унеса на фантасмагориите му се счуват египетски гласове. И сънят му показва ясно това, което несгодите и трудът на всекидневието често са замъглявали: че той е човек, обладан от лудост, омагьосан от йероглифите, маниак, обзет от идея фикс. Всички негови сънища вещаят успех. Този успех сега му се струга достижим. Но осемнадесетгодишният младеж, който неспокойно се мята Е леглото, не знае, че повече от дванадесет години го делят от целта! Той и не подозира колко още премеждия и удари ще го сполетят и че той който не мисли за нищо друго освен за йероглифите и земята на фараоните, ще отиде един ден в изгнание, обвинен в държавна измяна.

 

 

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ЕДНО ПОРАЖЕНИЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В ПОБЕДА Написана на : 2017-01-16 13:53:02

ЕДНО ПОРАЖЕНИЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В ПОБЕДА Край люлката на археологическите открития в Египет стояли Наполеон I и Виван Денон — император и барон, пълководец и човек на изкуството. Известна част от житейския си път двамата изминали заедно. Познавали се добре, но по характер нямали нищо общо помежду си. Когато хванели перото, при единия се появявали заповеди, декрети и закони, а при другия — леки, неморални, та дори порнографски новели и рисунки, смятани за куриози, които не е редно да се показват публично. Когато Наполеон избрал този човек, за да го включи в своята египетска експедиция като сътрудник по изкуствата, той направил един от ония щастливи ходове, които едва следващите поколения оценяват. * На 17 октомври 1797 г. бил подписан мирът в Кампо Формио. С това походът в Италия завършил и Наполеон се завърнал в Париж. „Отминаха героичните дни на Наполеон!“ — писал по този повод Стендал. Писателят грешил. Героичните дни тепърва започвали. Но преди Наполеон да озари Европа като комета, за да я хвърли накрая в пламъци, той бил обхванат от „безумна химера, родена от болен мозък“. Крачейки неспокойно нагоре-надолу в тясната стаичка, разяждан от амбиции, сравняващ се с Александър Велики, отчаян при мисълта за всичко, което още оставало неизвършено, той написал: „Париж ме притиска като оловен саван. Къртичина дупка е тази ваша Европа! Само на изток, където живеят шестстотин милиона души, могат да бъдат създадени големи империи и осъществени велики революции!“ (Впрочем значението на Египет като врата към Изтока било оценено много преди Наполеон. Още Гьоте предсказал прокопаването на Суецкия канал и дал правилна политическа оценка на неговата роля. А още по-рано, през 1672 г., Лайбниц изготвил едно изложение до Луи XIV, в което съвсем правилно — с оглед на по-късното политическо развитие — изтъкнал значението на Египет за една бъдеща френска имперска политика.) На 19 май 1798 г. Наполеон отплувал от Тулон начело на флот от 328 кораба с 38 000 души на борда (почти колкото била войската на Александър Македонски, когато той тръгнал да завладява Индия). Целта била — през Малта за Египет! Това било план в стила на Александър — отвъд Египет погледът на Наполеон също се насочвал към Индия. Този поход през морето бил опит да се нанесе в едно от най- чувствителните и звена смъртоносен удар на Англия, иначе неуязвима на европейския континент. Главнокомандуващият английския флот Нелсън напразно кръстосвал цял месец Средиземно море, на два пъти доближил Бонапарт почти на доглед — и двата пъти се разминали. На 2 юли Наполеон стъпил на египетска земя. След мъчителен поход през пустинята неговите войници се изкъпали в Нил. На 21 юли в утринния здрач пред тях изплували като видение от „Хиляда и една нощ“‘ очертанията на Кайро със стройните кули на неговите четиристотин минарета и с купола на Джами ел-Азхар. Ала наред с пищното изящество на филигранната орнаментика в омарата на ранното утро, наред с целия този великолепен, разточително красив, вълшебен свят на исляма, на фона на сиво-виолетовия масив на Мокатамската планина, сред изгорената жълта пустиня, се очертавали силуетите на гигантски сгради, студени, могъщи и непристъпни — пирамидите в Гиза, — вкаменена геометрия, безмълвна вечност, свидетели на един свят, изчезнал много преди да се роди ислямът. Войниците нямали време за чудене и възхищение. Там лежало мъртвото минало Кайро бил вълшебното бъдеще, но пред тях сега се изправяло настоящето на войната — армията на мамелюците. Десет хиляди конници, блестящо обучени танцуващи коне, святкащи ятагани, а пред това гъмжило — египетският владетел Мурад, заобиколен от своите двадесет и трима бейове, на снежнобял кон, със зелена, обсипана с брилянти чалма. Наполеон посочил пирамидите и се обърнал към своите войници не само като пълководец към хората си, като психолог към масите, но и като човек на Запада, изправен с лице пред световната история. Тук били казани думите: „Войници! Четиридесет столетия ви гледат!“ Стълкновението било страшно. Не победил фанатизмът на ориенталците — победили европейските байонети. Битката се превърнала в клане. На 25 юли Бонапарт влязъл в Кайро. Изглеждало, че половината от пътя до Индия бил вече изминат. На 7 август обаче станала морската битка при Абукир. Най-после Нелсън открил френския флот и се нахвърлил върху него като ангел на отмъщението. Наполеон попаднал в клопка. Авантюрата в Египет била решена. Тя продължила още една година, донесла победата на генерал Дезе в Горен Египет и накрая победата на Наполеон по суша, при същия този Абукир, който станал свидетел на разгрома на неговия флот. Наистина походът донесъл много победи, но още повече страдания, глад, чума, а за мнозина и ослепяване от египетската очна болест. Тази болест станала постоянен спътник на всички военни части, поради което в науката получила наименованието „Ophthalmia militaris“. На 19 август 1799 г. Бонапарт изоставил армията си и избягал. На 25 август той стоял на палубата на фрегатата „Мюирон“ и гледал как зад хоризонта се губят бреговете на земята на фараоните. После се извърнал и отправил поглед към Европа. * От военна гледна точка Наполеоновата експедиция в Египет претърпяла неуспех, но погледната в по-далечна перспектива, тя довела до политическото откриване на съвременния Египет и научното откриване на древния. На борда на френските кораби се намирали не само 2000 оръдия, но и 175 „цивилни учени“, наричани за по-кратко от моряците и войниците с изразителното, макар и неуместно прозвище „магаретата“, да не говорим за библиотеката, съдържаща почти всички книги относно земята край Нил, които можело да се намерят във Франция, и десетките сандъци с научна апаратура и измервателни уреди. През пролетта на 1798 г. Наполеон за пръв път споделил своите планове с учените в голямата заседателна зала на „Institut de France“. В ръцете си той държал Нибуровия двутомник „Пътешествие из Арабия“ и като чукал енергично с кокалчето на показалеца по кожената подвързия, за да придаде по-голяма тежест на думите си, говорел за задачите на науката в Египет. След няколко дни на борда на корабите заедно с него се качили астрономи и математици, химици и минералози, техници и ориенталисти, художници и писатели. Между тях имало и един интересен човек, когото галантната Жозефина препоръчала на Наполеон като художник. Цялото му име било Доминик Виван Денон. По времето на Луи XV му била поверена някаква сбирка от антични находки и минавал за протеже на Помпадур. Като секретар на посолството в Петербург станал любимец на императрица Екатерина. Светски човек, поклонник на нежния пол, дилетант във всички области на изящните изкуства, язвителен и остроумен, той бил приятел на всички. Като дипломат в Швейцария гостувал често на Волтер и нарисувал прочутата „Закуска във Ферне“. С една друга творба, работена в рембрандовски маниер — „Поклонение на пастирите“, — си извоювал дори членство в академията. Във Флоренция, сред наситената с изкуство атмосфера на тосканските салони, той научил новината за избухването на Великата френска революция. Заминал веднага за Париж. И дотогавашният посланик, „gentilhomme ordinaire“, богатият и независим човек видял името си в списъците на емигрантите, чието имущество подлежало на конфискация. Беден, изоставен, предаден от мнозина, той едва преживявал в жалки мансарди и се препитавал от продажбата на някоя и друга рисунка. Скитал по пазарищата, видял да падат на площада Грев главите на много от някогашните му приятели, докато неочаквано намерил покровител в лицето на големия художник на революцията Жак Луи Давид. Възложили му да работи гравюрите по Давиловите проекти за костюми, проекти, които трябвало да революционизират и модата. С това той спечелил благосклонността на „Неподкупния“******** и — едва измъкнал се от калта на Монмартър, едва стъпил отново на лъскавия паркет — разгърнал дипломатическите си способности, издействувал от Робеспиер връщането на своите имения и бил зачеркнат от списъците на емигрантите. Запознал се с красивата Жозефина Боарне, бил представен на Наполеон, харесал му и станал участник в египетската експедиция. Когато се завърнал от долината на Нил, сега вече изпитан, преуспяващ и високоуважаван човек, Денон бил назначен за генерален директор на всички музеи. Вървял по петите на Наполеон, победителя по всички бойни полета на Европа, и отвсякъде отмъквал произведения на изкуството (това наричал „събиране“). Така допринесъл пръв за натрупването на едно от големите богатства на Франция. А щом като живописец и рисувач имал такъв успех, защо да не можел да пожъне същия успех и в литературата? Веднъж в някаква компания станало дума, че не е възможно да се опише както трябва любовна история, без да се изпадне в порнография. Денон се обзаложил за противното. След двадесет и четири часа представил новелата „Le Point de Lendemain“, която му завоювала особено място в литературата — познавачите я смятат за едно от най-деликатните произведения от този род, а Балзак казал, че „...тя е висша школа за съпрузите, а за ергените — великолепна картина на нравите от миналото столетие“. Негово произведение е и сборникът от гравюри „Oeuvre Priapique“********, появил се за първи път през 1793 г., който действително поднася това, което наименованието обещава — и то показано с фалическа яснота. Интересно е, че публицистите в областта на археологията, които отблизо се занимават с живота на Денон, като че ли въобще нямат представа за тази страна на неговата дейност. А още по-забавно е, че такъв добросъвестен историк на културата като Едуард Фукс, който като изследван на нравите посвещава цял раздел на порнографа Денон, сякаш не знае нищо за неговата роля в първите стъпки на египтологията. Всъщност този многостранен и в някои отношения удивителен човек е извършил само едно нещо, заради което е заслужил признание и до днес: ако Наполеон завоювал Египет с байонети и все пак не можал да го задържи повече от година, то Денон завоювал земята на фараоните само с молив в ръка и я запазил за нова вечност, като с един замах я разкрил пред нашето съзнание. Когато дотогавашният салонен герой Денон стъпил на египетска земя, когато за пръв път го облъхнал нажеженият дъх на пустинята и го заслепил блясъкът на пясъка, той изпаднал в някакво опиянение, което не го изоставило, докато все нови и нови величествени развалини го посрещали с полъха на пет затрупани хилядолетия. Той бил аташиран към Дезе, чиято армия с яростен устрем се носела към Горен Египет, по петите на отстъпващия вожд на мамелюците Мурад бей. Петдесет и една годишният Денон, любимец на младия генерал, който можел да му бъде син, и обожаван от войниците, между които имало съвсем млади момчета, не обръщал внимание на трудностите и климата. Виждали го ту на някоя запенена кранта да препуска пред авангарда, ту да се влачи най-отзад с обоза. Утринният здрач го сварва вече вън от палатката — той рисува в лагера, рисува и през време на похода, блокът е до него дори когато поглъща оскъдния си обяд. Внезапна тревога! Денон попада в разгара на някаква схватка, окуражава войниците, размахва лист хартия. Изведнъж вижда интересна сцена, забравя къде се намира и започва да рисува! И ето че той се озовава пред йероглифите, за които не знае нищо. Няма никой, който би могъл да удовлетвори жаждата му за знания. Въпреки това той ги копира — за всеки случай. Неговото око на любител, но око, свикнало да долавя същественото, веднага разпознава три типа писмо — вдлъбнато, изпъкнало и „en creux“, — в чиито различия правилно отгатва отпечатъка на различни епохи. В Сахара рисува стъпаловидната пирамида (вж. ил. 31), в Дендера — внушителните развалини от Късния Египет. Неуморно снове нагоре и надолу из пръснатите нашироко руини на стовратната Тива. Отчаян е, когато прозвучава команда за поход, а моливът му все още не е скрепил всичко видяно от окото. Ругае, но подбира няколко шляещи се войника, за да изчистят с главоломна бързина от пясъка главата на някаква статуя, чието изражение го е поразило. Така продължава изпълнения си с приключения път до Асуан, до първите прагове на Нил. В Елефантина рисува прелестния, опасан от стълбове малък храм на Аменхотеп III и тази прекрасна рисунка е единственото, което е останало от храма, тъй като през 1822 г. той бил разрушен. И когато войските потеглили назад, когато била извоювана победата при Седиман и Мурад бей претърпял съкрушително поражение, барон Доминик Виван Денон отнесъл в своите безчислени папки по-ценна плячка от войниците, конто ограбили украшенията на мамелюците. Защото колкото и творческото чувство на художника да се разпалвало от досега с нови, непознати светове, от това никога не страдала точността на рисунките му. Той работел с онзи реализъм, на който можела да се осланя и науката — с реализма на старите гравьори, които не пропускали и най-малкия детайл, нямали понятие от импресия и експресия и спокойно оставяли да ги наричат „занаятчии“, без да виждат в тази дума нещо декласиращо. Рисунките на Денон дали на учените неоценим материал за изследвания и сравнения. Най-вече въз основа на този материал възникнал по-късно трудът, който поставил основите на египтологията — „Description de l‘Egypte“ („Описание на Египет“). * Междувременно в Кайро бил основан „Египетският институт“. Докато Денон рисувал, останалите учени и художници мерели и изчислявали, проучвали и събирали всичко, което предлагала земната повърхност на Египет. Засега само повърхността, тъй като материалът, който лежал там като на длан, бил толкова изобилен и още необработен, предлагал толкова загадки, че нямало защо да се посяга към лопатата. Освен отливките, бележките, преписите, рисунките, освен растителния, животинския и минераложкия материал сбирките на института съдържали и 27 скулптури, предимно фрагменти от статуи, и няколко саркофага. В тях се пазела и една съвсем необикновена находка — черна полирана базалтова плоча с изсечен надпис на три езика******** и на три вида писменост, която по-късно станала известна под названието „Триезичният розетски камък“ и се превърнала ни повече, ни по-малко в ключ към всички тайни на Египет (вж. ил. 37). След капитулацията на Александрия през септември 1801 г. обаче Франция била принудена твърде неохотно да предаде на Англия всички египетски старини, завладени от Наполеон. Генерал Хъчинсън се заел с тяхното пренасяне, а Георг III предал скъпоценните находки, които поради тогавашната си рядкост имали изключителна стойност, на Британския музей. Изглеждало, като че всички усилия на Франция били отишли на вятъра, че бил пропилян едногодишен труд и че неколцината учени, станали жертва на египетската болест, напразно загубили зрението си. Тогава се оказало, че и материалите, които стигнали до Париж, били достатъчни за цяло поколение учени, защото от всяко късче било грижливо изготвено копие. Пръв Денон представил на света някакъв видим и траен резултат от египетската експедиция: през 1802 г. той издал своето „Voyage dans la Haute et la Basse Egypte“ („Пътешествие из Горен и Долен Египет“). Същевременно Франсоа Жомар започнал редактирането на целия материал, събран от научната експедиция и преди всичко от Денон. Този изключителен в историята на археологията труд изведнъж привлякъл вниманието на съвременния свят към една култура, която, макар да не била погребана в земните недра като троянската, била не по-малко далечна и загадъчна от нея, и известна дотогава само на неколцина пътешественици. * „Описанието на Египет“ излизало в продължение на четири години, от 1809 до 1813. Интересът, който предизвикали неговите двадесет и четири тежки тома, можел да се сравни само с вълнението, породено по-късно от първите публикации на Бота върху Ниневия и още по- късно — от Шлимановата книга за Троя. В днешния век на ротативните машини трудно можем да си представим какво значение имали за онова време тези обемисти, разкошни издания в скъпа подвързия, богато илюстрирани с гравюри, повечето оцветени, и достъпни само за заможни хора, които ги пазели като съкровищница на знания. Днес, когато вестта за всяко по-значително научно откритие мигновено се пръска по цял свят, когато чрез слово и образ, радио и филм тя стига до милиони хора и се застига с други публикации, една от друга по-шумни, конто всеки може да купи и всеки веднага забравя, тъй като други още по-нови привличат вниманието му — днес, когато нищо вече не се пази и значителното потъва в незначителното, едва ли можем да си представим вълнението на хората, когато вземали в ръце първите томове на „Описанието“ и откривали в тях невиждани и нечувани неща, научавали за живота на народи, за конто нямали и понятие, а пред очите им минавали хилядолетия, които ги изпълвали, като хора по-почтителни от нас, със страхопочитание. Египет се оказал много по-древен от която и да е известна дотогава култура. Той бил вече стар, когато на първите събрания на Капитолия се решавала политиката на римската световна държава. Бил стар и дори засипан от пясъците, когато келти и германци ходели на лов за мечки и лъвове в горите на Северна Европа. Още по времето на първата египетска династия, т. е. когато преди около пет хиляди години започнала документираната и датирана египетска история, съществувала вече една удивителна култура. А когато залязла и изчезнала последната, двадесет и шестата династия, изминало още половин хилядолетие, преди да започне нашето летоброене. Изредили се владичествата на либийци, етиопци, асирийци, перси, гърци, римляни и едва тогава „засияла звездата над витлеемските ясли“. Рис. 8. Един от най-ранните паметници на египетското изкуство, т. нар. „плочка за гримиране на фараона Нармер“ (яйце и опако). Плочката датира отпреди около 5000 години и може би изобразява самия фараон Менес, основателя на I династия, след победа над неприятел в Долен Египет Разбира се, знаело се за каменните чудеса край бреговете на Нил. Но за тях се разказвали повече легенди, в които имало твърде малко истински знания. Малко паметници стигали до музеите, малко били достъпни за публиката. Посетителят на Рим можел да се възхищава на лъвовете при стълбището на Капитолия (които днес са изчезнали), а също и на статуите на няколко царе от династията на Птолемеите, т. е. твърде късни произведения, създадени по времето, когато блясъкът на древния Египет бил вече угаснал, за да изгрее слънцето на александрийския елинизъм. Можело да се видят и няколко обелиска (в Рим имало дванадесет), няколко релефа в градините на кардиналите и няколко скарабеи — каменни изображения на торния бръмбар, почитани като свещени от египтяните, — които поради тайнствените знаци на коремите си се употребявали в Европа като амулети, а по-късно и като украшения и печати. Това било всичко. Оскъдни били и научно-информативните материали, които можели да предложат парижките книжарници. Наистина през 1805 г. излязло голямо петтомно издание на Страбоновите съчинения, блестящ превод на неговия географски труд, което дало възможност на всички да прочетат това, което доготава било достъпно само за учените. Страбон пропътувал Египет по времето на Август. Източник на сведения била и втората книга на Херодот, този най-удивителен пътешественик на древността. Но в ръцете на колцина попадали трудовете на Херодот? И в чия памет живеели още останалите разпръснати сведения на античните автори? * „Ти се обличаш със светлина като с дреха“ — казва псалмописецът. В ранното утро слънцето изгрява сред стоманено-синьото небе и тръгва по своя път, жълто и ярко — то изсушава всичко и се отразява в кафявите, жълтеникави, охрови, бели пясъци. Сенките са остри като изрязани с ножица силуети, сини като изляно в пясъка мастило. И към тази вечно изгаряна от слънчевите лъчи пустиня, която не познава смяната на годишните времена, не знае дъжд, сняг, мъгла, град, никога не е чувала грохота на гръмотевицата и не е виждала блясъка на мълнията, към тази пустош, която изсушава въздуха, убива всеки зародиш и консервира всичко, към тази безплодна, зърнеста, ронеща се и трошлива земя влачи водите си Нил, бащата на реките, „всемогъщият баща Нил“. Роден от глъбините на материка, захранван от езерата и пороите на тъмния, влажен, тропически Судан, той приижда, излиза от бреговете си и залива пясъците, поглъща пустинята и бълва тиня — плодородната юлска тиня — година след година от хилядолетия насам. Той се покачва на шестнадесет лакти — шестнадесет деца си играят около бога на реките в символичната мраморна група във Ватиканския музей, — а когато бавно се прибере в своето корито, сит и доволен, той вече е погълнал не само пустинята, по и сухостта на земята и пясъка. Там, където са минали неговите кафяви води, покълват стръкчета, израства жито и то дава двойна и четворна жътва, носи „сити години“, които да изхранят „гладните“. Там всяка година се ражда наново Египет, „дарът на Нил“ — както го е нарекъл Херодот преди две и половина хилядолетия, — „житницата“ на древността, която карала Рим да гладува, ако водите се покачвали твърде ниско или твърде високо. В тази земя, над която сега стърчали блестящи куполи и крехки минарета, чиито градове гъмжали от хора от стотици племена и цветове, говорещи хиляди различни езици — фелахи, араби, нубийци, бербери, копти, бедуини, негри, — се издигали като поздрав от друг свят развалините на храмове, гробници, колонни зали. Там, сред ослепително ярката пустиня, се издигали пирамидите — шестдесет и седем оставили своите следи само в равнината около Кайро, — подредени като „на тържествен парад пред слънцето“, огромните гробници на фараоните, от които една само била изградена от два и половина милиона каменни блокове, донесени тук от над сто хиляди роби в продължение на двадесет години. Там лежал и един от сфинксовете — получовек, полуживотно — с нащърбена лъвска грива и с дупки на мястото на очите и носа, защото мамелюците превърнали главата му в мишена за оръдията си. От хилядолетия почивал той тук, излегнал се в очакване на новата вечност, толкова внушителен по размери, че някой си Тутмос успял да построи между неговите лапи храм с надеждата, че ще получи за това трон. Издигали се там и острите игли на обелиските — пазачи на храмовите порти, показалци в пустинята, извисяващи се на височина до двадесет и осем метра в чест на фараони и богове. Там се намирали и пещерни храмове и светилища, статуи на всякакви хора — от ..селски кметове“ до фараони, саркофази, колони и пилони, всевъзможни скулптури, релефи и рисунки. В безкрайни шествия пристъпвали хората, които някога владеели тази страна — строго изправени, излъчващи величие от всяко свое движение, винаги изобразени в профил, устремени към една цел: „животът на египтянина бил само пътешествие към смъртта“. Тази целеустременост е така подчертана в египетските стенни релефи, че един съвременен културфилософ е обявил „пътя“ за пра-символ на Египет, равностоен по дълбокия си смисъл на понятието за „пространството“ на Запада и на гръцкия идеал за „човешкото тяло“. В това най-голямо гробище на паметници на нашата земя всичко било покрито с йероглифи, със знаци, образи, силуети, скици, цифри — тайнствени и загадъчни, със символични изображения на хора, животни, митични същества, растения, плодове, сечива, дрехи, плетеници, оръжия, геометрични фигури, вълнисти линии и пламъци. Имало ги на дърво, на камък, на безброй папируси. Виждали се по стените на храмовете, в камерите на гробниците, на паметни плочи, по ковчези, стели, статуи, изображения на божества, шкафове и съдове, та дори пособията и пръчките за писане били покрити с йероглифни знаци. Както изглеждало, египтяните били „най-пишещият“ народ на древността. „Ако някой би поискал да препише всички надписи на храма в Едфу и пишеше от сутрин до вечер, той не би свършил тази работа и за двадесет години.“ Именно този свят разкрило „Описанието“ пред очите на Европа, на любознателния Запад, който се вдигал на настъпление срещу миналото, който по инициатива на Наполеоновата сестра Каролина започнал с ново въодушевление разкопки в Помпей и чиито учени, усвоили от Винкелман първите методи на археологическото изследване и наблюдение, горели от желание да ги изпитат на дело. Рис. 9. Фасада на храм в Едфу След толкова хвалебствия по адрес на „Описанието“ време е да направим и една уговорка: вярно е, че материалът, изложен в описания, рисунки и копия, бил богат и съдържателен, но там, където представял стария Египет, той се задоволявал само да го покаже. В повечето случаи авторите не давали никакви обяснения и тълкования, тъй като нищо не могли да обяснят, а когато все пак се опитвали да обясняват, обясненията им били погрешни! Всички показани от тях паметници си оставали неми. Порядъкът, който се опитвали да установят, бил основан само на интуиция, а не на знания. Йероглифите не можели да се разчетат, знаците не можели да се изтълкуват, езикът си оставал чужд и неразбираем! „Описанието“ представяло един съвсем нов свят и този нов свят — в неговите вътрешни връзки, порядък, смисъл — си оставал необяснима загадка. Какво ли не би могло да се научи, ако само някой успеел да разчете йероглифите! Но възможно ли било тяхното разчитане? Големият парижки ориенталист Дьо Саси заявил: „Този проблем е твърде объркан и научно нерешим!“ И все пак: нима тъкмо тогава някакъв скромен немски учител от Гьотинген на име Гротефенд не издал една тънка книжка, която сочела пътя към разчитането на клинописните надписи в Персепол, като заедно с това излагал и първите резултати от своята дешифровка? При това Гротефенд разполагал с крайно оскъден материал, докато тук лежали като на длан безчислени йероглифни надписи. И нима един Наполеонов войник не намерил необикновената черна базалтова плоча, за която не само учените, които я видели, но и вестникът, съобщил пръв за находката, твърдели, че с нея щастливият случай ни е дал ключа за разчитане на йероглифите? Къде бил човекът, който можел да оползотвори тази плоча? Скоро след намирането и за нея се появило съобщение във вестник „Courrier de l‘Egypte“, носещо дата според революционния календар „Le 29 fructidor, Vile annee de la Republique. Rosette, le 2 fructidor an 7“ (29 фруктидор, VII година на Републиката. Розета, 2 фруктидор, година VII). По една чудна случайност този вестник, излизащ в Египет, попаднал в родната къща на човека, който двадесет години по-късно, след безпримерни, гениални усилия, успял да разчете надписите върху черната плоча и така да разгадае тайната на йероглифите.

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

НИШКАТА НА АРИАДНА Написана на : 2017-01-16 13:51:34

 НИШКАТА НА АРИАДНА Остров Крит е разположен в най-крайната точка на планинската дъга, която минава по Гърция през Егейско море до Мала Азия. Егейско море не разделяло народите. Това доказал още Шлиман, когато намерил в Микена и Тиринт предмети, които явно произхождали от далечни земи. Еванс пък открил на остров Крит слонова кост от Африка и статуи от Египет. Търговията и войната са двигателните сили в отношенията между народите — в малкия свят на древността тия отношения били не по-малко миролюбиви и не по-малко разбойнически, отколкото днес. Островите на Егейско море образували с двата континента-метрополии една стопанска и културна общност. С двете метрополии ли? В случая метрополия и континент не били едно и също нещо — много скоро се оказало, че истинският „център“ (в смисъл, че оттам изхождал творческият импулс) бил един от островите — Крит. Самият Зевс според преданието бил роден тук в пещерата на Дикта от майката на земята Рея. Пчелите му носели мед, козата Амалтея го кърмела, нимфите се грижели за него. Младежите, годни да носят оръжие, се събрали да го пазят от собствения му баща Кронос, който ядял деца. Тук според преданието царувал и легендарният цар Минос, син на Зевс, един от най- могъщите и прославени владетели на древността. Еванс започнал да копае край Кносос. Стените лежали непосредствено под земната повърхност. Първите резултати дошли само след няколко часа работа. Няколко седмици по- късно Еванс стоял изумен пред развалините на сгради, заемащи площ от осем ара, а с течение на годините изпод земята израснали останките на дворец, разположен на два и половина хектара (вж. ил. 23, 24 и 25). Планът на двореца личал ясно и показвал (въпреки големите на пръв поглед различия) сходство с дворците в Тиринт и Микена. Но колосалните му размери, които тук се съчетавали с блясък и красота, свидетелствали, че крепостите на континента били само второстепенни селища — столици на колонии, далечна провинция. Около огромния четириъгълник на централния двор се издигали от всички страни крилата на сградата; стените били иззидани от непечени тухли, а плоските покриви се носели от колони. Но стаите, коридорите и залите на различните етажи били разположени в такъв заплетен план и предлагали на новодошлия толкова възможности да се заблуди и обърка, че думата „лабиринт“ се отронвала от устата и на най-непросветения посетител, който нямал и понятие, че според преданието именно цар Минос притежавал лабиринт, построен от Дедал — първообраз на всички лабиринти въобще. Еванс не се поколебал да извести на света, че е намерил двореца на цар Минос, сина на самия Зевс, бащата на Ариадна и Федра, господаря на лабиринта и на страшния бик с човешка глава или човек с тяло на бик — Минотавъра. Сега Еванс открил истински чудеса. Тук някога живеел народ, за който освен мъглявите предания не се знаело нищо (Шлиман намерил само следи от неговите колонии), народ, който живеел в богатство и наслади и вероятно на върха на своето развитие бил вече белязан от упадъка, носещ семената на гибелта, народ от изтънчени епикурейци, които и на легло от рози получавали мазоли. Само изключителен стопански разцвет можел да бъде източник на такава декадентска култура. И тогава, както и днес, Крит бил земя на виното и зехтина. Но той бил и търговски център, а като остров — и център на морска търговия. Още първите разкопки изумили света — този най-голям дворец на гръцката древност нямал никакви укрепления, нито отбранителен вал. Но когато в двореца били открити търговски стоки, станало ясно, че тези стоки се нуждаели от по-надеждна, по-нападателна защита, отколкото можели да предложат яките крепостни стени, а именно— властващ над моретата флот. Този дворец не се извисявал като крепост пред очите на приближаващите се моряци. Със своите бели колони и украсени с щук стени той блестял под палещото критско слънце като изплувал от морето скъпоценен камък, чиято пищна красота искряла от всичките му стени. Еванс открил складове, а в тях делва до делва — огромни глинени съдове, някога всичките пълни със зехтин, богато украсени с орнаменти в стила на намерената по-рано керамика в Тиринт. Еванс си направил труда да пресметне вместимостта на складовете за дървено масло — получил цифрата 75 000 литра. Това били запасите само на един дворец! Кому принадлежало това богатство? Еванс скоро открил, че всичките му находки не датирали от една и съща епоха, че всичките стени не били еднакво стари, че керамиката, фаянсът и живописната украса не принадлежали към една и съща стилова концепция. Оглеждайки с проницателен поглед хилядолетната история на тази култура, той скоро разграничил отделните етапи в развитието и; така той различава (тази периодизация се употребява и до днес) ранноминойска епоха — от третото до второто хилядолетие пр. н. е., средноминойска епоха — свършваща приблизително към 1600 г. пр. н. е., и късноминойска епоха — най-кратката и завършила внезапно — до към 1250 г. пр. н. е. Той намерил следи от човешка дейност и от още по-ранно време, от така наречената новокаменна епоха, когато човекът още не познавал желязото и приготовлявал всичките си сечива от камък. Еванс определил възрастта на някои находки на 10 000 години. Другите изследователи след него не отиват толкова далеч, но смятат, че 5000 години може да се приемат със сигурност. Откъде идват тези датировки и тази периодизация? Сред останките от всяка епоха Еванс намерил предмети от чужд произход, особено египетска керамика и грънчарски изделия от точно датирани фараонски династии. Като време на разцвет, на най-висока култура, той означил прехода от средноминойската към късноминойската епоха, т. е. десетилетията около 1600 г. пр. н.е., когато вероятно живял някакъв цар Минос, господар на флота и владетел на морето. По това време всеобщото благоденствие започнало да прераства в разкош. Процъфтявал култът към красотата. Стенописите показват младежи, които бродят из ливади и берат минзухари в грациозни калихи********, изобразяват девойки, нагазили сред поляни, осеяни с лилии (вж. ил. 26). Културата е на път да се превърне в разточително великолепие. Живописната украса вече не се подчинява на определени формални изисквания, а прелива от багри и се опива от блясък. Жилището не е вече необходимост, а още една възможност за показ на лукс, облеклото не е само природна н битова потребност, а признак на рафиниран вкус. Рис. 5. Реконструкция на южното стълбище на двореца в Кносос (по Т. Файф) Нищо чудно, че Еванс си служел с думата „модерно“, когато говорел за своите находки. В тази сграда, не по-малка от Бъкингамския дворец, имало отводнителни канали, разкошни тоалетни помещения, отходни ями, съоръжения за проветряване, шахти за отпадъци. Ала още повече му се натрапвал паралелът със съвременността, когато наблюдавал хората, тяхното държане, техните дрехи и мода. Още в началото на средноминойския период жените носели високи островръхи шапки и дълги пъстри дрехи, пристегнати с колани и разтворени отпред, с висока твърда яка, която разкривала гърдите. През епохата на разцвета тази старинна носия се превърнала в рафиниран костюм. Простата дреха се променила в нещо като корсаж с ръкави, който тясно обгръщал тялото, подчертавал неговите форми и пак оставял гърдите открити, но с явно, предизвикателно кокетство. Полите, богато и пъстро украсени, падали свободно на волани до земята; на някои били изрисувани хълмове, от които израствали стилизирани лотосови цветове; върху тях била препасана пъстра престилка (вж. ил. 22). На главите си жените носели високи шапки, произлезли от предишните островръхи шапки. Искаме ли да видим в „модерната“ им външност дори нещо свръхмодерно, което граничи с гротеската? Ако е модерно жените да носят късо отрязани коси, тези жени наистина били свръхмодерни, тъй като главите им били остригани ниско като на мъжете! * Такива ги виждаме на рисунките: те се движат с небрежна грация, изтягат се с ленива чаровност по градинските столове, играят си с ръкавица, водят разговори с парижки „шарм“ в погледа и израза — изглежда невероятно наистина, че тези дами са живели в епоха, отминала преди хиляди години. Но за да почувствуваме колко далеч е тази епоха от нас, достатъчно е да хвърлим един поглед върху мъжете — те носели една препаска около бедрата и нищо повече. Между всичките тия великолепни картини, които Еванс открил (тяхната „красота и очарование — пише той — почувствуваха дори нашите необразовани работници“), отново се намерило изображение, чийто сюжет вече познаваме: Танцьорът с бика. Рис. 6. „Танцьорът с бика“. Отпечатък от гема, намерена в Крит Танцьор? Артист? Това било мнението на Шлиман, когато той намерил същата картина в Тиринт, в тази далечна, погранична крепост, където нямало нищо, което да напомня старите легенди за жертвоприношения, бикове и димяща кръв в храмовете. Но нима Еванс не се намирал сега в земята, над която властвал Минос, царят с Минотавъра, бикоподобното чудовище? Какво говори легендата? Минос, царят на Кносос, Крит и всички гръцки морета, изпратил сина си Андрогей в Атина, за да вземе участие в тамошните игри. По-силен от всички гърци, Андрогей удържал пълна победа, но бил убит от завистливия владетел на Атина, Егей. Тогава разгневеният баща изпратил своя флот в Атина, нападнал града, покорил го и поискал страшно възмездие. Всеки девет години атиняни трябвало да изпращат цвета на своята младеж — седем юноши и седем девойки, — за да бъдат принасяни в жертва на чудовището на Минос. Но когато страшното жертвоприношение трябвало да бъде изпълнено за трети път, Тезей, синът на Егей, който току- що се бил завърнал от далечно, изпълнено с героични подвизи пътешествие, измолил да бъде изпратен с кораба в Крит, за да убие чудовището. „Браздел яркосиният нос на кораба морето критско. Тезея носел той и седем двойки деца йонийски.“ На мачтата се издували черни платна, а бели платна Тезей искал да опъне на връщане, ако делото му се увенчаело с успех. Ариадна, дъщерята на Минос, видяла обречения на смърт Тезей и сърцето и затуптяло от любов към него. Тя му дала боен меч и кълбо конци, единия край на което искала сама да държи, докато Тезей вървял в лабиринта, за да търси звяра. След страшна борба Тезей надвил чудовището. По вълнената нишка той намерил изхода и бързо побягнал с Ариадна и своите другари към родината. Но бил така развълнуван от щастливото избавление, че забравил да смени платната, както било уговорено. И когато баща му Егей видял черните платна, помислил, че те са вест за смъртта на сина му и се хвърлил в морето. Не давала ли тази легенда ключ за обяснението на рисунката? Две девойки и едно момче си играят с бика. Но игра ли е това? Не става ли тук дума за живот и смърт? Не изобразява ли тази рисунка жертвите на Минотавъра, име, което — може би — означава само „бик на Минос“? Като проследявали по-нататък паралела между легендата и разкритите факти, изследователите се изправяли и пред други въпроси. Явно било, че легендата криела зърно истина — лабиринтът съществувал. Можело да се допусне, че победата на Тезей била символ на победата на завоевателите, които дошли от континента и унищожили дворците на Минос. Но било крайно невероятно, че личното отмъщение на цар Минос:, големите жертви, които той поискал като изкупление за убийството на своя син, са станали причина за унищожаването на неговото царство. Така или иначе царството било унищожено. Унищожено било из основи и тъй внезапно, че разрушителите не намерили време нито да видят, нито да чуят, нито да научат нещо. Така три хиляди години по-късно била унищожена до основи империята на Монтесума от шепа испанци и от нея останали само развалини и мъртви камъни, които не говорели вече нищо. Откъде дошъл — къде изчезнал богатият критски народ? Произходът и гибелта му си остават и до днес загадка за всички археолози и учени, които се занимават с най-ранната история. Според Омир на острова живеели пет различни народи. Според Херодот Минос не бил грък — Тукидид твърди обратното. Еванс, който най-обстойно от всички се е занимавал с този въпрос, смята, че обитателите на Крит са от африкано-либийски произход. Едуард Майер, един от задълбочените изследвачи на древността, отбелязва само, че по всяка вероятност те не са дошли от Мала Азия. Старият Шлиманов сътрудник Дьорпфелд хвърля на осемдесетгодишна възраст ръкавица на Еванс и пише през 1932 г., че критско-микенската култура произхождала от Финикия, с други думи, че цялото това изкуство не е възникнало в Крит, както твърдял Еванс. Къде е нишката на Ариадна, която ще ни изведе от лабиринта на тези „за“ и „против“? Тази нишка би могла да бъде критската писменост. Та нали заради нея Еванс дошъл на времето в Крит! Още през 1894 г. той описал първите знаци на критското писмо. Открил безбройни надписи, а в Кносос — над 2000 глинени плочки със знаците на някакво линеарно писмо. Но през 1935 г. Ханс Йенсен прави в своя изчерпателен труд върху писмеността следната трезва констатация: „Разчитането на критската писменост е засега едва в началото си, така че не сме още наясно относно истинския и характер.“ (вж. ил. 27, 28, 29). Неясен като произхода и писмеността му е и краят на критското царство. Теории има много — една от друга по-смели. Еванс различил ясно три стадия на разрушението: на два пъти дворецът бил издиган наново. Третият път бил окончателно унищожен. Опитаме ли се да обгърнем историята на онези времена от птичи поглед, ще видим скитащи орди, които нахлуват в Гърция, светлокожи ахейци, идващи от север, от земите край Дунав, а може би и от Южна Русия, които нападат крепостите на мургавите хора и унищожават Микена и Тиринт — ще видим нашествието на един варварски народ, който прониква навсякъде, прехвърля се през морето и унищожава Крит. Малко по-късно виждаме нови войнствени орди — дорийците, — които прогонват ахейците и донасят още по-ниска култура от тях. Ако ахейците били завоеватели, които умеели да „превземат“, завоеватели, достойни за Омировите песни, то дорийците само грабели и унищожавали. С тях обаче започва историята на една нова Гърция. Така било — казват едните А какво казват другите? * Еванс открил, че унищожаването на двореца на Минос трябва да е станало със стихийността на природно бедствие. Помпей бил класическият пример за подобно явление. Тук, в дворцовите покои, Еванс се натъкнал на същите следи от внезапна смърт и унищожение, които д‘Елбьоф и Венути за пръв път видели в подножието на Везувий: захвърлени сечива, недовършени изделия и художествени произведения, ненадейно прекъсната работа в домакинството. Постепенно у Еванс се зародила една теория, която собственият му опит скоро потвърдил. На 26 юни 1926г. в 21,45 часа вечерта, когато лежал в леглото си и четял, станало силно земетресение. Креватът му се раздвижил, стените на къщата се разлюлели, предметите почнали да падат, ведрото с водата се разляло. Отначало земята стенела и пъшкала, а после се разнесъл такъв грохот, сякаш оживял самият Минотавър. Земният трус обаче не продължил дълго. Щом земята се успокоила, Еванс скочил от леглото и изтичал навън. Спуснал се към прозореца. Възстановените от него обекти били издържали. От години насам той употребявал навсякъде, където можел, стоманени греди и подпори. Но в околните села, та дори в столицата Кандия, земетресението причинило големи опустошения. Това преживяване укрепило вярата на Еванс в правотата на неговата теория. А тази теория изхождала от обстоятелството, че Крит се намира в една от най-земетръсните области на Европа. Само стихийната сила на такова земетресение, внезапно разтърсило и разцепило земята, можела да погълне делото на толкова човешки ръце — да унищожи двореца на Минос до такава степен, че на негово място могли да бъдат построени само няколко жалки колиби. Толкова за Еванс. Някои не споделят неговите възгледи. Бъдещето ще внесе яснота и по този въпрос. Еванс успял да затвори кръга, чиито първи наченки възторженият Шлиман забелязал под пепелта на Микена. И двамата били откриватели — сега е дошло времето на тълкувателите, които ще намерят нишката на Ариадна. Къде ли свети работната лампа на онзи учен, който ще разчете критската писменост? Лампата, чиято ярка светлина ще освети една Европа, потънала повече от три хиляди години в мрак? С този въпрос завърших през 1949 г. настоящата глава. Към средата на 1950 г. дойде първият отговор. Професорът от Тюбинген Ернст Зитиг като че ли бе разрешил проблема, над който работели в продължение на четиридесет години финландският учен Зундвал, а след него немецът Босерт, италианецът Мериджи, чешкият учен Хрозни (разчел текстовете на хетското клинообразно писмо от Богазкьой), докато най-после през 1948 г. Алис Кобер от Ню Йорк бе заявила с примирение: „Един неизвестен език, писан на неизвестно писмо, не може да бъде разчетен...“ Рис.7. Образец от критско образно писмо върху глинен диск, намерен от Еванс на Крит. Изглеждаше, че е извоювана голяма победа. Зитиг беше първият учен, който последователно приложи при филологическото изследване на древните паметници роденото от две световни войни изкуство (и наука) да се дешифрират тайни военни донесения с помощта на математико- статистически методи. Той вярваше, че още при първия опит е разчел единадесет, а после дори тридесет знака от тъй нареченото „критско линеарно писмо Б“. Но към средата на 1953 г. дойде друг отговор. В ръцете на младия англичанин Майкъл Вентрис попадна една глинена плочка, изкопана от Блеген в Пилос, на която личеше съчетание от знаци, неизследвани дотогава от Зитиг; тази група знаци гениалният Вентрис — по професия архитект, значи пак любител в археологията — разчете без затруднение на гръцки. Това обезцени дешифровките на Зитиг; оказа се, че от неговите тълкования са верни не тридесет, а само три. Сега обаче се разгоря една борба, която няма да свърши скоро. Класическата филология се намира непосредствено пред окончателното разрешение на своя дешифровъчен проблем: повечето критски плочи могат да се четат. Но коя е причината, че на Крит — в центъра на една самостоятелна, високоразвита култура — близо 60 години преди Омир се е пишело със собствена (т. е. критска) писменост на езика на гърците — племе, което в никакъв случай не се намирало още на висока степен на развитие? Дали са съществували успоредно и едновременно няколко езика? Или пък част от нашата ранно-гръцка хронология е погрешна? Нима дори Омир ще се превърне отново в проблем? В своята книга „Mycenaeans and Minoans“ („Микенци и минойци — Предистория на егейските Земи в светлината на линеарното писмо Б“) оксфордският професор Леонард Р. Палмър се осмели да предложи през 1963 г. нови тълкования. Но той бе така ожесточено атакуван и коригиран от специалистите, че две години по-късно се видя принуден да излезе с едно „основно преработено и разширено“ ново издание. Както и да е — изследванията през идните години ще внесат яснота и по този въпрос. А сега нека да се обърнем към една страна,:чиято писменост също е била дълго време загадка за нас (както ще видим обаче, тази загадка била разрешена по един едва ли не драматичен начин), страна, която открай време е поразявала човека с най-грандиозните паметници, които ни е оставил древният свят, земята край Нил.

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

Страница 1 от 3
 1-5 от 15  |   1  2  3  >>