Sibir
Блог Энергия Мечты
Энергия
Энергия, 27
« sibir.bg
ЧЕТИРИДЕСЕТ СТОЛЕТИЯ ВИ ГЛЕДАТ! Написана на : 2017-01-16 13:58:03

 „ЧЕТИРИДЕСЕТ СТОЛЕТИЯ ВИ ГЛЕДАТ!“ Тази книга ни дава само един общ поглед. Тя върви от едно голямо постижение към друго и не може да отделя достатъчно внимание на къртовския труд на кабинетните учени, на които принадлежи заслугата не само за обработването и систематизирането на събрания материал, но често пъти и за редица смели тълкувания, творчески хипотези и плодотворни хрумвания. С четири имена, чийто ред на изброяване се определя от хода на нашия разказ, са свързани големите открития в египтологията, станали през десетилетията след разчитането на йероглифите от Шамполион. Към всяко от тези имена може да се прибави съответна характеристика: италианецът Белцони бил колекционер, немецът Лепсиус — класификатор, французинът Мариет — консерватор, англичанинът Питри — измервач и тълкувател. Би било от полза за бъдещето, ако можехме да видим в тяхната работа символ на сътрудничеството между четири големи европейски нации, работещи заедно над едни и същи проблеми, устремени към една и съща цел, обединени от стремеж към знания и истина, който трябва да се поставя над всичко и който едва нашето столетие — а това не му прави чест — започна отново да подчинява на национални интереси. „Един от най-забележителните хора в цялата история на египтологията“ — казва археологът Хауърд Картър за Джовани Батиста Белцони (1778—1823), който малко преди отиването си в Египет се подвизавал на сцената на някакъв лондонски цирк в ролята на „силен човек“. Забележката на Картър се отнася повече до неговата личност, отколкото до научните му постижения. Отдавна знаем вече, че в историята на археологията любителите играят важна роля. Случаят с дилетанта Белцони обаче е безспорно един от най-необикновените. Роден в Падуа, произхождащ от уважавано римско семейство, Белцони трябвало да стане свещеник или монах. Преди още да навлече расото, той се заплел в политически интриги. Пред винаги гостоприемно разтворените врати на италианските затвори предпочел да замине за Лондон. Запазено е едно съобщение, в което се описва „италианският исполин“ и „силният човек“, който всяка вечер носел по няколко души на сцената на народното вариете и очевидно бил още твърде далеч от всякакви археологически амбиции. Изглежда, че след това той следвал машиностроене (но и шарлатанството като че ли не му е било чуждо), защото през 1815 г. решил чрез въвеждането на механично водно колело, уж четири пъти по-производително от ръчните колела на местното население, да опита щастието си в Египет. Във всеки случай той трябва да е бил ловък човек, тъй като издействувал разрешение да инсталира своя модел в двореца на Мохамед Али. Този Мохамед Али бил доста опасен човек и по това време се намирал на едно от първите стъпала на своята кариера, която от някогашния беден албанец, а по-късно търговец на кафе, военачалник и паша, направила пълновластен господар на Египет и на част от Сирия и Арабия. Когато Белцони се явил при него, той вече десет години управлявал като паша, признат от Високата порта, на мястото на изгонения турски губернатор. На два пъти нанасял съкрушителни поражения на английските войски и устроил едно от големите кланета в световната история: за да уреди своите политически разногласия с мамелюците, поканил всичките им четиристотин и осемдесет бейове на угощение в Кайро и там ги избил до един. Така или иначе Мохамед Али, който — както вече видяхме — не бил против прогреса, все пак не можал да се убеди в преимуществата на водното колело на Белцони. Междувременно обаче Белцони получил от швейцареца Буркхарт, африканския пътешественик, препоръка до британския генерален консул в Египет Солт и най-самонадеяно се наел да прекара „колосалната статуя на Мемнон“ (на Рамзес II, намираща се сега в Британския музей в Лондон) от Луксор до Александрия. Следващите пет години от живота си той посветил на колекционерство. Отначало работил за Солт, след това започнал да събира за своя сметка. Събирал всичко, което попадало под лопатата му — от скарабеи до обелиски. (Веднъж при транспортиране един от обелиските му паднал в Нил, но той успял да го извлече отново.) Тази своя дейност Белцони вършел по времето, когато Египет — вече известен като най-голямото находище на старини в света — бил хищно и безразборно ограбван и когато никой не се колебаел да търси античното злато с методите, които две десетилетия по-късно прилагали златотърсачите в Калифорния и Австралия при добиване на злато от природата. Закони не съществували или пък не ги зачитали и неведнъж разногласията се решавали със силата на оръжието. Има ли нещо чудно тогава, че колекционерската страст, която била насочена единствено към предмета, а не към познанието, унищожила повече, отколкото открила, донесла повече пакости, отколкото знания? Даже Белцони, който — както скоро се оказало — намерил време въпреки бурния си живот да усвои известни професионални знания, не признавал в това отношение никакви пречки. Зазиданите камери на гробниците той просто разбивал със стенолом. От такива методи косите на съвременния археолог настръхват. И думите на човек като Хауърд Картър, който по друг повод казва, че разкопките на Белцони и „начинът, по който той ги провеждал, заслужават безспорно признание“, биха ни хвърлили в недоумение, ако не гледахме на Белцони като на дете на своето време и ако той пръв не осъществил в голям мащаб две неща, които били първите звена на една продължаваща и до днес верига от археологически изследвания. През октомври 1817 г. Белцони открил покрай другите гробници в долината Бибан ел-Мулук край Тива и дългата сто метра гробница на Сети I — предшественика на великия Рамзес и покорителя на либийци, сирийци и хети. Разкошният, но празен алабастров саркофаг, който той намерил там, сега се намира в музея Соун в Лондон. (От три хиляди години този саркофаг бил празен. Къде била мумията и през какви перипетии преминала тя — това не било съдено на Белцони да открие.) Разкриването на тази гробница поставило началото на най-важните находки в „Долината на царете“, които достигнаха своята връхна точка едва през нашия век. Половин година по-късно, на 2 март 1818 г., както и днес още съобщава надписът над входа, италианецът отворил втората — Хефреновата — пирамида в Гиза и проникнал чак в гробната камера! Тези първи проучвания сложили началото на науката за пирамидите, за най- величествените строежи на древния свят, и от мрака на египетската древност, заключен в огромните геометрични силуети, се появили първите черти на човешки същества. Рис. 14. Сети I в бой срещу петите в Сирия. Изображение от храм в Тива, което някога е било цялото оцветено, включително и надписите. Белцони, който на времето открил гробницата на Сети, намерил само следи от оцветяването. Белцони не бил първият, който ровел в „Долината на царете“. Не бил и първият, който търсел входове в пирамидите. Но въпреки че бил повече златотърсач, отколкото търсач на истина, той бил първият, който на две места — при гробниците в „Долината на царете“ и при Хефреновата пирамида — засегнал такива важни археологически проблеми, които и до днес на същите места ни изправят пред загадки. През 1820 г. Белцони заминал за Англия и уредил изложба в построената осем години преди това „Египетска зала“ на Пикадили в Лондон. Алабастровият саркофаг и макетът на гробницата на Сети I били шедьоврите на експозицията. След няколко години, на път за Тимбукту, където щял да прави нови проучвания, Белцони починал. Нека му бъде простено, че в „Рамзейона“ в Тива той увековечил на трона на Рамзес II и своето име, и така, наред с многото си заслуги пръв започнал безобразията, които за най-голямо неудоволствие на археолозите са вършили и до днес вършат поколения „колекционери“ от рода на разни мистър Брауновци, хер Шмидовци и мосьо Блановци. Белцони бил големият колекционер. Сега вече дошло времето на класификатора. * Пътешественикът и естествоизпитателят Александър фон Хумболт убедил пруския крал Фридрих Вилхелм IV (който иначе бил по-щедър на проекти, отколкото на дела) да отпусне значителни парични средства за една научна експедиция в Египет. За ръководител на експедицията бил назначен тридесет и една годишният Рихард Лепсиус. По-сполучлив избор не можело да бъде направен. Лепсиус е роден през 1810 г. в град Наумбург. Следвал филология и сравнително езикознание, на двадесет и три години получил докторска степен, а на тридесет и две станал извънреден професор при Берлинския университет. Една година по-късно, след двегодишни приготовления, тръгнал на път. Експедицията била разчетена за три години — от 1843 до 1845. Следователно тя разполагала с нещо, с което не разполагала никоя друга експедиция дотогава — време! Не търсели само лесна плячка, а преди всичко изучавали и регистрирали, и навсякъде, където имало изгледи за успех, можели свободно да останат и да забият лопатата. Така експедицията се застояла цели шест месеца в Мемфис и седем в Тива. (Като имаме пред вид, че през нашето столетие само за проучването на една единствена гробница, гробницата на Тутанкамон, бяха нужни няколко години, времето, което отделил Лепсиус за огромните площи с развалини, сега ни се струва твърде кратко; тогава обаче то било значително.) Първият успех, постигнат от Лепсиус, бил откриването на многобройни паметници от Старото царство (под „Старо царство“ разбираме най-ранния период от египетската история, продължил от около 2900 до 2270 г. пр. н. е. — епохата на строителите на пирамидите). Той намерил следи и останки от тридесет неизвестни дотогава пирамиди, с което общият им брой нараснал на шестдесет и седем. Към тях се прибавили и гробници от съвсем непознат дотогава вид — така наречените „мастаби“ (шахтови гробници на знатни хора от Старото царство), от които Лепсиус изследвал сто и тридесет. В Тел ел-Амарна пред него се очертали първите контури на фигурата на религиозния реформатор Аменхотеп IV. Той пръв измерил „Долината на царете“. Били снети копия от стенните релефи на храмовете, от безброй надписи и най-вече от многочислени „картуши“ с имена на фараони. Лепсиус разровил цели хилядолетия и стигнал до четвъртото хилядолетие пр. н. е. (така мислел той; днес знаем, че е било третото). Той бил първият, който внесъл ред във всичко видяно, пръв обгърнал с поглед египетската история и доловил развитие там, където другите виждали само разхвърляни развалини. Плод на тази експедиция са съкровищата на „Египетския музей“ в Берлин; плод на изследванията върху източниците бил огромен брой публикации — като се почне от разкошното дванадесеттомно издание „Denkmaler Agyptens und Athiopiens“ („Паметници на Египет и Етиопия“), внук на „Описанието на Египет“, и се стигне до специалните изследвания върху най- отдалечени проблеми. Когато в 1884 г. Лепсиус умрял на седемдесет и четири годишна възраст, неговият немски биограф Георг Ебере (отличен египтолог, но съвсем посредствен романист, чиито романи за света на фараоните „Уарда“ и „Египетска царска дъщеря“ до края на миналото столетие не липсвали в никоя заемна или девическа библиотека) с право могъл да напише, че Рихард Лепсиус е всъщност истинският основоположник на съвременната научна египтология. Два труда преди всичко осигуряват завинаги това почетно място на големия класификатор в очите на следващите поколения: „Chronologic Agyptens“ („Хронология на Египет“), излязла през 1849 г. в Берлин и „Agyptisches Konigsbuch“ („Книга за египетските царе“), издадена една година по-късно също в Берлин. Като всички стари народи египтяните нямали летоброене в нашия смисъл на думата, изхождащо от исторически строго определен момент, нито пък притежавали определено историческо чувство. Само миналото столетие, което със своята непоколебима вяра в прогреса се смятало за връх на всички времена, можело да изтълкува това обстоятелство като проява на исторически примитивизъм. Едва Освалд Шпенглер видя в този „недостатък“ израз на едно характерно светоусещане, на едно разбиране за времето у старите народи, което просто е различно от нашето. Където няма летоброене, няма и писана история. Египетски историци не са съществували, имало само непълни анали, съобщения за миналото, и то по правило едва ли по-достоверни исторически от нашите легенди и приказки. Нека си представим, че сме изправени пред задачата да съставим една що-годе правилна хронология на западноевропейската история само въз основа на надписите по нашите обществени сгради, писанията на църковните отци и приказките на братя Грим! Приблизително пред такава задача били изправени първите археолози, които се опитали да реконструират по дати хода на египетската история. Трябва да се спрем накратко на опитите за съставяне на хронология, защото те са отличен пример за находчивостта и прозорливостта, с които археолозите използували всички налични данни, за да се доберат до истината за тези четири хилядолетия. Благодарение на техните усилия днес ние познаваме датите на египетската история много по-точно от старите гърци (много по-точно например от Херодот, който пропътувал Египет още преди две и половина хилядолетия). За да не се връщаме отново на този въпрос, ние тук няма да се задоволим с това, което било вече известно на Лепсиус към 1849 г. и на неговите предшественици, а ще си послужим с по-нови данни. Въпреки че към всички египетски източници трябвало по начало да се подхожда много предпазливо, все пак първите изходни данни за изследванията дало съчинението на един египетски жрец. Той се казвал Манетон от Себенит и приблизително триста години преди нашата ера, по времето на първите двама владетели от династията на Птолемеите (тоест скоро след смъртта на Александър Велики), написал вече на гръцки език една история на своята земя — „Египетски събития.“ Неговото произведение дори не е изцяло запазено. То ни е известно само от отделни откъси и цитати у Юлий Африкански, Евзебий и Йосиф Флавий. Манетон разделил дългия списък на известните му фараони на тридесет „династии“; това деление сме възприели и използуваме до днес и ние, въпреки че отдавна ни са известни грешките на Манетоновите източници и че един от съвременните историографи на Египет, американецът Дж. X. Брестед, нарича книгата на Манетон „сборник от детски народни приказки“. При такава сурова преценка трябва да имаме пред вид, че Манетон нямал нито един предшественик, но затова пък три хиляди години история пред себе си, и се намирал приблизително в същото положение, в което би изпаднал един съвременен гръцки историк, ако трябваше да напише история на Гърция от времето на Троянската война до днес само въз основа на народни предания и традиции. Десетилетия наред списъкът на Манетон бил единствената опорна точка на археолозите. (Впрочем думата „археология“ продължава както и преди да бъде сборно понятие за всички науки, изучаващи древността; понеже изобилието на египетски паметници и надписи скоро наложило да се обособи специален клон на науката, от времето на Лепсиус говорим вече за „египтология“, тъй както неотдавна свикнахме да говорим за „асирология“, когато имаме пред вид археологическото изследване на Месопотамия.) Следният списък, изброяващ опитите да се определи годината, в която фараонът Менес I обединил за пръв път Египет— т. е. най-ранната династическа дата, с която започва същинската история на Египет,— ни показва как с течение на времето западните учени се отдалечавали от Манетон и неговата хронология: Шамполион — 5867 г. пр. н. е.; Лесюьор — 5770; Бьок — 5702, Унгер — 5613; Мариет — 5004; Бругш — 4455; Лаут — 4157; Шаба — 4000; Лепсиус — 3892; Бунзен — 3623; Ед. Майер — 3180; Уилкинсън — 2320; Палмер — 2225; в по-ново време обаче датировката отново се връща крачка назад. Брестед датира Менес през 3400, немецът Георг Щайндорф — към 3200, а най- новите изследователи сочат 2900 г. пр. н. е. * Ясно е, че всяко датиране става толкова по-трудно, колкото за по-далечно минало се отнася. При по-новата история (под това понятие разбираме историята на „Новото царство“ и на т. нар. „Късна епоха“, която принадлежала вече на миналото, когато Цезар ухажвал Клеопатра) можели да се използуват за сравнение дати от асировавилонската, персийската, еврейската и гръцката история. (Още през 1859 г. Лепсиус написал своя труд „Ueber einige Beruehrungspunkte der aegyptischen, griechischen und roemischen Chronologie“ —„За някои допирни точки на египетската, гръцката и римската хронология“.) Що се отнася до по-далечното минало обаче, неочаквано се разкрили нови възможности за сравнение, а следователно и за контролиране, когато през 1843 г. в Парижката национална библиотека постъпила така наречената „Таблица на фараоните от Карнак“, съдържаща списъка на всички египетски владетели от най-старо време до XVIII династия. В Египетския музей в Кайро пък днес можем да видим намерената в една гробница „Таблица на фараоните от Сахара“, на едната страна на която е написан химн в чест на бога на задгробния свят Озирис, а на другата — молитвата на писаря Тунри към петдесет и осем фараона, изброени в две колони, като се започне с Мисбис и се свърши с Рамзес Велики. По-известен обаче и още по-важен за египтологията е т. нар. „Списък на фараоните от Абидос“. В една от галериите в храма на Сети виждаме изобразени Сети I и още като престолонаследник — Рамзес II. Те отдават почит на своите прадеди и Сети I размахва една кадилница; тези прадеди, които са не по-малко от седемдесет и шест, са изредени поименно в два реда. (Там се виждат в изобилие хляб, пиво, говеждо и гъше месо, благовонни вещества и други неща, които трябвало да им се принасят в жертва и не бивало да бъдат забравени.) Ясно е, че този списък давал възможности за сравнение и за сверяване на последователността — но все още нямало точни определения на датите. Все пак намирали се — пръснати на различни места — сведения за продължителността на царуването на някои фараони, за времетраене на един или друг военен поход, за това, колко продължило строителството на някой храм; тези данни заедно с т. нар. „сума на минималната продължителност“ на царуването на всички фараони образували скелета на египетската история. Първите сигурни датировки обаче станали възможни благодарение на нещо, което било по- старо от Египет, по-старо от историята на човечеството, по-старо и от самия човек: движението на звездите. Египтяните имали годишен календар (открай време те го употребявали за предварително пресмятане на разливанията на Нил, от които зависело съществуването на страната) и той бил единственият донякъде годен за употреба календар на древността. Както ще видим по-нататък, той не бил първият, въпреки че според проучванията на немеца Ед. Майер бил въведен още през 4241 г. пр. н. е. (Този календар послужил за основа на въведения през 46 г. пр. н. е. в Рим „Юлиански календар“, възприет от Запада и заменен едва през 1582 г. с „Грегорианския“.) Археолозите се обърнали за съвет към математиците и астрономите. Дали им на разположение стари текстове, преведени надписи, предоставили им — разбира се, разчетен — целия йероглифен материал, който се отнасял до небесните явления и движението на звездите. И въз основа на съобщения за изгряването на Сириус (египетската Нова година започвала на 1- ви тот, т. е. на 19 юли, с изгряването на Сириус) те успели да установят сравнително точно началото на XVII династия — през 1580 г. пр. н. е., както и началото на XII династия — около 2000 г. пр. н. е. (с възможна грешка само от 3—4 години). Сега вече имало опорни точки. Станало възможно да се „вместят“ вече известните периоди на царуване на цяла редица фараони. Установило се, че посочените от Манетон периоди на управление за някои династии били прекалено дълги (както знаем днес, понякога два пъти по- дълги от действителните). Сега вече можело върху този „гръбнак“ на трите хилядолетия, с така изградената хронология (която Лепсиус, класификаторът, пръв подредил в годен за използуване вид) да се очертае историята на Египет. * За по-доброто разбиране на взаимната връзка между епохи и събития тук даваме кратък преглед на историята на земята край Нил. И до днес най-добрата история на Египет си остава книгата на американеца Дж. X. Брестед „A History of Egypt“ („История на Египет“). Египетската култура е „речна култура“. В резултат на първите политически съюзи в делтата възникнало „Северното царство“ (Долен Египет), а между Мемфис (Кайро) и първите прагове на Нил — „Южното царство“ (Горен Египет). Същинската история на Египет започва с обединяването на тези две царства, което станало около 2900 г. пр. н. е., по времето на фараона Менес от I династия. Дългата редица на следващите династии е разделена за прегледност на по-големи групи, наречени „царства“. (Датировката им си остава неточна и до днес, особено що се отнася до ранната епоха, а в началото на египетската история отклоненията може да стигат и до сто години. Хронологията и периодизацията на египетската история до времето на „Новото царство“ вземам от Георг Щайндорф. След това възприемам една по-прегледна периодизация, пригодена за целите на тази книга; при датирането на династиите обаче се придържам и по- нататък към същия автор.) СТАРО ЦАРСТВО (2900—2270 г. пр. н. е.) Обхваща I до VI династия. Епоха на една зараждаща се култура, която създава своите първи закони, своя религия, своя писменост и началото на свой художествен стил. Това е времето на строителите на пирамидите в Гиза, на фараоните Хеопс, Хефрен, Микерин, които принадлежат към IV династия. Първи преходен период (2270—2100 г. пр. н, е.) Започва с катастрофално сриване на Старото царство. Само в Мемфис продължава привидното владичество на фараоните. Този период би могъл да се разглежда като преход към „феодализъм“********. Преходният период обхваща VII до X династия с повече от тридесет фараона. СРЕДНО ЦАРСТВО (2100—1700 г. пр. н. е.) Неговият развой се определя от дейността на тиванските владетели, които свалили фараоните от Хераклеополис и отново обединили страната. Обхваща периода на XI—XIII династии и може да се счита като епоха на културен разцвет, изявил се при управлението на четирима владетели, носещи името Аменемхет, и трима на име Сезострис в многобройни забележителни строежи. Втори преходен период (1700—1555 г. пр. н. е.) Минава под знака на владичеството на хиксосите и обхваща XIV—XVI династия. Семитският народ хиксоси („царе-пастири“) нахлува в долината на Нил, завладява я и се задържа на власт в продължение на цяло столетие, докато тиванските владетели******** (XVII династия) успяват отново да го прогонят, (По-рано се смяташе, че прогонването на хиксосите има връзка с библейската легенда за извеждането на „децата на Израел“ от Египет. Сега тази теза е изоставена.) НОВО ЦАРСТВО (1555—1090 г. пр. н. е.) Епоха на най-голямо политическо могъщество, на т. нар. „цезаризъм“ на фараоните от XVIII до XX династия. Завоевателните походи на Тутмос III създават връзка с Предна Азия, принуждават чужди народи да плащат данък и към страната почват да се стичат огромни богатства. Строят се разкошни сгради. Аменхотеп III установява връзки с вавилонските и асирийските царе. Неговият наследник Аменхотеп IV (чиято съпруга била Нефертити) е големият религиозен реформатор, който на мястото на старата религия въвежда култа към слънцето или Атон и оттогава приема името „Ехнатон“. Сред пустинята той основава нова столица, Тел ел-Амарна, която сменя Тива. Новата религия обаче се оказва не по-дълговечна от самия фараон и по време на граждански междуособици запада. При владичеството на неговия зет Тутанкамон царската резиденция бива отново преместена в Тива. Върха на политическата си мощ обаче Египет достига по времето на XIX династия. През шестдесет и шест годишното си владичество Рамзес II, наречен no-късно „Велики“, демонстрирал своето могъщество с монументални, по-точно казано, колосални строежи в Абу Симбел, Карнак, Луксор, в „Рамзейона“, в Абидос и Мемфис. След неговата смърт настъпва анархия, но през своето двадесет и една годишно царуване Рамзес III отново въвежда спокойствие и ред. След това Египет попада под господството на непрекъснато засилващите своята мощ жреци на бога Амон. Трети преходен период (1090—712 г. пр, н. е.) През този период се редуват времена на възход и упадък. Измежду фараоните от XXI до XXIV династия за нас представлява интерес Шешонк I, завоевателят на Ерусалим, конто ограбил Соломоновия храм. При XXIV династия целият Египет попаднел за известно време под властта на Етиопия. Късна епоха (712—525 г. пр. н. е.) По времето на XXV династия Египет бива завладян от асирийците, предвождани от Асархадон. XXVI династия успява още веднъж да обедини Египет (но без Етиопия). Връзките с Гърция оживяват съобщенията, търговията и културния живот. Последният член на династията — Псамтик III — бива сразен от персийския цар Камбиз в битката при Пелузия. Египет се превръща в персийска провинция. През 525 г. завършва същинската история на Египет, историята на една цивилизация. ПЕРСИЙСКО ВЛАДИЧЕСТВО (525—332 г.п р. н. е). По времето, на Камбиз, Дарий I и Ксеркс I господството на Персия укрепва; при царуването на Дарий II то е в упадък. През този период египетската култура се подхранва само от традицията; страната се превръща в „плячка на силни народи“. ГРЪКО-РИМСКО ВЛАДИЧЕСТВО (332 г. пр. н. е. — 638 г. от н. е.) През 332 г. пр. н. е. Александър Македонски завладява Египет и основава Александрия, която става средище на елинистическата култура. Империята на Александър се разпада. Още веднъж Египет достига политическа мощ при Птолемей III. Двете столетия до началото на нашето летоброене са изпълнени с династическите борби на Птолемеите. Египет попада все повече под влиянието на Рим. При късните императори националната египетска държава съществува само привидно — всъщност Египет е само римска провинция, експлоатирана колония, житница на Римската империя. Християнството прониква рано в Египет. От 640 г. от н. е. обаче той попада в пълна зависимост от арабския халифат, по-късно от Османската империя и едва след завоевателния поход на Наполеон се свързва с европейската история. * През 1850 г. тридесетгодишният френски археолог Огюст Мариет се изкачил на цитаделата в Кайро. Едва стъпил на египетска земя, той поискал веднага да се наслади на гледката, която така настоятелно се препоръчва на всички чужденци. Но той не съзерцавал просто града, а една държава, и отвъд сладкарската орнаментика на минаретата окото на подготвения специалист виждало в очертанията на величавите паметници по края на западната пустиня един отдавна изчезнал свят. Той пристигнал в Египет със задача, която нямало да го задържи дълго, но този поглед от крепостта решил по-нататъшната му съдба. Мариет се родил през 1821 г. в Булон. Отрано започнал да се занимава с египтология. В 1849 г. бил назначен за асистент при Лувърския музей в Париж. Възложили му задача да закупи папируси от Кайро. Пристигнал в Египет, видял разграбването на старините и скоро загубил интерес към пазарлъците с антикварите; едничката му мисъл била да направи нещо, за да помогне. Да помогне ли? — Мариет разбрал, че самият Египет, без да си дава сметка за това, което ставало, организирал истинска разпродажба на старини. Учени, туристи, иманяри и въобще всички, които по една или друга причина стъпвали на египетска земя, били сякаш обладани от една единствена страст — „да събират старини“, а това означавало ограбване на древните сгради и изнасяне на ценностите от страната. Местното население им помагало. Работниците, които били на служба при археолозите, укривали всички намерени дребни предмети и след това ги продавали на безценица на чужденците, а те пък били толкова „смахнати“, че плащали за тях с чисто злато. При това много нещо се унищожавало безогледно; всеки се интересувал повече от материалната, отколкото от научната полза. Въпреки примера на Лепсиус отново дошли на мода методите от времето на Белцони. И Мариет, който с цялото си същество мечтаел за изследвания и разкопки, разбрал, че за бъдещето на археологическата наука по-важно от всичко друго било да се запазят старините! Когато решил да остане завинаги в Египет, където само той можел да помогне за опазване на паметниците и за тяхната охрана, той даже на сън не си представял успехите, които го очаквали в бъдеще. Не подозирал, че само след няколко години щяло да му се удаде да изгради най-големия египтологически музей в света. * Но преди да се заеме с опазването и съхраняването на старинните съкровища, и на Мариет, третия от четиримата големи египтолози на миналото столетие, предстояли важни открития. Скоро след пристигането си в Египет той се натъкнал на нещо твърде забележително. В богато украсените частни паркове на египетските сановници, както и пред по-новите храмове в Александрия, Кайро и Гиза се виждали — изложени на показ подобно на античните гръцки статуи в разкошните градини на ренесансовите князе — каменни сфинксове, които съвсем очевидно били от един и същ тип. Мариет бил първият, който си задал въпроса: откъде са дошли те? Откъде са докарани там? Случайността играе важна роля при всички открития. Когато обикалял из Сакарските развалини Мариет открил пред голямата стъпаловидна пирамида отново един сфинкс. Само главата му се подавала още от пясъка. Разбира се, Мариет не бил първият, който го видял, но той пръв забелязал сходството между този сфинкс и сфинксовете в Кайро и Александрия. И когато открил един надпис, в който се говорело за свещения мемфиски бик Апис, всичко четено, видяно и чуто се сляло във фантастичната картина на тайнствената, изчезнала сфинксова алея, за чието съществуване се знаело, но за която вече никой нямал представа къде се е намирала. Мариет събрал неколцина араби, хванал се сам за лопатата и — открил сто четиридесет и един сфинкса! Рис. 15. Свещеният бик Апис. Той се отличавал от всички други бикове с особен белег— бял триъгълник на челото. Днес наричаме по-голямата част от този комплекс, който се намирал в Сахара над земната повърхност, а също и под пясъците, „Серапеум“ или „Серапейон“ — на името на бога Серапис. И под пясъците ли? Алеята на сфинксовете свързвала два храма. Когато Мариет я открил (освен добре запазените сфинксове там имало и много празни постаменти, от които „лъвовете с човешки глави“ били вече задигнати и отнесени), когато почистил алеята от вечно навяващия пясък, днес отдавна засипал всичко отново, той открил същевременно и нещо друго, за което винаги се споменавало във връзка с алеята на сфинксовете: гробовете на свещените бикове Апис! Това откритие дало възможност да се надникне по-дълбоко в някои форми на египетския религиозен култ, в особеностите на една религия, която ни се струва странна и загадъчна, а дори и на старите гърци се виждала толкова странна и загадъчна, че те я отбелязват в своите пътеписи като нещо съвсем необичайно и чудновато. Рис. 16. Бог Пта, създателят на вселената. Египетските богове приели сравнително късно човешки образ. В религиозното съзнание на старите египтяни те били въплътени в различни знаци, растения и животни. Богинята Хатор живеела в смоковницата, лотосовият цвят олицетворявал бога Нефертум, а богинята Нейт била почитана във вид на щит. върху който били прикрепени две кръстосани стрели. Но боговете приемали най-вече животински образ: така например богът Хнум се олицетворявал от овена, богът Хор — от сокола, Тот — от ибиса. Сухос — от крокодила, богинята на града Бубастис — от котката, а в града Буто почитали като богиня змията. Но наред с тези богове в животински образ египтяните почитали и някои от самите животни, ако те притежавали определени белези. Най-известното от тях бил Апис, свещеният мемфиски бик, когото египтяните считали за „служител на бог Пта“; на него се отдавали най-големите почести, каквито някога е получавало животно на този свят. Това свещено животно живеело в самия храм, където за него се грижели жреците. Когато умирало, то бивало балсамирано и погребвано с тържествени церемонии, а на негово място идвало друго, притежаващо същите белези. Така възникнали цели гробища, достойни за паметта на богове и фараони. Такива гробища на животни са и гробовете на котки в Бубастис и Бени- Хасан, гробището на крокодили в Омбос, гробището на ибиси в Ашмунен и гробището на овни в Елефантина. Тези култове били разпространени из цялата страна и в течение на египетската история претърпели безброй изменения; на някои места се разгаряли с голяма сила, а после замирали с векове.(Ако на някого от нас те се сторят твърде странни и го накарат да се усмихне, нека се опита да си представи колко абсурден би се сторил на хора от друга цивилизация например християнският култ към непорочното зачатие на Богородица.) Мариет стоял на гробището на свещените бикове Апис. Както при гробниците на египетските знатни, така и тук над входа се издигал малък храм. Наклонена шахта водела надолу към гробовете, където почивали заедно останките на всички свещени бикове от времето на великия Рамзес насам. Погребалните камери били разположени по протежение на един стометров коридор. При последвалите разширения, правени чак до епохата на Птолемеите, дължината на коридора достигнала 350 м. Какъв необикновен култ! При трепкащата светлина на факлите, следван от работниците, които едва се осмелявали да шепнат, Мариет вървял от камера на камера. Тежките каменни саркофази, в които почивали биковете, представлявали монолитни полирани блокове от черен и червен гранит, високи над три метра, над два метра широки и не по-малко от четири метра дълги. (Тежестта на всеки един от тези блокове е изчислена на около 65 000 килограма!) Капаците на много от саркофазите били отместени. Мариет и неговите приемници намерили само два непокътнати саркофага, които съдържали украшения. Останалите били разграбени. Кога? Никой не знаел. От кого? Крадците били неизвестни — само делата им ги издавали. Всички египтолози трябвало с болка и безсилен гняв да се сблъскват отново и отново с това явление. Вечно носещите се пясъци, които засипвали храмове, гробници и цели градове, заличавали всички следи. Мариет проникнал в тъмните селения на отдавна изчезнали култове. Съдено му било обаче (с неговите разкопки и изследвания в Едфу, Карнак и Деир ел-Бахри не ще можем да се занимаем по-подробно) да надзърне и в богатото, пъстро всекидневие на древните египтяни. Когато днес туристът излезе от гробниците на биковете, той сяда да си почине на терасата на „къщата на Мариет“ и да сръбне арабско кафе. Вдясно той вижда стъпаловидната пирамида, вляво е Серапейонът, а словоохотливите разводачи вече го подготвят за чудния картинен свят, който му предстои да види. Недалеч от Серапейона Мариет открил гробницата на дворцовия сановник и крупен земевладелец Ти. И ако гробниците на биковете били за последен път докоснати от човешка ръка по времето на Птолемеите, при последното им разширяване (впрочем тогава работата била така внезапно прекъсната, че до входа бил изоставен огромен черен, гранитен саркофаг, без да бъде откаран на мястото му), то гробницата на богатия Ти била наистина много стара; тя била вече завършена, когато около 2600 г. пр. н.е. фараоните Хеопс, Хефрен и Микерин строили своите пирамиди. При това тази гробница, това място на смъртта разказвало тъй подробно и нагледно за живота, както никой паметник дотогава. Мариет отдавна познавал добре погребалните обичаи и обреди на старите египтяни,за да очаква,че и в този гроб освен украшения ще намери всевъзможни предмети за всекидневна употреба, многобройни рисунки и „повествователни“ релефи. Но това, което блеснало пред очите му в залите и коридорите на тази гробница, надминавало по детайлност на изображенията из всекидневния живот всичко намерено дотогава. Богаташът Ти явно държал и след своята смърт да има около себе си всичко, наистина буквално всичко, което го заобикаляло приживе. Разбира се, в центъра на всички изображения стоял самият той — м

ЕДИН ДЪРЖАВЕН ИЗМЕННИК РАЗЧИТА ЙЕРОГЛИФИТЕ Още когато бил на дванадесет години и изучавал Стария завет в оригинал, Шамполион обявил в едно свое съчинение републиката за единствената разумна форма на държавно управление. Закърмен в онези духовни течения, които подготвили века на Просвещението и довели до Великата френска революция, той страдал от новия деспотизъм, който се промъквал тайно в декрети и едикти, а след Наполеоновата коронация открито показал лицето си. За разлика от своя брат, който се поддал на обаянието на Наполеон, Шамполион си останал критично настроен въпреки всички успехи и дори мислено не се присъединил към победното шествие на френските орли. Не е тук мястото да се занимаваме с еволюцията на неговите политически убеждения. Можем ли обаче да премълчим, че именно един египтолог, обладан от пламенната жажда за свобода, завладял със знаме в ръце цитаделата в Гренобъл? Че именно Шамполион, който страдал от суровия Наполеонов режим и не можел да търпи Бурбоните, смъкнал със собствената си ръка знамето с кралските лилии от кулата на цитаделата и издигнал трикольора, който десетилетие и половина се развявал пред бонапартистите по цяла Европа и сега бил за него символ на нова свобода! Шамполион се намирал отново в Гренобъл, където на 10 юли 1809 г. бил назначен за професор по история в университета. Едва деветнадесетгодишен. той застанал като професор на същото място, където някога бил ученик, а между неговите студенти имало младежи, които само допреди две години седели заедно с него на училищната скамейка. Има ли нещо чудно тогава, че там го посрещнали враждебно, че попаднал в мрежа от интриги, която особено усърдно сплитали около него старите професори, почувствували се пренебрегнати, изпреварени, изтикани назад? А какви идеи застъпвал младият професор по история! За върховна цел на историческото изследване той провъзгласил стремежа към истината, и то абсолютната истина, а не някаква бонапартистка или бурбонска истина. За постигането на тази цел той искал пълна свобода за науката, и то абсолютна свобода, а не свобода, ограничавана от укази и забрани и задължена да се съобразява с претенциите и интересите на монарха. Той искал онова, което прокламирали разпалените глави в първите дни на Великата френска революция и което с всяка измината година било все повече потъпквано. Затова като политик той неизбежно трябвало да влезе в конфликт с времето си. Той никога не изневерява на своите идеи, но често изпада в обезсърчение. Веднъж цитира на брат си думи, които друг навярно би взел от епилога на Волтеровия „Кандид“, но той, ориенталистът, намерил з една от свещените книги на Изтока: „Разоравай земята си! В Зенд-Авеста е казано, че е по- добре да разореш шест стъпки суха безплодна земя, отколкото да спечелиш двадесет и четири битки, и аз съм на съвсем същото мнение!“ Заплитащ се все повече в интриги, които го поболяват, получаващ поради машинациите на своите колеги само четвърт от полагаемата му се заплата, Шамполион пише малко по-късно: „Моята участ е решена. Беден като Диоген, ще се опитам да си купя някоя бъчва и един чувал, за да се облека. След това ще се осланям на прословутата щедрост на атиняните, за да преживявам.“ Пише сатири срещу Наполеон. Но когато най-после диктаторът е свален и на 19 април 1814 г. съюзниците влизат в Гренобъл, той се пита с горчив скептицизъм дали сега, след като властта на тирана е премахната, наистина ще настъпи властта на духа. И се съмнява в това. Може ли все пак пламенната му любов към свободата на народа, към свободата на науката да заглуши дори за миг неговата страст към изучаването на египетската древност? Какво винаги, той е невероятно продуктивен. Занимава се с най-различни странични, второстепенни неща — съставя коптски речник, а същевременно пише пиеси за гренобълските салони, между които и една драма за Ифигения. Съчинява песнички с политическа окраска, които тълпата от улицата поема направо от масата му — недопустимо занимание за някой немски учен например, но напълно в духа на френската традиция, водеща началото си от Пиер Абелар през 12. век. Същевременно той продължава да работи върху онова, което е главна цел на живота му: заравя се все по-дълбоко в тайните на стария Египет, който не му дава мира, независимо от това, дали на улицата викат „Vive l‘Empereur!“ или „Vive le Roi!“ Пише безброй статии, подготвя трудове, помага на различни автори от цял свят, преподава, измъчва се с посредствени студенти. Всичко това обаче подяжда и руши нервите, здравето му. През декември 1816 г. той пише: „Моят коптски речник става от ден на ден по-дебел. С неговия автор става обратното.“ Въздиша отчаян, когато стига до страница 1069, а все още не може да го завърши. Тогава настъпват „Стоте дни“, които накарват Европа още веднъж да застене под Наполеоновия ботуш, които събарят току-що съграденото с толкова усилия, когато преследвачите стават преследвани, владетелите отново поданици, кралят — беглец, а Шамполион е принуден да напусне кабинета си: Наполеон се завръща! В една действително оперетна градация вестниците отбелязват заедно с етапите на неговото настъпление и етапите на собствената си продажност: „Чудовището избягало на свобода!“, „Вълкодавът стъпил на сушата при Кан!“, „Тиранинът в Лион!“, „Узурпаторът на шестдесет часа път от столицата!“, „Бонапарт се приближава с бързи крачки!“‘, „Утре Наполеон ще бъде пред стените на Париж!“, „Негово Величество е във Фонтенбло!“. На 7 март в своя поход към столицата Наполеон стига пред вратите на Гренобъл. С табакерата си той почуква на градската порта. Нощ. Около него трептят светлините на факлите. Оперна сцена от световноисторически мащаб. В продължение на една страшна минута Наполеон стои сам срещу оръдията на крепостта, около които се суетят артилеристите. Тогава отеква викът „Да живее Наполеон!“ и „авантюристът влиза в Гренобъл, за да излезе от него като император“, защото Гренобъл, сърцето на Дофине, е най-важният стратегически пункт, който е трябвало да се завоюва. * Фижак, братът на Шамполион, още от едно време поклонник на императора, сега му се отдава всецяло. Наполеон има нужда от таен секретар. Кметът на града му представя Фижак и умишлено произнася презимето неправилно: „Шамполеон“. „Това е добър знак — възкликва императорът. — Той носи половината от моето име!“. На срещата присъства и Шамполион. Наполеон го разпитва за работата му — чува за коптската граматика, за речника. И докато Шамполион остава хладен (та той от дванадесетгодишна възраст общува с владетели, стоящи по- близо до боговете от Наполеон), императорът е очарован от младия учен, надълго разговаря с него и с царствен жест му обещава, че ще нареди да отпечатат и двата му труда в Париж. Не стига това, но на другия ден сам го посещава, постоянно го разпитва за неговите езикови занимания, и то в дните и часовете, когато е тръгнал да завладява отново своята империя. Лице срещу лице стоят тук двама завоеватели на Египет. Единият някога бе заключил земята край Нил в своите планове за световно господство и искаше да я възкреси за нов живот (тогава смятал да построи хиляди шлюзи, за да обезпечи навеки стопанската рентабилност на страната), а сега, въодушевен наново, като слуша подробности за коптския език, решава веднага да го въведе там като общонароден. Другият никога не е виждал Египет, но мислено е кръстосвал хиляди пъти древното, изчезнало царство и един ден ще го завоюва със силата на своите знания н разум. Ала дните на Наполеон са преброени. Второто му сгромолясване е също така главоломно, както и вторият му възход. И ако остров Елба е бил само място за отдих, Света Елена се превръща в негов смъртен одър. Отново Бурбоните се завръщат в Париж. Те не са силни, не са могъщи, значи, няма да бъдат и отмъстителни. И все пак какво друго може да се очаква, освен че ще бъдат произнесени стотици присъди, че „наказанията ще валят, както някога маната над евреите“, че ще пострада и Фижак, който се е компрометирал, като е последвал Наполеон в Париж. И може ли да се очаква, че при бързите политически процеси, сред многото завистници около младия професор в Гренобъл, някой ще седне да прави разлика между двамата братя, когато ги бъркали даже като учени? На всичко отгоре в последните часове на „Стоте дни“ — тъкмо когато се мъчи под дърво и камък да събере хиляда франка за някакъв египетски папирус — младият Шамполион участвува в основаването на т. нар. „Делфийски съюз“, който се е обявил в защита на свободата и сега се намира под силно подозрение. Когато роялистите се приближават към Гренобъл, Шамполион се намира на крепостните стени и без да си дава сметка откъде ще дойде по-голямата свобода, призовава към съпротива. Но какво става? В момента, когато генерал Латур започва да обстрелва вътрешността на града, когато науката и плодовете на неговия труд се оказват в опасност, Шамполион напуска укрепленията, обръща гръб на политиката и войната, спуска се към втория етаж на библиотеката и започва да мъкне пясък и вода, сам в огромната сграда през време на цялата канонада, рискуващ живота си, за да спаси своите папируси. През онези дни уволненият професор и заточеният като държавен изменник Шамполион започва работа над окончателното разчитане на йероглифите. Изгнанието продължава година и половина. Неуморната работа продължава и след това. Отново Париж и Гренобъл са етапите на неговия път. Заплашва го нов процес за държавна измяна. През юли 1821 г. той напуска като беглец града, в който от ученик е станал академик. Но една година по-късно публикува съчинението си ..Lettre a M. Dacier relative a 1‘alphabet des hieroglyphes phonetiques“. („Писмо до г. Дасие относно азбуката на фонетичните йероглифи“), съчинението, което съдържа основните начала за дешифрирането на йероглифите. Името на неговия автор стига до устата на всички, които, устремили взор към тайните на пирамидите и храмовете, жадуват за отговор на неразрешените въпроси. Звучи наистина странно: йероглифите лежали пред очите на цял свят, за тях писали редица антични автори, за тях западноевропейското Средновековие давало все нови и нови тълкования, а след Наполеоновата експедиция те стигнали в безброй преписи до кабинетите на учените — и все пак си оставали неразчетени не само поради неумение и безсилие, но и поради вина, не само поради недостатъчните знания на повечето учени, но и поради заблуждението, в което ги въвел един човек. За Херодот, Страбон и Диодор, които пропътували Египет, йероглифите били неразбираемо образно писмо. Само Хораполон, живял през 4. в. от н.е. оставил подробно описание на техните значения (съобщенията у Климент Александрийски и Порфирий не са разбираеми). Обяснимо е, че поради пълното отсъствие на други източници съчинението на Хораполон служело като изходна точка за всяко ново изследване. Но Хораполон винаги говорел за йероглифите като за образно писмо, поради което столетия наред всички тълкования се свеждали именно до търсене на символичен смисъл в изображенията. Това давало безкрайно поле за въображението на любителите, но учените докарвало до отчаяние. Когато Шамполион разчел йероглифите, станало ясно колко истина се съдържа в труда на Хораполон и как е протекло развитието, изхождащо от ранната елементарна символика, при която например вълнистата линия означавала вода, основната линия — къща, а знаменцето — бог. Но тази символика, приложена в духа на Хораполон към по-късните надписи, водела по погрешни пътища.******** Лутанията по тези пътища били изпъстрени с приключения. Йезуитът Атанасий Кирхер, твърде изобретателен човек (конструирал между другото и магическия фенер), издал в Рим през 1650—1654 г. четири тома с преводи на йероглифи, между които нямало нито един верен или поне от малко доближаващ се до правилното значение. Така например групата знаци, с които се предавала думата „автократор“******** — епитетът на римския император, той прочел по следния начин: „Творец на плодородието и на всяка растителност е Озирис, чиято животворна сила свещеният Мофта черпи от небесата за своето царство.“ Все пак той правилно оценил значението, което имало изучаването на коптския език като по- късна форма на египетския език, значение, което дузина други учени отричали. Сто години по-късно въз основа на сравнителния анализ на йероглифите Дьо Гин заявил пред „Парижката академия на надписите“, че китайците били египетски колонисти. И все пак (това „все пак“ трябва да добавяме към името на почти всички учени, тъй като всеки попадал поне на една вярна следа) той успял да прочете правилно името на египетския фараон „Менес“. Веднага обаче един от неговите противници го опровергал и прочел името като „Мануф“, което пък дало повод на Волтер, най-жлъчния коментатор на своето съвремие, да се нахвърли върху етимолозите, „за които гласните не значат нищо, а и за съгласните не се грижат много“. (Впрочем според тогавашните английски учени — за разлика от тезата на Дьо Гин — египтяните били дошли от Китай.) Би могло да се предположи, че намирането на триезичния Розетски камък ще сложи край на фантастичните догадки. Станало точно обратното. Сега пътят към разчитането на йероглифите изглеждал толкова очевиден. че се хванали на работа и любителите. Някакъв анонимен автор от Дрезден „разчел“ в късия йероглифен фрагмент на Розетския камък целия гръцки текст, буква по буква. Арабинът Ахмед Бин Абубекр „открил“ някакъв текст, който иначе сериозният ориенталист Хамер-Пургстал побързал дори да преведе. Неизвестен парижанин разпознал в един надпис на храма в Дендера стотния псалм, а в Женева излязъл превод на надписите на т. нар. „Памфилски обелиск“, които уж представлявали „съобщение за победата на благочестивите над злите, написано четири хиляди години преди Христа“. Фантазията преминала всички граници. Тя се съчетавала с необикновено нахалство и глупост в личността на граф Пален, който твърдял, че разбрал смисъла на Розетския камък от пръв поглед. Опирайки се на Хораполон, питагорейските доктрини и кабалата, той разчел неговите символи така бързо, че стигнал до крайния резултат само „за една безсънна нощ“ и след седмица го представил на публиката, като заявил, че само тази бързина го била предпазила от „систематичните заблуждения, които могат да произлязал единствено от дълги размишления“. Сред този фойерверк от нови и нови дешифровки Шамполион подреждал, сравнявал, проверявал и стъпка по стъпка се приближавал към окончателното решение. Междувременно той научил, че абатът Тандо дьо Сен Никола написал брошура, в която с абсолютна точност доказвал, че йероглифите изобщо не били писменост, а само декоративни елементи. Ала Шамполион не се оставил да бъде подведен и още през 1815 г. пише в едно свое писмо за Хораполон: „Неговият труд се нарича „Йероглифика“, но съвсем не дава обяснение на това, което наричаме йероглифи, а само на свещените символични изображения, ще рече, на египетските символи, които са съвсем различни от същинските йероглифи. Това противоречи на всеобщото мнение, но доказателството за моето твърдение може да се намери в самите египетски паметници. Само в емблемните сцени можем да видим свещените изображения, за които говори Хораполон, каквито са например змията, която е захапала опашката си, орелът, застанал в описаната от него поза, небесният дъжд, мъжът без глава, гълъбицата с лавров лист и т. н., но тези изображения не се срещат в същинските йероглифи!“ Рис. 10 Египетско образно писмо от края на 4. хилядолетие пр. н. е., есе още неразчетено окончателно; от него по-късно са се развили различните видове същински йероглифи. Едва от няколко десетилетия знаем, че това е символично изображение на владетел, представен като сокол на бога Хор, който държи за въже покорена сирийска земя (овалът с глава на сириец с островръха брадичка). Соколът е кацнал върху шест лотосови цвята, т. е. върху 6000 пленници. Изобразеният долу вдясно харпун вероятно означава името на победената страна; запълненият с вълнообразни линии четириъгълник показва, че тази земя лежи край вода — и двата символа говорят, че става дума за Сирия. През тези години в йероглифите виждали ту мистична епикурейска система, ту тайни кабалистични, астрологически и гностични учения, ту селскостопански, търговски и административно-технически указания за деловия живот; разчитали ги като откъси от Библията и дори от предпотопната литература, като халдейски, еврейски, та дори китайски текстове; „като че ли египтяните изобщо не са имали свой собствен език“ — отбелязва по този повод Шамполион. Всички тези опити за тълкуване на йероглифите изхождали повече или по-малко от Хораполон. Всъщност към дешифрирането имало само един път и той водел в посока, обратна на Хораполон. По този път вървял Шамполион. Големите открития на човешкия ум рядко могат да се фиксират по време. Те са резултат от безчислени мисловни процеси, дългогодишна подготовка и съсредоточаване на ума върху един единствен проблем, резултат от съзнателни и подсъзнателни действия, от целенасочени наблюдения и лутания на въображението. Рядко някое решение идва като плод на светкавично просветление. Големите открития губят от своето величие, когато се занимаваме с тяхната предистория. Стане ли веднъж ясен основният принцип, за следващите поколения всяка погрешна стъпка изглежда глупост, неправилните представи — заслепение, отделните проблеми — съвсем прости. Днес трудно можем да си представим какво означавало за Шамполион да налага стъпка по стъпка своите възгледи срещу възгледите на целия учен свят. който се кълнял в Хораполон. Не бива да се забравя, че учените и публиката се придържали към Хораполон не защото го смятали за такъв авторитет, какъвто за техните средновековни колеги бил Аристотел, а за по- късните теолози — църковните отци, а защото и най-големите скептици не виждали друга възможност освен една — да приемат йероглифите за образно писмо! Защото за беда на науката тук авторитетното изказване се свързвало с нещо съвсем очевидно за всички. За тях Хораполон не само бил човек, който живял 1500 години по-близо до последните написани йероглифи, но той твърдял нещо, което всеки можел да види: йероглифите били изображения, изображения и само изображения! Ала от онзи момент — който не можем да определим точно по време, — когато на Шамполион му хрумнало, че йероглифните изображения са „букви“ (по-точно казано, „фонетични знаци“ — неговата стара формулировка гласи така: „ ... без да са строго азбучни, те все пак имат звуково значение“), от този момент настъпил преломът, разривът с тезата на Хораполон, който трябвало да доведе до разчитането на йероглифите. Можем ли въобще да говорим за „хрумване“, като имаме пред вид живота и огромните усилия на Шамполион. Нима това било случайното просветление на един щастлив миг? Когато за пръв път го осенила тази мисъл, Шамполион я отхвърлил. Когато един ден идентифицирал знака, представляващ лежаща змия, с буквата „ф“, той отстранил това предположение като несъстоятелно. Когато по същото време и някои други учени — скандинавците Цоьога и Акерблад, французинът Дьо Саси и преди всичко англичанинът Томас Йънг — открили, че демотическата част на Розетския камък е написана с „азбучно писмо“, те се добрали до някои частични решения. Но те не отишли по- нататък, отказали се от своите заключения или ги опровергали, а Дьо Саси обявил пълна капитулация пред йероглифните текстове, които си оставали „недосегаеми като старозаветните скрижали“. Самият Томас Йънг, който постигнал забележителни резултати при дешифровката на демотичната част, защото я чел „звуково“, се самоопровергал през 1818 г, когато при разчитането на името Птолемей отново произволно разделил неговите знаци на букви, едносрични и двусрични групи. Тук виждаме ясно разликата между два метода и две постижения. Йънг бил естествоизпитател и безспорно твърде надарен човек, но нямал филологическа подготовка, работел схематично и успял чрез сравнения и находчиви интерполации да разчете само няколко думи. При това сам Шамполион по-късно дал блестяло доказателство за силата на неговата интуиция, като потвърдил, че в списъка на неговите 221 символични групи 76 били изтълкувани правилно. За разлика от Йънг обаче Шамполион, който владеел повече от дузина стари езици и с познанията си по коптски се доближил повече от всеки друг до езиковия дух на стария Египет, не разгадаван отделни думи или букви, а разкрил системата. Той не само тълкувал, но направил тази писменост четлива и достъпна за изучаване. А веднъж разкрил основните положения на системата, той можел отново да се върне назад и да използува с успех идеята, която се криела в една отдавна изказана догадка: че разчитането на йероглифите трябва да започне с имената на фараоните. * Защо именно с имената на фараоните? Сега за нас и това хрумване е близко до ума, и тази идея ни се струва проста. Както казахме вече, надписът на Розетския камък съобщавал, че жреците решили да засвидетелстват особена почит на фараона Птолемей Епифан. Гръцкият текст бил веднага разчетен и говорел на съвсем ясен език. Там, където в йероглифния текст можело да се предполага, че е написано името на фараона, имало група знаци, заградени в овална рамка, която приели да наричат „картуш“. Нима не било ясно, че в този „картуш‘‘, който бил единственото подчертаване в целия текст, трябвало да се търси думата, която именно заслужавала да бъде подчертана — името на фараона? Нима не можел и един що-годе съобразителен ученик да се досети да напише буквите на името Птолемей под съответните йероглифни знаци и така да идентифицира осемте йероглифа с осемте букви на азбуката? Всички големи идеи изглеждат прости, когато вече ни са известни. Но това, което направил Шамполион, означавало скъсване с Хораполоновата традиция, която цели четиринадесет столетия забърквала умовете на хората. НИЩО Не е в състояние да намали заслугата на откривателя, чиято теза щастливият случай веднага след това потвърдил по блестящ начин. В 1815 г. бил намерен така нареченият „обелиск от Филе“, който археологът Бенкс пренесъл през 1821 г. в Англия. На него също имало един надпис с йероглифи и един на гръцки език (това било втори Розетски камък). И там отново се срещало името Птолемей, заградено в картуш. Но имало и една друга, заградена в рамка група от знаци и въз основа на гръцкия надпие в основата на обелиска Шамполион предположил, че тя означава името Клеопатра. И пак всичко изглежда съвсем просто. Но когато Шамполион написал двете групи от знаци една под друга съобразно е предполагаемите имена (тук са дадени със сегашния им правопис) и когато вторият, четвъртият и петият знак на името „Клеопатра“ съвпаднали с четвъртия, третия и първия знак на името на Птолемей, ключът за разчитането на йероглифите бил намерен. И то не само ключът на една неизвестна писменост — намерен бил ключът за всички затворени врати на Египет. Рис. 11 Двата „картуша“, които извели Шамполион на верния път към разчитането на йероглифите. Днес знаем, че системата на йероглифното писмо е безкрайно сложна. Днешният студент изучава като нещо съвсем естествено това, което тогава се смятало за неразгадаемо, до което Шамполион, изхождайки or своето първо откритие, се добрал с големи усилия и което тогава почти не можело да се обгърне с поглед, защото било плод на трихилядолетна еволюция. Днес ние познаваме промените, които претърпяла йероглифната писменост, знаем за развитието, което започнало от старите йероглифи, преминало през курсивната форма на т. нар. „йератично писмо“, за да завърши с една още по-съкратена и приспособена към нуждите на всекидневието „демотична“ писменост. Ученият от времето на Шамполион не виждал това развитие. Откритието, което му помагало при един надпис, се оказвало безполезно при друг. Кой съвременен европеец може да разчете монашески ръкопис от 12. век, дори написан на някой от модерните езици? Без предварителна подготовка човек не може дори да познае, че разкошно украсеният инициал на някой средновековен документ представлява буква. И все пак от тези документи, които при това принадлежат към нашата културна сфера, не ни делят дори хиляда години. А ученият, отправил поглед към йероглифите, виждал пред себе си една писменост, която принадлежала към чужда културна сфера и претърпяла трихилядолетно развитие! Рис. 12. Няколко примера, които показват как вече значително развитите йероглифи преминали в йератично, а по-късно и в демотично писмо. Днес вече не представлява трудност за нас да правим разлика между „фонетични знаци“, „знаци-думи“ и т. нар. „знаци-определители“ — това подразделение именно внесло и първия порядък в голямото многообразие от знаци и рисунки. Днес вече не ни дразни, когато трябва да четем един надпис отдясно наляво, друг — отляво надясно, трети — отгоре надолу, защото знаем, че единият или другият начин на писане е бил възприет през точно установени епохи. Роселини в Италия, Леманс в Холандия, Дьо Руже във Франция, Лепсиус и Бругш в Германия прибавяли към знанията нови знания. Десетки хиляди папируси били донесени в Европа, все нови и нови надписи от гробници, паметници и храмове бивали лесно разчитани. Посмъртно била издадена „Египетската граматика“ на Шамполион (Париж, 1836—1841), след нея първият му опит зa староегипетски речник (тълкуването на езика вървяло винаги ръка за ръка с дешифрирането на писмеността), а после и неговите „Бележки“ и „Паметници“. Въз основа на тези постижения н на изследванията на по-късни учени науката направила една не толкова необходима, но горда крачка — от четенето преминала към писане. В „Египетския двор“ на Кристалния дворец в Снденхем имената на кралица Виктория и на принца-съпруг Алберт били написани с йероглифи. В двора на „Египетския музей“ в Берлин има йероглифен надпис за неговото основаване. А още Лепсиус поставил на Хеопсовата пирамида в Гиза плоча, увековечаваща с йероглифи името и владетелското достойнство на Фридрих Вилхелм IV /който финансирал експедицията). Излишно ли ще бъде сега да придружим човека, комуто принадлежи славата, че накарал старите паметници да проговорят, поне при едно от първите му истински приключения на египетска земя, въпреки че до тридесет и осем годишната си възраст той познавал само от надписи страната, която изследвал? * Не винаги ученият, който прекарва живота си в кабината, има възможност да провери чрез преки наблюдения правилността на своите теории. Случва се често той нито веднъж да не види със собствените си очи местата, по които десетки години е бродила неговата фантазия. На Шамполион не било съдено да прибави към своите големи теоретически завоевания и успехи при археологически разкопки. Все пак той можал да отиде в Египет и със собствените си очи да види потвърждението на откритията, които направил в уединението на своя кабинет. Още като младеж той работил над една хронология и топография на стария Египет— задача, която далеч надхвърляла рамките на неговите опити в областта на дешифрирането — и нахвърлял хипотеза след хипотеза, когато трябвало въз основа на оскъдни данни да определи по епоха и място някоя статуя или надпис. Сега той отишъл в земята на своите изследвания и се озовал в положението на зоолога, който, след като е конструирал от няколко кости и вкаменелости динозавър, попада в Кредния период и го вижда изведнъж жив пред себе си. Шамполионовата експедиция (от юли 1826 г. до декември 1829 г.) се превърнала в триумфално шествие. Само официалните френски представители помнели още, че този човек някога бил обвинен в държавна измяна (в хода на мероприятията, проведени от „толерантната монархия“, неговият процес бил прекратен, но подробности за това липсват). Местното население обаче се стичало на тълпи, за да види човека, „който умеел да чете писмото на древните камъни“. Шамполион трябвало да въведе желязна дисциплина, за да накара участниците в експедицията да се прибират всяка вечер на нилските кораби „Хатор“ и „Изида“ — под закрилата на „двете благосклонни египетски богини“. Въодушевлението на местните жители така заразило членовете на експедицията, че накрая те дори запели пред губернатора на Гирга, Мохамед бей, Марсилезата и песните за свободата от „Нямата от Портичи“. Но експедицията също така и работела. Шамполион крачел от откритие към откритие, от потвърждение към потвърждение на своите теории. Сред каменоломните на Мемфис му бил достатъчен само един поглед, за да разграничи и датира извършената работа през различни епохи. В Мит-Рахин той открил два храма и цял некропол. В Сахара (където само няколко години по-късно Мариет щял да намери огромно находище) той открил името на фараона „Унас“, което веднага и с пълна сигурност отнесъл към най-ранния период. В Тел ел-Амарна открил, че огромната сграда, която Жомар смятал за зърнохранилище, била всъщност големият храм на града. След това преживял триумфа да види потвърждението па едно свое твърдение, за което преди шест години му се смяла пялата Египетска комисия. Корабите пристигнали в Дендера. Пред тях се издигал храм — един от големите египетски храмове, за конто днес знаем, че е бил строен от фараоните от XII династия, най-могъщите владетели на „Новото царство“— Тутмос III, великия Рамзес и неговият наследник, — след това от Птолемеите и накрая от римляните Август и Нерва; по градската порта и околовръстните стени било работено и по времето на Домициан и Траян. Тук на 25 май 1799 г. пристигнали след изтощителен поход Наполеоновите войски и останали удивени от гледката, която се открила пред очите им. Няколко месеца преди това генерал Дезе, начело на цяла дивизия, прекъснал на същото място преследването на мамелюците, поразен от мощта и величието на едно загинало царство (представете си подобна реакция у един генерал от 20. век!). Сега тук стоял Шамполион, който познавал почти всяка подробност от съобщения, рисунки и копня от надписи (колко често разговарял той за тези неща с Денон, който на времето придружавал генерал Дезе). Било нощ — светла, сияйна египетска лунна нощ. Неговите спътници настояли, той се съгласил и. петнадесетимата учени от експедицията начело с Шамполион се втурнали в неудържим устрем към храма. Дружина, „която египтянинът би взел за бедуинско племе, а европеецът —за група добре въоръжени монаси-картезианци“! Ето какво разказва Л‘От, един от участниците, с едва сдържано вълнение: „Прекосяваме наслуки една палмова горичка — приказна картина на лунно осветление! След това навлизаме във висока трева, тръни и храсталаци. Да се върнем ли? Не, не искаме! Да вървим ли напред? Не знаем накъде. Започваме да крещим високо, но само далечен лай ни отговаря. Тогава съглеждаме един окъсан фелах, заспал зад едно дърво. Въоръжен с тояга и облечен в оскъдни черни дрипи, той прилича на демон („подвижна мумия“ — казва Шамполион). Той се изправя ужасен, треперещ от страх да не го убием...Още два часа усилен поход. Най-после се появява храмът, облян в светлина, гледка, която ни замайва и хвърля в захлас. . , По пътя пеехме, за да прогоним нетърпението, но тук, пред залените от небесна светлина колони — какво вълнение! Под огромните стълбове на портика цари съвършен покой и тайнственото очарование на дълбоката сянка, а навън — ослепителното сияние на луната! Чуден, неповторим контраст... Вътре наклаждаме огън от суха трева. Нова прелест, нов изблик на възторг, сякаш внезапен пристъп на делириум. Обзема ни нещо като треска, като лудост. Всички изпадаме в екстаз...Това вълшебно видение, тази магическа феерия, всичко това бе действителност — там, под колонадата на Дендера.“ А какво пише Шамполион? Останалите го наричат „учителя“ и както подобава на този му ранг, той е по-сдържан. Но и зад тази съзнателна сдържаност на думите му долавяме вълнението. „Няма да се опитвам да опиша впечатлението, което ни направи храмът и особено неговата колонада. Той наистина би могъл да се измери, но невъзможно е да се даде някаква представа за него. Изящната красота и величието са съчетани тук в най-висша хармония. Два часа останахме там, изпаднали в екстаз, обикаляхме с нашия жалък фелах залите и се опитвахме при ярката лунна светлина да прочетем надписите от външната страна.“ Това бил първият голям, добре запазен египетски храм, който Шамполион видял след толкова години мечти. Неговите бележки от тази нощ и следващият ден показват колко всеотдайно този човек вече принадлежал на Египет, до каква степен бил подготвен за този свят от въображението си, от мечтите и мислите си, че вече нищо не му се струвало наистина ново, навсякъде виждал само потвърждения и неусетно стигал до прозрения от метафизически порядък, които понякога озаряват и рационалистично настроените умове, но слисват обикновения учен. За повечето от сътрудниците на Шамполион храмът, портикът, колоните и надписите били камъни и мъртви паметници. Необикновените дрехи, които носели, били за тях само маскараден костюм, докато Шамполион се чувствал в тези дрехи като истински египтянин. Всички били с остригани глави и носели огромни тюрбани, извезани със злато сукнени сетрета и жълти ботуши. „Носим ги умело и със сериозно изражение“ — пише Л‘От. Но в тази забележка се долавя шеговита нотка по адрес на облеклото. А Шамполион, когото в Гренобъл и Париж вече от години наричали „египтянина“, се държал — за това свидетелстват всичките му приятели — досущ като местен жител. Шамполион не само разчита и тълкува надписи. В главата му се зараждат нови идеи, внезапно го осеняват прозрения. „Това не е храм на Изида, както се твърди — тържествува над Комисията той, — това е храм на Хатор, богинята на любовта.“ А нима този храм е толкова „древен“? Окончателния си вид той придобил едва по времето на Птолемеите, а бил довършен от римляните (неговата възраст — осемнадесет столетия — съвсем не е голяма в сравнение с тридесетте столетия египетска история, изминали преди това). Поразителното впечатление, което правела тази сграда под бледото сияние на луната, не му попречило да установи, че макар и „майсторско произведение на архитектурата“, тя била „покрита със скулптури от най-лош стил“. „Нека комисията не ми се сърди — пише той, — но барелефите от Дендера са ужасни, а и не би могло да бъде другояче, тъй като датират от епоха на упадък. Скулптурата била вече западнала, но архитектурата, която като шифровано изкуство е по-малко податлива на промени, си оставала все още достойна за египетските богове и за възхищението на вековете.“ Когато три години по-късно Шамполион починал, той си отишъл твърде рано за младата египетска наука и твърде рано, за да получи безрезервно обществено признание. Веднага след смъртта му се появили пасквили, особено изпод перото на английски и немски учени, които с вече чуждо за нас заслепение и въпреки очевидно правилните резултати отричали неговата система на дешифриране като чиста измислица. Ала той бил блестящо защитен от немския учен Рихард Лепсиус, който през 1866 г. открил едни двуезичен надпис — т. нар. „Канопски декрет“, — потвърждаващ по безспорен начин метода на Шамполион. Най-после, през 1896 г.,в своята реч пред Лондонското кралско общество французинът Льо Паж-Ренуф поставил Шамполион на мястото, което му се полагало — шестдесет и четири години след неговата смърт! Шамполион разгадал тайната на египетската писменост. Сега лопатата можела да започне работа!

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ШАМПОЛИОН И КАМЪКЪТ С ТРИЕЗИЧНИЯ НАДПИС Когато прочутият френолог доктор Гал обикалял от град на град, признаван и осмиван, уважаван и хулен, за да популяризира своето учение за връзката между формата на черепа и духовните качества, той се озовал и в Париж, където в някаква компания му бил представен един млад студент. Гал веднага измерил с поглед черепа на своя събеседник и възкликнал удивен: „Какъв езиков гений!“ Шестнадесетгодишният младеж, с когото се запознал Гал, владеел тогава освен латински и гръцки още и около половин дузина ориенталски езици — нещо, за което докторът по „череповедение“ не можел да има и представа (или пък възклицанието му било грижливо инсценирана шарлатания?). * През 19 век дошли на мода особен род животописи, чиито автори усърдно изравяли историйки като тази за тригодишния Декарт, който извикал „а“, когато видял бюста на Евклид, или пък събирали сметките за прането на Гьоте, за да открият и в подреждането на нагръдниците и маншетите пръста на гения. Първият случай говори за един недопустим метод, вторият е може би проява на глуповатост. От такива източници обаче се подхранват анекдотите, а кой има нещо против анекдота? Дори историята за тригодишния Декарт си струва един фейлетон, написан на крехката почва на игривото хрумване, стига да не държим сметка за хората, които си остават сериозни двадесет и четири часа в денонощието. Затова ще си позволим да разкажем историята за чудното раждане на Шамполион. Към средата на 1790 г. Жак Шамполион, книжар в малкото френско градче Фижак, повикал при леглото на своята напълно парализирана жена „магьосника“ Жаку, след като всички лекари се признали за безсилни да я излекуват. Градчето Фижак се намира в провинцията Дофине в Югоизточна Франция, в „провинцията на седемте чудеса“, един от най-красивите краища на земята, която и без това самият господ бог е избрал за свой дом. Тук живеят хора сурови и консервативни, които човек трудно може да изтръгне от летаргията им, но веднъж събудени, са склонни към краен фанатизъм. При това са строги католици и лесно податливи на увлечения по мистичното и чудотворното. Магьосникът накарал да положат болната върху сгорещени билки — за това, както и за всичко останало съобщават няколко източника, — дал и да пие горещи вина, оповестил скорошното и оздравяване и предсказал (нещо, което безкрайно изненадало семейството) раждането на момче, което майката вече носела в утробата си и чиято слава щяла да преживее столетия! На третия ден болната се вдигнала от легло. На 23 декември 1790 г. в два часа сутринта се родил Жан-Франсоа Шамполион, който по-късно разчел йероглифите. И двете предсказания се сбъднали. Ако е вярно, че децата, сътворени от дявола, се раждат с копито, не е за чудене, че някакви по-малки белези остават и у онези, в чието раждане е замесен магьосник. След прегледа на малкия Франсоа лекарят с голямо учудване констатирал, че роговицата на детето била жълта, което иначе се среща само у ориенталците, а у един европеец минава за куриоз от първа величина. Освен това детето имало необикновено тъмна, почти кафява кожа, а чертите на лицето му били подчертано ориенталски. Двадесет години по-късно всички го наричали „египтянина“. Шамполион бил дете на революцията. През септември 1792 г. във Фижак била обявена републиката. През април 1793 г. настанало царството на терора. Родната къща на Шамполион се намирала на тридесет крачки от „Place d‘armes“******** (впоследствие наречен на името на Шамполион), където било посадено дървото на свободата. Първото нещо, останало в съзнанието на момчето, била опияняващата мелодия на Карманьолата и риданията на хората, които търсели в бащиния му дом закрила от развилнялата се тълпа. Между тях бил и един свещеник, който после станал първият му учител. „Той е едва петгодишен—отбелязва някакъв разчувстван биограф, — когато за пръв път му се удава да дешифрира нещо. Сравнява наученото наизуст с печатания текст и така се научава да чете сам. Бил едва седемгодишен, когато за пръв път чул магическата дума „Египет“, но само в „измамната светлина на фата моргана“, тъй като плановете на неговия дванадесет години по- голям брат Жан-Жозеф да вземе участие в египетската експедиция се провалили. Както разказват съвременниците му, във Фижак Шамполион бил лош ученик. Затова през 1801 г. неговият брат — даровит филолог, интересуващ се много от археологията — го взел при себе си в Гренобъл и се заел с възпитанието му. Когато единадесетгодишният Франсоа твърде скоро показал изключителни познания по латински и гръцки и с изумителен успех се посветил на изучаването на староеврейски, брат му — макар и сам той блестящо надарен — решил да запази скромно за себе си името Шамполион-Фижак, по-късно дори само Фижак, убеден, че един ден малкият Франсоа ще донесе много по-голяма слава на семейното име. Същата година Фурие разговарял с младия Шамполион. Прочутият математик и физик взел участие в египетската експедиция, бил секретар на Египетския институт в Кайро, френски комисар в египетското правителство, шеф на съдебното ведомство и душа на Научната комисия. Сега бил назначен за префект на департамента Изер, установил се в Гренобъл и веднага се обкръжил с най-изтъкнати умове. Веднъж, когато бил на инспекция в училището, той влязъл в разговор с малкия Шамполион. Детето веднага му направило впечатление. Той го поканил при себе си и му показал своята египетска сбирка. Мургавото момче за пръв път видяло фрагменти от папируси и изпаднало в захлас — като омагьосано гледало то първите йероглифни надписи на каменни плочки. „Може ли това да се чете?“ — запитало то. Фурие поклатил глава. „Аз ще го разчета! — казал с дълбока увереност малкият Шамполион (по-късно той често разказвал тази история). — След няколко години ще го разчета! Когато порасна!“ Не ни ли напомня тази история другото момче, което със същата увереност, със същата сигурност на сомнамбул бе казало на баща си: „Аз ще намеря Троя“? Но по колко различни пътища, с колко различни методи стигнали двамата до осъществяването на своите детски мечти! Шлиман бил чист самоук. Шамполион нито за миг не се отклонил от предначертания път на научната подготовка (но изминал този път толкова бързо, че оставил далеч зад себе си всички свои връстници). Шлиман започнал своята работа, лишен от каквото и да било професионална основа, докато Шамполион бил въоръжен с всички знания, които науката на неговото столетие можела да му предложи. За неговото образование се грижел брат му. Колкото можел, той се мъчел да укротява всепоглъщащата жажда на момчето за знания. Напразно! Шамполион търсел най-отдалечените области на науката и си пробивал път през всички планини на познанието. Дванадесетгодишен, написал първата си книга, и то на една съвсем необикновена тема: „История на прочутите кучета“. Но тъй като липсата на систематизирани исторически обзори му пречела в работата, той нахвърлил една историческа таблица: „Хронология от Адам до Шамполион-младши“. (По-старият брат се бил отказал от името си, тъй като вече предусещал кой от двамата ще хвърли по-голяма сянка в бъдеще. Когато Шамполион се наричал „младши“, той имал пред вид именно своя брат.) Тринадесетгодишен, той започва да учи арабски, сирийски, халдейски, а след това и коптски. При това е интересно едно: всичко, което учи и върши, всичко, което му попада в ръка, е свързано с Египет! С каквото и да се занимава, винаги се натъква неусетно на някакъв египетски проблем. Заема се с древнокитайския език само за да се опита да докаже неговото сродство с древноегипетския. Изследва образци от авестийски, пехлевийски и персийски текстове — най- недостъпни материали на най-отдалечени езици, стигнали до Гренобъл само благодарение на авторитета на Фурие. Неудържимо се нахвърля на всичко, което му попада, а през лятото на 1807 г., вече седемнадесетгодишен, начертава първата историческа карта на Египет, първата карта на царството на фараоните. За да разберем дързостта на подобно начинание, трябва да си дадем сметка, че Шамполион нямал други източници освен извадки от Библията, латински, арабски и древноеврейски текстове, повечето осакатени, както и езикови сравнения с коптския — единственият език, който може би наистина представлявал мост към древния египетски и който бил познат, защото в Горен Египет се говорело на него чак до 17. век. Наред с това той събира материали за книга. Решава да замине за Париж, но академията в Гренобъл настоява да и представи заключителна работа. Господата очаквали обичайната за такива случай реч — по-скоро риторическо упражнение. Шамполион нахвърля книгата „Египет по времето на фараоните“. На 1 септември 1807 г. той прочита въведението към своя труд. Пред академията се изправя висок, строен младеж с онази малко болезнена красота, с която се отличават преждевременно развитите хора. Изложението му е формулирано в смели тези, завладява с неумолимата си логика. Въздействието е изключително. Седемнадесетгодишният младеж бива избран с пълно единодушие за член на академията. Президентът Ренолдон става и го прегръща: „Ако Академията въпреки Вашата младост Ви приема за свой член, тя има пред вид това, което вече сте извършил. Но още повече разчита тя на това, което Вие тепърва можете да извършите! Тя е убедена, че ще оправдаете надеждите и и че един ден, когато Вашите трудове Ви завоюват име, ще си спомняте, че сте получил от нея първото насърчение.“ Така за един ден студентът Шамполион става академик. Когато напуща учебната сграда, той изпада в безсъзнание. По това време той е свръхчувствителна натура, сангвиник с подчертана склонност към елегична съзерцателност, не само необикновено развит умствено, но и направо смятан от мнозина за гений. Физически той също е изпреварил своите връстници (когато напуска училищната скамейка, той решава да се ожени и това му решение е нещо повече от първо ученическо увлечение). Той знае, че се намира пред прага на нов жизнен период. Пред себе си вижда един огромен град — център на Европа, фокус на духа, на политиката и авантюрите. И докато тромавата пощенска кола, в която той и брат му трябва да се клатушкат цели седемдесет часа, се приближава към Париж, Шамполион премисля много неща — люшка се между мечти и действителност, около него прелитат пожълтели папируси, звънтят думите на дузина езици, притискат го изписани с йероглифи камъни, а сред тях тайнствената черна базалтова плоча от Розета, която е видял за пръв път само преди няколко дни, при сбогуването си с Фурие и чиито надписи го преследват. И тогава — това също е достоверно — той изведнъж се навежда към брат си и произнася гласно това, което е мислел, в което винаги е вярвал тайно в себе си и което сега изведнъж е разбрал с непоколебима сигурност: „Аз ще разчета йероглифите! — казва той и тъмните очи озаряват мургавото му лице. — Уверен съм в това!“ * За откривател на Розетската плоча се смята Дотпул. Но Дотпул бил само началник на пионерната част, командир на войника, който в действителност я намерил. Други източници сочат Бушар. Но пък Бушар бил само офицерът, който ръководел укрепителните работи около полуразрушената крепост Ел-Рашид, наричана тогава форт Жюлиен, намираща се на 7,5 километра северозападно от Розета на Нил. По-късно Бушар се заел с превозването на плочата до Кайро. Същинският откривател е неизвестен войник. Вече никога няма да узнаем дали той е бил достатъчно образован, за да разбере значението на находката, или само е издал вик на невежа, уплашен, че си е навлякъл проклятието на някаква магия, когато под кирката му се показала покритата с тайнствени знаци плоча. Камъкът, който тъй неочаквано се появил изпод развалините на крепостта, бил голям колкото плот на маса, от дребнозърнест черен базалт, „твърд като желязо“. Едната му страна била излъскана и покрита с три надписа в три колони, отчасти изтрити от времето и позаличени от триенето с пясъчните зърна, които го покривали две хилядолетия. От тези три надписа първият от 14 реда бил йероглифен, вторият от 32 реда — в демотично писмо, а третият от 54 реда — на гръцки. На гръцки! Значи четлив! Значи разбираем! Един от Наполеоновите генерали, страстен любител-елинист, се заел веднага с превода. Установил, че надписът е посвещение от върховните жреци на Мемфис, в което през 196 г. пр. н. е. те възхвалявали Птолемей V за извършени от него благодеяния. След капитулацията на Александрия тази плоча заедно с останалата плячка на французите постъпила в лондонския Британски музей. Но „Комисията“ била изготвила от нея, както и от всички останали находки, копия и отливки, които били изпратени в Париж. Учените веднага се заели да правят сравнения. Сравнения — защото имало ли нещо по-близко до ума да се заключи от самото разположение на трите колони, че те съдържали един и същ текст? Още „Courrier de 1‘Egypte“ загатнал за това, когато писал, че тук бил ключът за вратата на изчезналото царство, че тук се криела възможността „да се обясни Египет с помощта на египтяните“. Можело ли след превеждането на гръцкия надпис да има сериозни затруднения при разчитането на йероглифни знаци, които съответствали на гръцките думи, понятия и имена? Най-добрите умове на епохата се хванали на работа. Не само във Франция, но и в Англия (пред оригиналната плоча), в Германия и Италия. Напразно! Всички заедно и поотделно изхождали от погрешни предпоставки. Всички заедно и поотделно били в плен на представи, наследени отчасти още от времето на Херодот, чиято устойчивост, присъща на толкова лъжливи представи в историята на човешката мисъл, ги заслепявала. За да се проникне в тайната на йероглифите бил необходим направо някакъв коперниковски обрат в мисленето, някакво хрумване, което да скъса с всички дотогавашни пътища на традицията и като светкавица да озари мрака. * Когато седемнадесетгодишният Шамполион бил представен от брат си на своя бъдещ учител, Силвестър дьо Саси — дребен, невзрачен човечец, но известен далеч зад пределите на Франция, — той нито се смутил, нито се уплашил. И сега излъчвал същото обаяние, както някога, когато единадесетгодишното момче се срещнало с Фурие в Гренобъл. Дьо Саси го посрещнал с недоверие. Той, четиридесет и девет годишният, един от най- големите учени на своето време, виждал пред себе си младеж, който в своята книга „Египет по времето на фараоните“ с нечувана дързост си поставял задачи, за които сам той, Дьо Саси, заявил, че не било дошло още времето за тяхното разрешаване. Но какво казва по-късно той при спомена за тази първа среща? Той, мъдрият учен, говори за „дълбокото впечатление“, което този младеж му направил! Има ли нещо чудно в това? Книгата, от която Дьо Саси можал да види само увода, била почти завършена към края на годината. Тъй че още тогава седемнадесетгодишният младеж заслужавал признанието, което му било тъй щедро отдадено седем години по-късно, след излизането на книгата. Шамполион се отдава на научна работа. Напълно равнодушен към изкушенията на световния град, той се заравя в библиотеките, тича от един институт в друг, изпълнява стотици поръчки на гренобълските учени, които го засипват с писма, учи санскритски, арабски и персийски („италианският език на Изтока“, както го наричал Дьо Саси), езикът-майка на почти всички източни езици, и между другото моли брат си да му изпрати една китайска граматика — „за развлечение“. Той толкова се вживява з духа на арабския език, че дори гласът му се променя, а веднъж в някаква компания един арабин го взема за свой сънародник и го приветства със своя „салем“. Само от четене обогатява толкова познанията си за Египет, че най-прочутият по това време пътешественик в Африка, Сомини дьо Мананкур, учудено възкликва след разговор с него: „Познава земите, за които говорихме, не по-зле от самия мен Само след една година тон говори и пише толкова добре коптски („Сам си говоря на коптски...“). че за да се упражнява, пише личните си бележки на коптски, като си служи с демотично писмо. А четиридесет години по-късно се случила следната комична история: някакъв учен публикувал един от тези текстове като египетски оригинал от времето на Антонините и то с много остроумен коментар—това е вече френски вариант на случая с книгата на немеца Берингер за вкаменелостите! При това положението на младия Шамполион е лошо, дори окаяно. Ако не е брат му, който самоотвержено го подкрепя, той би умрял от глад. Живее в една жалка стаичка недалеч от Лувър, за която плаща 18 франка наем. Не може да плати и тях, пише умолителни писма на брат си, заклева го да му помогне, не знае какво да прави, не разбира нищо от сметки и пари, но изпада в ужас, когато Фижак му съобщава, че ще бъде принуден да заложи библиотеката си, ако Франсоа не ограничи разходите си. Да се ограничи още повече? Подметките му са пробити, палтото скъсано. Накрая вече го е срам да се покаже между хора. През една необикновено тежка парижка зима той заболява и от влагата и студа у него се загнездват първите зародиши на болестта, от която един ден ще умре. Само две малки сполуки все още поддържат духа му. Императорът има нужда от войници. През 1808 г. се обявява всеобща мобилизация на всички мъже над шестнадесетгодишна възраст. Шамполион е ужасен. Цялото му същество въстава срещу насилието — той, който съблюдава най-строга духовна дисциплина, изтръпва от ужас, когато вижда редиците на гвардията, подчинени на една нелепа дисциплина, която нивелира всякакъв духовен живот. Не страдаше ли още Винкелман от заплахите на милитаризма? „Има дни — пише отчаян Франсоа на своя брат, — когато губя ума си!“ Брат му, който винаги е помагал, се притича и сега на помощ. Мобилизира всичките си приятели, подава молби, пише безчет писма и ето — в дните, когато всичко е в плен на войнственото опиянение, Шамполион може да продължи научните си занимания, да изучава мъртви езици. Но има и нещо друго, което го занимава, или по-скоро така властно го е запленило, че той понякога забравя дори заплашващата го опасност от мобилизация — проучването на Розетския камък. Странно е наистина: точно тъй, както по-късно Шлиман, който вече говорел и пишел на всички европейски езици, непрекъснато отлагал изучаването на старогръцкия, към който в същност били отправени всичките му мечти, защото предчувствал, че започне ли веднъж, ще трябва да му се отдаде без остатък — така и мисълта на Шамполион непрекъснато кръжала около триезичната плоча, кръжала, така да се каже, по извивките на една спирала, която все повече се стеснявала около целта на всичките му стремежи и усилия. И все пак колкото повече се приближавал до тази цел, толкова по-бавна и колеблива ставала крачката му, защото все още се чувствал недостатъчно подготвен и въоръжен с всички знания на своето време, за да се отдаде на властното влечение и да се залови с разрешаването на голямата задача. Но когато се изправя пред едно ново копие на Розетската плоча, изготвено в Лондон, той не може повече да устоя на изкушението. Наистина и сега не пристъпва направо към същинското дешифриране — задоволява се само да сравни Розетската плоча с един папирус, — но още в самото качало му се удава да намери „съвсем самостоятелно верните значения на цяла редица знаци“. „Представям ти първия си опит!“ — пише осемнадесетгодишният Шамполион на брат си в едно писмо от 30 август 1808 г. и за пръв път зад скромността, с която обяснява своя метод, проблясва гордостта на младия откривател. И точно в този момент, когато прави първата си стъпка, когато е уверен, че е излязъл на верния път към славата и успеха, той получава едно съобщение, което го поразява като гръм от ясно небе. Досега между себе си и своята цел не е виждал нищо друго освен труд, несгоди и лишения, но, готов на всичко, е крачел напред. И изведнъж идва това съобщение, след което всичко направено досега, всичко, в което е вярвал и на което се е надявал, всичко, което е знаел, става безсмислено: Йероглифите са разчетени! В една съвсем друга област на човешките търсения и усилия — десетилетната борба за завладяването на Южния полюс — знаем една история, която при още по-драматични обстоятелства описва момент, подобен на този, в който Шамполион научил, че е изпреварен от друг. След невероятни трудности капитан Скот с неколцина от хората си, с няколко шейни и кучета се приближил до самия полюс. Полуослепял от глад и изтощение, но и безкрайно горд, че пръв е достигнал полюса, той изведнъж съзрял сред безкрайната снежна шир, която очаквал да намери девствена, знаме ! Знамето на Амундсен! Както казахме, този случай бил по-драматичен, защото там дебнела бялата смърт. Но нима чувствата, които изпитал младият Шамполион, били различни от чувствата на капитан Скот? За него не било никаква утеха, че споделял участта на десетки други във века на едновременните открития. Те всички изживели това, което изживял Скот при вида на знамето. Но ако вестта поразила Шамполион като гръм, то също така мълниеносно се разнесло и нейното въздействие. Знамето на Амундсен стояло здраво и свидетелствало по безспорен начин за неговата победа. Не така безспорно обаче било разчитането на йероглифите. Шамполион научава новината за разчитането на йероглифите на улицата, на път за College de France. Съобщава му я някакъв приятел, едва поемайки си дъх, който и не подозира каква борба е водил Шамполион от години насам, за какво е мечтал и какво го е въодушевявало, над какво е работел безброй дни и нощи, за какво е страдал, гладувал и се е унижавал. Той се уплашва, когато Шамполион се олюлява и с цялата си тежест се опира на него. — Александър Леонар! — казва приятелят му. — Току-що е излязъл неговият труд, по-точно една брошура. Нарича се „Nouvelle Explication“ — пълно разчитане на йероглифите! Представи си какво значи това!“ Знае ли той на кого говори! — Леонар? — повтаря Шамполион и поклаща глава. После в него пламва искрица надежда. Миналият ден е срещнал Леонар. Познава го повече от година; уважаван учен, ала, ей богу, никакъв гений! — Не е възможно! — казва той. — Никой не е говорил такова нещо! Самият Леонар не ми е казал нито дума! — И това те учудва? — пита приятелят му. — Та кой издава преждевременно такива открития? Изведнъж Шамполион се изтръгва от вцепенението си. — Къде е тази книжарница? И той побягва. С разтреперани ръце брои франковете на прашния тезгях, продадени са само няколко екземпляра от брошурата. Тича в къщи хвърля се на окъсаното канапе и започва да чете... Вдовицата Мекран изведнъж оставя своите съдове на кухненската маса от стаята на квартиранта и долита адски шум. Тя се вслушва ужасен: после изтичва и отваря вратата. Франсоа Шамполион лежи на канапето тялото му се гърчи, от устата му излизат несвързани звуци, но ясно е -той се смее, тресе се от някакъв ужасен, истеричен смях. В ръцете си той държи книгата на Леонар. Разчитане на йероглифите ли? Този тук е вдигнал много рано знамето! Шамполион познава твърде добре възможностите, за да прецени, че всички твърдения на Леонар са глупост, чиста измислица, произволна смесица от въображение и ученост... Все пак ударът е бил толкова страшен, че той никога не ще го забрави. Изживяното сътресение му е показало до каква степен той вече се е сраснал със задачата си да накара мъртвите образи да проговорят. Когато заспива изтощен, преследват го безумни сънища. В унеса на фантасмагориите му се счуват египетски гласове. И сънят му показва ясно това, което несгодите и трудът на всекидневието често са замъглявали: че той е човек, обладан от лудост, омагьосан от йероглифите, маниак, обзет от идея фикс. Всички негови сънища вещаят успех. Този успех сега му се струга достижим. Но осемнадесетгодишният младеж, който неспокойно се мята Е леглото, не знае, че повече от дванадесет години го делят от целта! Той и не подозира колко още премеждия и удари ще го сполетят и че той който не мисли за нищо друго освен за йероглифите и земята на фараоните, ще отиде един ден в изгнание, обвинен в държавна измяна.

 

 

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ЕДНО ПОРАЖЕНИЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В ПОБЕДА Написана на : 2017-01-16 13:53:02

ЕДНО ПОРАЖЕНИЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В ПОБЕДА Край люлката на археологическите открития в Египет стояли Наполеон I и Виван Денон — император и барон, пълководец и човек на изкуството. Известна част от житейския си път двамата изминали заедно. Познавали се добре, но по характер нямали нищо общо помежду си. Когато хванели перото, при единия се появявали заповеди, декрети и закони, а при другия — леки, неморални, та дори порнографски новели и рисунки, смятани за куриози, които не е редно да се показват публично. Когато Наполеон избрал този човек, за да го включи в своята египетска експедиция като сътрудник по изкуствата, той направил един от ония щастливи ходове, които едва следващите поколения оценяват. * На 17 октомври 1797 г. бил подписан мирът в Кампо Формио. С това походът в Италия завършил и Наполеон се завърнал в Париж. „Отминаха героичните дни на Наполеон!“ — писал по този повод Стендал. Писателят грешил. Героичните дни тепърва започвали. Но преди Наполеон да озари Европа като комета, за да я хвърли накрая в пламъци, той бил обхванат от „безумна химера, родена от болен мозък“. Крачейки неспокойно нагоре-надолу в тясната стаичка, разяждан от амбиции, сравняващ се с Александър Велики, отчаян при мисълта за всичко, което още оставало неизвършено, той написал: „Париж ме притиска като оловен саван. Къртичина дупка е тази ваша Европа! Само на изток, където живеят шестстотин милиона души, могат да бъдат създадени големи империи и осъществени велики революции!“ (Впрочем значението на Египет като врата към Изтока било оценено много преди Наполеон. Още Гьоте предсказал прокопаването на Суецкия канал и дал правилна политическа оценка на неговата роля. А още по-рано, през 1672 г., Лайбниц изготвил едно изложение до Луи XIV, в което съвсем правилно — с оглед на по-късното политическо развитие — изтъкнал значението на Египет за една бъдеща френска имперска политика.) На 19 май 1798 г. Наполеон отплувал от Тулон начело на флот от 328 кораба с 38 000 души на борда (почти колкото била войската на Александър Македонски, когато той тръгнал да завладява Индия). Целта била — през Малта за Египет! Това било план в стила на Александър — отвъд Египет погледът на Наполеон също се насочвал към Индия. Този поход през морето бил опит да се нанесе в едно от най- чувствителните и звена смъртоносен удар на Англия, иначе неуязвима на европейския континент. Главнокомандуващият английския флот Нелсън напразно кръстосвал цял месец Средиземно море, на два пъти доближил Бонапарт почти на доглед — и двата пъти се разминали. На 2 юли Наполеон стъпил на египетска земя. След мъчителен поход през пустинята неговите войници се изкъпали в Нил. На 21 юли в утринния здрач пред тях изплували като видение от „Хиляда и една нощ“‘ очертанията на Кайро със стройните кули на неговите четиристотин минарета и с купола на Джами ел-Азхар. Ала наред с пищното изящество на филигранната орнаментика в омарата на ранното утро, наред с целия този великолепен, разточително красив, вълшебен свят на исляма, на фона на сиво-виолетовия масив на Мокатамската планина, сред изгорената жълта пустиня, се очертавали силуетите на гигантски сгради, студени, могъщи и непристъпни — пирамидите в Гиза, — вкаменена геометрия, безмълвна вечност, свидетели на един свят, изчезнал много преди да се роди ислямът. Войниците нямали време за чудене и възхищение. Там лежало мъртвото минало Кайро бил вълшебното бъдеще, но пред тях сега се изправяло настоящето на войната — армията на мамелюците. Десет хиляди конници, блестящо обучени танцуващи коне, святкащи ятагани, а пред това гъмжило — египетският владетел Мурад, заобиколен от своите двадесет и трима бейове, на снежнобял кон, със зелена, обсипана с брилянти чалма. Наполеон посочил пирамидите и се обърнал към своите войници не само като пълководец към хората си, като психолог към масите, но и като човек на Запада, изправен с лице пред световната история. Тук били казани думите: „Войници! Четиридесет столетия ви гледат!“ Стълкновението било страшно. Не победил фанатизмът на ориенталците — победили европейските байонети. Битката се превърнала в клане. На 25 юли Бонапарт влязъл в Кайро. Изглеждало, че половината от пътя до Индия бил вече изминат. На 7 август обаче станала морската битка при Абукир. Най-после Нелсън открил френския флот и се нахвърлил върху него като ангел на отмъщението. Наполеон попаднал в клопка. Авантюрата в Египет била решена. Тя продължила още една година, донесла победата на генерал Дезе в Горен Египет и накрая победата на Наполеон по суша, при същия този Абукир, който станал свидетел на разгрома на неговия флот. Наистина походът донесъл много победи, но още повече страдания, глад, чума, а за мнозина и ослепяване от египетската очна болест. Тази болест станала постоянен спътник на всички военни части, поради което в науката получила наименованието „Ophthalmia militaris“. На 19 август 1799 г. Бонапарт изоставил армията си и избягал. На 25 август той стоял на палубата на фрегатата „Мюирон“ и гледал как зад хоризонта се губят бреговете на земята на фараоните. После се извърнал и отправил поглед към Европа. * От военна гледна точка Наполеоновата експедиция в Египет претърпяла неуспех, но погледната в по-далечна перспектива, тя довела до политическото откриване на съвременния Египет и научното откриване на древния. На борда на френските кораби се намирали не само 2000 оръдия, но и 175 „цивилни учени“, наричани за по-кратко от моряците и войниците с изразителното, макар и неуместно прозвище „магаретата“, да не говорим за библиотеката, съдържаща почти всички книги относно земята край Нил, които можело да се намерят във Франция, и десетките сандъци с научна апаратура и измервателни уреди. През пролетта на 1798 г. Наполеон за пръв път споделил своите планове с учените в голямата заседателна зала на „Institut de France“. В ръцете си той държал Нибуровия двутомник „Пътешествие из Арабия“ и като чукал енергично с кокалчето на показалеца по кожената подвързия, за да придаде по-голяма тежест на думите си, говорел за задачите на науката в Египет. След няколко дни на борда на корабите заедно с него се качили астрономи и математици, химици и минералози, техници и ориенталисти, художници и писатели. Между тях имало и един интересен човек, когото галантната Жозефина препоръчала на Наполеон като художник. Цялото му име било Доминик Виван Денон. По времето на Луи XV му била поверена някаква сбирка от антични находки и минавал за протеже на Помпадур. Като секретар на посолството в Петербург станал любимец на императрица Екатерина. Светски човек, поклонник на нежния пол, дилетант във всички области на изящните изкуства, язвителен и остроумен, той бил приятел на всички. Като дипломат в Швейцария гостувал често на Волтер и нарисувал прочутата „Закуска във Ферне“. С една друга творба, работена в рембрандовски маниер — „Поклонение на пастирите“, — си извоювал дори членство в академията. Във Флоренция, сред наситената с изкуство атмосфера на тосканските салони, той научил новината за избухването на Великата френска революция. Заминал веднага за Париж. И дотогавашният посланик, „gentilhomme ordinaire“, богатият и независим човек видял името си в списъците на емигрантите, чието имущество подлежало на конфискация. Беден, изоставен, предаден от мнозина, той едва преживявал в жалки мансарди и се препитавал от продажбата на някоя и друга рисунка. Скитал по пазарищата, видял да падат на площада Грев главите на много от някогашните му приятели, докато неочаквано намерил покровител в лицето на големия художник на революцията Жак Луи Давид. Възложили му да работи гравюрите по Давиловите проекти за костюми, проекти, които трябвало да революционизират и модата. С това той спечелил благосклонността на „Неподкупния“******** и — едва измъкнал се от калта на Монмартър, едва стъпил отново на лъскавия паркет — разгърнал дипломатическите си способности, издействувал от Робеспиер връщането на своите имения и бил зачеркнат от списъците на емигрантите. Запознал се с красивата Жозефина Боарне, бил представен на Наполеон, харесал му и станал участник в египетската експедиция. Когато се завърнал от долината на Нил, сега вече изпитан, преуспяващ и високоуважаван човек, Денон бил назначен за генерален директор на всички музеи. Вървял по петите на Наполеон, победителя по всички бойни полета на Европа, и отвсякъде отмъквал произведения на изкуството (това наричал „събиране“). Така допринесъл пръв за натрупването на едно от големите богатства на Франция. А щом като живописец и рисувач имал такъв успех, защо да не можел да пожъне същия успех и в литературата? Веднъж в някаква компания станало дума, че не е възможно да се опише както трябва любовна история, без да се изпадне в порнография. Денон се обзаложил за противното. След двадесет и четири часа представил новелата „Le Point de Lendemain“, която му завоювала особено място в литературата — познавачите я смятат за едно от най-деликатните произведения от този род, а Балзак казал, че „...тя е висша школа за съпрузите, а за ергените — великолепна картина на нравите от миналото столетие“. Негово произведение е и сборникът от гравюри „Oeuvre Priapique“********, появил се за първи път през 1793 г., който действително поднася това, което наименованието обещава — и то показано с фалическа яснота. Интересно е, че публицистите в областта на археологията, които отблизо се занимават с живота на Денон, като че ли въобще нямат представа за тази страна на неговата дейност. А още по-забавно е, че такъв добросъвестен историк на културата като Едуард Фукс, който като изследван на нравите посвещава цял раздел на порнографа Денон, сякаш не знае нищо за неговата роля в първите стъпки на египтологията. Всъщност този многостранен и в някои отношения удивителен човек е извършил само едно нещо, заради което е заслужил признание и до днес: ако Наполеон завоювал Египет с байонети и все пак не можал да го задържи повече от година, то Денон завоювал земята на фараоните само с молив в ръка и я запазил за нова вечност, като с един замах я разкрил пред нашето съзнание. Когато дотогавашният салонен герой Денон стъпил на египетска земя, когато за пръв път го облъхнал нажеженият дъх на пустинята и го заслепил блясъкът на пясъка, той изпаднал в някакво опиянение, което не го изоставило, докато все нови и нови величествени развалини го посрещали с полъха на пет затрупани хилядолетия. Той бил аташиран към Дезе, чиято армия с яростен устрем се носела към Горен Египет, по петите на отстъпващия вожд на мамелюците Мурад бей. Петдесет и една годишният Денон, любимец на младия генерал, който можел да му бъде син, и обожаван от войниците, между които имало съвсем млади момчета, не обръщал внимание на трудностите и климата. Виждали го ту на някоя запенена кранта да препуска пред авангарда, ту да се влачи най-отзад с обоза. Утринният здрач го сварва вече вън от палатката — той рисува в лагера, рисува и през време на похода, блокът е до него дори когато поглъща оскъдния си обяд. Внезапна тревога! Денон попада в разгара на някаква схватка, окуражава войниците, размахва лист хартия. Изведнъж вижда интересна сцена, забравя къде се намира и започва да рисува! И ето че той се озовава пред йероглифите, за които не знае нищо. Няма никой, който би могъл да удовлетвори жаждата му за знания. Въпреки това той ги копира — за всеки случай. Неговото око на любител, но око, свикнало да долавя същественото, веднага разпознава три типа писмо — вдлъбнато, изпъкнало и „en creux“, — в чиито различия правилно отгатва отпечатъка на различни епохи. В Сахара рисува стъпаловидната пирамида (вж. ил. 31), в Дендера — внушителните развалини от Късния Египет. Неуморно снове нагоре и надолу из пръснатите нашироко руини на стовратната Тива. Отчаян е, когато прозвучава команда за поход, а моливът му все още не е скрепил всичко видяно от окото. Ругае, но подбира няколко шляещи се войника, за да изчистят с главоломна бързина от пясъка главата на някаква статуя, чието изражение го е поразило. Така продължава изпълнения си с приключения път до Асуан, до първите прагове на Нил. В Елефантина рисува прелестния, опасан от стълбове малък храм на Аменхотеп III и тази прекрасна рисунка е единственото, което е останало от храма, тъй като през 1822 г. той бил разрушен. И когато войските потеглили назад, когато била извоювана победата при Седиман и Мурад бей претърпял съкрушително поражение, барон Доминик Виван Денон отнесъл в своите безчислени папки по-ценна плячка от войниците, конто ограбили украшенията на мамелюците. Защото колкото и творческото чувство на художника да се разпалвало от досега с нови, непознати светове, от това никога не страдала точността на рисунките му. Той работел с онзи реализъм, на който можела да се осланя и науката — с реализма на старите гравьори, които не пропускали и най-малкия детайл, нямали понятие от импресия и експресия и спокойно оставяли да ги наричат „занаятчии“, без да виждат в тази дума нещо декласиращо. Рисунките на Денон дали на учените неоценим материал за изследвания и сравнения. Най-вече въз основа на този материал възникнал по-късно трудът, който поставил основите на египтологията — „Description de l‘Egypte“ („Описание на Египет“). * Междувременно в Кайро бил основан „Египетският институт“. Докато Денон рисувал, останалите учени и художници мерели и изчислявали, проучвали и събирали всичко, което предлагала земната повърхност на Египет. Засега само повърхността, тъй като материалът, който лежал там като на длан, бил толкова изобилен и още необработен, предлагал толкова загадки, че нямало защо да се посяга към лопатата. Освен отливките, бележките, преписите, рисунките, освен растителния, животинския и минераложкия материал сбирките на института съдържали и 27 скулптури, предимно фрагменти от статуи, и няколко саркофага. В тях се пазела и една съвсем необикновена находка — черна полирана базалтова плоча с изсечен надпис на три езика******** и на три вида писменост, която по-късно станала известна под названието „Триезичният розетски камък“ и се превърнала ни повече, ни по-малко в ключ към всички тайни на Египет (вж. ил. 37). След капитулацията на Александрия през септември 1801 г. обаче Франция била принудена твърде неохотно да предаде на Англия всички египетски старини, завладени от Наполеон. Генерал Хъчинсън се заел с тяхното пренасяне, а Георг III предал скъпоценните находки, които поради тогавашната си рядкост имали изключителна стойност, на Британския музей. Изглеждало, като че всички усилия на Франция били отишли на вятъра, че бил пропилян едногодишен труд и че неколцината учени, станали жертва на египетската болест, напразно загубили зрението си. Тогава се оказало, че и материалите, които стигнали до Париж, били достатъчни за цяло поколение учени, защото от всяко късче било грижливо изготвено копие. Пръв Денон представил на света някакъв видим и траен резултат от египетската експедиция: през 1802 г. той издал своето „Voyage dans la Haute et la Basse Egypte“ („Пътешествие из Горен и Долен Египет“). Същевременно Франсоа Жомар започнал редактирането на целия материал, събран от научната експедиция и преди всичко от Денон. Този изключителен в историята на археологията труд изведнъж привлякъл вниманието на съвременния свят към една култура, която, макар да не била погребана в земните недра като троянската, била не по-малко далечна и загадъчна от нея, и известна дотогава само на неколцина пътешественици. * „Описанието на Египет“ излизало в продължение на четири години, от 1809 до 1813. Интересът, който предизвикали неговите двадесет и четири тежки тома, можел да се сравни само с вълнението, породено по-късно от първите публикации на Бота върху Ниневия и още по- късно — от Шлимановата книга за Троя. В днешния век на ротативните машини трудно можем да си представим какво значение имали за онова време тези обемисти, разкошни издания в скъпа подвързия, богато илюстрирани с гравюри, повечето оцветени, и достъпни само за заможни хора, които ги пазели като съкровищница на знания. Днес, когато вестта за всяко по-значително научно откритие мигновено се пръска по цял свят, когато чрез слово и образ, радио и филм тя стига до милиони хора и се застига с други публикации, една от друга по-шумни, конто всеки може да купи и всеки веднага забравя, тъй като други още по-нови привличат вниманието му — днес, когато нищо вече не се пази и значителното потъва в незначителното, едва ли можем да си представим вълнението на хората, когато вземали в ръце първите томове на „Описанието“ и откривали в тях невиждани и нечувани неща, научавали за живота на народи, за конто нямали и понятие, а пред очите им минавали хилядолетия, които ги изпълвали, като хора по-почтителни от нас, със страхопочитание. Египет се оказал много по-древен от която и да е известна дотогава култура. Той бил вече стар, когато на първите събрания на Капитолия се решавала политиката на римската световна държава. Бил стар и дори засипан от пясъците, когато келти и германци ходели на лов за мечки и лъвове в горите на Северна Европа. Още по времето на първата египетска династия, т. е. когато преди около пет хиляди години започнала документираната и датирана египетска история, съществувала вече една удивителна култура. А когато залязла и изчезнала последната, двадесет и шестата династия, изминало още половин хилядолетие, преди да започне нашето летоброене. Изредили се владичествата на либийци, етиопци, асирийци, перси, гърци, римляни и едва тогава „засияла звездата над витлеемските ясли“. Рис. 8. Един от най-ранните паметници на египетското изкуство, т. нар. „плочка за гримиране на фараона Нармер“ (яйце и опако). Плочката датира отпреди около 5000 години и може би изобразява самия фараон Менес, основателя на I династия, след победа над неприятел в Долен Египет Разбира се, знаело се за каменните чудеса край бреговете на Нил. Но за тях се разказвали повече легенди, в които имало твърде малко истински знания. Малко паметници стигали до музеите, малко били достъпни за публиката. Посетителят на Рим можел да се възхищава на лъвовете при стълбището на Капитолия (които днес са изчезнали), а също и на статуите на няколко царе от династията на Птолемеите, т. е. твърде късни произведения, създадени по времето, когато блясъкът на древния Египет бил вече угаснал, за да изгрее слънцето на александрийския елинизъм. Можело да се видят и няколко обелиска (в Рим имало дванадесет), няколко релефа в градините на кардиналите и няколко скарабеи — каменни изображения на торния бръмбар, почитани като свещени от египтяните, — които поради тайнствените знаци на коремите си се употребявали в Европа като амулети, а по-късно и като украшения и печати. Това било всичко. Оскъдни били и научно-информативните материали, които можели да предложат парижките книжарници. Наистина през 1805 г. излязло голямо петтомно издание на Страбоновите съчинения, блестящ превод на неговия географски труд, което дало възможност на всички да прочетат това, което доготава било достъпно само за учените. Страбон пропътувал Египет по времето на Август. Източник на сведения била и втората книга на Херодот, този най-удивителен пътешественик на древността. Но в ръцете на колцина попадали трудовете на Херодот? И в чия памет живеели още останалите разпръснати сведения на античните автори? * „Ти се обличаш със светлина като с дреха“ — казва псалмописецът. В ранното утро слънцето изгрява сред стоманено-синьото небе и тръгва по своя път, жълто и ярко — то изсушава всичко и се отразява в кафявите, жълтеникави, охрови, бели пясъци. Сенките са остри като изрязани с ножица силуети, сини като изляно в пясъка мастило. И към тази вечно изгаряна от слънчевите лъчи пустиня, която не познава смяната на годишните времена, не знае дъжд, сняг, мъгла, град, никога не е чувала грохота на гръмотевицата и не е виждала блясъка на мълнията, към тази пустош, която изсушава въздуха, убива всеки зародиш и консервира всичко, към тази безплодна, зърнеста, ронеща се и трошлива земя влачи водите си Нил, бащата на реките, „всемогъщият баща Нил“. Роден от глъбините на материка, захранван от езерата и пороите на тъмния, влажен, тропически Судан, той приижда, излиза от бреговете си и залива пясъците, поглъща пустинята и бълва тиня — плодородната юлска тиня — година след година от хилядолетия насам. Той се покачва на шестнадесет лакти — шестнадесет деца си играят около бога на реките в символичната мраморна група във Ватиканския музей, — а когато бавно се прибере в своето корито, сит и доволен, той вече е погълнал не само пустинята, по и сухостта на земята и пясъка. Там, където са минали неговите кафяви води, покълват стръкчета, израства жито и то дава двойна и четворна жътва, носи „сити години“, които да изхранят „гладните“. Там всяка година се ражда наново Египет, „дарът на Нил“ — както го е нарекъл Херодот преди две и половина хилядолетия, — „житницата“ на древността, която карала Рим да гладува, ако водите се покачвали твърде ниско или твърде високо. В тази земя, над която сега стърчали блестящи куполи и крехки минарета, чиито градове гъмжали от хора от стотици племена и цветове, говорещи хиляди различни езици — фелахи, араби, нубийци, бербери, копти, бедуини, негри, — се издигали като поздрав от друг свят развалините на храмове, гробници, колонни зали. Там, сред ослепително ярката пустиня, се издигали пирамидите — шестдесет и седем оставили своите следи само в равнината около Кайро, — подредени като „на тържествен парад пред слънцето“, огромните гробници на фараоните, от които една само била изградена от два и половина милиона каменни блокове, донесени тук от над сто хиляди роби в продължение на двадесет години. Там лежал и един от сфинксовете — получовек, полуживотно — с нащърбена лъвска грива и с дупки на мястото на очите и носа, защото мамелюците превърнали главата му в мишена за оръдията си. От хилядолетия почивал той тук, излегнал се в очакване на новата вечност, толкова внушителен по размери, че някой си Тутмос успял да построи между неговите лапи храм с надеждата, че ще получи за това трон. Издигали се там и острите игли на обелиските — пазачи на храмовите порти, показалци в пустинята, извисяващи се на височина до двадесет и осем метра в чест на фараони и богове. Там се намирали и пещерни храмове и светилища, статуи на всякакви хора — от ..селски кметове“ до фараони, саркофази, колони и пилони, всевъзможни скулптури, релефи и рисунки. В безкрайни шествия пристъпвали хората, които някога владеели тази страна — строго изправени, излъчващи величие от всяко свое движение, винаги изобразени в профил, устремени към една цел: „животът на египтянина бил само пътешествие към смъртта“. Тази целеустременост е така подчертана в египетските стенни релефи, че един съвременен културфилософ е обявил „пътя“ за пра-символ на Египет, равностоен по дълбокия си смисъл на понятието за „пространството“ на Запада и на гръцкия идеал за „човешкото тяло“. В това най-голямо гробище на паметници на нашата земя всичко било покрито с йероглифи, със знаци, образи, силуети, скици, цифри — тайнствени и загадъчни, със символични изображения на хора, животни, митични същества, растения, плодове, сечива, дрехи, плетеници, оръжия, геометрични фигури, вълнисти линии и пламъци. Имало ги на дърво, на камък, на безброй папируси. Виждали се по стените на храмовете, в камерите на гробниците, на паметни плочи, по ковчези, стели, статуи, изображения на божества, шкафове и съдове, та дори пособията и пръчките за писане били покрити с йероглифни знаци. Както изглеждало, египтяните били „най-пишещият“ народ на древността. „Ако някой би поискал да препише всички надписи на храма в Едфу и пишеше от сутрин до вечер, той не би свършил тази работа и за двадесет години.“ Именно този свят разкрило „Описанието“ пред очите на Европа, на любознателния Запад, който се вдигал на настъпление срещу миналото, който по инициатива на Наполеоновата сестра Каролина започнал с ново въодушевление разкопки в Помпей и чиито учени, усвоили от Винкелман първите методи на археологическото изследване и наблюдение, горели от желание да ги изпитат на дело. Рис. 9. Фасада на храм в Едфу След толкова хвалебствия по адрес на „Описанието“ време е да направим и една уговорка: вярно е, че материалът, изложен в описания, рисунки и копия, бил богат и съдържателен, но там, където представял стария Египет, той се задоволявал само да го покаже. В повечето случаи авторите не давали никакви обяснения и тълкования, тъй като нищо не могли да обяснят, а когато все пак се опитвали да обясняват, обясненията им били погрешни! Всички показани от тях паметници си оставали неми. Порядъкът, който се опитвали да установят, бил основан само на интуиция, а не на знания. Йероглифите не можели да се разчетат, знаците не можели да се изтълкуват, езикът си оставал чужд и неразбираем! „Описанието“ представяло един съвсем нов свят и този нов свят — в неговите вътрешни връзки, порядък, смисъл — си оставал необяснима загадка. Какво ли не би могло да се научи, ако само някой успеел да разчете йероглифите! Но възможно ли било тяхното разчитане? Големият парижки ориенталист Дьо Саси заявил: „Този проблем е твърде объркан и научно нерешим!“ И все пак: нима тъкмо тогава някакъв скромен немски учител от Гьотинген на име Гротефенд не издал една тънка книжка, която сочела пътя към разчитането на клинописните надписи в Персепол, като заедно с това излагал и първите резултати от своята дешифровка? При това Гротефенд разполагал с крайно оскъден материал, докато тук лежали като на длан безчислени йероглифни надписи. И нима един Наполеонов войник не намерил необикновената черна базалтова плоча, за която не само учените, които я видели, но и вестникът, съобщил пръв за находката, твърдели, че с нея щастливият случай ни е дал ключа за разчитане на йероглифите? Къде бил човекът, който можел да оползотвори тази плоча? Скоро след намирането и за нея се появило съобщение във вестник „Courrier de l‘Egypte“, носещо дата според революционния календар „Le 29 fructidor, Vile annee de la Republique. Rosette, le 2 fructidor an 7“ (29 фруктидор, VII година на Републиката. Розета, 2 фруктидор, година VII). По една чудна случайност този вестник, излизащ в Египет, попаднал в родната къща на човека, който двадесет години по-късно, след безпримерни, гениални усилия, успял да разчете надписите върху черната плоча и така да разгадае тайната на йероглифите.

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

НИШКАТА НА АРИАДНА Написана на : 2017-01-16 13:51:34

 НИШКАТА НА АРИАДНА Остров Крит е разположен в най-крайната точка на планинската дъга, която минава по Гърция през Егейско море до Мала Азия. Егейско море не разделяло народите. Това доказал още Шлиман, когато намерил в Микена и Тиринт предмети, които явно произхождали от далечни земи. Еванс пък открил на остров Крит слонова кост от Африка и статуи от Египет. Търговията и войната са двигателните сили в отношенията между народите — в малкия свят на древността тия отношения били не по-малко миролюбиви и не по-малко разбойнически, отколкото днес. Островите на Егейско море образували с двата континента-метрополии една стопанска и културна общност. С двете метрополии ли? В случая метрополия и континент не били едно и също нещо — много скоро се оказало, че истинският „център“ (в смисъл, че оттам изхождал творческият импулс) бил един от островите — Крит. Самият Зевс според преданието бил роден тук в пещерата на Дикта от майката на земята Рея. Пчелите му носели мед, козата Амалтея го кърмела, нимфите се грижели за него. Младежите, годни да носят оръжие, се събрали да го пазят от собствения му баща Кронос, който ядял деца. Тук според преданието царувал и легендарният цар Минос, син на Зевс, един от най- могъщите и прославени владетели на древността. Еванс започнал да копае край Кносос. Стените лежали непосредствено под земната повърхност. Първите резултати дошли само след няколко часа работа. Няколко седмици по- късно Еванс стоял изумен пред развалините на сгради, заемащи площ от осем ара, а с течение на годините изпод земята израснали останките на дворец, разположен на два и половина хектара (вж. ил. 23, 24 и 25). Планът на двореца личал ясно и показвал (въпреки големите на пръв поглед различия) сходство с дворците в Тиринт и Микена. Но колосалните му размери, които тук се съчетавали с блясък и красота, свидетелствали, че крепостите на континента били само второстепенни селища — столици на колонии, далечна провинция. Около огромния четириъгълник на централния двор се издигали от всички страни крилата на сградата; стените били иззидани от непечени тухли, а плоските покриви се носели от колони. Но стаите, коридорите и залите на различните етажи били разположени в такъв заплетен план и предлагали на новодошлия толкова възможности да се заблуди и обърка, че думата „лабиринт“ се отронвала от устата и на най-непросветения посетител, който нямал и понятие, че според преданието именно цар Минос притежавал лабиринт, построен от Дедал — първообраз на всички лабиринти въобще. Еванс не се поколебал да извести на света, че е намерил двореца на цар Минос, сина на самия Зевс, бащата на Ариадна и Федра, господаря на лабиринта и на страшния бик с човешка глава или човек с тяло на бик — Минотавъра. Сега Еванс открил истински чудеса. Тук някога живеел народ, за който освен мъглявите предания не се знаело нищо (Шлиман намерил само следи от неговите колонии), народ, който живеел в богатство и наслади и вероятно на върха на своето развитие бил вече белязан от упадъка, носещ семената на гибелта, народ от изтънчени епикурейци, които и на легло от рози получавали мазоли. Само изключителен стопански разцвет можел да бъде източник на такава декадентска култура. И тогава, както и днес, Крит бил земя на виното и зехтина. Но той бил и търговски център, а като остров — и център на морска търговия. Още първите разкопки изумили света — този най-голям дворец на гръцката древност нямал никакви укрепления, нито отбранителен вал. Но когато в двореца били открити търговски стоки, станало ясно, че тези стоки се нуждаели от по-надеждна, по-нападателна защита, отколкото можели да предложат яките крепостни стени, а именно— властващ над моретата флот. Този дворец не се извисявал като крепост пред очите на приближаващите се моряци. Със своите бели колони и украсени с щук стени той блестял под палещото критско слънце като изплувал от морето скъпоценен камък, чиято пищна красота искряла от всичките му стени. Еванс открил складове, а в тях делва до делва — огромни глинени съдове, някога всичките пълни със зехтин, богато украсени с орнаменти в стила на намерената по-рано керамика в Тиринт. Еванс си направил труда да пресметне вместимостта на складовете за дървено масло — получил цифрата 75 000 литра. Това били запасите само на един дворец! Кому принадлежало това богатство? Еванс скоро открил, че всичките му находки не датирали от една и съща епоха, че всичките стени не били еднакво стари, че керамиката, фаянсът и живописната украса не принадлежали към една и съща стилова концепция. Оглеждайки с проницателен поглед хилядолетната история на тази култура, той скоро разграничил отделните етапи в развитието и; така той различава (тази периодизация се употребява и до днес) ранноминойска епоха — от третото до второто хилядолетие пр. н. е., средноминойска епоха — свършваща приблизително към 1600 г. пр. н. е., и късноминойска епоха — най-кратката и завършила внезапно — до към 1250 г. пр. н. е. Той намерил следи от човешка дейност и от още по-ранно време, от така наречената новокаменна епоха, когато човекът още не познавал желязото и приготовлявал всичките си сечива от камък. Еванс определил възрастта на някои находки на 10 000 години. Другите изследователи след него не отиват толкова далеч, но смятат, че 5000 години може да се приемат със сигурност. Откъде идват тези датировки и тази периодизация? Сред останките от всяка епоха Еванс намерил предмети от чужд произход, особено египетска керамика и грънчарски изделия от точно датирани фараонски династии. Като време на разцвет, на най-висока култура, той означил прехода от средноминойската към късноминойската епоха, т. е. десетилетията около 1600 г. пр. н.е., когато вероятно живял някакъв цар Минос, господар на флота и владетел на морето. По това време всеобщото благоденствие започнало да прераства в разкош. Процъфтявал култът към красотата. Стенописите показват младежи, които бродят из ливади и берат минзухари в грациозни калихи********, изобразяват девойки, нагазили сред поляни, осеяни с лилии (вж. ил. 26). Културата е на път да се превърне в разточително великолепие. Живописната украса вече не се подчинява на определени формални изисквания, а прелива от багри и се опива от блясък. Жилището не е вече необходимост, а още една възможност за показ на лукс, облеклото не е само природна н битова потребност, а признак на рафиниран вкус. Рис. 5. Реконструкция на южното стълбище на двореца в Кносос (по Т. Файф) Нищо чудно, че Еванс си служел с думата „модерно“, когато говорел за своите находки. В тази сграда, не по-малка от Бъкингамския дворец, имало отводнителни канали, разкошни тоалетни помещения, отходни ями, съоръжения за проветряване, шахти за отпадъци. Ала още повече му се натрапвал паралелът със съвременността, когато наблюдавал хората, тяхното държане, техните дрехи и мода. Още в началото на средноминойския период жените носели високи островръхи шапки и дълги пъстри дрехи, пристегнати с колани и разтворени отпред, с висока твърда яка, която разкривала гърдите. През епохата на разцвета тази старинна носия се превърнала в рафиниран костюм. Простата дреха се променила в нещо като корсаж с ръкави, който тясно обгръщал тялото, подчертавал неговите форми и пак оставял гърдите открити, но с явно, предизвикателно кокетство. Полите, богато и пъстро украсени, падали свободно на волани до земята; на някои били изрисувани хълмове, от които израствали стилизирани лотосови цветове; върху тях била препасана пъстра престилка (вж. ил. 22). На главите си жените носели високи шапки, произлезли от предишните островръхи шапки. Искаме ли да видим в „модерната“ им външност дори нещо свръхмодерно, което граничи с гротеската? Ако е модерно жените да носят късо отрязани коси, тези жени наистина били свръхмодерни, тъй като главите им били остригани ниско като на мъжете! * Такива ги виждаме на рисунките: те се движат с небрежна грация, изтягат се с ленива чаровност по градинските столове, играят си с ръкавица, водят разговори с парижки „шарм“ в погледа и израза — изглежда невероятно наистина, че тези дами са живели в епоха, отминала преди хиляди години. Но за да почувствуваме колко далеч е тази епоха от нас, достатъчно е да хвърлим един поглед върху мъжете — те носели една препаска около бедрата и нищо повече. Между всичките тия великолепни картини, които Еванс открил (тяхната „красота и очарование — пише той — почувствуваха дори нашите необразовани работници“), отново се намерило изображение, чийто сюжет вече познаваме: Танцьорът с бика. Рис. 6. „Танцьорът с бика“. Отпечатък от гема, намерена в Крит Танцьор? Артист? Това било мнението на Шлиман, когато той намерил същата картина в Тиринт, в тази далечна, погранична крепост, където нямало нищо, което да напомня старите легенди за жертвоприношения, бикове и димяща кръв в храмовете. Но нима Еванс не се намирал сега в земята, над която властвал Минос, царят с Минотавъра, бикоподобното чудовище? Какво говори легендата? Минос, царят на Кносос, Крит и всички гръцки морета, изпратил сина си Андрогей в Атина, за да вземе участие в тамошните игри. По-силен от всички гърци, Андрогей удържал пълна победа, но бил убит от завистливия владетел на Атина, Егей. Тогава разгневеният баща изпратил своя флот в Атина, нападнал града, покорил го и поискал страшно възмездие. Всеки девет години атиняни трябвало да изпращат цвета на своята младеж — седем юноши и седем девойки, — за да бъдат принасяни в жертва на чудовището на Минос. Но когато страшното жертвоприношение трябвало да бъде изпълнено за трети път, Тезей, синът на Егей, който току- що се бил завърнал от далечно, изпълнено с героични подвизи пътешествие, измолил да бъде изпратен с кораба в Крит, за да убие чудовището. „Браздел яркосиният нос на кораба морето критско. Тезея носел той и седем двойки деца йонийски.“ На мачтата се издували черни платна, а бели платна Тезей искал да опъне на връщане, ако делото му се увенчаело с успех. Ариадна, дъщерята на Минос, видяла обречения на смърт Тезей и сърцето и затуптяло от любов към него. Тя му дала боен меч и кълбо конци, единия край на което искала сама да държи, докато Тезей вървял в лабиринта, за да търси звяра. След страшна борба Тезей надвил чудовището. По вълнената нишка той намерил изхода и бързо побягнал с Ариадна и своите другари към родината. Но бил така развълнуван от щастливото избавление, че забравил да смени платната, както било уговорено. И когато баща му Егей видял черните платна, помислил, че те са вест за смъртта на сина му и се хвърлил в морето. Не давала ли тази легенда ключ за обяснението на рисунката? Две девойки и едно момче си играят с бика. Но игра ли е това? Не става ли тук дума за живот и смърт? Не изобразява ли тази рисунка жертвите на Минотавъра, име, което — може би — означава само „бик на Минос“? Като проследявали по-нататък паралела между легендата и разкритите факти, изследователите се изправяли и пред други въпроси. Явно било, че легендата криела зърно истина — лабиринтът съществувал. Можело да се допусне, че победата на Тезей била символ на победата на завоевателите, които дошли от континента и унищожили дворците на Минос. Но било крайно невероятно, че личното отмъщение на цар Минос:, големите жертви, които той поискал като изкупление за убийството на своя син, са станали причина за унищожаването на неговото царство. Така или иначе царството било унищожено. Унищожено било из основи и тъй внезапно, че разрушителите не намерили време нито да видят, нито да чуят, нито да научат нещо. Така три хиляди години по-късно била унищожена до основи империята на Монтесума от шепа испанци и от нея останали само развалини и мъртви камъни, които не говорели вече нищо. Откъде дошъл — къде изчезнал богатият критски народ? Произходът и гибелта му си остават и до днес загадка за всички археолози и учени, които се занимават с най-ранната история. Според Омир на острова живеели пет различни народи. Според Херодот Минос не бил грък — Тукидид твърди обратното. Еванс, който най-обстойно от всички се е занимавал с този въпрос, смята, че обитателите на Крит са от африкано-либийски произход. Едуард Майер, един от задълбочените изследвачи на древността, отбелязва само, че по всяка вероятност те не са дошли от Мала Азия. Старият Шлиманов сътрудник Дьорпфелд хвърля на осемдесетгодишна възраст ръкавица на Еванс и пише през 1932 г., че критско-микенската култура произхождала от Финикия, с други думи, че цялото това изкуство не е възникнало в Крит, както твърдял Еванс. Къде е нишката на Ариадна, която ще ни изведе от лабиринта на тези „за“ и „против“? Тази нишка би могла да бъде критската писменост. Та нали заради нея Еванс дошъл на времето в Крит! Още през 1894 г. той описал първите знаци на критското писмо. Открил безбройни надписи, а в Кносос — над 2000 глинени плочки със знаците на някакво линеарно писмо. Но през 1935 г. Ханс Йенсен прави в своя изчерпателен труд върху писмеността следната трезва констатация: „Разчитането на критската писменост е засега едва в началото си, така че не сме още наясно относно истинския и характер.“ (вж. ил. 27, 28, 29). Неясен като произхода и писмеността му е и краят на критското царство. Теории има много — една от друга по-смели. Еванс различил ясно три стадия на разрушението: на два пъти дворецът бил издиган наново. Третият път бил окончателно унищожен. Опитаме ли се да обгърнем историята на онези времена от птичи поглед, ще видим скитащи орди, които нахлуват в Гърция, светлокожи ахейци, идващи от север, от земите край Дунав, а може би и от Южна Русия, които нападат крепостите на мургавите хора и унищожават Микена и Тиринт — ще видим нашествието на един варварски народ, който прониква навсякъде, прехвърля се през морето и унищожава Крит. Малко по-късно виждаме нови войнствени орди — дорийците, — които прогонват ахейците и донасят още по-ниска култура от тях. Ако ахейците били завоеватели, които умеели да „превземат“, завоеватели, достойни за Омировите песни, то дорийците само грабели и унищожавали. С тях обаче започва историята на една нова Гърция. Така било — казват едните А какво казват другите? * Еванс открил, че унищожаването на двореца на Минос трябва да е станало със стихийността на природно бедствие. Помпей бил класическият пример за подобно явление. Тук, в дворцовите покои, Еванс се натъкнал на същите следи от внезапна смърт и унищожение, които д‘Елбьоф и Венути за пръв път видели в подножието на Везувий: захвърлени сечива, недовършени изделия и художествени произведения, ненадейно прекъсната работа в домакинството. Постепенно у Еванс се зародила една теория, която собственият му опит скоро потвърдил. На 26 юни 1926г. в 21,45 часа вечерта, когато лежал в леглото си и четял, станало силно земетресение. Креватът му се раздвижил, стените на къщата се разлюлели, предметите почнали да падат, ведрото с водата се разляло. Отначало земята стенела и пъшкала, а после се разнесъл такъв грохот, сякаш оживял самият Минотавър. Земният трус обаче не продължил дълго. Щом земята се успокоила, Еванс скочил от леглото и изтичал навън. Спуснал се към прозореца. Възстановените от него обекти били издържали. От години насам той употребявал навсякъде, където можел, стоманени греди и подпори. Но в околните села, та дори в столицата Кандия, земетресението причинило големи опустошения. Това преживяване укрепило вярата на Еванс в правотата на неговата теория. А тази теория изхождала от обстоятелството, че Крит се намира в една от най-земетръсните области на Европа. Само стихийната сила на такова земетресение, внезапно разтърсило и разцепило земята, можела да погълне делото на толкова човешки ръце — да унищожи двореца на Минос до такава степен, че на негово място могли да бъдат построени само няколко жалки колиби. Толкова за Еванс. Някои не споделят неговите възгледи. Бъдещето ще внесе яснота и по този въпрос. Еванс успял да затвори кръга, чиито първи наченки възторженият Шлиман забелязал под пепелта на Микена. И двамата били откриватели — сега е дошло времето на тълкувателите, които ще намерят нишката на Ариадна. Къде ли свети работната лампа на онзи учен, който ще разчете критската писменост? Лампата, чиято ярка светлина ще освети една Европа, потънала повече от три хиляди години в мрак? С този въпрос завърших през 1949 г. настоящата глава. Към средата на 1950 г. дойде първият отговор. Професорът от Тюбинген Ернст Зитиг като че ли бе разрешил проблема, над който работели в продължение на четиридесет години финландският учен Зундвал, а след него немецът Босерт, италианецът Мериджи, чешкият учен Хрозни (разчел текстовете на хетското клинообразно писмо от Богазкьой), докато най-после през 1948 г. Алис Кобер от Ню Йорк бе заявила с примирение: „Един неизвестен език, писан на неизвестно писмо, не може да бъде разчетен...“ Рис.7. Образец от критско образно писмо върху глинен диск, намерен от Еванс на Крит. Изглеждаше, че е извоювана голяма победа. Зитиг беше първият учен, който последователно приложи при филологическото изследване на древните паметници роденото от две световни войни изкуство (и наука) да се дешифрират тайни военни донесения с помощта на математико- статистически методи. Той вярваше, че още при първия опит е разчел единадесет, а после дори тридесет знака от тъй нареченото „критско линеарно писмо Б“. Но към средата на 1953 г. дойде друг отговор. В ръцете на младия англичанин Майкъл Вентрис попадна една глинена плочка, изкопана от Блеген в Пилос, на която личеше съчетание от знаци, неизследвани дотогава от Зитиг; тази група знаци гениалният Вентрис — по професия архитект, значи пак любител в археологията — разчете без затруднение на гръцки. Това обезцени дешифровките на Зитиг; оказа се, че от неговите тълкования са верни не тридесет, а само три. Сега обаче се разгоря една борба, която няма да свърши скоро. Класическата филология се намира непосредствено пред окончателното разрешение на своя дешифровъчен проблем: повечето критски плочи могат да се четат. Но коя е причината, че на Крит — в центъра на една самостоятелна, високоразвита култура — близо 60 години преди Омир се е пишело със собствена (т. е. критска) писменост на езика на гърците — племе, което в никакъв случай не се намирало още на висока степен на развитие? Дали са съществували успоредно и едновременно няколко езика? Или пък част от нашата ранно-гръцка хронология е погрешна? Нима дори Омир ще се превърне отново в проблем? В своята книга „Mycenaeans and Minoans“ („Микенци и минойци — Предистория на егейските Земи в светлината на линеарното писмо Б“) оксфордският професор Леонард Р. Палмър се осмели да предложи през 1963 г. нови тълкования. Но той бе така ожесточено атакуван и коригиран от специалистите, че две години по-късно се видя принуден да излезе с едно „основно преработено и разширено“ ново издание. Както и да е — изследванията през идните години ще внесат яснота и по този въпрос. А сега нека да се обърнем към една страна,:чиято писменост също е била дълго време загадка за нас (както ще видим обаче, тази загадка била разрешена по един едва ли не драматичен начин), страна, която открай време е поразявала човека с най-грандиозните паметници, които ни е оставил древният свят, земята край Нил.

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

МИКЕНА, ТИРИНТ И ОСТРОВЪТ НА ЗАГАДКИТЕ През 1876 г. петдесет и четири годишният Шлиман започнал разкопки в Микена. През 1878— 1879 г. той повторно копал с помощта на Вирхов в Троя, а през 1880 г. открил в Орхомен — третия град, наречен от Омир „златен“ — богатата съкровищница на цар Миний. През 1882 г. той копал заедно с Дьорпфелд за трети път в Троя, а две години по-късно започнал разкопките си в Тиринт. И отново се повторила старата история. Развалините на Тиринтската крепост лежали на повърхността; пожар бил превърнал някогашните камъни във вар, а свързващата ги глина — в напечени тухли; археолозите смятали тия стени за средновековни развалини, а гръцките пътеводители заявявали, че в Тиринт няма какво да се види. Шлиман се осланял на своите древни автори и започнал да копае с такова увлечение, че унищожил засятата с кимион нива на някакъв селянин от Кофинион и трябвало да заплати 275 франка глоба. Преданието разказва, че в Тиринт се е родил Херкулес. Циклопските стени се смятали в древността за едно от чудесата на света и Павзаний ги поставя наравно с египетските пирамиди. Според преданието Проит, митичният цар на Тириш, довел седем циклопа, които издигнали тези стени. След това те строили и на други места, най-вече в Микена, та Еврипид нарекъл цялата Арголида „земя на циклопите“. Шлиман копал и разкрил основите на дворец, който превъзхождал всички намерени дотогава дворци и будел страхопочитание пред онзи древен народ, който го изградил и чиито царе живеели там. Като непристъпна крепост се издигал дворецът върху варовиковата скала. Стените му били съградени от каменни блокове, два-три метра дълги, метър високи и метър широки. В приземието на цитаделата, където имало само стопански помещения и обори, зидовете били дебели седем-осем метра, а в горната част, където живеел владетелят, те достигали единадесет метра, и то при обща височина на стената шестнадесет метра! Каква ли гледка е представлявала вътрешността на тази крепост, населена от воини и огласяна от звън на оръжия? Дотогава не се знаело нищо за уредбата на дворците от Омирово време, нищо не било запазено от палатите на Менелай, Одисей и други владетели. Дори останките от Троя и Приамовия дворец не давал невъзможност да се реконструират плановете им. Тук обаче лопатата разкрила ясните очертания на един истински Омиров дворец. Тук имало колонади и зали, двор за мъжете с олтар, внушителен мегарон с преддверие и входна зала; можело да се разпознае дори и банята (чийто под се състоял от един единствен варовиков блок, тежък 20 000 килограма), където се къпели и натривали телата си с благоуханни масла Омировите герои. Изпод Шлимановата лопата се разкрила описаната в „Одисея“ картина на завръщането на многохитрия Лаертов син, пирът на женихите и кървавата баня в голямата зала. Но имало нещо още по-интересно —стилът на намерената керамика и стенописите. Шлиман открил веднага сходството на тази керамика, на всички тия вази, гърнета и глинени съдове с керамиката, която намерил в Микена. Нещо повече, той посочил сходството и с керамиката, намерена от други археолози в Атина, Навплион, Елевзин и на различни острови, най- значителният, от които бил Крит. Нима откритото в микенските развалини щраусово яйце (което впрочем той отначало взел за алабастрова ваза) не говорело достатъчно ясно за връзките на Микена с Египет? Не открил ли той там вази в т. нар. „геометричен стил“, които финикийците още около 1500 г. пр. н. е. докарвали в двореца на Тутмос III? В подробно изложение той се опитал да докаже, че е открил следите на една взаимосвързана културна общност, която била от азиатски или африкански произход, на една култура, която се простирала по цялото източно крайбрежие на Гърция, обхващала повечето от островите и — вероятно — имала за център остров Крит. Днес ние наричаме тази култура критско-микенска. Шлиман пръв попаднал на нейните следи. Разкриването и щяло да бъде дело на друг. * Всички помещения на двореца били измазани с вар, а стените покрити със стенописи във форма на фризове, повечето обкръжени с жълто-синя ивица, която вероятно минавала на височина човешки ръст около цялото помещение и разделяла стените на две части. Между тези стенописи имало един твърде забележителен. На син фон бил изобразен огромен бик на червени петна, очевидно в стремителен скок; в кръглото му око се долавяла дива ярост, а опашката била вдигната като бич. На гърба на бика бил изобразен мъж в странна поза — полу- скок, полу-танц — вкопчил се с ръка за единия рог на бика. В Шлимановата книга за Тиринт взема думата някой си д-р Фабрициус, за да даде следното обяснение: „ ... можем да предполагаме, че мъжът на гърба на бика е или майстор-ездач, или укротител на бикове, демонстриращ своето майсторство, като скача на гърба на препускащия бик подобно на онзи конеукротител, за който се споменава на едно добре известно място в „Илиада“ и който прескачал от гръб на гръб на четири вързани един за друг, препускащи коне.“ Това обяснение, към което Шлиман явно нямало какво да добави, не било достатъчно. Но ако той можел да осъществи идеята, която често го занимавала, и отидел на остров Крит, щял да направи там откритие, което, свързано с тора изображение, би потвърдило много неща и би увенчало цялото му жизнено дело. До последния си час Шлиман живеел с мисълта да копае на остров Крит и особено в Кносос. Където имало много развалини, имало изгледи да се намерят много неща. Една година преди смъртта си той писал: „Бих искал да увенчая делото на своя живот с едно голямо начинание, а именно разкопките на прастария, на праисторическия дворец на Кнососките царе на остров Крит, който смятам, че открих преди три години.“ Трудностите обаче били големи. Той наистина получил разрешение от губернатора на острова, но собственикът на хълма бил противник на всякакво „ровене“ и поискал баснословната сума от 100 000 франка, срещу която само бил съгласен да отстъпи мястото. Шлиман започнал да преговаря и намалил цената на 40 000 франка. Но когато се върнал от едно свое пътуване, за да подпише договора, той преброил маслиновите дръвчета на новия си имот и открил, че парцелът не бил очертан така, както било договорено, и че сега му оставали 888 дръвчета вместо 2500. Шлиман се отказал от договора. Търговският дух у него взел връх над археологическия интерес. Той, който бил вложил в научни изследвания огромно състояние, сега заради маслото на 1612 маслинови дръвчета се лишил от възможността да намери ключа на ония загадки на древността, които сам извадил на бял свят, но не успял да разреши докрай. Трябва ли да съжаляваме за това? Не, неговият живот бил достатъчно богат и пълен, когато през 1890 г. смъртта изтръгнала лопатата от ръцете му и изпратила в гроба човека, който разкопал толкова други гробове. Шлиман пожелал да прекара коледните празници на 1890 г. при жена си и децата си. Страдал от силни болки в ушите. Бил толкова погълнат от нови планове, че когато се връщал през Италия на път за дома си, се задоволил само да се посъветва с няколко непознати лекари. Те го успокоили. По Коледа обаче той неочаквано се строполил на Пиаца дела Санта Карита в Неапол. Запазил съзнание, но изгубил говора си. Съчувствени хора отнесли милионера в болницата. Там отказали да го приемат. Когато го претърсили в полицията, намерили адреса на един от лекарите. Извикали го. Лекарят обяснил за кого става дума и поискал файтон, за да го откара. Хората гледали облечения съвсем обикновено човек, който лежал свит на пода — изглеждал им бедняк. Когато запитали кой ще заплати, лекарят възкликнал: „Та той е богат човек!“ Бръкнал в дрехата на болния и извадил кесия — пълна кесия със злато! Цяла нощ се мъчил Хайнрих Шлиман — в пълно съзнание. На сутринта починал. Когато тялото му било пренесено в Атина, край неговия ковчег застанали гръцкият крал, престолонаследникът, дипломатическите представители на чуждите държави, членовете на правителството и ръководителите на всички гръцки научни институти. Пред Омировия бюст те отдали признателност на елинофила, който обогатил науката за гръцката древност с цяло хилядолетие. До ковчега стояли жена му и двете му деца. Те се казвали Андромаха и Агамемнон. Артър Еванс, роден през 1851 г. — т. е. тридесет и девет годишен, когато Шлиман затворил очи, англичанин par excellence, — бил човекът, комуто било съдено почти да сключи кръга, който Шлиман разпознал върху старата плоча на историята само като неясно очертана дъга. Еванс бил съвършено различен от Шлиман. Учил в Хероу, Оксфорд и Гьотинген, заинтересувал се от йероглифното писмо, натъкнал се на някакви писмени знаци, които го отвели в Крит. Там започнал през 1900 г. разкопки, през 1909 г. станал професор по праисторическа археология в Оксфорд; бавно, но сигурно се изкачвал по йерархическата стълба на науката, поставил един ден пред името си титлата „сър“, получил много отличия, между които през 1936 г. и ценния медал Коплей на Кралското дружество. С една дума, по характер и житейски път Еванс бил пълна противоположност на буйния и неукротим Шлиман. Резултатите от неговите изследвания обаче били не по-малко интересни. Еванс отишъл в Крит, за да потърси потвърждение на своята теория за ония писмени знаци, които особено го интересували. Нямал намерение да остане там за дълго. Но когато бродел по острова, видял същите внушителни развалини, които така поразили Шлиман преди него. Един прекрасен ден той изоставил своите теории за писмените знаци и хванал лопатата. Това станало през 1900 година. Една година по-късно Еванс заявил, че му е нужна най-малко още една година, за да разкрие всичко, което можело да бъде от полза за науката. Тук вече сгрешил. Всъщност той копал там цели двадесет и пет години, и то на същото място, където някога смятал, че ще остане за кратко време. Също като Шлиман и той копаел по следите на предания и легенди. Също като него открил съкровища и дворци. Създал рамка за картината, която очертал Шлиман, но наред с това нахвърлил скиците и за много други картини, чиито багри и до днес ни липсват. Еванс забил лопатата на критска земя и се натъкнал на един остров на загадките.

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ШЛИМАН И НАУКАТА Написана на : 2017-01-16 13:48:39

ШЛИМАН И НАУКАТА При третите си големи разкопки Шлиман не извадил вече злато на бял свят, но разкрил крепостта в Тиринт. Заедно с неговите находки в Микена и откритията, направени десет години по-късно от английския археолог Еванс в Крит, тези разкопки оформили картината на една древна културна сфера, която някога обхващала бреговете на Средиземно море. Преди това обаче трябва да кажем няколко думи за мястото, което заема Шлиман в рамките на своето време. Това всъщност е по-актуално от всичко друго, защото и днес още всеки изследовател се бори под кръстосания огън на публиката и специалистите. Шлимановите съобщения имали по-друга публика от „Писмата“ на Винкелман. Светският човек от 18. век пишел за образованите хора, за ограничен кръг привилегировани, които притежавали частни музеи или най-малкото имали достъп до тях, тъй като се числели към висшето общество. Този малък свят бил развълнуван от откриването на Помпей, възхищавал се при изравянето на всяка статуя, но неговите интереси никога не прекрачвали границите на художествено-естетическата наслада. Въздействието на Винкелман било настина дълбоко, но му било нужно посредничеството на поети и писатели, за да излезе от тесния кръг на образованите и да проникне надлъж и нашир в своята съвременност. Шлиман не се нуждаел от посредници. Той пряко въздействал на своето време. Публикувал сам всяка находка и сам бил най-възторженият поклонник на тези находки. Писмата му обикаляли света, статиите му излизали във всички вестници. Шлиман би бил човек на радиото, филма и телевизията, ако те биха съществували тогава. Неговите открития в Троя предизвикали раздвижване навсякъде, а не само в малкия свят на образованите. Винкелмановите описания на статуи вълнували естетите, будели възхищение у познавачите. Шлимановите златни находки намирали отзвук сред хората на една епоха, която в родината му наричали „епоха на основоположниците“********, сред хора, издигнати от вълната на стопанския просперитет, които уважавали селфмейдмена********, обладавали здрав разум и вземали страната на Шлиман дори тогава, когато „чистата наука“ отричала „любителя“. Няколко години след Шлимановите публикации в печата от 1873 г. един музеен директор пише: „По времето на тия известия цареше голямо вълнение както между учените, така и сред широката публика. Навсякъде, в къщи и на улицата, в пощенските коли и във влака, всички говореха само за Троя. Хората бяха изпълнени с удивление и любопитство.“ Ако Винкелман, както казва Хердер „показал тайната на гърците отдалеч“, то Шлиман разкрил света, който ги предхождал. С невероятна дързост той извел археологията из осветените с газени лампи кабинети на учените под яркото слънце на елинското небе и разрешил въпроса за Троя с лопата в ръка. От областта на класическата филология той навлязъл в живата предистория и обогатил класическата наука с праисторията на егейските земи. Темпът, с който ставали тези преломни открития, низът от успехи, двойнствената личност на Шлиман — наполовина търговец, наполовина учен и при това пожънал необикновени успехи както в търговията, така и в науката, — „рекламният тон“ на неговите публикации, всичко това възмущавало международния свят на науката и особено немските учени. За размерите на настъпилото брожение говори самият брой на публикациите върху Троя и Омир, излезли от кабинетите на учените през годините на Шлимановите разкопки — деветдесет! Главният прицел, върху който учените съсредоточавали огъня на своите филипики, било дилетантството на Шлиман. В цялата история на разкопките ние ще се натъкваме непрекъснато на археолози- специалисти, които отежнявали живота именно на тези, които в края на краищата давали само импулс за нови скокове в неизвестността. Тъй като нападките срещу Шлиман имали принципен характер, ще кажем и ние нещо по този въпрос и ще приведем някои цитати. Пръв ще получи думата един от най-сърдитите философи — Артур Шопенхауер: „Дилетанти, дилетанти! — така биват наричани с пренебрежение хората, които се занимават с някоя наука или изкуство от любов към тях и за своя радост, per il loro diletto, от ония, които се занимават с науката или изкуството за печалба, тъй като тях ги радват само парите, които по този начин могат да изкарат. Това пренебрежение се гради на жалкото им убеждение, че никой не може да върши нещо както трябва, ако не го принуди към това нуждата, гладът или някаква друга потребност. Публиката има същия манталитет и затова поддържа същото становище — оттук и всеобщият респект към „хората от бранша“ и недоверието към дилетантите. В действителност обаче работата за дилетанта е цел, докато за професионалиста тя е само средство. А с истинска сериозност се посвещава на едно дело само този, който непосредствено държи на него, който го върши от любов към самото дело, „con amore“. От такива хора, а не от работещите на надница ратаи е излизало винаги най-значителното.“ Професор Вилхелм Дьорпфелд, сътрудник, съветник и приятел на Шлиман и един от малкото немски специалисти, които застанали на негова страна, пише през 1932 г.: „Той никога не можа да проумее насмешките и презрението, с които много учени и преди всичко немските филолози се отнасяха към неговата работа в Троя и Итака. Този присмех, с който по-късно някои големи учени удостоиха и моите разкопки по Омировите места, винаги ме е огорчавал и мен и аз го намирам не само несправедлив, но и не подобаващ на хора на науката.“ Недоверието на „специалистите“ към преуспяващия „outsider“******** е недоверието на еснафа към гения. Човекът със осигурено поприще в живота презира този, който се впуска в областта на несигурното, който няма здрава почва под краката си. Това презрение е несправедливо. Проследим ли развитието на научните изследвания колкото искаме назад в миналото, лесно ще установим, че необикновен брой големи открития са дело именно на „дилетанти“, на „outsiders“ или дори на „самоуци“, които, погълнати всецяло от някаква идея, не са се чувствали сковани от рутината, не са носели наочниците на специалистите и са прескачали препятствията на академичната традиция. Най-големият немски физик на 17. век Ото фон Герике бил по професия юрист. Дени Папен бил лекар. Бенджамин Франклин, син на сапунар, без гимназиално, а камо ли университетско образование, станал не само деен политик (за това понякога са достатъчни и по-скромни качества), но и забележителен учен. Откривателят на електричеството Галвани бил лекар и, както доказва Вилхелм Оствалд в „История на електрохимията“, дължал откритието си именно на празнотите в своите знания. Фраунхофер, автор на забележителни изследвания върху спектъра, не знаел до четиринадесетгодишната си възраст да чете и пише. Майкъл Фарадей, един от най-значителните естествоизпитатели, бил син на ковач и започнал попрището си като книговезец. Откривателят на закона за съхранение на енергията Юлиус Роберт Майер бил лекар. Лекар бил и Хелмолц, който на двадесет и шест години публикувал първия си труд на същата тема. Математикът и физикът Бюфон създал своите най-значителни трудове в областта на геологията. Човекът, който конструирал първия електрически телеграф, Томас Зьомеринг, бил професор по анатомия. Самуел Морз, както и Дагер били художници — първият създал морзовата азбука, а вторият изнамерил фотографията. Ентусиазираните създатели на управлявания въздушен кораб — граф Цепелин, Грос и Парсефал — били офицери и нямали понятие от техника. Тази редица е безкрайна. Отнемем ли тези хора и техните дела от историята на науката, цялата сграда ще се сгромоляса. И все пак на времето си те били прицел на хули и насмешки. Тази редица продължава и в историята на науката, с която се занимаваме тук. Уилям Джоунс, на когото дължим първите хубави преводи от санскритски, не бил ориенталист, а главен съдия в Бенгалия. Гротефенд, който пръв разчел клинообразното писмо, бил филолог-класик, а неговият приемник Ролинсън — офицер и политик. Първите стъпки по дългия път към разчитането на йероглифите направил лекарят Томас Йънг, а Шамполион, който достигнал крайната цел, бил в същност професор по история. Хуман, който разкрил Пергам, бил пък железопътен инженер. Достатъчен ли е този списък, за да потвърди това, което искаме да кажем тук? Не може и не бива да се оспорват качествата, които изграждат специалиста. Но не е ли най-важен крайният резултат, стига употребените средства да са чисти и почтени? И не заслужават ли любителите и дилетантите нашата особена благодарност? При първите си разкопки Шлиман наистина допуснал груби грешки Съборил стари сгради, които били твърде ценни, разрушил зидове, които можели да дадат важни указания. Ала големият немски историк Ед. Майер казва в негова защита: „Шлимановият не-методичен начин на работа, т.е. това, че той отишъл направо към най-долния пласт, се оказал във висша степен полезен за науката. При систематически разкопки едва ли биха били открити старите пластове на хълма, а заедно с тях и културата, която днес наричаме „троянска“. За зла участ тъкмо неговите първи опити за тълкования и датировки се оказали в повечето случаи погрешни. Но когато Колумб открил Америка, той също смятал, че се е добрал до Индия. Нима това намалява значението на неговото дело?“ Едно е безспорно. Ако през първите години Шлиман. се нахвърлил върху Хисарлъка подобно на момченце, което с чук в ръка се залавя със своята играчка, за да види какво има вътре, то човекът, който разкопал Микена и Тиринт, можел вече да се счита за вещ и научно подготвен изследвач на терена. Това признават както Дьорпфелд, така и забележителният англичанин Еванс — последният с известни уговорки. Както на времето Винкелман изтърпял немалко от „земята на деспотизма“ Прусия, така и на Шлиман било съдено да страда от неразбиране тъкмо в страната, в която се родил и откъдето донесъл младежките си мечти. Въпреки резултатите от неговите разкопки, които лежали като на длан пред цял свят, през 1888 г. все още било възможно да излезе второ издание на едно „Тълкуване на Илиадата“ („Erklarung der Ilias“) от някой си Форххамер, в което авторът правел злополучния опит да обясни Троянската война като борба на морски течения и реки, на мъглите и дъждовете в Троянската низина. Шлиман обаче се бранел като лъв. Когато някакъв глуповат мърморко, капитан Бьотихер — неговият главен противник, — си позволил да твърди, че при разкопките си Шлиман умишлено унищожил крепостните стени, за да отстрани всичко, което противоречало на неговата хипотеза за древната Троя, той го поканил на свои разноски на Хисарлъка. На тази среща присъствали и специалисти, които потвърдили становището на Шлиман и Дьорпфелд. Капитанът старателно огледал всичко, направил кисела физиономия, след това си заминал в къщи и започнал да разправя, че „така наречената Троя“ представлява само някакъв огромен стар некропол. По-късно, през 1890 г., по време на четвъртите разкопки, Шлиман поканил на своя хълм учени от цял свят. На склона към долината на Скамандър построил дървени бараки и се погрижил за настаняването на четиринадесет учени. Англичани, американци, французи и немци (между които и Вирхов) се отзовали на поканата и под впечатлението на това, което видели с очите си, потвърдили и те правилността на Шлимановите и Дьорпфелдовите схващания. Сбирките на Шлиман имали неоценима стойност. В завещанието си той постановил, че след неговата смърт те трябва да станат собственост на народа, „който най-много уважавам и обичам“. Най-напред той ги предложил на гръцкото правителство, след това на френското. През 1876 г. писал на един руски барон в Петербург: „Когато преди няколко години ме запитаха за цената на моята сбирка от Троя, назовах сумата 80 000 лири стерлинги. Но тъй като съм прекарал двадесет години от живота сив Петербург и всичките ми симпатии принадлежат на Русия, и защото искрено желая моята сбирка да отиде там, искам от руското правителство само 50 000 лири, а ако е необходимо, готов съм да я отстъпя и за 40 000...“ Ала неговата истинска и най-открито изявена любов принадлежала на Англия, където той намерил най-голям отзвук и признание, където колоните на „Таймс“ били винаги на негово разположение (тогава, когато немският печат все още му отказвал достъпа до своите страници), където дори министър-председателят Гладстон написал предговор към книгата му за Микена (а преди това прочутият А. X. Сейс от Оксфорд — към неговата книга за Троя). За това, че въпреки всичко сбирките се озовали в Берлин „за вечно притежание и неделимо съхранение“, трябва пак да се благодари — Каква ирония! — на един човек, който имал към археологията само любителско отношение. Този човек бил големият лекар д-р Вирхов, благодарение на чиито усилия Шлиман станал почетен член на Антропологическото дружество, а най-сетне и почетен гражданин на Берлин — наред с Бисмарк и Молтке. Някога Шлиман като престъпник укрил своите находки на сигурно място от ръката на властта. След редица перипетии важни експонати от неговата троянска сбирка стигнали в Берлинския музей за праистория и ранна история. Там тези съкровища почивали десетилетия и преживели една голяма война. След това дошла втората голяма война; започнали да падат бомби. Част от сбирката оцеляла и била прибрана на сигурно място. „Златното съкровище на Приам“ се озовало най-напред в Пруската държавна банка, а сетне — в бункера на противовъздушната отбрана при берлинската зоологическа градина. И двете скривалища били разрушени. По-голямата част от керамиката била откарана в замъка Шьонебек на Елба, в замъка Пиетрушково при Бреслау (Вроцлав) и в замъка Лебус. В Шьонебек не оцеляло нищо. Пиетрушково било върнато на Полша и досега няма съобщение, че сбирките са намерени. Замъкът Лебус бил ограбен към края на войната и по решение на правителството на ГДР развалините трябвало да бъдат досъборени. Скоро обаче до Берлин стигнали сведения, че в Лебус все още можело да се спаси нещо от керамиката. Научната работничка, която получила разрешение да огледа замъка, не намерила Подкрепа от страна на местните органи. Тогава тя купила двадесет и пет килограма бонбони и с тяхна помощ склонила децата да и донесат старата керамика. Макар хитрите деца скоро да разбрали, че ако натрошат запазените екземпляри, ще могат да и занесат два-три пъти повече парчета, с други думи, ще отнесат два-три пъти повече бонбони, все пак се намерила и запазена керамика, и то по къщите, където гърнетата, паниците и каните, от които яли и пили старите жители на Троя и царският род на Атридите, отново влезли в употреба, този. път в семействата на бранденбургските селяни! Но тази научна сътрудничка открила и нещо по-лошо. След поражението на Германия останалите живи обитатели на Лебус нямали представа за стойността на сандъците е керамика. И когато в селото започнал да се пробужда нов живот и някой се заженел, младежите отивали вечерта преди сватбата до замъка, докарвали оттам пълна количка с урни и амфори — незаменимите находки на Шлиман!—и с весели викове ги разбивали пред прага на младоженците! Така през 1945 г. част от находките от Троя била повторно унищожена и с помощта на двадесет и пет килограма бонбони за втори път събрана.

 

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

МАСКАТА НА АГАМЕМНОН Написана на : 2017-01-16 13:47:17

МАСКАТА НА АГАМЕМНОН Има случаи, когато в живота на един човек успехите се трупат така невероятно, че по- сетнешният наблюдател трябва да сдържа перото си, за да не изпадне в литературни пароксизми и да не изразходва всичките си суперлативи още в началото, защото след това съвсем не ще може да мине без тях. Но има и случаи, когато целият живот представлява непрекъснат суперлатив. Такъв е животът на Хайнрих Шлиман; колкото повече навлизаме в него, толкова по-изумително заприличва той на приказка. Археологическите постижения на Шлиман достигат три връхни точки: първата е откриването на „Приамовото съкровище“, а втората — изследването на царските гробници в Микена. Една от най-мрачните и най-възвишените страници от гръцката древност е изпълнената с тъмни страсти история на Микенските Пелопиди, историята на завръщането и смъртта на цар Агамемнон. Десет години стоял Агамемнон пред стените на Троя. В това време Егист не седял със скръстени ръце. „Докато бяхме ний тамо и вършехме подвизи много, той си седеше спокойно на конехранителний Аргос и прелъстяваше с думи съпругата на Агамемнон.“ ******** Егист поставил „съгледник“, за да му извести завръщането на съпруга. Скрил двайсет мъже, „най-отбрани от народа в града си“, и поканил Агамемнон на пир „с помисъл лоша“: „И го заведе, без царят да знае, че гибел го чака, и на пира го закла тъй, както на ясла вол колят. А и другарите, що бяха с него, загинаха всички.“******** Осем години изминали, преди да се завърне царският син и отмъстител Орест, който убил своята майка Клитемнестра и Егист, убиеца на баща си. Драматурзите използвали това събитие; най-силната драма на Есхил е именно за Агамемнон, а в наши дни французинът Жан-Пол Сартр написа драма за Орест — споменът за „царя сред мъжете“, за един от най-могъщите и най-богати царе, за владетеля на Пелопонес, не престава да живее. Ала Микена била не само кървава, тя Пила и златна. Троя според Омир била богата, но Микена била още по-богата и думата „златообилна“ била постоянен епитет при нейните описания. Очарованият от „съкровището на Приам“ Шлиман решил да търси ново. И станало това, което никой не смятал за възможно — намерил го! Микена лежи в най-отдалечения „кът на конехранителния Аргос“; по средата на пътя между Аргос и Коринтския провлак. Отправим ли поглед към бившия царски дворец от запад, виждаме развалини, останки от мощна крепост, зад които отначало плавно, а после стръмно нагоре се издига Евбейският хълм с параклиса на пророк Илия. Около 170 г. от н.е. Павзаний посетил тези места и описал всичко, което видял тук. Тогава имало много повече неща, отколкото сега можел да види Шлиман. В едно отношение обаче задачата на археолога тук се различавала от задачата, пред която бил изправен на времето в Троя — мястото, където някога се намирала Микена, се знаело с пълна сигурност. Вярно е, че върху развалините лежал прахът на хилядолетия и че там, където някога властвали царе, сега пасели овци; но развалините съществували и свидетелствали за минало величие, блясък и слава. Рис. 3. Напречен разрез и план на „Съкровищницата на Атрей“ „Лъвските врата“, главният вход към двореца били достъпни за погледа на удивения пътник, както и така наречените „съкровищници“, смятани някога за лекарски пещи, между които и най- прочутата — съкровищницата на Атрей, сина на Пелопс и бащата на Агамемнон (вж. ил. 18). Това подземно помещение е високо над тринадесет метра и има формата на купол, чиито стени представляват смело конструиран самоносещ се свод, изграден от несвързани помежду си циклопски каменни блокове. Много антични писатели говорели на Шлиман, че на това място били гробниците на цар Агамемнон и на убитите заедно с него приятели. Местоположението на крепостта било известно, но не се знаело къде са гробовете. Ала както намерил Троя, заставайки сам срещу всички учени и опрян само на своя Омир, така и сега Шлиман изхождал от един текст у Павзаний, за който твърдял, че бил изтълкуван лошо и затова погрешно разбран от цялата наука. Дотогава всички приемали — включително и двама от най-големите авторитети в археологията, англичанинът Додуел и немецът Курциус, — че Павзаний посочвал мястото на гробовете извън крепостния вал. Напротив, Шлиман твърдял, че гробовете трябвало да се намират вътре в крепостта. Той застъпвал това мнение още в книгата си за Итака, което отново говори повече за непоколебимата му вяра в старите автори, отколкото за научно обосновано заключение. Но това няма значение — той започнал да копае и разкопките показали, че бил прав. „Започнах голямото дело на 7 август 1876 г. със 63 работници...От 19 август нататък продължих разкопките средно със 125 работници и четири каруци за извозване на развалините и пръстта. Работата върви добре.“ И наистина първото, което той открил след огромните количества вази, бил един твърде необикновен кръг, образуван от двоен ред изправени камъни. Шлиман нито за миг не се поколебал да види в този градеж кръглата микенска агора — мястото за събрания на народа. В необикновения каменен кръг той разпознал кръглата скамейка, на която седели градските старейшини за съд и съвет — същата скамейка, на която стоял херолдът на Еврипид в „Електра“, когато призовавал народа в агората (вж. ил. 15). „Учени приятели“ потвърдили предположенията му. И когато той намерил у Павзаний едно изречение, отнасящо се до друга агора: „Тук построиха те място за събрания и съвет, за да бъде гробът на героите вътре, сред сборището“, веднага разбрал с онази сигурност на сомнамбул, която през шест града го завела до „съкровището на Приам“, че се намира над гроба на Агамемнон. А когато след това открил девет гробници (пет шахтови вътре в градището и четири куполни, по-късни със сто години, отвън; днес знаем общо петнадесет), при това четири от тях с добре запазени релефи, тогава изчезнало и последното съмнение, а заедно с него и предпазливостта на учения, и той написал: „Наистина нито за миг не се колебая да заявя, че тук намерих гробниците, които въз основа на преданията Павзаний приписва на Атрея — царя на мъжете Агамемнон, на водача на неговата колесница Евримедонт, на Касандра и на техните приятели.“ Междувременно работата при съкровищницата недалеч от „Лъвските врата“ напредвала бавно. Твърди като скала развалини затруднявали разкопките. Но и там виждаме същата сигурност на сомнамбул: „Убеден съм, че преданието, според което тези тайнствени строежи служели като хранилища за съкровищата на древните царе, напълно отговаря на истината.“ Още първите находки сред развалините, които Шлиман трябвало да отстрани, за да открие входа, превъзхождали по изящество на формите, красота на изпълнението и качество на материала всичко намерено от него в Троя: това били фрагменти от фризове, рисувани вази, теракотени статуетки-идоли на Хера, каменни форми за отливане на накити („които вероятно са били всичките от злато и сребро“ — веднага решил откривателят на съкровища), орнаменти от гледжосана глина, стъклени перли и геми. Какви маси земя прехвърлил той със своите работници, можем да видим от забележката: „Досега при моите разкопки не намирам никъде развалини на дълбочина по-голяма от 26 стъпки, а и на тази дълбочина се срещат само при голямата околовръстна стена. Сред това скалата се издига рязко, така че по-нататък дълбочината на развалините не надминава 13 до 20 стъпки.“ * Работата обаче давала резултати. На 6 декември 1876 г. Шлиман отбелязал намирането на първия гроб. Претърсването на земята трябвало да се извърши с най-голямо внимание. Двадесет и пет дни пълзяла на колене неуморимата му помощничка София, ровела земята с нож, копаела с ръце. Намерили общо пет гроба, а в тях петнадесет скелета. Изпратена била телеграма до гръцкия крал: „С необикновена радост известявам на Ваше Величество, че открих гробовете, които преданието сочи като гробове на Агамемнон, Касандра, Евримедонт и техните приятели, убити през време на пира от Клитемнестра и от нейния любовник Егист.“ Можем да си представим трепетното вълнение на Шлиман, когато постепенно разкривал останките на тези, на които светът бил отредил място в царството на легендите, също както и на героите, воювали пред Троя. Когато гледал лицата, които, макар и разядени от времето, все още можели да се разпознаят, лица с празни кухини, без нос, с уста, изкривени в страшни гримаси, сякаш потресени от впечатлението за някакво току-що видяно злодеяние. Когато намирал кости, по които още висяло месо и звънтели гривни и накити, кости на хора, живели преди повече от две хиляди години в страсти и омраза. За Шлиман нямало никакво съмнение. И наистина не били малко признаците, които като че ли потвърждавали предположенията му: „Тези тела бяха буквално отрупани със злато и скъпоценности“ — пише той. И пита по-нататък: „Биха ли поставили в гроба на обикновен смъртен такива съкровища?“ Намерил оръжия, богати, скъпи оръжия, с които мъртвите били въоръжени за всеки случай в царството на сенките (вж. ил. 17). Обърнал внимание на явно набързо извършеното изгаряне на телата. Тези, които ги погребали, дори не дочакали огъня да унищожи всичко, а веднага ги засипали с пръст и чакъл — с бързината на убийци, които искат да заличат следите си. Поставените в гроба съкровища наистина свидетелствали за уважение към съществуващите обичаи, но нима не говорело всичко, че такова недостойно погребение можел да приготви само убиец за ненавижданата жертва?******** Нима не били нахвърляни „досущ като мърша на нечисти животни в жалки ями“? Шлиман се позовавал на своите авторитети — древните автори. Цитирал от Есхиловия „Агамемнон“, от Софокловата „Електра“ и от Еврипидовия „Орест“. Никакво съмнение не го смущавало и все пак, както знаем днес, теорията му била погрешна. Наистина под агората той намерил царски гробници, но не тези на Агамемнон и неговите приятели, а гробници, които по всяка вероятност били четиристотин години по-стари. Това нямало значение. Важното било, че той успял да направи втора голяма крачка по пътя, който водел към разкриване тайните на древността, че отново доказал правдивостта на Омир и че открил съкровища (в научния и материалния смисъл на думата), даващи ни сведения за онази култура, която лежи в основата на европейската цивилизация. „Светът, който открих за археологията, е наистина съвсем нов свят, свят, за който не сме имали представа!“ И в тези дни, когато цял свят очаква сведения от него, този удивителен човек, който отново е достигнал върха на успеха, който поддържа телеграфна връзка с министри и крале, който е обладан от безпределна гордост, но никога не е надменен, не отминава и най-малката дреболия и ужасно се възмущава от всяка несправедливост. Един ден сред безбройните други посетители при него се явява императорът на Бразилия. Владетелят разглежда Микена и на тръгване дава на полицейския началник Леонардос наистина „царски“ бакшиш — 40 франка! Началникът се отнасял към Шлиман винаги лоялно и дружелюбно. Когато научава, че някои враждебно настроени към Леонардос чиновници твърдели, че той е получил в действителност 1000 франка и остатъка задържал за себе си, Шлиман кипва. А когато веднага след това уволняват Леонардос, той почва да действува. Световноизвестният учен мобилизира в защита на дребния полицейски чиновник най-солидните си връзки. Той не търси никакви околни пътища, а направо телеграфира на министъра: „Като отплата за многото стотици милиони, с които обогатих Гърция, моля Ви да бъдете така любезен да простите на моя приятел Леонардос от Навплион и да го върнете на поста му. Направете това заради мен. Шлиман.“ Когато не получава веднага отговор, изпраща втора телеграма: „Заклевам се, че полицаят Леонардос е почтен и добросъвестен. Всичко това са само клевети. Гарантирам, че получи само 40 франка. Настоявам за справедливост!“ И на всичко отгоре прави нещо наистина невероятно. Изпраща на бразилския император, който междувременно е пристигнал в Кайро, следната телеграма: „При заминаването Ви от Навплион Ваше Величество сте дали на полицейския началник Леонид Леонардос 40 франка, за да ги раздели между останалите полицаи. За да оклевети този честен човек, кметът на града твърди, че той е получил от Ваше Величество 1000 франка. Леонардос беше уволнен и с големи усилия успях да го избавя от затвор. Тъй като го познавам от години като най-честния човек на света, моля Ви, Ваше Величество, в името на светата истина и човечността да ми телеграфирате колко е получил Леонардос от Вас — 40 франка или повече?“ И в името на справедливостта изследователят Хайнрих Шлиман принуждава бразилския император да признае публично своето скъперничество. Полицаят Леонардос е спасен. Такъв е истинският Шлиман — мечтател, когато съзерцава древните светове, хладно пресметлив детектив, когато търси съкровища, и Михаел Колхас********, когато воюва за справедливо дело. * Златните съкровища били огромни. Много по-късно, едва през нашето столетие, те били надминати от находките на Карнарвън и Картър в Египет. „Всички музеи на света, взети заедно, не притежават и една пета от тях“ — пише Шлиман. В първия гроб той намерил на всеки от трите скелета по пет диадеми от чисто злато, златни лаврови венци и украшения във вид на свастики. В друг гроб, където лежали останките на три жени, събрал не по-малко от 701 тънки златни листа с чудно хубави орнаменти, представящи животни и цветя, пеперуди и сепии. Намерил златни накити с ковани изображения на лъвове и други животни, на воини, сражаващи се в кръвопролитен бой, украшения във формата на лъвове и грифони, лежащи елени и жени с гълъби. Един от скелетите имал на главата си златна корона, на чиято челна част били прикрепени 36 златни листа, заобикалящи почти превърналата се в прах глава, а другият скелет носел изкусно изработена диадема, по която още личали остатъци от черепа. Рис. 4. Златни съдове от Микена Освен това Шлиман намерил пет златни диадеми, все още със златните телове, с чиято помощ били прикрепвани към главата, безброй златни свастики и розети, брошки и игли за коса, украшения от планински кристал, токи от ахат, лещовидни геми от яспис и аметист. Намерил скиптри от позлатено сребро с дръжки от планински кристал, купи и кутии от злато, алабастрови украшения. Намерил — и това е най-важното — ония златни маски и нагръдници, които според преданието трябвало да предпазват царствените покойници от всякакво външно посегателство. Пълзейки отново на колене, подпомаган от жена си, той изстъргал глинения пласт, който покривал останките на петте трупа в четвъртия гроб. Само няколко часа можал да разгледа главите на мъртвите — после те се разпаднали на прах. Но блестящите златни маски запазвали тяхната форма, а тази форма, чертите на лицата им били така индивидуализирани и „толкова различни от идеалните образи на богове и герои, щото нямаше съмнение, че всяка маска представлява портрет на мъртвия“ (вж. ил. 16). Шлиман намерил пръстени-печати с прекрасни гравюри, намерил гривни, диадеми и колани, 110 цветя от злато, 68 златни копчета без орнаменти и 118 копчета с гравирани орнаменти. Впрочем не, на следващата страница от неговото описание на гробниците се споменават нови 130 златни копчета, по-нататък — златен модел на храм, а след това сепия от злато. Но да приключим с това описание, което изпълва двеста и шест големи страници. Шлиман намерил злато, злато и пак злато. Вечер, когато денят угасвал и сенките на нощта се спускали над микенския акропол, Шлиман нареждал да се палят огньове — „ за пръв път след 2344 години“. Огньове, напомнящи онези, които някога известили на Клитемнестра и на нейния любовник за приближаването на Агамемнон. Този път обаче тяхната задача била да пазят от крадци едно от най-големите съкровища, които някога били изваждани от гробниците на мъртви цар.

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ПРИКАЗКА ЗА БЕДНОТО МОМЧЕ, КОЕТО НАМЕРИЛО СЪКРОВИЩЕ Ще разкажем приказката за бедното момче, което на седемгодишна възраст мечтаело да намери един град, а тридесет и девет години по-късно тръгнало да го търси и намерило не само града, но и такова съкровище, каквото светът не бил виждал от времето на конкистадорите. Тази приказка е животът на Хайнрих Шлиман — една от най-удивителните фигури не само между археолозите, но и между всички хора, за които науката е била единствената вяра в живота. * Приказката започва така: Малкото момче стояло край един гроб в гробищата на родното си селце, далеч някъде на север, в немската област Мекленбург. В гроба почивал злодеят Хениг, известен под името Браденкирл. За него разказвали, че изгорил жив един овчар и на това отгоре надарил опечения с ритник. Този ритник му излязъл солен, защото — както се говорело — всяка година левият му крак се показвал от гроба, обут в копринен чорап. Момчето чакало, чакало, но нищо не се случило. Тогава то попитало баща си дали може да разкопае гроба и да потърси къде се губи тази година кракът на Браденкирл. Недалеч от селото имало една могила. Говорело се, че там била закопана златна люлка. За нея разказвали клисарят и бавачката. Момчето питало баща си, обеднелия пастор: „Нали нямаме пари, защо тогава не изкопаем люлката?“ Бащата разказвал на момчето предания, приказки и легенди. Стар хуманист, той разправял също така и за битките на Омировите герои, за Парис и Елена, за Ахил и Хектор, за могъщата Троя, която била опожарена и разрушена. За Коледа на 1829 г. той подарил на сина си „Илюстрованата история на света“ на Йерер. Там бил нарисуван Еней как. бяга от горящата Троя, хванал сина си за ръка и понесъл баща си на гръб. Момчето разглеждало картината, яките крепостни стени, могъщите Скайски порти. „Значи така изглеждала Троя?“ — питало то. Бащата кимал утвърдително. „И сега всичко това е разрушено, нищо не е останало и никой не знае къде е било?“ „Разбира се“ — отговорил бащата. „Не вярвам — казал малкият Хайнрих Шлиман. — Когато порасна, ще намеря Троя ... и царското съкровище.“ Баща му се засмял. * Това не е измислица, нито сантиментално обагрен спомен от рода на онези, които хрумват на преуспелите хора към края на живота им. Това, което седемгодишният Шлиман решил, станало действителност. И на шестдесет и една годишна възраст, вече световно известен изследовател и археолог, той все още се питал при едно случайно посещение в родното си село дали да не поизследва гроба на злодея Хениг. А в предговора към своята книга за Итака той пише: „Когато през 1832 г. на десетгодишна възраст поднесох на баща си като коледен подарък едно съчинение за главните събития през Троянската война и за приключенията на Одисей и Агамемнон, не предполагах, че тридесет и шест години по-късно ще предложа на публиката труд на същата тема, след като съм имал щастието да видя със собствените си очи местата, където тази война се е разиграла, и родината на героите, чиито имена Омир е обезсмъртил.“ Казват, че първите впечатления, които детето получава, му остават за цял живот. Ала Шлиман не получавал твърде дълго такива впечатления от разкази за античния свят. Училищното му образование завършило още когато бил на четиринадесет години и той станал чирак в една бакалница в малкото градче Фюрстенберг. Пет години и половина продавал селда, ракия, мляко и сол на дребно, мелел картофи за дестилация и метял дюкяна — от пет часа сутрин до единадесет вечер. Каквото знаел от училище и от баща си, забравил. Но един ден в дюкяна влязъл пийналият чирак на мелничаря, опрял се наперено на тезгяха и започнал да рецитира стихове със звучен глас и с презрителен патос, с който се обръщат към по-нисшите духом онези, които някога са помирисали учение. Шлиман слушал прехласнат. Не разбирал нито дума, но когато чул, че това са стихове от Омировата „Илиада“, събрал няколкото си спестени гроша и заплатил на пияния за всяко повторение по чашка. По-нататъшният му живот бил изпълнен с приключения. През 1841 г. той заминал за Хамбург, където постъпил като юнга на един кораб, пътуващ за Венецуела. След четиринадесетдневно плаване корабът бил застигнат от силна буря и потънал при остров Тексел. Съвсем окъсан, Шлиман попаднал в някаква болница. С препоръката на един приятел на семейството му успял да се добере до Амстердам, където станал канцеларски служител. И ако в пътешествията по далечни краища нямал успех, сега пожънал успех при овладяването на знания. В бедна таванска стаичка без печка започнал да учи нови езици. По една съвсем необикновена система, измислена от самия него, научил за две години английски, френски, холандски, испански, португалски и италиански. „След една година напрегнато и прекомерно учене моята памет укрепна толкова много, че изучаването на холандски, испански, италиански и португалски ми се видя съвсем лесно. Нужни би бяха не повече от шест седмици, за да се науча да говоря и пиша свободно на който и да е от тези езици!“ Когато напреднал в работата си и станал кореспондент и счетоводител при една фирма, която търгувала с Русия, той започнал през 1844 г., на двадесет и две годишна възраст, да учи руски. Но в Амстердам нямало никой, който да говори на този най-труден от всички езици. Единствените помагала, които можал да намери, били една стара граматика, някакъв енциклопедичен речник и един лош превод на „Телемах“. С тяхна помощ Шлиман започнал да учи. Говорел толкова високо, така гръмко декламирал срещу голите стени научения наизуст „Телемах“, че съседите му се оплакали и на два пъти трябвало да сменя квартирата си. Накрая му хрумнало, че ще бъде по-добре да си намери слушател, и наел за четири франка седмично някакъв беден евреин, който трябвало да седи на стола и да слуша „Телемах“, без да разбира нито дума! Ала след шест седмици упорит труд Шлиман вече разговарял свободно с руските търговци, дошли в Амстердам на пазара за индиго,на техния матерен език. Какъвто успех имал в учението, такъв пожънал и в търговията. Едва ли е необходимо да се добавя, че при това имал и щастие. Но трябва да се каже все пак, че той бил един от малцината, които умеели да хванат и използуват щастието, което всеки ден носи със себе си. Беден син на селски пастор, чирак, корабокрушенец, канцеларски писар — но пък и човек, говорещ осем езика, — той станал отначало дребен търговец, а след това се издигнал в шеметен възход до ранга на придворен доставчик, за когото пътят към парите бил и път към успеха. През 1846 г., едва двадесет и четири годишен, заминал като представител на фирмата си в Петербург. Една година по-късно основал своя собствена търговска къща. Всичко това му струвало много труд и много време. „Едва през 1854 г. имах възможност да науча шведски и полски!“ Той пътешествал много. През 1850 г. посетил Северна Америка. При присъединяването на Калифорния към Съединените щати получил автоматично северноамериканско поданство****. Като мнозина други и той бил обхванат от златната треска. Основал банка за търговия със злато. Но сега вече той бил човек, когото приемал и президентът на Съединените щати. „В седем часа сутринта отидох при американския президент и му казах, че желанието да видя тая прекрасна страна и да се запозная с нейните забележителни ръководители ме е накарало да дойда тук от Русия. Моето първо и най-голямо задължение е да го поздравя. Той ме прие много сърдечно, представи ме на своята съпруга, на дъщерите си и на своя баща. Разговаряхме час и половина.“ Скоро обаче Шлиман заболял от малария. В края на краищата страхът от необузданите му клиенти го принудил да се върне в Петербург. И той наистина бил през тези години златотърсач, точно такъв, какъвто го описва един от неговите биографи (Емил Лудвиг). Все пак от тогавашните му писма и от неговите две автобиографии личи ясно, че винаги и навсякъде го е преследвала младежката му мечта— да види един ден далечните земи на Омировите герои и да се посвети на тяхното изследване. Тази голяма мечта била тъй силна, че този, който навярно притежавал най-голямата дарба за езици през своето столетие, изпитвал някакъв особен страх да се захване с гръцкия език, страх, че ще се поддаде на неговото обаяние и ще изостави търговията, преди още да си е създал условия за свободна научна работа. Едва през 1856 г. започнал да учи новогръцки, който отново овладял за шест седмици, а след още три месеца преодолял трудностите на Омировите хекзаметри. И с какво усърдие се посветил на старогръцкия език! „Решил съм да изуча Платон така основно, че ако той получеше след шест седмици писмо от мен, да може да го разбере.“ През следващите години той на два пъти се озовавал съвсем близо до земята на Омировите герои. При едно пътуване до вторите прагове на Нил през Палестина, Сирия и Гърция само едно внезапно заболяване му попречило да посети и остров Итака. (Съвсем мимоходом през време на това пътуване научил латински и арабски. Само гениални полиглоти могат да четат дневниците му — той винаги пишел на езика на страната, през която пътувал.) През 1864 г. Шлиман се канел да посети Троянската равнина, но тогава го убедили да направи едно двегодишно околосветско пътешествие, в резултат на което излязла първата му книга, написана на френски. По това време той бил вече свободен човек, господар на себе си. Синът на бедния мекленбургски свещеник разгърнал търговската дарба на американски пионер от изумителен мащаб. В едно свое писмо той сам говори за „коравото си сърце“, защото през 1853 г. използвал Кримската война за търговски и политически цели, забогатял от гражданската война в Америка, а година по-късно — и от вноса на чай. Винаги го съпровождало дяволско щастие. През време на Кримската война трябвало да отбие от курса им два кораба със стоки и да ги отправи към Клайпеда (Мемел). В складовете на тамошното пристанище обаче избухнал пожар. Всичко изгоряло. Не изгорели само стоките на Хайнрих Шлиман, които поради липса на място били складирани под един страничен дървен навес. След това той вече можел да напише (и каква гордост лъха от скромните му думи): „Небето благославяше по чудотворен начин моите търговски предприятия, така че към края на 1863 г. бях притежател на такова богатство, за каквото никога не съм смеел да мечтая.“ И след тези редове идва онова удивително по своето чистосърдечие изречение — една делова констатация, едно решение, абсолютно невероятно и все пак напълно естествено за Хайнрих Шлиман: „Затова — казва той простичко — се оттеглих от търговията, за да се посветя изключително на изследванията, които винаги са ме привличали по-силно от всичко друго.“ В 1868 г. той заминал през Пелопонес и Троада за Итака. Предговорът към неговата книга „Итака“ носи датата 31 декември 1868 г. А подзаглавието гласи: „Археологически изследвания на Хайнрих Шлиман“. * От петербургските му години е запазена една негова фотография, от която ни гледа представителен мъж в тежка шуба от скъпи кожи (вж. ил. 11). Снимката била подарена на жената на някакъв лесничей, която той познавал още като малко момиченце. На гърба е написано гордото посвещение: „Фотография на Хайнрих Шлиман, някога калфа при господин Хюкщет във Фюрстенберг, сега търговец на едро от първа Петербургска гилдия, потомствен почетен гражданин на Руската империя, съдия при Петербургския търговски съд и директор на Царската държавна банка в Петербург.“ Не е ли това приказка? Човек, постигнал най-големи успехи в търговията, изгаря всички мостове зад себе си, за да тръгне подир мечтите на своето детство. Човек, не знаещ почти нищо друго освен стиховете на Омир — и тук започва новият етап в този забележителен живот, — се осмелява да се опълчи против целия научен свят, да извика своето „вярвам“ срещу всички съмнения около Омир, да пренебрегне писаното от филолозите и с лопата в ръка да изясни онова, което стотици книги дотогава само забърквали. По времето на Шлиман Омир минавал за певец на някакъв отдавна из чезнал свят от древността. Съмненията в съществуването на неговата личност вървели ръка за ръка със съмненията в разказите му. Учените от онова време били още твърде далеч от смелата формулировка на по-сетнешните си колеги, които нарекли Омир първият военен кореспондент, Неговите сведения за битките около Приамовата крепост се смятали за не по-достоверни от старите героични епоси и дори ги причислявали към областта на митологията. Не започва ли „Илиада“ с това, че „Аполон далнострелен“ изпратил смъртоносна болест сред редовете на ахейците? Не се ли намесва сам Зевс в боевете, както и „белоръката Хера“? Не стават ли боговете хора, уязвими като тях, щом като и богинята Афродита трябвало да изпита желязното острие на копието върху себе си? Мит, предание, легенда — легенда, озарена наистина от божествената искра на един от най- великите между поетите, но все пак между поетите. Освен това имало и нещо друго. Гърция на „Илиада“ очевидно била земя с висока култура. Ала по времето, когато гърците излизат на сцената на историята — на датираната история, — ние ги познаваме като прост малък народ, който нямал нито разкошни дворци, нито могъщи владетели, нито флот с хиляди кораби. По-лесно било да се признае поетичното вдъхновение на един действително съществувал Омир, отколкото да се приеме, че след една епоха на развита цивилизация настъпило най-примитивно варварство, последвано на свой ред от разцвета на елинската култура. Такива разсъждения обаче не можели да разколебаят вярата на Шлиман, на мечтателя, покорен от очарованието на Омировия свят. За четиридесет и шест годишния мъж — също както и за някогашното момче, което гледало картинката с бягащия Еней — Омир говорел чистата истина. Когато проучвал описанието на Агамемноновия щит с изображението на горгона, когато четял за ремъка на щита, който имал формата на три-глава змия, за бойните колесници, оръжия и сечива, описани с всички подробности, той нито за миг не се усъмнил, че имал пред себе си картина на древногръцката действителност. Нима всичките тези герои — Ахил и Патрокъл, Хектор и Еней, — нима техните дела, тяхната дружба, ненавист и любов, нима всичко това можело да бъде измислено? Не, той твърдо вярвал, че всички те действително са съществували, а знаел, че тази негова вяра споделяла цяла древна Гърция и такива големи историци като Херодот и Тукидид, които винаги смятали Троянската война за действително събитие и всички участници в нея — за исторически личности Обладан от тази вяра, четиридесет и шест годишният милионер Хайнрих Шлиман заминал не за съвременна Гърция, а направо за земята на ахейците. И как можела тази му вяра да не укрепне, как можел да не се въодушеви, когато още при първата среща с някакъв ковач в Итака, този му представил своята жена като Пенелопа, а синовете си като Одисей и Телемах. Звучи невероятно, но станало точно така: вечерта богатият и необикновен чужденец седял на селския площад и четял пред потомците на онези, които вече три хиляди години били мъртви, двадесет и третата песен на „Одисея“. Вълнението надделяло, той заплакал, а заедно с него плачели мъже и жени! * И все пак това, което станало сега, било просто поразително. Та кога се е случвало в историята на човечеството да се постигне успех само с цената на въодушевлението? Едва ли тук е много на място поговорката, която казва, че щастието се усмихва само на сръчния. Защото да се твърди, че през първите години на разкопките Шлиман е бил особено сръчен, т.е. подготвен като археолог, е най-малкото спорно. Щастието обаче щяло да му се усмихне, както на никого друг. Като вероятно местонахождение на Троя — ако въобще тя някога съществувала — повечето от тогавашните учени сочели селцето Бунарбаши, което се отличавало само по това, че на всяка къща имало (а има и до днес) до една дузина щъркелови гнезда. Там се намирали два извора и те навеждали по-смелите археолози на мисълта, че тук евентуално се е издигала старата Троя. „ ...и до река красноструйна достигнаха, дето са двата извора бликащи, що на Скамандър водите си дават. Топла вода от единия блика, та пушек се дига, и над земята се стеле той, сякаш от огън. Другият лете струи се студен като град или като сняг зиме, или като на водата кристалите ледени.***** Така пише Омир в двадесет и втората песен на „Илиада“, ст. 147 до 152. Шлиман наел за четиридесет и пет пиастри водач, яхнал един неоседлан кон без юзди и за пръв път се озовал в земята на своите детски мечти. „Признавам, че едва смогвах да овладея вълнението си, когато видях пред себе си необятната равнина на Троя, чийто образ витаеше пред очите ми още в най-ранните детски мечти.“ Ала още от пръв поглед той разбрал, че не било възможно Троя да се е намирала на това място, отдалечено на цели три часа път от брега — та нали Омировите герои можели по няколко пъти на ден да прибягват от своите кораби до крепостните стени! И как можело на това хълмче да се издига Приамовата крепост със своите шестдесет и две зали, с циклопските си стени и с портата, през която бил вкаран в града дървеният кон на многохитрия Одисей? Шлиман разгледал изворите и поклатил глава. В едно пространство от 500 метра наброил не два (както казвал Омир), а тридесет и четири извора. На всичко отгоре неговият водач твърдял, че е броил грешно и че те били четиридесет, поради което тази местност се наричала „Кърк Гьоз“, т.е. „Четиридесет очи“. А не говори ли Омир за един топъл и един студен извор? Шлиман, който приемал своя Омир така дословно, както старите теолози — светото писание, извадил джобния си термометър, измерил температурата на тридесет и четирите извора и установил, че всички имат една и съща температура — седемнадесет и половина градуса. Отишъл и по-нататък. Отворил „Илиада“ и препрочел стиховете за страшния бой на Ахил с Хектор. Чел как Хектор бягал пред „бързоногия“ Ахил и „...обиколиха града на Приама тогава три пъти с бързи нозе и ги гледаха боговете всички.“****** Шлиман тръгнал по описания път. Стигнал до един скат, и то толкова стръмен, че трябвало да се спусне на четири крака по него. Това затвърдило убеждението му, че Омир, чието описание на терена той възприемал като военна топография, никога не би помислил да накара своите герои три пъти наред да се спускат по тази стръмнина, и то „с бързи нозе“. С часовник в едната ръка, с „Омир“ в другата Шлиман изминал разстоянието между хълма, който уж криел останките на Троя, и предпланините, зад които уж били закотвени корабите на ахейците. Проследил първия ден на битката за Троя, както е описан от втора до седма песен на „Илиада“, и установил, че ако Троя действително се е намирала на Бунарбаши, то в девет часов бой ахейците трябвало да пробягат най-малко 84 километра! Неговите съмнения, че тук сее намирала древната Троя, се потвърждавали и от обстоятелството, че никъде не намерил и най-малки следи от развалини, нито дори парчета от керамични съдове, които на подобни места обикновено се срещат в такова изобилие, че някой си написал: „Ако съдим по находките на археолозите, старите народи не са се занимавали с нищо друго освен с изработването на вази, като малко преди своето изчезване винаги проявявали една и съща низост на характера, а именно да натрошават всичко и да оставят само най-хубавите екземпляри като гатанка за потомството.“ „Микена и Тиринт — пише Шлиман — били разрушени преди 2335 години (писано през 1868 г.) и въпреки това запазените развалини са от такова естество, че сигурно биха издържали още 10 000 години.“ Троя била разрушена само 722 години преди тях — циклопски стени не изчезват безследно, а тук нямало и помен от стени. Но на друго място имало. Такива следи можело да види и окото на повърхностния наблюдател сред развалините на Нови Илион (наречен сега Хисарлък, което значи „дворец“ или „крепост“), отстоящ на два и половина часа път от Бунарбаши и само на един час от брега. На два пъти Шлиман изследвал върха на тамошния хълм, който представлявал четвъртито равно плато с дължина на всяка страна 233 метра. И тогава стигнал до убеждението, че е намерил Троя. Започнал да събира доказателства. Открил, че не само той бил на това мнение. Но убеждението му споделяли малцина. Между тях бил например американският вицеконсул Франк Калверт, англичанин по произход, комуто принадлежала част от хълма Хисарлък. Там той имал вила и бил предприел някакви разкопки, които го навели на същите предположения, както Шлиман, но не съумял да направи съответните изводи. Освен него на същото мнение били шотландският учен К. Макларен и германецът Екенбрехер, но и техните гласове останали нечути. Как стояла обаче работата със сведенията на Омир, главната опора на теорията за Бунарбаши? За миг Шлиман се поколебал, тъй като тук открил точно обратното на онова, което видял в Бунарбаши — докато там наброил 34 извора, тук не намерил нито един. Помогнали му наблюденията на Калверт, който му обърнал внимание, че във вулканичната почва за кратко време изчезнали отново и се появили няколко топли извора. И с една бегла забележка Шлиман отхвърлил това, на което учените дотогава отдавали толкова голямо значение. А съображението, което го накарало да отрече теорията за Бунарбаши като евентуално местонахождение на Трой, тук се превърнало в доказателство. На това място, където склоновете на хълма се спускали плавно надолу, вече нямало нищо невероятно в боя и гонитбата между Хектор и Ахил. Ако трябвало да обикалят три пъти града, те щели да изминат общо 15 километра, а собственият опит говорел на Шлиман, че това не било чак толкова много за двама воини, бягащи в разгара на безжалостен двубой. И отново сведенията на античните автори му се видели по-убедителни от съжденията на съвременните учени. Не отбелязва ли Херодот, че Ксеркс пристигнал в Нови Илион, разгледал останките на „Приамовия Пергам“******* и принесъл хиляда говеда в жертва на Илионската Минерва? Не направил ли същото според Ксенофонт и лакедемонският пълководец Миндар? Същото сторил според Ариан и Александър Македонски, който не само че извършил жертвоприношение, но взел от Троя и оръжия, които давал на своята гвардия, за да ги носи в боя като талисман? Не направил ли много за Нови Илион и Цезар, първо, защото се възхищавал от Александър, и второ, защото смятал, че има безспорни доказателства за родствените си връзки с жителите на Илион?******** Нима всички те преследвали някакъв мираж? Или били подведени от неверните съобщения на своите съвременници? В края на главата, в която изредил своите доказателства, Шлиман оставил настрана всякаква ученост, загледал се очарован в разстилащата се пред него гледка и написал думите, които сигурно би изрекъл някога като момче: „ ... Искам да отбележа още, че щом човек стъпи на Троянската равнина, веднага го обзема удивление при вида на красивия хълм Хисарлък, предопределен от самата природа да носи голям град и неговата цитадела. Със своето местоположение и укрепен, както трябва, той действително би могъл да господства над цялата Троянска равнина и в цялата околност няма друго място, което може да се сравни с него.“ „От Хисарлъка се вижда и планината Ида, от чийто връх Зевс наблюдавал града Троя!“ * Сега Шлиман се хванал на работа като обзет от бяс. Цялата енергия, благодарение на която търговският калфа се превърнал в милионер, се насочила към осъществяването на голямата му мечта. В тази работа Шлиман хвърлил без остатък всичките си сили и цялото си богатство. През 1869 г. той се оженил за гъркинята София Енгастроменос, красива като неговата представа за Елена; и тя скоро се отдала всецяло на голямата задача, на която служел той — откриването на земята на Омир, като деляла с него несгоди, трудности и неприятности. През март 1870 г. Шлиман започнал разкопките; копал два месеца през 1871 г., а през следващите две години — по четири месеца и половина. Разполагал със стотина работници. Работел неуморно и нищо не било в състояние да го спре — нито коварната и опасна треска, излизаща от блатата върху крилата на комарите, нито липсата на вода за пиене, нито непокорството на работниците и мудността на властите, нито неразбирането от страна на учените от цял свят, които го обявили за смахнат и дори за нещо по-лошо. На височината на града се издигал храмът на Атина, около който Посейдон и Аполон съградили стените на Пергам — така пишел Омир. Следователно в центъра на хълма трябвало да се търси храмът, а околовръст, в същия първичен пласт — стените, построени от боговете. Шлиман започнал да копае на хълма, а зидовете, които му пречели и не считал за важни, събарял. Намерил оръжие, предмети за домашна употреба, украшения и вази — убедително доказателство, че някога на това място се намирал богат град. Но той намерил и нещо друго — и сега за пръв път името на Хайнрих Шлиман се понесло по света, — под развалините на Нови Илион той открил други развалини, а под тях отново развалини; хълмът приличал на огромна луковица, от която трябвало ла се смъква люспа след люспа. И както изглеждало, всеки от тези пластове бил обитаван в различно време. Тук живеели и загивали народи, издигали се и западали градове, вилнеели меч и пожар, една цивилизация сменяла друга и всеки път над града на мъртвите израствал нов град на живите. Всеки ден носел изненада. Шлиман тръгнал да търси Омировата Троя, но с течение на годините той и неговите сътрудници открили не по-малко от седем погребани града, а по-късно — още два! Девет погледа към света на древността, за който днешният свят нямал дори представа! Ала кой от тези девет града бил Омировата Троя, Троя на героите и героичните боеве? Ясно било, че най-долният пласт датирал от праисторическо време — той бил толкова стар, че неговите обитатели не познавали още желязото. Ясно било също, че най-горният пласт трябвало да бъде и най-късният, който криел останките на Нови Илион и където принесли жертви Ксеркс и Александър. Шлиман копаел и търсел. Във втория и третия пласт отдолу намерил следи от пожар, останки от мощни крепостни стени и развалините на огромна порта. И без всякакво колебание решил, че тези стени обграждали двореца на Приам и че тази порта била Скайската! Той се натъкнал на съкровища, истински съкровища от гледна точка на науката. Благодарение на това, което изпращал в родината си и предавал на специалистите за изследване, постепенно се очертали контурите на една далечна епоха, а после и завършената картина, в която личала всяка подробност, та дори и образът на народа. Това било триумф на Хайнрих Шлиман—но то било триумф и на Омир. Доказано било съществуването на нещо, което дотогава се смятало за мит и легенда и се приписвало на фантазията на поета. Вълна на въодушевление заляла света. А Шлиман, който със своите работници преобърнал над 250 000 кубически метра пръст, сега почувствувал право на отдих. Погледът му започнал да се насочва към нови задачи. Денят 15 юни 1873 г. бил определен за последен ден на разкопките. Но един ден преди последната копка Шлиман открил нещо, което увенчало неговото дело с блясъка на златото, а света изпълнило с възхищение. * Моментът бил драматичен — и сега дори дъхът ни спира, когато четем за това откритие. Било утрото на горещ ден. Придружен от своята съпруга, Шлиман както обикновено надзиравал разкопките. Не се надявал вече да намери нещо съществено, но въпреки това погледът му внимателно следял всичко. На дълбочина 28 стъпки работниците били стигнали до крепостния зид, за който той предполагал, че е част от Приамовия дворец. И тук погледът му изведнъж се спрял на нещо, което така поразило живото му въображение, че той веднага започнал да действува като автомат. Кой знае какво щели да направят работниците, ако забележели това, което видял той. Хванал жена си за ръката: „Злато“— прошепнал той. Тя го погледнала учудено. „Бързо — едва казал Шлиман, — изпрати веднага работниците да си ходят!“ „Но...“ — започнала красивата гъркиня. „Никакво но! Кажи им каквото искаш, кажи им, че имам рожден ден, че едва сега съм се сетил и че всички могат да празнуват! Само по-бързо, по-бързо!“ Работниците се разотишли. „Донеси червения си шал!“ — извикал Шлиман и скочил в изкопа. Извадил ножа си и започнал да работи като бесен. Мощни каменни маси, развалини от хилядолетия надвисвали все по-заплашително над главата му, но той не обръщал внимание на опасността. „С най-голяма бързина изрових с един голям нож съкровището — пише той. — Разбира се, не мина без най-голямо напрежение на силите и ужасна опасност, тъй като голямата крепостна стена, която трябваше да подкопая, заплашваше всеки миг да се срути върху мен. Но видът на толкова много предмети, всеки от които имаше неизмерима стойност, ми вдъхваше безумна смелост и аз не мислех за опасностите.“ Слоновата кост сияела с матов блясък, златото звънтяло. Жена му държала шала и шалът се пълнел — със съкровища, чиято стойност им се струвала неоценима. Съкровището на Приам! Златното съкровище на един от най-могъщите царе на дълбоката древност, оросено с кръв и сълзи, съкровището на богоподобни хора, което лежало 3000 години погребано и сега отново излизало на бял свят изпод останките на седем изчезнали царства! Шлиман нито за миг не се усъмнил, че е намерил именно съкровището на Приам. Едва малко преди неговата смърт било доказано, че той се подвел от въодушевлението си и че Троя лежала не във втория, нито в третия, а чак в шестия пласт отдолу нагоре********, и че намереното съкровище принадлежало на някакъв владетел, живял хиляда година преди Приам. Набързо, потайно като крадци, съпрузите отнесли съкровището в бараката си. А след това настъпил онзи миг, когато върху грубата дъска на дървената маса започнали да се трупат накити и скъпоценности — брошки и диадеми, огърлици и блюда, копчета, игли, украшения и филиграни. „Вероятно някой от Приамовото семейство струпал набързо съкровището в този сандък и го понесъл, без да има време да извади ключа, но бил застигнат на крепостните стени от вражеска ръка или от огън, а сандъкът останал на произвола на съдбата. Веднага след това той бил засипан с пет или шест стъпки дебел пласт червена пепел и камъни от стените на двореца, който се намирал наблизо.“ И Шлиман, мечтателят, взема чифт обици, взема една огърлица и ги слага на младата си жена — скъпоценности от преди три хиляди години за двадесетгодишната гъркиня! Той я гледа втренчено и шепне: „Елена!“... Ала сега накъде с това съкровище? Шлиман не можел да мълчи, новината за находката постепенно се разчула. След редица приключения той успял с помощта на роднините на жена си да прекара съкровището до Атина и оттам в провинцията. По настояване на турския посланик в къщата на Шлиман бил направен обиск, но чиновниците не могли да открият и следа от златото. Крадец ли е той? — Турското законодателство допускало най-различни тълкования по отношение на античните находки. Царял пълен произвол. Чудно ли е тогава, че този човек, който променил целия си живот заради една мечта, сега, опиянен от големия успех, се стремял да запази съкровището за себе си, а заедно с това и за европейската наука? Нима седемдесет години по-късно Томас Брюс, лорд на Елджин и Кинкърдайн, не постъпил по същия начин с едно съвсем друго съкровище? Атина била тогава още под турска власт. Лорд Елджин получил официален ферман, в който се казвало, че „никой не бива да му пречи да изнесе от Акропола няколко каменни блока с надписи или фигури“. Това разрешение той изтълкувал много свободно. Изпратил в Лондон двеста сандъка, напълнени със скулптурна украса от Партенона. Спорът за правото на собственост върху тия прекрасни произведения на гръцкото изкуство продължил години. За тях лорд Елджин заплатил 74 240 лири. Когато през 1816 г. неговата сбирка била откупена от държавата по решение на парламента, не му платили дори половината — 35 000 лири! Когато Шлиман извадил от земните недра „съкровището на Приам“, той се почувствувал на върха на своя жизнен път. Можел ли след такъв успех да постигне нещо повече?

 

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

СЛЕДОТЪРСАЧИ НА ИСТОРИЯТА Написана на : 2017-01-16 13:44:09

СЛЕДОТЪРСАЧИ НА ИСТОРИЯТА Когато днес разгърнем някоя книга по история на изкуството с репродукции на антични творби, би трябвало, ако се позамислим, да останем изненадани. Сякаш авторите на книгата не са срещнали никакво затруднение да посочат с най-голяма точност в надписите под изображенията кое какво представлява. Тази глава например, изкопана от някакъв селянин в Кампаня, е на Август, онази статуя на конник представлява Марк Аврелий, този е банкерът Луций Цецилий Юкунд — или дори нещо още по-точно: това е Праксителовият Аполон Савроктон (т.е. убиец на гущер), това е Амазонката на Поликлет, а тук „Зевс грабва спяща девойка“ — на рисунка от вътрешната страна на неподписана ваза от Дурис. Замисля ли се някой от нас откъде авторът на надписа знае всичко това, откъде черпи той тази увереност, когато говори за творби, които не носят нито името на художника, нито името на изображението. Или да кажем, че се разхождаме из нашите музеи и виждаме пожълтели, полуизтрити, разядени от столетията папируси, фрагменти от вази, плочи с релефи, колони, покрити с чудни изображения и знаци, с йероглифи и клинопис. Знаем, че съществуват хора, които могат да четат тия знаци така, както ние четем книга или вестник. Даваме ли си сметка колко усилия и находчивост са били необходими, за да се проникне в тайната на тези езици и писмености, на които дори по времето, когато Северна Европа била още населена с варвари, отдавна вече никой не говорел и пишел? Замисляме ли се как въобще е било възможно да се разгадае смисълът на тези мъртви знаци? Или пък прелистваме книгите на днешните историци. Четем за миналото на стари народи, чието наследство носим в едни или други елементи на езика си, в много от нашите навици и обичаи, в произведенията на културата и в следите от общата кръв — въпреки че те са живели в далечни краища и във времена, отдавна потънали в мрака на забравата. Четем тяхната история. И това не са легенди или приказки, а точни данни и цифри. Чуваме имената на техните царе, научаваме как са живели във война и мир, в своите храмове и домове. Узнаваме за техния разцвет и упадък, установени с точност до година, месец и ден, въпреки че всичко това е станало преди нашето летоброене и календарът още не е бил роден. Откъде тогава тия знания, тази точност и сигурност на историческите таблици? * В тази книга искаме да разкажем за възникването на археологията, т.е. да проследим едно развитие, без да изпреварваме нищо. Повечето от поставените тук въпроси ще получат от само себе си отговор в хода на изложението. Но за да не отегчаваме читателя с повторения, ще споменем още сега някои неща, които хвърлят светлина върху трудностите и методите на археологията. Римският търговец на художествени произведения Аугусто Яндоло разказва в своите „Спомени“, че като момче имал случая да присъства заедно с баща си при отварянето на един етруски саркофаг. Рис. 1 Пеещ гуляйджия. Изображение от вътрешната страна на блюдо, вероятно работа на майстор от кръга около Епиктет „Не беше никак лесно да се отмести капакът, но най-после го повдигнаха и след като остана за миг изправен, той се стовари тежко на другата страна. И тогава се случи нещо, което няма да забравя до края на живота си. В саркофага видях тялото на млад воин в пълно бойно снаряжение, с шлем, копие, щит и наколенници. Изрично подчертавам: видях не скелет, а тяло, съвършено запазено с всичките му крайници, изпънато, като че ли току-що положено в гроба. Това продължи обаче само миг. После в светлината на факлите като че ли всичко започна да се разпада. Шлемът се търкулна надясно, кръглият щит падна в хлътналия нагръдник на бронята, наколенниците изведнъж станаха плоски и се смъкнаха на дъното на саркофага, единият наляво, другият надясно. При съприкосновението с въздуха недокоснатото от столетия тяло мигновено се разпадна на прах...а във въздуха и около пламъка на факлата като че ли се носеше някакъв златист прах.“ Лежал там представител на оня загадъчен народ, за който и до ден днешен не знаем откъде е дошъл и какъв е неговият произход. Изследвачите успели да хвърлят само един-едничък поглед върху лицето, върху тялото му...после всичко се разпаднало и изчезнало безвъзвратно. Защо? Виновни за това били само невнимателните изследвачи. Когато в земите на класическата древност, много преди откриването на Помпей, извадили от земните недра първите статуи и хората били вече достатъчно просветени, за да не виждат в голите фигури само езически божества, а да почувствуват и тяхната красота, когато ги изложили в дворците на ренесансовите князе, на градските първенци и кардиналите, на парвенютата и кондотиерите, те все още били смятани само за обикновени куриози, чието събиране било на мода. И не било никак изключено в такъв частен музей античната статуя да стои до изсушен ембрион на двуглаво дете, а античният релеф — до натъпкана със слама птица, уж докосната приживе от приятеля на пернатите св. Франциск. До миналото столетие нищо не пречело на невежеството и алчността да се обогатяват за сметка на откритите находки, дори да ги унищожават, стига това да обещавало печалба. На Римския форум, сборището на старите римляни, където около Капитолия били съсредоточени най-прекрасните сгради, през 16 век горели вещи за вар и камъните от античните храмове се употребявали за строителен материал. С мраморните плочи и скулптури папите украсявали своите кладенци. Серапейонът бил хвърлен с барут във въздуха, за да може някой си Инокентий да разкраси конюшнята си. Каменните блокове от баните на Каракала били добре платен строителен материал. Четири столетия Колизеят служел за каменоломна. Дори през 1860 г. папа Пий IX продължил разрушителното дело, за да украси евтино някоя християнска постройка с езически камъни. Там, където запазените паметници можели да дадат ценни сведения, археолозите от 19. и 20. в. се натъквали на жалки развалини, които не говорели нищо. А където това не станало, където невежа ръка не унищожила нищо, където злодей не търсил скрити съкровища и миналото се изправяло непокътнато пред очите на археолозите (колко рядко се случвало това!), там се явявали нови трудности — нужно било да се обясни и изтълкува находката. През 1856 г. били намерени край Дюселдорф останки от скелет. Когато днес става дума за тях, говорим за Неандерталския човек. Тогава ги сметнали за кости на животно. Само доктор Фулрот, гимназиален учител в Елберфелд, изтълкувал правилно находката. Професор Майер от Бон изказал мнение, че се касае за скелет на казак, паднал тук през 1814 година. Вагнер от Гьотинген твърдял, че това е холандец, Прюнер-Бей от Париж го обявил за древен келт. Бележитият лекар д-р Вирхов, който често спъвал много науки с прибързаните си авторитетни изказвания, заявил, че скелетът принадлежал на старец, приживе схванат от подагра. Близо петдесет години били нужни на науката, за да установи, че ел-берфелдският гимназиален учител бил прав. Този пример, разбира се, се отнася повече до предисторическите погребални изследвания и до антропологията. Но и при археологията не по-малко красноречив пример ни дават опитите да се датира една от най-известните гръцки скулптурни творби — Лаокоон. Още Винкелман я отнесъл към епохата на Александър Македонски. Миналото столетие виждало в нея шедьовър на Родоската школа, създаден приблизително 150 години преди нашата ера. Други я поставяли в началото на Римската империя, а днес знаем, че тя е произведение на скулпторите Агесандър, Полидор и Атенодор от средата на първия век преди нашата ера. Оказва се, че тълкуването е трудно дори тогава, когато имаме пред себе си запазен материал. Но какво да сторим, ако трябва да се съмняваме дори в неговата оригиналност? Тук му е мястото да разкажем за една шега в стил Тил Ойленшпигел, на която станал жертва професор Берингер от Вюрцбург. През 1726 г. този професор издал книга, чието латинско заглавие тук не можем да приведем, тъй като е дълго страница и половина. В нея става дума за вкаменелостите, които Берингер заедно със своите студенти намерил в околностите на Вюрцбург. Там се говори за цветя, за жаби, за паяк, който току-що е хванал муха (и заедно с нея се вкаменил), за една вкаменена звезда, за вкаменен полумесец, за изписани на староеврейски език плочки и за какви ли не още чудеса. Книгата не се скъпяла на илюстрации — човек можел да види рисувано от натура и репродуцирано с безупречни гравюри всичко онова, което било описано с думи. Книгата била обемиста, коментарът гъмжал от остри нападки срещу опонентите на професора, хората я купували и хвалели — докато не излязла на яве страшната истина. Студентите си били направили шега. „Вкаменелостите“ изработили в къщи, а след това се погрижили да ги заровят по местата, където професорът правел своите разкопки. Като съобщаваме за Берингер, не бива да отминем и Доменех. Библиотеката на парижкия арсенал пази едно луксозно издание на 228 репродукции, които този френски абат публикувал през 1860 г. като факсимилета на индиански рисунки под заглавието „Manuscrit pictographique americain“. По-късно се оказало, че тези „индиански рисунки“ били драсканици от рисувателния блок на някакъв полуграмотен американски хлапак, чиито родители произхождали от Северна Германия. Някой ще възрази, че такова нещо може да се случи само на хора като Берингер и Доменех. Но ето че веднъж и великият Винкелман се хванал на въдицата, хвърлена му не от друг, а от брата на Казанова, който илюстрирал неговите „Непубликувани антични паметници“. Докато работел върху книгата, италианецът изготвил в Неапол три картини, едната от които изобразявала Юпитер и Ганимед**, а другите две — танцуващи женски фигури. Изпратил ги на Винкелман, като смело заявил, че те били снети от някакви стени в Помпей, и за да придаде още по-голяма правдоподобност на твърдението си, прибавил към всичко това и до немай-къде романтичната история с някакъв офицер, който тайно ги отмъквал парче по парче. Смъртна опасност, нощен мрак, сенки на гробове...Казанова знаел какво значение има декорът. И Винкелман се хванал! Повярвал не само в автентичността на картините, но и в цялата невероятна история. В петата глава на своята „История на изкуството на древността“ той поместил пълно описание на находката и заявил, че особено картината с Ганимед била „нещо невиждано досега“. Винкелман бил прав: след Казанова той наистина бил първият, който я видял. „Любимецът на Юпитер е несъмнено един от най-хубавите образи, запазени от древността, и аз не познавам нищо, което би могло да се сравни с неговото лице — такава нега излъчва то, сякаш целият му живот е една целувка.“ Щом на такава измама станал жертва критичният Винкелман, кой би могъл да каже със сигурност, че никога не ще изпадне в грешка? В наши дни един руски археолог демонстрира още веднъж трудностите, на които се натъкват изследвачите: за една сравнително обикновена на вид мраморна статуя от Херкулан той предложи за избор девет различни тълкования. Изкуството да не се поддаваме на заблуди, методът, който позволява да се съди от най- различни белези за автентичността, вида и историята на една находка, т.е. тя да се изтълкува, се нарича херменевтика. Литературата, която се занимава само с тълкуването на известните ни антични находки, пълни цели библиотеки. Историята на някои от тези тълкования можем да проследим още от първия опит на Винкелман до днешните спорове на учените по същия въпрос. Археолозите са следотърсачи. С находчивост, която с право можем да наречем детективска, те събират (често в буквалния смисъл на думата) камъче по камъче, докато логически необходимото заключение се наложи от само себе си. По-лека ли е работата им от тази на криминалиста? Та нали те боравят с мъртви предмети, които не оказват съпротива, не забъркват умишлено следите си и не водят по лъжливи пътища? Вярно е, че мъртвите камъни не се съпротивляват на изследвача. Ала колко заблуждения се крият в самите тях? Колко много грешки са допускали онези, които първи са съобщавали за новооткрита находка. Защото никой археолог не е в състояние да проучи в оригинал всички запазени паметници, разпръснати из Европа и по музеите в света. Днес фотографията възпроизвежда тяхното точно изображение, но още далеч не всичко е фотографирано и все още трябва да се вика на помощ рисунката, субективно обагрена, нерядко субективно и погрешно разбрана. А рисунките, които често се правят от хора, незапознати с митологията или археолога ята, са неточни, пълни с грешки и недоразбрани неща. На един саркофаг, който днес се намира в парижкия Лувър, в групата „Амур и Психея“ е счупена дясната подлакътница на Амур, но съответната китка, допряна до лицето на Психея, е запазена. В публикациите на двама френски археолози тази китка е представена като брада, Психея с брада! Въпреки явната безсмислица на това тълкуване друг французин, автор на един от каталозите на Лувър, пише: „Скулпторът, изработил саркофага, не е разбрал какво представлява тази група, защото неговата Психея, макар и облечена като жена, има брада.“ Следният случай показва колко далеч може понякога да се отиде по лъжлива следа, макар и оставена без умисъл. Във Венеция има релеф, на който в поредица от сцени са изобразени две момчета, водещи една запрегната с два вола каруца, в която стои жена. Преди около сто и петдесет години този релеф бил допълнен и реставриран. Тогавашните тълкуватели сметнали изобразената история за илюстрация към един от разказите на Херодот. Херодот разказва за една жрица на Хера, Кидипа, която била отведена на богослужение от своите синове, впрегнали се сами в яремите, понеже не били дошли воловете, които обикновено я откарвали до храма. Трогнатата майка отправила молитва към боговете да дарят двамата и сина с най-голямото земно щастие. След като се посъветвала с останалите богове, Хера изпратила на двамата сина смърт по време на сън, защото безметежната смърт в ранна младост била най-голямото щастие. Според това тълкуване бил допълнен и релефът. Решетката под краката на жената се превърнала в каруца с колела, краят на юздите в ръцете на едното момче — в ок. Орнаментите били обогатени, контурите — допълнени, релефът станал по-дълбок. А след това почнали да се трупат все нови и нови подробности в съответствие с новото тълкуване. Въз основа на допълненията релефът бил датиран — разбира се, погрешно; орнаментите били взети за изображения, а храмът за надгробна едикула*** — също погрешно; Херодотовият разказ бил украсен — пак погрешно, защото цялата реставрация била погрешна. Това въобще не било илюстрация към Херодот, тъй като никога през Античността Херодот не е бивал„илюстриран“. Каруцата била чиста измислица на скулптора, който допълвал релефа; той стигнал дотам, че снабдил колелата със спици, които в този си орнаментиран вид никога не са се срещали в древността. Окът бил също така измислен, както и ремъците около шиите на животните. Не показва ли този случай по колко лъжливи следи може да ни подведе едно погрешно описание? Чухме за Херодот. Той е писател, чието творчество и до днес представлява неизчерпаем източник на сведения за хронологията, за произведенията на изкуството и техните творци. Трудовете на античните автори, независимо от коя епоха, са основни стълбове на херменевтиката. Колко често обаче и те са заблуждавали археолога! Не се ли домогват писателите до една по-висша истина за сметка на баналната действителност? Не им ли служи историята (а още повече митът) само за сюжет, който те изменят, претворяват и допълват от себе си, за да му дадат художествена форма? „Писателите лъжат“, казва човекът, който не разбира от изкуство. Ако означим творческата свобода при боравенето с научните данни като лъжа, то старите писатели „лъжат“ не по-малко от днешните. А археолозите с мъка си пробиват път през гъсталака на техните твърдения. Така например, за да се датира статуята на Зевс Олимпийски, най-прочутата скулптурна творба на Фидий от злато и слонова кост, е важно да се знае кога е умрял Фидий. По този въпрос обаче имаме най-противоречиви сведения от Ефор, Диодор, Плутарх и Филохор. Умрял, казват, в затвора, избягал от затвора, бил екзекутиран в Елида или спокойно доживял там края на своите дни. Едва един новооткрит папирус, публикуван през 1910 г. в Женева, потвърдил съобщението на Филохор. Всичко това дава известна представа за коварството на обектите, пред които е изправен въоръженият с лопата и съобразителност археолог. Разглеждането на критичните методи в неговата работа, на способите му да вижда, рисува и описва нещата, да тълкува митологията, литературата, надписите, монетите и сечивата, да тълкува в съчетание няколко художествени произведения, като изхожда от тяхното местонахождение, разположение и околна среда — обяснението на всичко това би надхвърлило задачите на нашата книга, която не бива да загуби характера си на увлекателно четиво. Само на читателите, които обичат да проверяват своята находчивост, ще поставим една задача — за развлечение и отмора. Какво е изобразено на тази рисунка? И веднага ще добавим: Досега археолозите не са отговорили на този въпрос. Рис. 2. Загадъчният петоъгълен дванадесетостен. Както виждаме от изображението, това е бронзов предмет във формата на петоъгълен дванадесетостен. В средата на всяка стена има кръгъл отвор и всеки от тези отвори е с различна големина. Отвътре предметът е кух. Всички екземпляри са намерени в Северните Алпи. Обстоятелствата, свързани с намирането на находката, говорят за римски произход на предмета. Един от тълкувателите вижда в този загадъчен предмет играчка, друг — зарче, трети — помагало за измерване на цилиндрични тела, четвърти — свещник. Що е то?

 

 

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

ВИНКЕЛМАН ИЛИ РАЖДАНЕТО НА ЕДНА НАУКА През 1764 г. Ангелика Кауфман нарисувала в Рим портрета на своя учител Винкелман— седнал пред отворена книга с перо в ръка. Под одухотвореното чело на интелектуалеца гледат тъмни, необикновено големи очи. Носът е едър и на този портрет почти бурбонски, устата и брадичката са меки и закръглени. Общо взето, той има по-скоро вид на човек на изкуството, отколкото на учен. „Природата го е надарила с всичко, което прави и краси мъжа“ — казал Гьоте. Винкелман е роден през 1717 г. в Стендал като син на беден обущар. Още като момче той скитал от долмен на долмен в околността и водел приятелите си да изравят заедно стари урни. През 1743 г. стигнал до поста помощник-директор на училище в Зеехаузен. „Учителствах много добросъвестно — пише той, — и докато карах децата с покритите от струнен глави да четат азбуката, страстно копнеех да се посветя на науката за красивото и шепнех метафорите на Омир.“ През 1748 г. станал библиотекар в замъка на граф фон Бюнау край Дрезден и така без съжаление напуснал Прусия на Фридрих II, която си останала за него деспотична земя“ и за която си спомнял с ужас до края на живота. „Поне чувствах по-ясно от другите какво значи робство“ — пише той. Тази промяна определила по-нататъшния му жизнен път. Той попаднал сред видни хора на изкуството, а в Дрезден намерил най-богатата за времето си антична сбирка в цяла Германия, която засенчила всичките му останали планове (по едно време живеел с мисълта да замине за Египет). Излезли първите му съчинения и отзвукът от цяла Европа не закъснял. Той ставал все по-независим в духовно отношение; като човек, чужд на всякакъв религиозен догматизъм, приел католицизма, за да може да получи работа в Италия — Рим си струвал една литургия. През 1758 г. Винкелман е вече библиотекар и управител на сбирките на кардинал Албани. През 1763 г. бил назначен за главен инспектор на всички старини в Рим и околностите му и посетил Помпей и Херкулан. През 1768 г. бил убит. * Три произведения на Винкелман са поставили преди всичко основите на научното изследване на древността: неговите „Писма“ за разкопките в Херкулан („Sendschreiben“), главното му съчинение „Geschichte der Kunst des Altertums“ („История на изкуството на древността“) н неговите „Моnumenti antichi inediti“ („Непубликувани антични паметници“). Говорихме вече за безразборния начин, по който се водели разкопките в Херкулан и Помпей. Още по-голямо зло обаче била цялата тайнственост, с която се забулвали разкопките; но заповед на себелюбиви владетели до тях не се допускал никой чужденец, бил той пътешественик или учен, за да не осведомява останалия свят. Единственият, който получил от краля разрешение да състави първия каталог на находките, бил някакъв книжен червей на име Баярди. Без дори да се потруди да посети местата на разкопките, той започнал да пише предговора към своя труд и писал, писал — до към 1752 г. натрупал пет тома с 2677 страници и все още не бил стигнал до същинското изложение. При това бил толкова злобен и завистлив, че издействувал да бъдат конфискувани с министерска заповед съобщенията на други двама учени, които не си губели времето с препоръки, а пристъпили направо към същността на работата. Ако въпреки това някой учен успявал да се добере до отделни дреболии от находките, за да ги изследва по-подробно, то пълното отсъствие на каквито и да било предварителни изследвания довеждало до възникването на съвсем несъстоятелни теории като тази на Марторели. Въз основа на една изкопана мастилница Марторели се опитал в двутомен труд от 652 страници да докаже, че в древността били употребявани книги в четвъртит формат, а не свитъци, въпреки че папирусите на Филодем били пред очите му. През 1757 г. излязъл най-после първият том на фолио за тези старини издаден от Валета и финансиран с 12 000 дуката от краля. В тази атмосфера на зложелателство, интриги и фалшива ученост попаднал Винкелман. След невъобразими трудности — на него гледали като на шпионин, той успял да получи разрешение да посещава кралските музеи. Ала му било най- строго забранено да прави и най-бегли скици на тамошните статуи! Огорченият Винкелман скоро открил сродна душа. В августинския манастир, където намерил подслон, той се запознал с един монах на име Пиаджи, когото заварил в разгара на твърде интересно занимание. Когато на времето била открита библиотеката във Вила деи Папири, учените били във възторг от богатата находка стари ръкописи. Но щом ги взимали в ръце, за да ги разгледат — те веднага се разпадали на прах. Опитали какво ли не, за да спасят свитъците, но напразно — докато един ден се явил някакъв монах „с рамка подобна на приспособлението, което използуват перукерите при навиването на косите“. Той твърдял, че с помощта на този уред можел да развие свитъците. Позволили му да направи опит. Когато Винкелман посетил отец Пиаджи в неговата килия, монахът вече работел дълги години. Жънел успехи в развиването на свитъците...и неуспехи пред краля и Алкубиере, които не разбирали трудностите на тази работа. Докато Винкелман седял при него, сърдитият монах ругаел всичко, което ставало зад прозорците на килията му. С безкрайна предпазливост, сякаш разлепвал паяжини, той развивал милиметър по милиметър един овъглен папирус на своя уред. В това време ругаел краля за неговото безразличие, а чиновниците и работниците — за некадърността им. Когато най-после поднесъл на Винкелман току-що развития нов лист от един Филодемов трактат за музиката, той изразил гордостта си от постигнатото с нови ругатни по адрес на нетърпеливците и завистниците. Винкелман споделял напълно чувствата на монаха, още повече че все още не му разрешавали да посещава местата на разкопките. Както и преди, трябвало да се задоволява само с музея, където не бивало да копира нищо. Той подкупвал надзирателите, за да му покажат някои и други интересни неща. В това време обаче били намерени находки, които имали голямо значение за по-пълното разбиране на античната култура, а именно рисунки и скулптури с твърде еротичен характер. Ограниченият крал, възмутен от една статуйка, която изобразявала сатир, страстно притискащ в обятията си коза, наредил веднага да се пренесат всички тези произведения в Рим, където ги затворил зад седем врати. И Винкелман не можал никога да ги види. Въпреки всички трудности той издал през 1762 г. своето първо „Писмо за откритията в Херкулан“. Две години по-късно той посетил отново града и музея и публикувал второ „Писмо“. И в двете имало забележки, и то твърде критични, относно онова, което Винкелман научил в манастирската килия. Когато второто „Писмо“ — в превод на френски — попаднало в неаполския двор, вдигнала се истинска буря на негодуване срещу този немец, на когото било оказано рядко благоволение (да посещава музея!), а той така зле се отплатил. Винкелмановите нападки били, разбира се, основателни и неговият гняв не-бил без причина. Но всичко това вече няма значение. Стойността на тези писма се заключава в това, че те за пръв път дали на света ясно и конкретно описание на разкопките край Везувий. По същото време излязло и главното съчинение на Винкелман „История на изкуството на древността“. В тази книга той съумял да обхване и внесе порядък в огромния и непрекъснато растящ поток от антични паметници и — „без предварителен образец“, както гордо отбелязва — да опише за пръв път развоя на античното изкуство.От оскъдните данни на древните автори той изградил система и с необикновена проницателност се добрал до съвсем нови открития, като предал всичко това с такъв завладяващ език, че вълна от възхищение пред античните идеали заляла целия образован свят — възхищение и преклонение, което дало облика на т нар. „век на класиката“. Тази книга изиграла решаваща роля за развитието на археологията. Тя породила желанието да се търси прекрасното, където и да било скрито то; показала как да се намери ключа за разбиране на древните култури чрез изследване на техните паметници; събудила надеждата, че някога лопатата ще открие и други, невиждани дотогава светове, изчезнали като Помпей, но също като него изпълнени с чудеса. Истинско научно оръжие в ръцете на младата археология обаче Винкелман дал едва през 1767 г., когато издал своите „Непубликувани антични паметници“. Той, който бил „без образец“, сега сам се превърнал в образец! Като проучил цялата гръцка митология, за да изтълкува и обясни отделните художествени творби, при което умеел да вади заключения и от най-незначителни белези, той освободил тогавашната методология от всякакви филологически ограничения и от опекунството на древните историци, чиито изказвания били въздигани в канон. * Много от твърденията на Винкелман били погрешни, много негови заключения се оказали прибързани. Създадената от него картина на Античността била идеализирана. В Елада живеели не само „хора, равни на боговете“. Въпреки богатия материал неговите познания за гръцкото изкуство си оставали твърде ограничени. Повечето от творбите, които видял, били копия от римско време, измити до бяло от милиардите капки просмукала се вода, изтрити от милиардите зрънца пясък. Ала светът на древните не бил така строг и не блестял от белота сред сияйно красив пейзаж. Той бил толкова пъстър, че дори и сега, когато отдавна вече сме въоръжени с точни знания, едва ли можем напълно да си го представим (вж. ил. 14). Оригиналните гръцки статуи и скулптури били оцветени. Една мраморна статуя на жена от атинския Акропол е изписана с четири цвята: червен, зелен, син и жълт. Твърде често тези статуи имали не само червени устни, но и искрящи очи от скъпоценни камъни и изкуствени мигли — нещо твърде непривично за нашия вкус. Заслугата на Винкелман е в това, че той сложил ред там, където царял хаос, внесъл знания, където господствали само легенди и догадки, а освен това, че с откриването на античния свят подготвил почвата за немската класика — за Гьоте и Шилер. Негова заслуга е, че въоръжил археологията с оръжие, което по-късно позволило на изследователите да изтръгнат от мрака на древността и други, още по-стари култури. * Когато през 1768 г. се завръщал в Италия от посещение в родината си, Винкелман се запознал в един триестки хотел с някакъв италианец, без да подозира, че този човек бил няколко пъти осъждан престъпник. Можем само да предполагаме, че особените наклонности на Винкелман го накарали да потърси обществото на този бивш готвач и сутеньор и дори да го покани в стаята си на вечеря. Винкелман бил един от знатните гости на хотела. Облеклото му било изискано и скъпо, държането издавало светския човек, а от време на време звънвали златни монети, спомен от аудиенцията му при Мария Терезия. Италианецът, който носел малко подходящото име Арканджели*, си приготвил въже и нож. Вечерта на 8 юни 1768 г., когато ученият решил да напише още няколко указания до издателя си и вече по долни дрехи седнал още веднъж пред писалището, станало убийството. Италианецът влязъл, хвърлил примка на врата на Винкелман и след кратка борба го надвил, като му нанесъл шест тежки рани с нож. Макар и смъртно ранен, едрият мъж успял да се спусне по стълбите до партера. Там обаче видът му — той бил целият в кръв и мъртвешки блед — предизвикал такъв ужас сред келнерите и камериерките, че когато най-после се притекли на помощ, било вече късно. След няколко часа ученият издъхнал. На писалищната му маса бил намерен лист хартия с последните думи, написани от ръката му: „Необходимо е...“ След тези две думи убиецът избил перото от ръката на големия учен и основоположник на една нова наука. Ала делото на Винкелман донесло плодове. Неговите ученици живеят и работят из цял свят. Оттогава са изминали вече двеста години, а и до днес археолозите в Рим и Атина, в големите съвременни археологически институти честват всяка година „деня на Винкелман“ — 9 декември, деня на неговото раждане!

 

 

Богове, гробници и учени (К. В. Керам)

Златообилна Микена Написана на : 2016-08-16 13:41:47

Лъвската порта на Микена

Поемите «Илиада» и «Одисея», шедьовър на древногръцката литература, са били винаги любимо четиво на хората и задължително четиво за учениците в гимназиите на Европа, които изучавали двете поеми и рецитирали наизуст по оригиналния старогръцки текст. Мнозина са се запитвали: съществувала ли е в действителност Троя? Къде е златообилна Микена? Измислица ли е Одисеевият дом на остров Итака? Някои археолози предприели дори разкопки при селището Бунарбаши край Дарданелите, но те не дали никакви резултати. И така до началото на нашето столетие се е смятало, че двете поеми са само прекрасни литературни произведения, без да се търси в тях някаква историческа основа. Живяло в градчето Мекленбург (Германия) едно момче на име Хайнрих Шлиман, син на беден пастор. Едничка радост в безрадостното му детство били двете книги «Илиада» и «Одисея», които баща му, сам влюбен в Омир, му подарил. Хайнрих ги четял, препрочитал, гледал ненаситно нарисуваните в книгите илюстрации. И започнал да мечтае да открие Троя, да намери златообилна Микена и гробницата на коварно загиналия Агамемнон. Детска мечта ще кажете? За какво ли не мечтаем, когато сме малки? А после си спомняме своите детски мечти със снизходителна усмивка! А животът не бил особено снизходителен към бедния пасторски син. Шест деца, при това сираци, без майка! Хайнрих трябвало да напусне училище и се погрижи сам за хляба си. Продавал като чирак в един колониален магазин сол, сапун и ракия, а вечер, убит от умора, след 11 часа работа мечтаел в твърдото си легло да открие Троя. Денем вдигал тежки бъчви с херинги на Хамбургското пристанище, а нощем в мансардната си стаичка, зъзнещ през зимата от студ и припадащ лете от жега, четял и учил, учил сам, без учител, старогръцки език. Заветната мечта да открие Троя не го изоставила и по-късно, когато изучил сам безупречно английски, френски, холандски, испански, португалски, италиански и руски. По-късно той се озовал в Петербург като представител на фирмата, където работел като дребен чиновник. Шлиман бил не само упорит самоук, но и сръчен търговец. И ето бедността е зад гърба му, парите текат в касата му, а Шлиман мечтае само за едно — да има достатъчно средства, за да открие Троя. За тази цел той отива заедно с група златотърсачи в Калифорния и, там, макар и болен от тифус, сам ръководел търговските си сделки. На 46–годишна възраст търговецът Хайнрих Шлиман има вече достатъчно състояние да пристъпи към осъществяване на своята заветна мечта — да намери Троя. През 1870 г. заедно с жена си, младата гъркиня София, и с Омир в «ръка» Шлиман се озовава край Дарданелите — там, където смята, че се е намирала Троя. Но къде всред тази хълмиста равнина се е издигал якостенният град на Приам? Изхождайки от Омир, с чудна прозорливост и логична последователност Шлиман се насочва към плоския хълм Хисарлък, наема работници и започва да копае там. Още при първите удари на кирките излизат отломъци от тухли и глинени съдове, които ясно показват, че хълмът крие останки от голям укрепен град. Шлиман работи заедно с копачите от зори до залез, а нощем преглежда и сортира с жена си намерените находки. Работата продължава години наред с много упоритост и търпение. След останките на римското градче, което се е намирало на това място, той навлиза все по-дълбоко в недрата на хълма. Пласт след пласт се редят. И във всеки пласт — селища от различните епохи на историята. Шлиман разкопава девет селищни пласта. Впоследствие се оказва, че те са дванадесет, като най-долният е от новокаменната епоха с оръдия от изгладен камък, каквито са и най-старите находки на остров Крит. Става ясно, че този хълм крие останките на Омировата Троя. Но кой от тези открити девет селищни пласта е Приамовият град? Шлиман решава, че това е третият поселищен пласт, броен отдолу нагоре. Убеден, че е намерил Троя, че е осъществил заветната мечта на живота си, Шлиман решава да прекрати разкопките. Но ето че в утрото на последния ден става нещо необикновено, нещо, което се случва само в най-фантастичните романи! Под лъчите на утринното слънце в пръстта блясва някакъв златен лъч. Шлиман отпраща бързо работниците, прикляква до стената, която всеки миг може да се срути отгоре му, и започва да рови пръстта с джобното си ножче. До вечерта в червения шал на София са прибрани две златни диадеми, 24 огърлици, 6 гривни, 60 обици, 4066 брошки-фибули, стотици пръстени, една златна чаша, тежка 600 г, златно шише, няколко вази от сребро и мед, бронзово оръжие. Шлиман се радва като дете. Той е убеден, че е намерил съкровището на цар Приам, а може би на самата Елена! ... И той си представя как всред суматохата на неочаквано и коварно завладения град, бягайки, слугите са изтървали тук сандъчето със скъпоценностите, а срутващите се стени са го погребали завинаги. Новината за голямото откритие предизвиква сензация в целия свят. Името на Шлиман, което преди се произнасяло с насмешка, сега започва да се произнася с уважение. Някои несъобразности и грешки, които е направил Шлиман в датирането, са без сериозно значение Специалистите-археолози ще ги поправят. Шлиман е извършил най-същественото — открил е Троя. Значи Троя е съществувала! Приамовият град не е легенда! Троянската война е исторически факт и Шлиман доказа това.

Златната маска на цар Агамемнон

Източник: Искри от древността

Легенда ли е Приамовият град? Написана на : 2016-08-16 13:28:48

Шлиман

Поемите «Илиада» и «Одисея», шедьовър на древногръцката литература, са били винаги любимо четиво на хората и задължително четиво за учениците в гимназиите на Европа, които изучавали двете поеми и рецитирали наизуст по оригиналния старогръцки текст. Мнозина са се запитвали: съществувала ли е в действителност Троя? Къде е златообилна Микена? Измислица ли е Одисеевият дом на остров Итака? Някои археолози предприели дори разкопки при селището Бунарбаши край Дарданелите, но те не дали никакви резултати. И така до началото на нашето столетие се е смятало, че двете поеми са само прекрасни литературни произведения, без да се търси в тях някаква историческа основа. Живяло в градчето Мекленбург (Германия) едно момче на име Хайнрих Шлиман, син на беден пастор. Едничка радост в безрадостното му детство били двете книги «Илиада» и «Одисея», които баща му, сам влюбен в Омир, му подарил. Хайнрих ги четял, препрочитал, гледал ненаситно нарисуваните в книгите илюстрации. И започнал да мечтае да открие Троя, да намери златообилна Микена и гробницата на коварно загиналия Агамемнон. Детска мечта ще кажете? За какво ли не мечтаем, когато сме малки? А после си спомняме своите детски мечти със снизходителна усмивка! А животът не бил особено снизходителен към бедния пасторски син. Шест деца, при това сираци, без майка! Хайнрих трябвало да напусне училище и се погрижи сам за хляба си. Продавал като чирак в един колониален магазин сол, сапун и ракия, а вечер, убит от умора, след 11 часа работа мечтаел в твърдото си легло да открие Троя. Денем вдигал тежки бъчви с херинги на Хамбургското пристанище, а нощем в мансардната си стаичка, зъзнещ през зимата от студ и припадащ лете от жега, четял и учил, учил сам, без учител, старогръцки език. Заветната мечта да открие Троя не го изоставила и по-късно, когато изучил сам безупречно английски, френски, холандски, испански, португалски, италиански и руски. По-късно той се озовал в Петербург като представител на фирмата, където работел като дребен чиновник. Шлиман бил не само упорит самоук, но и сръчен търговец. И ето бедността е зад гърба му, парите текат в касата му, а Шлиман мечтае само за едно — да има достатъчно средства, за да открие Троя. За тази цел той отива заедно с група златотърсачи в Калифорния и, там, макар и болен от тифус, сам ръководел търговските си сделки. На 46–годишна възраст търговецът Хайнрих Шлиман има вече достатъчно състояние да пристъпи към осъществяване на своята заветна мечта — да намери Троя. През 1870 г. заедно с жена си, младата гъркиня София, и с Омир в «ръка» Шлиман се озовава край Дарданелите — там, където смята, че се е намирала Троя. Но къде всред тази хълмиста равнина се е издигал якостенният град на Приам? Изхождайки от Омир, с чудна прозорливост и логична последователност Шлиман се насочва към плоския хълм Хисарлък, наема работници и започва да копае там. Още при първите удари на кирките излизат отломъци от тухли и глинени съдове, които ясно показват, че хълмът крие останки от голям укрепен град. Шлиман работи заедно с копачите от зори до залез, а нощем преглежда и сортира с жена си намерените находки. Работата продължава години наред с много упоритост и търпение. След останките на римското градче, което се е намирало на това място, той навлиза все по-дълбоко в недрата на хълма. Пласт след пласт се редят. И във всеки пласт — селища от различните епохи на историята. Шлиман разкопава девет селищни пласта. Впоследствие се оказва, че те са дванадесет, като най-долният е от новокаменната епоха с оръдия от изгладен камък, каквито са и най-старите находки на остров Крит. Става ясно, че този хълм крие останките на Омировата Троя.

Троя

Но кой от тези открити девет селищни пласта е Приамовият град? Шлиман решава, че това е третият поселищен пласт, броен отдолу нагоре. Убеден, че е намерил Троя, че е осъществил заветната мечта на живота си, Шлиман решава да прекрати разкопките. Но ето че в утрото на последния ден става нещо необикновено, нещо, което се случва само в най-фантастичните романи! Под лъчите на утринното слънце в пръстта блясва някакъв златен лъч. Шлиман отпраща бързо работниците, прикляква до стената, която всеки миг може да се срути отгоре му, и започва да рови пръстта с джобното си ножче. До вечерта в червения шал на София са прибрани две златни диадеми, 24 огърлици, 6 гривни, 60 обици, 4066 брошки-фибули, стотици пръстени, една златна чаша, тежка 600 г, златно шише, няколко вази от сребро и мед, бронзово оръжие. Шлиман се радва като дете. Той е убеден, че е намерил съкровището на цар Приам, а може би на самата Елена! ... И той си представя как всред суматохата на неочаквано и коварно завладения град, бягайки, слугите са изтървали тук сандъчето със скъпоценностите, а срутващите се стени са го погребали завинаги. Новината за голямото откритие предизвиква сензация в целия свят. Името на Шлиман, което преди се произнасяло с насмешка, сега започва да се произнася с уважение. Някои несъобразности и грешки, които е направил Шлиман в датирането, са без сериозно значение Специалистите-археолози ще ги поправят. Шлиман е извършил най-същественото — открил е Троя. Значи Троя е съществувала! Приамовият град не е легенда! Троянската война е исторически факт и Шлиман доказа това.

 

Източник: Искри от древността
Дворецът на цар Минос Написана на : 2016-08-10 12:09:12

Карта на двореца на цар Минос

Поетичната легенда за крилатия архитект и прекрасния дворец на остров Крит не съдържат ли някаква историческа истина? Съществувал ли е в действителност цар Минос? Не крият ли недрата на остров Крит забележителен дворец, който е оставил спомен у поколенията? Тези въпроси са си задавали много историци от края на миналото столетие. Убеден, че е съществувал някога на остров Крит чуден дворец, англичанинът Артър Евънз се озова там през последните години на деветнадесетото столетие. Той беше млад човек, но вече професор по история в Оксфордския университет и директор на музей. Колегите му обаче го гледаха малко накриво и посрещаха с неодобрение много от неговите постъпки. Вместо да прекарва отпуските си в някое от именията на бащините си приятели в компанията на млади, забавни хора, както подобава на общественото му положение, той мяташе на гърба си раница и скиташе пеш или на кон из Англия и Европа, нощувайки в кръчми, селски колиби или хамбари. Така Евънз беше обиколил Румъния, Норвегия, Швеция, Финландия. На всичко отгоре той лично участвуваше във въстанията на славянските народи срещу турците и пишеше пламенни статии в английските вестници, като нападаше остро английските държавници, които поддържаха Турция. И ето че Артър Евънз продаде всичко, което беше наследил от баща си в Англия, купи хълма Кефала на остров Крит, построи си къща и започна да търси там легендарния дворец на цар Минос. В разкопките Евънз вложи своята вяра в легендата, тридесет години от живота си и цялото си имущество. Усилията му обаче не бяха напразни. Той разкри двореца в Кносос и заедно с това нещо много по-значително — неизвестната дотогава критска култура. Още при първите изкопи на хълма Кефала се появиха останки от сграда, която е заемала огромна площ. Тя беше действително истински «лабиринт» от стаи и коридори, зали и малки помещения, стълби и открити дворчета. Постепенно пред очите на Евънз израсна дворец с великолепен архитектурен замисъл и прекрасно изпълнение, дворец, какъвто можеше да се изгради само в една богата държава с многовековни традиции. Около един голям павиран двор бяха майсторски разположени сгради с най-различно предназначение: зали за приеми и стаи за царя и царицата, за придворните, за слугите и робите, стопански постройки и работилници, складове за храни и продукти, а под пода — зидани скривалища за златните съкровища на царя. Дворецът е бил на няколко етажа, свързани с великолепно стълбище, крепено от колони, които (нещо необикновено в архитектурата!) стават по-тънки към основата си. Това е бил дворец с изключително благоустройство и разкош. Във всички етажи е имало водопроводна инсталация, бани и тоалетни с водно промиване. Слънце и въздух прониквали през вратите на стаите или през специални отвори на тавана. Дворецът е имал обширен басейн за къпане и театър за 500 души.

Дворецът днес

Този приказен дворец е бил възхитителна гледка за пътника, приближаващ остров Крит. На фона на южното небе се появявал вълшебен дворец, блестящ с белотата на многоетажните си постройки, тераси, колони и портици. И нищо чудно, че мореплавателите дълго разказвали за тази вълнуваща гледка и за приказния дворец на остров Крит. И кой друг, освен предтечата на въздухоплаването — крилатият архитект Дедал, е можел да построи това строително съвършенство? Евънз действително беше открил двореца на легендарния цар Минос, или исторически казано — двореца на критските царе, които може би са носели името Минос, а може би са се наричали «миноси», както египетските царе са се наричали «фараони». Вътрешността на двореца донесе нови изненади за Евънз и за историческата наука. Украсата и комфортът на двореца били нещо изключително. За голямо щастие част от фреските, с които са богато украсени стените му, са много добре запазени. Също като живи пред нас застават далечните и тайнствени критяни с тяхното облекло, ежедневие, вкусове и обичаи. Многобройните фрески ни говорят за техния жизнерадостен, богат и охолен живот и едновременно за труда на безброй роби. На критяните не са били нужни тежки брони и щитове, те не са били принудени да се обучават ежедневно във военно изкуство, не са строяли крепостни кули. От нападенията на враговете ги е пазело морето и техният отличен флот. Затова те се радвали на природата и на живота. Да влезем в тронната зала на царя. Тя е много добре запазена. Сякаш вчера цар Минос е станал от трона си и изчезнал в небитието. Тронът му стои непокътнат до една от стените. Каменен трон, направен от калцит. полиран така добре, че прилича на бял карарски мрамор. От двете му страни са изобразени върху син фон два крилати лъва с глави на птици. Срещу него са поставени каменни пейки, където са сядали дворцовите велможи. Да тръгнем из дворцовите зали, коридори, портици и тераси. Навсякъде от стените ни гледат фрески във весели зелени, сини и пурпурни тонове, така свежи, сякаш вчера са нанесени. Тук има ливади с лилии, минзухари и теменуги, яребици, скрити между камъните, глигани, преследващи заек, котки, дебнещи петли, разцъфтяващи маслинови клончета и стилизирани октоподи, риби, морски звезди и миди. Критяните са виждали красотата на природата, както никой друг от съвременниците им. Насреща ни крачи млад мъж — може би цар, може би жрец, а може би това е загиналият в Атина Андрогей. Обгорял от слънцето, той върви през градина с лилии, а край него пърхат пеперуди. Сложил е ръка на сърцето си, а мускулестите плещи и тънката талия придават на тялото му очарователна грация. Той излъчва лъчезарна сила. Препасан е само със синкавобял пояс, а на главата си носи корона от лилии със сини паунови пера. По раменете му падат тъмни къдрици. Профилът му е нежен като на девойка. А ето отсреща весела група младежи и девойки. Всред лилави ливади танцуват девойки. Процесия от жреци принасят дарове. Роби носят върху закрита с балдахин носилка красива нагиздена дама. Ето и един снажен младеж, който носи конусообразна ваза с дарове, женствено красив с благородния си профил, пълните си устни и бадемовидни очи. Той ни е странно познат. Виждали сме го в египетските гробници. Значи критяните са онзи тайнствен народ, който египтяните наричали «кефтиу» или «хората от голямото зелено море»! Колко загадки изясни дворецът на цар Минос! Но да продължим. Тук има още толкова интересни неща! Три дами са седнали на една пейка. Те гледат някакви игри, зад гърба им има и други зрители. Дамите са с дълбоко деколтирани рокли, обшити със сини, червени, черни и бели волани, раменете и шиите им са украсени с накити от сребро и злато, а косите им са подредени от изкусен фризьор. Свели глави, те сякаш си разказват някакви дворцови клюки и малко се интересуват от това, с което ги забавлява дворцовият театър. А там на арената може би става нещо много вълнуващо, нещо, от което дъхът спира, а сърцето започва силно да тупти. Виждаме го нарисувано на стената, сякаш образите са запечатани на екрана на телевизор. Младеж се премята на гърба на разярен бик. Зад него стои акробатка, готова да подхване младежа, а друга хваща бика за рогата, за да направи същата главоломна акробатика. Дали това не е любимият спорт на критяните? Може би испанците с техните тореадори са наследили вкусовете на критяните, но не и тяхната сръчност. Те твърдят, че такава акробатика с разярен бик е вън от човешките възможности. Критяните са изобразили на една ваза и нещастието, което неминуемо става при този опасен скок — разярен бик пробожда брадат мъж, а на друга — гази повален младеж. Дали тези рисунки няма да ни обяснят легендата за Минотавъра — кръвожадния бик на цар Минос? Може би за такива смъртно опасни игри са били обучавани пленници? Нали така са постъпвали и римляните, като са обучавали роби за гладиатори? Измежду разчетените плочки с критско писмо, в които се съобщава за доставка на роби, има и такава: «От Атина 7 жени, едно момче и една девойка». Дали младежите и девойките, които нещастният Егей е трябвало да изпраща на цар Минос, не са били затваряни в двореца-лабиринт и обучавани в акробатически игри с бикове? Разкопаният от Евънз дворец обясни и защо той е бил наричан лабиринт. На гръцки думата «лабрис» значи брадва с две остриета. Такава брадва е изобразена на много места в двореца. Сигурно тя е била емблема на царската власт на критските царе. Тази брадва е играла роля и в религиозните вярвания на критяните. Защото много такива миниатюрни брадвички били намерени в една пещера, където според легендата се бил родил Зевс, сложени там от верующите като религиозен дар. Значението, с което сега употребяваме думата «лабиринт» в смисъл на сграда с много оплетени помещения, от която мъчно може да се излезе, идва именно от легендата за лабиринта на цар Минос. Така легендата за Минотавъра и за изкусния строител Дедал насочи археолозите да разкрият една неподозирана страница от историята на човешката култура.

Фреска - Момиче прескача бик

В «Долината на мъртвите царе» Написана на : 2016-08-10 11:51:48

Маската на Тутанкамон

Египтяните, от най-бедния селянин до най-висшия сановник, вярвали, че животът тук на Земята е само временно пребиваване на всяко живо същество. След видимата смърт животът продължава някъде отвъд Нил, в някакво друго царство, царството на вечното блаженство, където няма труд и мъка, няма болка и страдание. Тази вяра носела утеха на бедняка, изнемогващ от глад и непосилен труд, а за богатия била извор на непрекъсната грижа как да устрои погребението си, че тялото му да бъде запазено и да не му липсва нищо от онова, с което е привикнало тук, на Земята. Ето защо всеки египтянин се считал задължен да подготви още приживе гробница за себе си и своите близки, правел това съобразно своето имотно състояние и обществено положение. Заможните египтяни си построявали богати гробници, стените на които били майсторски украсявани с релефи, изобразяващи живота и делата на покойника. Тялото, изкусно балсамирано, увито с ленени платна, накичено с различни чудодейни муски, огърлици и гривни, към които египтянинът имал особена слабост, и намазано с благовонни масла, било поставяно в саркофаг от трайно дърво. Край него поставяли съдове с храна и онези вещи, с които умрелият си е служил. Такова погребение поглъщало, разбира се, много средства. Бедните египетски селяни и занаятчии, които работели от тъмно до тъмно само за залък хляб, погребвали своите покойници в общи ями с привързана за тялото дъсчица, на която била написана молитва и молба към бога Озирис, владетеля на задгробното царство, да даде храна на умрелия... «1000 вола, 1000 хляба и 1000 чаши питие». За да запазят тялото си за вечното блаженство, фараоните от времето на Хуфу строяли пирамиди — гигантски каменни планини, където след смъртта тялото им било зазиждано и достъпът до него изкусно замаскиран. Но колкото и странно да изглежда, с това те вместо да осигурят на мумията си тъй желания вечен покой, обричали я на поругание. Скъпите предмети, всред които живеел владетелят, и които след смъртта му били зазиждани с мумията, привличали алчните погледи на живите. Пирамидите до една били ограбени още в древността. Фараоните от времето на Тутмос I започнали да си строят тайни гробници. Но това било съпровождано с редица неудобства. Така например след погребението на владетеля трябвало да бъдат избити всички, които знаели тайната на царската гробница. Покойникът се лишавал и от тържествената погребална церемония, която била нещо задължително в култа към мъртвите, и от редовните литургии, извършвани от жреците и близките му. Но дори и тези тайни гробници не помогнали. Крадците били изобретателни и прониквали и там. Тогава фараоните от XVIII династия, които заели египетския престол към XV в. пр. н. е., обърнали поглед към каменистата клисура отвъд Нил срещу столицата Тива. Тук в канарите те започнали да строят своите гробници. В тази «Долина на царете» търсили покой за мумиите си владетелите от XVIII, XIX и XX династия (от XV до началото на XII в. пр. н. е.). До днес в тази долина са открити около 40 гробници. Но няма нито една, в която да не са прониквали крадци. Богатствата на мъртвите привличали като магнит живите. Крадците били ловки, жаждата за богатство твърде силна и те действували понякога дори в съдружие с пазачите, охраняващи «града» на мъртвите. Не ги смущавал суеверният страх от призраците на умрелите, които според техните вярвания бродели нощем край гробниците. Не ги плашели и заклинанията, написани върху платната, с които били покрити мумиите, че зло ще сполети всеки, който ги докосне. Нощем, при невероятно големи трудности крадците продължавали да ограбват съкровищата на мумиите. И така чак до наши дни... Ето защо учените от цял свят били дълбоко развълнувани, когато през 1922 г. в ноемврийските вестници се появило сензационно съобщение — в «Долината на мъртвите царе» е открита гробница с непокътнато погребение! В «Долината на мъртвите царе» дълго време работили археолози от различни страни. Един ден английският археолог Хоуърд Картър открил под една съборена хижа, някогашно жилище на строителни работници, стъпала, които отвеждали дълбоко в земята. С трескаво нетърпение откривателите разчистили шестнадесетте стъпала и стигнали до един зазидан вход. Върху мазилката му ясно личали следи от печата на Тиванските гробници — чакал с девет вързани пленника. Откривателите онемели от вълнение. Нямало никакво съмнение: повече от три хилядолетия никой не е докосвал тези печати. Но какво се крие зад този вход? Археологът обаче имал необикновено самообладание и търпение. Той подготвил всичко необходимо — специалисти, лаборатории, материали и едва тогава отворили многообещаващата тайнствена стена. Изследователите се намерили пред дълъг коридор, целият затрупан с чакъл, камъни и пясък. Разчистили го внимателно и стигнали до втори зазидан вход. Тук пак имало следи от същите печати. До тях в «царско колело» ясно се четяло името на фараона Тутанкамон. Картър вече не се съмнявал. Той стоял пред гробницата на Тутанкамон — последния фараон от прочутата XVIII династия. За Тутанкамон историята знаела твърде малко. Той царувал кратко, бил зет на забележителния фараон Ехнатон, който се опълчил срещу жреците и въвел нова религия в Египет, и на жена му — красавицата Нефертити. Какви тайни ще разкрие гробницата? В какво състояние е тя? Ограбена ли е или не? Дали мумията е тук? Или подобно на мумиите на толкова много фараони и тя, за да бъде запазена от нечистите ръце на древните крадци, е отнесена и скрита някъде другаде? Защото не са били малко случаите, когато след някой грабеж близките вдигали тайно нощем мумията на покойника и я премествали на друго място. Така е странствувала от една гробница в друга мумията на не един египетски фараон. Археологът имал основание да си задава тези въпроси: и на двата разкрити входа личали места с по-нова замазка. С вълнение пристъпили към разкриването на втория зидан вход. Насочили електрическите фенерчета през отворената дупка и онемели от почуда. Приказка или действителност било това? Пред очите им се разкрила зала, натъпкана с най-различни прекрасни вещи. Истинско съкровище от приказките! Фенерчетата осветили позлатени легла, украсени с фантастични животни, прекрасни сандъци с най-фина резба, кресла и колесници с чудна златна украса, алабастрови съдове с изящна изработка, тайнствени черни сандъци, безброй бели сандъчета, пълни с жертвени ястия и плодове. Под едно от леглата забелязали дупка в стената, колкото да се промъкне човек. Картър се проврял през нея и се намерил в друга подземна стая, също така претъпкана с прекрасни вещи. Тук вече ясно личало, че е шетал крадец. Капаците на украсените с чудна резба сандъци били отворени, част от предметите извадени и разхвърляни. Крадецът е търсил изглежда по-дребни ценни вещи, които да може незабелязано да изнесе от гробницата. Твърде възможно е крадецът или крадците да са били изненадани, защото на пода в един шарф, вързани на възел, били намерени няколко златни пръстена. Гробницата била посещавана от крадци още в древността, но тя пазела съкровища, каквито светът не подозирал, че могат да съществуват. Тук имало дрехи и сандали, украсени със злато и скъпоценни камъни, огърлици, гривни с най-фина изработка, ветрила от щраусови пера с чудно красиви дръжки, прекрасни съдове от алабастър и фаянс, кресла с неповторима украса.

Гробницата на Тутанкамон

Но къде е мумията на фараона? До една от стените стояли като на стража две еднакви статуи на фараона в естествена големина, направени от черно дърво. Между тях археолозите открили умело замаскиран вход. Дали не е там мумията? Разкрили внимателно входа и... онемели от изумление. Пред тях се издигала златна стена! Когато я разгледали внимателно, разбрали, че се намират пред огромен саркофаг. Дълъг 5 м, широк 3,30 и висок 2,73 м той изпълвал почти цялото подземно помещение. Тесен коридор от 60 см го отделял от стените, украсени с различни рисунки и надписи. Боите на тези изображения били така свежи, сякаш вчера са поставени от ръцете на художника. От едната страна на саркофага имало врата. Отворили я и се намерили пред втора златна стена — втори саркофаг, малко по-малък от първия, направен от дъбово дърво и позлатен отгоре. Той бил изписан и от външната, и от вътрешната страна със сцени и текстове от «Книгата на мъртвите». На вратата на втория саркофаг стоял непокътнат печатът на Тутанкамон. С безкрайна радост и вълнение Картър и сътрудниците му гледали този печат. Нямало вече никакво съмнение! Мумията на фараона е тук, зад тази ключалка, до която никой през хилядолетията не се е докосвал! Отворили вратичката и се намерили пред Трети позлатен саркофаг, пак с надписи и религиозни сцени. След третия следвал четвърти, също дъбов, обкован със злато. Когато отворили вратичката и на четвъртия, пред тях блеснал чуден саркофаг от жълт кварцит. На четирите му ъгли били изобразени релефно четири богини-пазителки. Разперените им криле обгръщали саркофага като в прегръдка, сякаш да го защитят от всякакво посегателство. Тежък капак покривал този саркофаг. С големи усилия успели да го вдигнат. Тънко платно покривало онова, което лежало в саркофага. Свалили внимателно покривките и... нова изненада! Пред тях блестял цял в злато ковчег с образа на фараона, дълъг 2,25 м. Лицето и ръцете били направени от масивно злато, веждите и клепките му от тъмносиньо стъкло, очните ябълки от алабастър, зениците от ахат, а царските емблеми на челото били инкрустирани с непрозрачно стъкло и фаянс. Ръцете държали царски скиптър и камшик, направени от масивно злато и украсени с тъмносин фаянс и цветно стъкло. Това златно лице с малко венче от изсъхнали цветя върху челото било така прекрасно, че откривателите дълго не могли да откъснат очи от него. Когато повдигнали внимателно капака на ковчега, пред очите им се появил втори ковчег — още по-красив от първия. Всички ахнали пред това великолепно произведение на древноегипетското изкуство! Облицован със злато и богато украсен, той представлявал царя като бог Озирис. Когато разтворили и този ковчег, дъхът на всички спрял от изумление. Пред тях лежал трети ковчег, целият от масивно злато, украсен и гравиран със съвършено майсторство. Две крилати богини обгръщали краката на царя. Никой никога не бил виждал нещо по-красиво. В този златен ковчег, обвита в тънки платна, окичена с различни талисмани и скъпи украшения, лежала мумията на фараона. Лицето й било покрито със златна маска — портрет на фараона, изработена с изключително майсторство. Лицето на царя било младо, почти юношеско. Фараонът починал деветнадесетгодишен. Дали болест, нелечима за онова време, или някакво дворцово злодеяние е прекъснало нишката на живота на това младо миловидно лице? Картър и сътрудниците му продължили да изследват подземната гробница. Открили още един вход. Той ги извел до друга подземна стая, която нарекли «съкровищница». Тук се съхранявали тайнствени, необикновено интересни и красиви предмети, свързани с религиозните вярвания — изображения на богове и свещени животни. Тук се намирала и цяла флотилия от красиво изработени лодки, с които фараонът трябвало да премине в задгробното царство. Много сандъци и сандъчета от черно дърво съхранявали красиви, скъпи вещи и украшения. Повече от 3000 години почивал тук в тази подземна гробница, в своите златни ковчези, всред нечувани и невиждани богатства младият, царувал само 6 години фараон Тутанкамон. Толкова много злато и богатства, събирани с кръвта и мъките на египетския народ и заровени без полза и без нужда в земята! Сега съкровищата от гробницата на Тутанкамон се пазят в музея в Кайро. Мумията на фараона е в Лондон. Но и до днес тя крие една неразгадана тайна — изкуството на египетските жреци да балсамират по такъв недостигнат и до днес начин телата на своите мъртви.

Страница 1 от 1
 1-15 от 15  |   1