Египет, Рим, Китай да са ти във краката,

Владей света дори, за тебе пак съдбата

Приготвила е край, какъвто и за мен

- Два метра бял саван, две педи под земята.

Пийте смело, другари! За глъч закопнях,

За веселие, песни пиянски и смях.

А до Съдния ден, той нали не е утре?,

Може би ще забравят този малък наш грях.

По-добре е да пия и жени да лаская,

Вместо в молитви и пост да се кая.

Ако в Ада отиват тез, що любят и пият,

То кого ли тогава ще пуснат във Рая?

Светът трае миг, миг ме има и мене.

Колко пъти за миг мога дъх да поема?

Весели се! Живей! Тази тленна обител

Никой няма навеки за свой дом да вземе.

Любовта ми към теб съдят всички сплетници,

Нямам време да споря с невежи критици.

Любовта е балсам, изцеляващ мъжете,

Лицемерите само превръща в болници.

Как нежно вятърът целува на розата страните,

Как светли са лицето мило, поляните, реките!

От миналото не обсъждай! Изтляха му следите.

Живей щастливо във момента! Как хубави са дните!

Опитай да не съжаляваш за времето текущо.

Душата си недей мъчи ни с минало, ни със идущо.

Съкровищата свои харчи, дорде си жив,

Защото пак на оня свят ще стъпиш неимущ ти.

*** Ще дойде краят, но кога – кой знае?

Да пием вино – истината май в това е.

Не си лозе, глупако: от пръстта едва ли някой ще те откопае! 

За теб – познал света – урок аз знам,

сред първите бъди мъдрец голям.

С език, уши и поглед да останеш

– прави се пак на сляп, на глух и ням.

За своя жребий участта си не кълни.

Без плач към гроба на другаря погледни.

Цени момента мигновен и мимолетен.

Не се вторачвай в минали и бъдни дни.

Света плениха с мъдрост мъдрите мъже.

И тях съдбата ги навърза на въже.

Те бяха светлинки,

но пътя не откриха и легнаха в нощта, заспали сън блажен.

Запитах свойта чаша, прилепил уста:

Веригата от дни къде влече света?

Отвърна тя със впити в устните ми устни:

“Не ще се върнеш, пий до дъно радостта!”

Велики тайни са животът и смъртта.

Узнаеш ли ги, Бог ще бъдеш за света.

До днес у мен сърцето ми не ги изучи,

та утре ли – когато спре да бий в пръстта.

Напих се и в стена стакана свой разбих.

От пръснатия череп чух едничък стих:

“На теб подобен бях, ще станеш като мен.”

Парчетата целунах и се извиних.

На младини под пламналия шатър аз знанията трупах като злато.

И що накрая тъжен проумях?

Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

Ти пиещите не кори!

Такъв е пая, от Господ предрешен за нас в кервансарая.

Злорадо хич не се хвали “не пия капка”

– къде по-глупави неща за тебе зная.

И хрумна ми: “Защо дошъл си на света?

А сетне пък: “Какво те чака след смъртта?”

О, вино забранено!

С тебе искам аз да заглуша на тез въпроси дързостта!

” Дошли сме – откъде? И накъде вървим?

Чий разум ни държи? – За нас недостижим.

Безброй души кристални под обръча на свода изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?

Затова, че не говоря, нямам никаква вина. Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена.

Знам достатъчно и точно на тълпата същността, та пред нея да разкривам цялата си светлина.

Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?

И няма път и няма смях – но за света какво е?

Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.

От нас дори не виждам прах – но за света какво е?

Върти ни този свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен, до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен.

Блажен е гостът, бил за кратко в него и поел на път, а недошлият на земята е още много по-блажен.

Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди.

Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди.

На мисълта хвани конеца – той точно ще те заведе, където пак глави замислено стоят над някакви следи.

***

Без тръпка няма обич – плам неугасим. Над мокри вършини се вие едничък само черен дим. Разжарен огън любовта е, изкрящ безсънно сред нощта, а влюбения вехне с рана, от лекари неизцерим.

* * *

За щастие – до дъно! Наливай с порив скъп! Презри деня суетен! Живей без страх и скръб. И тежките вериги но твоя глупав разум, затворник временен, снеми от своя гръб.

* * *

Ще си заминем с поглед прах – но за света какво е? И няма път, и няма смях – но за света какво е? Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде. То нас дори не виждам прах – но за света какво е?

***

Без ропот приеми съдбата, било в дъжд или в пек, от болките не се оплаквай – това е най-добрия лек. И по-богат да станеш, трябва за всичко да благодариш, изпитано от теб случайно в шума на този звезден ек.

***

За сбогом искамсамо чаша – от близки или от врази! С рубина си си тя ще обагри пролетите от мен сълзи. Щом аз умра, с червено вино измийте мъртвото ми тяло и го сложете сред ковчега на ароматните лози.

***

И още: моята могила сравнете до земята чак – на простата чавешка скромност да бъде тя безсмъртен знак. А в грънчарницата после от моя прах, замесен с вино, за каната винопитейна измайсторете похлупак.

***