На 6-ти този месец, на празника Преображение Господне ходихме с една приятелка на Преображенския манастир край В. Търново. Беше прекрасен ден- гледката от там е невероятна! Манастирът има дълга история. В сегашния си вид е зографисан от Захари Зограф, а Колю Фичето е измайсторил олтара и мисля- пристройката на църквата. Службата беше тържествена, а след нея хапнахме много вкусно жито (парастас), грозде и ябълки. Ходейки по плочника на двора видяхме срещу нас да върви възрастен, слабоват и леко прегърбен мъж. В него разпознахме поета Радко Радков- виден търновски бохем отпреди десетилетия. Поетът Радко Радков- с международно признание, Лауреат на Френската Академия за поезия, и както често се случва- не толкова известен и познат у нас. Слушала съм за него различни истории- че  Людмила Живкова му подарил къща, а той я подарил на своя любовница; обичал да се хвали с по- младите си приятелки, обичал живота, поезият, пиенето и  жените. Отскоро, от преди две години бил в Церова кория, в лудницата за лечение... Дано да не е вярно.  Така се случи, че като кандидатствах във ВТУ го видях за пръв път- някой ми го посочи с думите: "Виж, виж, това е Радко Радков, поета". После бях намерила на  задната седалка на колата на един познат негова стихосбирка и той ми я подари. Видях го и на Преображене преди 4 дена. Не се стърпях и го поздравих с "Честит Празник, Господин Радков!" Той вдигна глава и ми отговори: "Преображенската Таворска светлина нека ви озари". Стана ми светло и спокойно от тези думи. Срещата с Поет винаги озарява.

Днес почувствах гласа си като на викащия в пустинята... Мрежата е като пустиня, в която хората викат в различни посоки и рядко се чуват един друг.

Днес попаднах на темата за случайността, която ме вълнува от доста време. Става дума за книгите на Нисим Талеб, финансов съветник или нещо подобно на това, занимаващ се с хедж фондове, което не ми е много ясно какво значи, но както и да е. Та той казва: "Хората надценяват знанията си и подценяват способността да грешат", а на друго място говори за епистемологичната арогантност на човешкия вид изобщо... Което е в съзвучие с онова, което мисля и аз и за което  някъде по- рано писах. Доволна съм, че намерих потвърждение толкова скоро от този автор Нисим Талеб, чиито книги съм си намислила да прочета.

От вчера започнах и аз да поддържам свой блог и усещането ми беше малко странно. Ако човек се заеме насериозно с блогърството, то сякаш излага на показ всяко трептение на мисълта си. Ексхибиционистично занимание, както и да го погледнеш. Всички сме в една или друга степен такива, какво да се прави.Блогът е нещо като ежедневна енцефалограма, която човек показва на потенциално желаещите да я видят. Почувствах се сякаш стоя в тъмното, а всички ме виждат, осветена от прожектор. Спомням си еуфорията, която изпитах преди години, когато осъществих за първи път разговор в реално време по ICQ. Беше невероятно. Но сега ми изглежда смешно. Въобще рядко се сещам за Кю- то или Скайпи. Сигурно и с това ще се стигне до там. Но все още съм в началото и експериментът "Блог" току що е започнал. Ха ха.

Често чувам да казват за някоя по- известна личност, че той (тя) бил много земен човек?! Аз искам да видя не земни, а небесни хора. Къде да ги срещнем тях? Може би тук, не знам...