Sibir
Блог Энергия Мечты
blogs left blogs right
Энергия
Энергия, 27
« sibir.bg
Хидра Легенда за Херкулес и Хидра Написана на : 2017-01-16 14:21:36

Със съзвездието Хидра е увековечен друг от подвизите на прославения митически герой Херкулес. Рожба на Тифон и Ехидна било ужасното чудовище Хидра с дълго змийско тяло и с девет драконови глави, от които едната била безсмъртна. Излязла от мрачния Тартар, Хидра живеела в блатото край гр. Лерна (отгдето и името й Лернейска хидра). Всяка нощ тя изпълзявала от леговището си и като страхотен ураган унищожавала цели стада добитък и опустошавала околностите на града. За бедствията, които Лернейската хидра причинявала, се говорело из цяла Гърция, но никой не смеел и да помисли за унищожаването на това чудовище. Евристей, научил за бедствията, които Хидрата причинявала, възложил на Херкулес да отиде незабавно в Лерна и да я убие. Херкулес взел със себе си и братовия си син Йолай, впрегнали буйните коне в колесницата и тя като вихър се понесла към Лерна. Когато пристигнали там, Херкулес оставил Йолай с колесницата в една горичка край Лерна, а самият той тръгнал да търси Хидрата. Открил леговището й — огромна пещера, заобиколена от дълбоко и мочурливо блато. Щом подушила човешко месо, Хидрата изпълзяла от пещерата. В този миг стрелите на Херкулес като мълнии връхлетели върху главите й. Разярена, Хидрата преплавала блатото, изправила се на дебелата си опашка, разтворила грамадните уста на главите си и се нахвърлила върху Херкулес. Но той стъпил върху огромното й тяло, покрито с дебели блестящи люспи, и го притиснал до Земята. Размятала дългата си опашка Хидрата и я обвила около краката на Херкулес, за да го повали на Земята, ала той останал непоклатим като скала. С тежкия си боздуган непрестанно нанасял удари върху главите на Хидрата и ги откъсвал една след друга… Но тя оставала жива и с още по-голяма ярост стягала краката му с опашката си. На помощ на Хидрата се притекъл и един рак, който изплувал из блатото и забил острите си щипци в краката на Херкулес… Борбата ставала все по-ожесточена и по-тежка, защото на всяка откъсната глава на Хидрата израствали незабавно две нови глави, още по-страшни. Тогава Херкулес извикал на помощ братовия си син Йолай. Той убил чудовищния рак, запалил близката горичка и с горящите дървета обгарял шията на всяка глава, която откъсвал Херкулес. Така престанали да израстват нови глави на Хидрата. Скоро останала само безсмъртната й глава. Сграбчил я Херкулес с мощните си ръце, отскубнал я и жива я хвърлил в дълбока яма, като я затрупал с огромна скала, за да не може никога да излезе оттам. След това Херкулес разсякъл тялото на Хидрата и натопил стрелите си в черната й отровна кръв. Така раните от стрелите на Херкулес с никакви средства не можели да бъдат излекувани. Като избавил Лерна и околностите му от бедствията на чудовищната Хидра, Херкулес се завърнал в гр. Тиринт, гдето бил посрещнат с големи почести от народа. А Хидрата се проточила на Небето като съзвездие, за да напомня на хората, че са избавени от бедствията, които им причинявала, от безстрашния герой Херкулес.

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Плеядите Написана на : 2017-01-16 14:20:44

ПЛЕЯДИТЕ са сестри на Хиадите. Те са седемте дъщери на Атлас — Електра, която родила от Зевс Дардан и Етион, Мая, родила от Зевс Хермес, Тайгета, Алциона (най-ярката звезда в звездния куп Плеядите), Меропа, Келена и Астеропа. По неизвестни причини плеядите били преследвани от ловеца-гигант Орион. За да се спасят от него, те се помолили на боговете, които ги превърнали в гълъби, после в звезди и след това ги оставили на небето. Според друг вариант на мита Зевс възложил на плеядите да му носят амброзия на Олимп. За сестрите пътят до Олимп бил много тежък и при всяко отиване там една от тях загивала. Но Зевс не допускал да се намали броят на сестрите. При всяко завръщане той заменял загиналата сестра от плеядите с нова. Така броят на звездите в Плеядите остава неизменен. Звездният куп Плеядите е привлякъл погледа и на нашия народ, които го нарича Квачката. Най-ярката звезда в купа е квачката, а останалите по-слаби звезди около нея — пиленцата, които са шест. Те непрекъснато трептят, сякаш кълват просени зрънца. Що се отнася до Хиадите, в този звезден куп нашият народ е обърнал внимание на наредените като обръч звезди около звездата Алдебаран, която нарекъл _Гайдаря_, а звездите, които образуват обръча около нея — _Хорото_.

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенди за Сириус Написана на : 2017-01-16 14:19:54

В древен Египет звездата Сириус е била на особена почит. По появяването й, след периода й на невидимост, сутрин и лъчите на изгряващото Слънце, жреците предсказвали разливането на р. Нил, което било от жизнено значение за древните египтяни. По звездата Сириус жреците определили приблизително продължителността на тропическата година, която е в основата на древноегипетския слънчев календар. Уточняван през хилядолетията, този календар се използува сега от цивилизованите народи в целия свят. Римляните са наричали звездата Сириус _Канинула_ (Кучешка звезда — от думата канис, която значи куче). За тях появяването на тази звезда в лъчите на изгряващото Слънце показало, че настъпват непоносимите летни горещини. Настъпвало времето на пожари и различни епидемии. Богатите през време на горещините отивали във вилите си, а народът понасял тежко последиците от горещините. За римляните летните горещини били „кучешко време“ — каникула (ваканция). За звездата Сириус сред нашия народ се разказва следната легенда. В ранна есен керван от коли, натоварени с жито, спрял да пренощува. През нощта керванджиите се събудили и видели на изток ярка бяла звезда (Сириус). Взели я за Зорницата*, впрегнали колите и тръгнали в тъмната нощ. Но вместо да се зазори, нощната тъма оставала непрогледна. Заблудил се керванът, попаднал в тинесто блато и всички загинали. Затова народът нарича Сириус Лъжикерван. [* Зорницата е планетата Венера. Изгряването й означава, че скоро ще изгрее и Слънцето.]

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легендата за Херкулес и дракона Написана на : 2017-01-16 14:18:40

Във висините на Олимп се подготвяло невиждано пиршество. Лично Зевс — владетелят на Небето и Земята, давал нареждания на боговете, които те мигновено изпълнявали. Амброзията и нектарът били много повече откогато и да било. Хелиос обливал със златистите си лъчи просторите на Олимп и те блестели с вълшебна тържественост, сред която боговете се готвели да отпразнуват сватбата на Зевс и Хера. Богинята на небесната дъга Ирида и богините на женската прелест — харитите, облекли Хера в сватбената премяна. Сияеща в своята младост и божествена красота, Хера влязла в тържествените простори. Горда и величествена, тя седнала на своя златен престол до Зевс, заобиколена от младите богини. Боговете един след друг поднесли дарове на великата богиня. Но подаръкът на богиня Гея (Земята) възхитил всички. Из глъбините на своите недра тя извадила едно чудно дърво, което всяка година раждало само по три златни ябълки. Взела богиня Хера чудното дърво и го отнесла далече, далече…, чак на западния край на Земята. Там, гдето титанът Атлас поддържал на плещите си целия небесен свод, била градината на неговите дъщери — хесперидите, родени от жена му Хеспера. В тяхната градина Хера посадила ябълковото дърво и им поръчала да го пазят така, че никой да не може да вземе златните ябълки от него. При самото дърво Хера оставила ужасен дракон, който никога не заспивал и бълвал непрекъснато огнени пламъци на всички страни. Спокойна, Хера се върнала на Олимп. Последното, дванадесетото поръчение, което Евристей възложил на Херкулес да изпълни, било да му донесе трите златни ябълки от градината на хесперидите. Това било най-трудното поръчение, защото никой не знаел и не можел да посочи на Херкулес пътя за градината на хесперидите, а дори и да стигне там, ще загине от огнените пламъци, които драконът непрекъснато бълва. Дълго бродил Херкулес из Европа и Азия и стигнал чак до далечния Север, гдето тече р. Еридан. Там нимфите му доверили, че само морският бог Нерей знаел пътя и Херкулес трябвало да го принуди да му го каже. Тръгнал Херкулес да търси бог Нерей. След много дни и нощи го намерил на морския бряг. Нападнал го, но не било лесно да го победи, защото Нерей приемал образи на различни морски чудовища. След дълга борба Херкулес победил Нерей и го вързал здраво със синджири. — Ще те отвържа само ако ми покажеш пътя за градината на хесперидите — казал му Херкулес. Не искал Нерей да издаде тайната, но не можел да остане вечно вързан. Показал на Херкулес пътя, като го предупредил, че ще срещне големи трудности, преди да стигне градината на хесперидите. Херкулес отвързал морския бог Нерей и тръгнал по пътя, който той му посочил. Вървял много дни и нощи и стигнал в Либия, гдето върлувал великанът Антей — син на бог Посейдон. Антей принуждавал всеки пътник да се бори с него. Но кой можел да победи сина на господаря на моретата?! Антей побеждавал всички и жестоко ги разкъсвал. Той принудил и Херкулес да се бори с него. Няколко пъти Херкулес го повалял на Земята, ала Антей от това придобивал още повече сили и още по-жестоко се нахвърлял върху него. През време на борбата Херкулес забелязал, че винаги когато Антей започвал да губи сили, се допирал до майка си — Земята (богиня Гея) и придобивал от нея нови, още по-големи сили. Разкрил тайната за непобедимостта на Антей, Херкулес го вдигнал на ръце високо над Земята. Така Антей загубил силите си и Херкулес го удушил. Продължил пътя си Херкулес и най-после стигнал до западния край на Земята, при титана Атлас. Поприказвал с него, докато си отпочине от дългия път и тръгнал за градината на хесперидите. Те го видели, но не посмели да му попречат да влезе в градината им. Влязъл Херкулес в нея и отдалеч видял златните ябълки на дървото, които блестели с ослепителна светлина. Пристъпил към дървото и върху него се нахвърлил драконът, бълвайки яростно огнени пламъци. Без да се страхува, Херкулес се приближил до чудовището и го ударил по главата с тежкия си боздуган толкова силно, че то се строполило на земята и започнало да се гърчи. С още няколко удара Херкулес убил дракона. След това откъснал трите златни ябълки и ги отнесъл на Евристий. Великата богиня Хера превърнала дракона в съзвездие и го оставила на небето. Там главата на дракона е в краката на Херкулес, за да напомня за неговия последен подвиг, при който убил едно ужасно чудовище.

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за съзвездието Скорпион Написана на : 2017-01-16 14:17:44

Митологията свързва съзвездията _Скорпион_ и _Еридан_ с трагичната участ на _Фаетон_. Климена, дъщеря на морската богиня Темида, била толкова красива, че даже лъчезарният бог Хелиос (Слънцето), който всеки ден лети със златната си колесница високо над Земята, никъде не видял по-хубава девойка от нея. Оженил се за нея и тя му родила син, сияещ като баща си, затова му дала името Фаетон (т.е. сияещ), но не бил безсмъртен като него. По цял ден Фаетон играел със своя братовчед Епаф — син на гръмовержеца Зевс. Един ден, кой знае защо, Епаф започнал да му се присмива: — Макар да се казваш Фаетон, ти не си никакъв син на Хелиос. Ти си син на най-обикновен смъртен! Като камък паднали тези думи в детската душа на Фаетон. Разплакал се той и затичал при майка си. Тя го прегърнала и го запитала защо плаче. Хълцайки, той й разказал колко тежко го е обидил Епаф. Вдигнала ръце Климена към Слънцето и се заклела: — О, сине мой! Заклевам се в лъчезарния Хелиос, който ни вижда и чува, че той е твоят баща! Нека той ме лиши от светлината си, ако не казвам самата истина! Иди при него в двореца му! Той ще те посрещне като свой син и ще потвърди думите ми! Успокоен от думите на майка си, Фаетон отишъл в двореца на баща си Хелиос. Видял го отдалеч, седнал на златен трон, но не могъл да се приближи до него, защото очите на никой смъртен не могат да издържат ослепителната му светлина. Щом Хелиос видял Фаетон, зарадвал се и сиянието около него станало още по-силно. Фаетон му разказал как Епаф всял в него съмнението, че е негов син. Помолил го да разсее съмнението, като му даде доказателства, че е негов син. — Ти си мой син! За да се увериш, поискай от мен каквото пожелаеш, и кълна се в свещените води на Стикс, че ще изпълня желанието ти! Зарадвал се Фаетон от тези думи на Хелиос и го помолил да му даде само за един ден колесницата си с крилатите коне, за да премине с нея по небесните простори. Потъмняло сиянието около Хелиос, щом чул тези думи. Умислен, той започнал бащински да го съветва: — Помисли ли, сине мой, преди да поискаш това от мен! Та нима смъртен може да седи в моята колесница?! Даже никой от безсмъртните богове не може да я кара! Моите крилати коне се носят като вихър и ти нямаш сили да държиш юздите им и да ги управляваш. А пътят в началото е толкова стръмен, че ще ти се стори, че летиш право нагоре. Когато стигнеш най-големите висини, косата ти ще настръхне от страх, ако погледнеш надолу към Земята. След това конете стремглаво политат по стръмен път надолу, към водите на океана… Откажи се, сине мой, от това желание! По пътя има много чудовища, които и теб, и конете ще изплашат. Ти искаш да загинеш! Непреклонен бил Фаетон. Още по-настойчиво искал от Хелиос да му даде колесницата си. Не се вслушал в съветите на баща си. Не могъл Хелиос да наруши клетвата си в свещените води на река Стикс и разрешил на Фаетон да вземе колесницата му. Отишъл Фаетон на източния край на Земята, гдето била златната колесница на Хелиос. Впрегнали в нея крилатите буйни коне. Нахранени добре с амброзия и напоени с нектар, те нетърпеливо пръхтели и тропали с копитата си. Обзет от невиждана радост, Фаетон седнал в колесницата и хванал юздите на конете. Богиня Еос (Зората) широко разтворила златните врати и в миг конете се понесли нагоре по стръмния път. Бясно препускали те, а силите на Фаетон не стигали, за да държи здраво юздите им и да ги управлява. Те летели без път, защото самият Фаетон не познавал пътя и не знаел къде да ги насочва. И ето пред конете се появил един огромен, страшен скорпион, покрит с отровни люспи. Насочил той към конете и към Фаетон дългото си смъртоносно жило. Изплашил се Фаетон от това чудовище, изпуснал юздите на конете и паднал по очи в колесницата. Почувствували се свободни, за да избягнат страшния скорпион, конете полетели стремглаво нагоре, нагоре…, към звездите, а колесницата се люшкала след тях и всеки миг можела да се преобърне. Изплашила се богиня Селена (Месечината), като видяла как препускат в небесните простори конете на нейния брат Хелиос, изпуснати и неуправлявани от никого. Какво ли е станало с нейния брат Хелиос? Издигнали се до висините, конете стремглаво се спуснали надолу към Земята. От огнената колесница буйни пламъци обхванали цялата Земя. Огънят превръщал в пепелища цветущите градове и плодородните поля. Запалили се планините, завряла водата в реките и моретата и облаци от гъсти горещи пари се издигали над тях… Изплашили се нимфите и с плач се скрили в дълбоките пещери. Скоро реките и моретата се превърнали в пресъхнали, дълбоко пропукани пустини… От непоносимата горещина се изплашили морските богове. Смърт заплашвала Земята. Тогава богиня Гея (Земята), обляна в сълзи, отправила молба към господаря на Небето и Земята, великия гръмовержец Зевс: — О, велики господарю! Защо допускаш да загина аз, да загине царството на твоя брат Посейдон? Нима в тези пламъци трябва да изгори целият свят? Чул молбата на богиня Гея великият Зевс. В миг изгасил страшните пламъци, които обвивали Земята. Вдигнал тежката си десница, хвърлил ослепителна светкавица и разбил на парчета огнената колесница. Разбягали се на всички страни крилатите коне на Хелиос. По цялото небе се разлетели огнените парчета от колесницата… Обхванат от огнени пламъци, полетял към Земята Фаетон и паднал в река Еридан, далече от родината си. Дълбока скръб помрачила сияещия Хелиос от трагичната гибел на сина му и цял ден не се показал в не бесните простори… Хесперийските нимфи извадили от река Еридан тялото на Фаетон и го погребали. Нещастната му майка Климена, обляна в сълзи, дълго търсила гроба му. И когато го намерила, горчиво плакала за своя любим син. Плакали и нейните дъщери хелиадите. Скръбта им била толкова голяма, че боговете се смилили над тях и ги превърнали в тополи. Застанали на бреговете на река Еридан, хелиадите-тополи се надвесили над нея. Сълзите им по техния брат непрестанно се ронили и падали във водите на река Еридан, като се превръщали в прозрачен кехлибар. Съзвездията Скорпион и Еридан напомнят за трагичната смърт на Фаетон, който не послушал съвета на своя велик баща — лъчезарния Хелиос. Скорпионът има и друга „заслуга“, за да блести като съзвездие на небето. Той ужилил по петата легендарния ловец Орион. От отровата му Орион умрял на остров Хиос.

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за съзвездието Риби Написана на : 2017-01-16 14:16:45

Една легенда, достигнала до нас от дълбока древност, разказва, че когато Слънцето при своето видимо движение по еклиптиката влизало в съзвездието Риби, започвали да валят силни пролетни дъждове. Тогава на небето се появявали две риби. Но легендата не обяснява защо те са свързани с дълга и широка лента. Древните гърци са вплели Рибите в митологични разкази, които и днес пленяват със своята поетичност. Всяка сутрин, когато лъчите на Хелиос започвали да позлатяват високите планински върхове и когато капчиците роса още блестели като брилянти по зелените листа на цветята и по тревата, из дълбочините на морето излизали заловени за ръце една след друга нереидите — петдесетте дъщери на морския бог — прорицателя Нерей. Весело играели и лудували те на морския бряг. От песните и смеха им утихвали бурните вълни на морето, заслушвали се зверовете… Една от тях — прекрасната Галатея, веднъж, като гонила пъстроцветна пеперуда, се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид, синът на Симетида, висок, строен и красив като бог Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи. Но и Акид, очарован от божествената й красота, забравил накъде е тръгнал й се насочил към нея… Обикнали се двамата млади и от този ден станали неразделни. Всеки ден, щом на морския бряг се показвала Галатея, Акид я хващал за ръката и двамата отивали до една малка пещера, недалеч от един висок скалист връх… Не само Акид обичал прекрасната Галатея. Обичал я и едноокият, грамаден като планина циклоп Полифем. Видял я той веднъж на морския бряг, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето на ужасния циклоп, до който никой не смеел да се приближи, за да не бъде разкъсан и изяден от него. Уплашила се Галатея от страшния му вид, избягала и винаги се криела от него. Но любовта на Полифем към Галатея все по-силно се разгаряла. Всеки ден той докарвал многобройните си стада овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири със свирката, която сам си направил от сто дебели тръстикови стебла. Далеч се разнасяли звуците от свирката му и разклащали дърветата. Достигали те и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място до пещерата, далеч от погледа на ужасния циклоп Полифем. Един ден той ги съзрял и обезумял от любовта си към Галатея, скочил от планинския връх и затичал към тях. Разтърсила се Земята от неговото огромно тяло, развълнувало се морето… Изплашили се Галатея и Акид и се хвърлили в бурното море. Там, превърнати в Риби, те плуват в глъбините му, свързани с дългата и широка лента на любовта им… Не по-малко трагичен е и другият разказ. Цар Приам имал брат Тифон, който с красотата си очаровал крилатата богиня на зората Еос и тя го откраднала. Боговете му дали безсмъртие, но не му дали вечна младост. Напразно мечтаел той за вечна младост. Дните и годините минавали и безмилостно оставяли следите си по лицето му. Един ден Тифон видял в далечината Афродита — богинята на любовта, да върви със своя син Ерос, който, изпънал златния си лък, бил готов всеки миг да пусне любовна стрела в сърцето на бог или смъртен. Облечена в златоткана дреха, с венец от благоуханни цветя на главата вървяла Афродита, хванала за ръката своя син. Където стъпела прекрасната богиня, израствали чудни цветя и въздухът ухаел на свежест и младост. Очарован от красотата й, Тифон хукнал след богинята. Узнала намеренията му, тя побягнала със сина си… Още малко и Тифон щял да я настигне. За да се спаси от преследването му, Афродита и Ерос се хвърлили в река Ефрат и се превърнали на Риби. Боговете поставили на небето всред съзвездията двете риби, свързани с дълга и широка лента — олицетворение на великата майчина любов.

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за съзвездието Лъв Написана на : 2017-01-16 14:15:47

Митологията на гърците е свързала съзвездието Лъв с чудовищния Немейски лъв и с един от подвизите на митическия герой Херкулес. Като победил титаните, Зевс ги затворил в мрачния Тартар. Пред огромната му врата наредил да стоят непрекъснато хекатонхейрите (сторъките) и зорко да бдят, за да не избягат страшните чудовища. Титаните завинаги загубили властта си над света. Но борбата на Зевс да завземе властта над Небето и Земята не свършила с победата над титаните. Предстояла му още една, последна, но най-тежка борба със стоглавото чудовище Тифон, което всявало ужас и причинявало всички злини на Земята. Когато Гея (Земята) разбрала колко жестоко е постъпил Зевс с нейните деца (титаните), тя встъпила в брак с мрачния Тартар и родила страхотното чудовище Тифон със сто огромни драконови глави, които бълвали непрекъснато буйни огнени пламъци на всички страни. Щом Тифон излязъл из земните недра, цялата Земя затреперала от огромното му тяло. Оглушителен рев на разярени бикове и лъвове, кучешки лай и страхотно змийско съскане се разнасяли далеч по Земята, а пламъците от драконовите глави опожарявали всичко наоколо. Ужас обхващал животните и хората и даже боговете от това разярено чудовище. Земята горяла и всичко се топяло от адската горещина, която бълвали главите на Тифон. Само Зевс не се уплашил. Той смело застанал пред чудовището и го обсипал с мълнии и гръмотевици. Земята и небето се слели в един непрекъснат огън, сякаш въздухът започнал да гори. От мълниите на Зевс всичко се превърнало в пепел. На пепел станали и стоте драконови глави на Тифон и той се проснал като огромна планина, от която изригвали огнени езици, които разтапяли всичко наоколо. Самата Земя била застрашена да се разтопи напълно. Но Зевс, без да губи време, сграбчил огромното огнено тяло на Тифон и го захвърлил в дълбочините на мрачния Тартар, който го бил създал. Там останал завинаги Тифон. Но и от Тартара той често всявал ужас сред хората и боговете, като създавал страхотни урагани, които помитали всичко, където преминели. Пламъците на Тифон пробивали планините и като огнени реки потичали по склоновете им и ги опожарявали. Но най-страшното дошло, когато Тифон се оженил за Ехидна. От брака им се родили ужасяващи чудовища — двуглавото куче Орфо, триглавото куче Цербер със змийска опашка, Лернейската хидра, Немейският лъв и др. Някои от тези чудовища излезли на Земята, гдето причинявали страхотни бедствия, ужас и страдания на хората. Тифон и Ехидна изпратили своята рожба — огромния лъв в планините, недалеч от гр. Немея (отгдето и името му Немейски лъв). Със страшен рев той върлувал в околностите на Немея и опустошавал всичко. Ужас обхващал хора и животни, когато чували неговия рев. Хората не смеели да излизат от къщите си. Настанал глад и мор по хора и добитък. В Немея се чували само плач и стенания. Никои не можел да избави хората от непоносимото бедствие, за което се говорело из цяла Гърция. Чул Евристей за това бедствие и възложил на Херкулес да изпълни незабавно първото му поръчение: да убие Немейския лъв и да му го донесе в Микена. Херкулес тръгнал веднага за гр. Немея. Когато пристигнал там, докъдето стигал погледът му, виждал само опожарена Земя и никаква жива душа. Нямало дори кого да попита къде е леговището на страшния лъв. Без да губи време, Херкулес се отправил към планините. Цял ден бродил из тях, но никъде не могъл да открие чудовищния лъв. Започнало да се мръква. От далечината Херкулес чул страшния рев на лъва, който, разбудил се, се протягал и чакал да се стъмни, за да продължи опустошенията си от предишната нощ… С няколко гигантски скока Херкулес се намерил до леговището на лъва. То представлявало огромна пещера с два изхода. Пред единия от тях Херкулес натрупал огромни скали, така че лъвът можел да излезе само през другия изход. Там се скрил Херкулес и опънал лъка си. Не минало много и огромният лъв с рев излязъл от пещерата. Стрелите на Херкулес го обсипали като мълнии. Но нито една от тях не го наранила. Стрелите отскачали от кожата му, която била по-твърда от желязо. Херкулес не знаел, че Немейският лъв е неуязвим от оръжие. Като видял, че стрелите отскачат от кожата му, Херкулес оставил лъка и се нахвърлил върху разярения звяр. Само с един удар по главата с тежкия боздуган го зашеметил и омаломощил. Хванал го с мощните си ръце за гушата и толкова силно го стиснал, че за миг го удушил. Метнал го Херкулес на гърба си и отишъл в гр. Немея. Там принесъл жертва на гръмовержеца Зевс — неговия баща. За спомен от първия си подвиг Херкулес положил началото на Немейските игри, през време на които в цяла Гърция прекратявали войните и царувал всеобщ мир. Херкулес отнесъл лъва в Микена. Когато Евристей видял чудовището, се уплашил не толкова от него (то било мъртво!), колкото от силата и мощта на Херкулес. Затова му заповядал вече да не влиза в Микена, а да му показва доказателствата за изпълнението на поръченията му далеч извън градските стени. Съзвездието Лъв напомня за подвига на Херкулес, с който той избавил хората от невиждано бедствие. Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

През III в. пр.н.е. в Египет властвувал фараонът Птолемей III Евергет. Неговата съпруга се славела с божествена красота. Но това, което я правело приказно прелестна, били нейните коси. Като златиста река с леки вълнички косите на Вероника блестели и будели възторг у всеки, който имал щастието да ги види. От далечни страни идвали царе, царедворци и жреци да видят и се насладят на това най-прекрасно чудо. Поети възпявали косите на Вероника и нейната удивителна прелест в прочувствени поеми. Радост изпълвала сърцето на фараона Птолемей III и той се чувствувал безкрайно щастлив. Погледът му не се откъсвал от сияещите коси на неговата съпруга. Обаче щастието им не продължило дълго. Птолемей III заминал с войските си да воюва с враговете. Минавали дни, месеци, години…, но Птолемей не се връщал. Потънала в дълбока скръб по него, Вероника отишла в храма на Афродита* и развълнувана отправила гореща молба към нея: да закриля съпруга й, да му помогне да победи и да се върне по-скоро. Обещала й да принесе за жертва своите прекрасни коси. [* Афродита (римляните я наричали Венера) — богиня на любовта и красотата, покровителка на брака.] Не минало много време и вестоносец дошъл в двореца при Вероника. Предал й много поздрави от нейния съпруг и съобщил радостната вест, че Птолемей е победил и се връща. Скоро ще бъде в двореца при нея. Изслушала радостната вест Вероника и вярна на обещанието си, веднага отишла в храма на Афродита, отрязала косите си и ги поставила на олтара й. Пристигнал Птолемей III. В двореца устроили приказно пиршество за ознаменуване на победата му. Всички ликували. Прегърнала го Вероника…, но вместо радост в дълбока скръб потънал Птолемей, като видял, че ги няма прекрасните й коси. Разказала му тя, че ги е поднесла в жертва на Афродита, за да му помогне да победи. Поискал Птолемей да види косите на Вероника в храма на Афродита, но… през време на тържеството те изчезнали от храма. Още по-голяма скръб обзела Птолемей и сълзи затекли от очите му. В този тежък миг дошъл при него придворният му астроном математикът Конон и му казал: — Не тъжи, господарю мой! Погледни на небето, там, гдето сияе Арктур… Виждаш ли слабите звездички? Това са Косите на Вероника*. [* Поетът Калимах (един от учителите на Ератостен) съчинил поемата Косите на Вероника, която не е достигнала в оригинал до нас. Запазена е латинската преработка на поета Катах.] Утешавайки натъжения Птолемей III, астрономът Конон му разказал, че косите на неговата Вероника са отнесени на небето от богинята на любовта Афродита. Там по волята на боговете те ще блестят като съзвездие през нощите. Хората ще ги виждат и ще се наслаждават на тяхната божествена прелест. Утешил ли се е Птолемей III Евергет от думите на придворния астроном, легендата не казва. Но ясно е, че астрономът Конон е ограничил съзвездие с името Косите на Вероника.

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за съзвездието Колар Написана на : 2017-01-16 14:14:18

Древните гърци са свързали съзвездието Колар с един от най-старите митове още от онези далечни времена, когато атиняните вярвали, че са произлезли от змия. Земята родила Кекроп — човек, който вместо крака имал дълга змийска опашка (получовек-полузмия). Той основал в Атика град, който боговете от Олимп по негово предложение посветили на богиня Атина Палада и бил наречен Атина. В Атина Кекроп построил прочутия Акропол и първото светилище на покровителката на града — богиня Атина Палада, и на нейния баща Зевс. Дъщерите на Кекроп станали първите жрици на богиня Атина. Кекроп научил атиняните да правят лъкове и стрели, да ловят риба и да си правят къщи. Той основал държавата им и бил първият цар на Атика. Оттогава атиняните започнали да се наричат кекропиди — потомци на Кекроп. След смъртта на Кекроп негов приемник станал Ерихтоний, роден от Земята и син на Хефест — бога на огъня, бога-ковач, с когото никой не могъл да се сравнява в коваческото изкуство. Веднага след раждането му богиня Атина взела под свое покровителство Ерихтоний и го отнесла в своето атинско светилище. Там тя го оставила в една кошница, която затворила добре с капак и поставила две змии да го пазят денонощно. На своите жрици, дъщерите на Кекроп, тя също наредила да пазят кошницата, но строго им забранила да я отварят. Те не трябвало да видят тайнствено роденото от Земята дете. Дълго време Кекроповите дъщери не смеели да нарушат поръката на богиня Атина. Но един ден богиня Атина отишла да донесе хълм, за да го постави до Акропола. Както носела хълма, един гарван я срещнал и й казал, че нейните жрици, дъщерите на Кекроп, отворили кошницата и видели детето в нея. Избухнала в ярост богиня Атина, захвърлила хълма, дошла в светилището си и жестоко наказала жриците си, като отнела разума им. Обезумели те избягали от светилището, хвърлили се от стръмните скали на Акропола и загинали трагично. С пазенето на Ерихтоний се заела самата богиня Атина. Под нейните грижи той израснал строен и умен, станал цар на Атика и дълги години управлявал атиняните. Ерихтоний научил на много неща атиняните, много неща им дал, но едно те най-много ценели и обичали. Той изобретил колесницата, пръв впрегнал в нея коне и пръв се понесъл с нея като вихър из цяла Атика. С колесницата той посещавал и най-далечните краища на своята държава. Ерихтоний поставил началото на най-старите празненства в чест на богиня Атина — Панатинеите. Нямало в Атика друг по-голям празник от Панатинеите, които се празнували с пищна тържественост всяка година по няколко дни през месец Хекатомбайон (края на юли и началото на август по сегашния календар). Празненствата започвали през нощта с факелно шествие, а през деня се провеждали състезанията между поети, певци и музиканти. Но най-много били участниците в надбягванията, борбата, хвърлянето на диск, копие и въведените за първи път от Ерихтоний надбягвания с колесници, в които с възторг участвували младежи и възрастни. Заради неговото дивно изобретение — колесницата, родоначалникът на всички колари Ерихтоний бил отнесен от боговете на небето, гдето блести като съзвездие КОЛАР. Митологията не разказва защо Коларят държи в лявата си ръка две козлета. Що се отнася до Козата, стъпила на лявото му рамо, това е Козата Амелтея, която откърмила Зевс с божественото си мляко в планините на остров Крит. Когато Зевс станал властелин над Небето и Земята, той не забравил козата Амелтея. Той я превърнал в ярка звезда и я оставил да блести на небето в съзвездието Колар.

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за съзвездието Дева Написана на : 2017-01-16 14:13:20

В гръцката митология съзвездието Девица олицетворява Деметра — богинята на плодородието, покровителка на земеделието, която научила хората да обработват Земята. Без нейната благотворна сила нищо не би расло на земята и тя би се превърнала в изсъхнала, напукана пустиня. Само една дъщеря имала богиня Деметра, която се казвала Персефона. Стройна и красива, тя очаровала всеки, който я видел. Неин баща бил гръмовержецът Зевс. Весела и безгрижна, Персефона по цял ден играела с дружките си океанидите в дивната Нисейска долина. Като пеперуда прелитала тя от цвят на цвят, брала синчец и теменужки, правила чудни венчета и ги слагала на главата си. Смехът и песните на Персефона и другарките й огласяли цялата долина и даже дивите зверове се вслушвали… Минавали дните. Расла Персефона все по-мила и по-красива, все по-весели ставали песните и игрите й с океанидите. Тя не подозирала, че дълго няма да се радва на златистите лъчи, с които Хелиос облива Земята. Баща й, всемогъщият Зевс, я бил обещал за жена на своя брат Хадес — владетеля на подземното царство на сенките. С него тя трябвало да живее сред неплътните сенки, вечно натъкмени и с наведени глави, гдето не се чува никакъв звук и не прониква никакъв слънчев лъч… Дошло времето, когато Хадес трябвало да вземе Персефона. Един ден, когато тя играела с океанидите, той я видял и скроил план да я отвлече. Помолил богиня Гея да залиса палавата Персефона. Богинята изкарала от недрата си необикновено цвете с такива цветове и аромат, каквито никой дотогава не познавал. Видяла Персефона чудното цвете и се затичала да го откъсне. Но щом се навела над него, изведнъж Земята се разтворила. Излязъл с колесницата си, теглена от черни коне, Хадес, сграбчил Персефона и изчезнал с колесницата си в непрогледните глъбини. Всичко станало толкова бързо, че нито една от океанидите не видяла къде и как изчезнала Персефона. Чули само нейния писък, който се разнесъл надалече…, до висините на Олимп. Богиня Деметра веднага дошла в Нисейската долина, но никого не намерила там. Изплашени, океанидите се разбягали и се скрили в бездната при своя баща, беловласия Океан. Потънала в дълбока скръб, облякла дълга черна мантия и ронеща сълзи, богиня Деметра търсила дъщеря си, но и следа от нея не открила. Едва на десетия ден научила от лъчезарния Хелиос, че мрачният Хадес е отвлякъл дъщеря й в своето царство на сенките. Още по-голяма скръб обзела богиня Деметра. Сълзите като порой текли от очите й. Цялата Земя се натъжила. Окапали листата на дърветата и ветровете шибали голите им клони. Изсъхнали цветята, а там, гдето по-рано били плодородни полета, се виждала само напукана земя като пустиня. Глад обхванал Земята и навсякъде се чували само плач и стенания. Но нищо не трогвало Деметра. Тя мислила само за дъщеря си. С наведена глава вървяла тя и стигнала в гр. Елевзин. Там край стените му до едно маслиново дърво седнала на „камъка на скръбта“ до „кладенеца на девиците“. Дълго седяла там, докато дъщерите на царя на Елевзин я видели и отвели в двореца на баща си. Но и там тя останала все така тъжна и опечалена. Все по-голям ставал гладът, все по-черни и напукани ставали нивите. Настанал повсеместен мор сред хора и добитък, сред животни и птици. Никой не принасял вече жертви на боговете, опустели храмовете, изгаснали жертвениците… Едва сега господарят на Небето и Земята Зевс видял, че от скръбта на сестра му, богиня Деметра, ще загине целият човешки род. Изпратил той при нея вестителката на боговете богиня Ирида. В миг тя долетяла в Елевзин и със свити криле смирено застанала пред потъналата в скръб Деметра. Предала й волята на Зевс: Да се върне на Олимп. Едва чуто богиня Деметра отговорила: „Докато Хадес не върне дъщеря ми, няма да се върна на Олимп!“ Свъсил вежди Зевс, когато Ирида му предала думите на Деметра. Извикал той Хермес и му наредил да отиде в царството на Хадес и да му предаде да пусне Персефона при майка й. Не можел Хадес да не изпълни волята на Зевс. Съгласил се да пусне Персефона, но преди тя да си тръгне, прегърнал я и й дал зрънце от нар — символа на здравите брачни връзки. Щом глътнала зърното, Персефона не можела вече да го забрави и изостави. Седнала в колесницата Персефона и придружена от Хермес, крилатите коне я понесли над дълбоките и непрогледни пропасти на подземното царство. За миг пристигнали в Елевзин и спрели пред потъналата в скръб богиня Деметра. Стреснала се тя от грохота на буйните коне и повдигнала глава. Щом видяла дъщеря си, засияла от радост, прегърнала я и полетяла с нея към върховете на Олимп. Там Зевс наредил: Две трети от годината Персефона да бъде при майка си и една трета от годината — при мъжа си Хадес в подземното царство. Радостна, че дъщеря й е при нея, богиня Деметра погледнала Земята. Благотворните й сили дали живот на всичко върху нея. Зазеленели се горите, разцъфнали цветята по ливадите, започнали весело да пеят птичките, а обширните поля пожълтели от узрели ниви с тежки класове. Отново се върнало плодородието на Земята. Като огромни бели облаци стада от крави, бикове, овце и кози пасели из зелените ливади и сенчестите гори. Радостно и щастливо заживели хората… Но дошло време Персефона да се върне при Хадес в подземното царство. Отново потънала в скръб великата богиня Деметра. Листата на дърветата започнали да пожълтяват и да капят. Студени ветрове и бури зашибали голите им клони. Изсъхнали тревите и цветята, престанали да пеят птичките и само гарваните зловещо грачели. Виелици и снежни бури сковавали в мраз Земята. Сякаш преставал животът, докато скърбяла богиня Деметра за дъщеря си. И когато тя отново идвала при нея, богиня Деметра радостна вливала благотворните си сили в Земята. Започвали да зеленеят дърветата и ливадите, разцъфтявали цветята и Хелиос обливал със златистите си лъчи цялата Земя. Пожълтявали полята от узрели ниви с тежки класове и далеч се носели песните на жетварките… Щедро сипела над Земята своите дарове богинята на плодородието Деметра, благославяла труда на земеделците и ги награждавала с богато плодородие… И когато на небето се появявало съзвездието _Девица_, хората виждали в него великата богиня Деметра с тежки житни класове в ръцете и сияеща от радост, че скъпата й дъщеря Персефона е при нея. Те се готвели за жътва и очаквали великата богиня щедро да ги възнагради с изобилие и плодородие.

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за съзвездието Гарван Написана на : 2017-01-16 14:12:27

Аполон — богът, лицето на който сияело като слънчевите лъчи, не се застоявал на Олимп. Той обичал да ходи сред хората, да ги напътствува, да им свири с лирата си нежни песни, да им създава весело настроение и радост. Със сребърния си лък и златната си лира Аполон ходил и в най-далечните и непристъпни селища. Веднъж той дошъл в едно откъснато планинско селце, оттатък Тембийската долина. В него срещнал девойка, каквато никога и никъде не бил виждал — висока, стройна, с разпилени коси, а сините й очи весело и безгрижно сияели като ярки звезди. Тя се казвала _Коронида_. Пленен от величествената й красота, която по нищо не отстъпвала на красотата на безсмъртните богини, Аполон се оженил за нея и двамата заживели щастливо. Родило им се момченце, очичките на което блестели, както очите на майка му. Нарекли го _Асклепий_. Радост изпълнила сърцето на Аполон от този дар на боговете. Звуците на лирата му огласили планините и горите и в тях се заслушали дори и зверовете. Раждането на Аполоновия син зарадвало и боговете на Олимп и те го ознаменували с весели пиршества. Още по-радостен и щастлив станал животът на Коронида и Аполон. Всеки ден те водели малкия Асклепий в гората и с вълнуваща радост гледали как той се вслушва в ромона на ручеите, къса цветя и бере ягоди и къпини. Аполон имал и един _гарван_ с блестящи като сребро пера, както впрочем и на всички други гарвани по онова време. Но гарванът на Аполон се отличавал от другите гарвани. Той можел не само да лети бързо като стрела, но и да говори. И когато на Аполон се наложило да замине на далечен път, казал на Коронида: — Аз ще знам всеки ден как си ти и Асклепий. Моят гарван всеки ден ще идва при тебе и след това ще ми разказва как сте с Асклепий. Заминал Аполон. Още на следващия ден изпратил гарвана при Коронида. Полетял той и отишъл при нея. Поздравил я от Аполон, поприказвали и бързо полетял обратно, защото Аполон с нетърпение го чакал. Още отдалеч започнал да му разказва: „Коронида е добре! Асклепий расте!“ Така всеки ден гарванът носил вести на Аполон. Но един ден, кой знае как и защо, гарванът полетял, както винаги, при Коронида, но не минало много време и долетял обратно, много по-бързо от друг път, и някак си припряно и смутено започнал да говори: „Кор…, Кор…, Кор…“ Нищо не разбрал Аполон от несвързаните му думи. Най-после гарванът казал по-разбрано: „Коронида… само с приятелките си се весели. Тя никак не се грижи за твоя син…“, и замлъкнал. С мъка и гняв Аполон веднага тръгнал, за да се увери сам в това, което му разказал гарванът. Стигнал в горичката, сред която бил домът му, и видял бялата дреха на Коронида небрежно метната на едно дърво, а самата тя тичала в гората… „Гарванът не ме е излъгал“ — рекъл на ума си Аполон. Без да помисли, насочил стрелата си… Чул се сърцераздирателен писък… Коронида паднала пронизана от стрелата. В предсмъртните си минути тя му казала, че Асклепий е добре и си играе, а тя, като видяла, че той се връща при нея, хвърлила дрехата си, за да може по-бързо да тича из гората и да го посрещне. Казала му, че нищо друго не е правила по време на отсъствието му. Гледала е Асклепий и се грижела за него. Той вече пораснал и може да говори… Навел се Аполон да я прегърне и да я вдигне от земята, но тя била вече мъртва… В дълбока скръб потънал бог Аполон от смъртта на Коронида, която той причинил поради лъжата на гарвана… Ето че и той долетял. „Кор…, Кор…, Кор…“ разграчил се той. Вдигнал глава Аполон и го проклел: „Проклета птица! Вече никога да не можеш да изговаряш нито една дума, а само да грачиш! Нека сребърнобелите ти пера станат черни като катран!“ Оттогава всички гарвани станали черни. Бог Аполон поставил гарвана сред съзвездията, за да напомня на хората за измамата и те никога да не предприемат прибързани и необмислени постъпки.

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за съзвездието Близнаци Написана на : 2017-01-16 14:11:28

Митологията е вплела двамата братя-близнаци в удивителен разказ, който и сега затрогва със силната братска любов, описана в него. Спартанският цар Тиндарей имал жена Леда, която с красотата си очаровала всички. За нейната прелест се говорело в цяла Гърция. С дивната си хубост тя омаяла и великия гръмовержец Зевс. Щом я зърнал, той решил да я обладае. За да избегне неприятностите, които би му създала великата богиня Хера, неговата законна съпруга, Зевс се превърнал в белоснежен лебед и като стрела се спуснал от висините на Олимп към Спарта. През един прозорец влязъл в покоите на Леда. От Зевс Леда родила две деца — син Полидевк (римляните го наричали Полукс) и дъщеря Елена, прекрасна като богиня, която по-късно станала причина за Троянската война. От цар Тиндарей Леда също родила две деца — син Кастор и дъщеря Клитемнестра. На своя син Полукс Зевс дал безсмъртие, но брат му Кастор останал смъртен. Расли двамата братя и скоро станали прочути герои. Те взели участие и в похода на аргонавтите за златното руно в далечна Колхида. Кастор укротявал и най-буйните коне и никой не можел да се сравнява с него в учението да управлява конете, впрегнати в колесница. С Полукс пък никой не можел да се сравнява в бой с юмруци. Навсякъде двамата братя-близнаци били винаги заедно и никога не се разделяли. Полукс и Кастор имали двама братовчеди Идас и Линкей. С тях те извършили много подвизи, но веднъж се скарали и Идас пронизал с копието си Кастор. Полукс веднага се нахвърлил върху Идас, за да отмъсти за смъртта на брата си. Започнал бой на живот и смърт. Но двамата били еднакво силни и затова се намесил Зевс — бащата на Полукс. Зевс хвърлил ослепителна светкавица между Идас и Полукс, от която Идас изгорял и се превърнал в пепел. Полукс като безсмъртен останал невредим от светкавицата. Върнал се Полукс при умрелия си брат, навел се над него и горчиво плакал ден и нощ. Мъката му, че брат му Кастор като обикновен смъртен трябва да отиде в мрачното царство на Хадес, се изливала в потоци сълзи. От ден на ден все по-големи ставали скръбта и мъката на Полукс. Отчаян, той помолил баща си Зевс, да го лиши от безсмъртието, за да може да умре и той заедно с брат си. Трогнал се великият Гръмовержец и предложил на сина си Полукс да си избере едно от двете — да остане вечно млад и да живее всред боговете на светлия Олимп или да живее заедно с брат си един ден в подземното царство на Хадес и един ден на Олимп при боговете. Без да се колебае за да не се раздели от брат си, Полукс избрал неговата участ, определена от Зевс. Оттогава двамата братя останали неразделни. Един ден те прекарвали в подземното царство на Хадес всред сенките на умрелите, а втория ден отлитали във висините на Олимп в дворците на гръмовержеца Зевс и се веселели заедно с боговете на пищните им тържества. Древните гърци почитали двамата братя-близнаци като богове, които закриляли хората от всички опасности и ги покровителствували при техните пътувания из родината или в далечни и чужди страни. Привързаността между Полукс и Кастор станала олицетворение на братска любов. Господарят на Небето и Земята Зевс превърнал двамата братя-близнаци в звезди и ги оставил на небето всред съзвездията, за да блестят през нощите и да напомнят на хората за тяхната истинска братска любов.

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за съзвездието Бик Написана на : 2017-01-16 14:10:38

Древните гърци със своето богато въображение и поетична фантазия са свързали БИКА с интересни митове. Бог Посейдон изпратил на цар Минос (син на Европа), владетеля на остров Крит, един млад, бял като сняг Бик, за да му го принесе в жертва. Досвидяло на Минос да принесе в жертва такъв невиждано красив Бик, пуснал го на свобода и принесъл в жертва един от своите бикове. От тази постъпка на Минос Посейдон толкова много се ядосал, че вселил бяс в изпратения от него Бик. Побеснелият Бик започнал да върлува из целия остров Крит и да унищожава всичко, каквото срещне. Бедствията, които причинявал, ставали все по-големи и над остров Крит надвиснала опасността да бъде напълно опустошен. По поръчение на Евристей Херкулес дошъл на остров Крит, хванал побеснелия Бик и го укротил. След това го яхнал, преплувал морето* с него и пристигнал в Пелопонес. Като агне повел Херкулес укротения Бик и го завел в Микена. Видял го Евристей, възхитил се от величествения Бик, но не посмял да го остави в стадото си, а го пуснал на свобода. [* Затова задната част на Бика (потопената във водата) на звездните карти е в област от съвсем слаби звездички, докато главата му (над водата) е в област от ярки звезди.] Почувствувал се свободен, Посейдоновият Бик отново се разбеснял. Като вихър се понесъл той из целия Пелопонес и полетял далеч на север. Стигнал чак в Атика, в Маратонското поле и започнал да върлува в цялата област. Опустошавал посевите и унищожавал всичко, каквото срещнел, с дългите си остри и извити рога. Невиждано бедствие сполетяло Атика и нейните околности. От него я избавил безстрашният герой Тезей. Дошъл той в Атика и веднага отишъл в просторното Маратонско поле. Съзрял го Бикът и с ярост се нахвърлил върху него. Но Тезей хванал рогата му с мощните си ръце и така извил главата му, че чудовището се строполило безпомощно на земята в краката му. Тезей го овързал с тежки железни синджири и го повел за Атика. Щом пристигнал там, принесъл Посейдоновия Бик в жертва на бог Аполон. За Бика друг мит разказва: Владетелят на финикийския град Сидон цар Агенор имал трима синове (Фойникс, Киликс и Кадъм) и само една единствена дъщеря. Тя се казвала _Европа_ и била най-красивата девойка на Земята, която могла да се сравнява само с безсмъртните богини. Радостна и безгрижна, по цял ден Европа играела с другарките си по зелените ливади в околностите на гр. Сидон. Една нощ тя сънувала сън, който много я разтревожил. Насън тя видяла как материкът Азия и частта от него, която отделя морето, се превърнали в жени — едната по-стара, а другата — по-млада. Двете жени започнали да се борят за нея. Всяка от тях искала да вземе Европа. По-старата жена, Азия, била победена от по-младата… Стреснала се Европа от необикновения сън и се събудила. Тя не могла да разбере какво означава този сън. Разтревожена, започнала да се моли на боговете да я закрилят от нещастията, ако такива й предвещава сънят. Минали няколко дни. Нищо лошо не се случило на Европа. Успокоила се тя и отново започнала да играе с другарките си. Една сутрин Европа отишла с тях на най-хубавата ливада, гдето растяла сочна зелена трева и пасели стадата на нейния баща. Безгрижна тичала тя по ливадата, късала цветя, правила венчета от тях и ги слагала на главата си, а смехът й огласял цялата околност. Сякаш и птичките станали по-весели и по-нежно пеели, а златистите лъчи на Хелиос а обливали и я правели още по-красива. От висините на светлия Олимп всемогъщият Зевс съзрял Европа сред зелената ливада и очарован от божествената й красота, веднага решил да я открадне. Но как да извърши това така, че да не изплаши Европа и другарките й? Не се затруднил много Зевс. Превърнал се в снежнобял БИК и неусетно се вмъкнал в стадото на Агенор. Безгрижно тичали по ливадата младите момичета. Но когато Европа се отделила от тях, за да откъсне един кичест божур, БИКЪТ дошъл при нея и така нежно я гледал с големите си очи, сякаш искал да й заговори. Започнала Европа да го милва, да глади белоснежната му кожа и да се възхищава от дългите му и извити като полумесец рога. Още по-нежно започнал да се умилква бикът и легнал в краката на Европа. Хванала тя рогата му и радостно седнала на широкия му гръб. Тихо и кротко станал Бикът, стъпил на краката си, а Европа се заливала от смях. И изведнъж… бикът като вихър се понесъл към морето. Разплакала се Европа, развикали се другарките й, но бикът вече се хвърлил в морето и като риба се понесъл по безбрежните сини води. От страх Европа здраво се държала за рогата му. Морските вълни затихвали пред Бика и той все по-бързо я носил на запад. Из глъбините на морето излезли прекрасните нереиди и с нежни песни заплавали с него. Самият бог Посейдон, придружен от всички морски божества, се носил с колесницата си по морските вълни и с тризъбеца си ги укротявал, за да бъде гладък пътят на неговия велик брат — гръмовержецът Зевс. Утихнали бурните ветрове и само слаб ветрец развявал златистите коси на Европа, а наоколо — безкрайно море и синьо небе. Никакъв бряг не се виждал, никакво островче не се съзирало в безкрайните морски простори… Но ето в далечината започнали да се очертават бреговете на остров Крит. Към него се насочил Бикът и скоро доплавал. Излязъл от морето, скочил на брега и оставил скъпия си товар. Докато Европа прибирала разпилените си коси, Бикът изчезнал и пред нея застанал Зевс с цялата си величественост. Европа станала съпруга на Зевс. Тя му родила трима синове — Минос, Радамант и Сарпедон, славата на които се носела далеч по света. Съзвездието БИК напомня за постъпката на Зевс и за прекрасната девойка Европа, която той откраднал от Азия и пренесъл на остров Крит. Но Европа била не само прелестна. Тя имала благ характер, обичала хората, помагала им и те толкова много я обикнали, че нарекли на нейно име целия материк _Европа_. Разсеяният звезден куп _Хиадите_ е привлякъл погледа на хората още в незапомнени времена. За това говорят митовете, с които е свързан този куп. Според един от тях Кронос, бащата на Зевс, се страхувал, че неговите деца ще му отнемат властта над Небето и Земята, както той я отнел от своя баща. Затова заповядал на жена си Рея да му донася веднага детето, щом го роди. Но когато тя, изпълнявайки нареждането, му поднасяла детето, Кронос го глътвал на една хапка. Вече пет от децата си погълнал той (Хестия, Деметра, Хера, Хадес и Посейдон). Но като богове те били безсмъртни и не умирали, а оставали в стомаха му. Мъчно било на Рея, че не може да си отгледа поне едно дете. Затова последното си дете, Зевс, тя родила на остров Крит, в една дълбока пещера. Вместо да поднесе малкия Зевс на Кронос, тя му поднесла продълговат камък, увит в пелени като бебе. Без да забележи измамата, Кронос погълнал камъка. За да не предизвика съмнения у Кронос, Рея се разплакала и излязла навън. В миг тя дошла на остров Крит и наредила на нимфите да гледат малкия Зевс. Под техните грижи той бързо растял, хранел се с мляко от козата Амалтея и с мед, който пчелите донасяли от далечната планина Дикта. Спокойна, Рея се върнала при Кронос. Израснал Зевс, придобил божествена мощ и започнал борба със своя баща. С помощта на сторъките великани той го победил и станал властелин над Небето и Земята. Не забравил Зевс Нимфите, които го отгледали. За да им се отблагодари, той ги превърнал в звезди и ги отнесъл на небето. Така сред съзвездията заблестели Хиадите. Не само тази е заслугата на Нимфите, за да блестят на Небето като Хиадите. Те отгледали и един от синовете на Зевс — бога на виното и веселието Дионис. Царят на Тива — Кадъм, имал дъщеря Семела, която се славела с неземната си красота. Видял я Зевс от висините на Олимп и в миг се явил пред нея. Опиянен от нейната нежност и прелест, той й казал, че ще изпълни всяко нейно желание. Думите си потвърдил с нерушима клетва, каквато дават само боговете в свещените води на подземната река Стикс. Семела станала негова съпруга. Узнала за това великата богиня Хера и Силна омраза се разярила в сърцето й към Семела и решила да унищожи съперницата си. Хера полетяла с колесницата си от Олимп и дошла при Семела. Като се престорила на спокойна, тя с нищо не издала омразата си към Семела и я посъветвала: „Зевс ти се закле, че ще изпълни всяко твое желание. Помоли го да се яви пред теб с величието си на гръмовержец и господар на Олимп. Ако той наистина те обича, ще изпълни желанието ти и няма да откаже.“ Без да подозира злия умисъл на Хера, Семела помолила Зевс да се яви пред нея с цялото си величие на гръмовержец. Той изпълнил желанието й. Явил се пред нея, както поискала… Ослепителни мълнии блестели в ръцете му, гръмотевици разтърсили двореца на Кадъм. От светкавиците буйни пламъци обхванали всички наоколо. Паднала Семела, обхваната от огъня. Едва сега преди смъртта си, тя разбрала, че съветът на Хера я погубил. Умираща, тя родила преждевременно Дионис — слабо, хилаво дете, което пламъците веднага обхванали. Но Зевс не допуснал да изгори синът му. В миг го обградил с бръшлян и го спасил от огъня. Взел Зевс сина си и понеже не бил доносен, зашил го в бедрото си. Там той заякнал и се родил втори път. По нареждане на Зевс Хермес отнесъл новородения Дионис в гр. Орхомен и го предал на Семелината сестра Ино и съпруга й цар Атамант, за да го отгледат и възпитат. Когато Хера научила, че синът на омразната й Семела е жив и че за него се грижат Ино и Атамант, тя много се разгневила. Как са посмели те да го приемат?! И решила тя да ги накаже жестоко. Отнела разума на Атамант и той, обезумял, убил сина си Леарх и подгонил с копието си Ино и втория си син Меликерт. Вече ги наближил до самия морски бряг. За да се спасят от копието му, те се хвърлили в морето. През това време, докато Атамант гонил Ино и сина си, бързоходният пратеник на боговете Хермес взел Дионис и го спасил от безумния Атамант. Отнесъл го в Нисейската долина и го предал на _нимфите_ да го отгледат. Под техните грижи Дионис бързо израсъл и веселил хората. Те го почитали като могъщ бог на виното, радостта и плодородието. В негова чест устройвали тържества, които продължавали по няколко дни, по време на гроздобер или когато начевали новото вино. Зевс обичал своя вечно млад, весел и безгрижен син Дионис. Той възнаградил нимфите, които го отгледали и възпитали, като ги превърнал в звезди и ги оставил на небето, за да блестят като Хиадите през нощите. Съзвездието _Бик_, а следователно и _Хиадите_, след периода на невидимост отново започва да се вижда през есенните нощи. Но след летните горещини времето се захлажда и започват есенните дъждове. Древногръцка легенда свързва това природно явление с Хиадите. _Хиадите_ били дъщери на Атлас. Те имали брат Хиант, който загинал по време на лов за лъвове. Сестрите му неутешимо плачели денонощно. Боговете се смилили над тях, превърнали ги в звезди и ги оставили на Небето. Там вкупом те блестят под името Хиади, която дума на български език означава „Вали дъжд“. И когато на нощния небосвод се появяват Хиадите, сълзите им за техния брат Хиант се изливат на Земята като дъжд.

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Бог Аполон издигнал величествен жертвеник и приготвил всичко, за да направи жертвоприношение на своя баща Зевс — господаря на Небето и Земята. В последния миг видял, че няма вода за жертвоприношението, а наблизо нямало никакъв извор. Извикал своя сребърнобял гарван, дал му една златна чаша и му наредил бързо да донесе вода от планината, която се синеела в далечината. Сграбчил гарванът чашата и отлетял… Но съзрял палма, отрупана с плодове. Кацнал гарванът на нея, за да си похапне от фурмите. Но те били още зелени и стипчиви. А толкова много искал да си хапне узрели фурми! Без да помисли за поръчението на Аполон, гарванът решил да почака, докато узреят фурмите, да си хапне от тях и след това да отиде за вода. Минавали дните, но фурмите бавно зреели. Минало много време. Най-после те узрели. Нахранил се до насита гарванът с узрели фурми, но било изминало толкова много време, докато чакал, че вече нямало никакъв смисъл да ходи за вода. И гарванът решил с хитрост да оправдае постъпката си. Видял една хидра, спуснал се, здраво я сграбчил в ноктите си и отлетял с нея обратно. Смирено застанал пред бог Аполон гарванът и му разказал, че не могъл да вземе вода от извора в планината, защото хидрата го пазела и не му позволила да налее вода в чашата. За да го увери, той му донесъл самата хидра. Избухнал в гняв Аполон. Как смеел гарванът да не изпълни поръчението му и още повече да се осмелява да го лъже — него, всевиждащия и всезнаещ бог! Той проклел гарвана. Сребърнобелите му пера станали черни и наредил водата да бъде твърда, докато отново узреят плодовете. За да не се забравя никога тази случка, бог Аполон превърнал гарвана, чашата и хидрата в съзвездия и ги оставил на небето.

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Ралица Написана на : 2017-01-16 14:08:47

Сред нашия народ най-известна е една част от съзвездието Орион, която той нарича Ралица*. В разположението на звездите ?, ? и ? които образуват „пояса“ на Орион, и звездите ?, ? и ? които образуват десния крак на Орион, въображението на народа е виждало _ралото_, а в звездата Сириус — _орача_, _остена_ на който образуват звездите ?, ? и ? от Орион. Звездата Процион от Малкото куче е _кучето_ на орача, а _воловете_ му са звездите ? и ? от Орион. [* Появяването на съзвездието Орион след полунощ в ранна есен е напомняло на народа за есенната оран и сеитба. Затова в тази част на съзвездието той виждал рало, орач с остен, колата с воловете и кучето.]

 

Източник: Ангел Бонов, Митове и Легенди за съзвездията

Легенда за Белерофонт Написана на : 2016-08-16 14:25:37

Белерофонт убива Химера

Гръцката митология е свързала ПЕГАС с подвизите на много герои. Един от тях е Белерофонт. Еол — бог на ветровете, имал син Сизиф, който основал град Коринт и дълго господствувал в него. След неговата смърт цар на Коринт станал неговият син Главк, който имал син Хипоной или Белерофонт — един от най-големите герои на Гърция. Още като младеж със своята красота и мъжество той се равнявал само с безсмъртните богове. Но Белерофонт не останал дълго време в Коринт. По време на състезания той неволно убил гражданина Белер (оттук и името му Белерофонт — убиец на Белер) и трябвало да избяга от родния си град. Отишъл в Тиринт при цар Прет. Той го приел с почести, с каквито се посрещали само най-прославените герои. Пленена от красотата и мъжеството на Белерофонт, съпругата на Прет — богоравната царица Антея, се влюбила в него до полуда, но Белерофонт отхвърлил любовта й. Обидена, тя толкова силно го намразила, че решила да го погуби. Един ден, обляна в сълзи, тя разказала на мъжа си, че Белерофонт я задирял и оскърбявал и че той трябвало незабавно да го убие. Гняв и омраза избухнали в сърцето на Прет, но той не можел да убие Белерофонт, за да не разгневи Зевс — покровителя на гостоприемството. Затова изпратил Белерофонт с една плоча, сгъната на две и запечатана, при бащата на Антея, царя на Ликия — Йобат. В нея Прет пишел колко коварно Белерофонт го оскърбил и молел Йобат незабавно да го убие. Но след като Йобат вече приел Белерофонт като свой гост, не посмял да го убие, за да не навлече върху себе си гнева на Зевс. Затова решил да го изпрати на явна смърт. Възложил на Белерофонт да убие ужасното чудовище Химера. Родена от Тифон и Ехидна, тя имала тяло от три части: предната част била разярен лъв, средната част — планинска дива коза, а задната част — зловещ дракон. От трите си уста Химера непрекъснато бълвала огън. Всеки, който се приближавал до нея, в миг се превръщал в купчина пепел. Белерофонт разбрал колко голяма опасност застрашава живота му, ако изпълни поръчението на Йобат. Но без да се страхува, пристъпил към изпълнението му. Той знаел, че може да убие ужасната Химера само ако успее да улови и яхне крилатия кон _Пегас_. Единственото място, гдето могъл да улови Пегас, бил върхът Акрокоринт (хълмът, на който се намирал акрополът в Коринт). На този връх се намирал изворът Пирена и Пегас всеки ден кацвал там, за да утолява жаждата си с вълшебните води на този извор. Белерофонт дошъл при извора Пирена и се спотаил в храстите край него. Долетял Пегас и започнал да пие бистрата и прозрачна като кристал вода от извора. Но щом Белерофонт се раздвижил из храстите и тръгнел към него, Пегас размахал огромните си снежнобели криле и като вятър полетял във висините. Много дни и нощи Белерофонт дебнел крилатия кон, но било невъзможно да го улови. Най-после той се принудил да отиде при прорицателя Полид. Той му дал съвет да спи при самия извор Пирена, до жертвеника на Атина Палада, там, гдето за първи път е видял крилатия кон Пегас. Легнал на това място Белерофонт и заспал. Насън му се явила Атина Палада и му казала, че ще улови Пегас само ако принесе жертва на бога на морето Посейдон и ако постави златна юзда на Пегас. Събудил се Белерофонт и видял до себе си една златна юзда. Взел я и отправил гореща благодарствена молитва към великата богиня Атина. Принесъл жертва на бог Посейдон и зачакал край извора. Не минало много време, Пегас долетял и започнал да пие вода от извора. Белерофонт го яхнал и докато Пегас си вдигнал главата от извора, той му сложил златната юзда. Щом му я сложил, Пегас покорно започнал да лети натам, накъдето го насочвал Белерофонт. Така той го отнесъл сред непристъпните планини на Ликия, гдето било леговището на ужасната Химера. Подушила човек, тя се измъкнала от бърлогата си — огромна тъмна пещера, и яростно забълвала буйни огнени пламъци, които изгорили, всичко наоколо. Белерофонт останал невредим. Яхнал Пегас, той летял високо над нея, където нейните страшни пламъци не достигали, и обсипвал със стрели ужасното чудовище. Разярена, Химера се блъскала в острите скали на непристъпните планини и бълвала все по-буйни пламъци от огромните си уста. От тях всичко наоколо се превръщало в пепел. От скала на скала скачала Химера, но крилатият кон Пегас летял над нея и стрелите на Белерофонт като дъжд се сипели върху нейното ужасно тяло. Никъде не можела да се скрие тя от смъртоносните му стрели. Една след друга те пронизвали огромните глави и най-после Химера се строполила като огромна скала, безжизнена сред опожарените от самата нея скали. Далеч по света се понесла славата на Белерофонт, след като убил ужасната Химера. Самият Йобат се учудил на неговия подвиг и разбрал какъв голям герой е приел в двореца си. Но той не забравил поръчението на зетя си Прет и затова изпратил Белерофонт да извърши други подвизи, не по-малко опасни за живота му. От всички тях Белерофонт се връщал победител и бил посрещан с големи тържества и пиршества. Народът на Ликия го заобиколил с почит и слава. Но голямата слава на Белерофонт така го заслепила, че той се възгордял и поискал да стане равен на самите богове. Той решил да отлети с крилатия кон Пегас при безсмъртните богове на светлия Олимп и да остане там, да живее между тях. Това негово желание разгневило владетелят на Небето и Земята Зевс. Когато Белерофонт яхнал Пегас и полетял с него към висините на Олимп, Зевс вселил в Пегас бясна ярост и той го хвърлил на Земята. От падането Белерофонт загубил разума си и безумен дълго време се лутал в „Долината на лутанията“. Изтощен, издраскан и окървавен от храстите, той безпомощен паднал в един трап. Там долетял с черните си криле вледеняващият бог на смъртта Танатос и изтръгнал душата му. Така прославеният герой Белерофонт слязъл в подземното царство на сенките. Крилатият кон Пегас станал символ на поетичното творческо вдъхновение. Всяка пролет и през лятото по склоновете на обраслия с гъсти гори Хеликон, там, гдето тайнствено ромолят свещените води на извора Хипокрен и на високия Парнас, около бистрите като кристал води на Касталския извор бог Аполон предвожда танците на деветте музи. Прекрасни и вечно млади богини, дъщери на Зевс и на богинята на паметта Мнемозина, музите са постоянни спътнички на Аполон. Със златната си лира той акомпанира песните им, от които и планините се люлеят. С удар на копитото си Пегас спрял люлеенето на планината Хеликон от звуците на дивните песни на музите. На мястото, гдето ударил с копитото си, избликнал изворът Хипокрен — изворът на музите, покровителките на поезията, изкуствата и науката. Музите обитавали и планината Парнас, в подножието на която бил вълшебният Касталски извор. На този, който имал щастието да пие вода от този извор, музите дарявали поетично вдъхновение и творчески сили, които не го напускали през целия му живот. Но само с крилатия кон Пегас могло да се отиде до вълшебния извор на Парнас. Така изразът: „Яхнал Пегас“ станал символ на творческа сили и поетическо вдъхновение.

Източник:  Ангел Бонов Митове и легенди за съзвездията

Легенда за Орион Написана на : 2016-08-16 14:17:43

Орион

За легендарния ловец Орион митологията разказва. Той бил строен, красив и пъргав. С двете си кучета Голямото куче и Малкото куче ходел на лов из горите и планините за диви зверове. Голямото куче подгонило един заек и той се сгушил в краката на Орион. Въоръжен с огромен боздуган и остър меч, Орион по неизвестни причини преследвал плеядите, но срещу него се нахвърлил разярен бик. Вдигнал високо с дясната си ръка тежкия боздуган Орион, без да се страхува, и зачакал приближаването му, за да го удари по главата. Бродил Орион из планините и гъстите гори, ловувал диви зверове и най-после пристигнал на остров Хиос. Там един скорпион го ужилил и той умрял. Но Ескулап, научил за преждевременната му смърт, отишъл на остров Хиос да го възкреси, както възкресявал и други умрели. Разтревожил се владетелят на подземното царство Хадес, че Ескулап му отнема сенките, и се оплакал на своя брат гръмовержеца Зевс. С мълнии и светкавици Зевс убил Ескулап. Зевс превърнал в звезди Орион, Скорпион и Ескулап и ги оставил на небето да блестят като съзвездия. Той поставил редом със Скорпион Ескулап на едната страна на небето, а Орион на противоположната страна, за да не се опита Ескулап да възкреси Орион. Затова, когато Скорпион и Ескулап се виждат над хоризонта, Орион е под хоризонта и не се вижда. А когато Орион се вижда над хоризонта, Скорпион и Ескулап са под хоризонта и не се виждат. Според друг мит жестока участ сполетяла Орион. В един горещ летен ден той отишъл в гъстите гори на Китерон. Сякаш жар сипели лъчите на Хелиос и даже в гората горещината била непоносима. Орион потърсил ручей, за да се разхлади. След дълго лутане стигнал във вечнозелената и цветуща долина Гаргафия в Беотия, посветена на богинята на лова Артемида. Бистър като сълза ручей течал през долината, обрасла с буйна зелена трева и цветя, а кипарисите, чинарите и брезите със зелените си листа хвърляли гъсти сенки. Приятна прохлада и аромат от дивните цветя разнасял тихият ветрец из цялата долина. Освежен, Орион тръгнал по ручея и унесен от прохладата, стигнал до една чудна пещера, цялата обвита в зеленина. Само през малка пролука в зеленината се виждало в нея прозрачно като кристал езеро. В тази пещера богиня Артемида търсила прохлада след всяко ловуване в Китеронските планини. Никой смъртен не знаел тази нейна пещера и никой смъртен не можел да се приближи до нея и да види богинята, когато се разхлаждала в бистрите като сълза води на езерото. Неусетно Орион дошъл до входа на пещерата тъкмо когато прелестната богиня Артемида оставила лъка си и стрелите и влязла в нея. Спътничките й, прекрасните нимфи, събули сандалите й, съблекли я, привързали косата й и започнали да я обливат с кристалната вода. В този миг на входа се показал Орион. Изпищели нимфите и оградили богинята, за да не я видят очите на смъртен. Зачервена от яд и гняв, богиня Артемида превърнала Орион в красив елен с огромни клонести рога и дълги тънки крака, но запазила човешкия му разум. Хукнал из гората страхливият елен. Той съзнавал постигналото го голямо нещастие. От очите му капели едри сълзи, но не можел да говори и да изкаже страданията си. Тичал из гората еленът, но двете негови любими кучета Голямото куче и Малкото куче го подушили и подгонили. Искал Орион да се спре и да им каже, че е техният господар, но не можел да говори. Още по-едри сълзи потекли от очите на елена и по-силно започнал той да тича из гористите планини. Но и кучетата като стрели летели след него. Настигнали го. С ярост се нахвърлили върху елена и го разкъсали. Така Орион трагично загинал от собствените си кучета, загдето единствен от смъртните, макар и неволно, зърнал дивната красота на прелестната богиня Артемида. След смъртта на прочутия ловец Орион боговете го поставили на небето като съзвездие заедно с любимите му Голямо куче и Малко куче.

Източник:  Ангел Бонов Митове и легенди за съзвездията

Персей и Андромеда

Далече, в най-южния край на Земята, се намирала цветущата страна Етиопия*, която управлявал цар Цефей със съпругата си царица Касиопея. [* Според представата на древните гърци Етиопия се намирала в най-южния край на Земята. По-късно гърците и римляните наричали с името Етиопия онази част от Африка, която е на юг от Египет.] Една единствена дъщеря имали цар Цефей и царица Касиопея, която се казвала Андромеда. Под грижите на родителите си тя израсла и станала красива девойка, по-красива от всички етиопки. Възгордяла се от красотата на дъщеря си, царица Касиопея навсякъде се хвалила, че Андромеда е по-красива и от морските нимфи — нереидите, които предели със златни хурки в морските глъбини. Оскърбени и огорчени от царица Касиопея, нереидите, облени в сълзи, излели мъката си пред владетеля на моретата и морските глъбини бог Посейдон. Свъсил вежди Посейдон и разгневен изпратил на Етиопия невиждано бедствие. Всеки ден, щом Хелиос политал със златната си колесница по небесните простори, от бурното море излизало страхотното чудовище Кит. От огромната му уста и страшни очи изригвали огнени пламъци, а от ушите му — черни облаци, от които настъпвал зловещ мрак. Всеки ден излизал от морето чудовищният Кит и се развихрял по бреговете на Етиопия. Където минел, всичко изгаряло и се превръщало в пепел от буйните пламъци, които бълвал на всички страни. Над цветущата Етиопия надвиснала опасността да се превърне в една опожарена, мъртва пустиня. Секнали песните на птиците, нямало вече стада из полята, страх и ужас обхванал всички етиопци. Навсякъде се чували само плач и ридания. Никой не можел да спаси страната от страхотното бедствие, което я сполетяло. Отчаян, цар Цефей запитал оракула как може да се спаси страната от сполетялото я бедствие. Оракулът му отговорил: — Китът ще престане да опожарява страната ти само ако му дадеш да изяде твоята единствена дъщеря Андромеда. Такава е волята на боговете! Задавен от сълзи, цар Цефей казал на Касиопея каква е волята на боговете. Разплакала се и тя и от сълзи нищо не могла да каже. Дълго плакали цар Цефей и царица Касиопея, но като гледали как всеки ден пламъците от устата на Кита изгаряли страната и я превръщали в пустиня, решили да изпълнят волята на боговете. Рано една сутрин, още преди розовопръстата Еос да разтвори вратите, за да излезе Хелиос със златната си колесница, Цефей и Касиопея отвели дъщеря си Андромеда на скалистия морски бряг. Оковали я във вериги, привързали я здраво за една стръмна скала и я оставили разплакана там. Само лъчите на Хелиос милвали прекрасното лице на Андромеда. Изведнъж страхотно забучало морето. Огромни вълни с трясък се разбивали в крайбрежните скали… От дълбочините му излязъл чудовищният Кит. Широко разтворил страшната си уста, яростно бълвал огнени пламъци. Дългата му опашка, покрита с дебели черни люспи, се мятала по бурните вълни. Видял Китът Андромеда на скалата, разтворил още по-широко страшната си уста, от която се показвали остри като мечове зъби, а от очите му излитали кървави светкавици, и с ярост се насочил към нея. Изпищяла Андромеда. Още миг и чудовището ще я разкъса… Но от висините, носен на крилатите си сандали, Персей видял чудовището да се приближава до скалата и чул писъците на превързаната към нея девойка. Като стрела полетял Персей към ужасното чудовище и го промушил с меча си, но то още повече се разярило и забълвало още по-огромни пламъци, които достигали до краката на нещастната Андромеда. Нямало време да продължава борбата Персей. Бръкнал в торбата, извадил главата на Медуза и като извърнал главата си да не я гледа, насочил погледа й към чудовището. В миг Китът се превърнал в огромен скалист остров сред бурното море. Сложил Персей главата на Медуза отново в торбата, разковал Андромеда и я запитал коя е тя и защо е оставена окована на скалата. Обляна в сълзи от преживяния ужас, Андромеда разказала на Персей злочестата си участ. Той я завел в двореца на баща й. Сълзи от радост избликнали в очите на цар Цефей и на царица Касиопея, когато видели жива своята прекрасна Андромеда. Възхитени от невиждания подвиг на Персей, те му дали за съпруга дъщеря си Андромеда, която той спасил. В двореца на цар Цефей направили невиждано сватбено тържество. Факлите на Ерос и Хименей осветявали огромните зали със златиста светлина. Навсякъде се носил опияняващ мирис на цветя и зеленина, а нежните звуци от дивните песни на лири и китари се носели далеч от двореца. Прегърнал прекрасната като богиня Андромеда, Персей разказал на гостите за своите подвизи. Ликували Цефей и Касиопея от щастието, което им дали боговете, като им изпратили такъв прославен герой, който спасил дъщеря им и избавил Етиопия от сполетялото я бедствие. Цар Цефей дал на Персей приказен дворец и половината от Етиопия. Не останал дълго време Персей в царството на Цефей. С жена си Андромеда той отишъл на остров Сериф, за да види майка си Даная. Там я намерил в страшна беда. За да се спаси от задирянето на Полидект, тя се принудила да се скрие в храма на Зевс и не могла да излиза от него. Гняв и омраза избухнали в сърцето на Персей. Отишъл той при Полидект тъкмо когато пирувал с приятели. Щом го видял, Полидект силно се изненадал, защото бил сигурен, че Персей няма да се върне жив от страната на горгоните. Но когато Персей му казал, че е убил Медуза и носи главата й в торбата си, Полидект избухнал в смях: — За дете ли ме мислиш, та ми разправяш такива лъжи? — казал му Полидект. Тогава Персей бръкнал в торбата, извадил главата на Медуза и като си извърнал главата, казал на Полидект: — Щом не вярваш на думите ми, виж с очите си! Погледнал Полидект Медуза и в миг се превърнал на камък. В камъни се превърнали и приятелите му, с които пирувал. Персей предал остров Сериф на Диктис, брата на Полидект, който някога извадил с мрежата си от морето сандъка, в който били затворени той и майка му. След това Персей с Андромеда и майка си отишъл в Аргос при дядо си Акризий. Дядо му си спомнил предсказанието на оракула, че ще умре от ръката на своя внук, и затова избягал от Аргос, далеч на север. Персей останал да управлява родния си Аргос. Той върнал шлема на Хадес, крилатите сандали и вълшебната торба на нимфите и меча на Хермес. На Атина Палада той подарил главата на Медуза. Доволен бил народът на Аргос от управлението на Персей и често устройвал игри и тържества. На такива игри веднъж се стекли герои от всички краища на Гърция. Дошъл и престарелият вече Акризий и с радост гледал състезанията по време на игрите. В тях взел участие и Персей. Той хвърлил един тежък диск, който полетял високо, високо…, до облаците и паднал със страшна сила върху главата на Акризий. Така се изпълнило предсказанието на оракула. Боговете превърнали в звезди героите на тази дивна легенда и ги отнесли на небето, гдето те блестят като съзвездия Цефей, Касиопея, Андромеда, Кит и Персей.

 

 

Източник:  Ангел Бонов Митове и легенди за съзвездията

Легендата за Персей и Пегас Написана на : 2016-08-16 13:58:40

Персей и Пегас

Царят на Аргос Акризий имал една единствена дъщеря Даная, която с неземната си красота и очарование можела да се сравнява само с безсмъртните богини. Но оракулът предсказал на Акризий, че ще умре от ръката на своя внук — сина на Даная. За да избегне такава участ, Акризий построил дълбоко в Земята дворец от камъни и бронз и в него затворил дъщеря си. Никой нямал достъп до нея и никой не можел да я види. Акризий не знаел, че всемогъщият егидоносец Зевс е очарован от дъщеря му. Макар и скрита под Земята, Зевс проникнал до Даная, като се превърнал в златен дъжд. Тя му станала жена. От Зевс тя родила син, на който дала името Персей. Расъл Персей в подземния дворец под непрекъснатите грижи и милувки на майка си. Бързо станал палаво момченце и играел с нея. Далеч се чувал веселият му детски смях. Чул го веднъж и Акризий. Веднага слязъл в подземния дворец на дъщеря си и изпаднал в ужас, щом видял малкото пъргаво момченце и разбрал, че е негов внук — син на Даная и Зевс. Спомнил си Акризий предсказанието на оракула, но не посмял да убие сина на Зевс. Затова заповядал да направят голям дървен сандък със здрав капак. Когато му донесли сандъка, той затворил в него Даная и малкия Персей, заковал здраво капака и наредил да хвърлят сандъка в морето. Дни и нощи бурните вълни на безбрежното море носили сандъка. Тласкан от бури и урагани, издиган високо над морската шир и потопяван в нейната бездна, най-после сандъкът бил изхвърлен до брега на остров Сериф в Егейско море. Там Диктис — братът на царя на остров Сериф, ловял риба с огромна мрежа. Сандъкът се оплел в нея и Диктис с големи усилия го измъкнал от морето. Когато отворил капака, едва не припаднал от изненада, като видял жена с красота на богиня, а в ръцете й едно палаво момченце, което весело размахвало ръчички и с безгрижния си смях огласило морския бряг. Диктис отвел Даная и сина й Персей при брата си — цар Полидект. Посрещнал ги той и след като Даная му разказала своята участ, ги приел в своя разкошен дворец. Там Персей израснал като напет и строен момък, който като ярка звезда се отличавал от младежите на целия остров Сериф. Никой не можел да се сравнява с него по сила, по ловкост, по смелост и по умение да си служи с лъка и копието. Очарован от прелестта на Даная, цар Полидект решил насила да я принуди да му стане жена. Страхувайки се от неговия суров нрав, тя му отказала. Изчезнали безгрижието и смехът на Даная. Често Персей я виждал обляна в сълзи. Разбрал причината за мъката, която разкъсвала сърцето на майка му, Персей отишъл при цар Полидект и го предупредил да не безпокой повече майка му. Избухнал в гняв Полидект, но не могъл нищо да направи на Персей, защото се страхувал от Зевс, ако наруши свещените обичаи на гостоприемството. Премълчал цар Полидект, нищо не казал на Персей, но ден и нощ мислел как да го погуби. След като обмислил различни планове, един ден той извикал Персей и му казал: — На теб, Персей, възлагам да ми донесеш главата на горгоната Медуза. Ако ти си син на всемогъщия Зевс, няма защо да се страхуваш от опасностите, колкото и големи да са те. Великият Гръмовержец няма да допусне да загине неговият любим син. Без да подозира, че цар Полидект го изпраща на явна смърт, Персей спокойно му отговорил: — Ще изпълня желанието ти и ще ти донеса главата на горгоната Медуза. Горгоните живеели далече, много далече…, чак на западния край на Земята, в царството на богиня Нощ и бога на смъртта Танатос, гдето никога не проникват лъчите на Хелиос. Страхотни чудовища били горгоните. Цялото им тяло било покрито с блестящи и твърди като стомана люспи, които никакъв меч не можел да разсече. На главите им вместо коса се виели със зловещо съскане змии, а от устата им се показвали остри като шишове зъби. Лицата на горгоните с техните кървясали от ярост очи били толкова ужасни, че всеки, който ги погледнел, се вледенявал и в миг се превръщал в студен камък. Широко разперили крилете си които блестели от златистите пера, горгоните се виели във въздуха, готови да се нахвърлят върху всеки попаднал в страната им. С огромните си медни ръце те в миг го разкъсвали на парчета и жадно пиели топлата му кръв. Тежко било поръчението на цар Полидект. Персей трябвало да извърши подвиг, какъвто не е по силите на никой смъртен, но той тръгнал. Нима великият Зевс ще позволи да загине неговият син? — Разбира се, не! Зевс веднага изпратил при Персей любимата си дъщеря, войнствената богиня Атина, и бързия като мисълта пратеник на боговете Хермес. Атина дала на Персей блестящ щит, в който като в огледало се виждало всичко наоколо, а Хермес му дал меч, който разсичал и най-твърдата стомана. Той обяснил на Персей как може да стигне до горгоните. Тръгнал Персей по своя далечен път. Минал през много страни, видял различни села, градове и хора и най-после стигнал в една мрачна страна. В нея живеели престарелите три сестри граи. Трите имали само един зъб и само едно око, с което си служили една след друга. Докато окото е в едната, само тя виждала и водела сестрите си, които били слепи. Когато едната сестра изваждала окото, за да го предаде на другата си сестра, и трите граи ставали слепи. Само трите сестри граи знаели пътя за горгоните и те го пазели. Много трудно било да бъдат принудени да го покажат. Персей знаел това. Когато пристигнал в страната на граите, отдалеч той внимателно разгледал и проучил до най-малки подробности действията им при предаването на окото от едната на другата сестра. След това в тъмата той тихо и неусетно се приближил до трите граи. Щом едната сестра извадила окото, за да го предаде на сестра си, през краткото време, когато и трите граи били слепи, Персей ловко скочил и грабнал окото. Ужасен писък разтърсил вечния мрак. Останали без око, слепите сестри сипели проклятия върху Персей, призовали боговете да го заставят да им го върне. Но той не се уплашил от заканите им, а спокойно казал: — Покажете ми пътя за горгоните, и ще ви дам окото веднага! Тежък бил този откуп за граите, но за да не останат вечно слепи, съгласили се и му показали пътя. Дал им Персей окото и незабавно тръгнал по пътя за горгоните. Дълго вървял Персей, много трудности преодолял, но успял да стигне до нимфите. Те се зарадвали, като го видели, но когато им разказал закъде е тръгнал, съжалили го, че му предстой още дълго време да върви по път, пълен с опасности. Затова му дали три подаръка: шлема на Хадес — владетеля на подземното царство; който сложи този шлем на главата си, става невидим; крилати сандали — обут с тях, човек може да лети като стрела във въздуха; вълшебна торба — тя се свивала и разпущала точно толкова, колкото да побере всичко, което човек иска да сложи в нея. Персей метнал торбата през рамо, сложил шлема на главата си, обул сандалите и в миг полетял високо във въздуха към острова на горгоните. Летял Персей, а долу на Земята се сменяли една след друга по-дивни гледки: просторни зелени равнини и ливади, в които пасели стада овце и добитък, села и градове, всред които се издигали мраморните храмове на боговете, маслинови гори и обвити от небесната синева планини. Показало се и синьото море, просторно и безбрежно и само тук-там като черни точки се виждали островите сред него. Летял над него Персей и търсел с погледа си във всички страни острова на горгоните. Най-после в далечината там, гдето небето се допира до морската шир, той съзрял черна точка, която ставала все по-голяма. Това бил островът на горгоните. Стрелнал се към него Персей и не след дълго като орел започнал да се вие над него. Скоро съзрял на една скала ослепително ярко петно. Спуснал се по-ниско над него и видял, че на скалата спели трите горгони с отпуснати криле и тела, които блестели от лъчите на Слънцето. По скалата лениво се виели змиите от главите на горгоните. Извадил Персей меча си, взел щита и се приготвил да отреже главата на горгоната Медуза. Но коя е тя? Горгоните били три — Медуза, Стейно и Евраила. Те си приличали като три капки вода, но от трите горгони само Медуза била смъртна; двете й сестри били безсмъртни. Безпогрешно и мигновено Персей трябвало да убие Медуза и веднага да изчезне. Ако не успее да направи това, погледът на коя да е от горгоните ще го превърне в камък. Смъртна опасност надвиснала над Персей, но в този тежък за него миг му се притекъл на помощ Хермес и му показал коя от трите горгони е Медуза. Като орел се стрелнал Персей към спящата Медуза. Но змиите по главата й, подушили човек, се размърдали и започнали страхотно да съскат. Леко помръднала и самата Медуза. Само миг преди да отвори зловещите си очи и да го превърне в камък, Персей, като гледал образа й в щита, с един удар на меча отсякъл главата й. Без да я погледне, сложил я в торбата и невидим с шлема на главата си полетял във въздуха. Като тъмна река потекла кръвта от тялото на Медуза, от което заедно с кръвта излязъл и крилатият кон ПЕГАС, който полетял в небесните простори. Тялото на Медуза с гърчения и конвулсии се строполило от скалата в морето. Огромни вълни се издигнали и с трясък се разбили в скалистия бряг. Събудили се двете сестри на Медуза, размахали огромните си криле и полетели във въздуха. Но нищо не виждали. Жива душа нямало никъде, нито на острова, нито в морето. Невидим с шлема на Хадес Персей отлетял от острова на горгоните. Прелетял морето и вече летял над пясъците на Либия. От торбата кръвта на Медуза като тежки капки падала сред пясъците. От тези капки кръв се родили отровни змии, от които всичко бягало. Тези змии превърнали Либия в пустиня. Летял Персей над Земята радостен от своя успех и все повече се отдалечавал от острова на горгоните. Така той стигнал до западния край на Земята там, гдето титанът Атлас поддържал на плещите си небосвода. В просторните поля и ливади на Атлас пасели стада овце и витороги бикове. В градините му растели всякакви овощни дървета и през цялата година от тях можело да се берат най-различни сочни плодове. Но истинско чудо било едно ябълково дърво с клони и листа от чисто злато, което раждало златни ябълки. Богиня Темида предсказала на Атлас, че един ден при него ще дойде син на Зевс и ще открадне златните ябълки. Затова той взел строги мерки за пазене на златната ябълка. Оградил градината в която тя растяла, с високи непристъпни стени, а пред единствения вход поставил зъл дракон, който никога не заспивал и непрекъснато бълвал пламъци във всички страни, които биха превърнали на пепел всеки, който се приближи до него. Пристигнал Персей във владенията на Атлас. Представил му се, че е син на Зевс, и го помолил да го приеме, за да си почине след големия подвиг, който извършил. Атлас, като си спомнил предсказанието на богиня Темида, го изгонил от къщата си. Гняв избухнал в сърцето на Персей. Бръкнал в торбата, извадил главата на Медуза и като извърнал лицето си, за да не я гледа, насочил погледа й към Атлас. В миг той се превърнал в планина. Брадата и косата му станали гъсти и непроходими гори, раменете и ръцете му станали огромни скали, а главата му — висок планински връх, който се издигал високо…, чак до небето. Оттогава планината Атлас поддържа небето с всички звезди и съзвездия на него. Отново полетял с крилатите сандали Персей във висините и разглеждал цялата Земя.

Персей

 

Източник:  Ангел Бонов Митове и легенди за съзвездията

Златното руно Написана на : 2016-08-10 04:38:38

Неизвестен момент от мита

Бедна била земята на Гърция. С мъка бил изкарван хлябът. Дребно жито давали малките, неплодородни долини. Богатите все повече заграбвали хубавите земи, където зреело сладко грозде и растели едри маслини. Страшно било робството за дълг. По-добре вържи камък на шията си и се хвърли в морето, вместо от богат лихварин пари назаем да вземеш. И занаятът не хранел вече. Майсторът купувал роби, които му работели без пари. И затова евтино били продавани и грънците, и сандалите, и медните кани, и оръжието... Носели се чудни приказки, че отвъд морето имало земи богати, плодородни, и племена, които добре заплащат красивите гръцки изделия. Пътуването, разбира се, било трудно и пълно с опасности. Но кой можел да спре предприемчивия грък? С големи лодки, снабдени с платна и подсилени с гребци, жадните за хубава земя и повече щастие елини кръстосвали моретата. Те отсядали на всеки бряг, където можели да разменят хубавите платове и красивите съдове, бронзовите и сребърните кани, ароматното вино и зехтина срещу жито, сол, дървен материал, мед, восък. Търговията носела добри печалби. Който отидел веднъж, повтарял и потретял. Пък току вдигал семейството си и се заселвал там. Набързо скованите бараки се превръщали в постоянни жилища, израствало малко селище, което скоро се превръщало в град-колония. Новият град запазвал връзките си с родината, с града-майка, от който бил образуван, с него търгувал и нему помагал в случай на нужда. Гърците започнали да колонизират далечните чужди брегове още от Омирово време — VIII в. пр. н. е., и това продължило до към VI в. пр. н. е. Така те се срещнали с много народи и много нещо научили от тях. Запознали се с малоазийската поезия и философия, с египетското изкуство, с вавилонската наука. Но най-хубавия дар те получили от финикийците — тяхната азбука. Тя била най-лесната и най-съвършената азбука по онова време. Гърците я приспособили към своя език и след това много бързо надминали своите учители. Почти всички гръцки градове-държави имали свои колонии. Италия била особено привлекателна за гърците. Тя имала мек климат, необикновено плодородна земя, гъсти и високи гори. Скоро край бреговете й като гъби изникнали колонии. Коринтяните пък здраво стъпили на о. Сицилия. Там те основали колонията Сиракуза. Не след дълго източният бряг на острова бил осеян с гръцки градове. Не закъснели и фокейците. Те пък задминали Италийския полуостров и се заселили в устието на р. Рона. Там основали гр. Масалия (дн. Марсилия). Масалийците взели в ръцете си не само цялата крайбрежна търговия, но прескачали дори до далечните, потънали в мъгли Британски острови. Гърците стъпили и на африканския бряг. Там те основали колонията Навкратис в Египет и Кирена в Либия. Имало какво да се изнася от Египет: жито, сол, алабастър, фаянс, папирус, слонова кост, подправки и какво ли не още. Но египтяните не позволили на гърците да се ширят много по техния бряг и те се задоволили само с тези две колонии. Затова пък от бреговете на Бяло и Мраморно море нямало кой да изгони гърците. Там живеели тракийски племена без силна държава. Бреговете на морето скоро били изпъстрени с колонии. А край тесния проток, който свързвал Черно с Мраморно море, възникнала колонията Бизантион — днешният Цариград. Черно море ги посрещало бурно и неприветливо и затова гърците го нарекли дори «Аксинос» — «Негостоприемно». Но когато те опознали отблизо бреговете му — богати и привлекателни, и там възникнали бързо замогващи се колонии, нарекли го «Евксинос Понтос» — «Гостоприемно море». Това име то запазило през цялата древност. Пътувайки по западните му брегове, търговците-моряци стигали до дълбоко врязания в сушата Бургаски залив. В най-южната му издатина, там, където днес се намира живописното градче Созопол, те основали колонията Аполония. Още тогава — в VII в. пр. н. е., колонията бързо се разраснала и сама си основала своя колония на срещуположния край на залива — града Анхиало (дн. Поморие). Разкопките, които се правят сега в Созопол, говорят за богатството на някогашната Аполония. Там се издигал хубав храм на бога на слънцето Аполон с огромна статуя. По-късно на мястото на днешния Несебър гърците основали колония, наречена Месемврия. Там, където пътищата на плодородната Дунавска равнина стигали морето, възникнал град Одесос (да. Варна). В северната част на Варненския залив, защитен от северните ветрове с високи хълмове, се е намирала гръцката колония Дионисополис (дн. Балчик), наречена на името на веселия бог на виното Дионис. А още по на север били основани колониите Томи (дн. Кюстенджа) и Олбия (дн. Одеса). Гърците колонизирали и северните брегове на Скития и днешния Кримски полуостров. Там възникнали градовете Теодосия (дн. гр. в Кримска област; и Пантикапея (дн. Керч). Те достигнали дори до най-източните черноморски брегове, където се издигат вечно снежните върхове на Кавказ. Там била някогашната Колхида. Стремежът на елините към повече свобода, повече хляб и по-заможен живот ги тласкал към непрекъснати пътешествия. Те били съпроводени, разбира се, с много опасности и приключения.

Построяването на Арго

Последните легнали в основата на хубавата легенда за аргонавтите — героите от кораба «Арго», които донесли в Гърция златното руно от далечна Колхида. Някога, когато синовете на олимпийските богове още живеели на Земята, царувал в Беотия цар Атамант — син на Еол — бог на вятъра. От първата си жена — богинята на облаците, Нефела, той имал две деца — Фрикс и Хела. Втората му жена, коварната Ино, намразила децата и решила да ги погуби. Случила се неплодородна година. Пратил царят пратеници в Делфи да питат пророчицата Пития какво да направи, за да върнат нивите плодородието си. Ино подкупила пратениците и те донесли такъв отговор: — Боговете искат царя да принесе в жертва сина си Фрикс. С голяма мъка се решил бащата да принесе в жертва своето дете. Но когато жрецът замахнал с ножа да прободе Фрикс, появил се един златен овен, изпратен от майката на момчето — богинята Нефела. Той взел на гърба си Фрикс и сестра му Хела и отлетял с тях. Високо над гори и долини летял овенът. Но когато Хела видяла под себе си морето, изплашила се, изгубила съзнание и паднала. Морето я погълнало. Оттогава то започнало да се нарича море на Хела — «Хелеспонтос» (дн. Дарданелски пролив). Златният овен пренесъл Фрикс през Черно море и го свалил в далечна Колхида, край планината Кавказ, където управлявал Еет — син на Хелиос — бог на Слънцето. Еет отгледал Фрикс и след време го направил и свой зет. Той принесъл златния овен в жертва на боговете и руното му закачил на едно дърво в свещената гора, посветена на бoгa на войната. Ужасен дракон, който бълвал пламъци и никога не затварял очи за сън, пазел руното. За златното руно се разказвало из цяла Гърция. Знаел за него и Пелий, царят на тесалийския град Йолк. Един ден, когато минавал с богатата си колесница през пазара, той видял там младеж, красив като бог, наметнат с кожа от леопард, но... с един сандал., Другия го бил загубил, когато пренасял старица през една река. Трепнал Пелий. Като мълния преминало през ума му предсказанието, че ще загине от ръката на човек, обут само с един сандал. А имало защо да се страхува Пелий. Младежът се наричал Язон и пo право нему принадлежала властта над Йолк. Пелий я бил заграбил от баща му Есон. За да спаси единственото си дете Язон от омразата на властелина, Есон го бил дал на мъдрия кентавър Хирон да го отгледа и възпита. И сега той се завръщал като хубав и силен младеж, за да възстанови правата на ограбения си баща. За да отстрани законния претендент за престола, Пелий се престорил, че е готов да му върне властта, ако Язон му донесе златното руно от Колхида. Пелий се надявал, че Язон не ще може да извърши този подвиг или пък ще загине. Млад и безстрашен бил Язон. Той обиколил Гърция и събрал вярна дружина. Тръгнал с него могъщият Тезей, Кастор и Полидевк — синове на Зевс и Леда, крилатите герои Калаид и Зет, синове на бога на вятъра, Мелеагър и много други все известни герои. Пожелал да ги придружи и Орфей — прочутият тракийски певец. С тях тръгнал дори и героят на героите Херакъл. Майсторът Apг построил кораб. С десет весла бил той и като чайка се носел над вълните. Нарекли го «Арго». В една прекрасна утрин, когато на изток се появила богинята на зората, розовопръстата Еос, дружината поела веслата. «Арго» се понесъл по морската шир, отнасяйки «аргонавтите» — моряците на кораба «Арго» към приказната Колхида. Орфей дръпнал струните на златната си лира и се разнесла дивна песен. От морските дълбочини изплували риби и делфини. Пленени от песента на Орфея, те плували след кораба «Арго» като стадо след медната свирка на овчаря. Край много острови и брегове минали аргонавтите. Много приключения преживели, много подвизи извършили. Стигнали най-сетне до Симплегадските скали. Те пазели входа на Черно море. Само за миг Скалите се отдалечавали една от друга и след това се сблъсквали със страшна сила. Морето край тях клокочело и кипяло, пръски летели надалеч. И през това опасно място минали героите. Тогава богинята Атина заковала канарите и оттогава те са вече неподвижни и входът на Черно море е отворен. Владетелят на Колхида и на златното руно Еет приел сърдечно Язон и аргонавтите. Те водели и четиримата му внука, спасени по пътя. Но когато Язон му открил желанието си да получи златното руно, очите на могъщия цар заблестели гневно. И за да го погуби, той поискал от него да извърши труден подвиг. Язон трябвало да разоре полето на Арес с медноноги бикове, бълващи пламъци, да го засее с драконови зъби и когато от тях поникнат въоръжени воини, да ги победи и избие. Мъчно можел смъртен да извърши такъв подвиг, но на помощ му дошла вълшебната Медея, дъщеря на цар Еет. Палавият Ерос по заповед на майка си Афродита пронизал със своята стрела сърцето на Медея. Пламнала в нея любов към Язон. Тя му дала чародейна мас, с която да намаже тялото и оръжието си. Така той щял да стане неуязвим и за пламъците на огнедишащите бикове, и за копията на поникващите от драконовите зъби воини. Спокоен, Язон отишъл на Аресовото поле. Пред очите на цар Еет и всички колхидци той впрегнал огнедишащите бикове в желязно рало, подкарал ги с копието си, изорал нивата и после я засял със зъбите. Преди да може да си отдъхне, от земята се подали копия, после медни шлемове и пред него застанали тежко въоръжени страшни воини. По съвета на Медея Язон хвърлил огромен камък-канара всред тях и докато те се нападали един-друг, той ги избил. Изплашил се цар Еет от необикновената сила на Язон и решил да го убие. Но през нощта Медея отвела Язон в гората при златното руно, приспала дракона с чудотворно питие и още преди да се зазори, заедно с Язон и златното руно напуснала Колхида. Когато сутринта Еет разбрал за кражбата на руното и бягството на дъщеря си, корабът «Арго» бил далеч в морето. Колхидската флота се спуснала след бегълците, но когато ги настигнала. Медея била вече жена на Язон и бащата нямал права над нея. След дълго пътешествие по реки и морета и след безброй опасности и приключения корабът «Арго» пристигнал в Гърция, посрещнат с неописуема радост и тържества. Гърците вече притежавали богатствата на далечната черноморска земя — златното руно на приказната Колхида.

Язон предава златното руно

Дедал и Икар

Богат и силен бил цар Минос, владетелят на остров Крит. Събирал той от народа тежки данъци, а покорените от него племена му доставяли роби и скъпи дарове. Но ето че на цар Минос се случило нещо странно и срамно. Жена му Пазифея родила дете-изрод, получовек-полубик. Хората го нарекли Минотавър, което ще рече «бикът на Минос». Расло това дете-чудовище и ставало все по-страшно и по-кръвожадно. Видял се в чудо цар Минос и решил да си построи дворец, достоен за богатството му, в който да има и тайни помещения за Минотавъра. Живеел в Атина прочут художник, скулптор и архитект на име Дедал. Чул за него цар Минос и го повикал в Крит да му построи желания дворец. Дедал построил прекрасен дворец за цар Минос, построил дворец и за Минотавъра. Наречен бил «лабиринт». В него имало стаи, зали, тайни помещения и заплетени коридори, така че онзи, който влезел в него, се обърквал и не можел вече никога да излезе. Другият син на Минос — Андрогей, ловък и силен младеж, решил да се пребори с атинските младежи за лавровия венец на атлетическите игри в Гърция и заминал за Атина. Младежът спечелил. Но това събудило завистта на атинските младежи и царят на Атина Егей наредил да умъртвят Андрогей по коварен начин. За да отмъсти за сина си, Минос се явил с голям флот пред Атина, превзел я и наложил на атиняните тежък данък: да изпращат ежегодно по седем девойки и седем младежи на цар Минос, които той затварял в «лабиринта» и Минотавърът ги разкъсвал. Когато Егей за трети път трябвало да заплати данъка на Минос и атиняните с горчиви сълзи стягали кораба с черни платна, синът на Егей, юначният Тезей, решил да отърве Атина от позорния данък. Напразно престарелият Егей молел единствения си син — утехата му на стари години, да не се погубва. Тезей вярвал в силите и в младостта си. — Ще видиш — уверявал той — как ще се върна като победител. Тогава не с черни, а с бели платна ще бъде нашия кораб.

Корабът на Тезей

Черният кораб с обречените на гибел младежи хвърлил котва в Крит. Отвели Тезей и атинските младежи при цар Минос. Но когато дъщерята на Минос Ариадна видяла Тезей — висок, строен, с ясни смели очи и тъмни до раменете къдри, дожаляло й за него и решила да го спаси. Тя му дала остър нож и едно кълбо с прежда. При входа на лабиринта Тезей вързал нишката и смело тръгнал по заплетените коридори. Дълго се борил Тезей с Минотавъра и най-после успял да го прободе с острия нож. Рухнало на земята страшното чудовище. По нишката той намерил изхода и извел младежите. За да се спаси от преследването на цар Минос, преди да отплува, той пробил всички критски кораби. Едно само забравил юначният и предвидлив Тезей — да сложи бели платна на кораба, както обещал на баща си. А Егей отдавна чакал своя син, застанал на най-високата канара край морския бряг. И когато видял, че корабът се завръща пак с черни платна, отчаяният баща се хвърлил в морето. От тогава то се нарича «Егейско». А Дедал, след като построил двореца, лабиринта, построил и пристанище в Крит. Закопнял атинянинът за родината си и пожелал да се върне в нея. Но Минос не искал да се лиши от този забележителен майстор, който бил изобретил свредела, кросното, водопровода и зидарската терзия. Царят на Крит искал само той да използува изкуството на великия майстор-изобретател. Минос не пуснал Дедал да се завърне в Атина. А кой моряк ще се реши да иде против волята на страшния цар Минос и вземе на кораба си прославения майстор? Мислил Дедал как да се избави от натрапеното гостоприемство на могъщия цар. Гледал птиците и завиждал на техния свободен полет. Тогава решил да си направи крила. Събрал пера, свързал ги с ленени конци, слепил ги с восък. Така тайно от царя големият майстор направил крила за себе си и за сина си Икар. Но преди да излетят, той посъветвал Икар: — Не се спускай много ниско над морето, за да не овлажнят морските изпарения крилата ти. Не се вдигай и много високо, слънцето да не разтопи восъка им. Полетели Дедал и Икар. Щастливи се носели те над земята. Икар бил тъй радостен, така мамещо било синьото небе с леките облачета, че забравил разумните бащини съвети. Размахвайки силно крила, той се вдигал все по-високо и по-високо. Слънцето разтопило восъка, а вятърът отнесъл перата. Като простреляна птица паднал Икар в морето. Напразно Дедал кръжил над мястото, където вълните полюшвали останките от Икаровите крила. Проклел нещастният баща своето изкуство. Не радостно избавление, а тъжна свобода му донесло то. Така той пристигнал на остров Сицилия. След няколко дена морето изхвърлило трупа на политналия към слънцето Икар на един остров, който и днес се нарича «Икария», а морето, в което загинал първият злополучен летец, се нарича «Икарско».

Тезей надвива Минотавъра

В епичната поема на индийските народи - "Махабхарата", били вплетени много легенди, накои от които легнали в основата на редица литературни произведения. Най-интересното от тези творения и най-известно в световната литература е поемата "Рамаяна", приписвана на древния индийски поет Валмики.


Отдавна, много отдавна в царството Айодхия, разположено по средното течение на р.Ганг, управлявал цар на име Дашаратха. Той имал три жени. Те му родили четирима сина. Най големият от тях бил Рама и той трябвало да наследи царската власт. Остарял Дашаратха и решил да предаде царството на първородния си син Рама. Но една от жените на Дашаратха имала други планове. Тя искала престола да наследи нейният син Бхарата. Тя била тъй любезна и мила с Дашаратха, че той и обещал да изпълни едно нейно желание. Тогава тя поискала да остави престола на сина и Бхарата, а Рама да изпрати в изгнание за четиринадесет години в мрачните гъсти гори на южна Индия. На стария Дашаратха му било мъчно, че трябвало да извърши несправедливо дело, но от дадената дума не можел да се откаже. Рама бил изпратен в изгнание. Доброволно тръгнали с него вярната му жена Сита и брат му Лакшмана. Старият цар скоро умрял, съсипан от скръб. Бхарата трябвало да стане цар. Той обичал много своя брат Рама и не искал по такъв начин да заеме трона, който по право се падал на Рама. Бхарата дълго търсил своя изгонен брат. Намерил го най-после в гъстите гори на индия. Там Рама, Сита и Лакшмана живеели като отшелници. Хранели се с плодове и корени. Бхарата искрено и сърдечно молил Рама да се завърне и да заеме бащиния престол. Молили го и хората, които придружавали Бхарата. Рама обаче не се съгласил. За него волята на бащата била свята. Бхарата трябвало да се завърне в Айодхия. За да покаже, че само временно замества брат си,Битката между Рама и Равана Бхарата оставил пред трона обувките на Рама. Рама, жена му Сита и брат му Лакшмана продължили да живеят в гората като отшелници. Рама и Лакшмана били храбри мъже и извършили много героични дела.Те влизали в битки със злите демони, наричани Ракшаси и унищожили много от тях. В една от такава битка Рама отсякъл носа на и устните на една ракшаса, която се оказала сестра на царя на демоните - Равана.Братът страшно се разгневил и се заклел да отмъсти за сестра си. Той превърнал един демон в златен елен и му заповядал да подлъже Сита. Като видяла златния елен, Сита пожелала да го има. Рама се спуснал по следите му, за да го хване, а Равана това и чакал. Златният елен тичал през гората, а Рама след него.Така златният елен го отвел много надалеч. Най-после Рама разбрал, че еленът е зъл демон, прицелил се в него и смъртно го ранил със стрелата си. Демонът започнал да стене, наподобявайки гласът на Рама. Чула го Сита и помислила, че Рама е в беда и вика за помощ. Замолила тя Лакшмана да помогне на Рама. Лакшмана се завтекъл веднага по посока на гласа. Злият Равана тъкмо това и желаел. С цялото си мрачно величие той застанал пред Сита. Казал и, че ще я отведе в царството си и ще я направи своя жена. Храбрата и вярна Сита заявила: -Всички звезди да паднат от небето, земята да се раздроби начасти, огънят да стане студен, никога не ще изоставя Рама. Тогава Равана хванал Сита за косите, вдигнал я във въздуха и полетял снея към столицата си Ланка на остров Цейлон. Един орел видял това и се спуснал да спаси Сита. Но царят на демоните имал десет глави. Бедният орел се борил отчаяно с него, но не могъл да го победи. Орелът паднал на земята с прекършени криле, а Равана продължил полетаси,отнасяйки Сита. Летели те все по-далеч и по-далеч. Умната сита,за да остави следи, хвърляла една по една своите вещи. На една скала видяламаймуни. На тях тя хвърлила своето покривало. Най-после Равана долетял до столицата Ланка, а Сита оставил в една гъста гора. Пазели я цяла глутница зли демони - страшни еднокраки чудовища с по три очи. Рама разбрал от брат си Лакшмана как е била измамена Сита. Умиращият орел му разказал за нейното отвличане. Тръгнали Рама и Лакшмана, убити от мъка, да търсят Сита. Безброй демони се опитали да им пречат, но Рама и Лакшмана се борели геройски с тях. Надвивайки демоните, смелите мъже стигнали до царството на маймуните. Маймуните ги посрещнали дружелюбно и предали на Рама покривалото на Сита. Царят на маймуните имал брат - Сугрива, на когото двамата герои помогнали да си възвърне царството. За благодарност той обещал да им помогне да намерят Сита. Сугрива изпратил Ханум, сина на вятъра, да открие къде е Сита. Ханум долетял до Ланка и намерил Сита. Разказал и как Рама и Лакшмана я търсят. Вдъхнал и смелост и надежда.Сугрива призовал маймуните и мечките, силни и изкусни в бой, да помогнат на Рама. Водени от него, те тръгнали към царството на демоните. Столицата на демоните Ланка се намирала всред морето на остров Цейлон. Стигнали маймуните и мечките до морето, но как да достигнат Ланка? Тогава маймуната Нал, син на създателя на света, помогнала на Рама. Нал нахвърляла канари и скали пред нос Комория и така направил мост, и така направил мост, по който минавали маймуните и мечките. Войските на Рама и Равана се срещнали. Завързал се невиждан бой. Няколко дена продължили кръвопролитните сражения. Маймуните и мечките унищожавали демоните, като хвърляли огромни камъни и дървета. Но гинели и стотици маймуни и мечки. Особено ожесточена станала битката, когато начело на демоните застанъл братът на Равана, който бил великан.Рама се завръща в Айодхия Срещу него излязъл Лакшмана. Безмилостна била борбата с този многоглав, многорък и многокрак великан. На мястото на всяка отрязана глава мигом израствали нови две. И все пак Лакшмана победил. След това се преборил и със сина на Равана. И него победил. Тогава на полесражението се появил сам Равана. Равана хвърлил срещу Рама изведнъж хиляди стрели. Но те не го наранили. Равана хвърлил безброй бойни брадви - Рама останал здрав и читав. Не бил обикновен човек Рама. Великият бог Брама бил въплътил в него самия бог на слънцето - Вишну, изпращайки го на земята да унищожи злите демони. Богът дал на Рама огнена стрела. Произнасяйки магическа молитва, Рама изпратил стрелата срещу Равана. Прободен от огнената стрела,десетглавият цар на демоните пламнал и се превърнал в пепел. Така Рама унищожил злите демони и освободил Сита, своята любима и вярна съпруга. Денят, в който Рама победил Равана, бил последният ден от 14 годишното изгнание на Рама. Бхарата посрещнал радостно и с почит брат си Рама, Сита и Лакшмана. Рама се възкачил на трона на баща си и управлявал дълго и щастливо.

Гилгамеш

Управлявал град Урук героят Гилгамеш. Боговете го били надарили с необикновена сила и чудна красота. Високо била вдигната главата му, не вървял той а летял из Урук и умело въртял оръжието си в боя. Нямал равен на себе си Гилгамеш, а и не знаел как да употреби силата си. Буйствал и карал жителите на Урук да работят непосилно. Недоволни, те отправили гореща молба към боговете да ги избави от него. Чул ги Ану - върховният бог на Небето, и заповядал на великата богиня Аруру да сътвори герой, подобен на Гилгамеш, с когото той да се състезава, за да се укроти буйното му сърце, та Урук да си отдъхне. "Умила Аруру ръце, откъснала глина, На земята я хвърлила, Изваяла Енкиду,юначен мъж създала." И заживял Енкиду заедно с животните в степта. Тялото му било покрито с козина, косите му дълги като на жена и гъсти като житни класове. Не пазнавал Енкиду нито хората , нито света. Помагал на животните, спасявал ги от ловците и от примките им. Един ловец решил да го примами в града, за да не пречи Енкиду на ловците да ловят дивеч. Той завел в гората хубавицата Шамхат. Енкиду се влюбил в нея, напуснал зверовете, облякъл се в дрехи, поселил се в селото на овчарите и започнал да пази стадата им от хищните зверове. Научавайки за славата и силата на Гилгамеш, Енкиду решил да премери силите си с него. Отишъл в Урук. Хората, като го видели, се зарадвали, че се е явил съперник на техния цар и повелител. Започнали двамата юначни мъже да се борят. Най-после Енкиду укротил буйството на Гилгамеш. Проникнати от взаимно уважение поради силата и храбростта си, те сключили съюз за вечна дружба и се побратимили. Заживели като родни братя. Но тъжен бил Енкиду защото стоял без работа и чувствувал, че силата му отпада. Тогава Гилгамеш предложил да отидат на планината Ливан, да убият чудовището Хумбаба, което пазело кедровите гори и да доставят строителен материал на населението на Урук. Дълго време Енкиду увещавал другаря си да не предприема такъв поход, защото познавал силата на Хумбаба: "Хумбаба-ураган е неговият глас, Устата му-пламък, диханието-смърт! В боя несравним е ударът на Хумбаба" Но непреклонен Гилгамеш му отговаря: "Кой, другарю мой, От хората е подобен на боговете? Само боговете живеят под слънцето вечно! А на човека са му прочетени дните. Каквото и да направи, напразно е всичко! Ако падна аз, славата ми ще остане - "Падна в бой Гилгамеш Със свирепия Хумбаба!" Майсторите на Урук изработили оръжие за двамата смели мъже, старейшините им дали напътствия, а майката на Гилгамеш направила жертвоприношение на боговете.

Хумбаба

 

Двамата герои се отправили на път. Достигнали планината, където обитавал Хумбаба. В жесток бой те убили чудовището и благополучно се завърнали в Урук. Тук обаче Гилгамеш оскърбил жестоко богинята Ищар. Разгневена тя отлетяла на Небето и убедила боговете да изпратят в Урук огнедишащия небесен бик, който с едно дихание умъртвявал стотици хора. Но Гилгамеш и Енкиду убили и него. Ищар оплакала смъртта на бика и проклела Гилгамеш. Разгневен, Енкиду изтръгнал вътрешностите на бика и ги запратил в лицето на Ищар с най-груби думи. Докато юначните приятели празнували своята победа, боговете решили, че заради тази своя дързост Енкиду трябва да умре. Страшна мъка налегнала Енкиду. Потънал той в тежък сън. Гилгамеш не се отделял от леглото му. Утешавал го и му напомнял извършените подвизи. Но все по-тъмно ставало лицето на Енкиду и най-после сърцето му спряло да тупти. Гилгамеш заплакал и занареждал, "както орел запищява за своята орлица". Гилгамеш оплакал горчиво приятеля си и му устроил тържествено погребение. Тъгувайки за Енкиду, той бил обхванат от тъжни мисли: "Защо човек трябва да умре? Нима смъртта е неизбежна?" Плаче горчиво за своя приятел Гилгамеш: " Така ли трябва да умра и аз като Енкиду? Отчаяние в сърцето ми заседна. Боя се от смъртта и бягам в пустинята." Решил да отиде при своя прародител Утнапищим, който бил преживял всемирния потоп и гибелта на човечеството и бил причислен към боговете, та от него да узнае как да избави хората от смъртта. Тръгнал Гилгамеш да търси Утнапищим. Преодолял много трудности. Наближил планината Машу, чийто връх достигал небосвода, а полите и били в преизподнята. Хора-скорпиони пазели нейния вход, но Гилгамеш ги склонил и те го пуснали да премине през земните недра. Минал Гилгамеш и през вълшебната градина на боговете, където по дърветата вместо плодове цъфтели скъпоценни камъни и отишъл при богинята Сидури. Тя го увещавала да вкуси от земните радости , вместо да дири вечния живот. Боговете го предупреждавали,че е безполезно да търси вечния живот, но той продължил пътя си. Ур-Шенаби го пренесъл със сал през "водите на смъртта" и Гилгамеш най-после достигнал "острова на блажените". Тук той намерил оцелелия от потопа Утнапищим и го запитал как може човек да намери вечен живот. Мъдрия Утнапищим му отговорил: " Какъвто баща и майка са те създали, такава е твоята съдба, не щади човека неукротимата смърт." Той му обяснил, че няма нищо вечно на земята: не са вечни домовете, които строим, ни раздялата между братя, ни омразата между хората. Не е вечно пълноводието на реките, нито реенето на водното конче над високата тръстика. " Боговете ни отреждат смъртта и живота, но деня на смъртта не ни дават да узнаем!" Огорчен, Гилгамеш го запитал защо той е безсмъртен, когато те двамата по нищо не се отличават. Тогава Утнапищим му разказал за потопа и за решението на боговете да погубят цялото човечество. Разказал му как добрият бог Еа, повелителят на водата, му съобщил решението на боговете и го посъветвал да си построи ковчег-кораб и да се спаси в него от водите на потопа. " Натоварих го с всичко, каквото имах, натоварих всичкото си сребро, натоварих всичкото си злато, Натоварих всичките си живи твари, Качих на кораба семейството и рода си, Добитъка и полските зверове." Утнапищим подробно разказал на Гилгамеш историята на потопа и как боговете, умилостивени от принесените жертви, решили да запазят живота на спасилия се от потопа герой. За да не нарушат клетвата си, те му дарили безсмъртие и го причислили към боговете. Утнапищим предложил на Гилгамеш да се опита да надвие съня, тогава може би ще може да победи смъртта. Но човешката природа надвила и умореният от дългите скитания Гилгамеш както си седял, заспал тежък сън. Най-после Утнапищим му открил, че на дъното на морето има растение, което не дава вечен живот, но дава вечна младост. Гилгамеш се спуснал на дъното на океана и извадил оттам чудното растение. Щастлив, тръгнал обратно за родния Урук. Искал да зарадва народа си, като му даде това чудно растение. Но когато Гилгамеш и спътникът му Ур-Шенаби се къпели в реката, змия грабнала чудотворното растение. Оттогава змиите почнали да хвърлят кожата си и да се подмладяват, а хората да стареят, без да могат да се подмладят. Дълго и горчиво оплаквал Гилгамеш загубата на разковничето на вечната младост и своя напразен труд. Но когато се доближил до града Урук и видял гордо издигнатите му стени от печени тухли - рядкост за онова време, радост нахлула в сърцето му. "Човек е смъртен - мислел си той - но човешките дела са безсмъртни, защото те остават в паметта на поколенията." Горд с всичко, което е извършил, той се обърнал към Ур-Шенаби и му казал: " Качи се, Ур-Шенаби, И премини по стените на Урук. Разгледай основите, огледай тухлите. Не са ли това изпечени тухли И не са ли положени стените От седемте мъдреци?" Така завършва поемата за Гилгамеш - героят търсил безсмъртието.В поемата е скрит дълбок смисъл: животът отсъжда на човека и дружба и любов, и мъжествени дела, но и неизбежна смърт. Човекът е смъртен, безсмъртни са делата му.


Из "Искри от древността"

Страница 1 от 1
 1-23 от 23  |   1