Sibir
Блог Энергия Мечты
blogs left blogs right
Энергия
Энергия, 27
« sibir.bg
Здравни заведения в НРБ Написана на : 2017-02-22 22:28:22

1

Учебни заведения в НРБ Написана на : 2017-02-22 22:25:49

1

Съобщения и транспорт в НРБ Написана на : 2017-02-22 22:23:12

1

Свине и птици в НРБ Написана на : 2017-02-22 22:20:43

1

Трайни и нетрайни насаждения в НРБ Написана на : 2017-02-22 22:18:15

1

Обща селскостопанска продукция в НРБ Написана на : 2017-02-22 22:15:31

1

1

Заетост на населението в НРБ Написана на : 2017-02-22 22:03:41

1

Степен на образование в Н. Р. България Написана на : 2017-02-22 21:59:24

1

1

Хан Крум и пленените авари Гюдженов

Аварите мълчаливо възлязоха по черните мраморни стъпала. Прашните им боси нозе нарисуваха бели ходила по огледалния, полиран камък. Те вървяха един след друг съкрушени, с изподрани кожуси, пристегнати в кръста. Челата им бяха набраздени от горест, ръцете им — навързани с ремъци от биволска кожа. Веригите на нозете им скимтяха като пребити псета. Пред затворената врата на тронната зала стояха застинали на стража двамина Крумови войници. Огърлици от ковано желязо тегнеха на гърдите им. Ръкохватките и ножниците на мечовете им бяха замрежени със златна паяжина, върховете на копията им стигаха до тавана, където живописец резбар беше разказал пречудни истории. Изневиделица съвсем наблизо, под голямото стълбище на двореца, избухна рев, подобен на гръм небесен, по-силен от грохота на обсадни машини, които събарят крепостни стени. Пленниците пожълтяха, зъбите им затракаха. Скупчиха се като стадо овце, нападнати от вълча глутница. Накъде да бягат? Двамината стражници се спогледаха и мигом оживяха. Дяволити усмивки разкриха белите им зъби. Те знаеха, че реве голямата златогрива котка, която може с един удар на лапата си да простре на земята най-силния човек. Но котката е заключена в желязна клетка и реве за просторите на пустинята. Месец текю, което значи овен, на 804 година донесе корона на хан Крум. Когато той седна на престола в Плиска, пристигнаха приятели и врагове, за да му поднесат дарове и да смекчат жестокото му сърце. Самият крал на франките, които върлуваха там, където залязва слънцето, проводи на Крума обсадна машина, за да събаря с нея непоклатими крепостни стени, аварите от север му докараха петстотин вола с вити рога и му предложиха още пет хиляди и много делви със златици му обещаха, стига да им стане съюзник и заедно с тях да нападне краля на франките. А тъмнокожият владетел на пустинята отвъд Бялото море го почете с две клетки, големи колкото курници. Едната беше празна, а в другата се мъдреше златогривата котка. Посланиците на тъмнокожия целунаха десницата на Крума и му рекоха: — Владетелят на пустинята ти изпраща този звяр, който няма равен на себе си по сила и безстрашие. В Константинопол на императорския престол се е разположил Никифор, който смята себе си за по-силен от всички лъвове на земята. Нашият господар ти изпраща празната клетка — да заключиш в нея Никифора и да го показваш на народа си. Хан Крум подари на чуждите пратеници кожи на зверове от българските гори, поръча да им заколят черночетинести глигани от дебрите край Тича и да ги напоят с вино от преславските лозя. На аварите показа всичко: и Мадарския хълм, и конните дружини, които препускаха в равнината покрай Плиска, и празните държавни житници. Нищо не скри от другоземците. И защо да крие? Нали те протягат ръка да му станат съюзници! Когато влязоха в Плиска, посланиците бяха на брой четиринадесет, а когато излязоха, бяха останали тринадесет. — Намерете четиринадесетия! — заповяда ханът. Най-бързоходните войници се втурнаха да го дирят. И го настигнаха в Ришкия проход, упътен на юг към Никифоровата столица — да разкаже на императора какво е видял в Плиска… Месечината дванадесет пъти се нащърби и дванадесет пъти се появи пълнолика над мадарските овчарници. Крумовите войници запрашиха на север. Кралят на франките насмете аварите надолу, по течението на Дунава, българите ги подгониха нагоре срещу водите. Аварската държава се сгромоляса с голям трясък. Всичките врати на крепостите се разтвориха и победителите се наместиха в дворците на победените. Крумовите войници оковаха с желязо краката на челниците и ги подкараха към Плиска. И ето ги сега: разтреперани стоят пред прага на тронната зала. — Да влязат! — извика ханът и се раздвижи върху мечата кожа, с която беше покрит позлатеният му трон. Двете крила на вратата скръцнаха и се разтвориха. Пленниците плахо пристъпиха и щом стигнаха до нозете на хана, мигом се строполиха по очите си като треви, повалени от желязна коса. Ханът ги изгледа навъсено изпод вежди и рече тихо: — Станете прави! Пленниците се дигнаха. Ханът потърси с ръка меча си, който висеше отляво на бедрото му, хвана ножницата и я положи върху коленете си. Обърна се към едноръкия, който беше по-висок от всички, и попита: — Кои сте вие? — Ние сме същите, дето преди една година идвахме от аварската земя да те поздравим с престола и ти докарахме петстотин вола! — отговори едноръкият. «И се опитахме да те предадем на ромейския император» — рече на себе си Крум и неволно стисна ръкохватката на тежкия меч, но си спомни думите на своя баща Кардама: «Никога не вади нож на умряло куче» — и отпусна ръкохватката. — Ние бяхме най-големите и най-богатите. Сега сме нищо! — поклати тъжно глава вторият, който стоеше надясно от едноръкия. — Докъде стигаха границите на вашата държава? — прокънтя дрезгаво гласът на хана. — Ние владеехме всички земи от Дунава до Студеното море! — бързо отговори едноръкият и се удари в гърдите. — Ние натискахме с крак всички народи от Лаба до Волга! — добави оня отдясно. Очите му блеснаха за миг и пак угаснаха. Ханът на българите поклати глава. — А защо пропадна тъй скоро вашата могъща държава? Отговаряй! — провикна се той и скръцна със зъби. — Не знам! — отстъпи две крачки назад едноръкият. — Боговете ни наказаха, като изпратиха в нашата гора най-силните дървари с най-острите секири. Тогава едно прегърбено старче с остра червена брадичка и мигащи очи разбута пленническата навалица и излезе напред. — Аз ще кажа! — рече старчето. — Говори! — кимна с глава ханът. — Нашата държава пропадна първо и първо, защото между управниците нямаше съгласие. Всеки теглеше чергата върху себе си. — Второ? — нетърпеливо го подкани ханът. — Умножиха се злодеите и крадците, а съдиите станаха техни съюзници. — Трето? — Клеветниците почерниха челата на най-личните между нас. — Четвърто? — Търговците грабеха безбожно народа. От едно агне вземаха по две кожи. — Пето? — Ония, които трябваше да грабнат мечовете и да се бият с твоите войници, се търкаляха в кръчмите без ум и без памет. — Стига! — ревна ханът на българите и скочи. — Махайте ги от очите ми! Тяхната болест е по-страшна от чумата! И като разблъска аварите, ханът изскочи навън. Тичешком слезе по стълбището, спря между двете порфирни колони на външната порта и викна: — Коня ми! С крилат устрем бързоногият хански жребец изтрополи по улиците на Плиска. Прехвръкна дълбокия ров, който заобикаляше столицата, и се понесе по равното поле, където пасяха държавните коне. Щом съзряха буйния жребец, стотици глави на млади кобили се извърнаха към него и тревожно почнаха да цвилят. И не се укротиха, додето не го изгубиха от очите си. Слънцето клонеше към зъберите на мадарските овчарници, когато ханът спря запъхтяното животно в подножието на канарите. Скочи на земята, пусна коня в дълбоката трева да пасе и мъчително възлезе по стръмните стъпала, които възхождаха до горното равнище. Цялото плато беше обкръжено с ограда от габерови пръти. В кошарите тлъстееха меднорунни овни за ханската трапеза. Погледът на Крума се плъзна по сламените кошари, по гърбовете на овните, които току-що се бяха върнали от паша. Изведнъж през ниската ограда чевръсто се прехвърли едно голямо куче с остри уши, подгони овните, захапа най-охранения за гръкляна, метна го върху гърба си и заедно с него прескочи плета. Додето го усетят овчарските кучета — звярът потъна в близката лешникова гора. — Вълк! — рече на себе си ханът и жилата, която пресичаше челото му, набъбна като пиявица. Втурна се към първата кошара, където десетина овчари с дървени лъжици сърбаха димящо мляко от една копаня. — Очите си да отваряте или ще ги избода! — викна ханът. — Додето вие тук лапате, вълкът отнесе най-големия овен. Овчарите зинаха втрещени. На връщане ханът отпусна юздата на жребеца и го остави да върви, където ще. Конят се отби от утъпкания коларски път и кривна по преславската пътека. Наляво между вековните дъбаци се гушеше землянка, покрита с плочи, оградена с висок плет. В градинката зад землянката бяха наредени сламените кошери на пчеларя дядо Трак, а в предния двор мяташе сянка стара лозница, която раждаше гроздаци със зърна, едри като биволски очи. Жребецът спря пред липовата вратня. Ханът се изхлузи от седлото и блъсна вратнята. Като го видя, брадатият пчелар се засмя до уши, наведе се до коляното му, изнесе му трикрако столче да седне, наточи му студена медовина от зимника в пръстена паница и му откъсна най-узрелите гроздове от лозницата. — Не съм дошъл при тебе да ям и да пия, а ида да ме научиш на ум! — проговори гостенинът и се отпусна на столчето. — Ще те попитам нещо. — Питай, господарю! — Какво правиш ти, старче, когато гнилецът нападне кошерите? Помагат ли ти молитвите на жреците? — Не помагат, ювиги хан, никакви молитви. Мястото на загнилия кошер не е в пчелина, а в огъня. — И аз тъй ще направя — рече ханът и отдъхна, сякаш воденичен камък се разтовари от плещите му. — Ще издам закон — на клеветниците да режат езиците, злодеите и крадците нека останат без ръце, подкупните съдии ще съдя сам! А на пиянството ще отрежа корена! Тъй да знаеш! И ханът разтърси заканително юмрука си към Плиска.

Главата на Никифор Гюдженов

Призори ромеите прехвърлиха планинския проход и нахълтаха в столицата на хан Крума. Но в Плиска не завариха жива душа. Само настървени кучета изскачаха от опразнените дворове и налитаха безстрашно срещу неканените гости. Ромейските войници рукнаха като буйна вода по улиците. Те надничаха боязливо през разтворените врати на къщите, късаха заруменели зарзали от градинските дървета и гонеха кокошките. Захванаха да измъкват големи делви, в които преди Крумовия закон за изкореняване на лозята старите българи са държали вината си, а сега ги бяха напълнили с едра пшеница. Най-напред Никифор попита за царския дворец. Придворните негови велможи, които знаеха българската столица, посочиха една потънала в земята сграда, покрита с плочи, окръжена от висок плет и дълбок ров. Императорът високомерно пришпори коня си. В ханския дворец никой не го посрещна. Всяка дреболия стоеше на мястото си, но хората ги нямаше. Сякаш бяха потънали вдън земя. Най-напред влезе началникът на императорската гвардия и спря пред отворената тронна зала. Той скочи на земята и надникна в разтворените хански помещения, постлани с мечи кожи, окичени с кръстосани старински оръдия. Високо се издигаше насреща ханският трон, издялан от изкусна ръка, направен от орехово дърво, украсен с птици и зверове, изковани от злато. Началникът разгледа всяко кътче на залата, надникна във вътрешните покои на двореца, постави по двама войници на всяка врата и вдигна десница. — Стопаните са избягали! — рече той. Никифор скочи, хвърли юздата на коня си в ръцете на първия велможа и почна да се озърта като изтърван заек. — Там ли седи ханът? — посочи с пръст креслото на хана, изправи се и боязливо прекоси залата. Изтегна се на Крумовото място под конската опашка — знамето на българите, увиснало над самия трон. Императорът се тръшна върху седалището, където никой друг не смееше да седне, освен хана на българите. Разположи се господарски и си протегна напред десния ботуш. — Ставраки — извика Никифор на сина си, който не снемаше око от баща си, — ела тук и ми издърпай червения ботуш, който през целия поход ми стягаше крака. Разпореди се до довечера да отрежат носа на обущаря, който се осмелил да направи тесни ботуши на своя господар. Ох, ох! — захвана да пъшка Никифор. — Какво мънкаш, сине? Няма го тука ли? Че къде е този обущар? Къде ще се дяна, ако и утре ботушът ми стяга? Нямат ли българите никакви обущари? Ах, Ставраки! — подхвана с укор сина си Никифор. — На лошо място ме доведохте. Тука всичко е диво и страшно. Няма никакви хора. Навярно в тази столица има само диви зверове. Но къде е хан Крум? Искам да го видя. Той трябва да ме посрещне и да падне на очи, за да ми целуне императорските ботуши. Клетва да даде тука, в своята столица, че ще ми бъде верен роб до края на живота си. На туй ли място по-рано е седял неговият предходник? Как му беше името, Ставраки? — Кардам, Ваше Величество. — А какво разказваха за този Кардам? Защо се е осмелил да изпраща в нашата столица при цар Константина посланици? Какво са искали българите от ромейския владетел? — Годишния данък, Ваше Величество. — Данък ли? Какъв? — Нашите деди подписали договор да плащат на българите годишно по девет коня, натоварени с перпери, или техният хан щял да побие копието си в златната цариградска порта. — А какво е отговорил Константин на стария Кардам? — Император Константин изпратил в една кърпа наместо перпери шепа конски тор и заповядал тъй да кажат на българския хан: «Какъвто данък ти прилича — такъв ти пращам. Ти си стар и не желая да си правиш труд да идваш до Златната порта, затуй аз ще дойда в Маркели, до твоята граница да си премерим силите.» Никифор захвана да се тресе от смях. Сълзи излязоха от очите му и рукнаха по страните. — Ставраки — обърна се императорът към сина си, — ние сме победители, нали? — Тъй вярно, Ваше Величество! — изправи се престолонаследникът. — Чуй сега какво ще заповядам от туй място, което се нарича престол на хан Крум! Всички слушайте! — изкрещя Никифор към патрициите, които изостриха уши. — Тази столица заедно с цялото Крумово съкровище принадлежи на императора. Всичко е мое! Никой да не посяга на богатствата, които завоювахме. Ако някой наруши заповедта ми — ще режа носове, ще сека ръце за всяка открадната вещ. Аз с тия неща не се шегувам. Но къде е Крум? Защо не виждам неговите хора? — Тука сме! — отговори един пратеник на хана и в залата влезе млад човек с високи ботуши и островръхо кожено калпаче. — Кой си ти? — попита го императорът. — Аз съм пратеник на хан Крума. Изпратен съм да водя преговори за мир. Ако благоволиш да си спомниш, и миналата година идвах при тебе в Константинопол да преговарям. Драгомир падна на колене, но не протегна устни към пурпурната императорска обувка, защото беше смъкната от крака му. — Какво иска твоят хан, Драгомире? — Мир, Ваше Императорско Величество! Моят господар ме проводи да ти кажа тъй: «Ето, че ти ме надви. Столицата ми е в твои ръце. Вземи от нея каквото ти е угодно и си върви с мир!» — А защо не дойде при мене твоят господар — да ми целуне императорските ботуши и той да ме помоли за мир, и да ме попита защо съм си направил труда да пристигна в Плиска със сто хиляди души войници на коне? Кажи му, че съм донесъл същия данък, за който преди години беше изпратил свои хора старият ви хан Кардам. Тогава нашият император се поскъпи и проводи на Кардама само една шепа данък, вързан в кърпа, а пък аз съм дошъл с всичките ромейски коне да наторя Плиска с данък. Ще ме запомни до края на живота си твоят днешен господар! — Кога, Ваше Величество, ще напуснете нашия столичен град? — преглътна гаврата на Никифор българският пратеник и се изправи. — Още утре ще се дигна и ще се махна от Плиска, където мирише на чесън и говежди тор. В този дворец няма кътче, достойно за ромейския император. Сине Ставраки, разпореди се да приготвят палатката ми в градината на хана, под узрелите череши. Ах, защо избяга моят прислужник Византий при българите? Ти там, забравих ти името, ела при мене! — повика с пръст началника на императорската гвардия и почна да шепне нещо на ухото му. Началникът, който се грижеше за съхранението на императорския живот и поддържаше в ред женоподобните мъже, с които Никифор прекарваше нощта, се усмихна, засука мустака си и отвърна: — Всичко ще бъде изпълнено, тъй както заповядате, Ваше Величество! — Узнах, че тука има баня, а сапун донесохме от Константинопол — благоуханен. — Ставраки, намерете държавната съкровищница на Крума. Изгребете всичко, тъй както се изгребва житница в гладна година. Тука има много мед, има кожи, има стада от добитъци и глинени бъчви с пшеница. Напълнете празните ковчези, които докарахме. Заключете ги. Сложете им държавни печати и кофари. Отваряй си зъркелите, сине! За всичко ще държа тебе отговорен, когато се приберем в Константинопол, керванът с плячка от Плиска трябва да бъде по-дълъг от предишните императорски триумфални кервани. Грабете! — разпореди императорът и се упъти към ханската баня, където чучуркаше топла вода от бронзови стубели в снежнобели мраморни корита. Беше четвъртък, 21 юли 811 година. В същото време Крум, като научи, че Никифор не дава дума да става за мир, призова всичките свои велможи на военен съвет. Най-личните мъже, които командваха войската, събрана в мадарското военно укрепление, бързо се метнаха на конете си и тръгнаха подир хана, който ги смъкна надолу по гористата преславска пътека. В зашумената къщурка на дядо Трак, ханския коняр, първи отвори вратата наследникът на престола Омуртаг. Щом съзря майка си, своята жена и дребните си момчета, князът се развълнува, но бързо се съвзе, скочи от коня и разпореди: — Изведете ги в гората и никой да не наднича през вратата и да не подслушва. Каквото реши нашият съвет — тук да си остане. Дядо Трак — обърна се той към ханския коняр, — пази на вратата! Жените и децата мълчаливо се измъкнаха и потънаха в близката люлякова горичка, където бяха нацъфтели червени като кръв божури. Слънцето залезе. Горите бързо потъмняха. Дядо Трак запали кандилото и осветли намръщените старобългарски началници. Насядали в широката соба на голата земя, опрели гърбове върху белосаната стена, разговаряха и се съвещаваха хан Крум, неговият син Омуртаг, кавхан Ишбул, командирите на помощните отряди от Добруджа, Сердика, Аварската земя, тук беше ичиргу боилът Мостич, младият боил Онегавон… Всички си казаха думата. Младите предложиха да нападнат Никифор от всички страни и да изтребят войската му в Плиска, а старите клатеха глави: ако смята утре вечер да обърне назад войската си — оставете го да се махне от очите ни! Дядо Трак, който си стоеше като закован до вратата и с едното си ухо слушаше разговорите, не можа да се стърпи и извика с писклив глас: — Щом като не искаш мира, Никифоре, заслужаваш секира! Извардете го в гората, преварете го утре вечер с нашите бързоноги кончета, които могат да бягат по върховете, тъй както препускат и по равното. Строшете му змийската глава! Не го пускайте да избяга. Казано! Думите на стария коняр запалиха огън в сърцата на младите командири. Хан Крум одобрително поклати глава и рече: — Повикайте арабина Евматий, дето избяга при нас, когато превзехме Сердика. Евматий беше строител на укрепления и на бойни машини. Когато хан Крум го попита: «Можеш ли, майсторе, до утре да издигнеш такова укрепление, което да пресече пътя на цялата императорска войска, преди да се е измъкнала през Ришката теснина на юг», арабинът се замисли, прехапа устни и отвърна смело: — Трябват ми четири хиляди души секачи на гора, копачи на земен ров и строители. Къде ще бъде укреплението? — Моят син Омуртаг ще избере мястото, а ти си дигай хората! Тази нощ никой в България няма да спи! Наточете си ножовете и бъдете готови! Тъй приключи военният съвет в колибата на дядо Трак. Велможите се прибраха при войниците си в Мадарската крепост. Хан Крум остана в колибата да нощува. Жените се прибраха от гората. Наредиха оскъдна вечеря. Сложиха пред хана просеничен хляб и нарязаха парчета биволска пастърма. Дядо Трак слезе в потайната си изба и наточи вино в една кратунка. Хан Крум жадно дигна кратунката и я пресуши, но спря стареца, когато дядо Трак посегна да повтори. — Не ща! — махна с ръка ханът. — Горчи! — Как няма да ти горчи? — обади се неговата невяста. — Я погледни долу какво става в Плиска! Хан Крум излезе пред къщи и погледна надолу към своята столица. Целият аул гореше, обхванат от пламъци. Ромеите го бяха запалили. Същата вечер от Мадарската крепост се отлъчиха строителите, яхнали на коне, натоварени с копачки, секири и ковашки гвоздеи, и по най-заобиколната балканска пътека потънаха в горите на юг. Там, където Тича криволичи до самия проход, строителите се разтичаха да издигнат непроходимо укрепление. Повалиха набързо вековната гора, построиха прегради от единия бряг на пътя до другия. Хиляди души с мотики и лопати изкопаха отвъд тая преграда широк ров, който не можеше да прескочи най-пъргавият кон. Ровът зина на три човешки боя дълбочина, а дървената преграда, направена от дънери на стари дървета, кръстоклони и греди, заковани с ковашки гвоздеи, се възнесе нагоре към облаците. До пладне в петък строителите свършиха своята работа, отбиха Тича и наводниха дълбокия ров. Наоколо нямаше жива душа. Цялото население от крайпътните колиби беше се укрило вдън горите от ромейските нашественици. Подир пладне строителите си дигнаха чуковете и оставиха скрита стража да варди укреплението, докато настъпи съдбоносната нощ. Императорската колона се откърти от горящата столица при залез-слънце. С буйни викове и победни песни пияните войници навлязоха в Ришките теснини. Те бяха натоварили в императорския обоз несметни съкровища и се люшкаха, преситени от ядене и пиене. Нито една кокошка не бяха оставили в курниците. Набутаха ключовете на ханското подземно скривалище и търколиха стотина червени делви, пълни с вехто вино от изкоренените някогашни лозя в Преслав. Додето узнае императорът — делвите бяха пресушени до дъно. Императорът яздеше, окръжен от стотици телохранители, и се озърташе. Неговите съгледвачи час по час донасяха, че по височините покрай пътя един след друг се появявали конници, размахвали голите си ножове заканително и мигом изчезвали в нощта. — Тая гора няма край. Тука всеки може да се потули зад някое дърво и да ти изпрати тежък боздуган или копие. Кога ще се измъкнем от държавата на българите? — Утре подир пладне сме на границата, Ваше Величество! — отговори успокоително великият доместик. — Ах, доместиче, предай напред на цялата ми войска, че заповядвам тука да спрем и да пренощуваме.

Засадата във Върбишкия проход

Бързо ми пригответе палатката! Искам насред пътя да пренощувам. Страшно съм уморен. Чувате ли как пищи една нощна птица — зловещо и сърцераздирателно. Ах, тя ще ме умори от страх! Няма ли кой да я прониже със стрела, или да я свали с копие от клоните на дърветата? Когато някъде невидими се обадиха в лъката покрай реката трети петли, светилниците в императорската палатка угаснаха. Часовоите се облегнаха върху копията си и задрямаха, повалени сякаш от сънен вятър. Изведнъж отляво и отдясно на прохода се чу тропот на много коне и викове на хиляди хора, настръхнали за бой. Залюля се тъмнината, продъни се земята. Българите нападнаха отстъпващата ромейска войска. Техните челни редици за един миг прегазиха сънената гвардия и пометоха императорската палатка. Втрещен от ужас, Никифор повдигна нагоре ръце. — Завардете ме — извика той, — защото те искат да ме убият. Ставраки, къде си, сине? Този беше последният му вик. Запалени главни озариха императорския лагер. Ромейските войници, обхванати от панически ужас, бягаха към Тича, подгонени от победителите със смъртоносни двуостри мечове. Писъци на умиращи хора раздраха страшната юлска нощ. Първите бягащи ромеи, които стигнаха Тича — вече беше съмнало — онемяха от изумление, когато видяха, че пътят им е преграден с високо укрепление. Без да се двоумят, най-пъргавите наскачаха от конете си и се покатериха по гредите най-горе. Започнаха да се хвърлят отвъд, но нападаха в дълбокия ров и не се дигнаха. За два часа, докато напече слънцето, българите разгромиха огромната армия. Тъй загина от българския меч император Никифор I Геник. До самата императорска шатра паднаха патрициите Петър Аеций, Сисиний Трифил, Теодосий Саливара, началникът на източните войски Роман и още стотици видни ромейски военачалници. «Изобщо — пише римлянинът писател Анастасий Библиотекар — беше сразена цялата християнска красота.» В ръцете на българите останаха всичките военни оръдия и императорското снаряжение. На едно ешмедеме в Плиска подир пет-шест дни ханът на българите дигна наздравица от една необикновена чаша, пълна с вино от избата на дядо Трак. Чашата беше изкусно обкованият със сребро череп на император Никифор.

Крум пирува

Балада за битката при Ахелой Написана на : 2015-06-21 18:15:53

Битката при Ахелой


БАЛАДА ЗА БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ


До земята опра ли ухото,

като в старо предание пак

аз дочувам как конският тропот

разлюлява вековният мрак

и се вдигат разискрени факли,

меч и копия влизат във бой

и реката червена се плакне:

Ахелой.

Ахелой.

Ахелой.


Кой е оня със шлема от злато?

Симеон ли? Книжовника млад.

Не на буквите мъдрото ято

днеска той е извел на парад,

а вървят разярени табуни,

кръв се стича по чужд и по свой

и се мята във блясъци лунни

Ахелой,

Ахелой,

Ахелой.


Отгърмява копитният тътен

и умира последният звук.

Като ехо, залутан и смътен,

някой идва по спомена тук

и изчезва невидим най-сетне,

разтопен във цветя и покой,

само още България шепне:

Ахелой.

Ахелой.

Ахелой.


Слав Хр. Караславов

Страница 1 от 1
 1-16 от 16  |   1